Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (13)

13

Тайлър Уинго пореше водата с максимална скорост. Провеждаше поредната си тренировка в плувния комплекс, използван от местната гимназия. Тук имаше няколко басейна, но този беше най-големият. Той докосна облицованата с плочки стена и вдигна главата си над водата, за да си поеме въздух. После свали очилата, почисти ги от влагата и ги надяна обратно.

Жената в съседния коридор щеше да се оттласне всеки момент. Беше с плувка и очила. Тайлър се усмихна и изчака за миг, за да започнат заедно. Имаше нужда да пори водата като делфин. А фактът, че жената беше висока, стройна и красива — нещо, което успя да установи от пръв поглед, — само го амбицираше.

Въпреки всичките си проблеми той все пак беше на шестнайсет и бушуващите хормони го тласкаха към самоизява.

Гмурна се и пое напред, питайки се с какъв аванс ще стигне до другия край на басейна. А после се замисли как ще реагира тя, когато го види далече пред себе си. Дали той ще съумее да й подхвърли нещо умно? На практика беше ужасно срамежлив и едва ли щеше да събере кураж да я заговори. Но тя щеше да го види и това му беше достатъчно.

После погледна надясно и видя дългите й бедра. Смаян от този факт, той удвои усилията си и заплува както никога досега. Влагаше цялата си сила и енергия, но авансът й продължаваше да нараства.

Когато най-сетне докосна насрещната стена и стъпи на дъното, тя вече го чакаше, облегната на разделителното въже. Беше свалила плувната си, а очите й под вдигнатите очила го изучаваха.

— Охо, каква случайност — подхвърли Мишел.

— Дори не си се задъхала — каза Тайлър, който все още дишаше ускорено. — Нали уж не си падаше по плуването?

— Казах, че предпочитам да съм над водата и суха, но това не означава, че не мога да плувам.

— Доста си бърза за възрастта си.

— Ще приема думите ти като комплимент.

— Къде е партньорът ти? — огледа се Тайлър.

— Той си пада по водата дори по-малко от мен.

— Знам, че неслучайно си тук — каза той. — Какво още искаш? Нещата между нас приключиха, нали?

— Маузерът на баща ти все още е у мен.

— Мамка му! Бях забравил за него!

— В чантата ми е. Мога да ти го дам веднага след като излезем от басейна.

— Хей, Тайлър!

Обърнаха се едновременно. Треньорът, мъж на средна възраст с шорти и тениска, ги гледаше намръщено. На шията му висеше свирка.

— Да, тренер?

— В момента провеждаш тренировка! Бъди така добър да оставиш хубавата дама на мира и да плуваш, по дяволите!

— Да, тренер — почервеня момчето. — Разбира се.

— Ще те чакам във фоайето — подхвърли Мишел. — Как се прибираш?

— Обикновено ме кара един приятел.

— Аз ще те закарам.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Напротив, много е добра — отсече Мишел. — Главно защото трябва да премислиш всичко със собствената си глава, а не да слушаш какво ти казват хората. Ще бъда във фоайето, а ти сам ще решиш дали да пътуваш с мен. И в двата случая ще ти върна маузера. Сложила съм го в брезентова торбичка и никой няма да го види.

След тези думи Мишел нахлузи очилата и се подготви да направи още няколко дължини.

Тайлър остана да гледа след нея. Изпитваше неволно възхищение от атлетичното й плуване. После се опомни и пое към далечния край на басейна, но движенията му съвсем не бяха перфектни.

Около час по-късно излезе от съблекалнята и установи, че Мишел го чака във фоайето с преметната през рамо раница и брезентова торбичка в ръка. Влажната й коса беше прибрана под плетена шапка. Беше с джинси, яке „Норт Фейс“ и шал, увит около шията.

Косата на Тайлър беше сресана назад. Дъното на дънките му беше увиснало, маратонките му бяха без връзки, а суичърът му беше с логото на гимназията. Той прекоси фоайето и отиде при нея.

— Заповядай — подаде му торбичката тя. — Ще приемеш ли да те закарам, или ще се прибереш по обичайния начин?

Тайлър явно беше притеснен от съотборниците си, които минаваха покрай тях. Кимна на неколцина и блъсна в рамото един хлапак, който оглеждаше стройната фигура на Мишел. Той безгласно подхвърли „Готино парче“, а след това с нормален глас добави:

— Ще се видим утре, Тай.

Мишел го изчака да се отдалечи и попита:

— Тай ли ти казват?

— Само някои момчета — разсеяно отговори той.

— И тъй, какво избираш?

— Може ли да си вземем по чаша горещ шоколад? Водата беше ледена!

Мишел му връчи торбичката.

Отбиха се в близкия „Старбъкс“, където тя поръча горещ шоколад за Тайлър и кафе лате за себе си. После се насочиха към лендкрузъра. Тайлър се настани на седалката и огледа купето.

Тя набързо събра пръснатите върху арматурното табло предмети и ги хвърли отзад. Тайлър се обърна да погледне внушителната купчина боклуци.

— Това там пушка ли е? — попита с разширени очи той.

— Да, но не е заредена. Вече втора година се каня да разчистя тази бъркотия.

— Това най-вероятно ще ти отнеме още две.

— Много ти благодаря, но забележките на партньора ми са повече от достатъчни.

— И тъй, какво искаш? — попита Тайлър.

— Мисля, че се досещаш.

— Не.

— След вчерашната ни среща в „Панера“ ме спря един военен полицай, който ме обвини, че се опитвам да измъкна пари от теб.

— Не знаех.

— Но някой е разговарял с теб, нали?

Тайлър не отговори. Отпи глътка горещ шоколад и вдигна глава към небето.

— Май пак ще вали сняг — отбеляза Мишел и продължи да чака.

Изглеждаше толкова объркан, че й дожаля още повече за него. Да не би пък майчинските ми инстинкти да са се събудили най-после, помисли си тя. От какво се страхуваше той?

Изминаха няколко километра в мълчание.

— Скоро ще пристигнем — подканящо подхвърли Мишел.

— Предупредиха ме да не разговарям с теб — отвърна Тайлър.

— Кой те предупреди?

— Военните.

— Били са с униформи?

— Не, бяха с костюми.

— Тогава как разбра, че са военни?

— Говореха за баща ми, който служеше в армията. Какви други могат да бъдат?

— Легитимираха ли се?

— Да. Размахаха някакви карти, но толкова бързо, че не видях какво пише на тях. Освен това не ме интересуваха.

— Мащехата ти там ли беше?

Тайлър кимна.

— Какво друго ти казаха?

— Че искате да се възползвате от мен. Нямало да откриете нищо повече от това, което са ми казали те.

— Имаш предвид смъртта на баща ти?

— Да.

— А ти какво им отговори?

— Ами… нищо не им отговорих.

— Друго?

— Предупредиха ни, че ще ни донесете неприятности. И може би нямало да получим това, което ни се полага. Обезщетение и други такива неща…

Мишел въздъхна и сбърчи вежди.

— Значи са се опитали да те преметнат. Изкарали са ни използвачи.

— Не искам нещата около татко да се объркат, Мишел.

— Ние също, повярвай ми. Ще ходиш ли в „Доувър“, за да получиш тленните му останки?

Тайлър поклати глава.

— Защо?

— Заради другите неща, които ми казаха.

— Какви неща?

— Не искам да говорим за това.

— Стига, Тайлър. Ти сам реши, че мога да те откарам у дома. Значи искаш да разговаряме.

Изминаха още километър и половина в пълно мълчание.

— Казаха, че от татко не е останало нищо, което да се сложи в ковчег — промълви най-сетне момчето.

Мишел едва не изпусна волана от изненада и колата поднесе леко.

— Какво?! — извика тя. — Нали уж е бил застрелян?

— Бил е. Но някаква мина се взривила точно там, където паднал… Разкъсала го на парчета…

Тайлър покри с длан очите си и се разплака.

Мишел отби в някаква странична уличка, спря и му подаде няколко книжни кърпички. Той ги пое, без да я погледне. Искаше й се да го прегърне, но прецени, че това ще го смути и ще изглежда повече от неловко при тези обстоятелства.

Тя остана неподвижно на мястото си. Гледаше как парата от предния капак бавно се разсейва в мрака.

— Благодаря — каза Тайлър.

Тя се обърна, машинално пое топката влажни кърпички от ръцете му и я метна на задната седалка.

— Защо мълча досега? — попита го. — Защо не ми сподели по-рано?

— Не знам — прошепна Тайлър.

— Какво каза Джийн за всичко това?

— Не каза много. Когато осъзна нещата, ревна толкова яко, че мъжете побързаха да си тръгнат.

— Много са състрадателни, няма що! Стоварват чука, а след това изчезват! Ти как реагира?

— Качих се в стаята си и заключих вратата.

Мишел протегна ръка и лекичко го докосна по рамото.

Той я погледна с благодарност.

— Защо беше толкова твърд в намеренията си да ни наемеш, Тайлър? — попита тя. — Вече знаеше, че баща ти е мъртъв и нищо не може да го върне. А подробностите за смъртта му не идват лесно от страна като Афганистан. Нямаше как аз и Шон да отлетим до там и да започнем разследване.

Той сви рамене, но не отговори.

— Трябва да има нещо, Тайлър. Ти си умен младеж. Не ми приличаш на човек, който взема решения, без да ги обмисли. — След като не получи отговор, тя попита: — Догодина ще караш ли Кати на училище с вашата кола?

— Кати ли? — изненадано я погледна той. — Откъде знаеш за нея?

— Поговорихме си в „Панера“. Тя наистина те харесва и се тревожи за теб.

— Ами помислих си, че наистина мога да я карам — отвърна той, замълча за момент, после добави: — Понякога.

— Според мен това би й харесало — отвърна Мишел, а след това млъкна и зачака.

Отлично си даваше сметка, че всичко зависи от следващите няколко секунди. Можеше да излезе нещо, но можеше и да не излезе.

— Проблемът е в датата, която ми съобщиха онези хора — промърмори Тайлър.

— Каква дата? Кои хора?

— Онези от армията, които дойдоха да ни съобщят за смъртта на татко.

— Ясно. Какво за датата?

— Казаха, че е загинал предишния ден.

— Ясно. Понякога е нужен един ден, за да се уверят, че не правят грешка.

— Знам.

Тайлър отново замълча, а и Мишел не каза нищо, но усещаше, че бомбата ще избухне всеки момент.

— Работата е там, че татко ми изпрати имейл.

— Кога? — рязко попита Мишел и се извърна към него. — Кога ти го изпрати?

— След смъртта си.