Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (12)

12

По-късно вечерта Мишел и Шон се срещнаха в един бар в Джорджтаун. Седнаха на маса до прозореца и си поръчаха бира.

— Някакви новини от Пентагона? — попита Мишел.

— Засега не. Това обаче не означава, че и утре ще е така. Надявам се, че другите ми познати там все пак ще се обадят.

Мишел отпи глътка бира и се облегна назад. Беше спряло да вали, а натрупалият сняг бързо се топеше.

— След като чакаме обаждане от Пентагона и не можем да отидем при Тайлър и мащехата му, значи ни остава само ДТИ, бившите работодатели на баща му — каза тя. — Нали щеше да ги провериш в интернет?

— Направих го. Оказа се, че са фирма, която изпълнява държавни поръчки.

— Всяка втора фирма в района изпълнява държавни поръчки. В кой сектор работят?

— Предлагат преводачески услуги на армията.

— Чувала съм, че това е сладка работа.

— Вероятно — кимна Шон. — Но малко прилича на нашия ангажимент тук. Специалността им е Близкият изток и вероятно доста ще ги заболи, ако армията се изтегли оттам.

— Уинго наистина ли е бил търговец, както спомена Тайлър?

— Така и не получих шанс да задам този въпрос на никого — каза Шон и отпи глътка бира. — Според мен попаднахме в задънена улица.

Мишел пъхна пръста си в дългото гърло на бутилката и започна да я клати над масата.

— Мразя да се признавам за победена — каза тя.

— Нима мислиш, че аз обичам?

— Ти познаваш хора навсякъде и вероятно вече си измислил някоя алтернатива.

— Засега се опитвам да преценя дали си струва усилията.

— Аз пък мисля, че този анализ вече го направихме.

— Може би ти си го направила.

— Смятам, че мога да науча нещо от приятелката му Кати Бърнет. Вече започнах да я обработвам.

— Без да ти пука, че въвличаш в тази история едно невинно момиче?

— Ако знаех каква е „тази история“, може би щеше да ми пука. Проблемът с кокошката и яйцето…

— Въпреки всичко не одобрявам това, което си направила.

— Не съм я карала да шпионира Тайлър. Просто я помолих да се свърже с мен, ако се сдобие с информация, която може да му помогне. Но ако държиш, мога да й звънна и да й кажа да не прави нищо.

Дълго време мълчаха и се гледаха намръщено.

— Виж какво — каза най-сетне Шон, — не се измъквам, но просто не съм сигурен какво можем да постигнем.

— Досега не сме постигнали нищо, следователно можем да повдигнем летвата.

— Виждам, че сме далече от консенсус по този въпрос — промърмори той.

— Аз проявявам максимално благоразумие.

— Ти почти не познаваш това момче, но изведнъж го приемаш като по-малък брат, чиито проблеми са и твои. Това ли наричаш проява на благоразумие?

Мишел остави бирата си на масата и се извърна към прозореца.

— Значи според теб греша, като искам да му помогна.

— Не казвам дали грешиш или не. Струва ми се, че… как да кажа, прекалено се палиш.

— Много добре знам какво е да си уплашено дете! Докато Тайлър тичаше като обезумял в бурята, успях да зърна ужаса в очите му. — Тя отмести поглед и тихо добави: — А и пистолетът… Все едно видях себе си да бягам през полето с пистолет в ръка!

— Но ти не си бягала с пистолет в ръка, Мишел! — каза Шон.

Тя сякаш не го чу.

— Единствената разлика е, че той не можеше да стреля с него, докато аз го направих.

— Това е било много, много отдавна. На колко си била тогава, може би на шест?

— Шест, шестнайсет, какво значение има? То просто се случи.

— Знаеш, че не е толкова просто — каза Шон.

— Разбира се, че не е. Подложих се на дълга психотерапия, включително и в клиника. След това почти бях забравила за този инцидент. Но така или иначе, не успях да го разбера напълно и затова бях толкова уплашена.

— Значи правиш връзка между своите преживявания като дете и сегашната ситуация на Тайлър, така ли?

— Може би. Това грешка ли е?

— Не мога да кажа. Но защо си причиняваш всичко това? Не е ли прекалено?

— Бих желала да имам отговор на този въпрос. Животът не е толкова прост или перфектен, колкото ни се иска.

— Добре, това е от ясно по-ясно.

Мишел тръсна глава, сякаш да прогони мрачните си мисли.

— Виж какво, ти винаги са бил на моя страна. Винаги! Затова нямам право да те забърквам в нещо, което не ти е приятно. Не е честно.

— Напротив, имаш право. Винаги съм бил на твоя страна, но и обратното е вярно. На няколко пъти си ми спасявала живота.

Шон довърши бирата си и започна да почуква с пръсти по масата.

— Имам в резерв още един човек, който може би ще ни помогне — рече след известно време той.

— Нали каза, че са ни затръшнали вратата?

— Моят човек не е от стриктно спазващите военния устав.

— Кой е той?

— Бившата ми жена — отвърна след кратко колебание той.

— Бившата ти жена?! — зяпна Мишел.

— Ти знаеш, че съм бил женен.

— Знам, но никога не си говорил за нея.

— Не съм, защото не ми се приказва за брака ми и за причината да се разведем. Не съм склонен да се самобичувам.

— Не знаех, че е военнослужеща.

— Дейна никога не е служила в армията, но сегашният й съпруг е военен. Омъжи се за него преди седем-осем години. Наскоро го произведоха генерал-майор и заема доста важен пост в Пентагона. Казва се Къртис Браун.

— Чувала съм това име.

— Понякога изпълнява длъжността официален говорител на Пентагона и наистина прилича на генерал. Висок, хубав, строен ветеран. Лично аз съм изненадан, че е оцелял с Дейна. Тя не е никак лесна.

— Ходи ли на сватбата им?

— Ти как смяташ? По онова време мислех само как да престана да й плащам издръжка.

— Някога срещал ли си се с генерал Браун?

— Не — отвърна Шон. — Но ако го видя, със сигурност ще му пожелая късмет, защото животът с Дейна е цяло изпитание.

— От начина, по който говориш за нея, си личи, че той едва ли е сред хората, от които можеш да поискаш услуга.

— Мога да поискам услуга от всеки, стига да имам достатъчно мотивация.

— В смисъл?

— В смисъл че ако настояваш да го направя, ще звънна на Дейна, пък каквото стане. Може би ще ми затвори телефона, може би просто ще ме прати по дяволите. Но в момента не виждам друг избор. Затова ще те попитам директно: заслужава ли това Тайлър Уинго?

— Не е честно да стоварваш цялата отговорност върху мен, Шон.

— Не правя нищо подобно — каза той. — Просто ситуацията е такава.

Мишел въздъхна и сведе поглед към празната бутилка пред себе си.

— Може би все пак да й звъннеш, а? Само веднъж.

— Смятай, че съм го направил.

— Значи знаеш как да се свържеш с нея?

— Имам си начини. Ако не се получи, винаги мога да намеря някой добър частен детектив.

На лицето й се появи закачлива усмивка.

— Ти познаваш баща ми и братята ми, но аз не знам нищо за твоето семейство.

— Сестрите ми живеят в Охайо. Никога не са идвали тук, а и аз не намирам основателни причини да отскоча до там. А родителите ми водят щастлив пенсионерски живот във Флорида.

— Често ли се чуваш с тях?

— Изобщо не се чувам. Когато бях изритан от Сикрет Сървис, те не намериха за нужно да ме подкрепят.

— Странно семейство имаш.

— Кой ми го казва! — възкликна той.

— Съжалявам, че съм толкова прецакана.

— Всъщност това те е закалило.

— Дано никога не разберем какво щяхме да представляваме един без друг — въздъхна тя.

— Винаги ще съм до теб.

— Знам, Шон.

Той отмести поглед, а брадичката му леко увисна.

— Не съм умряла, все още съм тук — добави Мишел, очевидно прочела мислите му.

— Но не разбираш колко близо беше до възможността да не си тук — каза той.

— Всъщност разбирам много добре. Когато дойдох в съзнание, то беше изписано на лицето ти. Не забравяй, че и аз стоях край леглото ти, задавайки си същия въпрос.

— Предполагам, че това ни държи заедно — промърмори Шон.

— Дори за секунда не бива да се съмняваш, че е така. А сега да се върнем на Тайлър Уинго.

— Ще се обадя на Дейна.

— Но и аз трябва да правя нещо.

— Бяхме предупредени, Мишел. Най-вече ти.

— Трябва да върнем един пистолет, Шон.

— Значи искаш да отидеш в къщата им?

— Можем и да не сме толкова директни, нали?

— Съгласен съм — кимна след кратък размисъл той. — Да имаш други идеи?

— Мисля, че имам — кимна тя. — Но най-добре да отида сама.