Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Смяна на полюсите (44)

43

Доил се радваше, че за последно се връща на острова с фара. Никога не го беше харесвал. Беше отраснал в града и уединената природна красота хич не бе по вкуса му. Още по-щастлив щеше да е, когато се отърве от „Легиона на Луцифер“ и се разкара завинаги от тук. Приземи хидроплана край острова, привърза го към една стационарна шамандура и стигна с лодка до пристана, където го чакаше една от луциферските откачалки. Дойл така и не научи имената им, различаваше ги единствено по цвета на косите им. Този беше рижият, който приличаше най-много на Маргрейв и затова се радваше на най-висок статут, макар лидерството да бе отхвърлено от чистите анархисти.

— Не съм те виждал от преследването по магистралата насам — тихият му глас звучеше като плъзгане на змия в шума. — Жалко, че приятелчетата ти се измъкнаха.

— Ще има и друг път — отвърна Дойл. — Ще се погрижим за Остин и неговите хора, когато се погрижим за „елита“.

— Нямам търпение. Трябваше да ни кажеш, че ще дойдеш.

Дойл вдигна платнената торба в ръката си.

— Трис искаше да е изненада.

Това сякаш стигаше на легионера. Той кимна и придружи Дойл до асансьора.

Останалите легионери го чакаха край фара и когато Дойл им повтори защо е дошъл, всички му се усмихнаха по онзи зловещ начин. Тръгнаха към къщата на Маргрейв. Дойл влезе пръв в кухнята, извади шест чаши и една бира и ги остави на масата.

Извади бутилка шампанско от торбата и напълни чашите. После си отвори бирата и я вдигна високо.

— За гибелта на „елита“!

Рижият се засмя.

— Отдавна се навърташ край нас, Дойл, започнал си да звучиш като нас, ненормалниците.

Дойл му смигна дружески.

— Явно прихващам. Наздраве!

Изпи половината си бира и обърса уста, докато наблюдаваше с удоволствие как останалите надигат шампанското, все едно е вода.

— Между другото, Маргрейв искаше да ви дам това.

Пратката бе дошла предния ден, с бележка от Гант.

„Плановете за ПИ отложени за следващата седмица. Моля, дай това на приятелите ни в Мейн, след като пийнат от специалното шампанско. Кажи, че е от Маргрейв. Много е важно да почакаш след шампанското.“

Рижият легионер отвори пратката. Беше дивиди. Сви рамене и го пусна. След няколко секунди се показа Гант.

„… искам да се отървем от «Легиона на Луцифер».

— И как да го направим?“

Невъзможно! Беше разговорът му с Гант след лова на лисици.

„— Отиди до острова на Маргрейв в Мейн, кажи им, че имаш подарък за тях, кажи, че е от него. Прати ги по дяволите, където им е мястото, с чаша пенливо.“

Всички в стаята гледаха Дойл.

— Не е каквото си мислите — каза той с най-чаровната си ирландска усмивка.

Но нямаше никакъв шанс. Бе обречен от мига, в който взе диска. Никога нямаше да разбере, че е дошъл от Барет, а не Гант. А бръмбарът под масата в градината си бе свършил добре работата.

Дойл се опита да изтича до вратата, но един от легионерите го препъна. Дойл стана и посегна към кобура на глезена си, но го събориха по гръб на пода и му взеха оръжието. Взираше се към кръг от сатанински лица над себе си.

Не можеше да разбере — легионерите знаеха, че ги е отровил, но се усмихваха. Никога нямаше да разбере, че възможността да убиеш някого за тях бе по-важна от всички други емоции, дори от страха от смъртта.

Отвориха ножовете си.