Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (52)

Петдесет и първа глава

— Нека изясним нещата, Габриел. Ти даваш парти, но искаш аз да ида да купя чипс, вино, шоколад, маслини, безалкохолно, сирене и франзели? — питам аз. — Чувала ли си думата „използвачка“?

Буквално я чувам как се усмихва над телефона.

— О, сладурче, ама ти нямаш нищо против, нали? Толкова съм погълната от завръщането на Тед, че нямам време.

— Но нали ти си взе почивен ден! — възкликвам аз.

— Виж какво, ти си единствената ми шаферка, приеми това като едно от задълженията си.

— Все едно Съмър да ме направи някога единствената си шаферка.

— Моля те. Много, много.

— Е, ще искам нещо в замяна — отвръщам. — Длъжница си ми, Травено.

— О, благодаря ти, благодаря ти. Чао, любима.

— Хмм — пъшкам, преди да затворя.

След десет секунди телефонът звъни отново. Вдигам го.

— Не ми казвай, че искаш да ти купя и най-страхотната рокля за партито — казвам аз.

Отсреща мълчат.

— Трябва да се видим, трябва да поговорим — изрича след малко един глас. В първия момент не разбирам кой е. — Трябва да поговорим за нашето бебе.

Стаята притихва.

Това е като миг между два удара на сърцето. Пространство, в което не се случва нищо. Когато кръвта във вените забавя устрема си, стаяваш дъх и съзнанието ти изпада в огромната празнота на нереалното.

Говоря с него по телефона.

Той е. Наистина е той.

— Трябва да поговорим за нашето бебе — казва.

Бих захвърлила телефона, ако можех да помръдна. Ако гласът му не се промъкваше из тялото ми и не вцепеняваше мускулите ми.

— Кендра? — пита той. — Чуваш ли ме?

Линията леко пращи, защото той се обажда от мобилния си, някъде в иначе празния офис звъни друг телефон, но аз го чувам. Разбира се, че го чувам. Всяка дума е ясна и точна, ниският му глас е дълбок и плавен като огромен съд с топъл сироп. Чувам го и споменът за него просветва в ума ми.

Едрата му мускулеста ръка посяга, за да ме хване; стоманената му хватка се сключва на гърлото ми. Устата му се усмихва, когато изрича, че ще направи всичко за мен; усещам дъха му в ухото си, когато казва, че ще ме убие.

— Кендра, чуваш ли ме? — повтаря той заради мълчанието ми.

— Да — насилвам се да изрека. — Да, чувам те.

— Трябва да поговорим за детето ни… Трябва да ми кажеш за него, или за нея. — Замълчава, поема дъх. — Дори не знам дали е момче, или момиче. Това не е честно. Имам право да знам. Имам право… Кендра, трябва да говориш с мен. Дължиш ми поне това.

Не казвам нищо.

— Ще те изчакам след работа. Сега съм пред сградата, но ще те изчакам. Кога приключваш?

Паниката се надига в мен като гнездо разбудени прилепи, превръща се в пелена от плътни, черни, кожести криле, която покрива всичките ми сетива. Той е отвън? Той е отвън — сега?

— Тази вечер съм заета — отвръщам, опитвам се да звуча нормално. Не искам да издам страха си.

— Не ме интересува дали си заета — съска той. — Нищо не е по-важно от това. Трябва да поговорим.

— Аз, ами… — заеквам. Трябва да овладея ситуацията. Не може да ми причини това.

— Знам къде работиш, според теб колко време ще ми трябва да разбера къде живееш? Ще дойда в дома ти. Ще идвам до службата ти всеки ден и след това ще идвам и у вас. Няма да те оставя на мира, докато не поговориш с мен. Можеш да предотвратиш това, като се срещнем сега.

Той наистина ще го направи. Знам, че ще го направи. Знам на какво е способен, когато не получава онова, което иска.

— Ще се видим отвън в пет без петнайсет — казвам аз. — Мога да ти отделя половин час.

— Добро момиче — мърка той, гласът му е мек, разумен, спокоен. — Знаех, че ще постъпиш правилно. Нямам търпение…

— Чао — изричам и прекъсвам разговора, като почти хвърлям бялата слушалка на вилката.

Допреди пет минути дори не предполагах, че ще ме открие. Преди пет минути не ми хрумваше, че ме търси. Преди пет минути най-голямата ми грижа беше в кой супермаркет да напазарувам.

А сега се случи това.

Ръката му стиска гърлото ми; меденият му глас пълзи в ухото ми.

Този път наистина ще ме убие, нали?

 

 

Съвсем бавно ставам от бюрото си и излизам от сградата. Той стои от другата страна на улицата, подходящо облечен, небрежно — черни джинси, бяла тениска, маратонки и карирано сако. Ръцете му са в джобовете, а краката са широко разкрачени.

Пресичам пешеходната улица бавно, но не мога да отложа това достатъчно. След секунди съм пред него. Внезапно, само за миг, вдигам поглед и виждам Ланс Питърс.

— Здравей, Кендра — казва той и се навежда да ме целуне по бузата.

Извръщам се цялата от него, отвращението ме залива.

— Можем да идем там — казвам аз и го повеждам към малко кафене близо до офиса.

Собственикът ни показва малка маса в дъното. Сядам с гръб към стената, за да виждам вратата.

Той поръчва кафе, а аз чаша вода.

Седим и мълчим. Аз се взирам във вратата зад рамото му, животът навън продължава да тече; той гледа как барманът прави кафето му. Когато ни донасят чашите, той още чака мълчаливо. Десет минути минават и той все още не е казал и дума. Накрая казвам:

— Нали беше спешно. — Извръщам поглед от вратата към него. Очите ни се срещат — мразя се за това и пак ги извръщам. — Остават ти шестнайсет минути и си тръгвам. Нямам нищо против да си мълчим — и без това нямам какво да ти кажа. — Говоря студено. Спокойно и студено. Изненадана съм, че звуча така, без да се насилвам. Първоначалният шок и страхът изчезват, не чувствам нищо. Каква разлика от предишната ни среща в хотела, преди година! Тогава си помислих, че ще умра само защото той беше наблизо.

Той прочисти гърло.

— Кендра, мисля… аз… — Усмихва се, не, хили се. — Аз обърках всичко.

Поглеждам отново към него.

— Кендра, дойдох да се извиня за онази нощ.

— Коя нощ? — казвам, като се взирам в грапавата кора на лимона в чашата ми с вода.

— Знаеш коя нощ — отвръща той объркан. — Онази нощ.

— Нямам представа за какво говориш — казвам на водата си.

— Говоря за нощта, в която правихме секс… — започва той.

Вдигам глава и срещам погледа му.

— Ние не правихме секс, Ланс. Не правихме секс, не се чукахме и определено не се любихме. — Взирам се право в него. — Ти ме изнасили.

Не е подготвен за това. Личи по изражението му. Вероятно съм първата, която му го казва. Сега е негов ред да извърне очи. Първо към кафето си, после към стената зад мен.

— Съжалявам — казва тихо.

— За какво?

— За онази нощ.

Снишавам глас.

— Коя нощ? За изнасилването или за сексуалното нападение.

— И за двете — отвръща, без да се замисли. Както ми го причини, без да се замисли. Беше го планирал, сигурна съм, но го направи, без да се замисли и секунда. — Наистина съжалявам. Това, което се случи, беше нередно…

— И престъпно.

Той ме умолява, с лицето си, с очите си. А с гласа си казва:

— Аз… ходя на курс по управление на гнева и при терапевт. Оказа се, че имам нужда от помощ, за да се справя с това, което се случи.

— Много хубаво — отвръщам саркастично. — Страхотно е, че се справяш със случилото се.

— Чувствам се много виновен. Съжалявам, Кендра. Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

Той среща изненадан погледа ми. Вероятно е очаквал да кажа, че всичко е наред, да приема извинението му с великодушно мълчание. Все още си мисли, че ме познава. Все още си мисли, че съм жената, която дори не би помислила да създава проблеми. Жената, която тихо си отиде у дома с влака, вместо да иде в най-близкото полицейско управление; жената, която му благодари, че я е откарал и приютил, вместо да изкрещи в лицето му, че ще разкаже на целия свят що за чудовище е. Той очаква Кендра Тамали да го изслуша, докато се опитва да я манипулира.

— Кендра…

— Ако наистина съжаляваше, нямаше да си тук. Ако наистина съжаляваше, щеше да ти хрумне, че може би съм щастлива и не бих искала да мисля за теб. Ако съжаляваше, нямаше да искаш прошка, а щеше да осъзнаеш, че каквото и да сториш, няма да поправиш стореното и ще ме оставиш на мира. Ако съжаляваше, нямаше да ме заплашваш така, за да дойда да се видя с теб и после да ме молиш за прошка с неискрени извинения. Ти не съжаляваш.

— Кендра, съжалявам. — Затваря очи и клати глава. Лек стон излиза от устните му, гласът му натежава от съжаление и мъка. — Аз наистина, наистина съжалявам. — Заучено. Всичко е заучено.

— За какво?

Той отваря очи, в тях личи изненада и предпазливост.

— За случилото се, разбира се.

— За случилото се или за това, което ти стори? — настоявам.

— Аз… съжалявам.

— За какво?

— Кендра, моля те. Костваше ми много да го направя.

— Не съм те молила да идваш тук — свивам рамене. Не му хрумва, че на мен може би ми коства много повече да се видя с него. Да седя срещу него. Да съм близо до него. Не му хрумва, че ми се гади от него като от развалено месо. Дойдох само защото не исках да ме проследи до дома и да се приближава до децата.

Той пак мълчи, аз си поглеждам часовника.

— Кендра, трябва да намерим начин да се разберем, защото искам да видя детето ни. Сигурно вече е на дванайсет или тринайсет? Толкова много съм пропуснал, но искам да се реванширам. Искам са съм част от живота му. Поне ми кажи дали е момиче, или момче.

Взирам се в чашата си, отлагам мига, в който ще трябва да му кажа истината.

— Кендра, слушаш ли ме?

Събирам сили, вдигам глава и го поглеждам в очите. Опитвам се да не потръпна, когато си спомням как се взираше в мен на гарата, след като се отдръпнах от него, щом се опита да ме целуне по устата.

— Вече ти казах, нямаш дете от мен. — Гласът ми е силен и равен. — Казах ти го само за да спреш и да не ме изнасилиш отново. Знаех, че само така ще те спра. Нямам дете от теб.

Надеждата се изличава от лицето му и той пребледнява като платно.

— Не ти вярвам. Видях детски седалки в колата ти, знам, че имаш деца, и ако си ме излъгала за това, значи ме лъжеш и сега.

— Аз не мога да имам деца. Разбрах го преди няколко години. А седалките в колата? Бях с чужда кола. Нямам дете от теб. Излъгах те, за да те накарам да спреш да правиш каквото правеше. Бих казала всичко, за да те спра.

Тишината се спуска над нас. Той се взира в мен, аз се взирам в него. Искам да знае, че не може да ме изплаши вече. Вече бях осъзнала какво ми причини и той не можеше да ме изплаши. Поглежда внезапно надолу и разбирам, че ми вярва. Най-сетне знае истината и ще ме остави на мира.

Ставам, посягам в чантата си и вадя петачка. Когато слагам чантата през рамото си, хвърлям банкнотата между чашата си и кафето.

— Аз черпя… че няма да те видя отново.

Излизам от кафенето, без да погледна назад, но знам, че той е на три крачки след мен. Стигам до края на тротоара и се обръщам рязко към него.

— Не съм приключил… — започва той.

— Толкова време бях много изплашена от теб, но вече не знам защо — прекъсвам го и леко повишавам глас. — Ти си жалък. В главата ми се беше превърнал в могъщ мъж, който може да ме смачка, а всъщност си жалък. Познавам осемгодишни деца, които са по-страховити от теб. — С всяка дума виждах как гневът му нараства, лицето му се зачервява, а ръцете бавно се свиват в юмруци. Поглеждам към тях, огромни, страховити, могат да ме наранят. Пак вдигам очи.

— Ако ме нараниш, ще извикам полиция — казвам спокойно и разумно. — Ще ида в полицията и ще им кажа защо си ме ударил. Ще им кажа какво ми причини преди толкова години. Може да ми повярват, може би не. Но ще влезе в досието ти и ще изскочи, ако някой подаде подобно оплакване срещу теб. Така че давай, удари ме. Ще ме заболи само за няколко секунди. Но ти… ще те накарам да страдаш възможно най-дълго.

Той не прави нищо. Тялото му се сковава, на ръба е да ме удари. Тюркоазените му, опъстрени с виолетово очи срещат моите черни очи. Не извръщам поглед.

Той бавно се усмихва, не, хили се. Лукава, зла усмивка на хищник.

— Ти си го просеше, кучко — изръмжава през усмивката. — И аз ти го дадох.

— Да, и аз оцелях. Ти се опита да ме унищожиш и аз оцелях. Колко ли жалък те прави това?

Като по чудо, съвсем бавно, Ланс свежда очи и се извръща. И също толкова бавно си тръгва. Не поглежда назад. Тръгва си по павираната улица и излиза от живота ми.

Тогава се разтрепервам. Ужасът тресе тялото ми. Наистина си мислех, че ще ме удари. Наистина си мислех, че ще се опита да ме убие. Но не бях парализирана от страх. Успях да стигна до ключа, да включа светлината и да накарам чудовището да си иде.

— Е, скъпа, често ли идваш тук? — казва Кайл зад мен. Подскачам от страх.

— Извинявай, извинявай — заобикаля, за да застане пред мен. — Съжалявам.

— Всичко е наред, глупчо — отвръщам. Вероятно никога няма да спра да подскачам така, вече съм го приела.

— Наистина ли?

Кимам, още гледам след Ланс.

Кайл вади пакетче с бели и розови маршмелоус от вътрешния си джоб.

— Децата искат да дадеш това на Бонбонената дама — казва той. — Макар че не са поканени на нейното парти. Защо не ми каза, че не си им казала къде ще ходим довечера?

— Не съм им казала, Кайл, защото не съм идиот. Знаех, че ще откачат. По-добре да си го изкарат на теб или на нея.

— Не са много доволни. Изпращат това, за да я накарат да се почувства виновна.

— Е, няма да стане, тази жена не знае какво е срам. Иска ти да напазаруваш за партито й.

— Аз?

— Да, обади се и ми обясни какво трябва да купиш.

— Защо аз?

— Сигурно защото те харесва. Но внимавай, като нищо ще се опита да те накара да платиш за сватбата й.

Очите му се разтварят широко за миг и аз прехапвам устна, за да не се разсмея на ужасеното му изражение. Толкова лесно се хваща. Кайл се взира в мен и постепенно разбира, че го занасям, усмихва се. Усмивката озарява красивото му лице. Обичам това. Обичам усмивката на най-добрия си приятел.

Прегръщам го с една ръка и го завъртам в посока на супермаркета.

— Хайде, ще ти помогна в пазаруването.

— А кой беше този хубавец, с когото те видях да се разделяш? — попита Кайл.

Поклатих глава.

— Никой. Абсолютно никой.