Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (48)

Четиридесет и седма глава

Ще ти разкажа всичко. Всичко, което ме доведе дотук, до това, което съм.

Ще ти разкажа всичко.

Не съм говорила за това досега. Рядко дори мисля за него. Само един човек знае какво се случи. И може би неговата версия ще е по-различна от моята.

Когато бях на двайсет, един мъж, на когото се доверих, ми се натрапи. Преди да си помислиш, че съм го искала, ще ти кажа — не съм. Уверявам те — не съм.

 

 

Започна среднощ, в нощта, когато отидох в Хароугейт на парти на неговата служба.

Той беше идеалният джентълмен, когато отидохме в къщата му. Направи ми кафе, показа ми стаята, в която щях да спя. Не беше в стаята, в която бяхме оставали с Тоби, но беше хубава. Чиста, подредена, с оправено легло и дръпнати завеси. Той беше сложил лампа на нощното шкафче и седна на леглото да поговорим. Бях леко неспокойна, необяснимо притеснена. Той не беше споменал, че всичките му съквартиранти ги няма. В къщата бяхме само двамата. И отново си казах, че се държа глупаво. Не биваше да съм толкова мнителна, той беше добър човек и не би опитал нищо, след като не му позволих да ме целуне.

Преоблякох се за лягане — той ми даде своя риза, на която й липсваше горното копче, за да спя с нея. Бях му много благодарна, защото не исках да спя с дрехите си.

Заспах още щом главата ми докосна възглавницата. Тогава така заспивах. Когато пожелаех.

Посред нощ, беше тъмно, много тъмно, аз опитах да се обърна настрани, но почувствах огромна тежест върху себе си… Тя ставаше все по-голяма или може би аз се пробуждах и я усещах по-добре. Тя ме смазваше и ми пречеше да дишам.

Отворих очи, когато ръката му притисна устата ми, за да не мога да продумам или да извикам.

За миг си помислих, че се шегува, че се прави на глупак и иска да ме изплаши. Опитах се да го отблъсна, но ръцете ми бяха приковани от нещо, не знам от какво, не можех да помръдна. Изобщо. Тогава дойде страхът, дълбок страх, сякаш казан с горещ катран се изливаше върху мен. Започнах да се съпротивлявам. Опитвах се да го съборя от себе си, да го накарам да престане.

Внезапно той ме стисна за гърлото. Стисна силно и ме лиши от въздух. Когато страхът започна да ме разкъсва, а чернотата да пълзи от всички посоки пред очите ми, две мисли изникнаха в ума ми: „Той го е правил и преди. Той ще ме убие.“

Устните му се доближиха до ухото ми.

— Ти си специална. Спри да се бориш, ти си специална — шепнеше той. — Спри да се бориш и няма да те убия. — Трябваше да спра. Ако не бях спряла да се боря, той щеше да ме стисне още по-силно. Ако не бях спряла, той щеше да…

И тогава се случи за първи път. Напуснах тялото си. Като дете бях голяма мечтателка. Пътувах мислено до всякакви места, четях книги и изследвах нови светове, но никога не бях правила това. Никога не бях напускала тялото си, за да намеря някъде убежище. Затворих очи и се свих в този мрак, в безопасност от всичко. Откъсната и в безопасност.

Нещо се случваше, знаех го, но аз не бях там.

Чувах, че говори в ухото ми, но не бях там. Миризмата му нахлуваше в носа ми и се плъзгаше по гърлото, но аз не бях там. Той се движеше над тялото ми, в него, но това не беше истинско. Това не се случваше. Не можеше да се случва и аз не бях там.

Внезапно всичко свърши. Той лежеше над мен, дишаше тежко и единствено гърдите му се движеха. Гърдите и потта му. Потта му. Тя се стичаше от него върху мен. Покриваше ме с миризмата му. Исках да го отблъсна, да го накарам да се махне от мен, но не можех да помръдна. Ако помръднех, щях да призная, че съм там, щях да призная, че се е случило.

Останалото си спомням на проблясъци. На кадри и проблясъци. Все едно камерата изщраква и виждам кадър.

 

 

Щрак.

Той говори. Лежи до мен, подпрян на ръката си, и говори: „Никога ли не си била вбесена? — попита ме след малко. — Никога ли не си искала нещо толкова много, че би направила всичко, за да го получиш?“

Взира се в мен и чака отговор. Чувам дишането си. Така разбирам, че съм жива. Не се движа, гледам пукнатините по тавана, но не мога да помръдна. Не чувствам нищо. Но чувам дишането си. Къси, плитки дихания. Щом още дишам, значи съм жива.

— Няма ли да кажеш нещо? — пита той. — Говори ми, Кендра.

Дългите му пръсти посягат към челото ми, може би за да приберат кичури от косата ми, може би просто да ме погалят или само да ме докоснат. Потрепвам. Изплашена съм. Ужасена съм, че ще ме нарани. Отново.

— Няма да те нараня — казва той, ужасен от реакцията ми, но не ме докосва. — Никога не бих те наранил, Кендра, ти си много специална за мен. Никога не бих те наранил. Мислех си, че това искаш.

Току-що беше казал, че е готов да стори всичко, за да получи каквото иска, а после казваше, че аз съм искала това. Кое беше истината? Заради него ли беше или заради мен?

 

 

Щрак.

— Виж, Кендра, знам каква си. Знам каква си наистина. Виждал съм те — казва той. — Реших, че това искаш.

Бях го отблъснала, когато се опита да ме целуне. Опитвах се да му кажа, че не искам. Опитвах се да разтърся глава. Щях да му кажа, че не искам, ако ми беше позволил да дишам. Но той си мислел, че това съм искала. Защо? Как може да си е помислил това?

— Хей, искаш ли утре да идем на обяд в града? Мисля, че пазарът е отворен. Там продават хубава храна, ще ти хареса.

Той се държеше съвсем нормално. Дали не бях си въобразила всичко? Дали не бях го разбрала погрешно? Той наистина ли каза, че ще ме убие? Щом сега говореше така, може би не съм го разбрала добре.

— Помисли си, става ли? Можеш да не идеш на лекции утре, какво ще кажеш? Ще те откарам обратно следобед. — Той вече не ме докосваше. — Добре, сега ще поспя. Лека нощ. — Обърна се и след няколко минути вече дишаше дълбоко и спеше. Тогава се раздвижих. Внимателно се обърнах с гръб към него. Не можех да се движа твърде много, защото не исках да го събудя. И пак да ме докосне. Пак да ми говори. Ако можех, щях да стана и да се облека, да се прибера у дома. Но не знаех точно къде е гарата. Не бях сигурна дали ще мога да вървя. А навън беше още тъмно.

 

 

Щрак.

Усещам миризмата му. Цялата мириша на него. Стаята мирише на него. Гади ми се от тази миризма. От това, което стори.

 

 

Щрак.

Боли ме, боли дълбоко в мен. Не само където ме нарани, но и в гърлото. Той смаза трахеята ми, но боли по-дълбоко. В центъра на гърлото ми, там има само агония. Сякаш някой е откъртил част от душата ми и е оставил дълбока рана, която никога няма да зарасне. Никога няма да мога да говоря за това. Боли ме в самата ми сърцевина. Искам да сложа ръце отгоре и да притъпя болката, но няма как да стигна дотам. Не ме болеше тялото, а самата ми сърцевина. Срам и отвращение се разливаха като ручеи из мен. И се изливаха в дупката. Дупката в центъра, която не можех да докосна и не можех да изпълня с нищо.

 

 

Щрак.

— Искаш ли да се изкъпеш първа? — попита той.

Аз се стреснах от гласа му. Не бях спала. Бях се взирала в мрака зад завесите и чаках слънцето да се издигне. Часовете се нижеха бавно и като че ли никога нямаше да съмне.

Кимнах.

— Супер, отивам да сложа чайника. — Той скочи от леглото и излезе бодро от стаята.

Аз бавно се надигнах, взех си джинсите, тениската, пуловера и якето, и тръгнах към банята.

 

 

Щрак.

Беше сменил чаршафите и беше оправил леглото. Чаршафите лежаха на купчина на пода, като огромна белтъчна целувка в ъгъла на стаята. Беше дръпнал завесите и в стаята нахлуваше светлина.

 

 

Щрак.

Оставих ризата му, която вече нямаше нито едно копче, сгъната върху купчината.

 

 

Щрак.

Къщата кънтеше от тишината. От пустотата. От случилото се.

 

 

Щрак.

Чух водата да шурти от душа, докато слизах по стълбите.

 

 

Щрак.

— Добре ли спа? — попита ме той, когато отиде до чайника. Не вдигах очи от масата, проследявах с поглед тънките линии в дървото. Сякаш вървях през лабиринт, оставих ума си да го следва до края му, после открих нов, по който да тръгна.

— Аз спах като труп — продължи той. — Не знаех, че Хайди има толкова удобно легло. Виж я ти. — Извади две чаши от шкафа. Дали Хайди щеше да има нещо против, че съм спала в леглото й? Дали ще се досети какво е станало в леглото й? — Е, реши ли за обяда?

Взираше се в мен, чакаше отговор. Чух как чайникът изтрака и в стаята настъпи тишина, докато той ме чакаше да заговоря.

— Аз… — За първи път проговарях с разраненото си гърло и с разбитата си душа, беше истинска агония. — Трябва да се прибирам.

— О… — рече той. Изненадан. Искрено изненадан. Сякаш беше очаквал да остана. Може би не се беше опитал да ме убие. Може би другите са оставали. Може би той наистина си мислеше, че не е направил нищо лошо. Или пък аз полудявах? — Сигурна ли си?

Кимнах. Едно кратко движение надолу, но не и нагоре.

— Добре, щом си сигурна. Ще те закарам до гарата след закуска. — Той сложи чаша кафе пред мен. Бяла, с една лъжичка захар.

— Благодаря — казах автоматично. Защото така се казва, когато някой прави нещо за теб: благодаря.

 

 

Щрак.

Не пих кафе. Както не бях изпила и снощното кафе. То още седеше на шкафчето до леглото, студено и покрито с паяжина от мляко. Не обичах кафе. Миналата нощ не му бях казала това от любезност. В този миг ми се струваше, че е много важно да не правя нещо, което не искам. Жизненоважно. Само върху това имах власт.

 

 

Щрак.

Докато седях до масата, ми се догади. Болеше ме. Всичко. Отвътре и отвън. Дълбоко в главата. Дълбоко в гърдите. Болеше ме и исках да спре. Исках да се махна от това място.

 

 

Щрак.

Знаех, че ме гледа, и затова не вдигах глава и не откъсвах очи от кафето, което не пиех. Не исках да видя какво всъщност си мисли. Ако видех на лицето му триумф и задоволство, че е получил, каквото е искал, може би щях да умра. Ако не видех нищо, ако погледнех лицето му и не видех нищо, щях да осъзная, че за него това е най-обикновена сутрин на най-обикновен ден, и щях да умра. Щях да полудея и да умра.

 

 

Щрак.

Той стоеше твърде близо до мен, докато си купувах билет за Лийдс. Зъбите ме боляха. Неволно ги бях стиснала толкова силно, за да понеса всичко това, и сега те пулсираха от натиска.

 

 

Щрак.

Благодарих му, че ме покани на партито, че ме покани у тях и че ме закара до гарата. Бях любезна, така съм възпитана. Той кимна. След секунди се наведе да ме целуне по устата за довиждане, а аз извърнах глава и отскочих назад. Гняв, объркване и смущение преминаха по лицето му. А аз разбрах: беше се случило. Инстинктивната реакция на тялото ми го показваше. Не полудявах, това не беше най-обикновен ден, аз бях увредена.

— Ще ти се обадя — каза той, когато се обърнах към портата.

Не се обади, между другото. Но ужасът, че ще го направи, остана в мен, докато не се изнесох от дома си.

 

 

Щрак.

Гледах как пейзажът прелита покрай прозореца на влака — петна зелено и къщи. Петна, които ме отделяха от него и от изминалата нощ.

 

 

Щрак.

Спокойствието ми рухна, когато затворих входната врата зад себе си. Къщата беше празна и аз хукнах към банята. Хвърлих чантата си. Разкъсах си дрехите. Трескаво, отчаяно ги разкъсвах. Не исках да ме докосват. Не исках нищо да ме докосва. Ръцете ми се хлъзгаха по кранчетата в банята. Това беше студентска къща, само с вана. Напълни се много бавно. Толкова бавно. Но когато се напълни достатъчно, седнах във ваната и започнах да прокарвам малкия бял сапун по себе си. Само сапуна, не и ръцете си. Бях твърде отвратена, за да докосна кожата си.

 

 

Щрак.

След няколко минути, разбрах, че не се получава, още долавях миризмата му по мен и го усещах в себе си. Хвърлих сапуна, коленичих и се наведох напред във ваната. Не се разплаках. Седях така приведена и запуших уста с юмрук, за да мога да крещя, без да ме чуе никой. Без да се чуя аз.

 

 

Щрак.

Седяхме в кръчмата, всички говореха и се смееха, шегуваха се. Животът продължаваше. Не зная защо бях очаквала да спре, но той не спираше. Защо да спира? Мег и Елоиз бяха в най-добрата си форма, бяха много забавни и аз се засмях. То си стоеше там, в дъното на съзнанието ми. Кръжеше над раменете ми, танцуваше по ръба на мислите ми, но за малко го забравих. Не мислех за сините джинси, тениската, сутиена, бикините, пуловера, за сиво-бялото яке, които бяха натъпкани в една найлонова торба и скрити в дъното на гардероба ми, за да бъдат изхвърлени, когато следващата седмица минат боклукчиите. Не мислех за раната в гърлото ми, заради която не можех да преглъщам. Не мислех за агонията, която опасваше бедрата ми. Не мислех за порива да стана и да закрещя.

 

 

Щрак.

За първи път в живота си се молех да ми дойде цикълът. Молех се да не съм бременна. За да не трябва да избирам. Тогава не осъзнавах, че заради онази нощ никога няма да съм бременна.

 

 

Щрак.

Сестрата, която ми взе кръв за теста за ХИВ, имаше мило лице и студени ръце. Беше на възрастта на майка ми, но бяла и с къса кестенява коса. Беше внимателна, когато прободе кожата ми. Беше впечатлена, че не потрепнах, макар че й бях казала за страха си от игли. Тя ме попита защо нося шест ката дрехи през лятото. Когато й казах, че все ми е студено, не изглеждаше убедена. Като че ли не беше убедена в нищо, което казвах.

— Ако искаш да поговориш, винаги съм тук по време на амбулаторните часове — каза тя. — Просто си запиши час.

Благодарих й и излязох. На вратата тя ме спря.

— Кендра, ако не искаш да говориш с мен, намери някой друг. Приятел, роднина, който и да било. Дори се обади на горещата линия. Просто говори. Важно е.

Свих рамене.

— Няма нищо за казване. — Нямах думи да го опиша, затова нямах нищо за казване.

 

 

Щрак.

Някои дни си казвах, че е било просто секс. Била съм късметлийка с Тоби, защото той ме уважаваше и ме обичаше, и се държеше с мен като с друго човешко същество. Този път просто е било различно. Било е просто секс. Дори докато си го казвах, знаех, че не става дума за секса. А за насилието. За омразата. Той изля върху мен гнева си, върху мен и в мен. Повечето дни не мислех за това. И макар да не мислех, знаех, че гневът му ме е заразил.

 

 

Щрак.

Колежът се превърна в мъчение. Общуването се превърна в мъчение. Хората започнаха да се тревожат за мен. Оценките ми падаха. Отидох на лекар и той диагностицира депресия. Каза ми, че трябва да пия по-малко алкохол и да ям повече плодове и зеленчуци. „Правете и упражнения, млада госпожице — каза той. — По-добрият външен вид ще ви накара да се чувствате по-добре.“ По-добрият външен вид ли? — исках да попитам. — Нямам представа как изглеждам, защото не съм се поглеждала в огледало от месеци. Не мога да се понасям. Не мога да гледам как думата „глупачка“ е втъкана в чертите ми, а „жертва“ е издълбана в очите ми. Отказах се от плановете си. Най-големият ми план беше да завърша колеж с оценки малко по-високи от средното и да накарам света да си мисли, че съм нормална.

 

 

Щрак.

Проблясъците започнаха почти веднага. Те ме връщаха там и го чувствах с цялото си тяло. Гласът му в главата ми, тялото му до моето, ужасът в сърцето ми. Те не отминаваха, но открих, че като правя нещо друго или се концентрирам върху настоящето, успявам да ги спра, щом започнат. Мисля — надявам се, — че един ден ще отминат.

 

 

Щрак.

Отново правих секс. Пет години по-късно и той не беше някой специален или важен. Беше като всеки друг мъж оттогава: излизах на срещи с тях и след време минавахме към това. Винаги се срещахме на обществено място — и никога не оставах до сутринта. Винаги се прибирах у дома. Научих се да шофирам и не пиех, за да мога да се прибера. Когато правехме секс, не си спомнях за онова. Преструвах се, че присъствам. Преструвах се, че се наслаждавам на секса. Но винаги изключвах, отстъпвах встрани, отдръпвах съзнанието си, за да може тялото ми да мине през това.

Уил беше различен. Харесвах го. Тялото и умът ми му реагираха. Исках да го целуна. Исках той да ме целуне. Не защото съм излязла с него и това се прави на среща. Исках да ме докосне, да ме прегърне и да ме целуне. Исках да правя любов с него. Исках да правя секс с него. Откакто станах на двайсет, не бях реагирала така на мъж. След онази нощ не знаех, че съм способна да пожелая близостта на мъж. Но не можеш да кажеш това на хората, нали? Не можеш да им кажеш: „Знам, че този женен мъж е специален и че имам някаква връзка с него, защото от дванайсет години не бях целувана от мъж, без да се преструвам, че ми харесва. Зная, че го обичам, защото всичко в мен го иска.“

 

 

Щрак.

Понякога се обаждах на самаряните и мълчах. Просто имах нужда от нечие присъствие. За да не направя другото.

 

 

Щрак.

Ти ме попита защо се мразя и аз ти казах, че е трудно да се обясни. Понякога го изричах на глас: „Мразя се“. Мразех тялото си не защото е дебело или слабо, или защото не му стават дрехите. А защото нещо, което някога ми беше принадлежало, нещо толкова скъпоценно, моето тяло, беше използвано от друг. Той го превзе и аз не можах да го спра. През онези няколко минути то вече не беше моето тяло и аз мразех това. Мразех се, защото не бях обърнала внимание на всички знаци, че той е опасен. Усещах, че трябваше да хвана влака за дома. Усещах, че трябва да залостя вратата със стол, защото в къщата бяхме само двамата. Усещах, че на човек, който гледа спокойно как подправят питието ми и не прави нищо, не може да се има доверие. Но пренебрегнах всички тези предчувствия. Те не бяха случайни, а аз ги пренебрегнах, защото исках да съм любезна. По-важно ми беше какво ще си помисли някой друг за мен, а не да бъда в безопасност.

Вече не се мразя постоянно. Само от време на време. Вече не го изричам на глас. Тези чувства се връщат понякога, когато си спомням двете големи грешки в живота си. Втората грешка беше, че не потърсих помощ по-рано. Защото тогава заболяването, с което той ме зарази, нямаше да се развие до безплодие. И аз щях да мога да родя деца.

Но мисля, че все пак съм добре. Е, имам трудни моменти, когато някой каже или направи нещо, което ми напомня за онова време, но общо взето съм добре.

Това е. Цялата история.

Кендра