Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (41)

Четиридесета глава

Слънцето беше залязло преди няколко часа и аз шофирах през индигова пелена, когато завихме към едно частно шосе, което водеше към къщата, където бяха Ашлин и децата. Къща в Пензанс. На стотици мили от Лондон.

През по-голямата част от пътя мълчахме, всеки в своя свят — дори не съзнавахме присъствието на другия. Трябваше да шофирам аз, защото той не беше на себе си.

След като взех телефона и го притиснах към ухото си, чух женски глас:

— Кайл, там ли си? — попита тя. — Чуваш ли ме? Трябва да дойдеш да вземеш децата.

Когато Ашлин ми даде адреса и затворих, без да съм говорила с децата, той ме повлече надолу. Обгърна ме с ръце, задърпа ме към него и зарови лице в шията ми, разплакан. Изливаше мъката си. Ужасът му, сдържаният ужас се изля в порой. Докато се борех с порива да се откъсна от него, галех гърба му и попивах сълзите му с тялото си, аз осъзнах, че въпреки всичко, което каза, той наистина беше решил, че няма да ги види отново. Не можеше да се изправи пред факта, че няма да ги види отново или че тя ги е наранила, затова беше решил да не ги търси. Беше в плен на омагьосания кръг от страха от неведението, което беше ужасно, и страха от знанието, което можеше да се окаже дори по-ужасно. Знаех какво е да си в този кръг, да не знаеш кое е по-страшно — да знаеш или да не знаеш.

Щом той спря да плаче, се разделихме и се вгледахме в очите си с повече разбиране, отколкото преди петнайсетина минути. Избърсах сълзите му с палци, после нежно притиснах устни до челото му. Той затвори очи. После станахме, той отиде в банята, а аз разпечатах маршрута от интернет. Бях изтръпнала. Не мислех за нищо друго, освен за шофирането, което ме чакаше. Ако се замислех над факта, че сме само на часове, а не на дни, седмици или месеци от тях, може би щях да рухна като Кайл и нямаше да мога да се съвзема достатъчно бързо.

Докато шофирах колата, ме пришпорваха мисли за малкото личице на Съмър, което се усмихва, защото сигурно има някаква тайна за споделяне, и за големите очи на Джаксън, докато ми обяснява какво прави Гарво.

Мускулите ме боляха, очите ми бяха пресъхнали зад очилата за шофиране, докато се взираха в къщата в далечината. Тя беше от жълтеникав камък, с плочи на покрива, три прозореца на горния етаж, а два по-големи — на долния. От тези долу струеше оранжева светлина, която ни привличаше. Забавих, за да прочета добре белия надпис в края на имота: „Имение Агатиън Фийлд“.

— Това е — казах на Кайл, умората притъпи вълнението в гласа ми. Не бях спирала за почивка. Шофирах от почти седем часа; единствените ни почивки бяха, когато попадахме в задръстване и трябваше да чакаме по двайсетина минути, за да продължим.

Кайл беше съвсем буден, облегнал глава на прозореца. Взираше се напред, без да мига. Изправи се. Лицето му, доскоро беше зачервено от плача, а очите — подути и възпалени, се бяха успокоили. Вече изглеждаше нормално. Близостта на семейството му беше събудила живота в него. Подкарах колата по широката чакълеста алея, обградена от трева, към друга кола, спряна пред входа.

Предната врата се отвори. Кайл откопча колана още преди да съм спряла съвсем и изскочи от колата. Аз ударих рязко спирачките.

Джаксън изтича първи. А после и Съмър. И двамата бяха с пижами, Джаксън с пижамата на Супермен, а Съмър — с дългата до коленете тениска на Спайдърмен. Бяха по чорапи.

— ТАТЕ! — извикаха с цяло гърло. — ТАТЕ!

Кайл коленичи на светлината на фаровете. Джаксън го връхлетя пръв и го прегърна през шията. Съмър също се хвърли на врата му. Той протегна ръце и ги обгърна и двамата. Децата му говореха един през друг, разказваха му какво са правили през последните няколко седмици. Всичко наведнъж. Взирах се в тях, поглъщах с очи всеки сантиметър, проверявах ги. Много внимателно. Бяха добре. Бяха добре, в безопасност и щастливи.

Облекчението се стовари като юмрук в най-меката част на стомаха ми. Превих се напред и притиснах с ръце корема си — епицентъра на облекчението. Сладкото облекчение. Болеше, но беше прекрасно. Те бяха добре. Наистина. От цяла вечност не бях изпитвала подобно нещо. Толкова много неща все се объркваха, все вървяха на зле, не бях сигурна дали и това няма да свърши така. Тялото ми започна да натежава, а сълзите, които не бях проляла толкова време, изригнаха към повърхността и се бореха да се освободят.

„Чук-чук“ по прозореца накара сърцето ми да подскочи. Избърсах очите си и се изправих.

— КЕНДИ! — извика Джаксън, ухилен зад стъклото. — КЕНДИ! — отекна Съмър.

Кайл ги издърпа назад и аз отворих вратата, а те се хвърлиха в ръцете ми. Топлите им телца се притиснаха към мен, а ароматът на току-що изкъпаната им кожа изпълни ноздрите ми. Косите им гъделичкаха бузите ми, ръцете им ме стискаха яростно.

— КендиКендиКендиКендиКенди — повтаряха те. Уж само името ми — а беше най-сладкото нещо, което съм чувала.

Ашлин седеше пред голямата каменна камина, в която не гореше огън. Изглеждаше, сякаш допреди миг е крачила нервно из стаята; лицето й беше разкривено от тревога, зелените й очи бяха огромни и изпълнени със страх, когато погледна към вратата. Беше отслабнала, но изглеждаше добре. Много по-добре от Кайл. Много по-добре от мен. Под очите й личаха сенки и косата й беше прибрана в раздърпана конска опашка, беше облечена със сини джинси и тениска с къс ръкав, а на краката си имаше пухкави пантофи. Кайл успя да направи само четири крачки, преди Ашлин да се хвърли към него.

Тя стисна предницата на тениската му и зарови лице в нея, сякаш можеше да намери утеха и опрощение. После избухна в плач. Цялото тяло на Кайл се скова в мига, когато тя се притисна към него, и той се втренчи над главата й, към вратата, която водеше към огромната кухня-трапезария.

Аз държах ръцете на близнаците — мънички, съвършено оформени, топли и красиви ръце. Трябваше да си припомням да не ги стискам твърде силно и да не се страхувам, че ако ги пусна, ще изчезнат отново. Поведох ги към кремавия диван. Под него лежеше огромен ориенталски килим със сложни шарки, който на места беше протрит. Явно беше на този под от много време. Къщата беше уютна, приятна. На децата сигурно им беше харесало. Това беше идеалното място, където да прекараш ваканцията, и вероятно за тях беше точно това — една ваканция. А не бавният лъкатушен път през всички кръгове на ада, по който с Кайл бяхме минали.

Седнах в средата на дивана, а децата се настаниха до мен и загледаха майка си и баща си. Кайл не приемаше Ашлин. Не се беше обадил на полицията, но това не означаваше, че не я беше намразил заради стореното, задето отвори портите на ада, без дори да му даде карта, с която да стигне до другия му край.

Постепенно тя спря да плаче и започна да говори:

— Съжалявам — каза умолително в гърдите му. — Исках да съм с тях. Толкова ми липсваха. Просто исках да съм с тях. Съжалявам. Много съжалявам. — Не спираше да го повтаря, докато той бавно, като леден блок по изгрев, започна да се топи и да отстъпва. Спря да се взира над нея и поклати леко глава. После сведе очи към жена си, вдигна ръце и я прегърна.

— Тихо — успокояваше я той, като наклони глава към нейната и започна да я гали по косата. — Тихо… Ще поговорим за това по-късно. Ще поговорим за това по-късно. — Тази утеха се разля в цялата стая и се спусна над всички нас.

Аз и децата ги гледахме. Обичта им беше осезаема. Телата им пасваха идеално, той знаеше как да я успокои, сърцата им вероятно биеха в ритъм. Тази гледка ме върна за миг към нощта, прекарана с Уил, когато лежахме на леглото, когато телата ни бяха така близо, че не можех да повярвам, че не са били вечно така и са функционирали разделени. Какво ли не бих дала да съм пак с Уил… Да имам шанса да го прегръщам така… Като тези двамата. Как така единствено те на целия свят не можеха да видят, че са създадени да бъдат заедно?

Съмър коленичи на дивана, сложи ръка на бузата ми и извърна лицето ми към себе си:

— Мама и татко пак ли са приятели? — попита ме тя с надежда. Светналите й очи ми се усмихваха, чакаха да кажа „да“. Не можех да го кажа. Разбира се, че не можех. Джаксън също коленичи и аз се обърнах към него. Същите очи, които чакаха същия отговор.

Погледнах към Кайл и Ашлин и за миг се изгубих в красивите линии на слетите им тела — не можеше да се каже къде започва тя и къде свършва той.

Обърнах се пак към децата. Погледнах Джаксън, после Съмър, защото тя беше задала въпроса.

— Надявам се — отвърнах. Това беше най-честният отговор, който можех да им дам. Те може и да бяха приятели, но не както Съмър и Джаксън искаха. Защото заради неспособността си да разговарят един с друг, да си кажат истината, вероятно никога нямаше да бъдат такива приятели, каквито Съмър и Джаксън искаха да бъдат.