Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (19)

Осемнадесета глава

С Габриел пристигнахме последни на мястото на къмпинга, заради непредвидената ни спирка за почивка.

Беше твърде унизително да мисля за това. Как плача в колата, а тя ме гали по гърба. Неколцина души минаха покрай колата, видяха сълзите ми и как Габриел ме успокоява, и вероятно си помислиха, че ме е разкарала. Дори не й бях казала всичко, защо трябваше да си тръгна, защо прекъснах всякакви контакти с Уил, преди да си замина — не отговарях на обажданията му, блокирах имейл адреса му, отидох на хотел за няколко дни, за да го избегна. И не й бях казала защо не съм отворила писмото му, нито защо се ужасявам да мисля за него. Не, дори не й бях казала цялата гадна история и все пак плачех така.

Спряхме на паркинга на Уайлдбъри Уудс, горския къмпинг. Бяха обособили части от гората, в които имаше каменни огнища и земята беше разчистена, за да се опънат палатки. Имахме и карти с естествените пътеки. Нашият къмпинг беше в левия край на гората. По земята имаше килим от листа и когато поехме по него, аз дори изпитах въодушевление. Това беше някакво разнообразие. Не бях излизала сред природата, откакто се прибрах, и Габриел беше права: освен на работа, в живота ми липсваше общуване с други възрастни.

А и откакто ми каза за Ашлин, Кайл не се държеше особено приятелски. Напълно го разбирах. Когато хората научаваха разни неща за мен, аз обикновено започвах да ги избягвам. Той не искаше да ми споделя това, но го направи. Вероятно не можеше да понесе мисълта, че зная.

Открихме останалите навътре в гората. Вече бяха опънали палатките. Също като нас, другите три жени бяха с джинси и туристически панталони, тениски и суичъри. Двете, които не познавах, оглавяваха клонове на „Офис Уондърс“ в Мидълсекс и Югозападен Лондон. Бяха на трийсетина години, едната червенокоса, а другата блондинка.

Габриел ми ги представи като Мойра и Линдзи. Мойра имаше зашеметяваща усмивка, а червената й коса беше силно опъната на конска опашка. Линдзи беше мъничка, много мъничка, с усмихнати очи и русата й коса беше подстригана на черта. Другата къмпингуваща беше Джанин. Тери уж щеше да идва, но едно от децата й беше хванало стомашен вирус и тя не успя да намери гледачка за толкова кратко време. (Колко удобно, помислих си аз, защото ми беше признала на обяд миналата седмица, че предпочита да сменя мръсни пелени двайсет и четири часа, отколкото да иде на къмпинг).

Линдзи беше опитен къмпингар и ни помогна с палатката. На теория беше лесно. На теория Габриел го беше правила няколко пъти преди. На практика ни отне цяла вечност, по време на която Джанин и Мойра охкаха и ахкаха над съдържанието на кошницата на Габриел.

— Добре — каза Габриел, след като разпънахме луксозните си спални чували в палатката. — Трябват ми двама доброволци, за да идат до офиса на къмпинга в другия край на гората, да ни регистрират и да вземат дажбата ни дърва за огъня. — След секунда добави: — Кендра и Джанин, много мило, че предлагате. Ето ви резервацията, ето ви картата, една от вас ще се престори на мен, тръгвайте.

Дори нямах шанс да попитам: „Моля?“, преди силните й ръце да се настанят на гърбовете ни и да ни избутат в правилната посока. Джанин не изглеждаше по-доволна от мен.

— Кучка — оформих с устни към Габриел през рамо.

А тя ми прати въздушна целувка.

Вървяхме през гората, следвахме картата в права според нас линия. Беше красиво. В пролуките между дърветата се виждаше синьото на небето, тук-там целунато от пухкави като захарен памук облаци.

— Е, значи си от Брокингам? — попитах Джанин. Габриел искаше да общувам с други хора и аз полагах усилия.

— Е, не съвсем — засмя се тя. — Аз съм от Западен Лондон.

— Така ли? Аз също — отвърнах. — Отраснах в Ийлинг и учих в колеж в Лийдс. А ти откъде си?

— Аз имам предвид свестния Западен Лондон — каза тя саркастично. — Уест Кен.

„Е, добре, точка за нея“, помислих си.

Тишината в гората беше едновременно успокояваща и изнервяща. Чуваше се само пукането на вейките под краката ни и понякога птича песен.

— А излизаш ли с някого? — попитах.

— Излизам с гаджето си от колежа. Но той приема връзката ни по-сериозно от мен. Иска да се оженим и вероятно ще се омъжа за него, но съм сигурна, че мога да намеря нещо по-добро. Той е готин мъж и е лудо влюбен в мен, но не се знае.

„Добре, две на нула“.

— Ходи ли на някое хубаво място през отпуската тази година? — попитах отчаяно.

— Да, да, не си мисли, че си кой знае какво, като си живяла в Австралия. Аз не бих отишла там и пари да ми дават.

„Три на нула и си аут.“

Стигнахме до офиса на къмпинга, регистрирахме се и взехме дървата, после тръгнахме обратно, без да си продумаме.

— Как мина, хубавиците ми? — попита Габриел с пластмасова чашка с шампанско в ръка. Беше се излегнала на карирано одеяло до празното каменно огнище, където щяхме да стъкнем огъня.

Джанин се усмихна вяло.

— Беше много сплотяващо — казах на Габриел. Джанин извъртя очи и се мушна в палатката си, вероятно за да си оправи грима.

— Аз и Джанин. — Вдигнах двата си средни пръста и ги раздалечих колкото можах. — Ето така сме ние.