Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (14)

Тринадесета глава

Загадъчната болест на госпожа Гадсбъроу започваше да ме обсебва.

Отначало реших, че е нещо нелечимо и тя като любяща и благородна майка си е тръгнала, за да спести на децата си мъките да я гледат как умира. После премислих. Никой, освен изследователите от осемнайсети век и старите инуити, не правеше така. Освен това съществуваше и дребната подробност, че тя искаше да вземе децата, заради което постоянно се караше с Кайл.

След това се обърнах към Габриел, тя беше обучен консултант и беше учила в магистърската си програма психология на травмата. Поговорихме и от малкото информация, която й дадох, тя предположи, че вероятно става дума за форма на депресия. Биполярно разстройство, което можело да обясни възходите и спадовете. Или, каза тя, може да е нелекувана следродилна депресия, която често се изостря, ако не й се обърне внимание. Това би обяснило нуждата й да си тръгне за известно време. Можело и да е просто депресия, която водела до промени в поведението, особено ако не взима правилните медикаменти, не е наблюдавана от лекар или пък пие някакво лекарство.

Всички тези теории звучаха убедително и почти цялата вечер аз се опитвах да измисля как да разбера нещо повече от Кайл.

Той беше направил агнешки стекове с подправки, които изядохме на кухненската маса. Измих чиниите, той направи кафе и се настанихме в дневната. Аз се отпуснах в креслото, като прехвърлих крака над едната странична облегалка и отпуснах глава на другата, което много развесели Кайл.

— Сядаш като децата — рече той.

— Така е — отвърнах невинно. Реших да не споменавам, че не само седим така, но и често се гоним по креслата и диваните, скачаме и се смеем.

Въпреки двата дивана, двете кресла и двата стола в дневната зад нас, Кайл реши да седне на пода. Седна и сви дългите си крака към гърдите, босите му стъпала лежаха на пода пред дивана, на който го бях открила след запоя. Изпъна ръце назад на дивана и облегна глава.

Зачудих се за миг, и то не за първи път, какво ли се беше случило с всички онези бутилки алкохол. Бях решила, че или е алкохолик, който се е запивал жестоко, но вече започва да се съвзема, или заплахата със социалните служби го е стреснала дотам, че е станал трезвеник. Така или иначе, доколкото знаех, вече не пиеше. Все пак си оставаше загадка какво е направил с алкохола.

Досега бяхме говорили много за архитектура, дизайн и цените на къщите. Той ме попита за моята работа и ми разказа какво вършат Съмър и Джаксън в училище. През цялото време, докато разговаряхме и се опознавахме, аз търсех начин да го попитам за жена му.

Верен на обещанието си, той пусна Сара Маклоклан. Сега звучеше „Непохватно вървим към екстаз“, любимият ми от албумите й, защото беше и първият, който си купих. Затворих очи. Бях изненадана, че Кайл харесва тази певица. Тя толкова често пееше за разбити сърца, за раздялата и за загубеното аз. Но музиката беше съвършена и помагаше за отпуснатата, приятелска и мека атмосфера. Пасваше така добре на ситуацията, та си казах, че ако го попитам сега, вероятно ще ми отговори. Той затвори очи и аз разбрах, че е настъпил моментът.

— Ами… — започнах.

— Е… — рече той в същия миг.

— О, извинявай, продължавай — казахме и двамата.

— Не, ти кажи — рече Кайл и вдигна глава.

— Не, ти — настоях. „Ще го попитам по-късно — казах си. — А може би си просто една жалка страхливка“ — отвърна друга част от мен.

— Мислех да те питам дали в Австралия често си ходила на плаж.

— Не съвсем — отвърнах и се замислих за дните там. — Ходих само няколко пъти на плаж. Отидох само веднъж в Бонди — не си падам особено по плажа.

— И все пак си се преместила в Австралия, там хората живеят на плажа.

— Исках да кажа, че не съм голям плувец, не съм добра във водните спортове, а и не си падам по лежането на пясъка и плажния волейбол. И ако трябва да съм честна, не съм голям привърженик на банските костюми.

— Позволи ми да те прекъсна тук — рече Кайл. — Не ми се слушат женските глупости, че си била дебела. Не си. Изобщо.

— Не мисля, че съм дебела. Не мисля, че съм и слаба. Ако трябва да съм честна, не мисля за себе си в подобни понятия. Дори когато малко отслабна и нося десети размер, пак не слагам бански. Не обичам да показвам тялото си. Пола малко над коляното е единственото, което си позволявам. И то доста рядко. — Теглото ми варираше и затова не беше особено важно за мен. Аз съм закръглена жена — такива са ми гените — и имам доста големи гърди, тънка талия и стройни бедра. Навремето един човек ми беше казал, че имам най-съвършения задник, който е виждал. Теглото ми не беше проблем за мен. Не бях затлъстяла и с годините установих, че има много по-важни, по-сериозни проблеми, за които да се тревожи човек.

— Ти си необикновена жена, не се притесняваш за теглото си. Дори Ашлин, която е съвсем мъничка, се тормозеше за това. След като роди близнаците, се вманиачи да отслабне. Чух я да казва на майка си по телефона, че ако не влезе скоро във форма, може да я оставя. Жената, която току-що беше родила децата ми, която ме беше направила баща… как така ще я оставя? — Кайл поклати глава. — Никога не бих могъл да я „оставя“, не и както тя си мисли.

Това беше идеалният пробив. Най-сетне бяхме отворили темата. Аз понечих да го попитам, но Кайл внезапно стана, изглеждаше угрижен. Сякаш с думите за жена си беше пристъпил на място, където не искаше да бъде.

— Още кафе? — попита той.

Погледнах към наполовина пълната чаша в ръцете ми.

— Ами, да, благодаря. — Подадох му бялата чаша, а той се приближи и я взе. — Всъщност ще ти помогна — добавих. Ако идех с него в кухнята, щяхме да разговаряме и може би щях да събера кураж да повдигна темата отново.

Левият ми крак се спусна леко от облегалката, но десният срещна повече трудности и запротестира заради неудобното положение, и аз не можах да се изправя. Кайл видя опитите ми, остави чашите на страничната масичка и посегна към мен. Големите му топли ръце обгърнаха моите и той ме вдигна на крака пред себе си.

Стаята като че ли притихна за миг, докато Кайл гледаше надолу към мен и се взираше право в очите ми. Последния път, когато се бяхме гледали в очите така дълго, седяхме на кухненската сами: аз му се карах, че е изплашил децата, а той се опитваше да разбере дали тази черноока непозната наистина ще го докладва на социалните. Този поглед сега беше по-мек. По-приятелски. Бяхме изминали доста път за кратко време.

Той пусна ръцете ми и аз му се усмихнах, когато се обърнах към вратата. Внезапно ръката му политна към лицето ми, той сведе глава и ме целуна. Миризмата му изпълни ноздрите ми, а другата му ръка ме обгърна, привлече ме към него и се спусна по тялото ми. Той затвори очи и пъхна език в устата ми. Случи се така бързо и така неочаквано, че ми трябваха няколко секунди, за да реагирам.

Вдигнах ръце към гърдите му и го отблъснах с всички сили.

— КАКВО ПРАВИШ, ПО ДЯВОЛИТЕ?! — извиках, докато той се препъваше назад. Аз трескаво затърках устни с опакото на дланта си.

Той се отдалечи и се вгледа в мен с искрено объркване.

— Аз, аз си помислих… — Внезапно осъзнах физическото му присъствие. Колко по-голям е от мен, колко страховита може да бъде фигурата му в подобна ситуация. Отстъпих назад, за да се отдалеча от него и да установя безопасна зона между нас, за да не може да ме достигне лесно. Озърнах се към вратата, до нея имаше няколко крачки. Мога да избягам, казах си, мога да избягам, ако опита нещо. — Аз… аз си помислих — продължи да заеква той, изглеждаше изумен.

— КАКВО СИ СИ ПОМИСЛИЛ?! — извиках аз, вбесена от неспособността му да обясни какво го е накарало да направи подобна глупост. После си спомних за децата, които спяха на горния етаж, не исках да ги плаша и заговорих по-тихо: — Какво си си помислил? А? Какво?

— Мислех си… Прекарвахме си добре, разговаряхме…

— Да, разговаряхме! А не… — отново потърках уста, вкусът на кафе, който беше останал след устните му, се процеждаше в устата ми. Потърках я по-силно, опитвах се да се отърва от него. Не обичах кафе. Не пиех кафе. Да, приемах, когато ми предложат, но никога не го пиех.

— Не те разбирам… мислех, че искаш да те целуна.

— Какво? Защо?

Той не отговори, само се смръщи объркан.

Поех си дълбоко дъх и заговорих по-спокойно:

— Наистина, Кайл, защо си останал с такова впечатление?

— Ами ние разговаряхме…

— Да, разговаряхме, не се целувахме. Всяка жена, с която разговаряш, ли целуваш? Защото ако е така, ще си имаш проблеми в банката или супермаркета.

Кайл пристъпи напред и сърцето ми се сви от ужас.

— Не се приближавай — казах и вдигнах ръце, за да се защитя. Постигнах желания ефект — той закова на място и се втренчи объркан в мен.

— Не разбирам — рече той. — Мислех, че се харесваме. Нали разбираш… че може би… не разбирам. Мислех, че ме харесваш.

Пристъпих към вратата.

— Да, харесвам те, Кайл, но аз не целувам всеки мъж, когото харесвам. Особено когато ми е хазяин и просто разговаряме. И когато не съм му дала и най-слабия сигнал, че се интересувам от него по друг начин.

Гласът на Сара Маклоклан падна с една октава и тя започна дрезгаво следващата си песен, в която казваше, че целият страх я е напуснал, че вече не се страхува от нищо. Аз още дишах трудно, мен страхът не ме беше напуснал. Още бях изплашена от факта, че не бях усетила какво ще се случи.

Притеснен, Кайл потърка с длан главата си.

— Съжалявам, мислех си, че между нас се получава.

— Какво да се получава? Как го измисли това?

— Трябва ли да го изрека на глас?

— Да, опасявам се, че трябва, Кайл, защото съм объркана.

Гласът на Сара изпълни тишината между нас, докато той се взираше нещастно в килима.

— Ами ти толкова ми помагаш. Винаги си тук — готвиш, взимаш децата от училище, чистиш… — Замълча и бавно вдигна глава. — Помислих си… — Думите отново секнаха, сякаш не можеше да обясни.

— Кайл, виждах, че ти е трудно, затова ти помагах, нищо повече. И съжалявам, че не съм ти го казала досега, но съм влюбена в друг. — Докоснах сърцето си, после посочих него. — Между мен и теб няма да се получи. Няма да се получи. — Той не реагира. Беше твърде объркан, не разбираше защо съм го отблъснала.

— По-добре да си вървя — рекох и си взех нещата: жилетката и шала на ивици, които бях оставила на едното кресло, черно-червените ми сандали, събути до дивана, малката чанта, в която бяха портфейлът и телефонът ми. Нима докато ме е гледал как свалям всичко това и се настанявам, Кайл е решил, че го правя заради него? Че се приготвям за страстна нощ?

— Ще се видим — казах му и си тръгнах, награбила вещите си. Дори не си сложих обувките — прекосих боса дневната, кухнята и излязох в градината. Прекосих с огромни крачки моравата и влязох в апартамента си. Заключих вратата и тогава, леко разтреперана, изкачих стълбите, хвърлих нещата си на пода и се стоварих на дивана.

Не можех да седя, не можех да се успокоя, затова веднага пак скочих на крака.

Още трепереща, започнах да крача из стаята.

„Той наистина си е помислил…“ Спомнех ли си как притисна силно устни към устата ми, как ръката му се плъзна по тялото ми, стомахът ми се преобръщаше. „Как можа? Как можа?“

Крачех из апартамента и търках устата си с длан, още усещах вкуса на кафе.

„На теб не ти ли се е случвало? — шепнеше гласът от спомените ми. — Не ти ли се е случвало да искаш нещо толкова много, че да си готова на всичко, за да го получиш?“

Трябваше да се отърва от този вкус на кафе. Отидох в банята, взех четката за зъби и изстисках на нея паста. Косъмчетата се движеха леко по зъбите ми, после по устните и тогава устата ми се изпълни с вкус на мента. Изплюх пяната.

 

 

Той се обляга на едната си ръка и се вглежда в мен, сякаш чака отговор. Чувам дишането си. Така разбирам, че съм жива. Не помръдвам. Взирам се в тънките пукнатини по тавана, но не мога да помръдна. Не чувствам нищо. Но чувам дишането си. Къси, плитки дихания. Щом още дишам, значи съм жива.

 

 

Изстисках още паста на четката. Отново почистих устата си. Изтърках венците, зъбите, езика, небцето и устните. Не беше достатъчно. Още усещах вкуса. Още усещах вкуса на кафе от целувката му. Оставих четката. Трябваше да се отърва от това.

Свалих жилетката и шала, хвърлих ги на плочките до хромирания кош за боклук. Бързо съблякох и останалите си дрехи и ги стоварих на купчината. Щях да ги оправя после, след това.

 

 

„Няма ли да кажеш нещо? — пита той. — Говори ми, Кендра.“ Дългите му пръсти посягат към челото ми, може би за да отмести няколко кичура от косата ми, може би за да ме погали, може би само да ме докосне. Потрепвам. Изплашена. Ужасена, че ще ме нарани. Отново.

 

 

Водата шурти от душа, топлината бие по кожата ми и веднага разлива спокойствие из тялото ми. Не искам спокойствие. Искам забрава. Нещо, което да изличи спомена за тялото му върху моето. Мокрите ми пръсти се плъзгат по кранчето за топлата вода, когато го завъртам. От душа се вдига пара, когато горещата вода се излива над мен. Тя жили кожата ми почти непоносимо. Така е по-добре. Пречистване. Утеха. Дланите ми почервеняха. Кожата ми започна да протестира; да боли. Водата ме гореше до болка. Това разбирах. Физическата болка я разбирах. Тя заличаваше агонията от всичко друго. Можех да се концентрирам върху болката.

Взех с треперещи ръце белия сапун и започнах да го прокарвам по тялото си, да се сапунисвам и да отмивам паниката, причинена от Кайл. Трябваше да излича всичко.

В паметта ми онзи глас не спираше да шепне: „Мислех, че това искаш. Мислех, че това искаш.“