Дороти Кумсън
Бонбони за закуска (13)

Дванадесета глава

— Кенди НЕ ни позволи да ядем бургер — информира Съмър баща си, когато влезе в кухнята.

Тя замарширува по дървения под, като по пътя захвърли чантата, пуловера си, найлоновата торбичка и комплекта за домашно и тръгна към буркана с бисквити на плота. Последвах я и започнах да събирам останките от деня й в училище. Тя се надигна на пръсти, грабна теракотения буркан, прегърна го с една ръка и с другата отвори капака с леко пльокане. Малката й ръчичка бръкна вътре и загреба две бисквитки.

Кайл вдигна глава от сребристия си лаптоп и погледна първо мен, а после и дъщеря си.

— Искахме детско меню с играчка. Розов часовник. А Джаксън искаше състезателна кола. Кенди каза, че не може.

— Защо? — попита я той.

— Защото била идиотически против — рече Съмър, пъхна едната бисквитка в устата си, задъвка и златни трохички се посипаха по синята й униформена ризка.

Кайл изви устни, за да не се разсмее с глас.

— Идеологически против — уточних аз, като се чувствах доста глупаво.

Тя наклони глава към мен и ме изгледа изпепеляващо — все така ме гледаше по пътя към дома и дори беше кръстосала ръце пред гърдите си. Ако беше в състояние да вдигне презрително вежди, щеше да го направи.

— Нали това казах — отвърна тя с глас, който говореше друго: „Знам какво казах и точно това имах предвид.“

— Отивам да дам на Джаксън бисквитка — обяви тя възмутена.

— Капакът — напомни й Кайл, преди да се е отдалечила твърде много.

Тя изпъшка така, че светът да разбере колко несправедлив е животът й, обърна се, сложи капака на буркана и се изнесе от стаята.

— Наистина ли си против тези храни? — попита Кайл.

Оставих вещите на Съмър на стола й начело на масата.

— Не против самите храни, макар че би трябвало. Не, аз обичам бургери, просто не бих отишла в определени заведения — обясних.

— Защо? — попита той, като свали очилата си и ги сложи настрани. — Животът е достатъчно труден, за да добавяме и подобни скрупули към него.

— Ами защото имам такъв проблем, Кайл — вярвам в твърде много неща. Не бих направила много неща по принципни съображения и ми е трудно да махна с ръка, дори за да улесня живота си. Още преди да ида в университета, ходех на протести. Такава съм. Дай ми добра кауза и ще я последвам. И само не ми казвай, че някоя компания се държи зле със служителите си, защото ще спра да купувам продуктите й и ще се намразя, че някога съм ги купувала.

От дъното на къщата се чу телевизор, звучеше някаква анимация. После притихна, преди да избухнат писукането, звънтенето и шумовете на компютърна игра.

— Мисля, че се започна, когато ми промиха мозъка относно телешкото в гимназията. Учителят ни обясни надълго и нашироко как се произвежда то и дотам беше. Просто вече не можех. И аз и сестра ми. Дори не го опитвах. Мисля, че в това се коренят убежденията ми. — Осъзнавах, че съм твърде многословна и подробна за себе си пред Кайл. Обикновено оставях децата и само се уверявах дали са влезли в къщата, преди да се върна на работа.

Кайл наклони глава на една страна и ме изгледа от глава до пети, сякаш ме виждаше за първи път като нещо различно от наемателката, която все си навира носа, или човека, с когото се е карал заради децата. Човекът, с когото е вечерял веднъж или два пъти на седмица и който приготвя закуска на децата му в събота, докато той се излежава.

— И аз вярвах в какво ли не, преди да имам деца — каза той. — Тогава научих колко труден може да е животът и колко по-лесно става всичко, ако спреш да се бориш през цялото време.

— О, не, виж — рекох и прокарах ръка по облегалката на стола на Съмър, — ако бих искала нещо за децата си, то ще е да имат някакви силни убеждения. Дори да не са като моите, но да ги имат, да осъзнават нещо повече от непосредствения си свят. Да не приемат всичко само защото е по-лесно, да имат способността и правото да внасят промени. Ако имах момиче, щях да искам тя да знае, че може да бъде всичко, каквото пожелае, че не е нужно да разчита на външния си вид, на дрехи, на коса или грим, за да я определят или да получава уважението на околните. Бих искала да знае, че има право да бъде уважавана и забелязвана само защото се е родила. Не говоря за феминизъм, искам само моето момиче да расте със съзнанието, че има правото да получава уважение просто защото е човек. — Вече се бях разпалила.

— А ако имах момче, щях да го науча да разбира, че мъжествеността е свързана с това да се чувстваш добре в кожата си, такъв какъвто си. Не всички онези мачистки глупости, а да се чувстваш удобно, така че да не е нужно да унижаваш другите или да ги потискаш, за да се усетиш силен. Не е нужно да следваш тълпата, за да бъдеш мъж. Той може да вярва, в каквото пожелае, да бъде какъвто пожелае, без да се притеснява за мъжествеността си. И щях да се погрижа моето дете, момче или момиче, да знае, че не бива да позволява да се държат зле с него. Никога. Нито пък да прави нещо само защото всички около него го правят.

— Ако искаме да променим света към добро, децата ни трябва да знаят, че могат да се чувстват добре такива, каквито са, и да помагат на останалите.

Снизходителна и донякъде покровителствена усмивка се появи на лицето на Кайл. „Ти нямаш деца, нищо не знаеш“, казваше тази усмивка. Той спокойно можеше да преживява, без да пълни главите на децата си с тези глупости за самоуважение, че и за спасяване на света.

Вдигна вежди и попита:

— Значи, защото искаш да промениш света, няма да купуваш на децата си храни от определени заведения?

Този въпрос като че ли уцели най-уязвимата част на стомаха ми и ме остави без въздух. Сведох поглед към стола, зад който стоях, и потърках с показалец гладките петна и вълнички по дъба.

— Съвсем не — казах твърдо и спокойно.

— Добре — засмя се той. Явно беше сигурен, че ще променя мнението си в мига, в който се озова на някое пътуване с две пищящи деца на задната седалка и без никаква друга закусвалня на километри.

Отново го погледнах.

— Аз няма да имам деца — казах. — Много бих искала, но не мога. Имам предвид физически. Не мога да имам деца. — Не бях го изричала преди, тези думи не бяха излизали от устата ми и не бяха мърсили въздуха. Като го казах, сякаш го направих по-истинско. Неотменно. Реално. Не исках да става реално, затова и не го бях изричала на глас.

Шок прекоси лицето на Кайл и изличи цялото му самодоволство. Той се смути. Сега знаеше какво е да си от другата страна, когато някой споделя твърде много лична информация на непознат.

— О — рече той. Бледата маслинена кожа на челото му се сбръчка и видях, че едва се сдържа да не погледне към „репродуктивната“ ми зона. — И защо не можеш да имаш деца? — събра най-сетне кураж да попита.

— Защото веднъж бях много глупава. Доверих се на грешния човек. И се стигна до възпаление. Казаха, че тъй като не било лекувано навреме… Е, в общи линии, не мога да имам деца.

„Увредени“, „необратими поражения“, „нищо не можем да направим вече“. Тези думи закръжиха из ума ми. Те бяха единствените, които си спомнях от разговора с хирурга след лапароскопията, която потвърди съдбата ми. Помня очите му, тъмни и натежали под зелената хартиена хирургична шапчица, и думите. Нищо друго.

На лицето на Кайл се изписа съжаление, то се четеше и в бръчиците около очите, в линиите около устата, в черните зеници на махагоновите му очи. Уф. Нямах нужда от съжалението му.

— Е, както се оказва, дал си под наем апартамента на един урод — рекох, за да олекотя ситуацията. — Не се тревожи. Не съм заразна или нещо такова. — Вече вървях към вратата. Опитвах се да се отдалеча от съжалението му и от разговора с него. — Всичко вече е наред — продължих, щом стигнах до прага. — Най-добре да се връщам на работа — добавих и излязох. — Чао, деца, ще се видим скоро — извиках, докато бързах по коридора, отворих входната врата и изтичах на пътеката.

Кайл ме настигна, когато отварях вратата на колата си.

— Кендра — каза той и сложи ръка на рамката, за да не я затворя и да спре бягството ми. — Искаш ли да дойдеш на вечеря по-късно тази вечер?

Взирах се в ръцете му, които стискаха вратата. Имаше големи ръце с дълги пръсти; те ми напомниха за ръцете на децата, но не бяха омазани с боички, тези бяха с изгризани нокти и нацепени кожички около тях.

— Ще дам на децата да вечерят и ще изчакам да се върнеш от работа, за да вечеряме, след като си легнат. После може да погледаме телевизия, да поговорим, да послушаме музика. Харесваш ли Сара Маклоклан?

Кимнах изненадана, все още не го поглеждах — не исках да виждам съжалението му.

— Имам всичките й албуми, но почти не ги пускам. Ашлин не я харесва, а децата все ме гледат, сякаш ги измъчвам. А и не върви да разправям на приятелите си, че харесвам женска музика. Е, какво ще кажеш? Дори може да изпием по едно кафе.

Беше изкушаващо, ала дали не ме канеше, защото ме съжаляваше заради яловата ми утроба? Вдигнах леко очи, но все така не го поглеждах, взирах се в спретнатата редица къщи, която се виеше в далечината по Тенант Роуд.

— Ще ми направиш услуга — рече той. — Ще е страхотно да проведа с възрастен разговор, който не включва реплики от рода на: „Да, има начин да вкараме тази стометрова пристройка в десетметровия ви заден двор за две лири и половина.“

Над рамото му зърнах Съседката. Оскъдните й вежди почти се стрелнаха нагоре от изненада, когато видя колко близо стои Кайл до колата, а устата й се сви в „Знаех си!“, преди да нарами чантата на костеливото си рамо и да забърза надолу по улицата. Без съмнение щеше да се отбие в местния магазин, за да ги осведоми как съм завъртяла главата на хубавеца Кайл. А той все пак наскоро се е разделил с жена си. И нима не им е казала, че е разбрала, че ще донеса неприятности, още щом ме е видяла?

— Добре — казах на Кайл, като най-сетне срещнах погледа му. — Ще се отбия.

На лицето му се разля сладка, приятна усмивка и на мен вече почти не ми пукаше дали ме кани от съжаление.

— Сега е най-добре да се връщам на работа, преди Габриел да се е развилняла.

— Супер — каза той и отстъпи назад.

Аз потеглих, като поглеждах в огледалото и го виждах как стои на тротоара и гледа след колата, чак докато не завих зад ъгъла.

 

 

Партито беше забавно.

Приятна атмосфера, добра храна, скъпо вино, интересни разговори.

Тъкмо се бяха върнала от пътуване до нереалното. По-рано същия ден бях в болницата, за да взема резултатите от лапароскопията. Менструалният ми цикъл протичаше много тежко, с ужасни болки и тъй като вече бях разбрала, че имам хламидия, нелекувана от години, лапароскопията трябваше да провери дали е довела до по-сериозно възпаление. Преди седмица бяха направили отвор в пъпа ми и вкараха малка камера, за да проверят какво е състоянието на репродуктивната ми система. По-рано този ден седнах в кабинета на хирурга, който тъкмо бе излязъл от една операция и му предстоеше друга, затова беше със зелената шапчица. И изслушах откритията им. А те бяха следните: запушени фалопиеви тръби, силно увредени яйчници и матка, нищо вече не може да се направи. Постоянно безплодие. „Но медицината не спира да се развива, нещата в бъдеще може да се променят“. Помня всичко това, защото го прочетох и в епикризата. След като ми го каза, изпаднах в тих ужас. После се оттеглих на онова място вътре в мен, където нищо подобно не се беше случило и нищо нямаше значение. Сигурно съм поговорила с хирурга, взела съм си чантата и съм се прибрала в апартамента си, сигурно съм разговаряла с някакви хора, държала съм се както обикновено.

Следващото, което си спомнях, беше, че седя на задната седалка на едно такси с Габриел, за да я придружа на вечерно парти. Беше ми споменала, че със съпруга й имали проблеми, затова решили да се забавляват поединично, но тогава нямах представа какво огромно подценяване на ситуацията е това — те всъщност бяха на последните метри по пътя към развода. Двете седяхме в тъмното такси и тънехме в реалността на живота си, но нямахме представа как страда другата.

Сега бях на партито и се преструвах на нормална. Преструвах се, че не знам точно кога е започнало всичко. Винаги съм се отнасяла сериозно — дори параноично — към безопасния секс, исках да избегна нежелана бременност, затова винаги взимах мерки, така че знаех точно кога съм се заразила с хламидия. Бях постъпила глупаво само веднъж; бях се доверила на грешния човек само веднъж…

Бутнах назад стола си и изтичах в банята. Пуснах студената вода над ръцете си и внимателно намокрих тила си. Опитвах да се успокоя. Принудих се да се погледна в огледалото, да се видя, да се вгледам в очите си за повече от няколко секунди.

„Ти не си омъжена — напомних си пред огледалото. — Дори не се опитваш да забременееш. Нито пък си срещнала мъжа на мечтите си и искаш бебе. Забрави за това тази вечер. Карай стъпка по стъпка. Мисли за това стъпка по стъпка. Именно защото разбра, че няма да имаш деца, затова така ги искаш.“ — Спрях водата и подсуших ръцете си с кърпа. — „Помисли само какво щеше да правиш с дете точно сега?“

Върнах се на масата и отпих от виното. То се плъзна по гърлото ми, стопли ме отвътре и хватката на агонията започна да губи сила, да се разхлабва. Щях да се справя постепенно.

— Искам да ви съобщя нещо — извика домакинята над жуженето на разговорите, за да привлече вниманието ни. Погледнах чашата й — вода. Погледнах лицето й: сияещата кожа имаше съвсем лек зеленикав оттенък, сияещи очи, гъста лъскава коса. „Тя е бременна“, нахлу мисълта в ума ми. Обзе ме радост, задипли се из мен, докато не бях изцяло завладяна от щастие заради нея. А после ме сполетя: тя преживяваше нещо, което аз никога нямаше да преживея. Тя щеше да целува меката главичка на новороденото дете; щеше да хване ръчичката му и да се вглежда във всяка линийка и гънка, да се опитва да ги запомни; щеше да се опива от лекия аромат на мляко и чиста кожа, на бебе; щеше да се взира в детето си и да си мисли: „Виж само какво си имам.“ Сякаш някой притисна възглавница към лицето ми и ме задуши. Не можех да поема дъх, мъката притисна всичките ми вътрешности, менгемето на загубата стискаше все по-силно и по-силно. Едва познавах тази приятелка на Габриел, но бях изпълнена с огромно щастие за нея и с огромна завист. Тя щеше да си има бебе.

— Ще имам бебе — каза тя и всички около масата се развикаха, жените скочиха и хукнаха да я прегръщат, да я питат за датата, за имена, за забавачки, за училища. И аз бях сред тях. Много се радвах за нея, не можах да се сдържа. Само дето се чувствах и като измамница. Две много силни и противоречащи си емоции бушуваха в мен. А с времето ставаха все по-силни и все по-противоположни.

Виждах ги навсякъде. Майки, вероятно просто вече бях настроена да ги виждам заради онова, което ми беше казал лекарят, но те бяха навсякъде — жени с издути кореми, в които имаше бебета. Жени, които бутаха детски колички, жени, които играеха с децата си, жени, които пазаруваха с мъничетата си, жени, които водеха отрочетата си на училище, жени, които гледаха как децата им играят, жени, които викаха по децата си, жени, които се опитваха да се справят с тази целодневна лудница. В магазини, по улиците, във влакове, в автобуси, виждах жени, като които можех да бъда, ако не беше онова. Много ме болеше. Не че отричах правото на другите да имат деца, но ме болеше. Болеше ме неописуемо. Това беше вечно напомняне за огромната грешка, която бях допуснала навремето.

Реших да променя живота си. Реших да започна отначало някъде другаде. Австралия ми се стори подходяща. Можех лесно да взема виза, там говореха английски (в общи линии) и не беше нужно да си слагам твърде много ваксини.

Да, и там имаше деца, но те не бяха познати деца. Там нямаше да виждам как приятелките ми забременяват и създават семейство. Там нямаше да се налага да играя с племенниците си и да знам, че никога няма да родя техен братовчед. Там не се налагаше да съм щастлива заради другите и нещастна заради себе си. Щях да направя стъпка, да измина половината свят и да започна да се изграждам отново.

Няколко месеца бях така погълната от усилието да намеря жилище и работа, да свикна с австралийския начин на живот, да реша дали да бъда спонсорирана, за да остана на работа повече от три месеца. Накрая започнах нова работа и забравих за всичко. Погребах го. Можех да го игнорирам и да продължа.

И тогава се влюбих.

 

 

Спрях колата зад Брокингам Хай Стрийт, където повечето дни трудно се намираше място за паркиране, и изключих двигателя. Все още бях малко притеснена, че споделих с Кайл толкова много за себе си.

Не го бях казвала на никого. Това не е нещо, което ще разпространяваш, а и хората не питаха за подобни неща. „Е — рекох си, когато заключих колата и активирах алармата. — Може пък да е за добро. Сега той знае нещо лично за мен и вероятно ще го склоня да ми разкаже за жена си, без да реши, че съм твърде любопитна.“