Елен Джеймс
Непреодолимо привличане

Не последва отговор и в първия момент тя си помисли, че няма никой. Тогава забеляза два крака, подаващи се изпод маса, отрупана с фикуси и папрати. Бяха коленичили и изглеждаха доста силни — с добре очертани мускули, обути в сини работни панталони и обикновени износени маратонки. Е, на Сара й допаднаха. Откакто бе поела управлението на фермата на баща си, се научи да пести и да купува само най-необходимото. Самата тя носеше подобни обувки.

Сара продължи покрай маси с филизи, засадени саксии и чували с торф. Въздухът беше тежък и влажен, наситен с аромата на стотици цветя. Вдиша дълбоко — обичаше мириса на растения и свежа пръст. Спря пред краката в работни панталони.

— Извинете… Вие ли сте д-р Уилямс?

Краката помръднаха неспокойно, като че недоволни от прекъсването на заниманието им.

— Да, аз съм. Ще стана след минута — прозвуча груб глас.

Резкият тон я изненада, макар че вече беше подочула разни неща за странностите на известния ботаник д-р Джошуа Уилямс. Смятаха го за свадлив, прекалено взискателен и неблагоразумен и твърдяха, че е невъзможно да се работи с него, колкото и компетентен да беше. Иначе всички в Колорадския селскостопански колеж бяха убедени, че е първокласен преподавател и че са имали голям късмет да разполагат с толкова реномиран учен във факултета по ботаника. Той беше един от водещите специалисти в света по селекциониране на сортове пшеница. Заинтригувана, Сара реши да се запознае с него и сама да прецени дали всичко, което се говореше, бе истина. Още повече че й се налагаше да работи с него продължително. Досега обаче тя се бе запознала само с краката му.

Господи! Единият му чорап бе червен, а другият — зелен! Това някаква нова мода ли беше? Сара премести нервно книгите от едната ръка в другата. Наведе се и погледна под масата, но докторът не се виждаше, скрит зад джунгла от есхенантус, хвощ и аспарагус. Тя се надигна на пръсти и най-накрая успя да види прословутия Джошуа Уилямс — е, само гърба му. Беше едър мъж с широки рамене, подчертани от ярката риза на червени, зелени и сини карета. Поне подхождаше и на двата чорапа! Косата му бе рошава и толкова червена, че Сара неволно я сравни с узряла зимна ябълка и огненочервено кленово листо наесен. Той засаждаше разсад и бе коленичил направо на земята. Изглежда напълно бе забравил за нея.

— Доктор Уилямс, аз… — прокашля се тя.

— След една минута ви казах! Не бъдете толкова упорита!

Сара повдигна вежди. Търпението й започваше да се изчерпва. Нямаше никакво време. Вършеше цялата работа във фермата и едновременно с това учеше. Ако искаше да се справи с положението, трябваше да бърза. Сутринта стана преди разсъмване. Нахрани козите, натроши сол за кравите в южното пасище и започна да поправя комбайна — смени ресорите, маслените филтри и хидравличната течност, изми радиаторите. И когато накрая погледна към часовника, разбра, че е закъсняла за колежа. Подкара лудо стария пикап, изслуша три лекции и хукна към оранжерията. Още не беше обядвала, козите чакаха да бъдат издоени, трябваше да почисти решетките на комбайна и да започне с подготовката на полето за зимниците. Това щеше да бъде основният й курсов проект за семестъра. А сега д-р Уилямс й препоръчваше да не бърза толкова!

— Господин Уилямс, ако започнем да говорим, докато…

— Х-ъ-ъ-м… — Това беше всичко, което чу. Звучеше като стария й пикап, когато се задави. Той продължаваше да сади растения, без да й обръща внимание.

Омръзна й да чака. Тропна книгите на земята, замитайки дългата си кестенява плитка, заобиколи масата и клекна до Джошуа Уилямс. После взе един стрък и започна да го заравя в саксия. Беше странно нежно растение с тънко стебло, превиващо се под тежестта на единственото паякообразно листо. Тя можеше да назове много растения от пръв поглед, но през целия си живот не беше виждала такова. Вероятно беше някой далечен братовчед на филодендрона. Допирът на пръстите й до влажната мека почва я поуспокои. Сара погали листото на малкото растение.

— Така — прошепна, — което и да си, ще ти бъде добре. Впий корените си дълбоко и не забравяй да поемаш азот.

Тя почувства, че е привлякла вниманието на Джошуа Уилямс. Придаде си делови вид и се обърна. Срещна сивите му очи и онемя. Трябваше да се подготви, преди да го погледне в лицето! Носеха се слухове колко е красив, ала съвсем друго си бе личното впечатление!

Не отговаряше на общоприетите представи за мъжка красота. Чертите на лицето му не бяха правилни. Имаше голям нос и широка уста. Сякаш някой скулптор бе издялал лицето му и бе забравил да заглади краищата. Но то излъчваше трепет и енергия. Сара се улови, че се усмихва несъзнателно. Джошуа Уилямс не отвърна на усмивката й и се намръщи.

— Коя, по дяволите, сте вие? — прозвуча властният му глас. — И кой ви позволи да се ровите в растенията?

— Аз съм Сара Бенет, новият ви асистент. Освен това…

— Асистент? Вие!? — провикна се той, сякаш се беше представила за президента на Съединените Щати.

Тя се възмути от думите му. Кой му даваше право да я третира като къртица или насекомо? Опита се да му отвърне с твърд поглед, ала не й се удаде. Несъзнателно нахлупи шапка в желанието си да скрие луничките на носа си. Нищо чудно, ако очите й изглеждаха уморени от дългото безсъние. Обикновено те бяха най-доброто й оръжие — светлокафяви, точно като на баща й. Знаеше, че лягането след полунощ и ставането преди зазоряване са започнали да оставят отпечатъци върху лицето й. Може би изглеждаше ужасно… Кичури коса се спускаха над челото, а ризата й беше смачкана. Но най-лошото беше, че се смути, да не би да беше направила лошо впечатление на Джошуа Уилямс. Защо ли се притесняваше от този невъзпитан грубиян?

— Вие не можете да бъдете никакъв асистент — отсече той. — Изобщо не сте това, което исках. Върнете се и им кажете следващия път добре да преценят.

— Държите се така, сякаш съм щайга развалени плодове или нещо още по-лошо! — Сара стисна ръце и почувства пръстта от саксията под ноктите си. — Повярвайте ми, д-р Уилямс, точно аз ви трябвам. Имам много добра подготовка. Деканът на факултета неслучайно ме избра.

Тя не спомена колко много се нуждаеше от тази работа. Заплащането тук беше най-голямо в целия колеж! С парите щеше да си плати обучението, да закара стария четиридесетгодишен трактор на ремонт и да изхрани себе си и животните до края на семестъра. Въпреки недостатъчното време, с което разполагаше, вярваше, че ще се справи. Само още няколко месеца… После щеше да прибере реколтата и да завърши спокойно колежа. Само се молеше за повече късмет.

— Не сте подходяща — поклати многозначително глава Джошуа. — Върнете се при декана и му кажете да ми изпрати някой друг.

— Но д-р Уилямс, вие дори не попитахте за моята квалификация! — Нервите на Сара бяха опънати като струна. — Тя не ви ли интересува?

Той засади ново растение. Ръцете му бяха големи и сръчни, а движенията им — точни. Пъхна някакъв странен термометър в пръстта и записа резултата в тетрадка.

— Довиждане, госпожице. Както и да бяхте ми се представили, пак нямаше да ви взема. Не ми губете времето!

Сара бе изумена от безцеремонното му поведение, въпреки че бе чувала що за птица е.

— Моля ви, изслушайте ме! Та вие никога не сте ме виждали! Но дори и да бяхте, това нямаше да промени нещата. Просто не знам какво толкова имате против мен…

— Прекалено сте хубава! Това е последното, от което се нуждая. Още едно от онези красиви тъпоумни момиченца, които не могат да различат мушкато от жираф. Сега схванахте ли мисълта ми?

Тя остана безмълвна почти минута. Накрая се изпъна и рече:

— Калатея… — Посочи едно растение с големи листа, набраздени от бели нишки. — Известно още като „зебра“. Храста ей там го наричат „скарида“. Ето цветето „фламинго“, ето и „райска птица“… А онези там са „дракон“ и „петльов гребен“. Бих казала, че тук имате цяла зелена зоологическа градина. Освен жираф, разбира се! — Сара повдигна растението, което засади, обърна го насам-натам и добави: — Този малък приятел ми прилича на жираф. Как мислите?

— Вашите знания ме поразиха, госпожице… — Джошуа й хвърли ироничен поглед.

— Бенет. Сара Бенет… — Тя сложи цветето отново на земята. — Доктор Уилямс, вие просто нямате избор. Аз бях назначена за ваш асистент. И докато наистина не докажете, че съм „тъпоумна“, ще трябва да работите с мен. Така стоят нещата.

Сега той наистина изглеждаше вбесен.

— Дайте ми онези неща! — отряза ядосано.

— За какво говорите?

— Господи, побързайте! Формулярите, които всеки асистент ми представя от колежа. Много добре знаете за какво говоря! За глупавите жълти хартийки, които трябва да подписвам милиони пъти и да ги чета отгоре на всичко!

— Май не съм аз тъпоумната — промърмори Сара под нос.

— Какво казахте? — погледна я Джошуа подозрително.

Тя не отговори и продължи да рови из джобовете на джинсите си. Накрая намери онова, което търсеше, ала то беше смачкано, с полепнали семена от лен по него. Въпреки това Сара го подаде с важен вид.

— Какво сте правили с документа? Да не сте опитвали да го изядете за вечеря? — Той изчисти няколко зърна от листа.

— В интерес на истината, козите за малко да го изядат. Много обичат жълтата хартия. Добре, че успях да ги хвана и да я взема. Сигурно е доста по-вкусна от обикновената бяла… — Шегата й прогони киселото изражение от лицето му и тя продължи: — Между другото, прочетете го. Ще разберете, че наистина аз ви трябвам.

Джошуа се подпря на масата и започна да чете документа, без да обръща внимание на папратовите листа, които се навираха в лицето му. След малко вдигна очи:

— Средният ви успех не е лош, но тук пише, че сте прекъснали преди година — само семестър, преди да завършите. Защо?

— Баща ми почина — продума Сара неохотно. — Трябваше веднага да поема фермата, иначе щях да я загубя. — Опита се да успокои гласа си, но не успя. Нервите й не издържаха, когато ставаше дума за нещо важно. — Всъщност исках да я задържа, каквото и да ми струваше това. Била е собственост на нашето семейство поколения наред. Обичах да посещавам колежа, ала то не беше толкова важно за мен като стопанството.

— И защо се върнахте? За да ми досаждате ли?

Въпросите му прозвучаха така, сякаш завръщането й в колежа беше лична обида към него. Защо бе настроен така враждебно, без изобщо да я познава? Това я разстрои, дори ядоса.

— Остана ми само един семестър. Ако успея да завърша, ще мога да кандидатствам за помощ от фондацията „Фарм мениджърс програм“. Ще имам достатъчно пари, за да я обновя.

Истината бе, че в тази програма съзираше последния си шанс да задържи фермата. Наследила беше земята заедно с растящите дългове, с разнебитени машини и без надежда за кредит от която и да е банка в Колорадо. Искрено обичаше баща си, но той просто бе разсипал фермата. Вече месеци наред след смъртта му се бореше упорито с финансовото бедствие, в което бе изпаднала. Миналата пролет парите едва й стигнаха. После един местен банкер й каза, че частната фондация „Удроу Донели Тръст“, прекръстена по-късно на „Фарм мениджърс програм“, е готова да даде кредити за обновяване на ферми като нейната. Но имаше условие. Тя трябваше да има съответно образование, за да я признаят за мениджър. Започваше жътвата и това бе най-неподходящото време да се върне в колежа. Точно сега не биваше да отсъства от фермата, дори за няколко месеца. Щеше ли да успее при толкова задължения? Трябваше да успее!

Джошуа продължи да чете внимателно договора й за работа, като явно се надяваше да намери нещо, заради което да я отстрани.

— Погледнете трудовата ми справка — обади се Сара. — И преди съм работила тук. Д-р Лендъл ми даде отлични препоръки.

— Да, но аз не съм д-р Лендъл!

— Разбира се, че не сте! — Тя гледаше как той пропуска прекрасните отзиви, написани от д-р Лендъл. Този невъзможен и неразбираем човек просто искаше да я отхвърли! Джошуа прегледа листата отново.

— Не ми харесва — заключи той. — Връщате се в колежа само колкото да кандидатствате за асистентско място и после шефовете ви прехвърлят на мен. Какви способности имате за тази работа?

— Аз съм най-подходящата за ваш асистент! — Самообладанието й изневери. — Моля ви, стига сме се мотали, подпишете глупавия формуляр и да приключваме. Казах ви — деканът ме назначи! Дори и вие не можете да промените нещата.

Джошуа потри уста със замислен вид. Сара почти бе загубила надежда, когато той извади писалка от джоба на ризата си, свали капачката и подписа формулярите на три различни места, след което й ги подаде.

— Забравили сте да подпишете тук — посочи тя. — Там също.

— Глупава бюрокрация… — Джошуа надраска на още две места едрия си подпис и застана до нея. Оказа се доста по-висок, отколкото го мислеше. Самата Сара бе висока и силна, но до него се почувства като малко момиче в неизгладената си риза и избелелите джинси. — И така, да започваме работа. Бяхте съвсем права, госпожице Бенет. Няма какво да се мотаем. На първо място вашите задължения. Ще отговаряте за…

— Почакайте малко!

— Господи, още не сме започнали, а вече възразявате!

— Не възразявам. Само ще си взема тетрадка, за да запиша онова, което ще ми кажете.

Сара отиде при книгите си и взе да рови за тетрадка. Извади и молив и го зачака да започне. Искаше да му покаже, че е добросъвестна и приема работата насериозно. Но той с нищо не издаде, че е впечатлен.

— Вашите задължения! — повтори със заплашителен тон. — Ще ми помагате при провеждане на занятията в колежа и тук, в оранжерията. Ще правите всичко — от торенето и поливането до събирането на листа. Ще трябва да развеждате групи из градината. Имаме и доста малки ученици тук, в колежа, и ще трябва да се грижите за тях. Ще внимавате да не късат листата на растенията, да не хвърлят хартии по пода. Ала това не е всичко. Имах доста асистенти, които напуснаха, защото си мислеха, че ги карам да вършат само тежка работа.

Тя погледна записките си и каза:

— Вършех всичко това и за д-р Лендъл. Обичам всякаква работа, свързана с растенията и добре се справям с деца.

Джошуа изглеждаше разочарован от положителния й отговор.

— Нататък… Започвам да разработвам научна програма по полевъдство. Ще очаквам от вас да пишете класните отчети… И да вършите всичката канцеларска работа, с която секретарките не са се справили. Ще падне доста писане! — Той спря да говори и видът му й се стори по-мил.

Сара стисна молива. Беше разбрала. Джошуа Уилямс се опитваше да изиграе класическата роля на колежански професор с типичното му отношение към неговия асистент. Караше я да попълва документацията му, въпреки че не му бе секретарка, но го правеше с определена цел — не защото искаше да се отърве от досадното писане, а защото мислеше, че тя ще се откаже и сама ще си иде. Първият му опит да се отърве от нея не успя и той пуска в ход нов! Погледна го. Блясъкът в сребристосивите му очи беше студен и решителен. Стисна яростно зъби и каза:

— Аз съм добра машинописка. Дайте ми компютър и ще въведа всичко, каквото трябва. — Джошуа я изгледа злобно и Сара разбра, че отново бе спечелила.

Той започна да се разхожда напред-назад между африканския коноп и африканската теменужка и продължи:

— Ще ръководите заседанията на факултетния съвет и ще пишете протоколите. Ще поемете всички мои групи при аудио-визуалните упражнения и изпитите. Под мое наблюдение ще разработвате научни проекти. Естествено, ще ми помагате и за моите. Ще почиствате лабораторията, ще записвате резултатите и ще поръчвате необходимите материали. Ще ходите в библиотеката, за да подбирате от списанията статии, които ме интересуват. — Тя продължаваше спокойно да си води бележки с невероятна скорост. Успешно потискаше нарастващото си негодувание. Доктор Уилямс искаше от нея да бъде едновременно негов помощник, секретар, чистач и библиотекар. Едва ли от някой асистент са изисквали толкова много неща. И двамата бяха наясно… Той само я чакаше да гъкне, за да я изхвърли.

— Нещо друго? — попита Сара мило.

— Ще ми трябвате поне трийсет часа на седмица, а може би повече… — Джошуа взе малка лопатка.

Най-накрая бе улучил. Тя почти счупи молива си на две.

— Доктор Уилямс, асистентите работят само петнайсет часа на седмица. Не могат повече. Колежът няма достатъчно пари…

— Имам достатъчно субсидии, за да плащам на асистентите си.

— Не мога да работя толкова! Имам занятия, трябва да се подготвям, трябва да се грижа и за фермата.

— Ако не сте доволна, можете да отидете и да обясните на декана — победоносно проблеснаха очите му. — Сигурен съм, че ще ви предложи друго асистентско място.

— Искам да ми кажете какво толкова имате против мен — погледна го настойчиво Сара. — Да не ви напомням на някого?

— За съжаление, нещо ми подсказва, че сте единствена, госпожице Бенет! — намръщи се той. — Нещо във вас… Не, не ми напомняте никого.

— Добре, какво има тогава? — Тя остави тетрадката си нервно. — Опитвате се да ме прогоните, преди да съм ви доказала колко струвам. Само ме погледнахте и решихте! Нямате право!

— Може би е така. Помолете да ви прехвърлят и аз ще имам асистент, какъвто харесвам.

Сара бе вбесена. Как този мъж може да реши дали е добра, или не за по-малко от десет минути? Може би за нея ще бъде най-добре да си излезе от оранжерията и никога повече да не се връща. Щеше да получи друго място… И доста по-малко пари, когато всяка стотинка накланяше везните или към успешния изход, или към разорението. Само мисълта за тези пари я успокояваше! Ще може да спести малко за в случай че старият комбайн се развали отново. Както стана миналата година и за малко да й се провали жътвата. Но как щеше да намери трийсет свободни часа в и без това претрупаната си програма?

Джошуа чакаше… Чакаше я да си иде и да го остави на мира. Но тя не можеше да си го позволи. Оставаха й само четири месеца. Никога нямаше да си прости, ако се провалеше само заради този досаден и противен тип. Толкова силно желаеше да запази семейната ферма и да обработва земята с любов! Липсваха й само време и средства. Не, нямаше да позволи на Джошуа Уилямс да съсипе мечтите й! Още нещо я измъчваше. Странно, но й се искаше да узнае защо толкова не я харесваше и искаше да се отърве от нея на всяка цена.

— Ще мога да работя трийсет часа на седмица — тръсна Сара плитката на гърба си, — но нито секунда повече! Ще ви докажа, че съм най-добрият асистент, който сте имали!

Джошуа изглеждаше доста разстроен. Със сигурност се опитваше да скрои нов план как да се отърве от нея. Ала дори и той не можеше да се пребори с администрацията на колежа.

— Ще ви взема за пробен период — въздъхна накрая Джошуа. — Имате една седмица да докажете, че сте наистина добра.

Изглежда д-р Уилямс не умееше да губи битки с достойнство. Този червенокос мъж със сребристи очи и различни чорапи имаше достатъчно власт, за да направи живота й черен. Не се съмняваше в това. Не, той не я познаваше — Сара беше достатъчно силна личност, за да се изправи срещу него.

— Добре, д-р Уилямс — меко каза тя. — Добре!

Втора глава

Точно една седмица по-късно д-р Джошуа Уилямс влезе в зала 101 на факултета по биология и внесе със себе си богата гама от цветове и мирис на свежи цветя. Сара го наблюдаваше тайно, докато настройваше прожекционния апарат за лекцията. Както винаги той носеше една от ярките си карирани ризи и тревистозелени джинси. Изглежда имаше особени предпочитания към кадифените платове. Това беше една от многото странности, които тя забеляза у него през изминалия тежък пробен период.

Все още беше убедена, че е невъзможен и заядлив тип. Но неволно бе започнала да изпитва и странно възхищение към него. Малко професори се съгласяваха да преподават на начинаещи, но Джошуа Уилямс проявяваше разбиране към студентите. По време на неговите лекции аудиториите бяха претъпкани. Беше изключителен преподавател. Обясняваше така, че сложна материя като функцията на клетката и биохимичните реакции изглеждаше достъпна и увлекателна. Сара не можеше да го отрече, въпреки тежката седмица, която й сервира.

Той постави куфарчето си на подиума в средата на залата и седна направо на бюрото си. Чорапите му се показаха. Аха! Единият беше червен, а другият — яркозелен. През цялата седмица тя наблюдаваше краката му, за да види дали пак ще си сложи различни чорапи. Ето че усилията й бяха възнаградени. Беше по-заинтригувана от всякога. Дали специално не объркваше цветовете на чорапите си всеки петък? Или пък това беше някакво съвпадение? Не беше възможно да е случайно. Никой не може да си сложи един червен и един зелен чорап, без да забележи. Но Джошуа изглеждаше толкова разсеян!

— Готова ли сте, госпожице Бенет? — попита той сухо.

Сара се приготви, прекратявайки интимното си разследване на неговия трикотаж. С огорчение забеляза, че повечето студентки също го бяха зяпнали. Беше й обидно, че не може да повлияе с обаянието си на този мъж, който се държеше като глупав първокурсник. Кимна му утвърдително и превключи на първия диапозитив. Един от студентите затвори щорите; едва сега, в мрака, тя успя да потисне тревожните си мисли и се заслуша във въодушевената му реч за ДНК:

— Вижте колко хубаво изглежда! — посочи Джошуа на сгъваемия екран кристалната решетка на ДНК, нарисувана като огърлица от сплетени червени, сини, зелени и жълти нишки. — Днес ще говорим за нуклеотидите — съставните части на тази невероятна молекула. Ще научим за дезоксирибозата, пиримидина и пурина. Намерете ми поема, по-чувствена от тази… — Сара се намръщи. Той наистина вярваше, че биологията е поезия. Тя превключи нов диапозитив — извита диаграма на верига ДНК. Преди при вида на подобна диаграма чувстваше, че собственият й мозък се извива. Но Джошуа направи този предмет някак лесен, логичен… дори лиричен. Беше направо щастлив, когато изговори обичайните формули: — Тимин — цитозин — аденин — гуанин…

Защо не можеше да бъде толкова весел и извън класната стая?

Сара направи всичко възможно, за да изгради добри колегиални отношения с него. Беше изключително точна, изпълняваше всичките му изисквания, дори вършеше допълнителна работа, без да я помоли. Опита се да бъде приветлива през цялата седмица, въпреки че той се държеше като раздразнен лос. Все още нито веднъж не я беше похвалил за добрата й работа. Отнасяше се към нея с явно презрение, като нещо, което трябва да се пръска срещу листни въшки.

Сега тя се заслуша в мелодичния му глас и превключи нов диапозитив точно когато трябваше. Най-голямата ирония на съдбата беше хубавият екип, който създадоха. Не по-малка ирония беше и фактът, че през последните няколко дни Сара отделяше доста повече време от обичайното за дрехите и косата си, за да изглежда по-красива пред Джошуа Уилямс. Това беше тревожна вътрешна потребност, която тя не успя да преодолее. Сутринта например, вместо да смени свещите на пикапа, извади скърцащата си дъска за гладене и внимателно мина с ютията джинсовата си пола, а после изглади и раираната си синя блуза във викториански стил. От години не беше гладила толкова; старата й ютия за малко да се разпадне. Накрая забоде останалата от майка й камея, която подхождаше на блузата, лъсна ботушите си до блясък и разпусна косата си. Когато тръгна към колежа, старият й пикап се задавяше и бучеше, все още непоправен. И какво стана накрая? Нищо! Джошуа посвети цялото си внимание на ДНК, генотипа и фенотипа. Защо ли се опитваше да го впечатли? Първия ден й каза, че е прекалено хубава, което беше двусмислен комплимент. Очевидно нямаше да привлече вниманието му, като се докарваше. По дяволите! Защо изобщо го правеше? Защо…

— Госпожице Бенет, бихме ли могли да видим следващия диапозитив? — спря вихъра на мислите й учтивият му глас. Тя натисна бутона на прожектора. О, да, той можеше да бъде и любезен с нея! Никога не й се караше на публично място, в класната стая например. Почти й се искаше да го стори някой път. Тогава нещата сигурно щяха да се изяснят. Възможно бе дори да й разкрие защо толкова много я мрази.

След занятията двамата тръгнаха заедно. Джошуа крачеше бързо, като поклащаше куфарчето си. Сара трябваше да подтичва, за да върви до него. Раницата на гърба й подскачаше нагоре-надолу, а токчетата на ботушите й чаткаха звучно по плочките на тротоара.

— Чудесен ден! — забеляза тя.

— Х-ъ-ъ-м…

— Радвам се, че сте съгласен с мен. Няма нищо по-хубаво от ранна есен в Колорадо. Слънчев следобед, хладен вятър… Какво повече може да иска човек?

— Може би малко тишина?

— Не е ли чудесен този колеж? — не се смути Сара и посочи боядисаните в розово сгради, обрасли с бръшлян, с пътеките между тях, засенчени от борове и кленове. — Малък и приветлив. Вие идвате от голям университет, нали?

Не получи никакъв отговор. Джошуа се забърза така, че тя наистина трябваше да тича. Забеляза, че той никога не говори за себе си — беше много затворен. Това я влудяваше. Беше израсла в семейство, където се работеше много, но никой не криеше чувствата си. Когато двамата й родители си отидоха, техният смях и спонтанният им хумор много й липсваха. Не можеше да си представи как човек може да бъде толкова мълчалив като Джошуа Уилямс. Прииска й се да стисне ръката му и да разбере какво става в рижавата му глава. — И така, д-р Уилямс, откъде сте всъщност? Сигурно сте израсли някъде на изток. Обзалагам се, че в Нова Англия.

— Откъде е този неочакван интерес, госпожице Бенет?

— Е, просто се опитвам да поведа разговор. Това е едно от нещата, които хората често вършат. Неангажиращ, общ разговор, нищо повече.

Джошуа промърмори нещо, което Сара не разбра добре, но й прозвуча като „досадни научни асистенти“. Беше удивена, когато той отговори на въпроса й:

— Израснах в Сан Франциско. Имах две сестри, които играеха заедно в нощен клуб. Баща ми беше аптекар, майка ми преподаваше цигулка. Достатъчно ли е това за общия ни разговор?

И без да дочака отговор, просто се забърза надолу по хълма, като кимаше на студентите, които го поздравяваха. Сара подтичваше след него и обмисляше последните му думи. Сега можеше да си го представи заедно с цялото му семейство.

— Доктор Уилямс! — Тя вече тичаше, за да се изравни с него.

— Какво, по дяволите, има сега?

— Чудя се, в какъв нощен клуб са играли сестрите ви?

— Обличаха се в детски костюми и пееха всички глупави песни от филмите на братя Маркс. Още нещо да искате да знаете? Кажете ми го сега, за да приключим с въпроса.

— Не ме интересувате чак толкова много…

— Радвам се да го чуя!

Сара нищо не можеше да разбере. Този мъж имаше две сестри, които явно са били очарователни, а самият той беше толкова лишен от топлина… Генетиката бе пълна загадка, независимо от това, колко много знае човек за ДНК.

Двамата влязоха в сградата на биологическия факултет, най-старата тук. Сара харесваше всичко в нея — високите тавани с техните причудливи сенки, тъмната дървена облицовка, стъклениците, пълни със сухи растения и житни класове. Тя пристъпи след него, плъзна поглед по препълнените с книги рафтове, по календарите и картичките, закачени на стената, по корковото табло, накичено с бележки и изрезки от вестници, и по огромното дъбово бюро, което заемаше по-голямата част от пода. Джошуа седна в стар въртящ се стол и качи краката си на масата, като изложи на показ и червения, и зеления си чорап. После взе картон с Менделеевата таблица и изчезна зад нея.

Сара се огледа. Тя вярваше, че за човек може да се узнае повече само като се види какво чете. Джошуа имаше безброй много книги по ботаника, агрономство и градинарство. Но останалите томове по рафтовете изглеждаха по-интересни — няколко учебника за историята на Америка през деветнайсети век, книга за средновековните английски градини и научнофантастични романи от Жул Верн. Изглежда Джошуа имаше всестранни интереси.

— Госпожице Бенет, дадох ви достатъчно работа! — Той свали таблицата и я погледна. — Защо не се заемете с нея?

— Имам собствена теория за украсата на кабинета ви… — Сара седна в стола срещу бюрото му. — Искате ли да я чуете?

— О, не, пощадете ме!

— Ще ви я кажа… — не отстъпи тя. — Тук имате от всичко по малко — доста добра репродукция на Тулуз-Лотрек, календар с хубав пейзаж, забавна картинка от вестник. Мисля, че харесвате и други неща, освен биологията — изкуството, фотографията. Но не сте сигурен дали да вярвате на тази ваша „ненаучна“ страна. Намерили сте компромисно решение, като закачате картички и календари. Освен това някъде дълбоко в себе си имате и чувство за хумор.

— Госпожице Бенет, ще ви дам един полезен съвет. Занимавайте се с полевъдството, а не с психологията. Сега моля ви, свършете си работата!

— Мина цяла седмица… — Сара облегна решително лакти на бюрото. — Пробният ми период завърши, ала вие не споменахте и думичка за това, как си върша работата!

— Когато имам някакви оплаквания, ще ви ги кажа! — Джошуа отново се показа иззад Менделеевата таблица. — Дотогава можете да останете още една-две седмици. Не трябваше ли да засадите някакви растения?

Тя забарабани с пръсти по масата. Последните дни спа по-малко от всякога, като се поддържаше с много чай. Сама не знаеше как успяваше да се занимава едновременно с фермата, училището, козите и асистентската работа, която щеше да донесе така нужните й пари. Обаче едва сега разбра, че се нуждае не само от парите на Джошуа Уилямс, но и от одобрението му.

Не й беше приятно да се чувства по този начин. Досега никой мъж не беше й въздействал толкова противоречиво. Дали защото престана да излиза с мъже? Не бе се срещала с никого откакто пое фермата преди година и половина. Не беше имала време и сили за личния си живот. Всъщност и преди това той не беше особено активен. Имаше сериозна връзка с един от състудентите си, Бен Тимънд. Скъса с него с голяма неохота. Беше свястно момче, но не умееше да изразява чувствата си. Сега Сара знаеше, че Бен не я бе привличал особено. Защо сърцето й започваше да тупти като лудо, когато видеше Джошуа Уилямс? Той внезапно смъкна таблицата:

— По дяволите, Сара, докога ще тропате с пръсти по бюрото?

— Вие ме нарекохте с малкото ми име! — Тя чукна още веднъж, съвсем леко и после се облегна назад.

— Не, не съм!

— Думите ви бяха: „По дяволите, Сара“! Това е много хубаво, повярвайте ми. Омръзна ми да ме наричате „госпожице Бенет“. Толкова е официално и излишно!

— Госпожице Бенет, вървете да работите или сте уволнена!

— Не можете да направите това. Първо ще трябва да напишете оплакване в поне четири екземпляра. Ще трябва да измислите доста уважителна причина за уволнението. Молбата ви ще се разгледа в личния състав, после от факултетния съвет и деканата. А след това…

— Как мразя тази бюрокрация! — изпъшка Джошуа. — Защо ме ядосвате, госпожице Бенет? И какво всъщност искате?

— Нищо особено — въздъхна Сара. — Просто искам да забелязвате това, което върша. Не желая фанфари и дитирамби, само едно обикновено „благодаря, свършила си си добре работата“.

— Знаете ли какво ви се е приискало? Не искате само едно „благодаря“ от мен. Искате да превърнете деловите ни отношения в лични. Сигурно следващата ви стъпка ще е да предложите да си разменим семейните албуми.

— Да не би да си пазите албума? В такъв случай значи, че имате поне мъничко човечност, д-р Уилямс! Но защо не можете да го кажете? Защо не можете да ме похвалите, че съм свършила добра работа? Всичко това е в основата на взаимоотношенията между работодателя и работника.

— Вече ви казах! — погледна я със сивите си очи той. — Когато имам някакви оплаквания, ще ви ги съобщя. Дотогава си вършете работата и ми спестете всичките си глупости!

Тя издържа на погледа му. Джошуа явно искаше да спечели битката. Сара не знаеше защо трябва да водят тази война, ала той изглежда си беше наумил да я спечели на всяка цена. Не разбираше, че близостта между хората прави живота по-ценен.

— Вие сигурно знаете само как да се оправяте с амеби — продължи тя. — Може би дори те имат нужда от малко любезност? Ще се видим по-късно, професоре.

С цялото достойнство, на което беше способна, Сара избута назад стола си и излезе от кабинета. Накрая си позволи удоволствието да тресне вратата зад гърба си.

Тръгна забързано през двора, към оранжерията. Радваше се, че има място, където да остане сама — късно следобед сградата беше затворена за посетители. Мислите за Джошуа Уилямс я изнервяха. Той беше най-противният и същевременно най-прекрасният мъж, когото бе срещала. Тя не искаше усложнения. Трябваше само да изкара някак следващите месеци. После щеше да завърши и да го забрави.

Мушна лопатка, гребло и ножици в големия джоб на престилката си, напълни туба с вода и тръгна към главната част на оранжерията — тропическата градина, раят за растенията. Силната миризма на цветя я замая — наситена, тежка и упойваща. Орхидеи, кокосови палми, огромни златисти хибискуси, бенгалски фикуси и бананови дървета. Сред тях Сара можеше да забрави за малко Джошуа Уилямс. Мислеше за него прекалено много. По-добре да се съсредоточи над разлистените папрати, които имаха нужда от повече земя, и над плачещата смокиня, на която трябваше да се подрежат листата.

Но не можеше да го забрави току-тъй. Това беше неговата оранжерия. Той бе променил толкова много неща в нея, след като я бе поел от д-р Лендъл. В единия й ъгъл бе направил отделение за сукуленти — сочните, имащи свойство да събират и запазват в себе си вода, растения. Колумния и пеларгония се спускаха от малки висящи кошници. Тук се виждаха всички кактуси, които човек можеше да си представи: опунции, цереуси, мамилярии, рипсалиси. Джошуа вярваше, че пустинята е също толкова красива, колкото и джунглата. Тя също смяташе така. Не искаше да се прекланя пред работата му и неговия начин на мислене, но всъщност неволно му се възхищаваше!

Той бе направил още много промени в оранжерията. Доктор Лендъл беше забравил да сложи наименования на растенията и оставяше водата мътна и мръсна. Сега тя беше кристалночиста, всеки надпис беше четлив и сложен точно пред съответното растение.

На Сара й се прииска да размени табелките на захарната тръстика и хлебното дърво, за да привлече вниманието на Джошуа. Тя клекна пред любимото си растение — пурпурната валота. Дългите му тънки листа се издигаха направо от земята и напомняха виещи се към небето огнени пламъци. Внимателно погали грациозните листа.

— Някои хора имат сърце от камък — заговори Сара на цветето. — И искат да го разбереш от самото начало. Но не им обръщай внимание. Дръж се приятелски и учтиво, независимо с кого имаш работа. Съгласявай се, не се карай с работодателя си…

— Винаги ли говорите на растенията? — обади се зад нея Джошуа.

Тя подскочи и за малко не го улучи по окото с тубата си.

— Боже, изплашихте ме до смърт! Не ме стряскайте друг път така.

— Госпожице Бенет! — Май не беше в настроение. — Добре, Сара, щом искаш. Наистина ли трябва да разговаряш на всяка цена с някого или с нещо? Чудя се кой ли ще е следващият ти събеседник. Сигурно ще разправиш живота си на някой грейпфрут…

Тя се изчерви и стисна здраво дръжката на тубата. Изведнъж й се стори, че влажният въздух е натежал и заобикалящата ги зеленина сякаш се мъчи да тласне нея и Джошуа един към друг.

— Истина е, че растенията цъфтят повече, когато им се говори нежно. Обичат също и да ги галят — действа им успокоително.

— Точно това ми трябваше! — поклати глава той. — Полудяла асистентка.

— Вие сте учен, нали? Биолози от цял свят са доказали, че растенията реагират на различни чувства и изпращат собствени емоционални сигнали. А какво ще кажете за експеримента, при който към филодендрони се прикрепят детектори на лъжата и се вижда, че растенията отговарят на въпросите на хората?

— Настроен съм скептично към всички тези експерименти — сви рамене Джошуа. — Много скептично. Но дори и растенията наистина да излъчват енергийни полета, това не означава, че трябва да ги използваш за свои слушатели.

— Те имат нужда от общуване с хората, от привързаност. Защото наистина могат да чувстват. Усещат кога някой е обиден или разтревожен, кога се опитва да ги нарани… — Сара видя загрижената усмивка на лицето му. За първи път й се усмихваше. Но ако го правеше от снизхождение, моля, нямаше нужда! — Всички имат чувства — продължи тя. — Може би освен вас.

— Ето значи какво мислиш за мен — че нямам никакви чувства! — Той отпусна ръце, изглежда всичко това вече започваше да го забавлява.

— О, имате, разбира се! Но през целия си живот ги потискате. Вие сте точно като Бен, никога не говорите за чувствата си. Така не бива да се живее!

— Бен ли? Кой Бен? — Джошуа беше доста заинтригуван.

Сара беше общителна, но знаеше, че понякога говори твърде много. Не биваше да използва името на Бен, за да се измъкне.

— Опитах се само да направя сравнение… — каза тя смутено. — Можете да се учите от растенията, а и трябва. Това лале например не се бои да покаже чувствата си и…

— Сега вече разбрах. Някога си имала роман с момче, което не е било от приказливите. Но какво лошо има в това? Никога не вярвай на някого, който непрекъснато ти повтаря, че те обича.

Сара извади ножицата от джоба си и я щракна така, сякаш искаше да среже Джошуа Уилямс на две.

— Човек не може да живее без чувства. Но ние говорехме за цветя. Как изобщо захванахме тази тема? — Тя се смути от близостта му и разплиска малко вода от тубата. — Сигурно дойдохте тук да ми кажете нещо или да ме питате за нещо, свързано с работата, предполагам…

— Да — само промърмори той. Гледаше я развеселен, а очите му изглеждаха по-сребристи от всякога. Тя също вдигна поглед към него. Изпита странното усещане, че чува камбанен звън и че въздухът се е нагорещил непоносимо. По неясна причина не можеше да се отдръпне от Джошуа, макар да съзнаваше, че трябва да направи точно това.

Около тях настана пълна тишина. Сара си представи, че цветята се ослушват, за да видят какво ще стане по-нататък. Въобрази си, че листата на папратите са се извили във формата на питанки, че палмите се люлеят в очакване. Цялото това очакване във въздуха… Вместо да отстъпи от Джошуа, тя направи крачка напред и повдигна лицето си. Клепачите й се спуснаха надолу, а устните й докоснаха неговите. Това беше една малка целувка, но трепет мина през цялото й тяло. Протегна се напред с желанието да го целуне по-силно, ала за нещастие тубата й се наклони и започна да полива краката му. Двамата едновременно отскочиха един от друг и обувките му издадоха странен звук.

— Какво стана? — избоботи той.

Сара все още се чувстваше особено, но успя да погледне надолу и да види мокрите му крака. Измъкна парцал от джоба си и го постла пред него.

— Някой трябва да ме е проклел! — изпъшка Джошуа. — Не може да е друго, проклет съм! Защо ще ми се случи това иначе? Да бъда целунат от научния си асистент! О, Боже!

— Това беше съвсем невинна целувка… — Тя вече се чувстваше по-добре. — Дори не целувка, а нещо като докосване… Случайно докосване.

— Ти беше виновна! — обърна се към нея Джошуа. — Аз не целувам асистентките си. Нито пък „докосвам“ устните им. По дяволите, та това е мое правило! Просто не го правя!

— Чакай малко! — прекъсна го възмутена Сара. — Мислех, че ти го искаш. Може би аз започнах, но всъщност не го исках. Със сигурност!

— Тогава защо го направи!?

Не можеше да му каже просто, че цветята са я накарали. Отново щеше да я обяви за луда. Тя наистина го почувства — фикуси, кокосови палми и папрати — всички я подтикваха, окуражаваха я. Че защо иначе щеше да го целува? И то беше една целувка, изобщо не й се наслади. Лек допир на устни до устни… Нищо повече, а сега заради него трябваше да изтърпи всичко това.

— Казах ви, стана съвсем случайно. Никога няма да се повтори.

— Ха! — Той я погледна с още по-голямо отвращение от преди. — Това наистина няма да се повтори друг път, госпожице Бенет! Можете да се хванете на бас с някоя бегония!

Трета глава

Дз-ъ-ъ-н, дз-ъ-ъ-н! Старият телефон на Сара звънеше, сякаш имаше тревога. Дз-ъ-ън! Беше студена и дъждовна вечер. Тя скочи стресната от дивана. Бе задрямала, докато пишеше отчета за производство на зърно за агроикономическия курс. Прокле телефона, че й бе отнел тази малка почивка. Апаратът продължи да се пръска от звънене.

— Идвам, идвам — промърмори Сара унило, прекоси хола и грабна слушалката. — Ало?

— Аагх! — изквака силно някой или нещо от другия край на линията.

— Кой или какво е това? — попита тя, след като отдалечи слушалката от ухото си.

— Скаагх! — изграчи пак гласът, а после се чу нещо като „Сош“. Не, това беше „Джош“!

— Д-р Уилямс, вие ли сте? Какво се е случило? — Сара хич не гореше от желание да говори с него. През последните няколко седмици, след тяхното „докосване“ в оранжерията, той бе станал още по-невъзможен. Лошият му характер се прояви по-ярко от всякога. Днес беше събота. Не трябваше ли да си почине малко от него? Но сега гласът му я развълнува. Приличаше на крякаща жаба. — По-спокойно — добави тя. Не можеше да разбере нищичко. Накрая Джошуа снижи гласа си до дрезгав шепот и думите му станаха по-ясни.

— Силна настинка. Изгубих гласа си — успя да изговори накрая.

— И на мен така ми изглежда. Май ще трябва да си направите чай и да си легнете в леглото.

— Вечеря — наградите „Стюарт“. Реч!

— О, не, не си и помисляйте за това! Ще трябва да я пропуснете! — Сара установи, че вече взе да разбира шепота му. Вечерта в колежа щеше да има банкет, на който щяха да се раздават наградите „Стюарт“. Това бе най-престижното събиране на биологическия факултет. Всяка есен се раздаваха три награди на студенти, отличили се през изминалата година. Джошуа бе преподавател на двама от щастливците, които щяха да бъдат удостоени с голямата чест тази вечер, и беше поканен да произнесе реч. — Знам колко много искате да отидете там — продължи тя. — Но просто не сте във форма. Сигурна съм, че всеки ще разбере…

— Не! Елате тук. Грог. Доктор. Лекарства.

— Е, радвам се, че разбирате и ще отидете на лекар. Грогът обаче няма да помогне. Изпийте един портокалов сок или чай и легнете, поне за тази вечер. Чаят от магарешки бодил ще свърши най-добра работа. В краен случай използвайте мащерка.

Гърлото му започна отново да издава ужасни звуци. Сара се намръщи, ала накрая Джошуа се успокои и продължи да шепти:

— Трябва да присъствам. Не мога да разочаровам студентите си. Елате. Ще ме закарате.

— Как, по дяволите, си въобразявате, че ще изглеждате на подиума? Бъдете разумен! Послушайте…

— Сара! Идваш вкъщи. Веднага!

Тя тресна слушалката и се загледа в телефона. Този мъж я вбесяваше! През последните седмици буквално я затрупа с допълнителна работа и непосилни задачи.

Не проявяваше никакво разбиране към нея и Сара смяташе да му отвърне със същото. На всяка цена.

Отиде до прозореца и се загледа навън в мрачните облаци. Валеше вече от няколко дни, полето тънеше във влага. Поредната неприятност точно преди жътвата. Класовете бяха в безопасност, зърната се запазваха сухи — външната обвивка играеше ролята на дъждобран. Но когато слънцето се покажеше отново, земята щеше да е твърде кална за комбайна и тя нямаше да може да прибере реколтата по график. Ами бобовите насаждения? Вече трябваше да са добре изсъхнали, а при цялата тази влага имаше опасност да плесенясат или да прораснат в шушулките.

Не можеше да си позволи да бездейства заради лошото време. Гледаше да не остава без работа, доеше козите, чистеше яслата им, попълваше отчетните книги на фермата, пишеше домашните си. Но не беше лесно да пише за добива на зърно, когато собствените й посеви търпяха истинско бедствие. Понякога си мислеше, че животът й е като птиче гнездо — сламки, хартия, нишки или клонки го държаха на върха на дървото, но винаги имаше опасност всичко да се срути при неочакван порив на вятъра.

Сега обаче й се струваше, че Джошуа Уилямс й въздейства по-зле и от лошото време. Той нахлу в живота й с рошавата си рижа коса, със сребристосивите си очи и различните си чорапи. Караше я да се чувства неудобно, неловко; накара я да разбере колко самотно бе живяла, откакто пое фермата. Не го бе съзнавала, преди да се срещне с него, ала сега това чувство свиваше сърцето й. Усещаше истинска празнота в живота си. Но в него със сигурност нямаше място за Джошуа — с цялата му колоритност, жизненост и лошо настроение. Сара нямаше време да потъва в спомените си за онзи кратък миг, когато между палмите и банановите дървета той беше долепил устни до нейните…

Боже, как й се искаше да отиде! Заля я странна вълна от радост при мисълта, че, ако отиде при него тази вечер, ще избяга от дъжда и всичките си неприятности. Което беше чиста безсмислица, разбира се. Джошуа беше проблем за нея, а не решение. Въпреки това тя се обърна и отиде в спалнята си с радост на сърцето. Започна да рови в гардероба си с пожеланието да беше по-голям. Джинсовата пола, няколко блузи и само две рокли… Е, остана доволна и от това, което намери — рокля от трико на червено-черни карета. Бързо се преоблече, като се наслади на мекия допир на фланелата до кожата й. Сложи черния колан и полата грациозно се надипли надолу от талията. Може би трябваше да я пооглади, но сега нямаше време за това. Намъкна черните си кожени ботуши, които много отиваха на колана, среса се енергично, грабна шлифера си и се втурна навън към големия зелен пикап. Подкара го по магистралата към Глен Крийк, а светлините мигаха около нея и дъждът блъскаше по предното стъкло.

— Само да издържа до декември! — Сара натисна газта. — През декември всичко ще се оправи. Ще завърша колежа и ще се включа във „Фарм мениджърс програм“. Ще прегледам целия инвентар, най-накрая ще мога да ползвам и западните полета, ще увелича стадото на козите — всичко ще бъде така, както го искам. Само да издържа до декември… — повтаряше си тя като заклинание.

Фаровете прорязаха дъжда, след като и последната ивица дневна светлина потъна в нощта. Стигна до покрайнините на града. Глен Крийк беше разпростряло се прерийно градче, което обслужваше фермите наоколо. В далечината се виждаха върховете на Скалистите планини. Реките, които извираха от тях, правеха равнините на Колорадо много плодородни. Но сега Сара не искаше да мисли за вода в каквато и да било форма. Дъждът още повече се усили, когато тя наближи къщата на Джошуа. Беше я срам, че научи адреса му от телефонния указател. Това го правеха само тийнейджърки!

Той живееше в голяма къща от червени тухли, отделена от улицата с прекрасна обширна градина. Сара вдигна качулката и изтича до главната порта. Почука няколко пъти, докато накрая Джошуа й отвори. Той не каза нищо — сигурно и не можеше! Пусна я да влезе вътре с печално изражение на лицето. Очите му бяха замъглени, целият му нос беше червен, още малко и можеше да съперничи с цвета на косата му.

— Изглеждате ужасно! — възкликна тя. — Никъде не можете да ходите тази вечер!

Джошуа изграчи неодобрително, но преди Сара да му отговори, едно куче заобиколи дивана и закуца към нея. Това беше хубаво старо коли с измършавели крайници. Тя клекна пред него с протегната напред ръка. Колито помириса пръстите й с благороден жест, после легна по гръб и задиша тежко.

— О, ти си чудесно! — промърмори Сара, докато галеше меката му козина. — От доста време живееш тук, нали? Трябва да си вече дядо. Или може би баба?

— Л-е-е-г-х — изкряка Джошуа.

— Какво беше това? — попита го учтиво тя, въпреки че той едва ли можеше да го каже по-ясно. Джошуа отиде до бюрото в ъгъла на стаята и шумно разбута хартиите. Най-накрая измъкна отнякъде бележник, написа нещо на него и й го подаде.

— Лади — прочете Сара. — Кучето се казва Лади, тъй ли? — Колито заудря с опашка, сякаш за да потвърди думите й. — Приятно ми е да се запозная с теб, Лади! — Какво съчетание бяха само — господар и куче! И двамата грачеха, стенеха, задъхваха се и едва-едва кретаха. Тя се изправи и хвърли шлифера си върху дивана.

— Забрави вечерята, Джошуа, не можеш да излезеш оттук! Ще хванеш пневмония! — За пръв път не го нарече д-р Уилямс; учуди се колко лесно произнесе името му. Изглеждаше обаче, че нищо друго нямаше да е лесно тази вечер. Изражението на Джошуа с всяка секунда ставаше все по-упорито и той започна да пише отново.

— Не мога да разочаровам студентите, те разчитат на мен — прочете Сара.

— Да, това е много важно, но съм сигурна, че никой от тях не иска да се разболееш тежко. Между другото, как смяташ да произнесеш речта си — със светлинни сигнали ли? Ще се обадя в колежа и ще им обясня всичко.

— Не, отиваме! — изрева ужасно Джошуа. Изглеждаше учуден, че е изкарал толкова разбираем звук. Учуден и много горд. После тръгна към външната врата.

— Чакай! — извика тя. — Може би наистина не мога да те спра тази вечер, освен ако не те ударя по главата с някоя тенджера. Но поне ми направи една услуга — погледни какво обличаш. Различните чорапи са едно, но това вече е прекалено!

Той погледна надолу към кафявото си кадифено сако и пурпурната си вратовръзка. Цветът й не беше просто пурпурен, а имаше червеникав оттенък, дори отиваше към флуоресцентно. Сияеше с огнени отблясъци, сякаш Джошуа беше полят с радиоактивна смес. Въпреки това той не забеляза нищо странно.

— Съчетаването на цветовете май не е от силните ти страни, нали? — намекна Сара. — Щом толкова настояваш да хванеш пневмония, свали поне тази ужасна вратовръзка!

Джошуа отвори уста, ала този път от нея не излезе и най-малък звук. Изглеждаше крайно недоволен, докато дращеше в бележника си. На Сара й отне цяла минута да разгадае написаното.

— Какво? — Тя го погледна изненадана. — Ти си далтонист? Е, това обяснява чорапите ти. И защо не ми го каза по-рано? Ти си най-упоритият човек на света, Джошуа. Никога не би признал, че си далтонист, ако не беше принуден. Трябва да престанеш да носиш такива ужасни вратовръзки. Тази я скрий, преди да ти е донесла още неприятности. — Той вдигна часовника си и почука с пръст по него. — Добре, зная, че закъсняваме, но трябва да ти избера нова вратовръзка.

Беше й интересно да наблюдава лицето му. Веждите му изразяваха крайно безпокойство, мърдаха тревожно нагоре-надолу. Най-накрая Джошуа мина през хола и Сара реши, че трябва да го последва. Лади тръгна последен, като едва се влачеше — искаше да наблюдава всичко, въпреки че се мъкнеше по-бавно от костенурка.

Тя откри, че се намира в спалнята на Джошуа. По гърба й мина приятна тръпка от удоволствието, че бе преминала в забранена територия. Леглото му беше измачкано, възглавниците бяха разхвърляни по него така, сякаш се беше борил с тях и бе загубил битката. А какви ярки чаршафи имаше — в наситеножълто и оранжево, като цяло поле с невени. На стената висяха няколко небрежно поставени в рамки картини. Изглеждаше излишно далтонист да се заобикаля с толкова много цветове; сигурно всички оттенъци, които виждаше, бяха много важни за него. Светът, в който живееше Джошуа Уилямс, й се стори по-загадъчен от всякога. Как ли мисли — как ли вижда нещата? Никога нямаше да научи, тъй като той бе толкова затворен в себе си… Тази мисъл я накара да се почувства още по-самотна… И породи капризното желание да го опознае, макар че Джошуа положително щеше да се опита да се отърве от нея.

Той издърпа закачалка с вратовръзки от гардероба си и ги тропна на тоалетката. Отново диви и пищни цветове! Модели в завихрени шарки, тесни ивици или невероятно свежи и ярки тонове. Сара избра вълнена вратовръзка на златисти и ръждиви райета, която отиваше на кадифеното му сако. Когато Джошуа свали ярката си пурпурна връзка, тя я сграбчи и я пъхна на сигурно място в джоба на роклята си. Той се нацупи насреща й, но Сара не му обърна внимание. Някой трябваше да го пази от самия него.

— Сега вече можеш да ме помолиш да те закарам — обади се тя. — И да знаеш, че много те харесвам такъв — както не можеш да говориш. Мога дори да ти взема бележника.

Сара се наведе и почеса колито между ушите. Джошуа може и да беше затворен, но тя научаваше доста неща за него само като го наблюдаваше внимателно. Например, той имаше желание да гледа старо куче, а това не беше лесно. Сара помнеше едно от фермерските кучета, което беше глупаво, ала доживя до седемнайсет години. Водеха го всяка седмица на лекар заради всевъзможни болести. Фактът, че Джошуа имаше старо астматично куче, което куцаше след него, говореше много. Той със сигурност беше по-сърдечен, отколкото се стараеше да изглежда. Джошуа закрачи през хола и тя побърза след него.

— Чао, Лади! — провикна се весело.

Сграбчи шлифера си и вече навън се опита да го разпери над себе си и над Джошуа едновременно. Той го отблъсна настрана рязко и дъждът го намокри. Сара се ядоса и й се прииска да го полее тя самата. По дяволите упоритият му характер! Нима наистина искаше да хване пневмония? В камиона включи парното на пълна мощност и подкара към колежа.

— Имам нова теория за теб — подзе тя. — Желаеш ли да я чуеш? Вдигни два пръста ако искаш, три ако не искаш. Всъщност не, ще ти я кажа въпреки всичко. Добре, добре! — Сара се направи, че не вижда трите пръста, размахани пред нея. — Мисля, че ти е трудно да се примириш с всичко, което приемаш за своя слабост. Далтонизмът може да се случи на всеки. Това е също като да имаш сини очи, да бъдеш левак или да си висок метър и осемдесет. Но съм сигурна, че ти го възприемаш като слабост и не искаш да се примириш с нея. Не мога да си представя как изглеждаш в магазина, когато си купуваш риза или нещо друго и за нищо на света не желаеш да признаеш на продавача, че имаш нужда от помощ. И така е с всичко, нали? — Тя усети, че Джошуа я гледа. Наистина й беше приятно, че не може да й отговори. — Между другото — продължи весело Сара, — ти правиш същото и с тази настинка. Всеки може да се разболее, ала ти се държиш така, сякаш искаш да я превъзмогнеш със силата на волята си. Вършиш щуротии и не даваш възможност на тялото си да оздравее. Вероятно си мислиш, че си разумен човек, но всъщност не си. Прекалено си упорит.

Джошуа издаде звук, който напомняше нещо средно между ръмжене и дрезгав стон. Тя едва потисна усмивката си. За първи път надделя над Джошуа Уилямс. Жалко, че не можеше да извлече максимална полза от положението. Ако зависеше от нея, би продължила да кара може би чак до Денвър и да го засипва с нови теории за собствената му личност. Но, ето че пристигнаха в колежа. Веднага щом Сара паркира, Джошуа изскочи от камиона и закрачи към сградата на биологическия факултет. Тя изтича след него, като напразно се опитваше да го предпази от дъжда с шлифера си. Когато стигнаха до вратата на сградата, той беше мокър до кости. Изглеждаше още по-ужасно и от преди с червения си нос и сплъстените си кичури коса, прилепнали по челото му.

— Сега съвсем ще ти изчезне гласът — промърмори Сара.

Тя измъкна фосфоресциращата пурпурна връзка от джоба си и се опита да го изтрие поне малко. Джошуа я удостои с един от най-красноречивите си погледи и влезе в залата. Вероятно се беше надявал, че Сара ще го чака вън, като добър шофьор. Но тя нямаше никакво желание да му угажда и вървеше точно по петите му.

Въпреки лошото време за банкета се бяха събрали много хора. Из цялата зала имаше маси и хората току-що бяха започнали да заемат местата си. Джошуа взе да си проправя път между масите, като удостояваше с рязко кимване всеки, който го поздравяваше. Никой не намираше за странно, че той не разговаряше и не отвръщаше на подхвърлените към него въпроси; явно репутацията му на чешит беше всеизвестна. Сара поклати учудено глава. Вероятно Джошуа предпочиташе хората да го мислят за грубиян, отколкото да разберат, че е загубил гласа си. Какво, по дяволите, смяташе да прави? Рано или късно всички щяха да научат истината.

Той стигна до централната маса и когато издърпа един стол… тя зае този до него. Джошуа я погледна, Сара отвърна на погледа му и двамата седнаха едновременно. Доктор Рандолф, един от професорите по биология, протегна ръка да се здрависа с Джошуа.

— Здравейте, Уилямс! — избоботи искрено той. Доктор Рандолф винаги боботеше, като говореше, което бе смущаващо, защото на вид беше дребен и приличаше на болнава попова лъжичка. Трудно бе да си представи човек как може да има такъв силен глас. — Радвам се, че сте довели със себе си приятелка, д-р Уилямс — продължи той и се загледа в Сара. — Познавам ли ви отнякъде, млада госпожице? О, разбира се! Вие сте научната асистентка на Джошуа. Ама че съм и аз!

Гласът му бучеше така, сякаш идеше от някакъв вътрешен мегафон. Няколко глави се завъртяха към тях с подчертано любопитство. През това време и останалата част от лицето на Джошуа почервеня. Заприлича на бомба, готова да гръмне.

— А-а-а-х-х! — опита се да възрази той.

— Защо и моята асистентка не беше толкова предана като твоята — не му обърна внимание д-р Рандолф, — и толкова хубава!

Той смигна бащински на Сара.

Джошуа вдигна вилицата си и я размаха във въздуха. Но където и да се целеше, желанието му явно беше да докопа д-р Рандолф. Деканът на факултета по ботаника започна своята реч и цялото внимание се насочи към него.

Сара изгледа внимателно Джошуа. Той беше сърдит. Защо, по дяволите, трябваше да реагира така на глупавите, но невинни забележки на д-р Рандолф? Наистина ли му е толкова отвратителна, че изобщо не може да я понася? Тя стисна вилицата си така, че пръстите й побеляха.

Няколко първокурсници започнаха да сервират вечерята. Две красиви момичета се сбутаха коя да поднесе основното ястие на Джошуа. Този проклетник и сега изглеждаше добре — дори червеният му нос привличаше жените, както електрическата лампа — молците. Едно от момичетата сложи панерчето с хляба пред него така, сякаш беше свещена вещ. Той обаче не им обърна никакво внимание, измъкна бележника си, задраска ядосано по него и после го тикна в лицето на Сара. Тя прочете написаното:

— Защо, по дяволите, се представяш за моя приятелка? — Този тип можеше да ругае дори в писмена форма!

Тя му взе химикалката и ядосано надраска:

— Нищо подобно! Нали ти ме извика и ми съсипа хубавата съботна вечер!

— Това е част от работата ти — надраска в отговор Джошуа. — И трябва да се държиш съответно.

— Как мога да се държа съответно, когато ти се държиш като заядлив хипопотам? — Отговорът си Сара написа толкова енергично, че за малко да продупчи бележника.

Доктор Рандолф с интерес наблюдаваше как двамата си разменяха странните бележки, вече убеден, че между тях ставаше нещо нередно — и грешката бе на Джошуа, не нейна!

Тя едва се докосна до храната си, Джошуа също. Доктор Рандолф обаче яде с апетит. Когато свърши, той замислено погледна чинията на Джошуа. Имаше вид на човек, готов за още една порция. Може би поглъщаше тези планини от храна и си оставаше тънък, защото всички калории отиваха за поддръжка на силния му глас.

Двете първокурснички направо се сдърпаха коя да даде боровинковия пай за десерт на Джошуа. Тогава деканът на ботаническия факултет стана и отново взе думата.

— Дами и господа, знаете колко сме щастливи, че д-р Джошуа Уилямс е в нашия факултет. Неговите трудове за свойствата на хибридите са огромен принос в селскостопанската наука. В същото време той съживи нашите програми по градинарство и вдъхновява младите ни студенти по биология, чиито собствени изследвания един ден ще ни прославят. Предоставям думата на д-р Джошуа Уилямс!

Оглушителни аплодисменти огласиха залата. Изглеждаше парадоксално, че Джошуа беше толкова популярен в целия колеж и същевременно си бе създал славата на човек без чувство за хумор. Очевидно аплодисментите не му харесаха особено и той стоеше на подиума с кисела физиономия. Извади бележките за речта си и ги сложи пред себе си. Сара го наблюдаваше нервно. Какво си мислеше, че ще стане сега? Наистина ли си въобразяваше, че силата на волята му бе толкова голяма, та да възвърне изчезналия му глас? Жалко, че не можеше да вземе на заем поне мъничко от бумтящия мегафон на д-р Рандолф.

Джошуа се опита да се прокашля и разстла листата си по масата. Отвори си устата и отново я затвори. Загледа се в микрофона пред себе си с войнствено изражение, сякаш очакваше, че ще може да го накара той сам да заговори вместо него. Хората бяха притихнали. Джошуа не издаваше никакъв звук. Сара се загледа напред със затаен дъх. Колко ли дълго още щеше да упорства в глупостта си?

Но точно тогава той завъртя глава и погледна право към нея. Случи се нещо, което тя никога не бе очаквала. Джошуа й отправи беззвучна молба за помощ. Сара я прочете толкова ясно в сребристосивите му очи…

Да… Сред цялата зала, пълна с народ, невъзможният Джошуа Уилямс наистина я бе помолил за помощ!

Четвърта глава

Безмълвната молба на Джошуа беше достатъчна. Без колебание Сара бутна назад стола си и стана. Изкачи се на подиума с уверени стъпки и седна до него. Най-накрая този мъж прояви някакви чувства. Молеше я за помощ и тя точно това щеше да направи — щеше да му помогне. Поне веднъж взаимоотношенията им щяха да бъдат прости и откровени. Сара се усмихна на публиката и застана зад микрофона.

— Дами и господа, д-р Уилямс много съжалява, че не може лично да произнесе речта си тази вечер. Страда от ларингит… — Тук тя млъкна, защото Джошуа я бодна в гърба. Така той явно протестираше, но Сара си даде вид, че не го усеща и продължи. — Дами и господа, сигурна съм, че ще се съгласите с мен, всеки може да хване ларингит. Надявам се, че няма да имате нищо против аз да прочета неговата реч.

Тя се протегна за бележките му, ала Джошуа не й ги даде. Вместо това се намръщи и ги разлисти като тесте карти, в което сякаш търсеше асо пика. Колко упорит можеше да бъде този човек! Сара се протегна за листата отново, успя да ги издърпа от него и пак се обърна към микрофона.

— Драги гости и студенти — зачете тя. — Тази вечер е посветена на духа на любознателността, който мотивира всеки добър учен. Учените са най-любопитните хора. Пъхат си носа в чужди работи, досаждат на всички наоколо и най-безсрамно се правят на заети. — Вълна от смях мина през залата, Сара също се усмихна. — Затова ние трябва да насърчаваме студентите да се молят на този неугасим дух на любознателността и да учат. Трябва да насърчаваме всеки… — Боже, каква е следващата дума? Тя се вгледа в листа. Първите няколко реда бяха написани четливо, ала после изведнъж се закривяваха и смаляваха по хартията, като че авторът им се бе уморил да мисли. Сара приближи листовете почти до носа си. — Ние трябва да насърчаваме всеки… — Джошуа я побутна, явно гореше от желание да я махне от подиума. Този мъж нямаше никакво търпение! Но тя се задържа. Той я бутна отново и Сара го погледна с раздразнение.

— Стига, Джошуа, остави ме да прочета речта! — Тя късно осъзна, че изрича пълните си с негодувание думи пред микрофона. Джошуа влоши нещата още повече. Взе й листовете и мина на нейното място.

— Дами и господа — успя да изговори с огромно усилие. Беше прекалено твърдоглав, за да приеме помощта й. Ала щеше да му се наложи да я приеме, независимо дали искаше, или не. Сара решително произнесе в микрофона:

— Дами и господа, нека наистина днес празнуваме духа на любознателността. Деканът на факултета по ботаника сега ще връчи наградите на тримата най-ученолюбиви студенти през годината. Моля, приветствайте ги със сърдечни аплодисменти!

Когато седнаха, тя усети, че кръвното му налягане се бе покачило; изразът на лицето му стана заплашителен. Щом деканът свърши с награждаването, цялото внимание на централната маса се съсредоточи върху Джошуа. Всеки имаше мнение по въпроса.

— Е, Уилямс, не можете ли да говорите? Нямате думи, а? Ха, ха! Ама че история! Е, това беше малка шега. Мога ли да помогна с нещо?

— Изглеждате ужасно, д-р Уилямс. Никога не бива да идвате на подобни вечери в такова състояние. Повярвайте ми!

— Сигурен съм, че не ядете достатъчно моркови. Аз ям поне по един морков на ден и никога не се разболявам. Кога за последен път сте яли морков, д-р Уилямс?

Изражението на Джошуа стана още по-мрачно. Той измъкна бележника си и нахвърли язвителна бележка на Сара:

— Защо, по дяволите, трябваше да споменаваш за моя глас? Виж каква я свърши!

— Наистина ли смяташе, че никой нямаше да го забележи? Успокой се, всички ти съчувстват.

Отговорът му, написан с главни букви, беше достатъчно красноречив: „МРАЗЯ ДА МИ СЪЧУВСТВАТ.“

Най-накрая банкетът свърши. Сара бързо измъкна Джошуа от сградата. Включи стартера, но старият й изтощен пикап отказа да тръгне. Започна да помпа педала за газта.

— З-а-а-д — обади се сърдито Джошуа. Сара откри, че разбира думите му все по-добре.

— Не се тревожи, няма да го задавя — отвърна тя. — Знам как да се оправя. Трябва ми само малко време… — Започна да проклина камиона, задето отказваше да тръгне. — Ама как ме насади на пачи яйца само — сети се изведнъж за гнева си към Джошуа. — Щях да се справя отлично, ако беше ме оставил. Исках поне веднъж да те представя добре. През последните няколко седмици ме караше да върша какво ли не. Но тази вечер, когато наистина исках да ти помогна, направо се провали. Провали се!

— Х-а-а-г!

Сара нямаше намерение да му отговаря. Измъкна се от паркинга, а предното стъкло започна отново да пропуска вода. Дъждът все повече се усилваше. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да задържи пикапа на пътя с неговите износени спирачки. След напрежението тази вечер нервите й бяха опънати. Пък и какво време на всичкото отгоре! Когато стигна до къщата на Джошуа, цялото й тяло беше напрегнато от непрекъснатото стискане на кормилото. Единственото нещо, което искаше сега, бе да си отиде у дома, далеч от Джошуа Уилямс. Но той беше болен и така се изкашля, че тя цялата настръхна. Беше се облегнал на седалката и нямаше сили да излезе. Нищо чудно — тази вечер се беше изтощил напълно заради магарешкото си упорство.

Сара слезе от пикапа и отиде до вратата му. Джошуа доста грубо отказа помощта й и някак успя да се измъкне навън. Тя покри с шлифера си и двамата и го помъкна към къщата. Вътре той се прозя, а клепачите му се притвориха. Сара се уплаши, че ще заспи прав и го помъкна през хола към спалнята му. Старото коли се потътри след тях, сякаш искаше да им даде поне моралната си подкрепа.

Джошуа седна тежко на леглото си. Тя вдигна краката му и ги сложи на леглото. Той падна назад, без да протестира. Когато му смъкваше обувките Сара забеляза, че тази вечер чорапите му бяха еднакви. След миг Джошуа вече хъркаше. Тя постоя малко, загледана в него. Дори в съня си този мъж изглеждаше упорит. Заради него изкара една крайно неприятна вечер, а сега беше тук, до леглото му.

Изгаси лампата и излезе в хола. Дъждът не беше намалял ни най-малко. Цяла река се лееше по прозореца.

Сара искаше да си тръгне в същата секунда, ала трябваше да прояви малко здрав разум. Не можеше да потегли със стария си пикап, докато бурята не отслабне. Тя въздъхна тежко и се отпусна в креслото. Колито се излегна до нея и Сара го почеса зад ушите. Неговата компания й бе много приятна, още повече че й помагаше да не мисли за Джошуа, който спеше в стаята си.

Отпусна се и заразглежда хола. Тук беше учудващо уютно. Имаше тухлена камина, старинен диван, тапициран с плат на яркозелени и оранжеви листа, няколко шкафа, чиито витрини бяха препълнени с книги. Отвън къщата изглеждаше строга и изискана, но отвътре беше изпълнена с колоритни детайли — също като самия Джошуа.

Той беше затворен и се стараеше да изглежда като разсъдлив учен. Ха! Съвсем не беше разумен, особено в отношенията си с нея надмина и най-лошата си репутация на свадлив и взискателен мъж. Всеки ден ясно й даваше да разбере, че копнее да се отърве от нея. Но защо? Тя постоянно доказваше, че е добър работник. Какво още искаше? Е добре, сгреши един-единствен път — целуна го веднъж в оранжерията. Много съжаляваше за случилото се и оттогава не се беше проваляла.

Сара тропна с ботушите си на дървения под. Колито вдигна глава и я погледна въпросително. Тя се наведе да го погали.

— Извинявай, моето момче, — промърмори. — Бях се замислила за работата си с твоя господар.

Стана й студено и взе вълненото одеяло от дивана. Протегна краката си на една табуретка, зави се с него и затвори очи. Може би ако знаеше повече за Джошуа щеше да разбере защо той изпитваше толкова силна неприязън към нея. Сара не искаше да я мразят. Трябваше да провери това… по-късно. Сега се чувстваше удобно, беше се стоплила. Беше толкова уморена от трескавата програма. Затвори очи само за миг…

Сара се намести в креслото. Чувстваше се прекрасно. Топла слънчева светлина галеше клепачите й. Дъждът не се чуваше; сигурно бурята най-после беше отминала. Още не й се ставаше и остана със затворени очи. Усмихна се и скръсти ръце.

О, Боже! Това слънцето ли беше? Нима беше спала цяла нощ? Тя ужасена отвори очи и видя две загледани в нея лица. Едното беше издължената муцуна на колито, което явно се радваше да я види. Другото бе… ядосаното лице на д-р Джошуа Уилямс.

— Какво, по дяволите, още правиш тук? — изръмжа той с прегракнал глас.

— Не съм искала да оставам, само помислих, че мога да дремна за секунда… О, Боже, ти можеш да говориш! — Сара се намести по-удобно и отметна одеялото от себе си. — Гласът ти звучи ужасно, но все пак говориш. Не е ли чудесно?

— Да! Истинско чудо! Искам веднага да напуснеш къщата ми!

Тя се изправи и отметна назад косата си. Съжаляваше, че не бе с обичайната си хубава плитка.

— Поне ме остави да ти обясня защо все още съм тук. Знаеш…

— Няма нужда от обяснения! — Джошуа прекара пръсти през лицето си, сякаш я мислеше за видение и искаше да го прогони. Изглеждаше много по-добре от предишната вечер.

— Добре де, тръгвам — каза Сара и грабна шлифера си. — В края на краищата, козите ми чакат да бъдат нахранени. Не можех да си тръгна снощи, защото валеше много силно. Нямаше да успея да се прибера с моя стар пикап. Затова седнах и си помислих, че ще дремна само за минута…

— Чудесно! Отпочина си, дъждът спря. А сега, сбогом! — Той се разкашля и отпусна възела на вратовръзката, която все още беше на него. Златисто и ръждивокафяво, тия цветове му отиваха. Подчертаваха рижавата му коса и бяха като неделима част от живота му. Този мъж излъчваше енергия дори след тежка настинка. — Ще напуснеш ли някога къщата ми?

— Разбира се! Нямам търпение да се махна оттук! — Тя стана да си тръгва и точно тогава някой звънна. Джошуа въздъхна.

— Кой ли е, по дяволите? — изруга той. — Няма ли да ме оставят на мира?

— Изглежда си доста прочут — забеляза сухо Сара. — Ще ида да видя кой е. Ще му кажа, че си болен и ще го отпратя. — Тя тъкмо се беше запътила към вратата, когато Джошуа я хвана за лакътя и я завъртя. После я избута през хола към вътрешността на къщата с неизвестна цел. — Какво правиш?

— Помислете, госпожице Бенет! Помислете! Ще отворите вратата рано сутринта в неделя и какво ще стане после? Ще плъзнат клюки, ето какво. Клюки за мен и за хубавата ми асистентка. Вече имах подобни неприятности. Това никога няма да се повтори!

— Не знам за какво говориш! — възнегодува Сара. — Е добре, съгласна съм… че това обстоятелство може да се стори странно на някого, ала то си има логично обяснение. Ще се радвам да обясня всичко…

— Вече се опита. Но не се справи много добре! — Джошуа я изтласка безцеремонно в стаята до хола. — Стой тук тихо. Ще оправя кашата, която забърка! — Сетне тресна вратата под носа й.

Какво го беше прихванало? Така всичко щеше да стане още по-лошо. Никога не бе искала да заспи в неговата къща! Просто така се беше случило. А още по-малко искаше да тръгнат клюки. Който и да звънеше, би могъл да разбере. Тя щеше да му обясни за бурята, за износените спирачки на пикапа й и колко изморена бе през последните няколко седмици. Всичко беше съвсем невинно и всеки би го разбрал.

Сара се замисли върху думите на Джошуа. Вече имах подобни неприятности, беше казал той. Значи и преди е имало клюки за него и някоя от асистентките му. Тя можеше само да предполага какви са били тези клюки. Трябваше да измъкне цялата история от Джошуа. Можеше да й помогне да разбере много неща…

Сара долепи ухо до вратата, ала не успя да чуе нищо. Огледа се наоколо, за да разбере къде се намира. Голямото бюро показваше, че това бе неговият кабинет. Той май наистина харесваше грамадни бюра. В стаята цареше същият безпорядък като в кабинета му в колежа — навсякъде рафтове с книги, мощен компютър на бюрото, затрупан с хартии, имаше и голям велоергомер в ъгъла на стаята. Тя се загледа в рафтовете с книги. Отново томове с американска история, ръководство по дърворезба с прегънати ъгълчета, пиесите на Шекспир… И албум с особена светла подвързия. Значи Джошуа Уилямс наистина си пазеше албума! Сара не можа да устои на изкушението и го разгърна. Беше пълен с черно-бели фотографии на възрастна двойка с две момиченца и едно момче. Тя веднага позна в момченцето Джошуа. Разрошената коса и сърдитият му израз бяха същите.

Имаше и снимки на двете момиченца, танцуващи степ в странни костюми на воланчета или пеещи в дует до едно пиано. Това трябваше да са сестрите му, които по-късно бяха станали танцьорки в нощен клуб. Имаше и още снимки с малкия Джошуа. На една държеше неловко цигулка под брадичката си; на друга беше като танцьор на степ в старомоден двуреден костюм, с цилиндър и бастун. И трета, на която той се беше намръщил войнствено. Беше съвсем ясно, че детето мрази не само да се снима — мразеше и да танцува степ.

Сара обърна следващата страница, но в същия миг вратата се отвори. Джошуа намръщен стоеше на прага и държеше буркан с тъмна, зловеща течност.

— Госпожице Бенет, вие наистина провалихте деня ми! — изхриптя той. — Изглежда вече всички в колежа знаят, че съм болен. Току-що бях задържан като заложник в собствения си хол от секретарката на биологическия факултет, която се опита да налее в гърлото ми този боклук! — Джошуа разклати буркана с тъмната течност. — Тя каза, че това ще излекува махмурлука ми моментално, но като го гледам, по-скоро може да ме убие… Какво, по дяволите, държиш?

— Албумът ти.

— Остави го! Не ти позволявам да го гледаш! — Той протегна ръцете си така яростно, че за малко да изпусне буркана.

— Почакай, тук съм заради тебе, не си ли спомняш? — Сара продължи да държи албума в ръце. — Е, беше съвсем естествено… да се поогледам малко наоколо. Няма какво да се ядосваш толкова. Чудесно е, че си танцувал степ като дете. Сега, когато знам всичко това, ми се струваш някак си… по-човечен.

Джошуа се приближи до нея, издърпа албума и го пъхна на мястото му. Изгледа я толкова кисело, сякаш все пак бе изпил глътка от ужасното лекарство.

— Госпожице Бенет, вие сте тази, която ще танцува сега. Ще танцувате, докато излизате от моята къща!

Пета глава

— Научих нещо за вас, д-р Уилямс. Ще трябва да се примирите с това. Помните ли още как се танцува степ? Искам да ми покажете.

Сара ни най-малко не искаше да дразни Джошуа, но точно сега той не можеше да оцени чувството й за хумор.

— Госпожице Бенет, не е ваша работа дали мога да танцувам степ, или пък проклетото „ча-ча-ча“! Работата ви в момента е да напуснете веднага къщата ми!

Хвана я здраво, издърпа я в коридора и затръшна вратата след тях. Тя го погледна възмутена, уверена, че още много от тайните му останаха скрити в стаята.

— Е, добре, кажи ми само едно — подзе Сара. — Знам, че нещо се е случило между теб и някаква твоя асистентка. Вече ми го спомена. Мисля, че трябва да ми кажеш и останалото, защото каквото и да се е случило, то влияе и върху твоето отношение към мен. Ако го обсъдим, може би ще изясним някои проблеми помежду ни.

Тя смяташе, че думите й бяха много разумни, ала Джошуа явно не мислеше така.

— Госпожице Бенет, последното нещо на света, което ще направя, е да ви обяснявам какво стана с… Няма значение с кого. Никога не ме питайте повече. Не е ваша работа!

— Смятам, че имам право да знам, защото от това зависи отношението ти към мен. Ето, сега например, ме скри тук, защото се уплаши, че някой може да ме види. Ако беше поразмислил малко повече, щеше да разбереш, че беше глупаво. Моят пикап е паркиран отвън, Джошуа. Като го види, секретарката веднага ще се сети, че съм тук и ще се зачуди защо ме криеш. Не разбираш ли? Онова, което е станало в миналото, те е лишило от способността да разсъждаваш трезво.

Сара млъкна, за да си поеме дъх. Когато пъхна ръце в джобовете си, напипа крещящата му пурпурна вратовръзка, която бе прибрала миналата вечер. Искаше да му я даде, но той вече беше я избутал навън.

— Престанете да ми правите психоанализи, госпожице Бенет! Не ви се удават. Довиждане!

Тя се озова на външните стълби, след като Джошуа бе хлопнал още една врата под носа й. Потрепери от прохладния утринен въздух и се сети, че бе забравила вътре шлифера си. Натисна продължително звънеца, но той не отвори.

Сара тръгна по пътеката, после се обърна да погледне още веднъж къщата. Капаците на прозорците бяха спуснати като защитни клепачи. Джошуа определено беше затворена личност. Само че някои от тайните му измъчваха всички около него; жалко, че не го разбираше.

Тя мина напряко през мократа трева и влезе в пикапа си. Двигателят се закашля болнаво и дрезгаво като Джошуа. Сара натисна газта и най-накрая моторът се успокои. Включи парното докрай. Нищо, че шлиферът й остана при Джошуа, у нея пък остана пурпурната му вратовръзка.

— Този човек е безнадежден — промърмори тя, докато излизаше на главния път. — Отивам си у дома при козичките. Те поне знаят как да се държат с хората.

Сара клекна в оранжерията и нежно погали мъхестото стебло на „жирафчето“.

— Добре, момчето ми, — промърмори тя. — Добре се справяш. Давай!

— Пак ли си приказвате с цветята, госпожице Бенет? — Сара усети присъствието на Джошуа още преди да я заговори. — Не ми харесва дето им разбърквате мозъците. Това може да попречи на научните ми изследвания. — Той се наведе, взе растението от ръцете й и го погледна загрижено. — Има нещо гнило тук — промърмори. — Този стрък го посадихте първия ден и е пораснал по-високо от другите… От онези, които посадих аз. Не, не може да бъде!

— Напротив, може. Защото моето растение получи допълнително окуражаване. То знае колко много се грижа…

— Оставете тия глупости, госпожице Бенет! Ще намеря логично обяснение на това явление — различно съдържание на азот или магнезий в почвата, температурата, или каквото и да е. Омръзнаха ми налудничавите идеи за общуването ви с малкия ви зелен приятел.

— Кажете го пак, хареса ми! Растенията — моите зелени приятели! Не бях се замисляла преди за това, но вие сега го изразихте чудесно!

Джошуа й хвърли поглед, който можеше да стопи восъчно цвете.

— Свърших — каза грубо с все още прегракналия си глас. — Можете да слагате прътове за подпори на увивните растения.

Тя кимна, но остана до него. Не можеше да разбере защо й се иска да бъде до него. След провала си на банкета миналата събота той беше още по-раздразнителен. Оттогава й трупаше все повече и повече работа. Днес Сара прекара целия си следобед да му търси статии на тема: „Контрол над вредните насекоми в оранжериите“ в различни списания, въпреки че самият Джошуа беше водещ автор на статии за вредните мухи, листните въшки и за всички останали насекоми, които се хранят с безпомощните растения. Очите я заболяха от безкрайното взиране в дребните заглавия. Тя зарови пръсти в почвата около друго „жирафче“. Както обикновено усети, че влажната пръст я успокоява.

— Вярно е — обади се Сара. — Стръкът, който аз посадих, порасна по-високо от другите. Искам да ми дадете възможност да върша нещо полезно. Смятам, че ако аз се заема с изпълнението на този експеримент, ще постигна голям успех. — Той не отговори. Пъхна дебела пластмасова тръба в почвата до първото „жирафче“, взе една бутилка и изсипа няколко капки млечна течност в тръбата. — Правите си експерименти с бедното растение, сякаш е лабораторна мишка или ненужен предмет. Не е справедливо да изпробвате подозрителни химикали върху невинната, нищо неподозираща, зеленинка.

— Ще се постарая да бъда внимателен… — Джошуа й хвърли още един кисел поглед. — Сега ще се захванете ли за работа?

— Как бих искала поне веднъж да вземете думите ми на сериозно! Науката доказа, че растенията могат да изпитват болка, освен това…

— Госпожице Бенет, сега пък вие ми причинявате болка! Погрижете се за подпорните прътове, ако обичате!

— Мисля, че нямаше да бъдете толкова раздразнителен, ако споделяхте онова, което ви тревожи. Трябва да се освободите от комплекса си по отношение на научните си асистентки.

— Е, сега пък съм имал и „комплекси“! Боже, нека отгатна! Сигурно учите психология този семестър!

— Не — отвърна тя, — но я учих в първи курс. И повярвайте ми, д-р Уилямс, вие сте класически случай на мизантроп.

— Подпорите, госпожице Бенет!

Сара седна. Изведнъж се почувства неспособна да свърши и най-дребната работа под ръководството на Джошуа Уилямс. Беше безкрайно уморена. Нямаше време за сън — оставаше й още половината от доклада за сеитбата, копитата на козите все още не бяха подрязани, реколтата й не беше прибрана, защото земята беше още влажна за комбайна. Ако не прибереше пшеницата в най-скоро време, всичко отиваше по дяволите. Тези мисли не й позволяваха да се залови с подпорните прътове, за които й напомни Джошуа. Предостатъчно от тях бяха струпани до стената, готови за филодендрони и други пълзящи растения, нуждаещи се от подкрепяне.

Самата тя също се нуждаеше от подкрепа. Облегна се върху масата, доволна, че бе заобиколена от глоксинии, розови азалии и африкански виолетки. В момента Джошуа се правеше, че не я забелязва и се занимаваше с тръбата и бутилката със странната течност. Сара реши, че може да си почине малко. Облегна се по-удобно назад, протегна обутите си в протрити джинси крака и се загледа в него. Ръцете му бяха големи и силни, но пипаха всяко цвете много внимателно.

— Знаете ли — подзе тя, — сигурна съм, че вярвате в чувствителността на растенията много повече, отколкото показвате.

Той се обърна и я погледна, без да продума, с щастлив израз и все още смръщени вежди. Сърцето й се разтуптя. Не можеше да отмести поглед от него.

Сребристосивите му очи се впиха в устата й. Изведнъж Сара разбра, че Джошуа мисли как да я целуне.

Топлина заля лицето й. Въздухът в оранжерията беше тежък и влажен — тропически. Тя знаеше, че устните му ще бъдат горещи, когато ги долепи до нейните. О да, целувката му щеше да е тропическа! Сара се приближи малко към него. Изглежда, че и той се устреми към нея, но изведнъж промърмори някакво проклятие. Всичко стана толкова внезапно, че тя спря, загледана в кафявите му джинси.

— Е добре! — рече Джошуа. — Стига толкова! Елате в кабинета ми, госпожице Бенет. Веднага! Трябва да изясним работата веднъж завинаги.

Когато тръгна след него, той вече беше излязъл от оранжерията. В двора я посрещна студеният есенен вятър и отвя последните следи от тропическите й мечти. Сухите листа се разхвърчаха пред краката му, сякаш искаха да избягат от заплашителните му стъпки. Сара изтича към него, разхвърляйки още повече листа.

— Знаете, че чакам от доста време да си изясним отношенията — започна тя. — Затова продължавам да ви разпитвам за онази асистентка. Надявам се, че най-накрая ще ми кажете какво се е случило.

— Имам да ви кажа много неща, госпожице Бенет!

Той отвори с трясък вратата на биологическия факултет и я пусна да мине пред него. Изглеждаше много мрачен, ала Сара му се усмихна решително и тръгна към кабинета му. Вътре седна пред голямото дъбово бюро, а Джошуа го заобиколи от другата страна.

— Готова съм да чуя историята! — рече бодро тя. — Започнете от самото начало.

— Днес няма да се разправят истории. Доведох ви тук да ви покажа това! — Той сложи на масата един формуляр и Сара го взе. Когато го прегледа, почувства, че я залива ледена вълна — есенният вятър беше нищо в сравнение с нея.

— Но това е молба за анулиране на договор номер Б-29! Вие се опитвате да се отървете от мен. Не мога да повярвам…

— Не ставайте мелодраматична. Официално това е молба за преместване. Ще поискам да ви осигурят друго асистентско място. Тъй като съм честен, ви уведомявам предварително.

— Когато уволнявате някого, трябва да посочите причина… — Тя бавно вдигна формуляра. — Независимо как го наричате, вие всъщност се опитвате да ме уволните. Каква причина ще посочите на декана, на профсъюза, на комисията по взаимоотношенията и на кабинета на съветниците?

— На бюрократите ли? — навъси се Джошуа. — Те сигурно имат и комисия, която решава кога да се отварят и затварят прозорците. Но не се тревожете, ще бъда почтен. Ще напиша нещо неопределено, който няма да ви навреди. Например че двамата с вас имаме несходство на характерите.

Сара едва се сдържа да не се засмее. Несходство на характерите — причина, която най-често се изтъква от съпрузи при развод. Каква глупава шега — да се използва същата дума за взаимоотношенията между нея и Джошуа!

— Очевидно трябва да съм възхитена от намерението ти да ми навредиш „неопределено“, нали, Джошуа? Точно това правиш, защото ми приписваш някаква несъществуваща вина. Поне ми я кажи…

— Добре, Сара, щом искаш да се изясним — чудесно! — В очите му се появи опасен блясък. — Първо имаше едно произшествие в оранжерията. Онова, което ти нарече „докосване с устни“.

— Мислех, че вече е забравено, наистина беше случайност…

— Бях готов да го забравя, ала тогава ти реши да прекараш цяла нощ в моята къща.

— Нищо не съм решавала…

— Това беше второ произшествие. Може да се твърди, че просто си склонна към произшествия!

Тя се премести на ръба на стола. Искаше да намери място, от което бюрото на Джошуа да не изглежда като преграда. Беше убедена, че е сложил това огромно несъразмерно бюро в кабинета си, за да плаши хората. Той седеше зад него като съдия, готов да раздава правосъдие. Е, Сара не беше престъпник и не се плашеше.

— Никога нямаше да заспя в твоята къща, ако не беше настоявал да ходиш на банкета. Ако беше малко по-благоразумен онази вечер, аз щях да си стоя вкъщи и да мисля за собствените си проблеми.

— Отклоняваш се от темата. Нощта, която прекара в къщата ми, имаше сериозни последствия. Ако все още не знаеш, трябва да те уведомя, че в колежа плъзнаха клюки за нас двамата.

Сара прехапа устни. Последните дни беше много разтревожена от любопитните погледи и от шепота, който веднага заглъхваше, щом тя и Джошуа влезеха в стаята.

— Единственото нещо, което може да се направи с клюките, е да не им се обръща внимание — забеляза Сара. — Скоро ще спрат.

— За нещастие, клюки като тази никога не спират. Те непрекъснато се разрастват и носят всякакви неприятности — намръщи се пак той.

— И двамата знаем, че не се е случило нищо нередно — настоя Сара. — Това е най-важното. Не можем да попречим на хората да мислят каквото си искат. И ако попълниш този формуляр, само ще дадеш нова храна за клюки! — Тя посочи с пръст оскърбителния документ, прекалено ядосана, за да го докосне отново.

— Не искам да давам никакъв повод за нови клюки! — Джошуа остави писалката си на бюрото със смутен вид. — Ето защо ще напиша рапорт за теб…

— Молба за анулиране на договора — поправи го сухо Сара. — Формуляр номер Б-29. Добре е кръстен, не смяташ ли? Когато това се разчуе, все едно че си хвърлил бомба върху асистентката си…

— Пак ставаш мелодраматична. Истината е, че от понеделник насам се чудя дали да попълня глупавия формуляр, или както още там го наричат. Това, което се случи днес, ме накара да направя своя избор. Днес отидохте твърде далече, госпожице Бенет.

— За какво говориш?

— Знаеш много добре. Само преди няколко минути в оранжерията ти направи всички възможни приготовления за още едно „докосване“.

— Обаче не бях виновна само аз! — почервеня тя. — Ти започна пръв, Джошуа. Гледаше ме и си мислеше за целувка. Съвсем нормално е, че зарази и мен.

Той въздъхна и прокара ръка през рошавата си коса.

— Защо ние двамата не можем да водим разумен разговор?

— Единственото, което всъщност искаш, е да намериш най-лесния начин да уволниш своята висококвалифицирана асистентка… — Сара вече не можеше да седи на едно място. Обширното дъбово бюро я дразнеше и тя стана с желанието да го избута от кабинета, но то беше прекалено голямо, за да мине през вратата. — Как успя да вкараш това чудовище тук? — възкликна възмутена.

— За какво, по дяволите, пък говориш сега?

— За бюрото ти. Твърде е голямо за кабинета ти, като гигантски кораб, напъхан в бутилка. Сигурно е трябвало да разбият стените, за да могат да го набутат тук!

— Точки ли се опитвате да печелите, госпожице Бенет?

— Точно така! Отказваш да си признаеш каквато и да е слабост. Отказваш да признаеш, че това бюро е твърде голямо. И се опитваш да отречеш, че искаше да ме целунеш в оранжерията! — Сара дръпна дългата си плитка. Беше прекалено изморена и го знаеше. Трябваше да остане спокойна — залогът беше прекалено голям. Джошуа Уилямс я оставяше в безизходица. — Доктор Уилямс, след като толкова много държите на честта си, ще имате ли смелостта да ми кажете какво всъщност ви мина през ума в оранжерията? — Тя се вкопчи в бюрото така, като че ли искаше да го смали до по-поносим размер.

— Добре, по дяволите! — отсече той грубо. — Признавам си! Исках да те целуна. Исках да те целуна повече от всичко на света! Доволна ли сте сега, госпожице Бенет?

Сара се изплаши. Изобщо не бе очаквала от него тези думи…

— Е добре… Поне едно нещо изяснихме най-накрая…

— И какво от това? Никога не съм вярвал на хората, които искат да изясняват всичко!

Джошуа издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си, като че търсеше в него разрешение на проблема. Изглежда не намери нищо, което да го вдъхнови, и го затвори със звучен трясък.

— Надявам се, че сега ще можем да обсъдим нещата спокойно — облегна се на стола си тя. — Изглежда, че ти ме привличаш, а аз привличам теб и… така нататък. Това ни докарва неприятности, които, разбира се, никой не иска, но ние можем да се справим. Знам, че можем. Без формуляр Б-29.

— Няма никакъв друг начин!

— Хората постоянно се привличат — не се предаваше Сара. — И то такива, които не трябва да се привличат. Но се справят с това. Превъзмогват го и продължават нататък.

— И аз ще се справя, госпожице Бенет, като попълня формуляр Б-29 в четири или пет екземпляра, или колкото там ми поискат. Ето, започвам!

Той хвана омразния формуляр и се зае да го попълва с едрия си почерк.

Тя не знаеше какво да направи — как да го спре. Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Всичко зависеше от тази работа… всичко! Нямаше никакви пари, а й трябваха все повече и повече. Таксата за склад за тазгодишното жито в зърнокомбината, сметките при ветеринаря, поправката на покрива на хамбара, новата стойка за козите… Всичко това и много други неща зависеха от заплатата й при Джошуа. От тази заплата зависеше съдбата на фермата й.

— Всичко се свежда до едно нещо — въздъхна Сара. — До отношенията ти с предишната ти асистентка. Кажи какво е станало и сигурно ще откриеш, че сега положението е съвсем различно.

За момент той спря да попълва ужасния формуляр.

— Положението наистина е различно — процеди Джошуа. — Съвсем различно, защото онази асистентка изобщо не ме привличаше и пак ми създаде неприятности. С теб проблемите ми са още повече, а не мога да си ги позволя. Затова нека попълня бюрократичния документ за твоето преместване.

Той продължи да пише, като така натискаше писалката, че едва не проби хартията.

Сара се уплаши от огромната радост, която изпита при мисълта, че Джошуа я харесва. И то в момент, когато средствата й за съществуване бяха поставени под въпрос. Както и семейната й ферма. Налагаше се да запази мястото си на всяка цена.

Изведнъж разбра какво точно трябваше да направи.

Шеста глава

Козичката Маргаритка беше доста шумна този ден. Привърши овеса от хранилката и не искаше да я доят повече.

— Още само няколко минути — промърмори Сара с успокояващ глас и продължи с отмерени движения да изстисква млякото в кофа. Обърна се и погледна през отворената врата. Едва не бутна кофата при разкрилата се гледка.

Доктор Джошуа Уилямс вървеше през полето към нея. Изглежда не можеше да напредва бързо заради старото коли, което куцукаше след него. Той правеше няколко войнствени крачки, спираше, за да може Лади да го настигне, и пак продължаваше. Дори от мястото си Сара виждаше намръщеното му лице.

Тя бутна назад сламената си шапка, украсена с роза, и пусна Маргаритка от преградата. Козата изскочи от навеса и тръгна към Джошуа. Към него се насочи и малко козле с тъмно кожухче и големи висящи бели уши. Когато самата Сара излезе навън, козите вече го бутаха с муцунки от двете страни. Колито изглеждаше неуверено в компанията на козите и се гушеше зад господаря си. Джошуа също не изглеждаше много уверен между тях. Изглеждаше по-сърдит от всякога.

— Не можеш ли да озаптиш тези животни? — започна да ругае той. Маргаритка подръпваше ризата му, а Амарилис пъхаше носа си в джоба на джинсите му.

— Козите обожават карирани ризи — поясни Сара. — Изглежда, че обичат и джинсови дрехи. Всъщност какво правите тук, д-р Уилямс? Отново е събота. Нима искате да провалите всичките ми почивни дни?

— Ще ти кажа какво правя тук! — изръмжа Джошуа и започна да рови из джоба си с помощта на Амарилис. Извади сгънат лист и Амарилис звучно задъвка единия му край. — Ей, пусни го, козел такъв! — Той издърпа хартията и я пъхна под носа на Сара. — Намерих го сутринта на бюрото си. Имате ли нещо против да ми дадете някакво обяснение, госпожице Бенет?

— Ще ви обясня. Това е копие на служебен доклад номер 43-Д. Вчера го попълних и го дадох в деканата, а после оставих един екземпляр и за вас. И какъв е сега проблемът?

— Госпожице Бенет, тука пише, че сте подали оплакване срещу мен заради… Как, по дяволите, го бяхте нарекли? — Джошуа започна да търси из текста нетърпеливо. — Ето го! Жалба срещу мен за „несходство на характерите“. Това да не е някаква налудничава шега?

— Съвсем не. Опитахте се да ме уволните за несходство на характерите и аз парирах обвиненията ви по същия начин. Постъпих съгласно действащия ред в колежа. В случай че не знаете, служебен доклад 43-Д трябва да се разгледа, преди да се пристъпи към обсъждане на предизвестие за преместване Б-29…

— Боже, това е някакво бюрократично безумие! И вие сте част от него, госпожице Бенет.

— Не съм го искала! Вие ме принудихте. Не ми оставихте никакъв друг избор.

Тя коленичи, за да почеше Лади. Колито седна, задъхано от дългата разходка през полето. Сара се зарадва на милото куче, ала Джошуа предизвика в нея съвсем различни чувства. От една страна бе възмутена, че бе посмял да дойде във фермата й, а от друга — ликуваше, че все пак бе тук с ярката си карирана риза и рижавата си коса, развята от вятъра — сякаш не му се беше нагледала достатъчно в колежа.

Двете кози изглежда започнаха да я ревнуват от Лади, отдръпнаха се от Джошуа и застанаха зад нея. Тя почеса и тях зад ушите. Имаха чудесни златисти очи, почти светещи, изпълнени със спокойна мъдрост, като че знаеха всички тайни на живота.

— Да, Маргаритке… Да, Амарилис, бях ви забравила — промърмори Сара. — Ще ви дам малко ряпа за компенсация.

— Що за имена? — попита Джошуа. — Да не би наистина да си нарекла козата Амарилис?

— Това е едно от любимите ми цветя… Ето защо я нарекох така.

— Не ми казвай, че си нарекла и останалите с имена на цветя! — Той погледна към козите, които надничаха през оградата.

— Онази с бялото петно се казва Лилия. Другата до нея е Бегония, а ей там е Теменужка. Зад тях се виждат Роза, Зюмбюл и Невен.

— Добре, добре, ясно ми е…

— Доста мислих как да ги кръстя — продължи тя. — И защо не? За мен те са много важни. Когато бъда приета във „Фарм мениджърс програм“ ще мога да увелича стадото си и ще направя една възхитителна маслобойна.

— Х-ъ-ъ-м — промърмори скептично Джошуа, с което силно я подразни.

— Е добре, д-р Уилямс, обясних ви всичко за формуляр 43-Д. От сега нататък ще ви е ясно, че няма да стоя със скръстени ръце, докато се опитвате да ме уволните. Няма да се предам без бой! И нека поне през празниците си даваме малко почивка един от друг. Вече втора събота подред ми проваляте…

— Не, госпожице Бенет! Този път вие я провалихте. Тъкмо се бях наканил да се захвана с приятните си съботни занимания в кабинета, когато забелязах въпросния формуляр, захвърлен на бюрото ми, като призив за война…

— Не съм очаквала да довтасате тук, за да ми искате лично обяснение. Аз също си имам работа. Е, довиждане, д-р Уилямс. Можем да продължим разговора си в понеделник.

Сара отиде бързо до стойката, взе две кофи с мляко и ги понесе към къщата. За нейно учудване той я настигна и взе кофите.

— Къде искаше да ги занесеш? — попита я навъсено.

— Мога и сама. Последното нещо, което искам от теб, е да бъдеш галантен.

— Просто ми кажи къде да ги отнеса!

Нямаше никакъв смисъл да спори с него. Знаеше колко упорит може да бъде. Вкара Маргаритка и Амарилис зад оградата при другите кози, заключи здраво портата и после два пъти я провери — Маргаритка се славеше с умението си да отключва врати. После поведе Джошуа към къщата. Козите започнаха гласно да протестират, като я видяха, че си тръгва. Издаваха ужасен звук, нещо средно между блеене и вопъл, сякаш всеки момент ще бъдат прегазени от трактор. Сара се опита да не им обръща внимание, ала Джошуа не издържа.

— Харесва ли ти да имаш животни, които вият като сирена при въздушна тревога? — попита той саркастично.

— Харесвам си ги. Те са интелигентни, любознателни… и не се страхуват да показват чувствата си.

— Очевидно не!

Тръгнаха бавно към къщата. Джошуа вървеше със скоростта на костенурка заради Лади. Сара се удиви как този човек можеше да бъде толкова раздразнителен към нея и така търпелив със старото си куче. Беше пълен с противоречия. Дали щеше някога да го опознае?

Най-накрая стигнаха до студеното преддверие, водещо към кухнята. Тя взе кофите и изсипа млякото в една голяма туба, поставена във вода, за да се охлади то до необходимата температура.

— Тук ли ще осъществиш големите си планове? — Той огледа скептично полутъмното помещение и на Сара й се прииска да не се чувства толкова безпомощна.

— Няма да е така, когато ме включат във „Фарм мениджърс програм“. Ще имам възможност да построя нови сгради. Ще си създам собствена мандра. Козите може да станат по-важни и от зърното, боба и пшеницата.

— Звучи ми доста амбициозно…

— Трябва да съм амбициозна, ако искам да остана фермер. Отглеждането на пшеница не е достатъчно. Необходимо е да се захвана и с нещо, което не зависи от лошото време. Бобът може да плесеняса, а житото да изгние. Ключът към успеха са козите. Козето ми сирене вече си спечели добро име…

Тя замлъкна. Въодушевлението й взе да се топи, щом започна да споделя плановете си с Джошуа. Забеляза, че той разглежда фермата й с преценяващ поглед. Какво я накара да мисли, че може да се довери на този човек?

Излязоха навън и Сара се почувства по-добре. Денят беше изключително слънчев и топъл за есента в Колорадо. Тя погледна блестящия му джип, паркиран на пътя.

— Е, довиждане! — въздъхна Сара. — Жалко, че си бил толкова път напразно.

— Не беше напразно, госпожице Бенет…

— За какво говориш? — попита тя подозрително, ала Джошуа не отвърна. Той отново се умълча и явно нямаше намерение да си тръгва. Беше се облегнал на дървото и разглеждаше внимателно фермата й. Сара също я гледаше. Съжаляваше, че не беше намерила време и пари да боядиса поне капаците на прозорците. Въпреки това къщата беше хубава и солидна — двуетажна, строена от прадядо й и после достроявана от дядо й. За нещастие, очевидно вкусовете и намеренията и на двамата са били съвсем различни и постройката приличаше на дама в ярък тоалет, който не подхожда на скромния й характер. Имаше огромен прозорец, вход с пищни колони в гръцки стил, с много украшения и несъразмерна балюстрада. Въпреки това Сара обичаше всеки сантиметър от нея и не й допадаше критичния поглед, с който Джошуа я изучаваше. — Много е солидна — обяви тя. — Може и да е малко прекалено оригинална от архитектурна гледна точка, но иначе е стабилна.

— Да, наистина…

— Довиждане, д-р Уилямс!

— Не мога да си тръгна. Все още не си се съгласила да оттеглиш формуляр Д-еди-кой-си.

— Формуляр 43-Д. Ще го оттегля в момента, в който оттеглиш формуляр Б-29.

— Не мога. Не ставаш за мой научен асистент.

— Чудесно! — Сара сви пръстите си в юмрук. — Докато всичките комисии се срещнат и обсъдят нашия проблем, сигурно ще стане декември. А може би дори по Коледа. Ще завърша и скапаната ти работа няма да ми трябва.

— Хитро си го измислила. Трябва да призная, че ми излизаш с умен план.

— Мога да се защитавам, щом се наложи… И ти сигурно постъпваш така, когато те нападат. Просто ще трябва да ме изтърпиш още няколко месеца. Толкова ли ти е невъзможно?

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се заразхожда напред-назад в градината.

— Не… Не бих могъл да те изтърпя дори няколко месеца — продума най-накрая Джошуа. — Много неща могат да се случат за няколко месеца — твърде много неща, в интерес на истината.

— Това ли се случи и с онази асистентка? Стояла е твърде дълго и така са започнали всичките ви проблеми?

— Казах повече да не ме питаш за това! Не желая да го обсъждам с теб!

— Ти нищо не можеш да обсъждаш с мен… — Тя ритна едно камъче с върха на ботуша си. — Не ни остава нищо друго, освен да изчакаме края на битката между формулярите. Имам доста работа днес, така че, ако нямаш нищо напротив…

— Не ти е приятно да ме виждаш тук, нали Сара?

— Да, ни най-малко! — Тя бутна шапката си още по-назад. — Предполагам, че не е задължително да си завършил психология, за да го разбереш! Съвсем логично е. На теб не ти беше приятно, когато дойдох в къщата ти и узнах, че като малък си танцувал степ. Е, и аз не съм във възторг от това, да ми се мотаеш наоколо и да се надсмиваш над козите ми.

Джошуа стисна зъби. Изглеждаше замислен.

— Интересно — промърмори той. — Много интересно.

— Доктор Уилямс, съжалявам, но нямам време да стоя тук и да си приказваме. Днес времето е хубаво и трябва да започна жътвата.

— Къде са работниците? — Той изглеждаше още по-заинтригуван. — Не видях никакви хора наоколо.

— Не използвам наемни работници. Нямам нужда от тях — работя сама. Един от съседите ще ми помогне през седмицата, когато има възможност. Ще жъне, докато съм в колежа. Аз ще го сменям вечер. Това е много добра система и няма смисъл да гледаш така… Така насмешливо.

— Не ти се надсмивам — отговори бавно Джошуа. — Просто съм… изненадан. Когато ми каза, че си поела фермата, не допуснах, че я управляваш съвсем сама. Не знаех, че всичко тук е в такова лошо състояние.

— Всичко е в много добро състояние! — замръзна Сара. — Държа всичко под контрол…

— Госпожице Бенет, вие не държите нищо под контрол! Нищо, освен мечтите си да превърнете няколко невъзпитани кози в голяма мандра! В същото време се заблуждаваш, че можеш да посещаваш занятия, да работиш за мен и да започнеш жътва с помощта на някакъв си съсед. Боже, ако знаех това, никога нямаше да те взема на работа. Не можеш да вършиш толкова много неща едновременно.

— Предполагам, че това е нов ход, за да ме изхвърлиш от работа… Може би си мислиш, че ще вдигна ръце и ще се предам? Грешиш! Няма да се откажа. Всеки ден ходя на работа и продължавам да бъда най-добрият асистент, който си имал. Така ще бъде и по време на жътвата. Ще успея да свърша всичко, д-р Уилямс, и нямате шансове да ме спрете!

— Трудно е да се повярва, че има толкова глупави хора — поклати глава той. — Само ми кажи как смяташ да се оправиш днес, например. Нима възнамеряваш да жънеш и да събираш житото едновременно?

Сара потъна в сянката на стария дъб, който пазеше къщата й. Имаше нужда някой да я защити от Джошуа. Нападаше я с това, от което тя най-много се страхуваше — че няма да успее да се справи с всичко. Докато се мъчеше да се вмести в налудничавия си график, можеше да предприеме някоя погрешна стъпка и всичко щеше да се срине като домино. Не биваше да му позволява да подхранва страховете й.

— Да, когато си почивам по време жътвата, ще прибирам житото в хамбарите — за разнообразие…

— И няма да свършиш нищо както трябва. Ти страшно се нуждаеш от помощ. Изглежда, че се налага да се намеся! — Джошуа взе да навива ръкавите на карираната си риза. — Аз ще карам комбайна ти, а ти ще събираш житото.

— Какво разбираш ти от комбайни? — погледна го Сара. — Това е доста сложно.

— Не съм изучавал смесените сортове пшеница, седнал на задника си. Зная как да жъна. Какво още чакаме? Хайде да се хващаме за работа!

— Толкова време загуби да се мъчиш да ме уволниш, а сега си въобразяваш, че можеш да ми помогнеш с жътвата! — почти се засмя тя. — Няма да приема!

— Някой трябва да те спаси от собствения ти идиотизъм. Тъй като не виждам наоколо никой друг, явно, че аз съм призван да го сторя…

Сара толкова се ядоса, че й идеше да му кресне, но успя да се сдържи и каза с тих, спокоен глас:

— Поех тази ферма, откакто баща ми почина и свърших доста добра работа. Е, може би програмата ми е… малко по-наситена от обичайното, но, по дяволите, нямам нужда никой да ме спасява. Най-малкото д-р Уилямс! Защо не отидеш да се правиш на благотворител някъде другаде!

— Пак ще вали… — Той бодро продължи да навива ръкавите си. — Нямаш никакъв избор, всяка минута е ценна.

Тя едва не се развика. Лицето му придобиваше все по-упорит израз. От опит знаеше, че щом нещо си е наумил, нищо нямаше да го спре.

Сара нави плитката около ръката си и я дръпна силно. Джошуа Уилямс направо я вбесяваше! Сега настояваше да й помогне и го правеше по такъв начин, че й се искаше да го прогони от двора с голямата вила. Ала въпреки слънчевото време, на хоризонта се събираха буреносни облаци. Нямаше време да спори с него.

— Добре, по дяволите! — процеди тя. — Да почваме тогава!

Качи се в кабината на комбайна и подкара чудовищната машина. Това наистина беше чудовище, двигателят бръмчеше хищно някъде в недрата му, резачката беше готова да смели житото клас по клас. Комбайнът щеше да сдъвче пшеницата и после да изплюе зърното през дългия си завит комин. Когато Сара въртеше кормилото, обикновено й беше много приятно, но тази сутрин удоволствието й беше помрачено от неканения Джошуа. Този мъж искаше във всичко да й се налага! Колко ли неприятности щеше да й създаде помощта му! Едно е да говориш, че разбираш от фермерство, а съвсем друго — какво можеш на практика…

Тя направи завой, като оставяше диря след себе си. Забеляза, че Джошуа бе подкарал трактора. Справяше се доста добре, управляваше машината точно и леко, сякаш беше роден за фермер. Рижавата му коса изглеждаше огнена на слънцето. Сара се смути от странния копнеж, който я завладя. Какво ли го предизвика? Със сигурност не Джошуа…

В този момент нещо изхриптя. И то само защото гледаше Джошуа, а не това, което вършеше! Остриетата на комбайна заораха надолу и загребаха пръст вместо жито. Тя удари рязко спирачката, но вече беше твърде късно. Остриетата се бяха замърсили. Сара скочи от кабината с изкривено от обида лице, клекна пред остриетата, издърпа ги навън и започна да ги чисти. Молеше се Джошуа да не я види, но напразно. Той слезе от трактора и тръгна към нея.

— Какво става?

— Нищо особено…

— Доколкото си спомням, каза, че можеш да се оправяш с тази машина, а допусна грешка на начинаещ.

— Да, грешка беше! Но ако не бях се загледала в теб, ако не беше дошъл във фермата ми… — Тя не можа да каже нищо повече в свое оправдание. Усети, че цялата почервенява от срам. Не можеше да му каже, че го е наблюдавала с възхищение и продължи да чисти остриетата. Джошуа клекна до нея.

— Пръстта е влязла доста навътре — промърмори той. — Никога няма да я изчистиш по този начин.

— Ще се оправя! Остави всичко на мен и си намери друга работа. Защо не се повозиш малко с трактора?

— Имаш ли кутия с инструменти? — попита Джошуа.

— Да, в кабината, но…

Той вече се качваше нагоре. След малко скочи долу с лост в ръка.

— Това ще ми свърши работа! — Клекна отново до Сара и пъхна лоста в мръсотията. Тя приседна зад него и скръсти ръцете върху коленете си.

— Винаги ли се стараеш да бъдеш в центъра на всичко? — попита тя.

— Да. Също както ти се мъчиш да докажеш, че можеш да свършиш всичко сама, без ничия помощ.

— Не е така. Не желая само твоята помощ…

— Не… Ти искаш да вършиш всичко във фермата си сама — погледна я настойчиво Джошуа. — Това изглежда те изпълва с гордост. Какво всъщност се опитваш да докажеш, Сара? Че си силна и самостоятелна? Че никой не ти е нужен?

— Не обичаш да говориш за себе си, но изглежда ти доставя удоволствие да обсъждаш мен… — Тя отпусна ръце. — Недей, защото изобщо не ме познаваш.

— Нещата започнаха да ми се изясняват. Обвиняваш ме, че не признавам слабостите си. Но ти си още по-тежък случай. Ти пък не искаш да признаеш, че имаш някакви предели на възможностите си. Въобразяваш си, че можеш да се справиш с ученето, асистентството и работата съвсем сама. Както вече ти казах, това сигурно те кара да се гордееш със себе си…

— Нямам избор, просто се налага да върша всичко сама… Това няма нищо общо с горделивостта.

— Май те обидих, а? — усмихна се той.

Сара никога не беше виждала Джошуа в такова добро настроение… Добро настроение за нейна сметка. Тя започна да маха пръстта от остриетата с голи ръце. Беше й неприятно, че той се справяше по-добре, скоро изчисти всичката мръсотия с помощта на лоста и комбайнът беше готов за работа.

— Готово! Можеш да започваш — каза Джошуа със задоволство. — Не се ли радвате, че съм тук да оправям кашите, които забърквате, госпожице Бенет?

В очите му играеха весели пламъчета. Джошуа Уилямс направо я предизвикваше!

— Дръпнете се от пътя ми, д-р Уилямс! — Сара се изправи. — Защото сега… Сега ще ви покажа как трябва да се жъне!

Седма глава

Сара довърши нивата без други произшествия с чувство на законна гордост. Докато не си спомни, че Джошуа я беше обвинил именно в горделивост, в желанието непрекъснато да доказва нещо. Думите му й причиниха болка. Искаше да ги забрави, но не можеше.

Преди да се насочи с комбайна към следващата нива, хвърли поглед към Джошуа, който превозваше житото към хамбарите. Беше силен и самоуверен. Сега тя със сигурност знаеше, че той притежава неизброими таланти. Беше способен научен работник, загрижен преподавател… Можеше да танцува и степ. Днес се увери, че беше опитен фермер. Следобед, когато Сара трябваше отново да нахрани козите, Джошуа пое работата с комбайна и доказа, че може да работи с него добре. Минаваше ред след ред през полето и го оставяше чисто и спретнато. Когато каза, че разбира от фермерство, не беше преувеличил.

На смрачаване започнаха да падат първите дъждовни капки, които ги принудиха да приключат работата. Едва смогнаха да приберат машините, преди да рукне пороят. Тя изтича към къщата през градината и той я последва. Краката й се подхлъзнаха в калта, ала Джошуа успя да я хване навреме. Сара не можеше да не признае, че днес се трудиха като един екип. За пръв път работиха като равни, не като професор и асистент.

Щеше ли това поне малко да оправи отношенията им, да премахне тегнещата между тях неловкост?

Стояха един до друг под навеса и наблюдаваха мълчешком дъжда. Сара не гледаше към Джошуа, но мислеше за него. Това сякаш я накара по-силно да почувства цялата прелест на природата около нея. Мракът се стелеше над полето, като поглъщаше последните отблясъци на слънчевите лъчи. Гаснещата дневна светлина се отразяваше в малкото езерце, където кротко плуваха диви гъски. Дъждът размиваше очертанията на складовете и хамбарите, размазваше силуетите на дърветата край пътя. Витаеше усещането, че сякаш миналото и бъдещето на фермата са се слели в едно. Сара се опита да изрази с най-точни думи онова, което изпитваше.

— Има нещо особено в първия ден от жътвата. Кара те да чувстваш как пулсира животът във фермата. Имам усещането, че почвата е жива, както и всеки отделен стрък пшеница. Прави те щастлив… Прави ме щастлива въпреки всичко. Мисля, че днес свършихме много добра работа.

— От гледна точка на практичността, това беше глупав работен ден — поклати глава Джошуа. — Нито една ферма не се управлява по този начин. Имаш отчайваща нужда от работна ръка, от допълнителен инвентар… По този начин няма да свършиш жътвата до деветдесет и втория си рожден ден.

Само с няколко думи той успя да развали доброто й настроение. Всичките й тревоги я връхлетяха с нова сила. Дали ще изсъхне житото в такова мокро време? Ще може ли да оправи комбайна, който се повреди днес следобед? Ще смогне ли да прибере всичката соя, ако продължи да вали толкова силно? Трябваше да благодари на Джошуа Уилямс, че върна всички тези мисли в главата й!

— Знам, че фермата има нужда от подобрения. Затова се стремя да вляза във „Фарм мениджърс програм“. Но точно днес… започнахме жътвата. Напук на всичките си проблеми притежавам земя, която е собственост на нашето семейство повече от сто години. Помисли върху това!

— Мисля, че е време да зарежеш мечтите си за привлекателната семейна ферма и да погледнеш истината в очите.

— Добре! Каква е истината? — обърна се към него тя.

— Бъхтиш се тук, без да мислиш с главата си. Залагаш единствено на тази „Фарм мениджърс програм“. Мислиш, че само тя може да те измъкне от неприятностите. Какво ще стане, ако не те одобрят? Какво тогава?

— Ще ме одобрят! Няма да позволя никаква друга възможност!

— Не ми е приятно да те гледам как вървиш към провал, Сара — отново поклати глава той. — По дяволите, Сара, наистина не искам да го виждам…

Самият Джошуа беше изненадан от думите си, но тя нямаше нужда от неговата загриженост.

— Знаеш ли от какво имам нужда в живота си? — попита Сара. — От някой, който да ме ободрява, да насърчава мечтите ми. А не от такъв като теб, който изтъква всичките ми проблеми и ги прави да звучат по-ужасни, отколкото са!

— Толкова по-зле! Реалист като мен може наистина да ти помогне да запазиш фермата си.

— Мога да запазя фермата си и сама…

— Глупости! Имаш нужда от помощ!

— Във всеки случай не и от теб, Джошуа. И ако случайно си забравил, ти изобщо не си променил отношението си към мен. Дори се опитваш да ме уволниш!

— Не съм го забравил — промърмори той. — Няма начин да го забравя.

Изглежда нямаше какво още да си кажат. Лади скимтеше от другата страна на вратата. Сара я отвори и старото коли закуцука радостно навън да посрещне господаря си. Като видя Джошуа заедно с кучето, тя изпита странно усещане и сама се изненада от собствените си думи.

— Сигурно си гладен… Дори не те поканих да обядваш. Ако щеш вярвай, но трябва да ти кажа, че съм възхитена от всичко, което направи днес. Нека ти се отплатя с една вечеря.

— Няма нужда…

— Наистина ще се почувствам по-добре, ако направя нещо за теб, пък и готвя хубаво… — Той се поколеба и очевидно искаше да се отърве от нея. Сара сама не разбираше защо просто не го пусне да си иде. Цяла сутрин се чудеше как да го изгони от фермата. Какво я беше прихванало сега? — Нищо няма да ти стане, ако хапнеш нещо под моя покрив — не отстъпваше тя. — Клюките за нас вече така и така са тръгнали. Една вечеря повече или по-малко… Каква разлика ще има?

Джошуа помисли малко и кимна утвърдително.

— Добре, ще хапна и ще си вървя. Има ли къде да се измия?

— Мини през хола, втората врата вдясно. Аз също ще ида да се пооправя.

Сара бързо изтича нагоре по скърцащите стълби. Все още се чудеше какво я подтикна да му отправи тази импровизирана покана за вечеря. Положително после щеше да съжалява. Тук Джошуа беше дори по-досаден, отколкото в колежа. За съжаление беше прав в разсъжденията си за фермата. Той не разбираше, че в мечтите й фермерството беше над всичко. Кой друг, освен мечтател, можеше да се оправи с променливото време, с играещите цени на житото и земята? Защо, по дяволите, го покани на вечеря?

Взе набързо един душ в банята на горния етаж. Старите тръби започнаха да звънтят и странно как този път звукът й се стори близък, интимен — само защото Джошуа беше в къщата. Тя се избърса, разпусна косата си и се опита да изчетка полепналата прах и мръсотия. Всъщност трябваше да измие и нея, но нямаше време…

О, Боже! Искаше да се издокара за пред Джошуа — мъжът, който вече я беше обвинил, че е твърде красива! Вероятно щеше да е повече от щастлив, ако тя слезеше със сплъстена коса и навлечен върху тялото чувал. Сара наметна халата си и се запъти към спалнята. Дъските заскърцаха под краката й издайнически. Къщата беше доста бъбрива — това й харесваше, когато беше сама. Но сега, когато Джошуа беше тук, предпочиташе тишината. Не искаше къщата да разкрие някоя от тайните й. В края на краищата, нали и той не желаеше да разкрива тайните си пред нея…

Тя започна да рови в гардероба с желанието съдържанието му да се бе увеличило по вълшебен начин. Но той се оказа по-беден от всякога — не беше имала време дори да изпере това-онова. Преоблече се в хубавата си лятна рокля от трико с голямо деколте и перлени копченца от горе до долу. Полата й беше леко разкроена от талията надолу. Сара започна нетърпеливо да се бори с копченцата. Почти физически усещаше нетърпението на Джошуа, надигащо се изпод дъските като зловещ буреносен облак. Най-накрая се справи с копчетата. Напъха се в любимите си ботуши, напръска се леко с парфюм, който не беше ползвала от години, завърза косата си отново на опашка и слезе долу при Джошуа. Токовете на ботушите й силно тропаха по дървените стълби.

Той стоеше на входната врата, сякаш още се двоумеше дали да не изчезне веднага, или да остане. Огледа Сара по същия начин, както бе оглеждал козите й, и промърмори само едно скептично: „Х-ъ-ъм“. Лади беше много по-любезен — щом я видя, колито размаха радостно дългата си космата опашка.

Джошуа продължи да я гледа намръщено. Тя разтри смутено ръцете си — вече съжаляваше, че не бе облякла джинси и развлечен пуловер. Кога най-после ще разбере, че е глупаво да се разкрасява заради Джошуа?

Момент… Не се ли държеше така, сякаш очакваше нещо от него? От този мъж, който винаги беше в мрачно настроение, който изискваше от нея прекалено много и никога не споменаваше добра дума за работата й. Беше си наумил, че трябва да я уволни и се надсмиваше над мечтите й. И сега, въпреки всичко това, Сара се държеше така, сякаш „докосването“ в оранжерията не беше просто весела случайност.

Изплашена от самата себе си, тя го бутна настрани и изтича до кухнята. Защо й трябваше да го кани на вечеря — защо? Дръпна рязко вратата на хладилника и огледа съдържанието му. Видя няколко яйца от кокошките на съседа, голяма буца козе сирене, няколко кофички кисело мляко, няколко моркова, малко увехнал спанак и няколко презрели посбръчкани ябълки. Наистина беше добра готвачка, само че, когато имаше време…

Джошуа и Лади я последваха в кухнята. Джошуа седна на масата, а колито се пльосна до него. Сара бързо ги погледна — все още имаше възможност да оттегли поканата си за вечеря, но Джошуа имаше вид на мъченик. Това беше достатъчно, за да я накара да се откаже от намерението си.

— Сега ще приготвя нещо много набързо — заговори тя, докато вадеше продуктите от хладилника. Когато започна да чисти размекналите моркови, Джошуа потропа с пръсти по масата.

— Тази къща изглежда е правена през 1950 — подзе той. — Или през 1890? Не мога да определя точно.

— Горе-долу си прав. Мебелировката и уредите са отпреди четиридесет години, но камината например е от началото на века. Там, в шкафа, е порцелановият сервиз на прабаба ми. Онези неща, дето висят в ъгъла, са нейните оригинални кошове за пране.

— Боже, да не би да пазиш всичко, което е принадлежало на семейството ти?

— Ако все още може да се използва — да. В тази ферма нищо не се хвърля напразно, абсолютно нищо.

Това не беше всичко, разбира се. Сара изпитваше силна носталгия по семейството си. Не би могла да понесе раздялата с никоя от фамилните реликви, които бяха останали. Съхраняваше всички предмети, които имаха приложение. Кухненските столове например бяха украсени с кокетни възглавнички, които пралеля й Луси собственоръчно беше ушила и поръбила с дантелки и с тях столовете приличаха на кльощави ученички. Ако трябваше да бъде честна, Сара не си падаше много и по мрачната картина на чичо Хоуел „Крави в полето“. Въпреки това я остави да виси над камината като доказателство за съмнителния му художествен талант. Убедена бе, че всичко, свързано със семейната история, трябва добросъвестно да се запази за поколенията.

Дъждът отново зачука по прозорците. Продуктите взеха да придобиват по-свеж вид в ръцете й. Спанакът изглеждаше значително по-пресен, след като го изми и наряза; ябълките също й се сториха апетитни, въпреки че бяха презрели. Тя наряза и тях. После разбърка всичко в кристалната купа на баба Бенет и се получи чудесна салата. От киселото мляко и натрошеното сирене излезе много вкусен сос. Сара сложи доста сирене и в яйцата, които изпържи. Сега трябваше само да изрови нещо за пиене. Влезе в килера и с трясък измъкна бутилка вино, производство на дядо Бенет. Когато се върна в кухнята, я избърса от прахта и я отвори. Джошуа изгледа бутилката недоверчиво.

— Много е добро — увери го тя. — Дядо ми беше голям познавач на вина. Трябва само да оставим виното малко да подиша.

— Това вино изглежда толкова старо, че ще му трябва кислородна маска, за да подиша.

Сара реши да не отвръща на забележката му и сложи пред него чиния с пържени яйца. После изнамери някаква кучешка паничка под мивката и даде и на Лади една порция яйца.

— Приятно ми е, че тук отново има куче… — Тя сложи на буковата маса и своята чиния. — Когато ме одобрят за „Фарм мениджърс програм“, ще си взема и аз куче. — Сара побутна чиния с нарязано сирене към Джошуа. — Ето, вземи си още. От моите кози съм го правила. Никъде няма да намериш по-добро козе сирене.

— Ето какво си сложила във всичко — козе сирене! — Той ядеше салатата и яйцата с явно удоволствие.

— Разбира се! И на теб ти хареса, нали? Знам, че ти хареса. Защо в края на краищата не признаеш, че мога да правя нещо хубаво?

Джошуа забоде яйца с вилицата си и погледна надолу към Лади, който вече беше облизал паничката си.

— Не е много лошо — сви рамене той.

Тя му сипа от червеното вино и Джошуа отпи малка глътка. Сара също отпи от чашата си, наслаждавайки се на чудесния аромат, и я вдигна за наздравица:

— За жътвата и вършитбата!

Мислите й се върнаха далеч в миналото — представи си как предците й размахват сърпове и коси, проблясващи на слънцето. Той обаче не се трогна особено от думите й и дори не отвърна на тоста — удостои я само с кисел поглед над ръба на чашата си.

Тя скочи на крака и отиде да сложи чайника. Вече беше достатъчно ядосана на Джошуа за днес и се нуждаеше от чаша чай — розмарин или може би риган. Стоеше до печката с гръб към него и си мислеше, че е дошъл моментът да му каже „лека нощ“, но отново произнесе нещо, което не очакваше.

— Студено е… Ще запаля камината в хола. Можем да вземем чая и виното там.

Той я изненада. Без да протестира, вдигна бутилката с виното на дядо Бенет и преполовените чаши и двамата с Лади тръгнаха бавно към хола. Сара повдигна вежди.

— Е, какво знаеш ти… — промърмори сама на себе си. Миг след това ги последва, като внимателно крепеше подноса. Сетне бързо и сръчно запали огъня, който скоро запращя весело, придърпа един стар стол по-близо до камината и седна. Джошуа седна срещу нея от другата страна на масичката, в друг овехтял стол. Изглежда му беше трудно да се намести удобно, защото мърдаше неспокойно наляво-надясно, сякаш в чорапите му бяха влезли мравки. — Страшно неудобни столове — забеляза тя. — Дядо Бенет никога не ги използваше, въпреки че именно той настоя да ги купим като част от плана му да създаде провинциално имение. Нае една специалистка по вътрешно обзавеждане и изпълни всичките й съвети. — Сара посочи мраморната полица над камината, позлатената дърворезба, дебелите като кадифе релефни тапети, които бяха започнали да се разлепват. — Декораторката убеди дядо, че истината е в „небрежната елегантност“ и ето какво се получи — къщата стана прекалено елегантна, но почти без никакви удобства. Жалко само, че декораторката отнесе парите, които трябваше да отидат за оборудването на фермата.

— Боже, всички ли от твоето семейство са били такива непрактични мечтатели?

— Може дядо ми да е бил непрактичен… — Тя отпи голяма глътка от ригановия чай, ала това не отслаби раздразнението й към Джошуа. — Както и баща ми, който направи огромни дългове. Но въпреки твоето мнение, аз не съм непрактична. Знам точно какво трябва да се направи, за да потръгнат нещата с фермата. И когато ме одобрят за…

— … „Фарм мениджърс програм“ — довърши вместо нея Джошуа. — Знам! Тогава всичко ще бъде чудесно и най-после ще се сбъднат утопичните ти мечти за фермата.

Сара преглътна онова, което искаше да каже, и отново отпи от чая си. Кучето наостри загрижено уши, когато двамата с Джошуа заговориха, сякаш усетило неразбирателството между тях. Щом настъпи тишина, Лади сложи глава върху лапите си, но все още изглеждаше леко разтревожен и Сара се протегна, за да го погали. Той й помаха с опашка, после затвори очи и не след дълго захърка.

Изглежда Джошуа най-накрая се беше наместил в поносима поза. Тя забеляза, че днес чорапите му бяха еднакви. Напълни още една чаша чай и му я предложи.

— Опитай го, риганът успокоява. Сега изглеждаш спокоен, но не се знае колко ще продължи доброто ти настроение.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че съм доста общителен човек — почти се усмихна той.

— Може и така да е, ала все пак пийни малко чай, ще ти подейства добре.

Джошуа вдигна чашата, подуши я и се закашля.

— Що за чудо е това? Мирише на разтворител…

— Направен е по моя специална рецепта. Изпий го. Принуждаваш бедните растения да поглъщат какви ли не разтвори. Ето сега можеш сам да разбереш какво им е…

Устата му отново се поразтегна. Да, това трябва да бе нещо като усмивка. Невероятно: тя и д-р Уилямс си разменяха шеги! Лади отвори очи, сепнат от гласовете им, само че този път не изглеждаше разтревожен и след секунда пак потъна в сън. Джошуа отсръбна предпазливо, намръщи се и посегна към чашата си с вино.

— Все пак по-добре да го отмия… този разтвор. Къде си се учила да вариш подобни неща?

— Майка ми ме научи да правя различни видове чай. Когато бях изморена, ми даваше чай от лайка. Когато пък ме болеше стомах, ми даваше чай с мед. Когато само седяхме и си приказвахме, след като се прибирах вкъщи от училище, чаят беше ментов или лавандулов с портокал.

Сара стисна по-силно чашата си. Не биваше да изравя спомените за майка си. Обикновено беше твърде заета, за да си спомня, луташе се между занятията, работата си и фермата. Но сега, като си седяха кротко с Джошуа и слушаше похъркването на Лади, спомените за нейните родители я връхлетяха с пълна сила.

— Какво е станало с майка ти? Къде е тя сега? — попита тихо Джошуа.

Тя го погледна остро. Все още се чудеше дали да вярва на това необичайно за него съчувствие.

— През зимата, когато станах на осемнайсет, майка ми претърпя тежка пътна злополука и умря същата пролет. Тогава беше на шейсет — и майка ми и баща ми са били над четиридесетте, когато съм се родила. Но това няма значение. Баща ми преживя много тежко смъртта й и почина няколко години по-късно. Официалната причина за смъртта му беше астмата, обаче съм сигурна, че истинската беше разбитото му сърце. Той просто не знаеше как да живее без мама. Бяха луди един за друг. Понякога чак се притеснявах, когато ги гледах как си държаха ръцете и се целуваха. Но дълбоко в себе си се радвах, че толкова много се обичаха. — Сара замлъкна смутена, че се бе разприказвала твърде много. Джошуа вероятно малко го беше грижа за голямата любов на родителите й, ала на лицето му бе изписан искрен интерес. Отпи от виното си и не каза нищо. Мълчанието му вероятно беше знак за нея да продължи. — Сигурно си мислиш, че ми е било скучно с толкова стари родители, но не беше така, наистина не беше. И майка ми, и баща ми винаги бяха весели, често изведнъж решаваха да отидем на кино или на ледената пързалка, а през лятото — да поплуваме в някой вир. Зарязвахме цялата работа във фермата за после. Както и да е — липсват ми. Бих дала всичко, за да ги върна обратно.

Тя се загледа в чашата си и премига, за да задържи напиращите сълзи. Не искаше Джошуа Уилямс да я види, че плаче. Подозираше, че той смята това за глупаво и ненужно. Изглеждаше неспокоен, сякаш съжаляваше, че я бе накарал да говори. Мърдаше в стола си притеснено и се оглеждаше наоколо. После въздъхна с облекчение и взе книга от масичката.

— „Панаир на суетата“ от Текери… Спомням си как съм се мъчил с тази тухла в колежа. Седемстотин страници или бяха повече? За изпит ли го четеш?

Опитът му да смени темата беше толкова прозрачен, че Сара се засмя и се почувства по-добре.

— Не, чета „Панаир на суетата“ не за колежа, а просто за удоволствие. Обичам такива чудесни дебели книги, въпреки че трудно успявам да се справя с тях. Все си казвам, че някой ден цял следобед ще седя с изпънати крака и ще чета ей така, само за удоволствие…

— Да… Когато те одобрят за „Фарм мениджърс програм“ и всичко ще бъде чудесно. Тогава ще имаш време да прочетеш седемстотин страници.

Той остави книгата на масата и погледна намръщено часовника си. Тя очакваше, че сега ще скочи и ще тръгне с полузаспалото куче към вратата.

Джошуа обаче я изненада отново. Остана на мястото си, облегна се назад в неудобния стол и я загледа така, сякаш бе някаква нова верига ДНК и той трябваше да я проумее.

— Добре, Сара — подзе той. — Прекарах тук цял един ден. Наблюдавах те, слушах те. Видях много. Опитах се да държа устата си затворена, ала вече не мога. Трябва да ти кажа къде е проблемът ти. Сигурен съм, че е време някой да ти го каже. Не искам това да съм аз, но изглежда няма кой друг…

Осма глава

— Забрави за моя проблем! — Сара се загледа в лицето на Джошуа, отразяващо проблясъците на огъня. — Знаеш ли твоят проблем какъв е? Не можеш да си държиш устата затворена. От момента, в който се запознахме, само ме критикуваш. Не искам вече да слушам забележките ти. Направи ми услуга и ги запази за себе си.

— Няма да те критикувам. Само ще ти дам няколко полезни съвета… — На лицето му се изписа добре познатото упорство. Лади пак се събуди и тревожно се вглеждаше ту в Сара, ту в Джошуа.

— Помисли първо за кучето си — продължи тя. — То не може да понася, когато се караме. Разстройва се. Прояви малко разбиране.

Изглежда Джошуа се засегна от думите й и погледна към колито, но после поклати глава.

— Госпожице Бенет, спестете ми съмнителните си теории за кучешката психология. Лади изглежда разтревожен сега, защото може би има разстройство от козето сирене — изправи се той и заприлича на професор, изнасящ лекция. — Ще трябва да ме изслушаш. Първо, стопанисваш фермата по неефикасен начин, само и само да запазиш спомена за своите родители. Да не говорим за дядо ти и неговата неописуема архитектурна ексцентричност. Второ, напълно отказваш да признаеш ограничените си възможности. По някаква причина, която още не мога да отгатна, си въобразяваш, че можеш да се справиш с цялата работа сама. Може би вярваш, че това е единственият начин да запазиш семейната си чест или пък мислиш, че никой в света не може да се мери с теб — кой знае. И трето…

— Отказвам да чуя третото! — прекъсна го Сара. — Първото и второто бяха повече от достатъчни!

— Третата точка е най-важната. Имаш абсурдни, нереалистични представи за тази „Фарм мениджърс програм“. Не ме е грижа колко е добра и доколко съответства на мечтите ти, но като разчиташ тя да реши всичките ти проблеми, рискуваш да преживееш едно голямо разочарование.

Сара едва се удържа да не избухне — така й беше кипнало. Ала нямаше смисъл да демонстрира чувствата си — с тях не можеше да надвие Джошуа Уилямс. Трябваше да използва логични аргументи, за да го убеди, че греши.

— Може би не знаете, д-р Уилямс, обаче аз внимателно проучих „Фарм мениджърс програм“. Убедих се, че тя ми осигурява най-добрите възможности да модернизирам стопанството си — може би дори е единственият ми шанс. Специфичните проблеми на моята ферма не ми позволяват да се класирам за никоя друга програма. Нещо повече, когато кандидатствах за програмата дадох точен финансов анализ на предвидените подобрения и график за редуване на културите през следващите десет години. — Сара отиде до бюрото на дядо Бенет, взе купчина хартии и се върна до Джошуа. — Ето! Всичко е тук. Предложенията ми за отглеждането на кози, изчисленията, обосноваващи необходимостта от купуване на нов, по-ефективен, комбайн, разсадник, нова редосеялка. Какво повече искаш? — Тя му подаде хартиите, ала той не ги взе. Изразът на лицето му не можеше да се сбърка дори при слабата светлина на огъня. На него беше изписано съжаление.

Това окончателно я разстрои. По дяволите разумния разговор и хладнокръвните обяснения! Сара хвърли всичките си планове, проекти и молби на масата и го погледна предизвикателно.

— Добре, може би наистина съм наивна мечтателка! Може би съдбата е против мен. Въпреки това ще продължа да опитвам. Гордея се, че мога да защитя семейната чест и да спася фермата. Ще го направя заради родителите си и заради самата мен.

— Ако наистина искаш да направиш нещо за себе си, приеми моя съвет. Продай фермата, докато все още можеш да вземеш нещо за нея. Продай я, преди да те разори. Не се опитвай да я задържиш само заради глупавата си сантименталност.

— „Глупавата ми сантименталност“ е всичко за мен, доктор Уилямс! Не мога да живея без нея. Как можеш ти да живееш без нея? Как можеш винаги да си толкова рационален?

Джошуа изглеждаше смутен. Лади помахваше с опашка. Единствените звуци бяха пращенето на огъня и ромоленето на дъжда по покрива. Сара се премести по-близо до камината. Най-накрая Джошуа заговори.

— Госпожице Бенет, радвам се, че съм толкова рационален или както щеш го наричай. Ще ти кажа защо. Израснах в семейство, където всичко беше един театър. Майка ми изпадаше направо в агония, ако изсвирваше грешна нота на цигулката си. Баща ми разиграваше трагедиите на Шекспир пред нищо неподозиращите си клиенти в дрогерията. Да не споменавам, че и двамата се опитаха да превърнат децата си в мелодраматични бродуейски актьори. Въпросът е там, че…

— Сега вече разбирам — прекъсна го Сара. — Ето защо си танцувал степ и си свирил на цигулка, въпреки желанието си да я удариш в нечия глава. Това е очарователно!

— Целта ми не беше да те забавлявам с истории за откаченото ми семейство — намръщи се той. — Просто се опитвах да дам пример. От опит знам колко вредни могат да бъдат прекомерните чувства. Особено опасно е да се вземат решения под тяхно влияние. Моите родители например под влияние на чувствата си първо решиха да се разведат, а после да се оженят отново. И всеки път ние, техните деца, имахме усещането, че са ни качили на влакче на ужасите.

— Все повтаряш „техните деца“ — забеляза тя. — Сякаш не се отнася и за теб, Джошуа. Точно това ме тревожи. Не искаш да покажеш собствените си чувства.

— Чувал съм тази безсмислена фраза доста пъти — продължи той с раздразнение. — Майка ми обичаше да я казва, баща ми също. За нещастие, дори сестрите ми я възприеха. „Показвай чувствата си“, това беше техният девиз. И заради него провалиха живота си.

— Дори и да криеш чувствата си, те съществуват — възрази Сара. — Сигурна съм, че в действителност си доста по-сантиментален. Че защо иначе ще пазиш семейния си албум?

— Пазя албума си само с една-единствена цел, госпожице Бенет — да се подсещам какъв не трябва и не искам да бъда. Но всъщност говорехме не за мен, а за теб.

— Може би трябва да говорим за нас — отвърна тя ядосана и пристъпи към него. — Може би всичките ти препоръки и съвети към мен са само предлог да не говориш за истинските ни взаимоотношения.

— Боже, колко пъти съм го чувал! — промърмори Джошуа. — Баща ми толкова често го казваше…

— Знаеш ли какво те тревожи в действителност, Джошуа? Това, че пораждам в теб някакви чувства. Сега например искаш да ме целунеш. Карам те да показваш чувства, които предпочиташ да са дълбоко скрити. Обаче това не може да продължава вечно!

— Откъде знаеш какво искам, Сара? — Гласът му беше сдържан, а очите му — тъмносиви на слабата светлина на огъня. Тя се опита да се овладее, ала не успя и отстъпи крачка назад.

— Вероятно знам само как аз се чувствам — промълви Сара. — По дяволите… Може би дори това не знам. Както и да е. Ти не разбираш защо така се боря за фермата. И без да се съобразяваш с чувствата си към мен… продължаваш да твърдиш, че не ставам за твой асистент.

— Сигурно искате да чуете нещо друго, но ще ви кажа какво чувствам към вас, госпожице Бенет! Вие ми докарвате неприятности. Говорите с растенията, кръщавате козите си с имена на цветя, обвинявате кучето ми, че е нервно и треперите над фермата си така, сякаш е някакъв музеен експонат. Да, всичко, което правите, не ми харесва. Направо ме влудява!

— Някои чувства много добре ги показвате, д-р Уилямс! — Тя разбърка въглените с ръжена. — Дори твърде добре! — Остави ръжена пред камината. Дразнеше я това, че все още искаше да се приближи до него… и да го целуне.

Само веднъж да можеше да го целуне страстно! Това щеше да е последна целувка. После всичко щеше да свърши. Поне още веднъж да усетеше вкуса на устните му! Не можеше да мисли за нищо друго. Стояха един до друг и се гледаха. След жътвата той миришеше на ферма — с наситения мирис на пръст, на жито и на дъжд. Сара пое дълбоко дъх, сякаш искаше да зарови лице в ризата му. Джошуа протегна ръка и погали леко сплетената й коса, ала почти веднага дръпна рязко ръката си.

— Не — каза той. — Няма да го направя.

— Няма — потвърди тя, въпреки че не успя да скрие надеждата в гласа си. Джошуа въздъхна за последен път и тръгна заедно с колито си към колата. След малко външната врата се затръшна и Сара остана сама. Отпусна се в стола си и загледа огъня. Лицето й гореше, но на тялото й беше студено. Старата къща сега изглеждаше голяма и празна. Чак сега тя разбра защо толкова искаше да остане по-дълго с Джошуа, защо го бе черпила с козе сирене, с виното на дядо Бенет и чая по рецептата на майка й. Беше го направила, защото той запълваше една празнина в тази къща. Празнина, настъпила след смъртта на родителите й. Сега, когато Джошуа си тръгна, самотата й се върна с пълна сила. Чувстваше се по-самотна от всякога.

— Няма да му позволя да направи това с мен — каза Сара на глас. — Не се страхувам от него.

Думите не й помогнаха. Тя се страхуваше от него! Той разби мечтите й, обърка всичките й чувства, а сега беше толкова самотна без него… Какво, по дяволите, ставаше с нея?

Остана така, докато не загасна и последният пламък. Само въглените блестяха като очи на огромно чудовище. Разрови жарта в очакване да я осени отговор. Не го получи… Нямаше отговор на загадката с Джошуа Уилямс.

На места полето беше покрито с кал и колелата на комбайна се хлъзгаха. Сара едва успяваше да управлява машината. Очите я боляха от безсъние. Отново беше събота и това бе последната й възможност да завърши жътвата.

Тя направи завой към следващия ред и тогава видя, че по пътя към фермата наближаваше странна процесия. Рязко спря и избърса замъгленото стъкло. Какво ставаше?

Три големи комбайна водеха процесията. Следваха ги няколко трактора с ремаркета, коли и пикапи. Какво правеха всичките тези хора с машините си тук?

Сара скочи от комбайна и тръгна през полето да ги пресрещне. Видя новия лъскав джип на Джошуа пред къщата си и ускори крачка. Едва си поемаше дъх, когато стигна до него.

— Д-р Уилямс… Джошуа… Какво, по дяволите, е това? — Студеният есенен въздух боцкаше гърдите й, но тя пое дълбоко въздух и зачака отговор. Джошуа беше с толкова яркозелено палто, че то направо искреше на сутрешното слънце. Очите я заболяха още по-силно, когато го погледна.

— Добро утро, госпожице Бенет! Пред вас е жътварска бригада, готова да започне работа. Всъщност това е група от най-добрите ми студенти. Гарантирам, че ще се справят добре.

И наистина, от комбайните, колите и пикапите наизскачаха студенти от колежа. Те високо се смееха и разговаряха. Сара разтърка очите си, сякаш не им вярваше и очакваше гледката да изчезне.

— По дяволите, Джошуа, нищо не разбирам! Нищо не си ми казвал… Не искам никой да ми помага…

— Не ти казах, защото знаех, че ще реагираш точно така. Не се тревожи, няма да има никакви последствия за теб. Студентите също ще имат полза. Ще могат да научат много неща, които ще им помогнат при дипломирането.

— Нямаш право да го правиш! — Тя усети, че се изчервява. — Никакво право. Няма да позволя. Всичките машини спокойно могат да се обърнат и да си тръгнат. Мога сама да ожъна! — Забеляза, че някои от студентите поглеждат любопитно към тях. Дръпна Джошуа зад къщата и продължи: — Добре, д-р Уилямс! Този път отиде твърде далече. Идваш неочаквано тук и се опитваш да поемеш всичко в свои ръце. Но ти дори не вярваш на мечтите ми за фермата. Упрекваш козите ми, че са шумни, обвиняваш мен, че имам грандиозни планове, а сега се чудиш защо не искам помощта ти! Тя не ми трябва, по дяволите! И сама ще се оправя в живота!

— Миналата седмица видях съвсем ясно, че не можеш да се справиш сама с всичко! — Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Сигурно никой не може, Сара. Всеки има нужда поне от малко помощ.

— И точно ти го казваш? Ти, който за малко не се разболя от пневмония, защото не искаше да признаеш, че не можеш да произнесеш речта си сам?

— Тогава беше различно — отговори Джошуа съвсем сериозно. На Сара й идеше да изблее като някоя от козите си, но знаеше, че трябва да го атакува с логически аргументи. Поне трябваше да опита.

— Това е моята ферма. Само аз знам всяка извивка на земята, всяко опасно място.

— Точно както си мислех… Страдаш от илюзията, че само ти можеш да я ръководиш. Мислиш, че никой друг не знае какво да прави.

— Щом заговори за илюзии, защо не се сетиш за своята? Илюзията, че не трябва да показваш и най-малкото чувство иззад студената си маска…

— Не се отклонявай от темата! Тези студенти са способни, могат да ожънат добре нивите ти. Много от тях са израснали по ферми и ще работят със същите машини, с които всеки ден помагат на бащите си. Аргументите ти не значат нищо!

— Добре, тогава просто приеми, че искам сама да ожъна всичко! — Сара се наведе и откъсна изсъхнало листо от ирис. — Приеми, че това е мой избор, независимо дали е правилен, или не. Независимо дали си съгласен, или не! Просто приеми, че имам право да управлявам собствената си ферма, без да се съобразявам с теб. — Тя се наведе и откъсна ново листо. Този път за малко не изтръгна цветето из корен и веднага се разкая. — Извинявай… — прошепна тя на ириса. — Не исках да си го изкарвам върху теб.

— Боже, ще престанеш ли да говориш с растенията? Бъди разумна. Не можеш едновременно да жънеш, да посещаваш лекции и да работиш при мен. Ти си изтощена, очите ти са зачервени. Онзи ден едва не заспа на семинара. Наблюдавах те през цялата седмица и се чудех кога ще рухнеш.

Той беше прав. Сутринта Сара задряма на волана и за малко не се блъсна в оградата. Чудеше се колко ли още ще може да изкара с толкова много работа и толкова малко спане.

— Тези студенти са положили доста усилия да дойдат тук. Предполагам, че ще бъде неучтиво да ги върна обратно. Не се радвай, не съм приела още, само обмислям всички възможности.

— И това е нещо — поотпусна се Джошуа.

— Е, добре. Може би имам нужда от малко помощ. Но от съвсем малко! И все пак съм бясна, че ми се бъркаш така!

— Някой трябваше да го направи! — Той тръгна към къщата.

— Почакай Джошуа, кажи ми само още едно нещо! Защо всъщност го направи? Ако не бях толкова ядосана, щях да помисля, че ми съчувстваш. Дори си мисля, че си се загрижил малко за мен…

Веднага усети, че не биваше да казва тези думи. Прозвучаха така, сякаш тя искаше Джошуа да го беше грижа за нея.

Той се поколеба, чудеше се как да отговори. След малко обаче се овладя и отвърна хладно:

— Видях, че имате проблем, госпожице Бенет, който ме заинтригува и ми се прииска да го реша по най-ефикасния начин. Това е всичко. Няма нужда да ми благодариш.

— Повярвай ми, не съм благодарна! — Сара се вслуша в думите си и осъзна, че разговорът става нелеп и объркан. Трябваше да го приключи по-бързо. — Не съм благодарна — повтори тя. — Но въпреки това ще ти кажа „благодаря“. Знам, че това ти звучи безсмислено, ала какво ли изобщо между нас двамата има смисъл?

— Моля — каза Джошуа сухо.

— Добре тогава! Нека всички да започнат работа!

Малко по-късно тя разбра, че неприятностите за деня тепърва започват. Джошуа настоя да поеме всичко в свои ръце и взе да напътства студентите къде да отидат и какво да свършат. Управляваше комбайните и тракторите като регулировчик. Липсваха му само оранжеви ръкавици и свирка. Когато Сара настоя за правата си тя да ръководи цялата операция, той й нареди да се качи на комбайна си и да го остави да си гледа работата. Този мъж беше нетърпим! На практика беше поел ръководството на фермата й. Хич не й се щеше да му отстъпи, но забеляза, че много студенти бяха заинтригувани от разговора им, върна се в полето и продължи да жъне. Късно следобед трябваше да признае, че Джошуа беше подбрал добри студенти в групата си. Един от второкурсниците успя да поправи счупената веячка в хамбара — тя беше жизнено необходима, за да се изсуши и запази прибраното вече жито сухо и Сара му беше искрено благодарна. Откри, че й беше много по-лесно да изразява благодарността си на студентите, отколкото на Джошуа. Може би защото те бяха отворени и непосредствени в отношенията си. Искрено се забавляваха, но за доброто им настроение допринасяше и фактът, че помагаха на някого. Джошуа обаче се държеше така, сякаш това бе само един научен проект, на който той беше ръководител.

Към края на деня Сара се сети за чудесен начин да покаже на студентите благодарността си за добрата им работа. Качи се на стария си пикап и отиде до магазина надолу по магистралата. Когато се върна, помоли един студент да предаде на останалите плановете й за вечерта. Идеята й се прие с бурно въодушевление. Щом се свечери, няколко млади момчета и момичета започнаха да се въртят из хола на къщата. Самата Сара беше в кухнята, късаше пликове с царевични пръчици и сипваше сос от авокадо с лук в купички. Джошуа дойде с решителна стъпка при нея. Цялата му фланелка беше покрита с прах. Беше намръщен.

— Не може да е вярно! Казаха ми, че днес ще даваш парти.

— Ами, да. Точно това правя в момента… — Тя сипа сок от боровинки в кристалната купа за пунш на баба Бенет. — Мисля, че днес всички са заслужили да се повеселят. Цялото жито е прибрано — какво постижение! Остана ми единствено соята. Имам голяма колекция от грамофонни плочи, стига да не им омръзне да слушат татковите албуми с джаз. Смятам, че ще бъде забавно.

— Те не се нуждаят от забавления. Казах ти, че ще получат допълнително възнаграждение за работата си тук. Нямат нужда от друга благодарност.

— Не мисля така — възрази Сара. — Аз се нагърбвам с партито днес. Няма какво да стърчиш тук, Джошуа. Вече и така пожертва достатъчно от своето време.

Той закрачи напред-назад по изтърканите теракотени плочки, като оставяше след себе си кални следи. Сара не само, че не се ядоса, но смутена осъзна, че отново се бе зарадвала на присъствието на Джошуа. Не беше го виждала от няколко часа, ала дори през това кратко време той й бе липсвал. Липсваха й огнената му, стърчаща като слама, червена коса, упоритото му лице и здравото му тяло, движещо се с мощна и целеустремена походка. Ето го сега, кръстосваше решително напред-назад из кухнята й.

— Трябва да остана — каза накрая Джошуа. — Отговорен съм за групата. Те се нуждаят от придружител.

— Не са малки. По на осемнайсет-деветнайсет години са. Някои дори са на двайсет… — Тя разреди сока от боровинки с газирана вода.

— Няма значение колко са големи. Те са мои студенти. Работата, която свършиха днес, е официална задача на колежа под мое ръководство. Не мога да ги оставя без наблюдение, докато са в твоята ферма.

— Добре… Остани — промълви Сара безгрижно, докато отваряше пакет с шоколадови бисквити. — Май нямаш никакъв избор…

Тя виновно си призна, че точно това искаше през цялото време. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че бе измислила партито главно заради заядливия д-р Джошуа Уилямс. Независимо, че бе нетърпим, важното бе да е близо до нея…

Какво, по дяволите, щеше да прави?

Девета глава

— Мразя партитата — заяви Джошуа и сърдито отхапа от една шоколадова бисквита. — Особено пък сбирки с мои студенти — та аз съм най-възрастният мъж в цялата компания!

— Чудесно се оправяш със студентите в колежа — отговори Сара. — Добре ги наглеждаше и днес. Беше малко строг, но трябва да призная, че веднъж дори те чух да разменяш шеги с първокурсниците. Сигурна съм, че можем да прекараме добре.

— Партитата са нещо различно — не отстъпи той. — Не служат за нищо. За това и не мога да ги понасям.

— Аз лично ги харесвам…

— Личи си. Обаче аз не мога да си представя как ще прекарам времето си добре с всичките тези студенти. Прекалено са млади и неопитни.

— Да, странно наистина… — Тя подреди нова купчина картонени чинии. — Всъщност те не са много по-млади от мен. Четири, пет или най-много шест години да е разликата. Но ти си прав. Чувствам се някак доста по-възрастна… Може би заради фермата, или защото напуснах колежа за малко. Каквато и да е причината, понякога се чувствам доста по-стара от тях.

— Просто си по-зряла, в това е разликата.

— Не мога да повярвам на ушите си, д-р Уилямс! — погледна го учудена Сара.

— Какво? — Той взе нова бисквита. — Защо ме гледаш така?

— Току-що ми направи комплимент. Трябва да го документираме — истински комплимент!

— Хайде да не раздуваме случая, госпожице Бенет…

Тя весело събра няколко картонени чаши. Джошуа беше много по-човечен, отколкото показваше. Понякога, когато вниманието му беше отслабено, той показваше по-меката си страна.

Сара приготви още една купчина картонени чинии. Знаеше, че трябва да занесе освежителните напитки на студентите, но искаше да остане при Джошуа. Присъствието му правеше кухнята толкова уютна… Тя огледа познатите предмети наоколо — почернелите тенджери и тигани, висящи на куки от тавана, отлепените тук-там тапети, протритите възглавнички на пралеля Луси, ръждясалата настолна лампа, която хвърляше мека светлина из цялата стая. Понякога Сара имаше чувството, че всичко, което притежава, е било или поправяно, или боядисвано, или със сменени жици; май нямаше нито един нов предмет. Присъствието на Джошуа внасяше някаква свежест. Той беше пълен с живот и излъчваше нещо трепетно. Тя се усмихна и се заслуша в музиката, долитаща от хола. Беше песен на „Бийтълс“, весела и причудлива. Сара си я затананика, а през това време Джошуа я наблюдаваше критично.

— Изглеждаш по-добре, отколкото сутринта — рече накрая той. — Не се радвай, това не е нов комплимент.

— Какво е тогава?

— Само наблюдение. Направих едно наблюдение — нищо друго. Все едно да кажа, че бисквитите са вкусни.

Джошуа изяде още една шоколадова бисквита с желанието да докаже твърдението си. Тя разбърка пунша, въпреки че нямаше нужда. Доволна бе, че успя да се изкъпе и да измие косата си, която още беше мокра, но сега висеше сплетена в блестяща дебела опашка, стигаща почти до кръста й. Успя дори да извади ютията и да оглади карираната си рокля. Трикото бе прилепнало плътно до кожата й и Сара се чувстваше женствена под погледа на Джошуа.

— Можеш поне да си съблечеш палтото и да се правиш, че ще останеш за малко — предложи тя.

Той изглежда се подвоуми дали да последва съвета й, ала все пак свали палтото си и го метна на облегалката на стола. Отдолу пак беше с една от ярките си карирани фланелени ризи. Изглежда, че и двамата обичаха трикото.

Един от студентите влезе в кухнята.

— Има ли нещо за ядене? — попита с надежда той.

— Да… Да, разбира се! — Сара съжали за прекъсването. Започна да събира чашите, авокадовия сос и сладкишите. Джошуа взе кристалната купа с пунша и я понесе пред себе си като оръжие. Музиката гърмеше в хола, няколко двойки танцуваха. Тя остави всичко на масата и тръгна обратно към кухнята. Той я последва по петите.

— Ще ти помогна — каза твърдо Джошуа.

Сара не можа да потисне усмивката си. Независимо дали по свой избор, или не, той беше до нея. По естествен път се образуваха две групи — едната на студентите, а другата — малката, но сплотена група, съставена от Джошуа и Сара. Тя беше много доволна. Заедно занесоха останалата храна в хола. И отново заедно застанаха до бюфета. Сара беше изместила всички мебели към стените, за да има повече място за танцуване. Включила бе само няколко лампи и обстановката бе станала по-интимна и романтична. Някой бе открил колекцията от плочи на баща й и няколко по-ентусиазирани младежи скочиха да танцуват. Този път свиреше блус и двойките се поклащаха, здраво прегърнати. Джошуа все още хрупаше шоколадови бисквити и посочи с една от тях към двойките.

— Според теб редно ли е да ги оставяме да танцуват така, а? — попита той.

— Хайде, хайде — подразни го тя. — Сигурно и ти си танцувал така…

— Нищо подобно! Откакто родителите ми се опитаха да ме направят танцьор на степ, намразих всички танци.

На Сара й се стори добър знак, че той спомена за родителите си и за кратката си кариера на танцьор. Явно вече се отпускаше пред нея…

— Този блус обаче е много приятен. Бавен и отпускащ. Защо да не потанцуваме заедно?

— Ти май се шегуваш. Точно тук ли?

— Ами да, защо не? Случаят е съвсем подходящ!

— Моля ви се, госпожице Бенет! Ние сме тук само в качеството си на по-възрастни преподаватели.

— Никой тук не го е грижа за това…

Тя изтръпна по същия начин, както миналата събота, когато покани Джошуа на вечеря. Хвана ръката му и го затегли към средата на стаята. Само че той не желаеше да бъде теглен. Намръщи се и я погледна.

— Няма начин, госпожице Бенет! Не танцувам!

— В качеството си на твоя асистентка те уверявам, че един танц изобщо няма да ни навреди. Може дори да се окаже полезен, да допринесе за по-доброто разбирателство между нас.

— По дяволите, не обичам такива шеги!

— Не се шегувам — продължи Сара с нарастващо раздразнение. — Спазвам приличието точно толкова, колкото и ти. Просто не виждам нищо нередно в това, двама разумни хора да потанцуват под звуците на мелодия от четиридесетте. Само вече се питам дали единият от нас е разумен…

Пръстите му стиснаха нейните, допирът му предизвика в нея непознато и тревожно чувство на приятен трепет. Джошуа изглеждаше сърдит. След един напрегнат миг той самият я затегли. Издърпа я в кухнята и здраво залости вратата след себе си.

— Е добре, виждам, че не ми остава никакъв избор! — подзе решително. — Никога няма да можеш да ме разбереш, ако не знаеш какво е станало с другата ми асистентка. Затова нека да ти обясня.

Долитащата от хола музика се смени с по-жив ритъм, но Сара я чуваше като далечен фон. Цялото й внимание беше приковано към Джошуа. Посочи му един стол.

— По-добре седни и ми обясни всичко — каза тя. — Крайно време беше.

Той се тропна на стола, който му бе посочила, и се протегна през масата към последните няколко шоколадови бисквити. Сара се порови в пазарските кесии и откри един пакет кокосови бисквити с бадеми. Бутна го към Джошуа и седна срещу него. Той изяде три бисквити една след друга. Когато заговори, гласът му беше напрегнат.

— Това се случи, преди да дойда в Глен Стейт. Преподавах в един частен колеж в Минесота. Пратиха ми за асистентка една току-що завършила студентка. Повярвах на уверенията й, че ще работи съвестно и това бе най-голямата грешка в живота ми. — Изглежда, че му трябваха още бадемови бисквити, за да продължи. Сара търпеливо го изчака, докато той свърши да дъвче. — Никога и с нищо не съм намеквал дори на тази асистентка, че храня някакъв личен интерес към нея. Не ми беше трудно, защото изобщо не ме привличаше. Тя обаче започна да ми прави… неприлични предложения. Помолих я да престане. В отговор обаче младата дама се появи в кабинета ми, облечена само със своите д.г.

Сара усети, че и тя има нужда от малко бадемови бисквити. Издърпа плика към себе си и започна да дъвче.

— По странен начин обяснявате, д-р Уилямс… Д.г. Но аз схващам нещата.

Лицето на Джошуа почервеня.

— Докъде бях стигнал? Гледах как тази смахната обикаля из кабинета ми по бельо и ме уверява на висок глас, че знаела, че ме привлича. Деканът щеше да дойде при мен всеки момент и аз се чудех как да я разкарам. За нещастие тя пое инициативата. Когато деканът почука на вратата, нахалницата се изкатери по прозореца и изчезна.

Той се намръщи, сякаш събитията се разиграваха пред очите му. Сара бутна бадемовите бисквити към него и се опита да го успокои.

— Е, не звучи чак толкова ужасно — забеляза тя. — Поне не ти се е наложило да обясняваш на декана защо асистентката ти се намира в кабинета ти така леко облечена… Слава Богу, че сама се е сетила да скочи през прозореца.

— Нищо не разбирате, госпожице Бенет. В същия миг отнякъде изникна репортерът на колежа. Сигурен съм, че самата тя го беше повикала да заеме стратегическа позиция наблизо. Нащрака няколко хубави снимки как полугола жена скача от прозореца ми!

— О, Боже! Колко неприятно… — Сара едва успя да сдържи усмивката си. Само като си представи как полугола жена скача от прозореца на сдържания д-р Уилямс, отново я досмеша. — Сигурна съм, че никой не те е обвинил — ти си толкова почтен. Всички са разбрали, че асистентката ти е виновна…

— Да, така е. Но това не попречи снимките да се появят във вестника на колежа, нито пък спря нелепите клюки. Новата ми асистентка взе да ми прави мили очи, а студентките започнаха да ми пишат любовни стихчета. Щом дойде предложението от Глен Стейт, веднага го приех. Обещах си, че никога няма да позволя отново да ми се случи нещо подобно.

Сара изсипа кокосовите бисквити в малка купичка на масата.

— Радвам се, че ми каза всичко това, Джошуа. Жалко само, че не го направи по-рано. Трябва да е било ужасно! Съчувствам ти.

— По дяволите, не ми трябва твоето съчувствие! Искам само да бъдеш малко по-различна. Боже, не мога да си представя, че отново трябва да се боря с клюките. Започвам вече да вярвам, че съм обречен на неприятности с асистентките ми.

Тя се вледени при тези думи.

— Чакай малко! Няма защо да ме сравняваш с предишните си асистентки! Най-малкото заради едно нещо — никога не бих се разхождала в нечий кабинет по бельо. Освен това никога не правя мили очички! Много държа на достойнството си, д-р Уилямс! Когато заспах в къщата ви, това беше неприятна случайност. Освен това съм сигурна, по дяволите, че нито един фотограф не надничаше през прозорците!

— Добре, успокой се — прекъсна я Джошуа навъсено. — Не те обвинявам в нищо. Знам, че не си го искала. Обърканият начин, по който управляваш фермата, предполага, че рядко успяваш да се наспиш. Откакто го разбрах, все очаквам да задремеш в оранжерията или да захъркаш в класната стая…

— Ужасно съжалявам за онова, което ти се е случило… — Сара предположи, че е оправдана, въпреки възмутителния намек за хъркането й. — Но ще бъда честна. Много навътре си го приел. — Тя вдигна ръка да спре възраженията му. — Изслушай ме! Ето как аз виждам нещата. Ти си една силно затворена личност и през целия си живот се опитваш да избягаш от театралната атмосфера на своето семейство. Затова, когато онези клюки неочаквано са се появили по първите страници на вестника, придружени и с фотографии и с всичките останали последици… Нищо чудно, че си приел нещата доста навътре. Нормално е. Станал си свръхчувствителен към всяко нещо, което и най-малко застрашава личната ти свобода.

— Спести ми психоанализите си — сви вежди Джошуа.

— Обичам да те анализирам. Това е един от малкото начини да надникна в душата ти. Понякога ми разкриваш нещо от живота си, но после се свиваш в черупката си отново. Точно както сега.

— Как, по дяволите, се въвлякох в подобен разговор? Исках само да ти кажа… По дяволите! Разговорите ми с теб никога не протичат така, както ми се иска!

Сара се наведе към него през масата.

— Джошуа, ако нещата между нас все още са объркани, това е само защото продължаваш да потискаш чувствата си…

— Не, само това не! Не ми говори за потискане!

— Нека отгатна. Не харесваш тази дума, защото близките ти често са я използвали. Непрекъснато са ти повтаряли да не потискаш чувствата си, нали?

— Госпожице Бенет, най-накрая проявихте проницателност. Моите поздравления! — Той мрачно сдъвка още една бисквита.

— Доста съм проницателна. Виж, може би семейството ти е било твърде театрално и прекалено чувствително. Допускам и тази вероятност. Но ти отиваш много далеч в другата крайност. Преиграваш както по отношение на семейството си, така и по отношение на асистентката си.

Тя взе нова бисквита. Беше принудена да го предизвиква така, за да преодолее сдържаността му. Така го подтикваше към нови разкрития и този път очевидно го бе избутала твърде далече… Той се изправи толкова рязко, че за малко не преобърна стола си назад.

— Вече имах достатъчно неприятности с асистентките си. А ти ми създаваш дори повече неприятности от онази разсъблечена млада дама!

Сара също стана, заобиколи масата и се приближи до него.

— Никак не ми е приятно да ме сравняваш с някакво си момиче, което обича да се навърта из кабинетите на хората практически голо!

Погледнаха се. Музиката от хола пулсираше в чувствени ритми. Той се отмести. Тя също. Отстрани изглеждаше така, сякаш са започнали някакъв странен танц. Погледът й се плъзна надолу към устата му. Забрави, че му е сърдита. Копнееше Джошуа да я целуне и да я прегърне…

Сара не разбра кой направи първата стъпка — тя или той. Но изведнъж усети с наслада, че е в прегръдките му. Най-накрая Джошуа я целуна! Целувката им беше лудешка, като че ли и двамата бяха държани дълго без вода и най-накрая бяха намерили нещо за пиене. Той зарови ръце в косите й и прошепна до устните й:

— Сара… Сара.

Гласът му беше дрезгав и изпълнен с нежност, която я накара да потрепери. Пръстите й се плъзнаха по ризата му. Никога трикото не й се беше струвало толкова прекрасно. О, какво бе това чувство, от мекия плат ли бе породено, или от твърдите му мускули, които напипваше под него, или от топлината, която излъчваше Джошуа?

Страстната му целувка породи в нея невероятно много непознати чувства! Сара не знаеше как да ги задържи всичките. Толкова дълго бе чакала този момент, че сега се боеше да не изпусне нещо важно, нещо особено приятно. Трябваше да запомни всичко — ритъма на сърцето му до нейното, долитащата отнякъде музика, вкуса на кокосови бисквити от устните му…

— Извинете!

Джошуа и Сара отскочиха един от друг така, сякаш някой беше стрелял до тях с пушка. Тя се обърна към вратата замаяна и видя една първокурсничка, която ги гледаше с широко отворени очи. Момичето заговори, после се засмя.

— Ами… Аз само търсех още пунш…

Сара взе от рафта бутилката със сока от боровинки и й я подаде. Момичето стисна бутилката и хукна обратно.

— Благодаря ви! Не ми обръщайте внимание. Просто продължете… онова, което правехте! — И то затръшва шумно вратата след себе си.

Сара се обърна към Джошуа. Той изглеждаше вбесен, всички следи на нежност бяха изчезнали.

— По дяволите, госпожице Бенет! Вижте сега какво направихте!

— Аз пък мисля, че и двамата го направихме, и то напълно доброволно! Съжалявам, че ни видяха, но станалото — станало. А иначе за целувката — много се радвам, че се случи!

Сара осъзна, че е запечатана в съзнанието й до най-малката подробност и никога няма да я забрави. Обаче я обзе страх, че ще си остане само с този спомен, защото лицето на Джошуа отново бе непроницаемо. Сега той изглеждаше по-непристъпен от всякога. Очите му бяха твърди и студени като замръзнало сиво езеро.

— Госпожице Бенет, това е… Това е вече прекалено. Този път… сте уволнена, със сигурност!

Сара поклащаше краката си нетърпеливо, а погледът й беше прикован в очуканите върхове на ботушите й. Взе едно списание, после го остави. Джошуа взе друго списание и запрелиства страниците му с такава скорост, че я полъхна лек ветрец. После и той го хвърли на масата и я погледна. Тя отвърна на погледа му. Безмълвните съобщения, които двамата си размениха, бяха красноречиви. Безмълвни, защото чакаха пред кабинета на декана, а секретарката му изглеждаше доста заинтригувана от всичко, което ставаше между тях.

Най-накрая секретарката си сложи две слушалки, свързани с диктофон, и започна да пише на компютъра. Джошуа използва случая и се наведе към Сара.

— Нямаше да ни повикат на тази проклета среща, ако не бяхте вие, госпожице Бенет…

— Грешите, д-р Уилямс! — свирепо прошепна тя. — Вие бяхте този, който превърна една малка целувка в истинска война.

— Все пак вие започнахте първа войната, като ме целунахте, госпожице Бенет…

— Мислих много за това, д-р Уилямс, и стигнах до извода, че вие пръв започнахте всичко. Да, вие! Аз просто си стоях в кухнята и си гледах работата…

— Грешката ви, госпожице Бенет, е, че никога не си гледате работата…

— Нито пък вие, доктор Уилямс. Нито пък вие!

Сара усети, че секретарката на декана бе спряла да пише. Жената дори беше свалила слушалките си и бе наострила уши. Джошуа я погледна.

— Надявам се, че деканът скоро ще се освободи — каза той.

— Да, с нетърпение очаква да ви види и двамата.

— Едва ли — промърмори Джошуа.

— О, да, така е! Отмени друга среща и отложи цяло съвещание, само и само да може да… Да обсъди проблемите между вас и госпожица Бенет.

Джошуа се скри обиден зад друго списание. Секретарката изчака още малко, очевидно с надеждата, че той и Сара ще започнат да спорят отново. После с разочарована въздишка пак се захвана за работата си.

Сара тропна с крак по пода. Чудеше се дали вече целият колеж знае за целувката им с Джошуа в кухнята на фермата й. Оттогава бяха минали няколко седмици. През това време тя успя да прибере соята, да подготви двата си семинара и да извърши цялата необходима работа по учебната програма на Джошуа. Дори беше успяла да поспи малко повече от обикновено. Независимо от тази производителност животът й беше непоносим. Д-р Джошуа Уилямс го бе направил невъзможен!

Той не можа да й прости онази целувка. Държеше се така, сякаш напълно беше провалила живота му. За Сара беше още по-лошо — тя пък не можеше да забрави злощастната целувка. Започваше да мисли за нея в най-неподходящо време. Например, както сега. Точно сега си припомни как Джошуа пъхна ръце в косите й и страстно произнесе името й… Представи си и мига, в който устните му се долепиха до нейните…

Сякаш разгадал мислите й, той свали списанието и се намръщи. Тя се скри зад своето списание, като напразно се опита да се съсредоточи върху някаква статия за тенденцията към приемането на нестандартни студенти в колежите. Двадесет и петата й годишнина, която наближаваше, я караше да отнася и себе си към тази група, но не това я тревожеше сега. В момента я занимаваше една нестандартна битка с един нестандартен и непоносим професор. Професор, който чудесно знаеше как да целува…

Телефонът на секретарката иззвъня. Тя стана и се запъти към кабинета на декана. Когато мина покрай Джошуа, скришом му намигна съзаклятнически. Той тресна списанието си и промърмори нещо нечленоразделно. Веднага щом секретарката затвори вратата след себе си, Джошуа се наведе към Сара.

— Все още не е късно да спрем тази безсмислица, госпожице Бенет! Трябва само да влезете при декана и да го помолите за преместване.

— Вие пък само трябва да влезете вътре и да се извините за кашата, която забъркахте!

— Вие забъркахте кашата, госпожице Бенет!

— Да, наистина — като предпазна мярка! Знаете ли, д-р Уилямс, ако просто не бяхте обърнали внимание на тази целувка, досега всички да са я забравили…

— Как, по дяволите, можеш да очакваш от мен да забравя такава целувка? — Очите му се свиха и погледът му се насочи към линията на устата й. Тя се изчерви.

— И така, значи не можеш лесно да я забравиш… Но това не означава, че тя трябва да ни превърне във врагове!

— Не искам да сме врагове, госпожице Бенет. Искам само… да се махнете от живота ми.

— Ще се махна от живота ти, когато завърша… — Сара се наскърби, но за нищо на света не би го показала. — Не можеш ли да изтърпиш присъствието ми дотогава мирно и тихо? Не остава още много време. Просто е въпрос на седмици.

— Сега говорим по принцип! — Джошуа отново тресна списанието си в масичката. — А принципите трябва да се отстояват.

— Искаш ли да чуеш мнението ми по въпроса? Според мен единственото нещо, което отстояваш, е своята твърдоглавост.

— Не ме интересува мнението ви, госпожице Бенет!

— И все пак ще ти го кажа. Тук е същината на проблема. Ти отказваш да признаеш вината си за онази целувка в моята кухня. А тя беше твоя целувка. В края на краищата ти беше причината за нея!

— Боже, говориш така, сякаш съм лишил от наследство някое дете!

— Не можеш да обвиняваш никого за целувки, които ти самият си предизвикал! Помисли малко, Джошуа. Ако не беше дошъл във фермата ми с твоите студенти, нищо нямаше да се случи.

— Аз само се опитвах да ти помогна — отвърна той навъсено. — И за това ли ще ме обвиняваш?

— Не… Да… Всъщност не знам… — размърда се в креслото си тя. — Не мога да те разбера, по дяволите. От една страна ми се струва, че си много по-мил, отколкото изглеждаш. От друга обаче ми се струва, че си станал прекалено учен и противен и няма никакви изгледи да се оправиш.

— Не започвайте отново да храните надежди за мен, госпожице Бенет. Каквото и да се случи там в кухнята, то никога няма да се повтори.

— Не се и надявам, повярвай ми! — На Сара й се искаше да го фрасне по главата с цялата купчина списания. — Кой, по дяволите, ти каза, че се надявам?

Секретарката излезе от кабинета на декана с плаваща походка.

— Деканът Логан ще ви приеме сега — издекламира тя. После снижи гласа си и добави: — Предупреждавам ви, че не е в добро настроение. Напоследък не е в добро настроение, особено откакто вие сте му на главата.

Сара и Джошуа станаха едновременно и се спогледаха. Изражението му беше неумолимо. Очевидно бе, че нямаше да се откаже. Тя също нямаше намерение да се отказва. Тук вече не ставаше дума само за нуждата от пари. Войната с Джошуа беше принципен въпрос. Сара вирна брадичката си.

— Готова съм — каза тя. — Не ме е грижа кой в какво настроение е… Аз съм готова.

Двамата с Джошуа заедно влязоха в кабинета на декана.

Десета глава

Деканът на ботаническия факултет доктор Хауърд Логан беше висок мъж с неспретнат вид. Кичури рядка коса стърчаха на всички страни, сякаш някой го беше дърпал за тях. Вратовръзката му беше завързана небрежно, а на бузата му имаше мастилено петно. За разлика от самия него, кабинетът му беше акуратно почистен и явно добре поддържан — документите на бюрото му бяха струпани на равни купчинки, книгите бяха подредени по азбучен ред, а компютърът му беше лъснат. Деканът погледна Сара и Джошуа, които седнаха срещу него.

— Добър ден, Джош… Госпожице Бенет.

— Добър ден — отговори учтиво Сара.

Джошуа обаче пренебрегна всякакви официалности.

— Хауърд — подзе той. — Нека минем направо на въпроса. Сара — госпожица Бенет, трябва да бъде преместена. На мен пък ми трябва нов асистент. Къде е проблемът?

Спокойният израз на д-р Логан не се промени, но по челото му се появиха едва забележими бръчици. Сара се почуди дали те означаваха, че се е намръщил.

— Джош, боя се, че самият ти и госпожица Бенет сте създали този проблем. Нека да видим как стоят нещата… — Деканът се протегна към телената кошница в ъгъла на бюрото си и я придърпа към себе си. — Формуляр Б-29 — молба за преместване на госпожица Бенет, подадена от д-р Уилямс. Формуляр 43-Д за служебно оплакване, подадено от вас, госпожице Бенет, срещу д-р Уилямс. — Деканът бръкна по-надълбоко в кошницата. — Формуляр 1196-П — предложение за отхвърляне на служебното оплакване, подадено от д-р Уилямс срещу госпожица Бенет. Формуляр С-94 — възражение против предложението за отхвърляне, подадено от госпожица Бенет. Формуляр 300-В — факултетна бланка за възражение, подадено от д-р Уилямс срещу госпожица Бенет.

Личеше, че търпението на д-р Логан бе на привършване. Той подхвърли изброените формуляри във въздуха и те паднаха в безпорядък отново на бюрото му; само един от шестте листа се приземи на пода. Това дойде като гръм от ясно небе. Сара се вгледа разтревожена в д-р Логан и се зачуди колко ли силен щеше да бъде този гръм. Представи си как секретарката му се мъчи да го поддържа спретнат и подреден… А той проваляше усилията й, като си скубеше косите и подхвърляше листове във въздуха.

Деканът бързо се овладя. Той се облегна на стола си и скръсти ръце. Лицето му придоби спокоен израз, с изключение на една издайническа бръчка между веждите.

— Така, госпожице Бенет, Джош. Изглежда, че много ви допада бюрократичния лабиринт в нашия колеж. През последния месец вие поотделно сте попълнили всички възможни молби, оплаквания и предложения един срещу друг. Няма нужда да споменавам и всичките контрамолби, контраоплаквания и контрапредложения. Успели сте да попълните толкова формуляри, че да бъда зает с тях до края на живота си. — Сара реши, че това е своеобразен хумор от страна на декана и му се усмихна насърчително. Той обаче не реагира. Въртеше се леко на стола си, сякаш се готвеше пак да избухне. — Смятам, че можем да намерим някакво разумно решение — продължи д-р Логан. — Не се надявам особено, че ще можете да разрешите проблемите си сами по… директен начин.

— Хауърд, аз не харесвам бюрокрацията в колежа точно толкова, колкото и ти… — Джошуа се почеса по брадичката си. — Но не виждам никакво друго разрешение.

— Опитал ли си се да обсъдиш проблема с госпожица Бенет, какъвто и да е той?

— Госпожица Бенет отхвърля моите аргументи…

— Боя се, че вече няколко пъти обсъждахме нещата с д-р Уилямс — прекъсна го Сара. — Нямаше никакъв резултат.

Деканът се размърда още по-енергично в стола си.

— Джош, госпожице Бенет. Не искам да бъда арбитър, ала вие не ми оставяте избор. За вас вече се разправят няколко пикантни историйки из целия колеж. Може би, ако ми ги разясните, нещата ще си дойдат на място. Точно това и ще направите. Искам и двамата да изясните отношенията си, тук в моя кабинет, преди проблемите ви да се задълбочат още повече. Джош, мисля, че ти пръв трябва да обясниш какво толкоз имаш против госпожица Бенет.

— Всичко е написано в оплакването ми — прокашля се Джошуа. — Несходство…

— Мисля, че трябва да бъдеш по-точен… — Бръчката на челото на декана стана по-дълбока. — Трябва да ми дадеш конкретни примери за своите възражения срещу госпожица Бенет. Със сигурност мога да кажа, че не видях нищо такова във формулярите.

Ръцете му пак посегнаха към хартиите, сякаш беше готов отново да ги метне във въздуха. Джошуа погледна към Сара и се намръщи. После сви рамене.

— Не мога да дам никакви конкретни примери.

— Никакви?

— Никакви.

Сара кръстоса крак връз крак и поглади джинсовата си пола. Това беше точно в стила на Джошуа. Можеше да бъде своенравен, досаден, да дразни някого през целия ден — и изведнъж правеше нещо, което показваше колко е честен. Колко благородно! През цялото време на битката си с нея той не каза и не извърши нищо в ущърб на репутацията й. Сега отново отказваше да го направи. Деканът продължи да се върти неспокойно на стола си.

— Можеш ли да кажеш тогава, че госпожица Бенет работи добре? — попита той.

— Да, мога.

— Ето! — възкликна Сара. — Най-накрая си призна!

Деканът се завъртя към нея.

— Госпожице Бенет, сигурно вие можете да хвърлите малко светлина върху тази необичайна ситуация. Какви са вашите оплаквания от д-р Уилямс? Моля… бъдете конкретна.

— Съжалявам, но вече се опитах да бъда възможно най-точна… — Тя отново поглади полата си. — Доктор Уилямс и аз не си подхождаме, както и написах във формуляр 43-Д.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко.

Д-р Логан изду бузи. Изглеждаше така, като че ли бе подложен на силен вътрешен напън и всеки момент можеше да избухне. Сара се зачуди дали животът на декана не беше една постоянна битка между хаоса и реда. Тя предполагаше, че той предпочита реда над всичко, ала над него непрекъснато тегнеше заплахата от хаос… Особено когато се сблъскваше с подобни неприятни истории. С огромни усилия д-р Логан изпусна въздуха от бузите си.

— Много добре. Виждам, че с тази тактика няма да успеем. Нека опитаме друга. Мисля, че и на двамата ви е необходимо да обсъдите разногласията си на неутрален терен. Едно начално училище в Денвър ни помоли да им осигурим арбитри за годишното им научно изложение. Вие двамата ще бъдете тези съдии. Следващата седмица ще пътувате заедно за Денвър.

— Заедно? — възкликнаха ужасени Сара и Джошуа.

— Точно така. Заедно! Ще работите цял ден заедно. Нещо повече, ще се помъчите през този ден и да разрешите проблемите си.

— Хауърд, това е напълно безсмислено — поклати глава Джошуа. — Дори и на Хаити да идем с госпожица Бенет, пак няма да решим проблемите си. С какво ще ни помогне един ден? Боя се, че не мога да се съглася с това.

— Аз също. Поначало смятам, че изобщо не можем да намерим неутрален терен…

— Вече сме опитвали — добави сърдито Джошуа. — Нищо не излезе — и двамата го знаем…

— Все пак си спомням някои случаи, в които успяхме да си сътрудничим — възрази Сара. Мислеше си за целувката в кухнята и беше уверена, че Джошуа я бе разбрал. Той отново задържа погледа си върху устните й.

— Някои случаи по-добре да не се споменават — подхвърли Джошуа разсеяно.

— Съгласна съм.

— И аз, по дяволите!

— Радвам се, че сте го разбрали — политиката на бойкот е единственото разрешение на нашия проблем — каза тя твърдо.

— Най-вече вие трябва да го разберете, госпожице Бенет! Вие трябва да разберете веднъж завинаги, че няма да има повече съвместна работа!

Д-р Логан тресна с двете си ръце по бюрото и нови документи полетяха към пода. Сега явно щеше да избухне. Когато заговори обаче, гласът му беше спокоен.

— Стига! И двамата ще се научите да работите заедно. Идната седмица заминавате за Денвър. Заедно! Ще бъдете арбитри на научното изложение. Ако ми откажете, ще попълня формуляр 765-К — предложение за отстраняване на опърничав ботаник и капризната му асистентка. С други думи, ще ви разкарам и двамата! И още нещо — да не се връщате тук, докато не разрешите проблема си. Всичките си проблеми! Сега ви желая приятен ден, госпожице Бенет. Приятен ден, Джош. Имам нужда от малко спокойствие!

Сара стоеше на откритата веранда и трепереше на студения сутрешен въздух. Заради своята суетност. Днес Джошуа щеше да я вземе, за да тръгнат към Денвър и тя се поддаде на глупавото желание да изглежда красива. Оръфаното й яке не беше подходящо. Предпочете лекото си габардинено сако, с което карираната й рокля изглеждаше далеч по-стилна. И сега мръзнеше, само и само да направи впечатление на мъжа, който не желаеше да се впечатли от нея.

Лъскавият му син джип спря пред къщата. Сара бързо слезе по стълбите и се качи в колата. Зъбите й силно тракаха от студ. Джошуа я погледна и моментално включи парното.

— Благодаря ти — каза тя през тракащите си зъби.

— Трябваше да ме чакаш вътре. Господи, нямаш ли нещо по-топло за обличане?

— Това е достатъчно топло.

— Да, как не! — Той смъкна дебелото си палто и без да я пита, зави с него раменете й.

Цялата топлина, която беше събрало яркозеленото му палто, я обгърна интимно. Сара се напрегна, за да си напомни, че беше предприела това пътуване под външен натиск. Деканът ги беше накарал — затова ето ги тук двамата, принудени да прекарат деня заедно. Трябваше да разрешат по някакъв начин търканията помежду си, но тя не се надяваше много на това. През последната седмица напрежението между тях беше нараснало още повече. В колежа си говореха само когато беше абсолютно необходимо, работеха в пълно мълчание. Около тях постоянно витаеше усещането, че всеки миг може да се разрази буря, ала тя така и не се разразяваше; напрежението просто растеше и с всеки изминат ден те ставаха още по-учтиви един към друг. Сара се опита да мисли за нещо неутрално.

— Хубава кола — успя да измъдри накрая.

— Прекалено нова е. Не обичам нови коли, ала старата окончателно се развали и трябваше да я сменя.

— Изглежда си направил добър избор…

— Х-ъ-ъм…

— Как е Лади? — смени темата тя.

— Добре. Артритът му взе да се обажда напоследък, но ще се оправи.

— Дано! От колко време го имаш?

Той се поколеба и Сара разбра, че явно мисли темата за твърде лична и не желае да я разисква. Този мъж беше луд, що се отнасяше до неприкосновеността на личния му живот.

— Личи си, че имаш Лади от доста време. Личи също така, че се грижиш за него много добре, дори въпреки старанията си да не го показваш, когато си с мен.

— Добре, добре. Беше преди години, когато още бях в колежа. Една от сестрите ми ходеше с едно момче, което развъждаше колита и в резултат се сдоби с Лади. После скъса с него и вече не искаше да гледа кучето, защото много й напомняло за бившия й приятел. И така аз взех проклетото куче.

— Вие наистина сте много добросърдечен, нали, д-р Уилямс?

— Отново ми правите психоанализи, госпожице Бенет. Какво върша и защо, си е моя работа.

Тя се замисли над тази показателна случка от живота на Джошуа, която беше още едно потвърждение на мнението й за него — че беше добросърдечен. Щом веднъж приемеше нещо като свое задължение, никога не се отказваше от него.

Сара се загледа в силните му ловки ръце на волана. О, по дяволите! Възхищаваше се от човек, който очевидно съвсем не й се възхищаваше. И защо толкова се вълнуваше какво мисли за нея? Едва ли щеше да го види повече, след като завърши. Точно това искаше и той самият. А и тя го искаше.

Сара погледна навън през прозореца. Кафяви полета се простираха и от двете страни на пътя, само окастрени житни стъбла стърчаха от замръзналата почва. Също такива фермери като нея ги бяха ожънали. Значи и други хора споделяха мечтите й; не трябваше непременно и Джошуа да ги споделя. Тази мисъл й вдъхна сила и увереност, че ще може да поведе разумен разговор с него, без да набърква чувствата си.

— Знаеш ли — подзе тя. — Деканът беше прав за едно нещо. Трябва да разрешим проблемите си, преди нещата да са станали неуправляеми.

— Виждам само едно решение. Ти да се преместиш доброволно.

— Не. Решението е ти да изтеглиш формуляр Б-29.

— Харесвам формуляр Б-29. Направо го заобичах този формуляр Б-29. Не мога да си представя живота си без формуляр Б-29.

Сара почувства, че здравият й разум е подложен на изпитание.

— Защо просто не си признаеш какво всъщност те тревожи в отношенията ни? — избухна тя. — Не можеш ли поне веднъж да го направиш?

— Запомни едно — няма никакво „ние“! Има „ти“, има „аз“. Но никакво „ние“! — Той не поглеждаше към нея, докато й говореше; не беше от онези шофьори, които непрекъснато следят с поглед спътниците си, докато те не започнат да се боят, че колата ще се блъсне някъде. На Сара й хареса, че Джошуа постоянно наблюдава пътя и с огромна неохота трябваше да си признае, че точно посред поредната кавга бе открила у него ново възхитително качество.

— Ето тука вече грешите, д-р Уилямс! Някак си, въпреки че никой от нас не го иска, това „ние“ си съществува. Можем да го контролираме, можем дори да го преодолеем — но само ако признаем, че съществува.

— Казваш го така, сякаш участваме във филм на ужасите и всеки миг можем да бъдем нападнати от чудовището, наречено „ние“.

— Гледала съм достатъчно филми на ужасите, за да знам, че трябва да си подготвен, ако искаш да се пребориш с чудовището. Трябва да знаеш какво точно представлява то, да го изучиш от всички възможни страни…

— Вече съжалявам, че направих това сравнение — въздъхна Джошуа. — Добре, госпожице Бенет, някак си сме създали това „ние“. Как предлагате да го преодолеем?

Тя се зачуди дали наистина бе доловила известна ирония в гласа му. Що се отнасяше до Джошуа, не можеше да каже нищо със сигурност. Обикновено той беше сериозен или сърдит, ала понякога проявяваше тънко, едва доловимо чувство за хумор.

— Първо трябва да установим какво точно чувстваме един към друг. Аз започвам. В началото… наистина се ядосах, че в живота ми се появи още един мъж, който не умее да проявява чувствата си. Явно би трябвало да съм си извадила поука от опита ми с Бен Тимънд, но не би…

— Разкажи ми повече за Бен Тимънд.

Сара знаеше, че Джошуа нарочно се опитваше да смени темата, ала по неизвестна причина й се искаше да му разправи за Бен. Искаше й се да говори за него точно с Джошуа и с никой друг. Не можеше да си го обясни.

— Родителите на Бен имаха ферма недалече от моята. Познавахме се още от началното училище, но започнахме да излизаме заедно едва когато постъпихме в колежа. Отначало си мислех, че сме точно един за друг. Мислех си, че Бен е улегнал и на него може да се разчита. Освен това и двамата искахме да се занимаваме с фермерство. Обаче всичко между нас… беше някак си дяволски равно и спокойно. Не достигаха само чувствата. Бен никога не каза, че ме обича или че не може да живее без мен, или че постоянно си мисли за мен. Е, споменаваше, че ме харесва, че му е приятно да е с мен и че се надява нашата хубава връзка да продължи дълго…

— И само за това ли си скъсала с него? — попита сухо Джошуа.

— Точно заради това. Денят, в който всичко свърши, беше направо ужасен. Аз най-накрая сама казах на Бен, че го обичам, но той не ми отвърна със същото. Тогава се замислих и разбрах, че с него никога няма да преживея нещо повече от едно спокойно, улегнало бъдеще и че в края на краищата ще бъда напълно нещастна.

— Да споделиш чувствата си още не значи кой знае какво — поклати глава Джошуа. — Ти току-що сама даде идеален пример. Казала си на онова момче Тимънд, че го обичаш, ала всъщност не си имала точно това предвид.

— Разбира се, че точно това имах предвид! — възмути се Сара. — И ми беше доста мъчно, след като скъсах с него. А най-много ме заболя, че той позволи раздялата ни да мине толкова лесно! Беше му все едно дали ще остана, или ще си ида.

— Ти си мислиш така. На момчето сигурно му е било не по-малко мъчно, отколкото на теб, само че не е знаело как да го покаже.

— Не… — промълви тя замислено. — Познавах го много добре и мога да твърдя, че не само не умееше да проявява чувствата си. Просто си беше такъв, спокоен. Не се впрягаше за нищо, включително и за мен. Приятно му беше да сме заедно, но в същото време знаеше, че може да си намери и друга, ако с мен не излезе нищо. Всъщност Бен се ожени само шест месеца, след като скъсахме. — Сара се извърна малко и се вгледа в Джошуа. — Ти обаче си различен от Бен — продължи тя. — И до този момент не можех да определя по какво точно се различаваш от него. Ала сега, докато говорехме, изведнъж разбрах. Струваше ми се, че си същият като него, но не си. Ти изобщо не си спокоен. В теб кипят невероятно много чувства, които само чакат да изскочат на бял свят!

— Госпожице Бенет, непрекъснато използвате сравнения, които ме карат да си мисля, че съм попаднал във филм на ужасите!

— Не се опитвай отново да се отклониш от темата. Цялата работа е там, че ти просто отказваш да дадеш израз на всичките тези чувства. Обаче днес трябва най-после да ги покажеш. Ще трябва да признаеш, че изпитваш някакви чувства към мен и после ще идем при декана с решение на проблема.

— Да! Ще ида при декана и ще му кажа: „Слушай Хауърд, госпожица Бенет силно ме привлича, но направо ме побърква, защото очаква от мен непрекъснато да проявявам чувствата си.“

— Наистина ли ще му го кажеш? — оживи се тя. — Наистина ли ще му кажеш, че не само те привличам, ами че те привличам силно…

— Ето още една черта, с която ме влудяваш! Само да кажа нещо, и ти веднага започваш да ровиш из думите ми, за да разбереш дали там не се крият някакви чувства.

— Убедена съм, че ако се ровя достатъчно дълго, ще открия най-накрая чувствата ти.

— Сара, забрави за тях! И чуй един безплатен съвет от мен. Престани да придаваш толкова важност на това дали някой е склонен да споделя с теб чувствата си, или не. Целият си живот съм прекарал сред хора, които непрекъснато буквално изливаха чувствата си. Всеки божи ден от моето детство родителите ми правеха ужасни скандали, а после се кълняха един на друг, че никога повече няма да се карат. Прегръщаха се и взаимно се уверяваха колко много се обичат. Разиграваха истински представления, чиито зрители бяхме ние — децата им. А на следващия ден отново започваха да си крещят един на друг и всичко се повтаряше. После — сестрите ми, които непрекъснато обявяваха, че най-после са намерили истинската си любов. И какво? Едната се влюби в развъждан на кучета, а само седмица по-късно вече не можеше да гледа дори едно малко кученце.

— Разбирам — кимна тя. — Мислиш си, че съм като тях. Мислиш си, че си падам по големите емоции, но че съм лекомислена и непостоянна.

— Мисля, че си падаш по емоциите, ала не си непостоянна. Дори си прекалено лоялна. Иначе не би се занимавала с фермата напук на здравия разум. Чувстваш, че трябва да си вярна на паметта на родителите си, каквото и да става.

— По дяволите, Джошуа, хвалиш ли ме или ме осъждаш?

— Нито едното, нито другото. Само излагам фактите.

Сара се изкуши да натисне клаксона на джипа с все сила.

— Осъждаш ме. Е, добре. Просто не мога да си представя какъв тип жена харесваш. Сигурно копие на Бен Тимънд в рокля. Някоя кротка и заспала, която от нищо не се вълнува, никога не ти досажда с въпроси и не се опитва да се рови и да се пъха в душата ти, за да открие има ли там чувства.

— Не ми звучи чак толкова лошо — забеляза той. — Поне ще ме остави на спокойствие…

Сара едва се удържа да не натисне клаксона. Явно Джошуа си бе избрал много удобната поза да не прави нито положителни, нито отрицателни изказвания. Май се бе вживял твърде много в идеята на декана двамата с нея да изяснят разногласията си на „неутрален терен“. Така обаче нищо нямаше да разрешат. Тя млъкна недоволно и се загледа отново през прозореца.

Джипът минаваше през малко градче. Центърът му беше прашен и безлюден, някои от магазините бяха със спуснати капаци. Джошуа беше точно като тези сгради със спуснати над прозорците капаци, като предпазна мярка срещу натрапниците. Но иначе беше пълен с живот и трепет, който не искаше никой да види. Ако Джошуа Уилямс наистина беше сграда, Сара щеше да отвори всички капаци и да пусне слънчевата светлина да блесне през прозорците.

Тази въображаема картина я зарадва за момент, после тя погледна към него и видя строгия му профил. Той не желаеше да я допусне до себе си, показваше й го по най-различни начини. Очевидно не беше негов тип и не я харесваше.

Тези мисли много я разстроиха. Облегна се назад и затвори очи, решена да извлече някаква полза от пътуването. Поне да си подремне малко; все още не беше успяла да се наспи както трябва. Ала не можеше да се унесе до Джошуа. Дори със затворени очи си мислеше за него. Въздъхна и се изправи.

След няколко часа напрегнато мълчание стигнаха до покрайнините на Денвър. Движението стана лудешко, каквото винаги е било в този голям град. Джошуа обаче не увеличи скоростта — караше точно с толкова, колкото бе позволено, и хич не изглеждаше смутен от префучаващите покрай него коли.

— Ти май си невероятно упорит — забеляза Сара. — Не желаеш да си в крак с останалите коли. От чист инат.

— От къде на къде някаква си друга кола ще ми определя с каква скорост да карам?

— И от къде на къде твоята асистентка ще ти определя какви чувства да изпитваш? — промърмори Сара.

— Чудесно схванахте мисълта ми, госпожице Бенет…

Той може и да не караше бързо, но познаваше добре града. Сменяше платната решително, като винаги използваше мигачите си, накрая излезе от магистралата и потъна в тих жилищен квартал. Голите клони на дърветата красиво се очертаваха на фона на леденосиньото небе; градинките пред къщите бяха окосени, но вече бяха посивели с настъпването на зимата. Скоро Джошуа спря на паркинга на училището.

— Е, най-накрая стигнахме! — Сара разкопча предпазния си колан. — Хайде сега да поработим заедно, както ни нареди деканът. — Джошуа обаче не разкопча колана си. Той потропваше с пръсти по кормилото и изглеждаше крайно притеснен. — Какво има? — попита тя. — Няма ли да направим онова, което ни възложиха?

— По дяволите! Не мога да се оправям добре с деца — избоботи той. — Със студентите в колежа е различно. Мога да разговарям с тях. Но с осем-деветгодишни… Съвсем не знам как да се оправям с тях. Най-малкото, прекалено са ниски. И пръстите им винаги лепнат.

— Значи затова винаги изчезваше, когато имахме детски групи в оранжерията? — стрелна го Сара.

— Ти се справяше с тях чудесно…

Джошуа се измъкна от своята врата и заобиколи, за да отвори нейната. Той имаше навика да проявява учтивост дори и когато мърмореше нещо.

Тя слезе от джипа и се загледа в него. Джошуа Уилямс, с яркочервената му коса, с различните му чорапи, с неочакваната му галантност и с невероятния му инат… Защо й трябваше да се влюбва в този мъж? Защо?

Сара се ужаси от собствените си мисли. Защото не можеше да е истина! Макар и нетърпим, той наистина я привличаше — това да! Обаче не беше влюбена в него! Със сигурност не беше!

Единадесета глава

Мишеловката беше сложно изобретение, съставено от въженца, пръчици и плочки. Тя беше удивително устройство, което наистина вършеше работа. Десетгодишното момче, което я беше измайсторило, демонстрираше действието й с пухкава бяла мишка. Мишката пропълзя през металната вратичка на капана, приближи се до късчето сирене и взе да го ръфа. Вратичката във формата на крепостна порта се хлопна надолу и й отряза пътя за отстъпление. Очевидно мишката бе използвана и преди за същия опит, защото не изглеждаше никак смутена. Тя довърши сиренето и започна да обикаля из затвора си. Затворът обаче беше нещо повече дори от първокласен хотел, снабден с всички видове удобства, които една мишка можеше да пожелае — въртележка, постлано с дървени стърготини гнездо, сложна играчка от жички. Младият изследовател заобяснява изобретението си пред Сара и Джошуа.

— Мишките се отегчават, ако няма какво да дъвчат — каза тържествено тъмнокосото момче. — Най обичат да дъвчат дърво и жички. Целта ми е на мишката да не й е скучно и тъжно, след като я хвана. А като се позабавлява, хващате я и я пускате в полето.

— Хм — потри длани Джошуа. — Интересно… Направил си нещо средно между капан за мишки и развлекателен център.

— Точно така, това беше идеята ми — усмихна се победоносно момчето.

Сара ги наблюдаваше с любопитство. Джошуа мислеше, че не може да се оправя добре с децата, а ето че можеше. Тайната му изглежда беше в това, че не се държеше снизходително. Обръщаше се към тях с учтива сдържаност, сякаш бяха студенти. Изобщо поведението му на изложението й направи силно впечатление и дори се чувстваше смутена. От момента, в който двамата с него влязоха в гимнастическия салон на училището преди час и половина, мислите й бяха объркани. Обичаше ли го? Не, разбира се! Не можеше да го обича. Той се надсмя над мечтите й за фермата, искаше спокойна жена, напълно различна от нея, отказваше да проявява чувствата си… Щеше да бъде истинска катастрофа, ако се влюбеше в мъж като Джошуа Уилямс.

— Готова ли сте да отидем към следващия експонат, госпожице Бенет? — попита той.

— Не още.

Сара надраска няколко бележки в тефтера си и продължи след него към следващия експонат — суперлепач на тапети. В това изобретение бяха съчетани в едно всякакви принадлежности за лепене на тапети — четка за лепило, молив, нож за хартия, линийка, ножица, гъба. Изобретателката, деветгодишно момиченце с големи хлопащи мигли, демонстрира инструмента с невероятно умение. С отмерено движение на китката тя пусна вертикално надолу въженце като йо-йо. С другата ръка плъзна линийката и ловко направи някакво измерване. След кратък престой на ролката с тапетите във вода я залепи плътно към стената, сръчно приглади тапета и обра остатъците от лепилото. Стената беше превъзходно облепена.

— Искате ли да опитате? — Изобретателката подаде своя суперлепач на Джошуа и Сара.

— Доктор Уилямс, опитайте вие… — подкани го Сара.

Джошуа се намръщи, но взе уреда за лепене на тапети и майсторски изви китката си. За нещастие неговото движение беше прекалено силно, тежестта в края на линийката скочи така рязко, че за малко не го удари по главата. Въпреки това Джошуа доказа, че не се отказва лесно. Той започна да отработва движението на китката си и след няколко опита успешно залепи парче тапет.

— Не е зле — кимна изобретателката. — Имате нужда от малко повече практика.

— Ако някога ми се наложи да лепя тапети, просто ще наема теб — отговори Джошуа.

Момичето засия и Сара разбра, че току-що той си бе спечелил още една приятелка. Вероятно все още си мислеше, че не се справя добре с децата, ала те го харесваха.

Харесване… Проклета дума. Защо само като се сетеше за тази дума сърцето й започваше да тупти лудо?

— Госпожице Бенет, добре ли сте? — попита Джошуа навъсено. — Изглеждате ми малко… Не знам точно, някак отнесена.

— Няма начин да изглеждам отнесена. Отегчена може би, но не и отнесена.

— Хей, просто питам… — Той се запъти към следващия експонат и тя го последва. Джошуа изглежда наистина се забавляваше, въпреки първоначалните му съмнения към научното изложение. Сара беше ядосана, че тя самата не можеше да се забавлява. И как да се забавлява — непрекъснато я измъчваше страхът, че твърде лесно бе приела обичта си към Джошуа въпреки всичко, което й подсказваше здравият разум.

Те полека-лека разгледаха цялото научно изложение. В гимнастическия салон се носеше радостна глъчка. Деца, учители и родители бърбореха възбудено. Сара трябваше да положи огромни усилия, за да се съсредоточи върху експонатите: котешка яка, която светеше в тъмното, преса за изсушени цветя, абажур с две лица и музикален аквариум. Притесняваше я Джошуа, който вървеше след нея със сериозно изражение и внимателно се взираше във всеки предмет.

Най-накрая двамата бяха отведени в една класна стая, където ги оставиха на спокойствие с важното поръчение да определят на кого да се раздадат наградите. Тя се отпусна върху малко столче и се вгледа в някакъв плакат, изобразяващ дебела мечка, която спеше дълбок зимен сън под шарен юрган.

— Не обичам да избирам победители — заяви Сара. — Според мен всяко дете трябва да получи награда само за това, че е било достатъчно умно да изобрети нещо.

— Няма време за глезотии, госпожице Бенет. Трябва да сме безкомпромисни. Раздават се само първа, втора и трета награди. Това е! — Джошуа седна решително в учителския стол. — Така, нека обсъдим кандидатурите. Бях наистина потресен от чиниомийната машина, направена от спринцовки. Харесах също и капана за мишки. Няма нужда да споменавам и за аквариума, който така трогателно изпя: „Моят мил е отвъд океана“. И машината за курабии. Беше добра, въпреки че курабиите излизаха малко кривички…

— Ти си толкова добросърдечен, колкото и аз, Джошуа. Ти също искаш да раздадеш награди на всички.

— И тъй да е — възрази той. — Какво от това?

— Джошуа… — Тя стана от столчето си и заобиколи бюрото.

— Да, госпожице Бенет? — намръщи се той, сякаш искаше да предотврати думите й. Ала има неща, които просто трябва да бъдат казани. Сара разбра, че единственият начин да преодолее онова, което я тревожеше, бе да го сподели.

— Джошуа, мисля, че трябва напълно да изясним едно нещо. Всъщност… Искам да знаеш, че не бих се влюбила в теб дори и да беше последният жив ботаник на планетата…

— Кой, по дяволите, говори за любов? — Лицето му се изкриви болезнено.

— Аз го казах, току-що. Признавам, на няколко пъти днес ми се стори, че мога да се влюбя в теб. Това беше заблуда, разбира се, и аз успях да се преборя с нея. Сега се чувствам по-добре. Защото имам нужда от някой, който да споделя с мен чувствата си, да насърчава мечтите ми, а не да ги критикува. И този някой не си ти!

Тя млъкна. Наистина се чувстваше по-добре — дори изпита невероятно облекчение. Права беше, че поиска да изясни нещата. Ала очевидно признанието й в не-любов не произведе необходимия ефект върху Джошуа. Той дръпна стола си назад и се изправи.

— Държиш се така, сякаш между нас може да има нещо…

— Да, може би има. Защо и ти не го признаеш? Това е единственият правилен начин да се справим с положението. И двамата трябва да признаем, че можем да направим такава идиотщина — да се влюбим един в друг…

— Може би ти можеш, но не и аз! — Той се намръщи по-силно. — Няма начин.

— Предполагам, че възприемаш възможността да се влюбиш като проява на слабост. Мислиш, че това е нещо, което можеш да овладееш със силата на волята си, както онази вечер на банкета се опита да превъзмогнеш настинката си?

— Госпожице Бенет, отново се пъхате, където не трябва!

— Чудя се… дали изобщо някога ще се влюбиш? Аз например с удоволствие бих се влюбила в някой подходящ мъж. Но ти сигурно си се зарекъл никога да не се влюбваш…

Джошуа не отговори. Той просто стоеше с недоволно изражение. Сара се разтревожи от една мисъл, която й хрумна в момента. Имаше предчувствието, че ако някога Джошуа проявеше чувствата си… Ако някога признаеше на някоя жена, че я обича, той щеше да го направи с цялото си сърце. Сигурно нямаше да повтаря тези думи често, ала щеше да вложи много в тях. После щеше да се привърже силно към жената — така, както се беше привързал към колито си. Тя изпита остра болка. Само след миг осъзна, че изпитва завист… Завист към жената, която Джошуа някой ден може би щеше да обикне с тиха, но дълбока страст.

Какво й ставаше? Отново беше почнала да мисли за него, а не биваше. Тя никога нямаше да бъде жената, която той щеше да обича. Джошуа вече го доказа. Поиска да се отърве от нея в момента, в който се срещнаха.

— Изглежда, че аз също вярвам в силата на волята — обяви Сара. — Че само с малко усилие ти и аз ще можем да изгладим противоречията помежду ни. В края на краищата нито един от нас не иска тази битка да се проточи до края на семестъра.

— В момента се отклоняваме от главното… — Той беше вдигнал детска рисунка с пастели и я разглеждаше критично. — Точно сега трябва да връчим наградите за научното изложение.

— Добре, д-р Уилямс! Получаваш първа награда за отявлен инат! Способен си през целия ден да не направиш нито един компромис. Сигурно до края на живота си ще бъдеш такъв. Никога няма да признаеш, че можем да оправим кашата, в която сме се забъркали!

Тя закрачи из класната стая покрай плакати със спящи мечки, любознателни костенурки и игриви кенгурута. Жалко, че нямаше нарисувано муле, за да представи нагледно Джошуа Уилямс. Но този път той я изненада.

— По дяволите, Сара, знам колко съм отговорен за всичко това. Не искам да се оправдавам. Мисля… — Джошуа рязко млъкна. — Ето още една причина да спрем да работим заедно. Веднага!

Сара стоеше до черната дъска и ровеше с пръст в жълтия тебеширен прах.

— Все пак стигнахме донякъде. Открихме, че и двамата сме отговорни за проблема. Това е само началото.

— Искам да сложим край, госпожице Бенет! Защо не можеш просто да се откажеш? Заради парите ли? Ако това е причината, когато се преместиш на друго място, ще покрия разликата в заплащането ти от джоба си. Изглежда ми логично.

— Толкова ли много искаш да се отървеш от мен? — Тя усети студ, въпреки че в стаята беше топло и задушно.

— Ще бъде най-добре и за двама ни, ако напуснеш… — Той се загледа в друга рисунка с пастели така, сякаш искаше да открие нов Рембранд.

— Не! — избухна Сара. — Ще бъде най-добре само за теб! С моята чувствителност ти напомням твърде много за близките ти. Затова правиш всичко възможно да убиеш тези чувства, готов си дори да платиш. Само че няма да го допусна, д-р Уилямс. Наистина имам нужда от пари, но ще си ги изкарам сама. Ще трябва да ме изтърпиш, докато завърша. — Тя си пое дълбоко въздух и се опита да говори по-спокойно. — Предлагам следното. Обещавам, че отсега до декември между теб и мен няма да има никакви… произшествия. Ще говорим само за работа, изобщо ще говорим само когато е абсолютно необходимо. Ще оттегля всичките си молби, жалби и контражалби срещу теб. Както виждаш, мога да правя компромиси. Не разбирам защо и ти да не направиш малък компромис.

Джошуа дълго мълча. Стоеше зад учителското бюро като зад барикада. Сега Сара разбра още нещо за него. Преподаването му даваше възможност да е сред хора, да общува с тях, и в същото време да се държи на разстояние от тях. Тази дистанция беше по-важна за него от всичко друго… Особено когато се отнасяше до нея. Тя пъхна ръце в джобовете на сакото си и зачака отговор. Най-накрая той кимна.

— Предложението ви е справедливо, госпожице Бенет. Ще го приема. Аз от своя страна ще оттегля формуляр Б-29 и всички останали молби. Ще поема и цялата отговорност за избягването… на всякакви ненужни контакти между нас.

— Значи можем да се върнем при декана с разумно решение?

— Така изглежда.

— Добре…

Тя постояха още известно време в неловко мълчание, без да се поглеждат. После Джошуа седна на бюрото.

— В салона е пълно с доста нетърпеливи изобретатели — напомни й той. — Дай да определим победителите.

Сара седна на едно от столчетата и отвори бележника си.

— Предлагам за първа награда капана за мишки — подзе тя делово. — Все още не обичам да избирам победители, ала след като съм принудена, предлагам капана за мишки.

— Съгласен съм. За втора награда се двоумя между машината за курабии и миялната на чинии.

Сара го погледна. Косата му беше разрошена, а яката на ризата му бе изкривена така, сякаш бе блъскан от ураганен вятър, ала иначе изглеждаше сериозен и делови. Споразумението им вече бе влязло в сила. До края на семестъра щяха да общуват спокойно и колегиално — без емоции. Обаче и най-деловото общуване не можеше да заличи един факт — Сара се боеше да не се влюби в Джошуа повече от всякога.

Сара бавно мина през оранжерията с буйната растителност. Въздухът беше натежал от влага. Абсолвентската й тога се плетеше в краката й, а пискюлът на квадратната й шапка се люлееше пред лицето й. Тя го бутна назад, клекна пред любимото си растение, пурпурна валота, и погали дългите му тънки листа. Днес то й изглеждаше малко отпуснато, може би дори меланхолично. Напомняше й фойерверк, който свършва много бързо.

— Сбогом — прошепна Сара на пурпурната валота и всички останали растения. Дългоочакваният ден най-накрая беше дошъл. Дипломирането… Знаеше, че трябва да е щастлива и развълнувана, но въпреки това беше в мрачно настроение. По дяволите, какво й ставаше? Толкова искаше да е щастлива!

— Виждам, че отново общувате с растенията, госпожице Бенет — подхвърли Джошуа от другия край на пътеката. — Сигурен бях, че ще ви намеря тук.

— Оранжерията ще ми липсва… — Тя стана и заоглежда лианите, кокосовите палми и орхидеите. — Надявам се, че ще се грижиш добре за тях, особено за моето „жирафче“…

— Ще направя всичко, което мога — каза сухо той.

— Не е достатъчно. Пурпурната валота например има нужда от особени грижи. Ще се справиш ли?

— Бъди сигурна, че ще се справя — намръщи се Джошуа.

На Сара не й беше лесно да остави оранжерията на някой друг. Тя значеше толкова много за нея. Тук се чувстваше като у дома си. Когато беше ядосана, заравяше пръсти в почвата и това я успокояваше. С Джошуа преживяха тук и някои приятни мигове, в които успяха да забравят различията помежду си. Тия времена бяха отминали. Тя тръгна по пътеката с надеждата, че Джошуа ще отстъпи, за да може тя да мине и да тръгне по своя път в живота. Но вместо да се отмести, той извади жълтия й шлифер.

— Забрави си го у дома… след банкета. Мислех, че си го искаш.

— Да, разбира се! И ти ме подсещаш… — Сара извади от джоба на полата си ужасната му пурпурна вратовръзка и му я подаде. — Сега сме квит — каза тя и взе шлифера. — Ала чуй един съвет от мен — никога не я носи…

Джошуа погледна вратовръзката учудено.

— Винаги съм я харесвал, преди да се появите вие, госпожице Бенет. Сега просто не знам…

Сара също погледна към нея. Знаеше, че тези ярки вратовръзки и различни чорапи завинаги изчезват от живота й.

— Е, сбогом — каза тя спокойно. — Тържествената церемония ще започне всеки момент. Трябва да отида там.

— Разбрах, че си завършила отлично този семестър… — Той все още не се беше отдръпнал.

— Да, така е… — Сара гледаше смачканата яка на джинсовото му яке.

— Не е зле — изкашля се Джошуа. — Никак не е зле.

— Да не би да ми правите комплимент? Внимавайте, д-р Уилямс. Станали сте направо неузнаваем напоследък.

— По дяволите, Сара… — Той млъкна, ала след малко продължи. — Предполагам, че вече си изпратила молбата за „Фарм мениджърс програм“?

— Вчера изпратих и последния документ — дипломата си. Все още ли мислиш, че съм безнадеждна мечтателка?

— Не бих искал да се разочароваш. „Фарм мениджърс програм“ не може да реши всичките ти проблеми. Трябват ти…

— Благодаря ти за загрижеността, Джошуа!

— По дяволите, просто те предупреждавам какво може да ти се случи. Но ти изобщо не ми вярваш.

— Вече не знам на какво да вярвам — рече тихо тя. — Освен че ти поне ще си отдъхнеш като се махна. Може би и аз също ще си отдъхна. През последните четири месеца за малко да се побъркаме взаимно…

— Така е…

— Най-накрая и ти да се съгласиш с нещо! — Погледнаха се. В тежкия въздух витаеше усещането, че всичките растения са се протегнали напред и внимателно слушат думите им. Сара се чувстваше като заобиколена от подслушвачи. — Не бяхме един за друг — обяви тя. — Просто бяхме несъвместими, както ти сам каза. Ако бяхме опитали с друг вид отношения… Нищо нямаше да се получи. На мен ми трябва някой, който да споделя мечтите ми за фермата. А пък ти имаш нужда от някоя, която да не те кара да разкриваш чувствата си.

— Май всичко си обмислила, а, Сара?

— Да, да…

— Всъщност ти не искаш някой, който да управлява фермата с теб. Това ще засегне чувството ти за независимост. Харесва ти да бъдеш независима и съвсем сама да пазиш спомена за родителите си. Голям инат си и не желаеш да приемеш ничия помощ. А после осъждаш мен за същото.

— Мога да управлявам фермата… с подходящ човек… — Тя стисна шлифера си. — Но май съм си по-добре сама. Гордея се, че съм такава. Няма да се променя, както няма да се промениш и ти. Ще продължиш да криеш чувствата си и от мен, и от всички останали. От сега нататък сигурно съвсем сам ще работиш в оранжерията.

— А пък ти — в своята ферма…

— Сигурна съм, че и двамата ще бъдем щастливи. Самотни и щастливи.

— Обичам да съм сам, Сара.

— Аз също.

— Ще бъдеш сред своите кози с имена на цветя…

— А ти — с Лади…

Стояха дълго в мълчание. После Джошуа се размърда.

— Виж какво, Сара. Въпреки всичко, пожелавам ти късмет.

— И аз на теб. Късмет!

Погледнаха се и тя си каза, че го вижда за последен път. Така беше най-добре. Знаеше го, въпреки нарастващата болка. И все пак й се искаше Джошуа да я спре. Копнееше да остане. Ако той я спреше, щеше да забрави за всичко друго и да отиде при него с радост, без да се замисли. Само да протегнеше ръце към нея…

Джошуа обаче не го направи. Лицето му не изразяваше нищо — нито тъга, нито радост. Очите му бяха тъмни като небе пред буря, но Сара не можа да прочете нищо в тях. Нищо.

Най-накрая го бутна и изтича от оранжерията. Очите й бяха пълни със сълзи.

Дванадесета глава

Сара седеше в стария люлеещ се стол на верандата и със скърцане се клатеше напред-назад. Преди години дядо Бенет искал да се отърве от него. Мислел, че не подхожда на гръцките колони и декоративните балюстради. Бащата на Сара — тогава момче, го убедил да го задържи. Ето защо верандата приличаше на нещо средно между тиха селска къща и грандиозно провинциално имение. Въпреки това тя я харесваше такава, каквато бе. Пазеше грижливо всяка наследена вещ. Имаше чудесни планове как да обнови останалата част от фермата, но искаше да запази всичките си семейни спомени от къщата непокътнати.

Въздухът беше топъл за зимния следобед. Сара опъна краката си удобно. Слънцето нагря приятно върховете на ботушите й. Обърна страница от книгата за цветя, която държеше, и заразглежда с интерес снимката на планинска ягода.

Лъскав син джип спря точно пред къщата й. Джошуа Уилямс скочи от колата, а след малко го последва и старото коли. Лади замаха с дългата си пухкава опашка и закуцука към стълбите.

Стори й се, че сърцето й ще изхвръкне от гърлото. Не беше виждала Джошуа почти от два месеца… Какво правеше тук, по дяволите? Тъкмо беше започнала да възвръща предишната си самоувереност. Сега от всичко на света най-малко се нуждаеше от посещението на всемогъщия д-р Джошуа Уилямс.

Тя се наведе да погали Лади. Радваше се да го види, но това не можеше да се каже и за стопанина му, когото погледна хладно. Рижавата му коса беше рошава, сякаш бе ровил с пръсти из нея. Беше с карирана риза в яркочервено, зелено и синьо и с тъмносини джинси. Беше обут в туристически обувки и не се виждаше дали чорапите му бяха еднакви. Изглеждаше чудесно, ала не в това беше въпросът.

— Здравейте, д-р Уилямс. Какво ви води насам?

— Здравей… Сара.

Джошуа я погледна сериозно. Не каза нищо повече, само продължи да я гледа. Сара се намести в стола си и той силно изскърца. Джошуа все още стоеше и я гледаше. Тя тропна с крака по пода.

— За нещо конкретно ли си дошъл, Джошуа?

Проклетият мъж продължи да стои и да я гледа невероятно съсредоточено.

— Чух, че са те приели във „Фарм мениджърс програм“ — проговори той накрая. — Дойдох да те поздравя.

Сара едва вчера беше разбрала, че я приемат в програмата и просто изпадна във възторг, ала в същото време й се прииска да го сподели с някого. Джошуа беше първият, за когото се сети след получаването на добрата вест. Но можеше ли да обсъжда нещо с мъжа, който не желаеше да даде израз на чувствата си? А искаше ли тя изобщо да споделя нещо с него?

— Изненадана съм да го чуя от теб — каза бавно Сара. — Непрекъснато твърдеше, че възлагам прекалено много надежди на тази програма. Все ме обвиняваше, че съм мечтателка.

— Никога не съм искал да се провалиш. — Той изглеждаше смутен. — Исках само да не се разочароваш, това е всичко. Знаех, че заслужаваш да бъдеш в програмата, затова написах на декана писмо…

Тук Джошуа млъкна и тя се стегна в стола.

— Какво писмо, Джошуа? За какво говориш?

— Нищо особено — сепна се той. — Казах на д-р Логан, че си… Че си съвсем приличен научен асистент. Дори може би нещо повече и че трябва да ти напише препоръчително писмо. Така и направи. Написа препоръка за теб и я изпрати на ръководството на „Фарм мениджърс програм“.

— Ти си го накарал да направи това за мен? — усмихна се Сара.

Джошуа изглеждаше още по-объркан.

— Нали ти казах, не беше нищо особено. Вероятно щяха да те одобрят и без никакви писма.

Изведнъж тя се почувства много щастлива и пак се залюля в стола, като се отблъскваше с върховете на ботушите си.

— Може би най-накрая си повярвал малко на мечтите ми. И може би наистина си добросърдечен. Въпреки че никога няма да го признаеш.

— Просто дадох на декана само една точна оценка на способностите ти — намръщи се той. — Нито повече, нито по-малко.

— Вие сте добросърдечен, д-р Уилямс! Лади го знае това. Аз го знам. Не можеш да избягаш от истината.

— Очаквах да те сваря по средата на някое важно занимание… — Джошуа направи неумел опит да смени темата. — Да правиш проекти за мандрата, да изпробваш нова машина…

— Да, наистина съм по средата на важно занимание — посочи книгата Сара. — Опитвах се да избера имената на новите кози, които ще имам. Вече измислих: Циния, Невенка и Ягода. Не съм сигурна за Ягода. Не мога да си представя как ще наричам коза Ягода.

Джошуа присви уста и Сара се загледа в него очаквателно.

— Това усмивка ли беше? — учуди се тя.

Той отново си придаде хладно изражение. Качи се по стъпалата на верандата и се облегна на една от колоните.

— Сара, дойдох да ти кажа нещо… — Обаче спря дотук. Просто стоеше, облегнат на колоната, и изглеждаше объркан.

— Продължавай — подкани го тя, погали Лади по главата и зачака.

— Добре тогава! — заговори отново Джошуа. — Искам да ти кажа, че проумях едно нещо. Разбрах, че ти и аз… По дяволите, че ти и аз може да не сме толкова несъвместими. Между другото мисля, че можем дори да се разбираме.

— „Да се разбираме“ — това са май най-силните думи, излезли от устата ти, Джошуа! — Сара престана да се люлее на стола и погледна нагоре към него.

— Изслушай ме — промърмори той. — Логично е да обмислиш всички факти и да ги сравниш. Първо, и двамата сме упорити, Сара. Не само аз — и двамата. Нито един от нас не желае да признае собствената си слабост, ограниченост или както щеш го наричай. Това означава, че когато един от нас се захване с нещо, той го върши докрай. Което е добре, много добре. Особено ако двамата станем партньори. Ще имаме чудесна възможност да го докажем, най-малкото от инат… Второ…

— Мисля, че трябва да обмислим точка първа малко по-задълбочено… — Сърцето й биеше лудешки, но гласът й прозвуча твърдо и разумно като на Джошуа.

— Спомена нещо за партньорство. Нека го изясним. Какво точно те накара да мислиш, че ти и аз можем да станем партньори?

Думата бе някак неромантична, твърде делова, ала на Сара й хареса как звучи. Партньори…

— Остави ме да довърша… Ето как стана. Изпратиха ми нова асистентка за този семестър. Наех я веднага. Дори не ми направи впечатление, че е красива — и то твърде красива. И точно тогава разбрах, че съм загазил…

— Толкова ли е хубава?

— Ти не ме слушаш — прекъсна я Джошуа. — Първия път, когато те видях, Сара — Боже, косата ти беше на плитка и на мен веднага ми се прииска да я разплета… — Той се изкашля и направи неуспешен опит да изглежда сериозен. — Опитвам се да ти кажа, че ти ми хареса от самото начало. Знаех, че ако се чувствам така още от първия ден, през семестъра ще бъде направо ад. Затова толкова упорито се мъчих да те уволня. Не исках да бъда привличан така… Когато наех новата асистентка, изобщо не ми направи впечатление. И все още не ме вълнува. Никога няма да попълня формуляр Б-29, за да се отърва от нея.

— Какво очакваш от мен, Джошуа? Да се почувствам поласкана ли? — Сара се залюля отново и столът изскърца шумно.

— Не знам как трябва да се почувстваш — въздъхна той. — Но ето какво имах предвид. Новата асистентка не ми влезе под кожата. И никога няма да може. Това ме накара да прозра истината. Ти си под кожата ми и никоя друга! — Джошуа произнесе тази реч с обвинителен тон, сякаш Сара беше трън, влязъл в обувката му. Тя се почувства неизмеримо по-щастлива, ала успя да запази хладнокръвие. — Партньорството е единственото разрешение — продължи той делово. — Второ, ние се нуждаем един от друг, Сара. Аз ти трябвам за фермата, независимо колко самостоятелна искаш да бъдеш. „Фарм мениджърс програм“ не може да реши всичките ти проблеми. Ти имаш нужда от моята помощ и ще намеря начин да те убедя.

— Може би наистина съм била твърде самостоятелна — отговори тя замислено. — О, Джошуа… Чувствах се много самотна, откакто умряха родителите ми, а ти ме накара да се чувствам по-самотна от всякога. Това направо ме ужаси, защото означаваше, че имаш определено място в живота ми, което не може да бъде заето от никой друг. По дяволите, откакто ми помогна с жътвата, ти принадлежиш на фермата така, както и аз. Опитвах се да се преборя с това. Залъгвах се, че не се нуждая от теб, но ето те сега тук и не искам никога да си тръгваш. И ако поне малко споделиш мечтите ми за моята ферма, мисля, че ще можем да станем партньори. Най-малкото, готова съм да го обмислим.

Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в ожънатото поле.

— Искам да ми разкажеш за мечтите си — каза тихо Джошуа. — За мандрата, за козите ти, кръстени на цветя и за всичко останало. Макар че винаги ще гледам само практично на нещата. Не мога да се променя…

— Ще имаме общи практични мечти. Така е най-добре, като си помисли човек…

— Тогава се разбрахме — въздъхна той облекчено. — Можем да започнем нашето партньорство.

Сара стана от стола и застана пред него.

— Слушай — подзе тя. — Радвам се, че няма да искаме един от друг да се променяме. Това е основно изискване при партньорството — просто да се приемем такива, каквито сме и толкова. Искам да кажа, че никога няма да те карам да бъдеш емоционален като близките ти. Знам как изглеждаш отвътре и това ми е достатъчно. Но само ако можеш да ми кажеш още едно нещо…

— Не споменах ли и за трето? — изгледа я мрачно Джошуа. — Трето… Обичам те, Сара!

Обля я вълна от радост, свежа като вятъра по равнините на Колорадо…

— И аз те обичам, Джошуа!

Той обви ръце около нея и я притегли по-близо.

— Сара, Сара… — Гласът му беше дрезгав и превръщаше името й в ласка, в благословия. Джошуа я целуна, устните му бяха топли и страстни. Толкова страст имаше в него! Имаше и пламенно сърце. Сара се усмихна. Обви ръцете си около врата му и го притисна силно.

— Да — промърмори тя. — Приемам предложението ти за партньорство. Приемам го с цялото си сърце. Но имаме да обсъдим още няколко неща. Четвърто, след като се оженим, искам да закачиш всичките си плакати в тази къща — в нашата къща. Имаме да градим толкова спомени тук…

— Добре, съгласен съм, обаче има и пето. Нито едно от децата ни няма да танцува степ, освен ако само не пожелае…

Лади размаха опашка в потвърждение на думите им. Сара зарови пръсти в рошавата коса на Джошуа и му се усмихна.

— Условията за това наше партньорство май доста се усложниха. За да бъде всичко наред, най-добре да попълним формуляр 293-А — предложение за събиране на опърничав ботаник и капризната му асистентка.

— В четири екземпляра — допълни Джошуа, придърпа я по-близо и я целуна отново, с което й каза и без думи колко много я обича.

Край

Елен Джеймс Непреодолимо привличане

Метаданни

Данни

Непреодолимо привличане

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа глава