Джоан Рос
Междузвездна любов (12)

Дванадесета глава

Когато не се любеха, Черити и Старбък разговаряха. Тя искаше да научи всичко за Сарниа, а той се опитваше да й обясни, доколкото е възможно, живота на родната му планета.

— А каква е Земята в твоето време? — Черити се изправи в леглото, придърпа колене към гърдите си и ги обви с ръце.

— Все още се върти.

— Това е добра новина — засмя се тя. — Имам предвид, че не сме успели да взривим планетата си или да я отровим така, че животът да стане невъзможен. Ами бездомните? А горите?

— Една коалиция от правителства и частни предприятия е разрешила проблема с бездомните още през двадесет и първи век. Но горите за жалост са изсечени. Макар че Земята отново ще се залесява, отглеждането на дърветата е твърде скъпо и дървесината е заменена от по-качествени материали.

— О, това не ми харесва. — Тя въздъхна и поклати глава. Сетне решително заяви: — Значи просто трябва да променим бъдещето. А имали ли сме вече жена президент?

— Пет.

— Е, това е добре. Ами „Ню Йорк Янкиз“? Все така ли продължават да губят мачовете?

— Страхувам се, че да.

— По дяволите!

— Но ще имат нов собственик, така че запалянковците се надяват на промяна — продължи Старбък с надеждата отново да предизвика усмивката й. Стартегията му успя.

— Това е направо удивително! — Очите й бавно се плъзнаха по лицето му, сякаш за да запомнят всяка негова черта. — Никога не бих могла да си представя, че ще бъда в леглото с астрофизик от Сарниа. — Внезапно си спомни нещо. — А името ти? Наистина ли се казваш така?

— Да, това действително е моето име — увери я Старбък. — Родителите ми са ме нарекли Брам Валдериан. Валдериан е фамилията ми. Но при нас, когато мъжете достигнат зрялост, трябва да си изберат име, което да отговаря на житейските им възгледи.

— И ти си избрал да се наречеш Старбък, Звезден Герой, защото си астрофизик и изучаваш звездите?

— Отчасти. Но главната причина бяха няколко книги на майка ми, които бях чел като юноша.

— Кои книги?

— „Островът на съкровищата“ и „Капитан Блъд“. И донякъде „Питър Пан“. Обичах да чета за приключенията на земните пирати — напомняха ми галактическите стопаджии, които кръстосват нашата галактика в търсене на приключения.

— Всички те са били бунтовници в една добре планирана общност. Може би изборът на това име е бил за теб начин да изразиш вътрешното си несъгласие с твоето общество.

Старбък я притегли по-близо към себе си.

— Как си успяла да ме опознаеш толкова добре? — промълви той и притисна устни към челото й.

— Много просто — усмихна се тя. — Изглежда съм придобила способността да чета мислите ти, защото те обичам.

— А можеш ли да ми кажеш за какво мисля сега?

Тя замълча, преструвайки се, че прониква дълбоко в погледа му.

— Искаш да се любиш с мен.

— Много добре.

— Беше лесно. — Разсмя се, отдръпна чаршафа, който покриваше тялото на Старбък, и се притисна към него.

Измина дълго време, преди някой от тях отново да проговори…

Зората разпери розови пръсти по перленосивото небе. Двадесет и четири часа бяха отлетели като един миг. Старбък и Черити седяха край кухненската маса и наблюдаваха семейството елени, които ближеха буцата каменна сол зад къщата.

— Във вестниците пише, че тази вечер планетите ще се подредят в една линия — промълви Черити.

По време на дългата, изпълнена с любов, нощ Старбък й бе казал за предположението на Дилън, че предстоящата конфигурация на планетите е оптималният момент за отпътуването му. Мисълта, че Старбък трябва да я напусне, бе по-разтърсваща дори от факта, че бе обикнала мъж от друга планета и друго време.

— Да. — Не смееше да я погледне в очите. Мисълта за предстоящата раздяла късаше сърцето му.

— Значи ни остава само днешният ден.

— Не можем да сме заедно дори през това време… Трябва да бъда в лабораторията.

— Мислех, че с Дилън вече сте изчислили координатите.

— Да, обаче се налага да измислим начин да усилим способността ми за астропроекция. Тя отслабва, поради земната атмосфера или гравитация. Откакто пристигнах, съм умствено сляп…

— Не и когато си с мен.

— Права си. — Старбък се усмихна, взе ръката й и сплете пръсти с нейните. — И понеже нямам кораб, цялата теория зависи от астропроекционните ми способности. Както сама видя, те вече не могат да достигнат необходимото ниво.

— Това означава ли, че ще трябва да отложите експеримента? — „И ще бъдеш принуден да останеш тук, при мен?“ — добави наум тя, без да смее да изрази мисълта си на глас.

— Да, освен ако през следващите шест часа успея да намеря отнякъде диамазиманов кристал.

— Какво е диамазиман?

— Камък на въглеродна основа, чиито атоми са кристализирали в твърда кубична структура — обясни той. — Синият диамазиман е за предпочитане, понеже съдържа примес от елемента бор, който играе ролята на електропроводник. На Сарниа такива камъни се използват за транспортирането на посетители, които не притежават способност за астропроекция.

Старбък си спомни как бе смятал тези хора за по-несъвършени от него и се почувства засрамен.

— Не можеш ли да използваш нещо друго?

— Не. Разбира се, възможно е да синтезираме диамазиман в лабораторията, като смесим графит, който съдържа чист въглерод, с разтворител на метали, и ги подложим на налягане милион атмосфери, а след това ги нагреем до две хиляди градуса. Но вашата технология е доста по-назад от нашата. Ще ни трябва най-малко седмица, за да получим диамазиман.

— А ти не разполагаш с толкова време.

— Точно така. — Долови болката в гласа й, която се предаде и на него.

Настъпи мълчание. Черити седеше неподвижно, задълбочена в обърканите си мисли.

— Почакай мъничко — каза накрая тя, стана и излезе от кухнята. След малко се върна, подаде на Старбък сива кутийка и промълви едва чуто:

— Може би това ще ти помогне.

Той отвори капака на кутийката. Върху подложка от перленосиво кадифе бе поставен пръстен със съвършено шлифован овален син диамант, хванат в платинена коронка. Старбък я погледна изумен.

— Това беше венчалният ми пръстен — отвърна тя на недоумяващия му поглед. — След като бракът ни претърпя крах, не исках да го нося. Отидох на брега с намерението да го хвърля в океана. Но тъй като съм възпитана в духа на практичните янки, не намерих сили да хвърля диаманта. Затова го запазих.

— Все пак си могла да го продадеш. — Старбък прокара пръст по ослепителния син камък. — Предполагам, че е много ценен.

— Вероятно. И на мен ми хрумна тази мисъл, но се отказах. Може би инстинктивно съм усещала, че някой ден ще ми потрябва.

— Благодарен съм за щедростта ти, Черити — каза той, погледна пръстена за последен път и затвори кутийката, — ала не мога да приема такъв подарък.

— Но това са само пари! — възрази тя. Та нали вече му бе подарила нещо много по-ценно — своето сърце!

— Разкажи ми за мъжа, който ти е дал пръстена — внезапно помоли Старбък. Дори на неговата планета подобен камък струваше цяло състояние. Той се опита да си представи Черити като съпруга на непознатия богаташ, но не успя.

— Той беше актьор — сви рамене тя. — Всъщност беше телевизионна звезда. — Неочаквано се сети за нещо. — Казваше се Стивън Стоун…

Старбък отгатна неизречения й въпрос.

— Името не ми говори нищо.

— Слава Богу! Би било ужасно, ако името на онзи жалък лъжец остане в историята.

— Не мога да си те представя като съпруга на актьор.

— И Стивън не можеше. Запознахме се във Венеция, щата Калифорния. Той ми каза, че съм най-красивата жена на света.

— А ти спомена, че бил лъжец!

— Голям ласкател си, Старбък — усмихна се тя.

— Наистина смятам, че си най-красивата от всички жени, които съм виждал по време на междузвездните си пътувания. — Комплиментът, както и повечето думи на Старбък, бе изречен просто и искрено.

— О! — Черити пое дълбоко дъх. — Както и да е, не след дълго получих предложение да стана технически съветник в екипа, който снимаше сериалите му. Бях поласкана от неизменното му внимание. Или просто ми харесваше да виждам своето име на екрана всяка петъчна вечер. Накрая се съгласих. И в края на сезона вече бяхме женени. — Очите й помръкнаха от неприятния спомен. — След шест месеца баща ми получи инфаркт. Отидох в Мейн за погребението. Когато се върнах при Стивън на Малибу, открих, че актрисата, която му партнираше през тази седмица, е заела мястото ми в неговото легло. — Поклати глава, отвратена от себе си. — По-късно открих, че Стивън спи с повечето актриси. Останалите в екипа ги наричаха „момичето на седмицата“. — Тя горчиво се засмя. — Бях разгневена, наранена и унизена. Върнах се в Касъл Маунтин, за да изплача насаме болката си. Тогава открих, че принадлежа на този остров. Затова останах тук… А сега ми разкажи за Села.

— Тя е съвършена сарнианка — поде Старбък. — Спокойна, крайно логична и невероятно точна. Работи като консултант по организиране на времето.

— Сигурно е доста отегчителна — не без ревност каза Черити.

— Наистина е така — засмя се той. — Но още в ранна възраст двамата с нея бяхме обречени от родителите ни един на друг. Затова, докато не я опозорих с уволнението си от Космическия съвет, никой от нас не е поставял под въпрос брачния ни обет.

Черити знаеше, че позорът на Старбък ще се превърне в триумф веднага, щом се върне на Сарниа. Без съмнение крайно логичната Села бързо щеше да промени решението си за разтрогването на брака им.

— А сега? — попита тя.

— Сега зная, че никога вече не бих могъл да се свържа отново с нея. Защото сърцето и мислите ми принадлежат на теб. — Той дълго и замислено гледа кутийката с пръстена. Сетне вдигна поглед към Черити. — Ти знаеш, че без този диамазиман вероятно не бих могъл да се върна на Сарниа.

— Да… — Устните й бяха пресъхнали.

— Тогава защо ми го даваш?

В ъгълчетата на очите й се събраха парещи сълзи. С огромно усилие на волята Черити ги сдържа. За да проговори, й се наложи да преглътне заседналата в гърлото буца:

— Длъжен си да се върнеш в своя свят и в своето време. — Но не добави, че за нея още по-ужасна беше мисълта за молекулите на тялото му, разпръснати из космоса заради недостига на енергия за астропроекцията.

Старбък я наблюдава продължително. В него се бореха противоречиви чувства — да замине или да остане? Дългът или любовта? Семейството или Черити…

Искаше да обещае, че ще се върне, но не можеше. Животът му бе на Сарниа.

Тя се усмихна с треперещи устни. В очите й блестяха горещи сълзи, които причиняваха на Старбък по-голяма болка, отколкото и най-ужасната физическа рана. Една сълза се отрони и се търколи по бузата й. Старбък нежно я избърса. Черити сподавено изхлипа.

— Не искам да говорим повече — проплака тя и погледна към него. В очите й грееше любов, смесваше се с искрящите като диамантчета сълзи и — така слели болката и любовта, се стичаха по бледите й страни. — Искам да се любим, Старбък. — В този момент бе готова да го моли, без значение как звучат думите й.

Хванати за ръце, двамата влязоха в спалнята. Макар че Черити смяташе това за невъзможно, страстта им бе по-силна отпреди, а взаимната им жажда бе още по-неутолима.

След това, сякаш по взаимно неизречено съгласие, намалиха темпото. И двамата знаеха, че се любят за последен път и искаха да запазят спомена през вековете и светлинните години, които скоро щяха да ги разделят.

Над хоризонта се показа зимното слънце, засияло с мътна светлина. Черити усещаше как ръцете му милват тялото, а дъхът му изгаря кожата й.

— Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна тя.

Устните му докоснаха нейните.

— Всичко. — Това не бе самата истина. И двамата го знаеха.

— Искам да се любиш с мен по начина, по който си го правил със Села.

Изумен, Старбък се надигна на лакът.

— Няма да ти хареса.

— Откъде знаеш, след като не си опитал?

— Сарнианската любов не е така задоволяваща, както земната — възрази той. Тялото му болезнено копнееше да навлезе още веднъж в копринено меката й топлина. Чисто умственият контакт бледнееше пред физическия.

— Моля те! — Прокара нокът по гърдите му и се усмихна подкупващо и чувствено. — Само този път.

Старбък не бе в състояние да откаже нищо на тази жена. Бе й благодарен, че е твърде великодушна, за да го помоли да остане. Защото ако го беше направила, беше сигурен, че никога нямаше да види отново Сарниа…

— Добре. Само не казвай, че не съм те предупредил. — Целуна я още веднъж — дълго и страстно, след което обясни: — Трябва да коленичим с лице един към друг.

— На леглото? Или на пода?

Старбък въздъхна. В името на сладката Валхала, как не му се искаше да напуска топлите, измачкани от любовта им, чаршафи!

— Смятам, че подът е по-подходящ — въздъхна той.

— Как го правите на Сарниа?

— На земята, върху тънка рогозка.

— Добре, значи чергата ще свърши работа. — Тя стана и коленичи на чергата пред камината. Мърморейки, Старбък отиде при нея. Чувственото му настроение се бе изпарило, прогонено от необходимостта да обяснява същността на сарнианския секс. Коленичи пред нея.

— Сега трябва да докоснем дланите си.

— Така ли? — Тя притисна ръце към неговите.

— Да. Трябва да не забравяш, че всичко ще бъде чисто умствено. Нещо като сливане на мислите.

— Нямам търпение!

Старбък забеляза с изненада, че наистина е така. Тя трепереше от възбуда.

Като докосваха върховете на пръстите си, те нежно изследваха взаимно съзнанията си. Преплетените им мисли навлизаха в такива предели на чувствеността, за съществуването на които никой от двамата не бе подозирал. Стаята бе окъпана в топло, проблясващо сияние. Заобикаляха ги кръжащи светлини — сини, ослепително алени, блестящо златисти и искрящо сребристи. Дочуха музика — страстният, пронизителен звук на алт-саксофон, пробуждащ спомени за омайни нощи и чувствени летни дни. Техните собствени триизмерни образи се любеха по безброй начини и на безброй места. Заедно наблюдаваха самите себе си, седнали на една ливада, осеяна с диви цветя. Черити бе облечена с бяла воалена рокля, а той — в романтична бяла риза и черни панталони, напомнящи пиратски костюм, и плетеше венец от жълти цветя, който постави върху медночервената й коса.

Сетне бавно се разсъблякоха. Той я положи сред цветята и проникна в нея. Образът се смени, като картина в калейдоскоп, и те се озоваха на палубата на кораб с високи мачти, носен по вълните от бурен вятър. Но, обзети от страстта си, не забелязваха нито люлеенето, нито плющящия дъжд, не чуваха стоновете на вятъра. Старбък изсипваше купища сини диаманти върху голото й тяло, мълвейки колко е красива и желана, и всички еротични неща, които копнееше да направи с нея. Черити отвръщаше: „Да, да, да…“ — на всичките му изречени желания.

След това се озоваха на златист плаж край тъмносиня лагуна. Нежният вятър поклащаше палмите над главите им. Те се любеха и любовта им бе чудна и възхитителна. Когато заедно достигнаха момента на върховно блаженство, душите им се отделиха от телата и се понесоха на воалени криле към яркото слънце…

Накрая се озоваха пак в спалнята. Старбък осъзна, че по лицето му се стичат сълзи. Никога не бе преживявал нещо подобно. Не бе предполагал, че е възможно да изпита такава чиста наслада и удоволствие. Двамата отпуснаха ръце, но още не бяха готови да се разделят. Сплетоха пръсти и останаха така, свързани един с друг — с умовете, телата и душите си.

— Трябваше по-рано да ме научиш на истинската страст. — Шепотът на Черити прозвуча ясно сред мъчителната тишина. — Но никога не бих могла да си представя…

— Зная. — Той я притегли по-близо и притисна мократа си буза към нейната. — Аз също не допусках, че това е възможно.

И двамата бяха изтощени от силата на преживените емоции. Прегърнати, се отпуснаха на чергата и потънаха в дълбок блажен сън.

Твърде скоро обаче реалността отново се завърна. Старбък стоеше на кухненската врата. На красивото му лице бе изписано отчаяние. Бе помолил Черити да дойде с него в лабораторията, за да го изпрати. Бе отвърнала, че иска да го запомни тук, в своята къща, където заедно бяха преживели незабравимите мигове на любовта им.

— Не искам да те напускам…

— Зная. — Сълзите на Черити бяха пресъхнали. На мястото на сърцето й бе останала да зее огромна черна дупка. — Но за теб е важно да се върнеш на Сарниа и да докажеш, че си прав.

Той нежно я погали по бледото лице.

— Ако можех, щях да те взема с мен.

— Зная. Но диамантът има сила да пренесе само един. — Тя му се усмихна колкото можеше по-смело, макар че устните й силно трепереха. Накрая не издържа, извърна се и скри лице в ръцете си. — Извинявай. — Пое дълбоко дъх няколко пъти, след което отново се обърна към него. Лицето й бе напълно овладяно, макар че очите й още бяха влажни. — Желая ти благополучно завръщане, Старбък.

— Никога няма да те забравя…

Тя хвана ръката му и я притисна към сърцето си.

— Нито аз теб. Ще те обичам въпреки времето, което ще ни разделя.

— Ще те обичам въпреки пространството, което ще ни разделя.

Сякаш бяха произнесли брачен обет, помисли си Старбък. Съзнанията им се сплетоха и той узна, че и Черити мисли същото. Защото имаше едно нещо, което нито времето, нито пространството можеха да променят. Двамата си принадлежаха…

— Някога бях чела — прошепна Черити, — че ако двама души наистина се обичат и са предопределени от съдбата един за друг, те ще се намерят, без значение какви препятствия се изправят на пътя им. — Тя стисна ръката му и очите й отново се напълниха със сълзи. — Единственото, което ме крепи сега, е, че с всяка клетка на тялото си чувствам — ние отново ще се намерим.

Разумът подсказваше на Старбък, че Черити е твърде романтична, дори наивна. Но сърцето му усещаше, че казва истината.

— Някой ден отново ще бъдем заедно. Завинаги.

— Завинаги… — Тя прехапа устни, за да не заплаче отново. Той я привлече и я притисна в обятията си. С разтуптяно сърце намери устните й и се предаде на нейната сладост и сила. Черити зарови пръсти в косите му, подчинявайки се на неговата воля и нежност.

Той я помилва за последен път. Сетне неохотно се отдръпна и закрачи към блестящия черен снегомобил, който Дилън му бе заел. Черити стоеше на прозореца и гледаше как Старбък си отива. На неговата планета. В своето време.