Джеймс Ролинс
Карта от кости (7)

5.
Треска

25 юли, 02:14

Кьолн, Германия

 

Ако питаха Грей, нощем църквите изглеждаха някак призрачни, като обитавани от духове. А тази — още повече. След скорошните убийства готическата катедрала излъчваше осезаем ужас.

Докато екипът му пресичаше площада, Грей оглеждаше катедралата — Дом, както я наричаха местните. Беше осветена от прожектори, чиито лъчи я обливаха в сребърни светлосенки. Фасадата почти изцяло беше заета от две масивни кули. Еднакви като близнаци, те се издигаха от двете страни на главния вход, само на няколко метра една от друга почти по цялата си височина, освен в най-горната част, където се изостряха рязко до кръстовете на върховете. Всеки кат на сто и петдесет метровата сграда беше украсен с богати барелефи. Прозорци с арки се катереха по кулите, сякаш устремени към нощното небе и луната високо горе.

— Все едно са оставили запалено в наша чест — каза Монк, зяпнал осветената катедрала, и намести раницата по-високо на рамото си.

И тримата бяха облечени в тъмни цивилни дрехи с цел да не изпъкват излишно. Отдолу обаче носеха прилепнали екипи от течна телесна броня. Черните им раници бяха натъпкали с инструментите на професията им, включително оръжия, доставени им на летището от свръзка на ЦРУ — компактни пистолети Глок M-27 с тритийно нощно виждане, заредени с патрони с кухи върхове четиридесети калибър.

Монк носеше и пушка, прикачена за лявото му бедро и скрита под дълго яке. Оръжието беше правено по поръчка точно за такава цел — с къса цев и компактно, като самия Монк, — със система за прицел, която осигуряваше висока точност при слаба светлина. Кат беше заложила на по-ниски технологии — успяла бе да прикрие по тялото си осем ножа. Поне едно острие щеше да е на сантиметри от ръката й независимо от стойката на тялото й.

Грей си погледна часовника. Светещите му стрелки сочеха четвърт час след два. Засега се справяха отлично по отношение на времето.

Прекосиха площада. Грей оглеждаше тънещите в мрак ъгли за нещо подозрително. Всичко изглеждаше наред. По това време мястото пустееше. Само неколцина окъснели минувачи. И повечето от тях се клатушкаха — явно кръчмите тъкмо бяха затворили. Ала имаше признаци за по-раншно многобройно присъствие. Купчини цветя от опечалени се валяха по краищата на площада заедно с празни бирени бутилки, хвърлени от зяпачите. Восъчни могилки от разтопени свещи бележеха импровизирани светилища, някои със снимки на загинали роднини. Няколко по-големи свещи още горяха, миниатюрни пламъчета в нощта, самотни и изоставени.

Окъпано в светлина на свещи бдение течеше в една съседна църква, нощна заупокойна служба, която щеше да продължи до сутринта, с директна видеовръзка с папата. Нещата бяха координирани с цел площадът да се изпразни за през нощта.

Въпреки това привидно спокойствие Грей забеляза бдителността, с която колегите му оглеждаха терена. Предпочитаха да не поемат никакви рискове.

Пред катедралата беше паркиран голям ван с логото на общинската полиция отстрани. Той беше служил като основна база за действие на екипите криминолози. След като кацнаха, Грей беше информиран от оперативния ръководител на мисията Логан Грегъри — първи заместник на командир Кроу, че всички местни следствени екипи са били изтеглени в полунощ, но на сутринта ще се върнат. В шест нула-нула. Дотогава църквата беше на тяхно разположение.

С приближаването им една от страничните врати на катедралата се отвори и един висок слаб човек се очерта на светлия фон вътре и вдигна ръка.

— Монсеньор Верона — прошепна Кат под нос.

Свещеникът мина през полицейския кордон около катедралата, каза нещо на един от двамата постови, чиято задача беше да държат любопитните настрани от местопрестъплението, после поведе тримата през заграждението.

— Капитан Брайънт — каза монсеньорът с топла усмивка. — Въпреки трагичните обстоятелства много се радвам да ви видя отново.

— Благодаря ви, професоре — каза Кат със също толкова искрена усмивка, която смекчи чертите й.

— Моля те, казвай ми Вигор.

Влязоха в преддверието на катедралата. Свещеникът затвори вратата и я заключи. После огледа внимателно двамата придружители на Кат.

Грей почувства осезаемо тежестта на погледа му. Свещеникът беше висок почти колкото него, но по-слаб и жилест. Посребрената му коса беше пригладена назад и се закъдряше зад ушите. Имаше спретнато подрязана козя брадичка и беше облечен небрежно, с тъмносини джинси и черен пуловер; под него се виждаше бялата якичка на призванието му.

Но не външният вид и облеклото поразиха Грей, а втренченият поглед. Под дружелюбния маниер на топлото посрещане се усещаше стоманена сърцевина. Дори Монк поизправи рамене под погледа на свещеника.

— Влизайте — каза Вигор. — Не бива да губим време. — Поведе ги към затворените врати на кораба, отвори ги и им даде знак да влязат.

Озовал се в сърцето на църквата, Грей моментално бе поразен от две неща. Първо — от миризмата. Въздухът, макар и напоен с аромата на тамян, лъхаше силно и на нещо изгоряло.

Но не само това прикова вниманието му. Една жена седеше близо до централната пътека и побърза да стане и да ги поздрави. Приличаше на младата Одри Хепбърн — бяла като мляко кожа, къса черна коса с път по средата и прибрана зад ушите, очи с цвят на карамел. Не се усмихна. Погледът й се плъзна по новодошлите и се задържа миг по-дълго върху Грей.

Той долови семейната прилика между жената и свещеника, повече по втренчения поглед, отколкото по някакви физически черти.

— Племенницата ми — представи я Вигор. — Лейтенант Рейчъл Верона.

Тримата се представиха на свой ред. И макар да липсваше открита враждебност, двата лагера си оставаха разделени. Рейчъл беше нащрек и някак на разстояние, сякаш готова да извади пистолета си при нужда — Грей беше забелязал кобура под разкопчаната й жилетка. Деветмилиметрова берета.

— Да започваме — каза Вигор. — Ватиканът успя да ни осигури известно уединение, като се позова на необходимото време за осветяване и благословия на храма, след като и последното тяло беше изнесено.

Монсеньорът ги поведе по централната пътека.

Грей забеляза, че пейките са разделени на маркирани участъци. Картички с имената на починалите бяха прикачени към лобните им места. Той заобикаляше внимателно тебеширените очертания по пода. Кръвта бе забърсана, но по хоросана между каменните плочи бяха останали тъмни петна. Жълти пластмасови маркери бележеха местата на гилзите, които отдавна бяха предадени на криминалистите.

Той плъзна поглед по кораба и си помисли как ли е изглеждало просторното помещение за първите пристигнали на местопрестъплението полицаи. Трупове навсякъде; миризма на изгоряла кръв — много по-силна от сега. Почти усещаше ехото на болката, уловена в този каменен капан също като миризмата. Настръхна. Все още се чувстваше достатъчно римокатолик, за да усети тежестта на това престъпление отвъд обикновената му жестокост. То беше престъпление срещу Бог. Беше сатанинско.

Дали и това не бе част от мотива?

Да се превърне един църковен празник в черна меса?

Монсеньорът заговори и привлече вниманието на всички:

— Ей там са намерили младежа да се крие. — Посочи към изповедалнята до северната стена, в средата на дългия кораб.

Джейсън Пендълтън. Единственият оцелял.

Грей изпита някакво мрачно задоволство, че не всички са загинали през кървавата нощ. Нападателите бяха допуснали грешка. Не бяха непогрешими. Грешаха като всички хора. Съсредоточи се върху тази мисъл. Макар престъплението да беше нечовешко, ръката, която го бе извършила, бе човешка като всяка друга. Не че сред човеците нямаше и такива, които не заслужаваха това определение.

Ала хората можеха да бъдат залавяни и наказвани.

Стигнаха до подиума с мраморния олтар и епископския трон с висока облегалка. Вигор и племенницата му се прекръстиха. Вигор коленичи, после се изправи. Преведе ги през една врата в заградената с парапет източна част на олтара. Зад парапета олтарът също беше отбелязан с тебешир, а по мрамора имаше тъмни петна. Полицейска лента заграждаше един участък вдясно.

Съборен на пода и пропукал каменните плочи, златният саркофаг лежеше на едната си страна. Капакът му лежеше две стъпала по-долу. Грей изхлузи раницата си и коленичи.

Златната мощехранителница — в цялостния си вид — представляваше миниатюрна църква с вдлъбнати арковидни прозорци и библейски сцени от злато, рубини и смарагди, изобразяващи моменти от живота на Христос, от преклонението на влъхвите пред него до бичуването му и разпятието.

Грей си сложи латексови ръкавици.

— Тук са се пазели костите?

Вигор кимна.

— От тринайсети век.

Кат коленичи до Грей.

— Виждам, че вече са проверили за отпечатъци. — Посочи финия бял прах, полепнал по пукнатините в релефните повърхности.

— Отпечатъци не са били намерени — каза Рейчъл. Монк плъзна поглед по вътрешността на катедралата.

— И нищо друго не е било откраднато?

— Извършена е пълна инвентаризация — продължи Рейчъл. — Вече успяхме да разпитаме целия персонал, включително свещениците.

— Може би ще е добре лично да разговарям с тях по-нататък — измърмори Грей. Все още оглеждаше мощехранителницата.

— Жилищата им са от другата страна на двора с галериите — отвърна Рейчъл с безизразен глас. — Никой не е видял, нито чул нещо. Но щом искате да си губите времето, моля.

Грей вдигна поглед към нея.

— Казах само, че „може“ да поискам да говоря с тях.

Тя срещна погледа му съвсем спокойно.

— Аз пък останах с впечатлението, че това разследване е съвместно начинание. Ако ще си правим взаимни проверки на всяка крачка, няма да стигнем доникъде.

Грей си пое дълбоко дъх и преброи наум до десет. Разследването едва беше започнало, а вече беше настъпил юрисдикцията по мазолите. Трябваше да се вгледа по-рано в бдителната подозрителност на тази дама и да внимава повече къде стъпва.

Вигор сложи ръка на рамото й.

— Уверявам ви, че ги разпитахме подробно. Сред моите колеги словесната предпазливост често надвива здравия разум и в този смисъл се съмнявам да извлечете нещо повече от нас, още повече че не носите свещеническа якичка.

Монк се намеси:

— Всичко това е супер. Но може ли да ми обърнете малко внимание най-сетне? — Всички погледи се приковаха в него и той се ухили криво. — Ако не се лъжа, попитах дали е било откраднато нещо друго.

Грей с облекчение усети, че вече не е център на вниманието. Както обикновено, Монк му пазеше гърба. Дипломат в телесна броня.

Рейчъл фиксира Монк с безкомпромисния си поглед.

— Както казах, нищо не е било…

— Да, благодаря ви, лейтенант. Но се чудех дали тук не са пазят и други реликви. Реликви, които крадците не са взели.

Рейчъл свъси объркано вежди.

— Помислих си — обясни Монк, — че онова, което крадци те не са взели, може да ни подскаже толкова, колкото и онова, което са взели. — И сви рамене.

Лицето на жената се поотпусна малко, докато тя обмисляше новата гледна точка. Гневът й постепенно се отцеди. Грей поклати мислено глава. Как го постигаше това Монк? Отговори монсеньорът:

— Извън кораба има съкровищница. Там се пазят реликви от първоначалната римска църква, намирала се тук — тоягата и веригата на свети Петър, както и няколко парчета от Христовия кръст. Също и жезълът на един готически епископ от четиринайсети век и инкрустираният със скъпоценни камъни меч на един курфюрст от петнайсети.

— И нищо от съкровищницата не е било откраднато?

— Всичко беше инвентаризирано — отговори Рейчъл. Очите й все така бяха замислено присвити. — Нищо друго не са откраднали.

Кат беше коленичила до Грей, но погледът й си остана прикован върху другите, които стояха прави.

— Значи са били взети само костите. Защо?

Грей насочи вниманието си към отворения саркофаг. Извади от раницата тънко като химикалка фенерче и огледа вътрешността на златния сандък. Беше гладка. Просто равни златни повърхности. Забеляза по дъното малко бял прах. Дали бе от онзи, латентния? Или изронено костно вещество?

Имаше само един начин да разбере.

Обърна се към раницата си и извади комплекта за събиране на веществени доказателства. Използва портативна прахосмукачка на батерии, за да всмуче малко от прахта в стерилна епруветка.

— Какво правите? — попита Рейчъл.

— Ако това е костно вещество, може да ни отговори на някои въпроси.

— Като какви?

Той се дръпна малко назад и вдигна епруветката пред очите си. Съвсем мъничко сивкав прах.

— Бихме могли да го изследваме за възраст. Да разберем дали откраднатите кости са били на човек, живял по времето на Христос. Или не. Може би престъплението е имало за цел да прибере семейните кости на някой от Драконовия двор. Някой стар крал или принц.

Запечата епруветката и я прибра.

— Бих искал също да взема проби от счупеното стъкло на охранителната витрина. То може да ни насочи към устройството, пръснало на парчета бронирано стъкло. Лабораториите ни могат да изследват кристалната микроструктура за фрактурни модели.

— Аз ще се заема с това — каза Монк и си свали раницата.

— А каменните зидове? — попита Рейчъл. — Или другите материали вътре в катедралата?

— Какво имате предвид? — попита Грей.

— Онова, което е отключило смъртоносния пристъп при богомолците, може да е повлияло също на камъка, мрамора, дървото, пластмасата. По начин, който не се вижда с просто око.

Грей не се беше сетил за това. А трябваше. Монк срещна погледа му и вдигна вежди. Италианската лейтенантка току-що беше доказала, че е нещо повече от красива опаковка.

Грей се обърна към Кат да й възложи събирането на пробите. Тя обаче изглеждаше твърде заета с друго. С периферното си зрение Грей беше забелязал интереса й към мощехранителницата — тя само дето не беше пъхнала главата си вътре. В момента клечеше на мраморния под, наведена над нещо.

— Кат?

Тя вдигна миниатюрна четчица с косми от норка.

— Минутка само. — В другата си ръка държеше малка бутанова горелка. Натисна копчето и от дулото изсъска миниатюрно синьо пламъче. Тя приближи пламъка до купчинка прах, която явно беше смела с четчицата от дъното на реликвария.

След няколко секунди сивкавата пудра се разтопи — бълбукаше и се пенеше, превръщаше се в прозирна кехлибарена течност. Разтече се по студения мрамор и се втвърди в стъкло. Блясъкът на фона на белия мрамор не можеше да се сбърка.

— Злато — каза Монк. Погледите на всички присъстващи бяха приковани в експеримента.

Кат изключи горелката.

— Остатъчният прах в реликвария… е същият като в нафората. Моноатомно злато, тоест злато в м-състояние.

Грей си спомни описанието на лабораторните тестове, дадено им от директор Кроу — как прахът може да се разтопи до течно стъкло. Стъкло, направено от масивно злато.

— Това е злато? — попита Рейчъл.

Сигма беше предоставила на Ватикана частична информация за отровената нафора, така че доставките им да бъдат проверявани за ново вмешателство. Двамата шпиони на Светия престол също бяха информирани, но очевидно таяха съмнения по въпроса.

— Сигурни ли сте? — добави Рейчъл.

Кат вече се бе заела да докаже заключението си. Държеше капкомер и изливаше съдържанието му върху стъклото. Грей знаеше какво има в капкомера. Бяха ги снабдили с него от лабораториите на Сигма точно за тази цел. Цианидно съединение. Миньорите отдавна използваха един процес, наречен цианидно отделяне, чрез който отделяха златото от стари рудни отпадъци.

Там, където паднеше капка, стъклото се разливаше, сякаш изгорено с киселина. Но вместо да замъгли стъклото, цианидът оставяше следа от чисто злато, метална вена в стъклото. Всяко съмнение отпадна.

Монсеньор Верона гледаше немигащо и разсеяно опипваше свещеническата си якичка. Промърмори под нос:

— Стъгдите на града — чисто злато като прозрачно стъкло. — Грей го погледна въпросително.

Вигор поклати глава.

— От „Откровение“… не ми обръщайте внимание.

Ала Грей забеляза как се вглъбява в себе си, полуизвърнат, потънал в мисли. Дали не знаеше нещо повече? Усещаше, че свещеникът не толкова премълчава информация, колкото си дава време да обмисли нещо.

Кат ги прекъсна. Беше се навела над пробата с лупа в ръка и ултравиолетова лампа.

— Струва ми се, че тук може да има и нещо друго освен злато. Забелязвам в златото миниатюрни локвички сребро.

Грей се премести по-близо. Кат му направи място да погледне през лупата, като засенчи стъклото с ръка, така че синият блясък на ултравиолетовата светлина да осветява пробата по-добре. Вените метално злато наистина изглеждаха надупчени от сребърен примес.

— Може да е платина — каза Кат. — Спомнете си, че моноатомното състояние се проявява не само при златото, а при всички преходни метали от периодичната таблица. Включително платината.

Грей кимна.

— Прахът може да не е чисто злато, а смес от няколко метала. Амалгама от различни преходни метали в м-състояние.

Рейчъл продължаваше да се взира в прошареното с метал стъкло.

— Възможно ли е прахта да е резултат от износването на стария саркофаг? Златото да се е изронило от старост или нещо такова?

Грей поклати глава.

— Процесът за превръщането на метално злато в м-състояние е сложен. Само старостта не е достатъчна.

— Но лейтенантът може и да има известно право — каза Кат. — Може би устройството е повлияло на златото в реликвария и част от него е трансмутирало. Все още нямаме представа посредством какъв механизъм устройството…

— Аз може и да имам една идейка — прекъсна я Монк. Той стоеше до счупената охранителна витрина, където беше събирал отломки. Пристъпи към един голям железен кръст върху постамент недалеч от витрината.

— Изглежда, някой от криминалистите е пропуснал една гилза — каза Монк. Протегна ръка и измъкна куха гилза изпод стъпалата на разпнатия Христос. Направи крачка назад, вдигна гилзата към кръста и я пусна. Тя прелетя петнайсет сантиметра празно пространство и се залепи със звън за кръста.

— Магнетизиран е — каза Монк.

После се чу още един звън. По-силен. По-остър. Кръстът се завъртя на половин оборот върху постамента си.

В продължение на половин секунда Грей не проумяваше какво е станало.

Монк се хвърли към олтара и изкрещя:

— Залегни!

Изтрещяха още изстрели.

Грей усети как нещо го ритна в рамото, но телесната броня го спаси от сериозно нараняване. Рейчъл го хвана за ръката и го дръпна между два реда пейки. Куршуми се забиваха в дървото, отчупваха парченца мрамор.

Кат се хвърли към монсеньора и го прикри с тялото си. Един куршум я лизна по бедрото и едва не я събори, но двамата успяха да се скрият зад олтара при Монк.

Грей бе успял да зърне нападателите.

Мъже в раса с качулките.

Чу се рязко изпукване. Грей вдигна поглед и видя нещо черно с размерите на юмрук да прелита в дъга през църквата.

— Граната! — изкрещя той, дръпна раницата си и изблъска Рейчъл между пейките. Приведоха се ниско и хукнаха към южната стена.

 

03:20

 

На Монк почти не му остана време да реагира, след като Грей извика да ги предупреди. Дръпна Кат и монсеньора и се просна отгоре им зад каменния олтар.

Гранатата падна в другия край на помещението и се взриви. Фонтан от мрамор изригна нагоре и встрани и засипа дървените пейки. Последваха го облаци дим.

Полуоглушен от взрива, Монк без приказки дръпна Кат и Вигор да станат.

— След мен!

Щяха със сигурност да умрат, ако останеха тук. Една граната зад олтара и щяха да станат на хамбургер. Трябваше им по-защитима позиция.

Монк хукна към северната стена. Зад него изстрелите трещяха с все сила. Грей тичаше към отсрещната стена. И така ставаше. Заемеха ли позиции, можеха да открият кръстосан огън през средата на църквата.

Извън прикритието на олтара, Монк тичаше с всички сили. Насочи се към най-близкото убежище — широка дървена врата. Куршуми се забиваха в мраморния под, рикошираха в колоните и разкъсваха дървените пейки. Вече идваха от всички посоки. Част от нападателите бяха заели позиция навътре в църквата, влизаха през странични входове, обграждаха ги и им отрязваха пътя за бягство.

Трябваше им някакво укритие.

Монк измъкна късоносото пушкало и без да спира, нагласи приклада в сгъвката на левия си лакът и натисна спусъка. Заедно със стрелбата чу и остър стон откъм пейките. С това пушкало точността не беше от съществено значение.

Насочи цевта напред и се прицели в дръжката на вратата.

Едва ли можеше да разчита, че вратата води навън, но поне щеше да ги изведе от централния кораб. От няколко крачки разстояние натисна спусъка въпреки вялите протести на монсеньор Верона.

Нямаше време за дебати.

Изстрелът проби във вратата голяма колкото юмрук дупка, като отнесе и бравата, и дръжката. Монк връхлетя върху вратата. Тя се отвори с трясък под натиска на рамото му. Той се срина вътре, последван от Кат и монсеньора. Кат се обърна и затръшна вратата. Накуцваше.

— Не — каза свещеникът.

Чак сега Монк разбра причината за възраженията му.

Стаята с куполообразен таван беше голяма колкото единичен гараж. Монк плъзна поглед по стъклените витрини, препълнени със стари раса и отличителни знаци за ранг, тук-там по някоя скулптура. В някои от витрините грееше злато.

Попаднали бяха в съкровищницата на катедралата.

От която нямаше друг изход.

Капан.

Кат зае позиция с глока си в ръка и надникна през дупката във вратата.

— Идват.

 

03:22

 

Рейчъл стигна до края на дългата пейка. Беше останала без дъх, сърцето й биеше бясно. Онези продължаваха да стрелят сякаш от всички посоки; куршумите отчупваха цели парчета дърво от съседните редове.

Ушите й още бяха заглъхнали от взрива на гранатата, но слухът й се връщаше. Свещениците и персоналът в жилищните помещения със сигурност бяха чули експлозията и се бяха обадили на полицията.

Стрелбата отслабна за миг — закачулените нападатели се престрояваха по-близо до централната пътека.

— Тичай към онази стена — подкани я Грей. — Зад колоните. Ще те прикривам.

Рейчъл погледна към колоните, поддържащи високия купол на тавана. Те предлагаха по-добро укритие от дървените пейки. Хвърли поглед през рамо към американеца.

— По мой сигнал — каза той, приклекнал между двете редици пейки. Погледите им се срещнаха. В очите му Рейчъл видя здравословен страх, но също и решителност и концентрация. Той й кимна, извъртя се, после извика: — Тръгвай!

Рейчъл се хвърли към края на редицата. Зад нея избухна стрелба, по-силна от тази на нападателите. Пистолетите на капитана нямаха заглушители.

Тя се плъзна по мраморния под и се претърколи зад трите колони. Моментално се изправи, прилепила гръб към една. Надникна предпазливо иззад нея и видя командир Пиърс да се придвижва заднишком към нея — стреляше и с двата си пистолета.

Мъж в расо в края на същата редица падна назад уцелен. Друг, на централната пътека, извика и се стисна за врата в напразен опит да спре шурналата кръв. Останалите се бяха привели да избегнат стрелбата на американеца. В другия край на църквата дузина мъже се приближаваха в полукръг към вратата на съкровищницата и стреляха почти без прекъсване.

Когато Пиърс стигна задъхан до нея, Рейчъл се завъртя да провери от другата страна на колоната покрай стената. Засега никой не беше заобиколил от тази страна. Но най-вероятно скоро щяха да го направят.

— И сега какво? — попита тя и извади пистолета си — беретата, която й беше дал карабинерът в Рим.

— Тази редица колони е успоредна на стената. Гледаме да не се показваме и стреляме по всичко, което се движи.

— И целта ни е?

— Да се измъкнем някак от този смъртоносен капан.

Рейчъл се намръщи. Ами другите? Американецът, изглежда забеляза тревогата й.

— Ще се насочим към улицата. И ще повлечем след себе си колкото можем повече от тези копелета.

Тя кимна. Щяха да изиграят ролята на примамка.

— Да тръгваме.

Колоните покрай южната стена се издигаха през два метра. Те поеха бързо напред, привеждаха се ниско и използваха редиците пейки като допълнително прикритие. Пиърс стреляше високо, а Рейчъл имаше грижата никой да не стигне до пътечката между колоните и стената, като стреляше и при най-слабия знак за движение.

Замисълът им проработи. Стрелбата по тяхната позиция се усили. Но от друга страна, това ги забавяше и увеличаваше риска от втора граната. Бяха стигнали едва до половината на кораба и вече ставаше невъзможно да се придвижват от колона до колона.

Един куршум уцели американеца в гърба и той се просна по лице на пода. Рейчъл ахна ужасено. Само че той се надигна и стана.

Рейчъл се придвижваше бавно напред, с гръб към стената, насочваше пистолета си ту напред, ту назад. Вниманието й беше насочено към кораба и така тя допусна същата грешка като нападателите предната нощ.

Вратата на изповедалнята зад нея се отвори. Преди да е помръднала, една ръка се стрелна и се уви около шията й. Избиха пистолета от ръката й. Студената стомана на пистолетно дуло се притисна във врата й.

— Не мърдай — излая дълбок басов глас, докато Пиърс се обръщаше. Ръката на нападателя беше като дървесен ствол, спираше дишането й. Беше висок, истински гигант, и почти я отлепяше от земята. — Хвърлете оръжията.

Стрелбата затихна. Вече беше ясно защо не са метнали втора граната. Двамата си бяха мислили, че бягат, а стрелците всъщност ги бяха натиквали право в капана.

— Аз бих го послушал — обади се нов, копринен глас откъм килийката на каещите се в съседство до изповедалнята. Вратата се отвори и още един човек излезе оттам — в черна кожа от главата до петите.

Не беше монах, а жена. Стройна, евразийка. Вдигна пистолета си — черен зигзауер. Насочи го в лицето на Грей.

— Deja vu, капитан Пиърс?

 

03:26

 

Вратата беше проблем. Бе останала без брава и лесно можеше да се отвори. А не смееха да я затискат с рамене. Повечето куршуми се спираха в масивното дърво, но някои попадаха на слабо място и го пробиваха, превръщаха го в швейцарско сирене.

Монк беше запънал вратата с крак, по-точно с пета, като тялото му оставаше встрани. Вибрациите от куршумите стигаха чак до коляното му.

— Побързайте там отзад — подкани ги той.

Насочи пушката си през дупката във вратата и стреля напосоки. Димящата гилза изскочи от затвора на пушкалото, удари се в дългите витрини и отскочи. Изстрелът вдъхна респект на нападателите от другата страна на вратата и те отстъпиха, но продължиха да стрелят от разстояние. Изглежда, знаеха, че плячката им е в капан.

Какво чакаха тогава?

Монк очакваше всеки момент да хвърлят граната към вратата. Молеше се каменната стена да го опази жив. И после какво? Изкъртеха ли онези вратата, тримата бяха обречени.

А вероятността някой да им се притече на помощ беше минимална. Беше чул пукота от пистолета на Грей в другия край на църквата. Звучеше така, сякаш се оттегля към централните врати. Монк знаеше, че командирът се опитва да отвлече стрелбата от тяхната позиция. Единствено благодарение на това още бяха живи.

Сега обаче пистолетът на Грей мълчеше.

Можеха да разчитат само на себе си.

Нов залп удари вратата, рамката се разтресе, кракът му също. Бедрото му гореше от усилието и беше започнало да трепери.

— Ей, хора, сега или никога!

Дрънчене на ключове го накара да обърне очи. Монсеньор Верона от известно време се бореше с връзка ключове, дадена му от иконома на катедралата. Опитваше се да отключи третата бронирана витрина. Най-накрая, с вик на облекчение, откри нужния ключ и предната стена на витрината се отвори като порта.

Кат се пресегна през рамото му и грабна един дълъг меч — декоративно оръжие от петнайсети век със златна дръжка, обсипана с геми. Острието обаче, три стъпки дълго, беше от излъскана стомана. Тя го изтегли покрай свещеника и като се държеше встрани от линията на стрелбата, го заби между вратата и рамката, за да я залости.

Монк си свали крака и заразтрива изтръпналото си коляно.

— Крайно време беше. — Мушна отново цевта на пушката си в дупката и стреля — повече от яд, отколкото с надеждата да уцели някого.

Рискува да надзърне през дупката. Един от нападателите лежеше по гръб. Половината му глава я нямаше. Затова пък се беше събрала цяла локва кръв. Един от изстрелите му на сляпо си беше намерил мишена.

Сега обаче нападателите им решиха да сложат край на играта.

Черен гладък ананас заподскача между пейките право към тяхната врата. Монк прилепи гръб към каменната стена и викна:

— Стреляйте в дупката!

 

03:28

 

Експлозията в другия край на църквата привлече погледите на всички — освен на Грей. С нищо не можеше да помогне на другите.

Мрачна усмивка разтегли лицето на високия мъж.

— Изглежда, приятелите ви…

Рейчъл се задвижи. Отклонил за миг вниманието си, мъжът беше охлабил хватката си, а навярно и я беше подценил — нали бе жена. Рейчъл сведе глава и я изви рязко назад, заби я в долната челюст на мъжа, достатъчно силно да изхрущят зъбите му.

С мълниеносно движение удари задържащата я ръка с долния ръб на дланта си и едновременно се наведе, заби лакът в корема му, после се извъртя и го удари с юмрук в слабините.

Грей извъртя пистолета си към Лейди Дракон. Само че тя бе по-бърза — скочи напред и насочи пистолета си между веждите му, само на сантиметри от него.

Високият се преви и падна на колене. Рейчъл ритна пистолета му.

— Бягай! — изсъска й Грей, без да сваля очи от Лейди Дракон.

Наемницата на Гилдията срещна погледа му… и направи нещо изключително странно. Помръдна дулото на пистолета си към входа на църквата и му кимна да тръгне натам.

Пускаше го.

Грей отстъпи назад. Тя не стреля, но го държеше на прицел, готова да стреля, ако се опита да я нападне.

Вместо да се чуди на това неочаквано развитие на нещата, Грей се завъртя и стреля към монасите. Повали двамата най-близо. Бяха се заплеснали заради експлозията и бяха пропуснали мълниеносната промяна в съотношението на силите тук.

Грей стисна Рейчъл за ръката и я повлече към изхода.

Точно зад него се чу изстрел от пистолет. Куршумът го удари над лакътя и го завъртя, но само наруши стъпките му. Пистолетът на Лейди Дракон димеше. Беше стреляла по Грей, докато помагаше на високия да се изправи. Кръв се стичаше по лицето й — от самонанесена рана, чиято цел беше да прикрие двойната й игра. Съзнателно се беше целила зле.

Двамата с Рейчъл се шмугнаха зад последната колона. Вратата към преддверието беше право пред тях. Никой не стоеше на пътя им.

Грей рискува да хвърли поглед към стрелбата в дъното на катедралата. Дим се издигаше на кълбета през взривената врата. Шепа стрелци обсипваха с куршуми отвора, за да са сигурни, че този път никой няма да избяга. После един от тях хвърли нова граната — право през избитата врата.

Другите стрелци приклекнаха да се предпазят от взрива.

Дим и отломки се пръснаха през празната рамка.

Грей се обърна. Рейчъл също беше видяла атаката. Очите й бяха пълни със сълзи. Той я усети как се отпуска отгоре му и коленете й омекват. Нещо дълбоко в сърцето му се сви в унисон с нейната скръб. И той беше губил колеги. Обучили го бяха да скърби за тях по-късно.

Тя обаче беше изгубила свой близък роднина.

— Стегни се — грубо рече той. Само това можеше да направи. Трябваше да я изведе на безопасно място.

Тя вдигна очи към него и изглежда, почерпи сила от суровото му лице. Това й трябваше сега. Не съчувствие. Сила. И преди го беше виждал — на бойното поле, под обстрел.

Тя кимна. Готова беше.

Хукнаха заедно към външните врати.

Двама убийци охраняваха фоайето, на пост до труповете на двама мъже в униформата на немската полиция, същите, които бяха стояли на пост при заграждението. Единият от облечените в монашески раса постови стреля и принуди Рейчъл и Грей да отскочат встрани. До централния изход нямаше как да стигнат, но само на няколко крачки вляво от тях имаше друга врата.

По липса на избор двамата влетяха през нея. Вторият монах вдигна оръжието си и към тях полетя стена от огън. Типът стреляше с шибана огнехвъргачка. Грей затръшна вратата, но от процепите покрай касата блъвна огън. Грей бързо отстъпи. Вратата не се заключваше.

Хвърли поглед зад себе си.

Стъпала се издигаха в спирала нагоре.

— Стълбите към кулата — каза Рейчъл. Куршуми се забиха във вратата.

— Давай — каза той.

Бутна я пред себе си и хукнаха по витото стълбище. Зад и под тях вратата се отвори с трясък и Грей чу познат глас да крещи на немски:

— Хванете ги! Живи ги изгорете!

Гласът на високия мъж, водача на монасите.

Тежки стъпки загромолиха по стълбите.

Заради извивките на стълбището, нито една от групите нямаше пряка линия за стрелба към другата, но въпреки това предимството беше на страната на преследвачите. Грей и Рейчъл тичаха, а по петите ги гонеше фонтан от огън, изригваше на изблици зад тях, протягаше се покрай извивките на стълбището.

Тичаха и завиваха, тичаха и завиваха. Със стесняването на островърхата кула стъпалата ставаха все по-тесни. Високи прозорци с цветни витражи се нижеха по стените, но бяха твърде тесни, за да предлагат някакъв изход, по-скоро бойни амбразури за стрелба с лък.

Накрая стигнаха до камбанарията. Огромна камбана висеше над стоманена решетка, под която се простираше кладенецът на кулата. Около камбаната имаше платформа.

Поне тук прозорците бяха достатъчно широки да се прекатериш и без стъкла, които да заглушават повика на мощната камбана — само че и те не предлагаха изход, защото бяха преградени с решетки.

— Наблюдателница — каза Рейчъл. Държеше пистолета, който й беше дал Грей, насочен към отвора на стълбището.

Грей бързо обиколи камбаната. Друг изход освен стълбището нямаше. Градът се простираше под него — река Рейн искреше, прехвърлена от извития мост Хохенцолерн; музеят „Лудвиг“ беше ярко осветен, както и операта. Ала нямаше как да стигнат до улиците долу.

Чуха се далечни полицейски сирени, безнадежден и някак зловещо чужд вой.

Грей свъси вежди.

Рейчъл извика, той се обърна — и в същия миг откъм стълбището изригна огнен залп. Рейчъл изтича при него.

Времето им беше свършило.

 

03:34

 

Йегер Грел влезе във взривената съкровищница с пистолет в ръка. Беше изчакал димът от втората граната да се разнесе. Двамата му партньори бяха отишли при другите, които залагаха последните запалителни бомби близо до входа на църквата.

И той щеше да иде там — но първо искаше да види разкъсаните тела на онези, които бяха убили Ренар, другаря му по оръжие. Прекрачи прага, готов да се сблъска с вонята на кървава плът и разпилени вътрешности.

Отломките от вратата се бяха пръснали по пода. Той пристъпи с пистолета си напред. При втората му стъпка нещо го удари по ръката. Той се дръпна назад, зашеметен, неразбиращ. Сведе озадачен поглед към чуканчето на отсечената си китка, от което бликаше кръв. Не усещаше болка.

Вдигна поглед и видя как един меч — меч! — разсича въздуха. Острието стигна до врата му още преди изненадата да се изпише на лицето му. Не усети нищо, когато тялото му се катурна напред, а главата му, макар да беше невъзможно, политна назад.

После той продължи да пада, да пада и да пада… докато светът бързо потъваше в мрак.

 

03:35

 

Кат отстъпи назад и сведе меча. Наведе се, хвана трупа за едната ръка и го завлече встрани, така че да не се вижда от прага. Главата й още звънтеше от експлозията.

Прошепна на Монк — поне се надяваше, че шепне: не чуваше дори собствените си думи.

— Помогни на монсеньора.

Монк премести поглед от обезглавеното тяло към окървавения меч в ръката й; беше се ококорил и от шока, и от неохотно уважение. Приближи се до изложбената витрина и помогна на свещеника да излезе измежду експонатите. След първата граната тримата се бяха скрили зад бронираното й стъкло, сигурни, че ще последва и втора.

Последвала беше.

Витрината си беше свършила работата — бе опазила най-ценното съкровище, което бе съхранявала някога — живота им. Шрапнелите бяха смлели всичко друго, но заслонени зад бронираното стъкло, те бяха оцелели.

Идеята беше на Кат.

След взрива, който сякаш още кънтеше в главата й, тя беше изскочила от витрината и беше грабнала меча, който бе паднал на пода. Той се беше оказал по-подходящо оръжие от пистолета й. Един изстрел би предупредил другите нападатели.

Сега цялата трепереше. Тялото й помнеше последния й бой с нож… както и последствията. Тя стисна силно дръжката на меча, извличаше сила от твърдата стомана.

Монсеньор Верона с мъка се изправи. Огледа крайниците си поред, сякаш не можеше да повярва, че са си по местата.

Кат се върна при зейналата рамка. С изключение на току-що обезглавения, като че ли никой друг от стрелците не проявяваше интерес към съкровищницата. Бяха се струпали при входа.

— Трябва да действаме. — Кат им даде знак да излязат и като се държеше близо до стената, ги поведе далеч от предните изходи, далеч от стрелците. Стигна до ъгъла, където корабът се пресичаше със страничния неф, и им махна да я последват.

Щом се скриха от полезрението на стрелците, монсеньорът посочи към дъното на нефа и прошепна:

— Натам.

Там имаше изход. Неохраняван. Стиснала меча от петнайсети век, Кат ги поведе напред. Бяха оцелели.

Но какво ставаше с другите?

 

03:38

 

Рейчъл стреляше надолу по стълбището и броеше наум патроните във втория пълнител. Девет. Имаха още амуниции, но не и време да заредят. Пиърс беше твърде зает с друго.

Поради липса на избор, стреляше на сляпо и засега удържаше нападателите на разстояние. Огнени езици все така се ливваха към нея като дъха на дракон.

Тази патова ситуация не можеше да продължи още дълго.

— Грей! — извика тя.

— Секунда още — отвърна той иззад камбаната.

Пламъците откъм стълбището за миг отслабнаха и тя побърза да натисне спусъка. Трябваше да ги задържи. Куршумът се удари в каменната стена и рикошира надолу.

После магазинът на пистолета се отвори автоматично.

Патроните бяха свършили.

Тя отстъпи заднишком и заобиколи камбаната.

Грей беше свалил раницата си и беше вързал въже за решетката на един от прозорците. Другия му край беше стегнал около кръста си, а самото въже беше навил около едната си ръка. Беше използвал малък лост от комплекта си с инструменти, за да изкърти две от решетките, и отворът беше широк точно колкото да се провреш навън.

— Хвани намотката — каза той.

Тя взе найлоновото въже, дълго приблизително пет метра. Нов огнен език се изстреля откъм стълбището. Онези си опитваха отново късмета, придвижваха се нагоре.

Грей грабна раницата си. Провря се между решетките, стъпи на каменния парапет отвън, надяна раницата на гърба си и се обърна към Рейчъл.

— Въжето.

Тя му го подаде.

— Внимавай.

— Малко е късно за това.

Погледна надолу между стъпалата си. Едва ли беше най-умното нещо в момента, помисли си Рейчъл. При вида на стометровата пропаст на всеки биха му омекнали коленете… а сега силата на краката беше най-важното нещо.

Грей се обърна с гръб към нея, стъпил на корниза на южната катедрална кула.

На четири метра, от другата страна на страховития зев, се издигаше северната кула, близнак на южната. Понеже не беше разрешена за свободен достъп, на нейните прозорци нямаше решетки. Но нямаше и надежда да се прескочи от прозорец в южната в прозорец в северната кула, не и от изправено положение. Вместо това, Грей смяташе да се хвърли напред и да се улови за нещо, каквото се случи, по декоративната фасада на кулата отсреща.

Рискът беше огромен, но друг изход нямаха.

Грей присви колене. Рейчъл затаи дъх, вдигнала юмрук пред устата си.

Без да се колебае, Грей просто се наклони напред, скочи и метна намотаното въже далеч встрани. Прелетя пропастта и се удари току под перваза на прозореца отсреща. Протегнатите му ръце се впиха като по чудо в него. Но силата на сблъсъка го отхвърли назад. Ръцете му не можеха да го удържат. Започна да пада.

— Левият ти крак! — извика му тя.

Той я чу. Левият му крак задраска по каменната повърхност и пръстите му откриха грозния водоливник на долния ред. Той стъпи на главата му.

Хвана се отново за перваза и откри стъпенка и за десния си крак. Беше залепнал за стената като муха. Пое си дълбоко дъх, после се изкатери и се прехвърли през прозореца.

Рейчъл рискува да погледне зад себе си, наведе се да надникне под камбаната. Пламъците бяха престанали. Знаеше, че онези разбират какво означава липсата на стрелба откъм камбанарията.

Повече не можеше да чака. Промуши се през решетките. Первазът беше хлъзгав от птичи изпражнения, вятърът брулеше силно.

Грей вече беше завързал въжето от другата страна на пропастта. Беше направил мост.

— Побързай! Ще те хвана.

Тя срещна погледа му през празното пространство и видя в него непоколебима решителност.

— Ще те хвана — повтори той.

Рейчъл преглътна и посегна. Не поглеждай надолу, помисли си и хвана въжето. Да мести едната си ръка пред другата. Нищо повече не трябваше да прави.

Наведе се напред, стиснала въжето с две ръце; пръстите на краката й все още бяха върху корниза. Чу камбаната да звънти зад нея. Стресна се и погледна през рамо — видя по каменния под да подскача сребрист цилиндър.

Нямаше представа какво е… но със сигурност беше нещо гадно.

Друго насърчение не й трябваше — тя се засили и бързо се прехвърли по моста, ръка след ръка, като риташе с крака за инерция. Грей я улови през кръста.

— Бомба — прошепна тя и кимна назад към южната кула. — Какво…

Експлозията погълна другите думи. Ударната вълна я блъсна в гърба, тя влетя през прозореца и се стовари върху гърдите на Грей. Двамата паднаха на пода на кулата. Стена от син нажежен пламък се ливна над тях през прозореца.

Грей я държеше здраво, прикрил я с тялото си.

След миг пламъците изчезнаха.

Грей се претърколи настрани и Рейчъл се надигна на лакът и погледна към южната кула. Тя гореше. Огнени езици се вихреха зад прозорците. Камбаната биеше в огнения ад.

Грей застана до нея и издърпа въжето — възелът от другата страна беше изгорял. Прозоречните решетки на горящата кула светеха.

— Запалително устройство — каза той.

Пламъците се гънеха под напора на вятъра сякаш в памет на убитите, и тази нощ, и предната. Рейчъл си представи шеговитата усмивка на вуйчо си. Мъртъв. Изпълни я скръб… както и още нещо, нещо по-горещо и по-остро. Залитна, но Грей я хвана.

Полицейски сирени виеха през града.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Рейчъл кимна.

— Ще ни мислят за мъртви. По-добре да си останем мъртви.

Забързаха надолу по стълбището. Сирените си чуваха вече по-силно — но по-близо от тях автомобилен двигател изрева хрипливо, после още един.

Грей погледна през един прозорец.

— Изтеглят се.

Рейчъл също погледна. Три етажа по-долу два черни вана се изтегляха право през пешеходната зона на площада.

— Хайде — каза Грей. — Имам лошо предчувствие.

И хукна надолу. Рейчъл го последва, доверила се на инстинкта му.

Стигнаха тичешком фоайето. Една от вратите към кораба беше оставена отворена. Рейчъл надникна в църквата — където беше загинал вуйчо й. Но нещо привлече погледа й, нещо по-близо, на пода на централната пътека.

Сребристи цилиндри.

Поне десет. Свързани с червени жици.

— Бягай! — изкрещя тя и хукна.

Стигнаха заедно до централния вход и излетяха на площада.

Без да разменят и дума, хукнаха към единственото прикритие — големия ван на немската полиция. Пъхнаха се под него миг преди устройствата да експлодират.

Звукът беше като от фойерверки, които се запалват един след друг.

Разнесе се и трясък на счупено стъкло, достатъчно силен да се чуе през експлозиите. Рейчъл вдигна поглед. Огромният витраж от баварско стъкло над централния вход се пръскаше в блестяща каскада от огън и цветни отломки.

Тя се мушна още по-навътре под вана, далеч от стъкления дъжд който се изсипваше безмилостно върху площада.

Нещо тежко падна до вана и Рейчъл се извъртя и погледна покрай гумите. Една от масивните дървени врати на катедралата лежеше на улицата и гореше.

После се намеси нов звук. Изненадани гласове. Приглушени. Откъм вътрешността на вана. Рейчъл погледна Грей, Нож се появи изневиделица в ръката му, сякаш по магия.

Заобиколиха към задната страна на вана.

Преди още да са докоснали дръжката, вратата се отвори.

Рейчъл зяпна невярващо, когато набитият колега на Грей скочи на паважа. Последва го жената от екипа им, с меч в ръка. И най-последен — един познат и обичан човек.

— Вуйчо! — Рейчъл се хвърли на врата му. Той също я прегърна, после каза:

— Не мога да разбера защо всички са решили да ме взривяват.

 

04:45

 

След час Грей крачеше из хотелската стая. Нервите му бяха опънати до скъсване. Бяха наели стаята под фалшива самоличност, след като решиха, че е най-добре да се разкарат от улиците по най-бързия начин. Хотел „Кристал“ на Урсулаплац се намираше на няма и половин миля от катедралата, малко кокетно хотелче с някак скандинавска обстановка, наблягаща на основните цветове.

Бяха се оттеглили тук да съставят план за действие.

Но първо им трябваше повече информация.

Ключ се пъхна в ключалката на вратата и Грей сложи ръка на пистолета си. Нямаше намерение да поема никакви рискове. Отпусна се, когато новодошлият се оказа монсеньор Верона — връщаше се от разузнавателната си мисия.

Изражението му беше повече от мрачно.

— Какво става?

— Момчето е мъртво — каза монсеньорът.

— Кое момче?

— Джейсън Пендълтън. Оцелелият младеж. Току-що го съобщиха по Би Би Си. Убили са го в болничната му стая. Причината за смъртта още е неизвестна, но има сериозни подозрения. Особено предвид съвпадението с опожаряването на катедралата.

Рейчъл тъжно поклати глава.

По-рано Грей с огромно облекчение беше установил, че всички са живи и здрави, като се изключеше някое и друго натъртване и ожулване. Въобще не се беше сетил за оцелелия от първото клане. Само че случилото се беше напълно логично. Нападението срещу катедралата очевидно бе почистваща операция с цел да се заличат евентуални следи. И, разбира се, това включваше и премахването на единствения очевидец.

— Научихте ли нещо друго? — попита той.

Беше пратил монсеньора във фоайето, след като се бяха регистрирали в хотела, за да разбере нещо повече за положението в катедралата. Той беше най-подходящият за тази задача. Говореше свободно езика, а свещеническата му якичка щеше да го постави извън всяко подозрение.

Дори и сега клаксони и сирени виеха сякаш из целия град. През прозореца на стаята им се виждаше Катедралният хълм. Малка армия от пожарни, линейки и полицейски коли се събираше там, червено-сините им лампи осветяваха сцената в дискотечен ритъм. Дим забулваше нощното небе. Улиците бяха пълни със зяпачи и новинарски екипи.

— Нищо ново не научих — каза Вигор. — Огънят още вилнее във вътрешността на катедралата. Не се е разпространил. Хванах интервю с един от тамошните свещеници. Никой не е пострадал. Но са загрижени за съдбата ни — моята и на племенницата ми.

— Това е добре — каза Грей и си спечели един остър поглед от Рейчъл. — Както вече казах, за момента те смятат, че са ни елиминирали. Трябва да се възползваме максимално от това. Докато не знаят, че сме живи, няма да ни надничат над раменете.

— Нито ще ни пращат убийци — каза Монк. — Тази част най-много ми харесва.

Кат — работеше с лаптоп, свързан към дигитална камера — се обади:

— В момента снимките се зареждат.

Грей стана и отиде до бюрото. Монк и другите не бяха влезли в полицейския ван само за да се скрият след бягството си, а и за да направят снимки на нападателите. Грей беше впечатлен от тази проява на съобразителност.

Черно-бели, големи колкото нокът изображения изпълниха екрана.

— Ето — каза Рейчъл и посочи една от снимките. — Този ме сграбчи.

— Водачът на групата — отбеляза Грей.

Кат кликна два пъти върху снимката и тя зае целия екран. Мъжът беше уловен в крачка на излизане от катедралата. Беше с тъмна коса, дълга почти до раменете. Без брада и мустаци. Орлов нос и остри черти, лишени от изражение. Дори и на снимката излъчваше впечатление за превъзходство.

— Виж го само това самодоволно копеле — каза Монк. — Котката, която изяде канарчето.

— Някой разпознава ли го? — попита Грей. Групово поклащане на глави.

— Мога да я вържа към софтуера за лицево разпознаване на Сигма — предложи Кат.

— Засега недей — каза Грей и обясни, когато тя го погледна смръщено: — Не забравяй, че сме мъртви.

Плъзна очи из стаята. Макар обикновено да предпочиташе соловата игра, без Големия брат да му наднича през рамото, повече не можеше да се прави на самотния вълк. Сега имаше екип и отговаряше не само за своята кожа. Погледът му се спря на Рейчъл и Вигор. Вече не ставаше дума дори само за собствения му екип. Всички разчитаха на него. Изведнъж се почувства притиснат. Нищо не искаше повече от това да се свърже със Сигма, да се консултира с директор Кроу и да прехвърли отговорността на него.

Но не можеше… поне на първо време.

Окашля се и каза:

— Някой е знаел, че сме сами в катедралата. Или са я наблюдавали, или са получили предварителна информация.

— Изтичане — каза Вигор и потри рехавата козя брадичка под долната си устна.

— И това е възможно. Но мога само да гадая откъде е дошло. — Грей погледна към Вигор. — От вас или от нас.

Вигор въздъхна и кимна.

— Боя се, че вината може би е наша. Драконовият двор винаги е твърдял, че има свои членове в средите на Ватикана. А и засадата тук непосредствено след нападенията срещу мен и Рейчъл ме навеждат на мисълта, че проблемът е някъде в самия Свещен град.

— Не е задължително — отвърна Грей, обърна се към лаптопа и посочи друга миниатюрна снимка. — Увеличи тази.

Кат кликна два пъти върху нея. На екрана се появи образ на стройна жена, качваща се в един от вановете. Лицето й се виждаше само като силует.

— Някой познава ли я? — попита Грей. Пак поклащане на глави.

Монк се приведе по-близо до екрана на лаптопа.

— Но не бих имал нищо против да се запознаем.

— Това е жената, която ме нападна във Форт Детрик.

Монк се дръпна назад, изведнъж изгубил интерес към жената.

— Агентката на Гилдията?

Вигор и Рейчъл ги гледаха объркано. Грей нямаше време да ги запознава подробно с историята на Гилдията, очерта само основните й характеристики — разпръснатата й структура по подобие на терористичните клетки, връзките й с руската мафия и интереса й към новите технологии.

След като той приключи с обяснението, Кат попита:

— Значи смяташ, че изтичането може да е станало при нас?

— След Форт Детрик? — Грей се намръщи. — Кой може да каже откъде изтича информация? Фактът обаче, че Гилдията е тук и работи заедно с Драконовия двор, ме навежда на мисълта, че са били привлечени именно заради нашето участие. Но ми се струва, че и те са пропуснали началото на играта, също като нас.

— Защо смяташ така? — попита Рейчъл. Грей посочи екрана.

— Защото Лейди Дракон ме пусна да избягам.

Последва потресено мълчание.

— Сигурен ли си? — попита Монк.

— Абсолютно. — Грей потърка натъртената си ръка над лакътя, където онази го беше уцелила на сбогуване.

— И защо ще прави такова нещо? — попита Рейчъл.

— Защото разиграва Драконовия двор. Както казах, според мен единствената причина да включат Гилдията в това начинание е участието на Сигма. Дворът е поискал съдействие от Гилдията за елиминирането или залавянето ни.

— И ако ни бяха убили, услугите на Гилдията повече нямаше да са необходими — каза Кат. — Партньорството щеше да приключи и Гилдията никога нямаше да разбере какво знае Дворът.

— Но сега Дворът ни мисли за мъртви — посочи Рейчъл.

— Именно. И това е още една причина да поддържаме тази заблуда колкото се може по-дълго. Щом ние сме мъртви, Дворът ще прекъсне връзките си с Гилдията.

— Един противник по-малко — каза Монк. Грей кимна.

— И какво ще правим сега? — попита Кат.

Виж, това беше загадка. Нямаха никакви улики… освен една. Грей хвърли поглед към раницата си.

— Прахта, която взехме от мощехранителницата. Тя трябва да съдържа ключа към всичко това. Но не знам каква ключалка отключва. И щом не можем да го пратим на Сигма за анализ…

— Мисля, че сте прав — обади се Вигор. — Отговорът се крие в прахта. Но може би ще е по-добре да се запитаме не що е то…

Монсеньорът млъкна внезапно, присви очи и сложи ръка на челото си.

— Що е то… — промърмори под нос.

— Вуйчо? — притеснено каза Рейчъл.

— Нещо… хрумна ми нещо, но не мога да го уловя.

Грей си спомни, че и преди е виждал подобно изражение на силна вътрешна концентрация по лицето на свещеника — когато беше цитирал един стих от Откровението.

Свещеникът стисна ръка в юмрук.

— Убягва ми. Все едно се опитвам да уловя сапунен мехур. — Поклати глава. — Може би съм преуморен.

Грей усещаше, че свещеникът е откровен… отчасти. Но все пак премълчаваше нещо, нещо, задействано от думите „що е то“. Стори му се, че за миг съзира зад объркването на възрастния мъж страх.

— Е, какъв е по-добрият въпрос? — попита Монк, за да ги върне към темата. — Започнахте да казвате какъв би бил по-добрият въпрос от този за естеството на прахта.

Вигор кимна.

— Вярно. Може би трябва да се запитаме как е попаднала прахта там. През няколко години костите се вадят внимателно от реликвария, за да се почисти саркофагът. Сигурен съм, че вътрешността му се почиства добре.

— Преди да ни нападнат тази нощ, се чудехме дали устройството не е променило някак златото на саркофага, превръщайки най-горния му слой в бял прах — каза Кат.

— И така прахът да се е озовал там? — попита Рейчъл.

— Възможно е — каза Монк. — Спомняте ли си намагнитизирания кръст в катедралата? Нещо странно се е случило там и се е отразило на металите. Защо не и на златото тогава?

На Грей му се искаше да бяха събрали повече проби и да бяха направили повече тестове, но не им беше останало време. А сега, след пожара в катедралата…

— Не — възрази Кат и въздъхна раздразнено. — Спомнете си. Онзи прах не беше само злато. Имаше примеси и от други елементи. Може би платина или някой друг от групата на преходните метали, които също деагрегират в прахообразната форма на м-състоянието.

Грей бавно кимна, спомнил си сребристите примеси в стопеното злато.

— Не мисля, че прахта е дошла от саркофага — каза Кат. Монк се намръщи.

— Но ако не е от златото на реликвария и щом го почистват основно през няколко години… тогава откъде може да се е взела?

Очите на Грей се разшириха — изведнъж му просветна. Вече разбираше смущението на Кат.

— От костите.

— Няма друго обяснение — потвърди Кат. Монк поклати глава.

— Лесно е да се каже. Нямаме кости, които да анализираме, за да потвърдим хипотезата ви. Отнесли са ги всичките.

Рейчъл и Вигор изведнъж се спогледаха.

— Какво? — попита Грей.

Рейчъл го погледна и той видя вълнението в очите й.

— Не всички кости са у тях.

Грей смръщи чело.

— А къде?

Отговори Вигор:

— В Милано.