Чарлс Буковски
Адски зъл и без врат

Стомахът ми се беше свил, а тя ме снимаше как се потя и умирам в чакалнята, докато гледах едно пълно момиче с къса лилава рокля и обувки с високи токчета, което стреляше по пластмасови патици с въздушна пушка. Казах на Вики, че се връщам след малко, отидох и поисках от момичето зад щанда една книжна чаша и малко вода, за да си разтворя алка-зелцер. После пак си седнах и продължих да се потя.

Вики беше щастлива. Отивахме някъде извън града. Харесваше ми Вики да е щастлива. Тя заслужаваше да бъде щастлива. Станах, отидох в тоалетната и много добре се изсрах. Когато излязох, вече викаха пътниците. Хидропланът не беше голям. Само с две витла. Ние се качихме последни. В хидроплана се побираха едва шест-седем души.

Вики седна до пилота, а аз седнах на онова нещо, което се разгъва от вратата. После излетяхме! СВОБОДА. Коланът ми беше повреден.

Един японец ме гледаше.

— Коланът ми е повреден — споделих аз.

Той щастливо ми се усмихна в отговор.

— Кофти работа, сладур — добавих аз.

Вики постоянно се обръщаше назад и ми се усмихваше. Беше щастлива като дете, на което са подарили нова играчка — трийсет и пет годишен хидроплан.

Полетът продължи дванайсет минути, после се приводнихме. Не бях повърнал. Слязох. Вики ми разказа всичко:

— Хидропланът бил произведен през четирийсета година. На пода имаше дупки. Пилотът правеше завоите с една ръчка на тавана. Аз му казах, че ме е страх. А той ми рече, че и него го е страх.

Вики отговаряше за всички връзки с външния свят. Мен не ме бива много да разговарям с хората. Та значи после се качихме в един автобус, като се потяхме, кикотехме и се гледахме. Разстоянието от паркинга на автобуса до хотела беше общо две пресечки, а Вики постоянно ме държеше в течение:

— Това е ресторант, това е магазин за алкохол за теб, това е бар, това пак е ресторант, а това пак е магазин за алкохол…

Стаята ставаше — беше откъм фасадата, с изглед към морето. Телевизорът работеше някак нерешително и аз се тръснах на леглото да погледам телевизия, докато Вики разопакова багажа.

— Тук е страхотно! — възкликна тя. — Не мислиш ли?

— Мисля — отвърнах.

Станах, слязох долу, прекосих улицата и си купих бира и лед. Изсипах леда в мивката и напъхах бирите в него. Изпих дванайсет бутилки бири, като на десетата с Вики нещо се скарахме, после аз изпих останалите две бири и заспах.

 

 

Когато се събудих, Вики беше купила хладилна чанта и в момента я украсяваше с рисунки. Вики беше като малко дете, романтична натура, но точно затова ми харесваше. В мен живееха толкова много мрачни демони, че имах нужда от нея.

Вики написа на хладилната чанта: „Юли 1972. Хотел Авалон, Каталина“. Вики не можеше да пише. То и аз не можех.

После Вики нарисува и мен и написа: „Адски зъл и без врат“.

Отдолу нарисува една жена и написа: „Хенри има око за хубавото дупе“.

А в едно кръгче: „Един господ знае какво прави с носа си“.

И следното: „Чинаски има страхотни крака“.

Освен това нарисува най-различни птици, слънца, звезди, палми и океана.

— Ще бъдеш ли в състояние да закусиш? — попита ме тя.

Нито една от предишните ми мацки не ме беше глезила така. Обичах да ме глезят; бях сигурен, че го заслужавам. Излязохме и намерихме едно съвсем прилично място, където човек можеше да седне отвън, за да се нахрани. Докато закусвахме, Вики ме попита:

— Ти наистина ли си спечелил наградата „Пулицър“?

— „Пулицър“? — повторих аз.

— Снощи ми каза, че си спечелил наградата „Пулицър“, петстотин хиляди долара в брой. Каза ми, че са ти изпратили лилава телеграма, за да ти го съобщят.

— Лилава телеграма? — повторих аз.

— Да, освен това ми каза, че си спечелил в конкуренция с Норман Мейлър, Кенет Кох, Даян Уакоски и Робърт Крийли.

Закусихме и се разходихме. Целият курорт се вместваше между пет-шест пресечки. Всички бяха на седемнайсет години. Всички седяха безжизнено и чакаха нещо да се случи. Всъщност не всички. Имаше и няколко туристи, които бяха стари, но твърдо решени да си прекарат добре. Те яростно надничаха през витрините и продължаваха, като тупкаха по асфалта и излъчваха на всички вълни: „Аз имам пари, ние имаме пари, имаме повече пари от вас, ние сме по-добри от вас, нищо не ни притеснява; всички останали са лайна, но ние не сме лайна, ние знаем всичко, вижте ни само“.

Туристите минаваха с розовите си тениски, зелените си тениски и сините си тениски, с квадратните си бели прогнили тела и шорти на райета, с безочливите си очи и безустите си усти, минаваха шарени и цветни, все едно цветовете можеха да заличат смъртта и да я превърнат в живот. Бяха като карнавал на американската гнилоч и нямаха представа какви са чудовищата.

Оставих Вики, качих се горе, надвесих се над пишещата машина и се взрях през прозореца. Нямаше смисъл. Цял живот бях искал да стана писател, а сега, когато най-сетне имах възможност, писането не ми идваше. Тук нямаше арени за борби с бикове, боксови мачове и млади сеньорити. Тук нямаше никакви открития. Преебаха ме. Бяха ме натикали в ъгъла, а на всичко отгоре не можех да напиша нито дума. Е, оставаше ми само да умра. Но винаги си го бях представял по-различно. Имам предвид писането. Може би заради онзи филм за Лесли Хауърд. Или заради биографиите на Хемингуей и Д. Х. Лорънс. Или заради Джеферс. Човек може да започне да пише по най-различни начини. После пише малко. А после се запознава с другите писатели. И добрите, и лошите. И чак тогава разбира, че всички са дребни душици. Когато остане в една стая с тях. Защото на всеки петстотин години има само по един велик писател и това не си ти, и със сигурност не са те. Всички бяхме преебани.

Включих телевизора и погледах няколко доктори и медицински сестри, които имаха проблеми в любовта. Никога не се докосваха. Нищо чудно, че имаха проблеми. Само говореха, спореха, разпитваха и се оплакваха. Накрая заспах.

 

 

Вики ме събуди.

— Страхотно си прекарах! — съобщи ми тя.

— Да?

— Видях един човек в лодка и го попитах: „Къде отивате?“, а той ми каза: „Аз съм водно такси, карам хората от брега до яхтите“, и аз му казах: „Ами добре“, и беше само петдесет цента, и цели часове се возих с него, докато превозваше хората от брега до яхтите. Беше невероятно.

— Аз пък гледах някакви доктори и медицински сестри — отвърнах аз. — И се депресирах.

— Цели часове! — повтори Вики. — Аз му дадох моята шапка, а той ме изчака, докато си взема сандвич с миди. Снощи паднал от мотора си и си беше ожулил крака.

— Тук на всеки петнайсет минути звънят камбани — заявих аз. — Отвратително.

— Разгледах всички яхти! — продължи Вики. — На всички имаше стари пияници. Някои бяха качили млади жени с ботуши. Други бяха качили дори млади мъже. Истински дърти развратници!

Помислих си, че ако и аз можех да събирам информация като Вики, сигурно щях да напиша нещо. А какво правех аз? Седях и чаках да ми дойде на крака. Веднъж като дойде, мога да го манипулирам и да го оформям, но не умея да търся информация. Мога да пиша само за пиене на бира, за конни надбягвания и за симфонична музика по радиото. Не че това не е живот, но не е целият живот. Как станах толкова ограничен? Преди имах кураж. Какво стана с куража ми? Може би хората наистина остаряват?

— След като слязох от лодката, видях една птичка — продължаваше Вики. — Двете си поговорихме. Може ли да си я купя?

— Да, естествено. Къде е?

— Само на една пресечка. Искаш ли да отидем да я видим?

— Защо не?

Облякох се и слязохме. Птичката беше мъничка и зелена, с малко червено. Не беше нищо особено дори за птичка. Но поне не сереше през три минути като повечето птички, така че ставаше.

— Виж, и тя няма врат. Като теб! Точно затова я искам. Названието е „плодова любовна птичка“.

Върнахме се в хотела, като носехме плодовата любовна птичка в клетка. Оставихме я на масата и Вики я кръсти Авалон. После седна да си говори с птичката.

— Авалон, здравей! Здравей, Авалон! Авалон, Авалон! Здравей, Авалон! Ей, Авалон!…

Аз пуснах телевизора.

Барът ставаше. Двамата с Вики седнахме и аз й казах, че ще изпотроша всичко. Навремето наистина изпотрошавах баровете, а сега само говорех как ще ги изпотроша.

Имаше оркестър. Аз станах да танцувам. Модерните танци са лесна работа. Само размахваш ръце и крака във всички посоки и си държиш главата неподвижна, или точно обратното, клатиш глава като побъркан, и всички си мислят, че си страхотен. Хората много се лъжат. Танцувах и се притеснявах за пишещата си машина.

После пак седнах при Вики и поръчах още пиене. Хванах я за главата и я обърнах към бармана.

— Виж колко е красива, човече! Не е ли красива?

После пристигна Ърнест Хемингуей, с мижавата си бяла брада.

— Ърни! — извиках аз. — Ти не се ли гръмна с пушка?

Хемингуей се засмя.

— Какво ще пиеш? — попитах го аз.

— Аз черпя — отвърна той.

Ърни ни поръча още пиене и седна при нас. Изглеждаше поотслабнал.

— Написах рецензия за последната ти книга — казах му аз. — Написах, че не е хубава. Извинявай.

— Няма нищо — рече Ърни. — Харесва ли ти на острова?

— Той е за тях, не за мен — отговорих.

— Как така?

— Хората са щастливци. Всичко им харесва: сладолед във фунийка, рокконцерти, да пеят, да танцуват, да обичат, да мразят, да мастурбират, обичат хотдог, кънтри, Исус Христос, ролкови кънки, спиритизма, капитализма, комунизма, обрязването, комиксите, Боб Хоуп, да карат ски, да ловят риба, да убиват, да играят боулинг, да спорят, всичко. Не очакват много от живота и не получават много от живота. Хората просто са страхотни.

— Голяма реч.

— Голяма тема.

— Говориш като герой от ранното творчество на Хъксли.

— Мисля, че грешиш. Просто съм отчаян.

— Но — възрази Хемингуей, — хората започват да мислят, точно за да не се отчайват.

— Хората започват да мислят, защото ги е страх, а не защото са отчаяни.

— А разликата между страха и отчаянието е…

— Бинго! — казах аз. — Да помислиш малко! Къде ми е чашата?

Мъничко по-късно разказах на Хемингуей и за лилавата телеграма, а после двамата с Вики си тръгнахме и се върнахме в нашата стая, при нашата птичка и нашето легло.

 

 

— Няма смисъл — заявих аз. — Стомахът ми се е свил, а в него са девет десети от душата ми.

— Опитай това — каза Вики и ми подаде чаша вода и алка-зелцер.

— Ти излез да се разходиш — рекох. — Аз няма да мога.

Вики излезе да се разходи и два-три пъти се върна да провери дали съм добре. Добре бях. Излязох да хапна нещо, купих си дванайсет бири, върнах се и попаднах на един стар филм с Хенри Фонда, Тайрон Пауър и Рандолф Скот. Филмът беше от 1939-а. Всички бяха толкова млади. Невероятно. Тогава съм бил на седемнайсет години. Разбира се, в момента бях по-добре от всички тях. Все пак още бях жив.

Филмът се казваше „Джеси Джеймс“. Всички играеха много лошо. Вики се върна, разказа ми всякакви изумителни неща и седна да гледаме „Джеси Джеймс“. Когато Боб Форд се приготви да застреля Джеси (в ролята: Тайрон Пауър) в гърба, Вики изпищя и се скри в банята. Форд си свърши работата.

— Свърши! — подвикнах аз. — Можеш да излезеш!

Това беше най-интересното от нашето пътуване до Каталина. Почти нищо друго не се случи. Преди да си тръгнем, Вики отиде в местната туристическа агенция, за да благодари за чудесното прекарване. Освен това благодари и на продавачката в „Сандъка на Дейви Джоунс“ и купи подаръци за приятелите си Лита, Уолтър и Ейва, за сина си Майк, нещо за мен, нещо за Ани и нещо за някакви господин и госпожа Кроути, и още неща за някакви други хора, които съм забравил.

Сетне се качихме на корабчето, с клетката, птичката, хладилната чанта, куфара и електрическата пишеща машина. Намерих едно място по-назад, седнахме и на Вики й стана мъчно, задето си отивахме. Преди да си тръгнем, засякох Хемингуей на улицата и той вдигна два пръста за поздрав и ме попита дали не съм евреин и дали пак ще дойда, а аз му отговорих „Не“ по въпроса за еврейството и „Не знам, зависи от дамата“ по въпроса дали ще дойда, и той добави „Не исках да се натрапвам“, а аз му казах „Хемингуей, понякога говориш много странно“, и цялото корабче се залюля наляво и надясно и подскочи и един млад мъж, който приличаше на онкоболен, мина да раздаде хартиени пликчета, в които да повръщаме. Помислих си, че с хидроплана все пак е по-добре, само дванайсет минути и много по-малко хора, а Сан Педро бавно се уголемяваше пред очите ни, цивилизация, цивилизация, смог и убийства, по-добре, по-добре, лудите и пияниците са последните светци на тази епоха. Никога не съм яздил кон, не съм играл боулинг, нито съм виждал швейцарските Алпи, и Вики ме погледна с детската си усмивка и аз си помислих, че тя наистина е изумителна жена, но какво пък, и аз заслужавам да имам малко късмет, така че си протегнах краката и се взрях право напред. Пак ми се сереше и реших да започна да пия по-малко.