Джеймс Баркли
Крадеца на зората (7)

ГЛАВА 6

— Коя беше тази?

Сана се взираше в очите на Хирад, умоляваше го да й помогне, за да проумее случилото се. Стояха в залата до вратата на задната стая. Кметът и двамата телохранители седяха при входа на „Гарваново гнездо“.

Сега Сана се владееше, но зачервените очи и бялото лице още напомняха за бурята в душата й. Гарваните отнесоха Сирендор в задната стая, положиха тялото му на масата и го покриха с чаршаф. Тя нахълта вътре, смъкна чаршафа, закрещя на мъртвия да се събуди, да отвори очи, да диша. Натискаше с длани гръдния му кош, отмяташе косата от лицето му, целуваше го по устните и се вкопчваше в ръцете му.

И през цялото време Хирад до стоеше до нея. Хем му се искаше да я извлече от стаята, хем копнееше да й се притече на помощ. За да вдъхнат незнайно как живот на Сирендор, да видят усмивката му. Но само гледаше, сдържаше сълзите и трепереше.

Накрая Сана се извърна към него, опря чело в рамото му и захлипа тихо. Хирад долавяше в мълчанието на Гарваните, че досегашният им живот е отминал безвъзвратно.

Изведе момичето от стаята и когато тя започна да се опомня, зададе въпроса. Той се почувства безсилен. И безполезен.

— Наемна убийца. От Ловците на вещери.

— Но защо…

— Тя не дойде да погуби Сирендор. Той обаче й се изпречи на пътя. — Варваринът сви рамене, макар да знаеше колко глупав е жестът. — Умря, защото спаси живота на друг човек.

— И какво? Това няма да го съживи. Хирад хвана ръцете й.

— Той живееше с този риск всеки ден.

— Но не и днес. Вече бе решил да не се бие.

— Да… Така беше — смънка Хирад след малко. — Ще видя сметката на онзи, който стои зад всичко това.

— Друго не можеш да измислиш, нали?

— Не мога.

Той отново вдигна рамене.

— Хирад, виждам само мрак наоколо. Всичко свърши… Тя стисна ръката му за миг, обърна се и отиде при баща си. Хирад я изпроводи с поглед, отвори вратата и се върна в задната стая.

Никой не говореше. Запалените дърва припукваха върху решетката в огнището, всички седяха с чаши в ръка и не продумваха. Той пристъпи към трупа на Сирендор. Чаршафът отново го покриваше, но варваринът се загледа в очертанията на лицето и докосна пръстите на едната му ръка, после се обърна.

— Дензър, защо онези искат смъртта ти?

— И ние току-що го попитахме — промълви Илкар.

— А той какво каза?

— Каза, че искал и ти да чуеш.

— Ето ме, може да говори.

— Ела да седнеш — помоли го Незнайния. — Напълнихме чаша и за тебе. Няма да ти олекне от пиенето, но ти сипахме.

Хирад кимна, върна се при тях и седна в своето кресло. Незнайния тикна бокал в лявата му ръка, докато дясната се пресегна и пипна облегалката на креслото на Сирендор. Не би могъл да погледне натам.

— Слушаме те, Дензър — подкани варваринът с глас, който трудно овладя.

— Искам веднага да ви уверя, че само за ваше добро пазих в тайна онова, което ще чуете.

— Копаеш си дълбока яма… — проточи Незнайния. — Ние решаваме кое е добро за нас. Ти ни попречи и последствието сега лежи под савана пред очите ни. Искаме да знаем точно в какво си ни забъркал. До последната подробност. После ти ще излезеш, а ние ще го обсъдим.

Дензър си пое дъх.

— Първо, няма да се оправдавам за това, че съм от Ксетеск.

Всичко опира до нравствени принципи, а повечето приказки за нас са чиста измислица. Все пак миналото ни не беше безупречно.

— От мен да знаеш — прекъсна го Илкар, — имаш чудна дарба да замазваш нещата.

— Ех, в какви интересни спорове можем да затънем с теб…

— Съмнявам се.

— И така — продължи Дензър след миг-два, — вие чухте какво знае Гресе. Уви, сведенията му са точни. Племената на западняците се надигат и се обединяват, шаманите са начело, съветите на старейшините се допитват един до друг и ставаме свидетели как западняците покоряват обитателите на земите чак до подножието на планините Чернотрън.

Незнайния напрегнато се изправи в креслото си.

— Докъде са стигнали на изток?

— Имаме съобщение от очевидец в село на име Теренеца, само на три дни от Подкаменния проход.

— Богове, близо са! — ахна Талан. — Сега разбирам защо Гресе искаше да предупреди Блекторн.

— Ама аз още не виждам какво общо има това със смъртта на моя приятел — процеди Хирад.

— Моля те — настоя Дензър. — Има връзка, повярвай ми. От няколко месеца сме изпратили магове съгледвачи на запад и положението е твърде мрачно. Предполагаме, че западняците имат към шейсетина хиляди въоръжени бойци, които се подготвят за война. Скорошното им нашествие на изток е неминуемо, а ние не можем да се защитим. Между Школите няма съюз, а Търговският съюз разполага с една десета от войските, които е имал преди три столетия.

— Но нима те имат шанс? — пренебрежително възрази Илкар. — Съберат ли се към две хиляди магове, ще ги възпрат без ничия помощ. Този път нямат на своя страна Върховните вещери, които да ги крепят с магията си.

— Най-големият ми страх е, че ги имат — натърти Дензър. Изведнъж пращенето на огъня остана единственият звук в стаята. Ръката на Талан се скова преди да поднесе чашата към устните му. Илкар отвори уста, но загуби дар слово. А Ричмънд клатеше глава.

— Стига де, нали уж са унищожени?

— Не можеш да ги унищожиш — поправи го Илкар. — Никога не сме знаели как да го направим, така е и до ден-днешен. В Ксетеск само успели да ги затворят така, че да не се измъкнат повече. — Обърна се към тъмния маг. — Какво се случи?

Дензър изтръска пепелта от лулата си в огнището и я напълни, докато говореше. Котаракът спеше в скута му.

— Когато сме разрушили Парве, целта е била да заличим дори остатъците от опората, която Върховните вещери са имали за налагане на властта си в Балея. Никой не си е въобразявал, че така ще се отървем завинаги от самите тях. Когато телата им били изгорени, душите им се изтръгнали на свобода, но били уловени в клетка от мана, която сме запратили в пространството между измеренията. — Котаракът се размърда. — Оттогава сме я наблюдавали непрекъснато.

— Какво сте наблюдавали? — не разбра Ричмънд.

— Клетката. Ние… само ние бдяхме неуморно над затвора на Върховните вещери цели триста години. Останалите не ни приемат като равни, ние пък не приемаме заблудите им за окончателна победа.

— Очевидно вие сте били прави — призна Илкар. Дензър кимна.

— Забелязвахме от известно време засилен пренос на мана между измеренията, вероятно заради намеса на Драконани. При една от тези намеси клетката бе засегната. Надявахме се, че може да се възстанови. — Тъмният маг се почеса по темето и запали лулата си с пламъче от върха на палеца. — Сгрешихме. Явно в клетката е проникнала мана, защото Върховните вещери вече не са в нея. Според нас те пак са в Балея. По-точно в Парве.

Илкар подръпна устните си и присви очи.

— И откога са там?

— На кого му пука? — сопна се Хирад. — Още чакам да чуя…

— Укроти се, Хирад.

— Не, Илкар, няма да се укротя — повиши глас варваринът и се извъртя към Дензър. — Нищо не разбрах, все едно ми дърдориш на някое западняшко наречие. Пухтиш си с тъпата лула и пускаш тежки приказки за измерения, Драконани и някаква прастара заплаха, която я няма от векове, сякаш това е най-важното. Не мога да схвана за какво говориш и все чакам да науча защо мръсните Ловци на вещери погубиха приятеля ми.

— Разбирам твоя стремеж да го проумееш… — благо изрече Дензър.

— Разбирал той… Как не! — грубо натърти Хирад. Опразни чашата си и я подаде на Незнайния за да му сипе още. — Няма да разбереш колко ми е празно в душата, а ти само се усукваш около отговора на единствения въпрос, който ще ми помогне поне да скърбя. Защо онази убийца искаше да те затрие на всяка цена?!

Тъмният маг не отговори веднага.

— Опитвам се да подредя всичко така, че да е свързано. Може ли да обясня още някои неща преди това?

— Не, можеш да ми обясниш едно-единствено нещо. Защо искаше да те убие?

Дензър въздъхна.

— Заради предмета, който нося.

— Кой предмет? — непреклонно продължи Хирад.

— Този. — Дензър извади изпод ризата си амулета, откраднат от Ша-Каан. — Това е ключът към работилницата на Септерн.

— Не беше ли по-лесно да избиеш вратата с ритник? — с безмерно презрение подхвърли варваринът. — Това ли било? Сирендор умря заради тази дрънкулка?! — Забеляза изражението на елфа и преглътна следващите думи. — Илкар, какво е това?

Елфът сякаш го гледаше отдалеч.

— Крадеца на зората… — изхриптя пребледнял като смъртник. — Той иска Крадеца на зората!

Ериан слагаше Арън и Том да спят, когато Исман влезе в стаята, без да почука. Похитителите я оставиха при децата целия следобед и вечерта, а тя реши да им разказва истории за старата магия. Близнаците неохотно се отделяха от прегръдката й.

По нейно искане в огнището имаше запалени дърва и единственият прозорец остана отворен през целия ден, но й отказаха момчетата да поиграят във вътрешния двор.

Първо трябваше да укроти страховете им, за да се заслушат в думите й. Както винаги, тя запълни времето с онова, към което се стремеше — да ги запознае най-подробно с магията на Дордовер. Говореше им за древността, когато имало само една Школа, а първият град на магове бил построен при Тривернското езеро. Не премълча и по-нерадостните години, през които настъпил разколът между Школите и всяка решила да издигне своя твърдина. Стигна до знанията и принципите, които насочват живота на всички магове и очертават различията между Школите, както и до маната, необходима за оформяне на заклинания.

Светлината гаснеше, а момчетата постепенно се уморяваха. Тя сложи още дърва в огнището. След вечерята от гореща супа, варени картофи и зелена салата, свършила в мълчание, изми лицата им и ги среса. Капитана бе наредил в стаята да има четка и кърпи, защото човек с достойнство винаги трябвало да изглежда спретнат. Жалко че самият той не даваше пример.

Исман ги стресна, когато Ериан им тананикаше приспивна песничка и те задрямваха. Близнаците се ококориха плашливо.

— Не можа ли да потропаш? — заяде се тя, без да го поглежда.

Стигаше й да чуе тежките звуци от ботушите му по студения каменен под.

— Капитана желае да разговаря с теб незабавно.

— Щом заспят моите момчета — отвърна тя тихо. Галеше ги по главите, за да се успокоят, но очите им шареха по нейното лице и гневът й пламна отново.

— Според Капитана времето с тях ти стига засега.

— Аз решавам дали е така — не се стърпя тя.

— Не.

Обърна се към вратата. Исман бе влязъл с още трима войници.

Ериан се наведе, целуна момчетата по челата и им прошепна:

— Трябва да изляза. Бъдете добри и заспивайте. Ще се върна при вас скоро.

Щом се изправи срещу Исман и неговите бандити, всяка клетка в тялото й се изпълни с желанието да ги разкъса. Можеше да се справи с четиримата наведнъж. Но децата й щяха да умрат. Не би успяла да ги измъкне от замъка, а Капитана имаше прекалено много войници тук. Тя спря почти оформеното заклинание и потокът от мана пресекна.

— Не беше нужно да си водиш биячите — ухапа поне с думи Исман. — Няма да ви създавам главоболия.

— Ти и другите като теб отдавна сте ни трън в петата — троснато отвърна той.

Капитана седеше зад бюрото и четеше книга, осветена от мекото сияние на два фенера. До лявата му ръка се виждаха опразнена до половината бутилка и пълна чаша. Не вдигна глава, когато тя пристъпи на мекия килим по заповед на Исман, който излезе и затвори вратата.

— Седни. — Капитана посочи стола с твърда облегалка от другата страна на бюрото. — Кажи ми — продължи, без да откъсва поглед от книгата, — за какво им е на Ксетеск да се сдобият с Крадеца на зората?

— Би трябвало да е очевидно — каза тя.

Той се вторачи в нея сурово и гласът му се вледени.

— Да предположим, че не е толкова очевидно.

— Който притежава Крадеца на зората, ще господства. Иначе за какво им е, как мислиш?

Тя запази привидно хладнокръвие, но мислите бушуваха в ума й, сърцето й се разтуптя трескаво. Опитваше да не си спомня, докато се занимаваше с Арън и Том, но сега отново се уплаши от страшната новина, която Капитана сподели с нея по-рано.

— Знаеш, че за това заклинание не е написано почти нищо. Е, какви основания имам да се безпокоя? Може ли Ксетеск да го открие?

— О, Богове! Да, всички имаме основания за безпокойство!

— Попитах те могат ли да го намерят?

— Не знам.

Ериан си прехапа устните.

— Отговор, който изобщо не ме улеснява — малко по-натъртено каза Капитана и по лицето му плъзна червенина.

— Зависи дали ще проникнат в работилницата на Септерн.

Ако са събрали нужните знания, могат да продължат към възстановяването на цялото заклинание. Но това са само догадки.

— Все още не си ми помогнала с нищо.

— Най-добре ще ти помогна, ако известя Дордовер за твоите сведения и тревоги. Това е най-бързият път да им попречим или поне да ги контролираме.

Капитана надигна чашата и я напълни. Усмихна се на Ериан.

— Не пропускаш да си опиташ късмета, но за нищо на света не бих те пуснал да споделиш всичко с наставниците си само за да видя как две Школи се надпреварват за една и съща плячка. И нека ти напомня, че всеки твой опит за мисловна връзка ще бъде проява на неблагоразумие. Осигурих си възможности да засека подобно заклинание, а то може да се окаже гибелно за твоите момчета.

Очите й се изцъклиха. Имаше само едно обяснение за неговата увереност.

— Значи за теб работят и магове?… — смотолеви изумена.

— Не всички магове ме смятат за заплаха — самодоволно потвърди той. — Според мнозина аз съм единственият, който може да контролира магията. — Отново й се ухили. — Сега и ти работиш за мен… в известен смисъл.

— Като робиня — озъби му се Ериан.

Колкото и да беше потресена, виждаше как всичко си идва на мястото. Нима иначе би успял да събере сведенията си толкова бързо? Вероятно бяха от Листерн, може би и от Джулаца.

На никого в Ксетеск или Дордовер не би хрумнало да му слугува. Но тя не се отказваше лесно.

— Ти не разбираш — Крадеца на зората е прекалено страшен, за да си позволявате игрички с него. Ако Ксетеск го владее, ще има власт над всичко и всички, значи и над теб. Оповестиш ли пред хората какво си научил, другите три Школи ще ги възпрат. Убедена съм, че твоите дресирани магове са ти казали същото.

— Сбърка — скастри я Капитана и по изопнатото му лице не остана и сянка от добро настроение. — Те ми казаха, че тази неограничена сила не бива да бъде на разположение на никой маг или Школа, а средствата за извършване на заклинанието трябва или да бъдат унищожени, или да ги пази човек, който не е способен да си послужи с тази магия. Ако заклинанието бъде възстановено изцяло, аз ще стана неговият пазител.

Ериан се слиса повторно преди да се е опомнила. Само че сега с изненадата й се преплиташе нов, по-силен страх. Ако Капитана вярваше искрено, че му е по силите да бъде пазител на Крадеца на зората, беше още по-смахнат и опасен, отколкото тя си мислеше. Несъмнено дори не си представяше каква мощ се крие в заклинанието, нито го бяха осведомили, че някои магове няма да се спрат пред нищо, за да се домогнат до Крадеца на зората.

— Нима си позволяваш заблудата, че Ксетеск или дори Дордовер ще се примирят ти да държиш ключа към такава сила? — изрече колкото можа по-безстрастно.

— Не биха имали друг избор, щом аз започна да дърпам конците на участниците в тази игра — заяви Капитана.

Тя сви вежди и се опита да седне по-удобно, но все й пречеха студените тръпки по гърба. Какво още бе научил този човек?

— Съжалявам, но това не го разбрах…

— Стига, Ериан, още ли мислиш, че си избрана случайно? Надяваш се да съм невеж, така ли? Ти си най-способната познавачка на магическите традиции в Дордовер, известна си и със задълбочените си проучвания на многостранните знания, вложени в Крадеца на зората. А аз вече имам власт над теб. — Той нехайно размърда рамене. — Остава само да хвана мъжа, който е най-способен да извърши заклинанието.

— Никога няма да се добереш до него — възрази тя пренебрежително. — Сигурно го охраняват твърде добре.

— Поредната ти грешка. За малко не успях да го премахна наскоро. Сега разбирам, че провалът е бил за добро. Особено за твое добро.

— Но защо? — смънка тя, макар да знаеше отговора.

— Защото до вчера исках да унищожа средствата за извършване на заклинанието. А ти знаеш прекалено много. Когато държа и двама ви в ръцете си, ще си осигуря заслуженото уважение, за да довърша започнатата работа.

— Ти пък знаеш прекалено малко — задраха думите в гърлото й. — Няма да ти помагаме и няма да хванеш мага от Ксетеск.

— Тъй ли? Съветвам те да бъдеш по-предпазлива, вместо да си позволяваш такива приказки.

— И двамата ще предпочетем смъртта, но няма да улесняваме нелепите ти кроежи. Ако осъществиш замислите си, стените на този замък ще светнат от ударите на такава разрушителна магия, че ще се виждат чак в Корина! Нямаш силата да удържиш подобна мощ.

Капитана повъртя остатъка от течност в чашата си, преглътна го и в същия миг протегна ръка към бутилката.

— Разбира се, нищо не ти пречи да избереш смъртта — промърмори той и подръпна ухото си. — Но май не е редно да избираш смъртта и от името на децата си, нали? — добави засмян. — Нуждаеш се от време за сериозни размишления. Съдбата на твоето семейство зависи от правилния ти избор. Исман ще те отведе в стаята ти.

Той извика помощника си.

— Искам да се върна при децата си — промълви Ериан.

Със стряскаща пъргавина Капитана се пресегна над бюрото, стисна долната й челюст и бузите и я придърпа към себе си.

— Тук зависиш от моята воля. Може би като останеш сама, ще си припомниш този факт? — Пусна я и подхвърли: — Щом стигнеш до вярното решение, ела да поговорим, моля те. Дотогава се наслаждавай на тишината и спокойствието. Исман, не желая повече да говоря с нея.

— Мръсник! — прошепна Ериан. — Мръсник…

— Длъжен съм да защитя невинните жители на Балея от надвисващата тъмна магия. И очаквам от теб да ми помагаш.

— Искам да видя синовете си! — извика тя.

— Тогава се постарай да ми бъдеш полезна и престани да ме залъгваш с онова, за което и децата се досещат! — Изражението му се смекчи. — Дотогава не смятам да угаждам на желанията ти.

Той отвори книгата и я отпъди с жест.

Всички се включиха във врявата. Илкар се разкрещя на Дензър, който вдигна ръце с дланите напред в напразен опит да го успокои. И Незнайния се мъчеше да привлече вниманието на мага от Ксетеск, а Ричмънд и Талан гръмогласно обсъждаха недоумението си.

Хирад стърчеше над бъркотията, отново вторачен в трупа на Сирендор Ларн под покрова. Шумът стигаше до него като далечно плискане на вълни. Десет години… Години, през които бяха основали най-непобедимия наемен отряд, създаван някога. Сражаваха се заедно в битки, които би трябвало да загубят, но побеждаваха. Оставаха невредими, когато кръвта опръскваше цялото бойно поле, превърнато в касапница. Спасяваха си взаимно живота толкова пъти, че стигаше и само да си кимнат благодарно.

А сега Сирендор лежеше мъртъв на тази маса. В същата вечер, когато реши да прибере меча, защото любовта беше по-важна, го повали ръката на наемна убийца, която не се добра до посочената й жертва. И заради какво умря? Заради човека, безмилостно нахълтал в живота на Гарваните, откраднал ключа за работилницата на отдавна мъртъв маг, но Ловците на вещери не искали да го притежава.

Побесня и гласът му заглуши гълчавата.

— Значи той умря заради ключа, който ти открадна. — Другите млъкнаха. — Това ли било? Доволен ли си от завършека на деня? — Гласът му вече трепереше. — След всичко, което преживяхме, той умря заради някаква си плочка. За твое добро ще е тя да се окаже най-важното нещо на света.

Тръшна се на креслото, забравил заканите, и захапа юмрука си.

— Важно е, Хирад, няма спор — обади се Илкар, чиито очи пак бяха заприличали на цепки. — Ако този тип възстанови Крадеца на зората, смъртта на Сирендор може и да се окаже милост в сравнение с общата заплаха.

— Що за адска гадост е този амулет?! — възкликна Талан.

— Крадеца на зората е заклинание. Честта да го създаде се паднала на Септерн — намеси се Незнайния и изви очи към Дензър.

— Вярно — кимна тъмният маг. — Самото заклинание е добре известно на всички Школи по магия; Всеки, който прибягна до магия, съзнава мощта му… и скритата в него гибел. За щастие, макар думите да са всеизвестни, Крадеца на зората не може да започне без три различни катализатора, а никой не е узнал какви са те или поне къде да ги потърси. Досега. Този амулет ще ни отвори вратата към работилницата на Септерн и очакваме там да намерим информацията.

— Знаел си какво търсиш, когато се натъкнахме на теб, нали? — попита Талан.

— Да. Няма да се впускам в подробности за последните проучвания на Ксетеск, но стигнахме до извода, че Септерн е бил Драконан…

— И какво е…

— После, Талан — пак се намеси Незнайния. — Продължавай, Дензър.

— Много следи водеха все към същата догадка, но важното е, че те обърнаха търсенето на Крадеца на зората в съвсем друга посока… по-точно към други измерения. Както споделих с Илкар, разработихме заклинание, с което засичаме движението и формата на маната, необходима за отварянето на портал. Минахме през много портали, докато издирвахме Крадеца на зората, и всички те бяха отворени от Драконани. Но този път намерихме амулета.

— А моите приятели вече умират заради него — наежи се Хирад.

— Не можеш да знаеш колко ми тежи това — съвсем тихо отвърна Дензър.

— Не ти търся съчувствието, искам да знам защо Ловците па вещери се опитаха да те убият.

— Не е ли очевидно?

— Не е! Попитах те защо моят приятел умря вместо теб, а ти отбягваш отговора.

— Добре, щом искаш, ще го кажа просто и ясно. Предпочитат да съм мъртъв, защото знаят какъв съм и откъде идвам.

— И защо ги интересува какъв си? — изгледа го Илкар.

— Аз съм най-добрият познавач на Крадеца на зората в цялата Школа Ксетеск — невъзмутимо отговори Дензър.

Очите на елфа зейнаха.

— Е, само това ни липсваше…

— Какво… — упорито вметна Талан.

— Чакай де! — спря го Илкар. — Наистина ли се каниш да извършиш заклинанието?

— То е единственият възможен начин да унищожим Върховните вещери. И двамата го знаем.

— Да, но…

— Те се завръщат и ако не намерим Крадеца на зората и не го използваме срещу тях колкото може по-скоро, накрая ще станем негови жертви. Няма да постигнем нищо и ако го намерим, но само ги заплашим със заклинанието. Или ще бъдат унищожени, или с Балея е свършено. Предстои нашествие и този път нямаме силата да отблъскваме западняците, докато се изтощят. Защото ще имат Върховните вещери зад гърба си.

— Гасителя на светлината…

Думите на Илкар натежаха още повече, защото всички виждаха позата му — той като че всеки миг щеше да скочи от креслото.

— Илкар, защо се втресе така? — попита го Талан.

— Не можете да разберете докрай какво ви говори, но аз знам. Изучавал съм Крадеца на зората — текстът е задължителен за маговете. Без да навлизаме в сложни обяснения, това заклинание в зависимост от качеството и продължителността на подготовката би могло да заличи всичко. Тоест целия свят. Сега осъзнахте ли смисъла на наименованието му? Наричат го и „гасител на светлината“, защото може да премахне слънцето от небето.

— Щом е толкова важно заклинанието да бъде намерено и извършено, не могат ли и Ловците на вещери да го проумеят?

— Ха, очакваш да ни повярват? — разпери ръце Дензър. — Ричмънд, не бъди такъв наивник. Интересува ги само, че съм тръгнал да търся, но те не желаят Крадеца на зората да бъде намерен, значи е най-лесно да ме убият.

— Аха… — изсумтя Незнайния. Допълни чашата си и подаде бутилката на другите. — Щом вече си изяснихме, че си издирван и опасен човек, не е ли най-добре да обясниш отново за каква задача се опитваше да ни наемеш?

Даже въздухът в стаята сякаш изстина. Дензър огледа гневните лица наоколо.

— Трябва да съберем катализаторите и искам вие да ми помогнете.

— Защо тъкмо ние?

— Защо хората искат да наемат Гарваните?

— Не е излишно да научим още някоя и друга дреболия. Тъмният маг вдиша дълбоко. Придирчивите въпроси на Гарваните започнаха да го притесняват. Пак им показа амулета.

— Да речем, че това ни свърши работа и намерим сведения за катализаторите. Тогава ще се наложи да търсим и тях. Нуждая се от охрана, от способни да нападат воини и от сериозна бойна магия. И искам да разчитам безрезервно на помощниците си. За Ксетеск няма друг избор, освен Гарваните.

Мълчанието беше нарушено от Хирад.

— Не знам дали схващам правилно… Защо не пратите вашата сбирщина от магове и Закрилници? Нали и на тях имаш доверие?

— Уви, не е толкова просто. Има някои политически тънкости, а щом се разчуе, че Ксетеск подготвя каквато и да било кампания, около нас ще загъмжи от слуги на Върховните вещери. Искаме задачата да бъде запазена в тайна по-дълго.

— Да не говорим какъв смут ще настане в другите Школи — подкрепи го Илкар.

— И как ще настръхнат Ловците на вещери — не пропусна да добави Незнайния.

— О, дайте ми ги насам! — изръмжа Хирад.

— Ще се разправим и с тях, не се съмнявай — увери го Дензър.

— Още по-добре.

— Сериозно ти говоря. Трябва най-сетне да ги спрем. Онова, което знаят или дори си въобразяват, че знаят, може да стовари беда върху цяла Балея, ако стигне до неподходящи уши.

— Глупаво ли ще е да подскажа, че е най-добре четирите Школи да сключат съюз, щом ни заплашва изтребление? — вметна и Ричмънд.

— Никак не е глупаво — натърти тъмният маг. — Вече е свикана среща на Школите, макар че на нея ще се занимават с опасността от нашествие на западняците, не с търсенето на Крадеца на зората. Засега не бихме си позволили другите Школи да научат за нашето издирване. И Илкар ще ви предскаже как те веднага ще се набъркат в търсенето, ще обвържат с неизпълними условия извършването на заклинанието. Трябва да си мълчим… Илкар, вярваш ли ми?

Елфът се взря неприветливо в него.

— Не съм готов да отговоря на въпроса ти. Тази история може да съсипе отношенията ми с Джулаца. Честта ме задължава да им разкрия всичко. Впрочем това ти е известно.

Другите чакаха. Ричмънд пъхна още една дебела цепеница в огнището.

— Да, знам — отвърна накрая Дензър. — Не те моля за друго освен за малко време, за да докажа почтеността на намеренията си. Но искам да получа отговор.

— На кой от въпросите? — изсумтя Хирад.

— Ще ни помогнете ли?

— Колко давате? — отвърна с въпрос Талан.

— Пет процента от уговорената цена на всеки предмет, а тя ще бъде същата.

— Не е за вярване, че го попита! — възмути се Хирад. — Защо да ни пука колко ще дадат? В момента имаме да изпълняваме друг дълг — посочи той покрития труп.

— Винаги има значение — укори го Талан. — Няма да решим, преди да разпитаме за всяко условие. Така сме постъпвали винаги.

— Талан, не помниш ли, че се отказахме от занаята на наемника?

— Балея не може да приеме вашия отказ — промърмори Дензър.

— Млъкни, човече от Ксетеск! Това не те засяга — сопна му се Хирад, без да се озърне.

— Хирад, укроти се — помоли Незнайния. — И без това сме в голямо затруднение.

— Хайде бе! Намираме Ловците на вещери и ги изколваме. Защо да умуваме?

Незнайния се престори, че не го чува.

— Дензър, имам още един въпрос към теб. Да предположим, че намерим катализаторите. А после?

— Помагате ми да ги пренеса в Раздраната пустош и да използвам Крадеца на зората в Парве срещу Върховните вещери. Е… ако пожелаете.

— Няма само да гледаме как падат в ръчичките на Ксетеск! — намуси се Илкар.

— Не съм очаквал да стоите бездейно — намръщи се и Дензър.

— Е, чухте ли достатъчно? — попита Незнайния.

— Много отдавна — кимна Хирад.

— Добре тогава. — Незнайния стана и отвори вратата. — Дензър, време е да ни оставиш сами. Трябва да си поговорим и да се заемем с нашия Помен.

— Нуждая се от отговор — не отстъпи тъмният маг.

— Още утре по зазоряване — обеща Незнайния. — Моля те… — посочи той изхода.

Дензър се забави на прага.

— Не бива да отказвате. От това зависи всичко… за всички.

Незнайния затвори вратата и напълни всички чаши преди да се върне на креслото си.

— Кой иска да е пръв?

— Това е кошмар — заяви Илкар. — Чудя се какво да кажа.

— Сирендор е мъртъв заради него, лъсна истината и че смъртта на Рас няма нищо общо с договора, по който се бихме, а ние ще си бъбрим дали да работим за него! — изрева Хирад. — Защо сме седнали да обсъждаме? — Надигна се и пристъпи към огнището. — Работата е ясна. Отиваме да изтребим Ловците на вещери. Дензър да си пъхне заклинанието в задника, а с това… — изтръгна кодекса от рамката му на стената и го скъса — …се свърши.

Всички се облещиха към него… или към двете половинки от пергамента в ръцете му. И той усети собственото си пришпорено дишане и ускорения пулс, чу приглушения шум на огъня зад гърба си. Изгледа останалите наежено, готов да се опълчи на несъгласието им.

— Седни, Хирад — тихо изрече Незнайния.

— Защо? За да ми разправяш…

— Казах да седнеш! — прогърмя гласът на огромния мъж.

Варваринът се подчини, стиснал двете парчета от скъсания кодекс.

— Всички знаем колко те боли — укроти се гласът на Незнайния, — и ще си разчистим сметките с убийците на Сирендор, довери ми се. Но това, което чухме току-що — ти явно си го пуснал покрай ушите си — променя всичко.

— Така ли… — въздъхна Хирад.

— Да, така. И си мисля, че Илкар ще обясни по-добре от мен.

Елфът се навъси.

— Казано направо, едновременно са се случили двете най-лоши неща, които мога да си представя. Поне ако се вярва на Дензър. Върховните вещери са на свобода, а в Ксетеск са напипали нишката към Крадеца на зората.

— И какво?

— Боговете са ми свидетели, Хирад, че преди малко не се шегувах. Крадеца на Зората може да унищожи всичко. В най-буквалния смисъл. Тоест ако Дензър успее да унищожи Върховните вещери — нека всички се молим горещо да се справи с това, — най-страшното оръжие остава под властта на Тъмната школа. Според теб какво ще последва за останалите жители на Балея?

— Ами ще го убием и ще вземем заклинанието, след като си изпълни задачата.

— Е, значи трябва да стоим зад гърба му, докато го извършва.

— Нищо не пречи да го убием още сега и да приберем амулета — безизразно подхвърли варваринът.

Във внезапната тишина Ричмънд кимна.

— Поне ще спестим време.

— Но ако казва истината за Върховните вещери? — напомни Илкар.

— Ще намерим друг да извърши заклинанието — сопна се Хирад.

Елфът прихна.

— Да бе! Ей сега ще отскоча да попитам Томас ще може ли да отдели малко време за това.

— Не извъртай думите ми.

— Не става ей така, Хирад. Дензър през целия си живот е изучавал Крадеца на зората. И ако е най-добрият познавач на заклинанието в Ксетеск, а не виждам защо да се съмняваме в думите му, значи е човекът с най-голям и може би единствен шанс да успее.

— Илкар, все пак вярваш ли му? — попита Талан.

— Защо ще ни лъже? Рискува аз да съобщя в Джулаца за Крадеца на зората и е прав за всичко, което ще последва, ако постъпя така. Богове, каква противна бъркотия…

Елфът стисна устни и пак се прегърби в креслото.

— Какъв избор имаме? — обърна се Талан към останалите.

— Никакъв — отговори му пак Илкар. — Поне ако се замислим. Е, да, можем да му откажем и да се заемем с Ловците на вещери, но какво ще стане, ако казва истината? Ще стоим настрана от битката за съдбата на цяла Балея.

Има и по-лошо — така ще оставим Ксетеск и Върховните вещери да се борят кой да овладее Крадеца на зората. А заклинанието означава абсолютно господство. Повярвайте ми, наистина е толкова могъщо. И не се заблуждавайте — ако Върховните вещери се завърнат, ще навлекат гибел на всички ни.

— Чак толкова ли са зли? — усъмни се Ричмънд.

— Да. О, богове, да! И ти ще си сигурен, ако знаеш историята им. Някога принадлежали към единствената Школа, но били прогонени отвъд Чернотрън заради нравите си. Векове наред подклаждали омразата си и усъвършенствали похватите за постигане на собственото си безсмъртие. И успели. Върнали се да вземат онова, което според тях им се полагало по право. Тогава сме ги победили. Този път няма да сполучим без Крадеца на зората. — Елфът млъкна, защото долови, че другите не вникват докрай в думите му. — От мен да знаете, Върховните вещери няма да завладяват, те ще разрушават, ще пометат всички на изток от планините. Зарекли се да го направят, когато били натикани в клетката от мана. Според мен трябва да тръгнем с Дензър… Ще го кажа направо — аз ще тръгна, дори да не съм с всички Гарвани до себе си. Но искам и вие да стигнете до същото решение. Може би ще загинем всички до един, но поне ще сме се опитали да направим нещо голямо.

— Мъченичеството в името на родината досега не беше сред мечтите ми — промърмори Талан.

— Но пък ще е нещо ново за Гарваните — натякна Ричмънд. — Няма да го правим само заради парите.

— Решението да се оттеглим от битките ни дава нов поглед върху избора — сви рамене Илкар, но усмивката му беше нерадостна.

— Само дето Сирендор нямаше шанс да избира — прошепна Хирад едва чуто.

— Вярно. Нито за миг не бива да забравяме всичко, довело до решението ни да се нагърбим със задачата. Стига да решим. Е? — подкани ги Незнайния.

— Аз държа в договора да бъде вписано, че участвам, за да се погрижа Крадеца на зората да бъде използван само и единствено срещу Върховните вещери. Правя го за Балея, не за Ксетеск — непреклонно изрече Илкар.

— А аз искам Дензър да поеме задължение да ударим Ловците на вещери при първа възможност — каза Хирад, загледан в трупа на Сирендор.

— Запомни ли, Талан? — попита Незнайния, щом се увери, че никой няма да добави други условия. — Дензър ще иска да подпише договора призори, затова започни да го съставяш веднага. Някой има ли да казва още нещо?

— Един въпрос — обади се Ричмънд. — Не е ли по-добре да охраняваме Дензър? По-точно амулета, който е у него.

— Не се безпокой, котаракът му ще го опази жив и здрав — отвърна Илкар.

Хирад изгледа косо елфа. Представяше си как животинчето би се справило с неколцина въоръжени мъжаги.

— Казваш, че котакът бил майстор на меча, а? Илкар се засмя, колкото и да бе посърнал.

— Хирад, това е Следник. Той споделя частица от съзнанието на Дензър… в известен смисъл. Готов съм да се обзаложа, че може да се превъплъти и в друга форма.

— Ааа, ясно — проточи варваринът, макар че нищо не разбра.

— Друг път ще ти обясня. Засега трябва да ми повярваш.

— Добре, господа — надигна се Незнайния. — Искам ви тук след един час за Помена. Дотогава нека оставим Хирад насаме със скръбта му.

Варваринът се усмихна с благодарност, а сълзите напираха в очите му. И когато всички излязоха, той си позволи да заплаче.