Джеймс Баркли
Крадеца на зората (33)

ГЛАВА 32

Утрото на деня, когато се решаваше съдбата на Балея, започна с бял огън в небето.

Обгаряше набързо построените укрепления отпред, издигащи се до половината височина на входа. Щяха да издържат на камъни и копия, а и пътеките зад тях бяха претъпкани със стрелци. Но от белия огън нямаше защита. Той гризеше и прояждаше камъните. Щом пуснаха стрелите, войниците се втурнаха назад.

Двадесет шамани, предпазени с щитове, мълчаливо събаряха стените. Но този път защитниците на прохода се бяха подготвили. Щом укрепленията рухнаха, две хиляди пехотинци сякаш изригнаха иззад тях, а отзад тичаха мнозина магове, прострели щитове над главите им.

В един миг Тесая се възхищаваше на своите шамани, а веднага след това бе принуден да гледа как ги накълцват заедно с охраната им преди другите западняци наоколо да се намесят. Той даде заповед за атака, пръски кръв и шум изпълниха въздуха.

Щом постигнаха целта си, защитниците отстъпиха с бой и се строиха в стегнат полукръг пред входа. Недостижими за шаманите, вървящи след племенните воини, отвътре стреляха приспособени за ниска траектория катапулти и тежки арбалети. Опустошаваха задните редици на западняците наред с Огнени кълба и Горещ дъжд, които пробиваха нарядко щитовете на шаманите. Миризмата на изгорена плът и димът щипеха очите.

Командирите на отбраната се бяха погрижили да има достатъчно магове, които да пазят пехотинците. Затова войниците се сражаваха яростно от стена до стена и никой не можеше да пробие тяхната позиция. Не мислеха за победа, а печелеха време.

Тесая се възхити на бойния им дух, макар че виждаше твърде много от сънародниците си да гинат в битката. Но това не беше като водната магия и той не изпадаше в бяс. Истинска битка, в която храбреци срещаха доблестно смъртта. Обърна се към стоящите до него.

— Ще ни отблъскват, докато не им свърши маната — каза стар шаман, който предпочиташе да наблюдава и съветва. — Препокриването на много щитове е от полза за тях, но е изтощително. Ако сме търпеливи, накрая ще надделеем.

— Виж колко мъже губим! — посочи друг. — За всеки техен убит даваме по петима, защото не можем да достигнем с магия навътре в прохода, а те имат големи оръжия там.

— И не бива да им даваме време да се опомнят — натърти Тесая. — Накрая ще ги избием, но каква войска ще ни остане?

Погледът му проследи извивката на свода, чиято връхна точка беше тридесет стъпки над бойното поле. Усмихна се — решението беше очевидно.

— Май е време да поразширим онзи свод. И да издълбаем тавана по-нагоре. Не сте ли съгласни?

— Петима шамани са достатъчни — прецени старецът.

— Погрижи се за това.

Предадоха бързо заповедта напред и петимата, готови за заклинание, застанаха на бойното поле в малко кътче на спокойствие сред напора на бойците. Тяхната магия обърна битката за Подкаменния проход.

Белият огън облиза свода, засъска и запращя, проникна навътре и се разпростря от двете страни. Скалите светнаха, наследената от Върховните вещери магия намери всяка пукнатина и слабост в тях. Назъбените линии стигнаха на двайсетина крачки навътре. Шаманите прекъснаха заклинанието, роговете дадоха сигнал за отстъпление и западняците изоставиха мъртъвците си пред входа с викове на омраза и закани.

Бученето сякаш започна дълбоко в планинските недра. Сводът се разтърси, стените затрепериха и всичко се срути.

Огромни камъни падаха отляво и отдясно, защитниците се разкрещяха уплашено. По-досетливите хукнаха нагоре по склоновете, но повечето замръзнаха на място, докато земята се друсаше под тежестта на скалите, погребали всичко под себе си петнайсетина крачки навътре в прохода.

Западняците нададоха тържествуващи вопли. От облаците прах бяха изскочили тежки скални късове, помитайки оцелелите пред прохода. Срутването свърши скоро и само ехото тътнеше навътре в планината.

Щом прахът се слегна, гледката сгря душата на Тесая. Стотици лежаха мъртви или смъртно ранени, останалите се блещеха, лишени от командирите си и уязвими. Зад тях вече нямаше проход. Никой не можеше да влезе или да излезе.

Тесая се усмихваше. Неговите шамани и воини щяха да разчистят срутването със същата лекота, с която го причиниха.

— Нападнете веднага — заповяда той. — Имаме още много работа.

И западняците се хвърлиха напред със смразяващ рев.

За да отмъсти за Селин, Стилиан беше готов да изтрие целия град от лицето на земята. Преди да навлязат в Раздраната пустош, спряха само да си поемат дъх и Закрилниците да превържат малкото си рани. С изгрева те чуха простите заповеди от Господаря на хълма — набег към града с цялата бързина, на която са способни конете. Трябваше да убиват всичко, което се движи, и да опожарят всичко останало.

Яздеше в средата — устойчивостта на Закрилниците срещу магия щеше да го пази. Тялото му кипеше от готовност да оформя маната. В утрото видя избледнелите огньове върху пирамидата и скупчени палатки на западняци три мили по-нататък и малко вдясно. Първо щеше да си разчисти сметките с тях.

Десет Закрилници се отделиха в две безупречни редици и се устремиха надясно. Пред бивака дръпнаха юздите, слязоха от конете и разпориха палатките. После тръгнаха, мълчаливи и смъртоносни. Спряха в пепелта на отдавна угасналия огън и зачакаха. Пред тях се тълпяха трийсетина западняци и неспокойно опипваха дръжките на мечовете и брадвите си.

В безмълвно единство на мисълта Закрилниците хванаха мечовете си в десните ръце и измъкнаха с левите брадвите от калъфите на гърбовете си. Изведнъж скочиха, предшествани от стоманена вихрушка. Западняците можеха само да умират под ударите им. Ако някой намереше пролука и опиташе да намушка Закрилник, съседният отклоняваше острието. Мечовете се редуваха с брадвите и отсичаха глави, ръце и крака в непреодолима стена, на която никой не устоя.

Крясъците и ръмженето на западняците бяха посрещнати със смущаващото мълчание на Закрилниците, които дори не се задъхваха. Всичко свърши за две минути. Без да се оглеждат, десетимата побързаха да се присъединят към своите побратими и Повереника.

Стилиан нареди да забавят крачка чак когато доближиха първите сгради на Парве. Половин миля пред града се бяха строили бранителите му — стотици бойци, десетки шамани, тук-там се мяркаха червени наметала на храмови стражи и поклонници.

Кимна доволен. Можеше да се разправи с всичките. Всяка строшена глава или прободено сърце бяха нова жертва в памет на Селин и един противник по-малко за Гарваните. На около триста крачки от враговете той спря Закрилниците, заповяда да слязат от конете и ги поведе към Парве, готов да запрати първите Огнени кълба.

В мрака преди утрото Гарваните напредваха бавно през Раздраната пустош. Очите на елфите и върколака избираха сигурен път. Нямаше смисъл да изтощават конете с галоп преди някой да ги пресрещне.

Джандир се бе съвзел през нощта. Раната не кървеше и Ериан насочи точно своя Топъл лек към най-пострадалите мускули в рамото и гърба му. Треската отмина и той реши да язди, без сетивата му да са притъпени, за да не бъде муден при атака. Но едва щяха да му стигнат силите да държи сабята си и не знаеше ще има ли полза от него.

— Тук ли са? — попита Хирад.

— Не мога да ги усетя — отвърна Незнайния. — Но ако Стилиан им е заповядал, не биха отворили съзнанията си за мен. Не забравяй, че връзката ми с тях е несравнимо по-слаба отпреди.

Незнайния още чувстваше празнотата, макар че сърдечното му посрещане в отряда облекчи страданието. Не вярваше някога да се откъсне напълно от Закрилниците. Нито пък искаше. Завинаги щеше да бъде донякъде чужд на останалите хора. Очакваше с нетърпение топлотата на събраните души, които му се доверяваха, както той на тях. Но засега оставаше сам.

Час по-късно в мъждивата светлина преди изгрева най-сетне намери каквото търсеше — то избухна като пламък у него, когато събратята му нападнаха. Почувства тяхната неразделна сплотеност, съчетаната им мощ и непоколебима вяра. Долови и радостта им, че той също е тук. Помоли ги за дребна услуга и те се съгласиха. Обърна се засмян към Хирад, очите му блеснаха.

— Те са тук.

— Къде? — неволно се огледа варваринът.

— На югоизток от града. Притекоха ни се на помощ.

— Дано дойдат насам по-скоро — обади се Илкар зад тях. — Вижте какво има пред нас.

Отрядът спря конете. Западняци пазеха града — неголяма войска, но все пак бяха прекалено много.

— Какво да правим? — подхвърли Хирад.

Другите нямаха време да отговорят. От север се засилваше гръмовният тропот на стотици коне.

Стъпил върху плосък камък до Гресе, барон Блекторн говореше на своите войници. Стояха до Ястребови зъбери, които западняците щяха да доближат след час. Огледа ги и кимна. Виждаше уплашени, изтощени и прегладнели мъже и жени, но желанието да се борят за своята страна още не гаснеше в душите им.

— Няма да ви лъжа. Може би това е последният ден за всички ни, но вие знаете с колко важна задача сме се заели. Досега забавихме врага с два дни. Нека ги лишим и от трети… преди да умрем. Благодаря на всички вас за заслугите към Балея. Никого няма да сметна за страхливец, ако си тръгне още сега. Защото в тази битка не ще има сигнал за отстъпление. Няма накъде да отстъпваме. Горд съм, че се сражавах редом с вас, и ако победим във войната, щедростта ми към вас няма да познава граници до последните ни мигове. Чували сте накъде тръгнаха Гарваните. Ще ни бъдат признателни за всяка минута в повече, която им дадем, за да унищожат Върховните вещери, но и да имат къде да се завърнат. Искам всички вие да имате родина, където да отгледате децата си без страх. Ако не постигна целта си, поне ще умра за нея. — Махна рязко с ръка, за да спре напиращите войнствени викове. — Трябва да изненадаме врага. И имаме нужда от чудо. Знаете за какво ви моля. Чухте какви ще бъдат сигналите. Искам от вас да се биете упорито, да не губите вяра в Балея и нека отнесем със себе си в отвъдното колкото може повече от онези мръсници! Заемете позиции.