Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Гарваните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dawnthief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 31

След сухата топла нощ настъпи безоблачно утро, заличило спомена за проливния дъжд.

Дензър бе достигнал за малко с мисловна връзка старшия маг при Подкаменния проход. Сега знаеха, че Стилиан не е преувеличил опасността. Бароните не постигаха почти нищо, а понасяха големи загуби. Най-лошото беше, че трийсетина хиляди западняци щяха да се съберат пред западния вход само след ден.

— Казваш, че Върховните вещери не са си възвърнали цялата сила? — попита Хирад.

Дензър кимна.

— Когато излязат от гробницата, магията на шаманите ще бъде неудържима.

— Колко ни остава до Раздраната пустош?

— Повече от два дни езда до пределите й, после около час до пирамидата — пресметна Троун.

— Може и да закъснеем — промърмори Илкар.

— Дори ако нищо не ни забави по пътя — съгласи се Троун.

Хирад си представяше лудешкия устрем право към зейналата паст на ненадейна гибел — навсякъде можеха да се натъкнат на големи отряди от западняци.

— Колко ли време ще задържат прохода войските на Дарик?

— Кой знае? — вдигна рамене Незнайния. — Не сме виждали магията на шаманите. Само тесният вход ще им пречи да хвърлят много воини наведнъж срещу защитниците, а и така нашите магове ще могат да препокриват щитовете си.

— Хм… Джандир ще може ли да язди? Раненият елф още спеше.

— Ако искате, събудете го — каза Ериан, — но не очаквайте да върти сабята или да стреля с лъка. Освен това ще бързаме и раните му може и да се отворят.

— Лоша работа — процеди Хирад. — Но няма да чакаме тук края на света. Да тръгваме, че ще настъпи и без нас.

Половин час по-късно потеглиха към Раздраната пустош.

Дарик не бе очаквал такава изненада. Представяше си, че ще се промъкнат по рядко използвани пътеки към Раздраната пустош, за да разпръснат и избият накрая Пазителите и стражата на гробницата, а след победата да съпроводят Гарваните обратно към прохода.

Но в утрото на третия ден след навлизането в западните земи една трета от хората му бяха мъртви, още петдесетина бяха ранени и не можеше да разчита на мнозина магове. Около седемдесет стрелци с лък, дебнещи в засада от двете страни на пътеката, сееха гибел и смут сред отряда му. Конниците се разпръснаха нагоре по полегатите склонове и налетяха шубраците, където се криеха враговете, но още мнозина загинаха, преди да посекат и последния стрелец. Дарик си казваше, че поне имаха късмет да не налетят на шамани.

Отиде да се посъветва с най-старшия маг от оцелелите седемнадесет — мъж от Ксетеск.

— Ще задържите ли магическите и въздушните щитове, докато напредваме в галоп?

— Какъв е твоят план?

— Трябва да продължим. Започнем ли да се провираме в гъсталаците, по-добре да се откажем, защото ще закъснеем. Искам да ги изненадаме, като проникнем бързо в територията им. И ако пак попаднем на засада, не бива да спираме.

— Отново голям риск… — промълви магът.

— Знам. Ще се опитате ли?

— Разбира се.

— Добре. Сега ще си поприказвам с войниците, искам да ги насърча. Голямо препускане ни чака. — Дарик се усмихна. — Имаме два дни да спасим Балея. Готов ли си за това?

Вождът Тесая стоеше с шаманите си на хълм пред Подкаменния проход, който бе изгубил преди дни, но щеше да го завладее наново съвсем скоро. Не се съмняваше в това. Тридесет хиляди негови сънародници, с някои от които враждуваше само допреди година, бяха спрели на няколко часа оттук. Дузина шамани под охраната на триста оцелели защитници на прохода от племето на Тесая се промъкваха към входа. Зад тях предният отряд от пет хиляди западняци се настървяваше за нахлуване под планините.

— Искам да ги изтребите до крак, но ми доведете Дарик жив. Лично ще се погрижа да умре много бавно, прикован към камъните, които си мислеше да ми отнеме. — Шаманите кимнаха. — Кога ще заемем позиция?

— Повелителю, ще чакаме твоята заповед по пладне.

Тесая вдигна глава към небето. Оставаха два часа. И тогава може би щеше да заличи воплите на ужас. Ехото от рева на океана, стоварил се откъм небето, удавил и хората му, и техните писъци, захвърлил труповете им в бездната. Толкова много от тях нямаше да бъдат намерени, за да бъдат изпратени с чест на погребалните клади. Толкова много от тях нямаха шанс да умрат в битка, както мечтаеха.

Но идеше мигът на възмездие за непростимото, сторено от източните страхливци. Неговите хора щяха да вилнеят из земите им както си искат. Усмихна се за пръв път от много дни.

— Аз ще поведа воините си към мястото, което им принадлежи. Скоро ще изпием кръвта на маговете от Школите.

Гарваните яздеха неуморно по трудния терен. Нито видяха, нито доловиха някой да ги преследва, откакто храмът остана зад тях. Незнайния не усещаше Закрилниците и не знаеше дали са потеглили на изток или на запад.

Конете се уморяваха, а дори дребно произшествие щеше да ги забави гибелно. Всички бяха угрижени за състоянието на Джандир. След лечебното заклинание на Ериан и няколко часа сън той ги увери, че може да язди, но бледото и изопнато лице издаваше колко го болят раните.

През първия час издържа, но с отминаването на утрото ставаше все по-бавен. Маговете често яздеха до него и виждаха как се опъват раните. Кръв се процеждаше по ризата и кожената му куртка, стичаше се по лявата ръка, вързана за тялото.

Щом спряха за отдих, Троун и Уил се заеха да нахранят и напоят конете, другите се събраха около Джандир, облегнат на обрасъл с мъх камък. Стояха пред началото на долина, нататък се редяха едно след друго възвишения, стигащи на северозапад до Парве.

— Можете ли да облекчите болките му? — попита Хирад.

— Сега ще видим — обеща Ериан и помогна на елфа да легне на хълбок.

С помощта на Илкар дръпна полека изцапаната куртка настрани и изтърси ругатня, щом разбра, че всичките й усилия през нощта са отишли нахалост.

— Раната се разлютява, докато язди, това е неизбежно. Мога да потисна болката, но така той няма да знае дали му става по-зле. Опасно е.

— Кажи ти, Джандир — подкани Хирад. Елфът вдиша уморено.

— Не издържам така. Болката става нетърпима, само ще ви забавя. Или ме оставете тук и после се върнете да ме вземете, или Ериан да направи заклинанието.

— Няма кой да те лекува, докато си сам — напомни Ериан. — Ще умреш.

— Значи ясно какво ще правим — заключи Хирад. Ериан обаче се двоумеше.

— Какво има? — намръщи се Джандир. — По-зле съм, отколкото мислеше, нали?

— Да, кърви прекалено силно. Плътта изобщо не е зараснала. Заклинанието за безчувственост просто е задължително, за да можеш да яхнеш коня. Довечера ще направя нещо повече за раните ти.

— Дали ще доживея до вечерта? — промълви елфът.

— Не знам… Не ме бива много да опазвам хората около мен живи…

Сълзи замъглиха очите й, Дензър я прегърна и изви глава към Хирад.

— Да тръгваме по-скоро.

Още отдалеч се усещаше присъствието на магия в селото. Стилиан даде знак да забавят ход и мина зад плътно наредените Закрилници. Присъщата им защита срещу заклинания се съчетаваше и засилваше взаимно, шаманите трудно биха я преодолели.

След унижението, което му причиниха Гарваните, беше неизбежно яростта му да се отприщи. Знаеше, че Незнайния му предложи най-разумния изход, но реши да отиде в Парве както и когато избере самият той. Успееше ли навреме, за да им помогне, толкова по-добре.

Избра за първия набег село в самия край на изконните западняшки земи. Сигурно оттук бяха минавали отряди, запътили се към Подкаменния проход, може би и към Гиернатския залив. От селото до Раздраната пустош се стигаше за по-малко от два дни.

— Напред! — заповяда той. — Тук няма невинни. Никаква пощада.

Чу се само неговият глас, когато Закрилниците подкараха конете си в галоп. Нападаха в тесен клин, Стилиан пак яздеше отзад и с усмивка на уста оформяше маната за любимото си разрушително заклинание.

Нахълтаха в селото, без да дадат време на жителите за бягство или отпор. Трийсетина колиби образуваха кръг около тотема и общото голямо огнище по средата, имаше ограждения за добитъка и навеси на подпори вместо хамбари.

Закрилниците се разделиха на две колони и обкръжиха селото. Мечовете им свистяха тежко към хората, пръснали се с писъци кой накъдето свари. Остриетата не подбираха жертвите. Стилиан спря до тотема и изрече:

— Адски огън!

Десет огнени стълба се забиха в покривите на колиби, изпепелиха жертвите си и овъглиха постройките. Навсякъде литна жарава.

Закрилниците слязоха от конете почти в един и същ миг, този път хванали и брадвите в левите си ръце. В селото цареше хаос. Подпалените колиби пламтяха и бълваха черни пушеци. Малцината живи се опитваха да бягат или докопваха оръжия. Един закрачи към привидно беззащитния Стилиан.

Господарят на хълма слезе от седлото, издигнал магически щит още след заклинанието. Извади меча си. От ръцете на шамана се проточиха десет черни криви линии, зашариха по щита, но само обвиваха невидимата защита. Стилиан позна по изражението на шамана, че е очаквал да пробие щита веднага.

— Брей, какво стана… — каза през зъби Господарят на хълма, пристъпи и цапардоса шамана с дръжката на меча.

А около тях Закрилниците безшумно и безмилостно палеха останалите колиби и колеха когото намерят — и стари, и млади. Никой от тях не пострада сериозно.

Шаманът падна на колене, а ритникът в лицето го хвърли по гръб. От носа му шуртеше кръв. Стилиан се надвеси над него.

— Вие сте моето послание към господарите ви — останките от селото ще чернеят под слънцето, а труповете ще гният непогребани.

— Кой си ти? Стилиан се засмя.

— Друг път не дръзвайте да се опълчите срещу Ксетеск. Притисна ръка към устата на шамана и изрече словото за Огнена длан. Шаманът умря в страшна агония, от очите и ноздрите му изскачаха пламъци, косата му се сгърчи с пращене.

Стилиан стана, изтупа праха от коленете си и възседна коня.

— Тръгваме!

Огледа се доволен, питаше се дали и Парве ще гори толкова хубаво.

— Сгъстете колоната! — изрева Дарик. — Готови с щитовете!

Конницата на Школите бе свърнала на север от основния път между Парве и прохода, за да доближи пирамидата от друга посока. Носеха се шеметно по пътеката и се врязаха в бивака на западняците, спрели за отдих. Враговете не успяха да грабнат оръжията и да се подредят.

— Щитовете са вдигнати! — извика някой от маговете. След миг копията на челните конници пронизаха първите западняци, изпречили се пред отряда. Без да забавят устрема си, кавалеристите съсичаха всеки враг наблизо, а по събраните препокриващи се щитове припламваха заклинанията на шамани, които бяха безсилни да ги преодолеят. Дарик не се озърна, докато се отдалечаваха, но още седемдесет западняци никога нямаше да се доберат до Подкаменния проход…

Когато спряха за кратка заслужена почивка, един маг попита:

— Наистина ли беше нужно да го правим?

— Не — отвърна Дарик. — Признавам обаче, че беше адски забавно.

Навсякъде около него усмивките се върнаха по лицата на войниците му.

Барас още се бавеше на наблюдателната кула, докато светлината гаснеше в последния мирен ден за Джулаца. Зад стария елф градът на Школата се подготвяше за война, в която нямаше надежда за победа след клането при Тривернския залив само преди три дни. Загубиха толкова войници и магове, а обещаните подкрепления не идваха.

Стоеше и се взираше в тъмните гъсти пълчища на настъпващите западняци. Рано сутринта противниците щяха да се доближат достатъчно, за да опитат заклинания. Барас потръпна при мисълта за белия и черния огън, с който шаманите щяха да изтръгнат сърцето на Джулаца.

Стражите и на града, и на Школата бяха готови за бой, маговете знаеха задълженията си и събираха сили, но Барас знаеше, че ако не се случи чудо, до свечеряване на втория ден Джулаца ще бъде под властта на западняците. Да, отначало щяха да отблъскват магията на шаманите, но защитата изчерпваше толкова мана, че почти не оставаше за нападателни заклинания. А врагът имаше поне четири пъти повече бойци, градът пък нямаше крепостни стени. Краят на битката беше предрешен, защото шаманите сякаш никога не усещаха умора.

Спомни си разказите на своя прапрадядо как видял като млад маг първото нашествие на западняците, подкрепено от Върховните вещери. Опожарени градове и села, подпалени ниви, разхвърляни трупове, осиротели деца. Шаманите, чиято сила тогава не можела да се мери със сегашната, извършвали ритуали и жертвоприношения, за да затвърдят господството си над източните земи.

Това щеше да се повтори и никой не можеше да го предотврати. Този път нито маговете щяха да възпрат Върховните вещери, нито войските стигаха. А Барас се съмняваше, че Гарваните ще изпълнят задачата си.

Слезе бавно от кулата и се помоли те поне да унищожат Крадеца на зората, ако е невъзможно да извършат заклинанието.

След миг се успокои от смразяващо хрумване — ако Върховните вещери овладееха заклинанието, страданията на хората в източните земи щяха да бъдат съвсем кратки.

Намериха безопасност за малко в мрака в скрит бивак сред хълмовете. Блекторн, Гресе и остатъкът от малката им армия седяха и умуваха мрачно над участта си. Мнозина от наемниците се изнизаха, разтревожени за своите семейства или просто наплашени. Останаха малко над четиристотин войници и магове с непосилната мисия да пречат на западняците, неумолимо настъпващи към Подкаменния проход.

Гресе не можеше да върши друго с превързаната лява ръка, освен да държи хляба. Отхапа залък и преглътна с малко вода.

— Ако не ги забавим още малко, ще бъдат при прохода след три дни. Трябва да се опитаме.

— Това е самоубийство — отвърна Блекторн.

Калните пръски по лицето му не скриваха бръчките, станали по-дълбоки, докато гледаше как гинат хората му. Пет пъти се нахвърляха върху нашествениците, но ги прогонваше магията на шаманите и нарастващата ярост на бойците им. Сега на трима войници се падаха по два здрави коня, а без ранените двамата барони разполагаха с триста и петдесет души, годни за битка.

— Непростимо ще е, ако ги оставим да превземат прохода — настоя Гресе. — Нека поне им дадем урок, както ти сам каза преди време. Когато владеят и прохода, ще могат да нахлуват в земите ни свободно и да нападат Школите отвсякъде.

— Какво предлагаш? — морно попита Блекторн.

— Още призори да ги нападнем челно. Шаманите обикновено са по-назад в колоната и ще имаме малко време да убиваме, преди да вдигнем по принуда щитовете. Ще ги спрем за известно време.

— И те ще ни изтребят до крак.

— Знам — кимна Гресе. — Но дори да се бием само час, те ще останат на мястото до края на деня — първо ще изгорят мъртвите си и ще искат да се уверят, че повече няма да ги тормозим.

Блекторн се вгледа задълго в стария си приятел, чиито очи още искряха. Споходи го по-добра идея, макар че тя не ги избавяше от неизбежния край.

— Ще ги пресрещнем при Ястребови зъбери. Там можем да разположим стрелците и маговете, за да внесат смут в средата на колоната, докато ние ударим отпред под двоен щит.

— Колко време ще се мъкнем дотам?

— Нека тръгнем веднага, иначе на маговете не би им останало време да се съвземат. Ще се изплъзнем тихо, за да не ни чуят западняците.

Блекторн се почувства съживен. Поне щяха да умрат сред реки от кръв и магически огън. Гресе му протегна ръка и той я стисна здраво.

— Боговете ще ни вземат в рая — ухили се старият барон.

— И ще хвърлят в ада западняците и Понтоа — увери го Блекторн.

В късната вечер Гарваните стигнаха до Раздраната пустош. Тъмни облаци се разстилаха по небето, студеният вятър дърпаше клони, бурени и наметала. Също като Селин преди тях, излязоха от гората вляво от стражевия пост и погледите им преодоляха седемте мили до Парве, където ярките сигнални огньове продължаваха да пламтят върху пирамидата. Но пред тях не се простираше гъсто море от палатки на западняшки орди.

Троун ги преведе безпогрешно през гората и сега стояха на четвърт миля от стражевия пост. Дензър укроти конете и те не издаваха звук. Тук-там се виждаше по някой огън в малък бивак, иначе беше пусто. Вражеските войски доближаваха Подкаменния проход или Джулаца.

Но земите толкова близо до града на Върховните вещери бяха наситени със страховито ликуване, стягащо дори сърцето. Вторачен в огньовете над Парве, Хирад не можеше да се отърси от чувството, че са закъснели. Не би си позволил да повярва. Не и докато други умираха в сражение, за да защитят своите земи, не и докато западняците настъпваха към градовете, които той обичаше. Не и докато поне един от Гарваните се държеше на краката си.

— Ето ни близо до пирамидата — отрони Дензър. — Втурваме се в галоп и сме там.

Варваринът се засмя против волята си.

— Ех, да беше толкова просто. Патрули около града, магически атаки на шамани, пълен площад с поклонници и пълна гробница със стражи…

— Човек може поне да си помечтае — подхвърли тъмният маг. — А на какво ще се натъкнем според теб, ако говорим сериозно?

— Току-що ти го описах.

— И ще ни дойде множко, ако сме само ние — подчерта Незнайния. — Дори Джандир да беше здрав, шансовете ни да се пъхнем в пирамидата и да извършим заклинанието щяха да си останат безумно малки.

— А как е той? — обърна се Дензър към Ериан.

Тя протегна ръка и той я дръпна да се изправи. Гарваните се събраха около елфа, легнал в несвяст след отчаяния опит на Ериан да му помогне с Топъл лек. Уил се опитваше да охлади челото му с мокра кърпа. Дори в сумрака личеше колко болнаво блед е Джандир, виждаха се широките тъмни кръгове около очите му, а устните му бяха безцветни.

— Изобщо не е добре — промълви Ериан. — Почистих раните и пак го превързах. С Троун стегнахме превръзката, за да не си мърда ръката. Заклинанието е възстановило мускулите на рамото, ускорило е оздравяването на кожата, но тежкият път дотук му е навредил. Уви, с притъпените си усещания не е разбрал, че раната се е възпалила. Почти изчерпах възможностите да го закрепя.

— Ще оживее ли? — попита Хирад.

— Да, ако не препуска като луд седем мили до близкия град, за да се втурне в пирамида срещу съживени мъртъвци — с намек за усмивка отговори тя.

Хирад не се колеба дълго.

— Дензър, много ли си уморен?

— Много. Като всички. Илкар и Незнайния кимнаха.

— Ясно — реши варваринът. — Спасяването на Балея ще почака до сутринта.

— А после? — обади се Уил. — Какво ще сторим сами? Незнайния е прав — немислимо е да се бием срещу всички.

— Ще сторим онова, което Гарваните винаги са правили. Ще стъпваме леко, ще се бием хитро и ще бягаме благоразумно.

— Това пък какво означава, по дяволите? Отговори Незнайния:

— Стига да не съм се объркал съвсем, Уил, това означава, че ще тръгнем ходом през Раздраната пустош два часа преди зазоряване. Ако ни провърви, ще влезем в града, без да ни попречат. Ако не, ще се бием при нужда, иначе ще бягаме.

— А Дарик и Стилиан? — сви вежди крадецът.

— Не бива да ги чакаме — отсече Хирад. — Дори не знаем дали ще дойдат. И ти чу какво е научил Стилиан. Проходът и Джулаца ще бъдат превзети, ако не смажем Върховните вещери. Ще се опитаме, иначе всичко е загубено. Това е — сега разчитат на нас и ние ще успеем, знам си. Стигнахме чак дотук, но всички загубихме близки хора. Не можем да се провалим. Време е за разплата.