Незнайния се разтресе и душата му профуча по Демоничната верига към тялото му. Ларион се усмихна, но беше напълно неподготвен за последвалата беда. Завърналата се душа рязко прекъсна връзката на Демоничната верига с Незнайния.

С тържествуващи вопли демоните се метнаха в широка дъга към двамата магове. Ларион отлетя и се блъсна тежко в стената, по която се свлече със стон.

По-млад и пъргав, Дензър се наведе и усети как потокът от мана разсече въздуха над главата му, докато демоните придобиваха телесна форма.

Съсредоточи се върху собствената си сила, бореше се да затвори края на канала от мана, но веднага се убеди, че нищо няма да направи.

Демоничната верига се изви като змия, готова да удари отново, а Дензър за пръв път изпита чувство, което не познаваше истински до този ден — страх. Нямаше силата да предотврати телесното въплъщаване на демоните, нито да им попречи да го убият. Не знаеше какво да стори и тази пролука в знанията му щеше да се окаже гибелна.

Каналът от мана бе разкъсан и злобните писъци кънтяха в ушите му. Обещаваха не само смърт, а вечни мъки, присмиваха се над слабостта му.

Демоничната верига се устреми към него и го подмина на косъм, защото той се стовари тежко до неподвижното тяло на Ларион, който още беше жив. Дензър го раздруса.

— Помогни ми!

С ъгълчето на окото си зърна веригата да се гърчи до главата на Незнайния, който дишаше спокойно, далеч от развихрящия се над него ужас.

Дензър не разбра какво смънка Ларион.

— Какво?

— Св… дало…

— Не схванах!

Ларион отвори очи, вторачи се в нещо зад тях двамата, сграбчи главата му и я дръпна към устата си.

— Светлинно огледало… — прошепна преди да притисне с все сила лицето му към гърдите си.

След миг Демоничната верига се заби в лицето на Магистъра, викът на болка пресекна отведнъж и ръцете му се отпуснаха.

Дензър се озърна, скочи и се взря за частица от секундата в Ларион. Тялото на Магистъра наглед беше непокътнато, но в мъртвите му очи не бе останал и помен от душата.

Обърна се към демоните и оформи маната за Светлинно огледало — прост правоъгълник, който беше готов за миг. Веригата пак се нагъна и замря, но бясната врява проникваше болезнено в ушите на Дензър.

И преди демоните да ударят отново тънката ярка плоскост, широка осем стъпки, се простря в огряната от свещи камера. Веригата се устреми напред и Дензър вдигна ръце пред себе си. Светлинното огледало се изправи, ослепително сияние заля камерата, сякаш погълна пламъчетата на свещите и ги усили стократно. Демоните изврещяха от непоносим страх и опитаха да се отклонят, но синята светлина на веригата бе погълната.

Той заслони очите си с длан, докато Огледалото придърпваше виещите демони и неумолимо изсмукваше буйната им сила. А в следващия миг ги нямаше, останаха ехтяща тишина и меко синьо мъждукане в спектъра на маната.

Дензър настрои очите си към обикновената светлина и видя Незнайния да се подпира на каменната плоча.

Не угасиха светлините в къщата на тръгване. Хирад никак не се радваше на бягството, но това беше единственото разумно решение. Сега само при Тривернското езеро Гарваните можеха да намерят убежище и за себе си, и — което беше по-важно — за двата катализатора. Щяха да бъдат под закрилата на маговете от четирите Школи. Но той искаше и Илкар да е до него. Без неговите знания се чувстваше уязвим.

Пришпорваха конете на север, водени от стъписания Евансън, а Хирад оглеждаше вечерното небе, макар да знаеше, че няма да види Следника. Изпита мимолетно съжаление. Никой не би могъл да хареса изчадието, но то бе заслужило уважението му. Беше готово да умре, за да попречи на враговете — саможертва, която Хирад не би пренебрегнал с лека ръка.

Дензър сигурно също знаеше какво ще се случи, значи беше искрен в стремежа си да използва Крадеца на зората, за да спаси Балея, а не да даде ново могъщество на Ксетеск. Хирад се чувстваше гузен заради доскорошните си съмнения. Смуши кобилата с пети, за да настигне Евансън. Питаше се как ли ще ги посрещнат при езерото.

Не го забелязваха. Той се ухили. Яздеха по открита местност и щяха да пристигнат в стопанството след около час. Преброи дванадесет конници на групи по трима — един маг и двама Закрилници. Явно бяха готови да се бранят, но не и да посрещнат нападение от въздуха. Той кръжеше високо и маната пренасяше тревожния му беззвучен вик до неговия господар, докато подбираше жертвата така, че да провали кроежите на врага.

Ето го… Топлата вълна на страха се плъзна по тялото му. Найър, Магистър от Ксетеск. Човекът, с когото неговият господар бе поддържал мисловна връзка толкова дълго. Предател! Ей сега щеше да умре.

Издигна се още, готов да се стовари безшумно върху нищо неподозиращата жертва.

Устреми се надолу, забравил подтика да изкрещи смеха си. Погледът му не се отделяше от тила на Найър, докато цепеше въздуха с отметнати назад криле. В последния миг ги разпери, за да забави полета, изпружи крака напред и заби нокти в незащитената шия на Магистъра.

Найър изохка, килна се от коня и тупна по лице на земята. Закрилниците извикаха, но беше късно да помогнат. Докато завъртят конете и доближат, Следникът изви гръб назад и халоса слепоочията на Магистъра с юмруци, които смазаха черепа като яйчена черупка.

Чак сега се разкикоти, изпърха нагоре и се стрелна покрай объркан Закрилник, който напразно замахна с меча си.

С възбудено цвърчене Следникът направи остър завой, а тримата оцелели магове се подготвиха за заклинания, с които да го повалят.

Болката се впи в левия му крак и прогори опашката му.

Понесъл се ниско над земята със Сенчести криле, пригодени за стремглав полет, Дензър нададе остър крясък, когато болката на Следника затътна като гръмотевица в главата му. С последни сили съхрани безплътните криле, но сълзите замъгляваха зрението му.

Погледна през рамо — Незнайния не изоставаше. Дензър успя да се възхити на безметежността, с която бе приел да го носят Сенчести криле. Закрилниците имаха свойството да поддържат влята в телата им мана, но Незнайния вече не принадлежеше към тях. Щеше да стане по-зле, когато започнеше да мисли и да си припомня…

— Какво ти е? — извика му Незнайния.

— Гадините го удариха. Нараниха го.

Следникът слабееше и кръжеше отчаяно, докато огънят разяждаше крака и опашката му. Господарят беше все по-наблизо, но той не Можеше да налучка посоката, а притискащата тъма прогонваше всяка свързана мисъл от ума му и заплашваше да угаси съзнанието му. Едва долови как някой маг долу се подготви да оформи маната отново. Изхленчи в очакване на неизбежната гибел.

— Господарю, отмъсти за мен…

Заклинанието разкъса гърлото му и той се срина към земята.

Каквото и да очакваше, Дензър не можеше да се подготви за усещането, че игли надупчиха очите му, а огромна скала смаза мозъка му. Последният мъчителен шепот и угасналият живот на Следника разпиляха запасите му от мана и го потопиха в несвяст. Сенчестите криле изчезнаха.

Незнайния видя навреме как Дензър изви глава назад и задраска с нокти по лицето си, сякаш се опитваше да разкъса главата си. Крилете блеснаха за миг, после вече ги нямаше. Спусна се бързо и улови тъмния маг над земята.

Издигаше се мудно, хванал безволно провисналото тяло на Дензър. Дори в мрака виждаше колко побеляло и изопнато е лицето му. Прииска му се да го защити някак от тази мъка. Сви вежди — знаеше, че го е мразил, но много отдавна. И други спомени се процеждаха в мътилката на отскоро събудилия се ум, но той ги прогони. Сега трябваше да задържи своите Сенчести криле.

Бореше се и с гнева — към хората, поразили Дензър, към Ксетеск, превърнал самия него в Закрилник и отнел му дори правото да избере смъртта. Искаше не да мисли за възмездие, а по-скоро да се върне при Гарваните. Полетя към Тривернското езеро.

Селин оглеждаше последните стотици крачки до пирамидата и трезвата преценка на съгледвач отстъпваше пред студа, от който настръхваше кожата по гърба й. Не защото я потискаше твърде малката надежда да остане жива. Имаше нещо друго. В Парве се долавяше растяща мощ, страх и очакване.

Тя беше тук, за да научи отговора на последния въпрос — кога.

Притискаше се към средния комин на склада и само полека въртеше глава, за да проучи какво има наоколо.

През една пресечка от нея се проточваше източната от четирите главни улици към централния площад и към пирамидата. Продължаваше още около седемстотин крачки, широка и права, преди да завърши на площада. Според това, което Селин бе научила предварително, към вътрешността на пирамидата водеше тунел, запечатан и преграден със защитни заклинания. Но бе минало твърде много време, откакто някой от Ксетеск бе идвал в Парве, не се знаеше какви промени са настъпили. Трябваше да провери дали са отворили тунела.

Градът беше притихнал, по улиците рядко се мяркаха силуети и привидно нямаше да е трудно да се прокрадне близо до тунела. Усетът обаче я накара да бъде по-предпазлива.

Три часа по-късно бе възнаградена за присъщото си умение да отбягва опасностите. На площада около мястото, където според нея беше входът на тунела, започна раздвижване. Покрай огньовете, разпалени там, се мяркаха сенки, и макар че от такова разстояние трудно различаваше нещо, по целия площад като че настана оживена шетня.

Силуетите се събраха в четири групи и потеглиха от площада към Раздраната пустош. Всички бяха на коне и сред минаващите по източната улица Селин разпозна шамани.

Още една догадка бе потвърдена — Върховните вещери въздействаха пряко върху западняците чрез шаманите, които несъмнено бяха дарили със силни магически способности.

Изчака ги да се отдалечат, спусна се на земята там, където не се виждаше главната улица, и тръгна бързо, но внимателно през сенките. Разположените под прав ъгъл улици на Парве улесняваха дори човек, попаднал тук за пръв път, но не предлагаха много скривалища. Селин старателно запомняше всички хлътнали входове, по-тесни проходи и дълбоки сенки, за да ги използва при спешно бягство.

Встрани от главните улици градът беше странно пуст. Не крачеха патрули по новия калдъръм, никой не дебнеше за шпиони. Но не тишината я накара да спре. Парве сякаш тънеше в тежка дрямка. И чакаше да се пробуди.

Тя ускори крачка, прекоси по-широка улица и се шмугна в сянка на две пресечки от площада. Замря в един вход и се постара да забави дишането и пулса си. Някой я бе видял и проследил. Нито го чу, нито го видя, но отново се довери на усета си.

Мъжът се подаде бавно и предпазливо иззад ъгъла, стъпваше почти безшумно. Сърцето й се сви. Преследваше я шаман, който можеше да я открие с вътрешното си зрение. Тя вдиша през зъби и зареди оръжията на ръцете си, като намести кожените примки на средните си пръсти. Достатъчно беше да отметне китка назад, за да ги задейства.

Шаманът не я подмина, тежката миризма на кожените му дрехи я лъхна, студените му очи се вторачиха отблизо и той посегна да я сграбчи.

— Ти мислеше, че няма да надуша враг от Ксетеск? — изрече със силен акцент, явно не бе свикнал с източното наречие.

Селин не отговори. Отблъсна ръката му с десния си лакът, натика лявата си китка в лицето му и я изви. Стрелата се заби в очната му кухина. Той умря мигновено, свлече се като чувал.

— Проклятие… — прошепна Селин.

Извади стрелата, избърса я в кожите и завлече трупа в сенчестия вход. Защо бе изостанал от другите и вървеше пеша? Заради него времето й изтичаше. Скоро щяха да го потърсят.

Добра се до площада след пет минути и само с голямо напрежение на волята запази спокойствие пред гледката. Всяка страна на квадратния площад беше дълга най-малко петстотин крачки, навсякъде имаше бели каменни плочи, а от изток към пирамидата водеше пътека от искрящо бял кварц. Пирамидата се издигаше на поне двеста стъпки, гладка отвсякъде, като се изключат стъпалата към шестте сигнални огъня на върха. Подобаващо внушителна гробница за най-страшните врагове в историята на Балея.

А повторният сблъсък с тях нямаше да закъснее — докато подсъзнанието на Селин немееше пред зашеметяващия градеж, умът й се опитваше да осмисли плътната тълпа от поклонници, коленичили пред отворения вход на тунела.

Мълчаливи и неподвижни, покрили главите си с черни качулки, те приличаха на тъмен килим. Не правеха нищо друго, освен да впиват погледи в черния тунел, обрамчен от фенери. Селин усещаше духа на очакване като тежест на гърба си, но още по-силно беше предчувствието за напиращо зло. Единственият звук, освен ударите на сърцето й, беше дишането на поклонниците, бавно и равномерно, сякаш и то беше неразделна част от ритуала.

Нямаше нужда да се застоява тук. До пробуждането на Върховните вещери оставаха броени дни, ако не и часове. Тя се върна на покрива на склада и потърси мисловна връзка със Стилиан.

— Колко интересно! — мърмореше Стилиан, докато обикаляше около Незнайния. — Закрилник със свалена маска.

Незнайния и Дензър стояха насред залата, от която пищните кресла и маси бяха изнесени — представителите на Школите се канеха да потеглят към малко по-голямата сигурност на своите градове. Не очакваха да се срещнат отново тук преди края на войната. Вътре бяха останали дъски на подпори, скамейки и огнище, над което къкреше котле с вода.

Зад тях до грубата маса седяха току-що пристигналите Илкар и Ериан. Елфът не сдържа радостта си от срещата с Незнайния и възхищението си от Дензър. Барас му напомни да бъде по-сдържан, но и сега беше ухилен до ушите и не си спомняше за сандвичите в чинията до лакътя му.

Ериан пък се бе хвърлила веднага към Дензър, за да го утеши, да облекчи поне малко страданията му, но той едва я забеляза.

Другите старши магове от Школите стояха наоколо. И да не си признаваха, бяха впечатлени от нечуваното постижение, за което Ларион бе платил с живота си.

Незнайния сведе поглед към Господаря на хълма. Пред неговото огромно тяло дори Стилиан не изглеждаше толкова внушително. Воинът се отказа от двуострата брадва, която бе носил като Сол, и отново разчиташе само на тежкия си меч.

— Аз не съм Закрилник — натърти той. — Нито съм плод на експеримент, който ти или друг маг да зяпате. Ако желаеш да говориш с мен, погледни ме в очите.

Стилиан спря.

— Моля те да ме извиниш, Незнаен, но ти все пак представляваш нов етап в магическите проучвания и огромна крачка напред за Ксетеск.

— Аз съм съживен мъртвец — сопна се Незнайния. — Бих предпочел смъртта, но Ксетеск реши друго вместо мен. Повече няма да се разпореждате със съдбата ми.

— Говориш малко нелюбезно. В края на краищата ние ти върнахме живота.

Пръстите на Незнайния мигновено стиснаха гърлото на Стилиан и отметнаха главата му назад.

— Не. Вие ми откраднахте смъртта. — Господарят на хълма размърда ръце и Незнайния го предупреди: — По-добре недей. Не си толкова бърз. — Стисна по-силно и Стилиан се задави. Този път вдигна ръце в умоляващ жест. — Аз избрах кога да умра. Малцина имат тази възможност, а вие ми отнехте и нея.

— Все пак си жив… — изхърка Стилиан.

— Мога да навестя собствения си труп.

— Дензър…

Дензър като че чак сега забеляза спречкването.

— Незнаен, моля те да го пуснеш. Воинът се дръпна и изви глава към него.

— Съжалявам.

Дензър вдигна рамене. Стилиан отпрати войниците от Ксетеск, които бяха извадили оръжията си, но се вторачи с явна неприязън в Незнайния, щом той изръмжа:

— Не съм експонат от колекцията ви, Аз съм един от Гарваните.

— Дензър, искам да поговорим — промълви Стилиан. — Навън.

Дензър въздъхна и го последва, но преди това стисна за миг рамото на Незнайния. На излизане зърна с ъгълчето на окото предоволната усмивка на Вулдарок.

Стилиан не се отдалечи много от павилиона и напъди с жест помощниците си.

— Кажи ми как си.

Дензър си потърка очите. Знаеше, че са хлътнали, възпалени и с тъмни кръгове около тях.

— Не мога да възстановя запасите си от мана, не се съсредоточавам достатъчно за по-сложни заклинания и не успявам да настроя зрението си към спектъра на маната.

Това беше достатъчно за Стилиан, но далеч не изчерпваше истината.

Чувството за празнота проникваше дори в костите му и го вледеняваше. Онази част от съзнанието му, която толкова дълго споделяше със Следника, се бе изгубила. Най-много болеше от загубата на безплътния глас и усещането за друг живот наблизо. Някакво късче от него бе умряло заедно с демона.

— Скоро ще си възвърнеш способностите — ободри го Стилиан. — Нуждаеш се само от отдих. Уви, мъката няма да си отиде толкова лесно. — Гласът му се смекчи. — Съжалявам за смъртта на твоя Следник, но не мога да разбера защо е нападнал отряда на Найър. Това не ми пречи да съм доволен от възмездието, сполетяло предателя.

— Искал е да отвлече вниманието им, защото са били твърде близо. Може би са щели да настигнат Гарваните преди Тривернското езеро. Може би… Мисля си, че не беше принуден да го направи. Искал е да покаже на какво е способен.

— Но той беше само Следник — смръщи се Стилиан. — А ти му приписваш гордост…

— Имал ли сте някога свой Следник? Господарят на хълма завъртя глава.

— Не можете да си представите какво си мислят. Аз вече знам.

Стилиан си подъвка устните, озърна се към разпилените облаци в утринното небе и накрая помоли:

— Покажи ми катализаторите.

— Не са у мен.

— Но къде си ги…

— Носят ги Гарваните. Не биваше да попадат в Ксетеск.

— О, да, не биваше.

Шум в отсрещния край на лагера ги прекъсна. Тропотът на копита се засилваше, скоро Гарваните и Евансън се показаха иззад храстите. Спряха пред павилиона и слязоха от конете. Хирад веднага тръгна към Дензър, но преглътна напиращия въпрос щом срещна погледа му. Склони глава почтително и стисна дясната му ръка.

— Споделям болката ти.

— А аз — твоя гняв — усмихна се унило Дензър. Незнайник седеше на скамейка до масата и говореше с Илкар и Ериан. В гърлото на Хирад заседна буца, той позяпа огромния мъж преди да си възвърне дар слово.

Изражението на лицето, отмерените движения на ръцете, плъзгането на дланта по темето и назад към шията… Всичко беше същото. Вместо Сол виждаше Незнайния. Без маска, без празен поглед, без брадва, на гърба.

— Слава на всички богове, това си ти!

Незнайния стана и двамата се прегърнаха. Хирад го тупна по гърба.

— Как се чувстваш? Незнайния се отдръпна.

— Не знам. Поне знам кой съм. — Сви рамене. — Знаех и преди… ти да ме разпознаеш. Но не можех да говоря с теб. Нещо ми забраняваше, само очите ме издадоха. Хирад, аз трябваше да съм мъртъв…

— Само че не си и не ми пука как е станало. Важното е, че те виждам.

— Ще повториш ли думите си, ако пак отидем пред онзи хамбар?

— Ами… да, защо не? — смути се варваринът.

— Защото можеш да ме видиш и там… заровен в земята. Къде е Дензър?

— Отвън — кимна Хирад към изхода на павилиона, отреден за Ксетеск. — Защо?

— Искам да се уверя, че е добре.

Хирад понечи да тръгне след Незнайния, но Илкар отсече:

— Не му дотягай! Ела да пийнеш нещо, а и сигурно си прегладнял.

Варваринът го погледна чак когато Незнайния излезе.

— Не, сащисан съм. Какво говори?

Седна до елфа, който му наля вино и бутна пред него чиния с месо и хляб.

— Трябва да разбереш колко му е трудно да свикне. Хирад сякаш отказваше да разбере.

— Слушай — продължи Илкар, — за нас той си е все същият Незнаен — на външност, говор, походка… Във всичко. И душата, и умът, и спомените му са същите. Само че към тях е добавено преживяното, което никой от нас няма да проумее никога. Той знае, че може да изрови собствения си труп от гроба. Поблъскай си главата над това.

Варваринът не отдели много време за мислене.

— Добре де, а защо толкова е загрижен за Дензър?

— Точно сега в главата му е пълен хаос. Ериан може да потвърди, че не във всичко казано от него има смисъл. — Тя кимна. — Опитва се да потисне онова, с което не се справя, затова напред излиза желанието да закриля Дензър. Не забравяй какъв беше Незнайния довчера. Не е забравил и не се знае дали някога ще забрави.

— Той ли е или не е той? — тръсна глава Хирад.

— Да, боговете са ми свидетели. Но има единствени по рода си затруднения, които ще преодолее сам. Дай му време.

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Хирад, успокой се. Първо си мислеше, че умира, но се събуди като Закрилник и сега отново е Незнайния. Дай му време! — Илкар разгада разочарованието в очите на варварина. — Разбрахме ли се? — Хирад едва помръдна брадичка. — Добре. А сега яж. За много неща имаме да приказваме, като си починеш.

Селин се събуди от викове навсякъде около нея. Тя лежеше и се ослушваше. Денят бе започнал само преди час и още нямаше пълни запаси от мана след мисловната връзка.

От приказките на западняците разбра скоро, че претърсват навсякъде в Парве. Тя се намръщи и свали маската, после отвори постепенно очите си, за да не ги заслепи светлината.

Малко не й достигна късмет, щом откриха трупа толкова скоро. Селин пропълзя към парапета, след като се увери по врявата, че точно под нея няма никой. По-назад и в посока към площада крясъците бяха чести и силни, чуваше се тряскане на врати. Търсеха упорито и старателно, което не беше присъщо за западняците, но с тях имаше достатъчно и от поклонниците на Върховните вещери.

Тя оформи мана за прикриващо заклинание, изрече заповедното слово, спусна се на улицата и тръгна към Раздраната пустош. Подмина бързо, но предпазливо последните сгради, никой не я бе подгонил. Заобиколи голяма купчина отломки и се закова на място. Пръстен от западняци, застанали рамо до рамо, обграждаше Парве. Тя се врътна и побягна обратно в града.

Едва навлезе в застроената наново част и видя другата редица — западняци и шамани по всяка улица, надничаха и душеха, не пропускаха мазета и покриви. Селин попадна в гъста мрежа, която се затягаше. Шаманите знаеха, че е наблизо, но невидима, вероятно долавяха, и следите й в маната.

Страхът най-сетне се промъкна в съзнанието й, пипалата на съмнението подронваха увереността. А Стилиан толкова се гордееше с нея снощи, описваше й как тя ще се завърне победоносно в Ксетеск и повече никога няма да се разделят. За миг си върна смелостта.

Западняците бяха препречили всеки път към спасението, освен един. Тя погледна небето. Само хиляда стъпки над земята облаците биха я скрили. Не й харесваше много тази идея, но беше най-добрата, щом нямаше друга.

Изкатери се по стената на плоска барака, а плътната редица настъпваше на стотина крачки след нея. От другата страна на улицата шестима западняци също се качиха върху покрив и тръгнаха по него, разперили ръце. Тя се почуди за миг дали не би могла да им се изплъзне при такова претърсване, но скоро при тях се качи и шаман. Трябваше да се махне веднага.

Притисна се към близкия комин, разсея прикриващото заклинание и се подготви за Сенчести криле. Почти незабавно някой изрева. Отвори очи. Видяха я откъм края на града и мнозина вече тичаха към сградата. Селин се съсредоточи и след секунди беше готова.

Крилете изникнаха на гърба й, трудно забележими на дневна светлина. Пристъпи напред и се издигна, после полетя бързо към Раздраната пустош. Под нея се разнесоха заповеди и мнозина започнаха да стрелят с лъкове, но стрелите не стигаха до нея. Селин се усмихна. Не искаше да напусне Парве по този начин, но какво толкова… Вече си представяше огнището в кулата на Стилиан.

Нещо я блъсна в гърба, изкара въздуха от дробовете й и я преметна надолу. Тя с мъка задържа крилете и пак се опита да набере височина, но този път сякаш имаше оловни тежести на краката си. Озърна се през рамо. Тънък бял лъч свързваше тялото й с ръката на шаман. А под нея се смееха и подскачаха западняци, обърнали лица нагоре.

Застави се да размаха крилете още по-неистово и като че надделя, но вторият удар по шията я запрати с хълбока напред във висока стена. Тя се стовари зашеметена на земята, а от Сенчестите криле нямаше и помен.

— Дяволите ги взели…

Чуваше доволните викове и трополенето на тълпата. Опря гръб в стената и се изправи, погледът й се избистри. И отляво, и отдясно към нея тичаха стотици западняци. Измъкна меча от ножницата на гърба си. Един от воините в рошави кожи се ухили и размаха брадвата си в отговор. Другите спряха и се отдръпнаха малко, за да не му пречат.

Той беше едър мъж с тежки кости, невчесана черна брада и близко разположени очи. Хвърли се към нея и замахна да я съсече странично. Селин само се гмурна под удара и му разпори корема. Той изпъшка и се присви на земята, притиснал раната с длани.

След миг стъписано мълчание всички изреваха и се скупчиха около нея. Тя успя да извади и кинжал от ботуша си, после я погълна мелето от кожи, стомана и юмруци.

Първият умря с пронизано от кинжала сърце, вторият се свлече с разсечен крак, но другите хванаха ръцете й и избиха меча. Долепиха я до стената и смъкнаха качулката.

Пак я зяпнаха, но щом се разкикотиха доволно, тя се смръзна.

Мъжете наоколо се настроиха по-нехайно и разхлабиха хватката. Селин завъртя китки, едната стрела прободе някого под брадичката, другата отскочи от нечия глава, но бяха безброй…

Събориха я на земята и с радостно животинско ръмжене разрязаха и съдраха дрехите й. Опипваха, драскаха и деряха, скоро потече кръв от десетина рани. Мяташе се в упорито мълчание, но те я задържаха — разкрачена, гола и изпаднала в ужас.

Отекна властен глас, тълпата притихна и направи път на шаман. Той беше на средна възраст, с одежди от дебели платове, а сивеещата му коса бе вързана на опашка. Селин се отърва от ужаса на неизвестността, защото вече знаеше какво я чака. Стигна й волята да впери поглед в очите му.

— Бре, бре, каква е хубавка — зацъка с език шаманът, разкопча колана си и коленичи между краката й. — Май дълго ще чакаш да те избави смъртта.

Изнасилването беше безмилостно — не само тласкаше с жестока грубост, но и мачкаше гърдите й. Селин не си позволи да почувства унижението и болката, само вдигна глава да го погледне още веднъж.

— За да си го извадиш, ще трябва да ме разрежете — обеща и натисна с все сила кухия кътник в устата си.

Отровата я порази мигновено и всеки мускул в тялото й се сви с необуздана сила. С последния изблик на мана чу и последния звук в живота си — писъците на шамана.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Баркли Крадеца на зората (26)

Метаданни

Данни

Крадеца на зората

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА 25

Джеймс Баркли
Крадеца на зората (26)