Джеймс Баркли
Крадеца на зората (23)

ГЛАВА 22

— Много е вълнуващо да си един от Гарваните, а? — изсумтя Хирад, облегнат на дърво и изпружил крака.

— Но вече свикваш, нали? — отвърна Илкар.

— Не, просто съм излишен, като гледам.

— Е, не си.

— Знаеш за какво говоря.

Бивакът беше разчистен, всичките им принадлежности бяха опаковани и прикрепени за седлата. Трите коня бяха вързани на няколко крачки от тях.

Хирад се подсмихна, щом си спомни как елфът го караше да свършат работата по-бързо, а ето че седяха бездейно от около час. Уж очакваше да се чуди какво ли става в Дордовер, но само се ядосваше малко на Дензър, иначе нищо не го безпокоеше. Откриваше, че се доверява на отишлите в града, особено на Троун и Джандир. Почти както на Незнайния и Сирендор. Почти…

Тъгата го обгърна като нощта наоколо. Виждаше в спомените си смърт и загуба. Рас умря, докато всички те продължаваха да се бият край него. Ричмънд се опита да спаси човек, когото дори не познаваше, и плати с живота си. Кръвта на Незнайния попи в земята пред стария хамбар. А Сирендор си отиде пред очите му и Хирад не можеше да направи нищо. Каквито и гръмки приказки да излизаха от устата му, не успя да опази никого. Талан пък си тръгна, подтикнат от страха и увереността, че ако остане, гибелта му ще е неизбежна.

Изведнъж сърцето му се сви. Отново нищо не зависеше от него. В Дордовер и съдбата на обновения отряд, и може би на цяла Балея висеше на косъм. А той остана тук, за да оседлава коне. Дали шегите им преди само няколко седмици, че бил остарял, не се оказаха самата истина? Вместо да ги предвожда, той се остави да бъде воден, без дори да забележи кога започна промяната. Дензър… Всичко се случи заради него. А не можеше да допусне тъкмо тъмният маг да е начело на Гарваните след онова, което им причини.

Застави се да диша дълбоко и бавно, озърна се крадешком към Илкар с надеждата, че тези страхове не са се изписали по лицето му. Елфът обаче не го гледаше, а бе наклонил глава встрани. Внезапно долепи ухо до земята и се напрегна.

Хирад вече се надигаше преди Илкар да каже:

— Някой идва.

— Дано са те.

— Няма да чакам, докато ни се стоварят на главите. Втурнаха се към конете, но не направиха и две крачки, когато измамна зора прогони нощта и открои резки сенки. След един удар на сърцето чуха грохот и шум като водопад. Конете се мятаха и опъваха поводите. Хирад се вкопчи в оглавника на кобилата, избягна удара с копито и се вгледа в едното й облещено око.

— Това не ми харесва! — кресна на Илкар, докато се мъчеше да я укроти.

— Няма време за приказки, качвай се на седлото. Конят на елфа беше по-кротък, а онзи на Дензър само се бе вцепенил от взрива.

— Да яхна това побесняло животно ли искаш? Добре де, добре, тръгваме! — Пъхна крак в стремето и се метна на седлото. — Укроти се, проклета да си!

Тъкмо я усмири донякъде и откъм заревото изскочи вълк, пробяга през поляната и изчезна в гората отсреща. Кобилата пак се изправи на задни крака.

Тропот на копита изпревари появата на Дензър.

— Тръгвайте! — изрева той и се устреми след вълка.

Ериан прекоси поляната в галоп, вдигнала ръка пред лицето си да се предпази от клонките, зад нея беше Джандир, повел кон без ездач, последен яздеше Сол, метнал безчувствения Уил на седлото си.

Хирад още се бореше с влудената от страха кобила, която се въртеше в кръг и не смееше да поеме наникъде. Накрая спря разтреперана и Хирад се озърна към шума. Зад него бушуваше пожар. Поглъщаше дървета, храсти и трева по-бързо, отколкото би могъл да бяга човек.

— О, богове!

Стегна юздите и безмилостно срита кобилата, а тя най-сетне се подчини. По-добре беше да бяга след вълка, вместо да чака сигурната смърт в огъня.

Хирад пък си мислеше, че едва ли всички са се втурнали да гонят вълка, значи оставаше само едно възможно обяснение защо го следват.

Илкар доближи Ериан, когато излязоха от гората на неколкостотин крачки от поляната. Той бе изгубил Хирад от погледа си и едва чуваше конете на другите, макар да знаеше, че са наоколо — толкова силно бе бученето на Огненото кълбо. А той не се съмняваше, че е използван някакъв вид Огнено кълбо. Само не се досещаше как са го сътворили толкова огромно и мощно.

— Кога ще се изчерпи? — извика елфът на Ериан.

— Гората го подхранва, няма да стигне много по-далеч от края й.

— Как са го направили?!

— Със Сборна мана. Извършили са заклинанието заедно. Знаех, че се подготвят, но нямах представа, че са избрали тъкмо Огнено кълбо. Изтощително е, всички участници са безсилни в момента.

— Но защо още бягаме, ако е така?

Ериан дръпна юздите, а малко по-напред Дензър явно си бе задал същия въпрос — и той спираше. След още петдесетина крачки устремното препускане завърши. Обърнаха конете и видяха как Огненото кълбо гасне при последните дървета.

— Но къде е той? — прошепна елфът.

Последните пламъци избледняха до оранжево и изчезнаха, а откъм гората силует на конник ги доближи стремглаво. Илкар чак сега усети, че е затаил дъх, и се ухили. Долови погледа на Дензър и кимна.

— Не се губи лесно, нали? — подхвърли тъмният маг.

— Такъв си е — потвърди елфът и усмивката му се стопи. — Ериан, какво да очакваме от тях сега?

— Може би сред преследвачите има и други магове. Войниците вече ги видяхме. Ще тръгнат подире ни, щом огънят угасна.

— Ето ги — посочи Джандир.

Илкар също забеляза веднага седем-осем фигури, изтичали между овъглените дървета. Двамина магове ги следваха в бръснещ полет.

— Проклятие… — намръщи се Илкар. — Можем ли да им се изплъзнем?

Ериан вдигна рамене. Хирад най-после спря кобилата си, която трепереше от ушите до копитата. Неговото лице беше сгорещено от усилията да я обуздае.

— Малко оставаше… — мърмореше варваринът.

— Още не сме се отървали — сепна го Илкар. — Трябва да се разправим и с онези там.

Хирад присви очи — ярките звезди и догарящият горски пожар му позволиха да види добре противниците. Той скочи от седлото.

— Ще ги пресрещнем тук.

— Има и двама магове във въздуха — напомни Илкар.

— Ами заеми се с щита. Няма по-добър от теб. Погледна наляво, после надясно. Всички освен Сол още бяха на конете. О, богове… Трябваше да им вкара малко ум в главата, ако оцелееха. Предишният отряд вече щеше да е заел позиция за сражението. Сол прекрачи напред и измъкна меча от ножницата на гърба си. Поне той знаеше какво да прави.

— Джандир, застани вляво от него. Аз ще съм отдясно. Къде е Троун?

— Няма време да ти обясним, но…

— Аха, наистина е върколак. Богове в небесата! — Хирад прогони тази мисъл от ума си. — Тримата можем да удържим. Колко са?

— Осем с мечове, двама заклинатели. — Илкар вече подготвяше магическия щит, обърна се към Дензър и Ериан. — Някой от вас владее ли Въздушна преграда?

— Сега не ме бива за заклинания — поклати глава тъмният маг и извади меча си.

— Аз я владея — отвърна Ериан.

— Добре. Разпростри я над главите ни, аз ще отблъсна атаките с магия. Дензър, прибери меча и отведи конете по-назад. Прати Троун насам, ако се мерне наблизо.

Елфът се взря настойчиво в очите на Дензър, който след миг прибра оръжието, подсвирна на коня си и изтича да отведе останалите.

Оставаха трийсетина крачки. Хирад усети двойното раздрусване, когато малкият отряд бе защитен и срещу магия, и срещу стрели. Джандир пусна своята стрела и повали един войник. Не посегна към колчана, защото враговете доближаваха тичешком. Двамата магове отсреща се спуснаха на земята и опитаха заклинание, но то само припламна в оранжево, отблъснато от щита на Илкар.

Хирад напълни дробовете си с въздух и изрева, за да се настърви. Войниците отсреща се разделиха, щяха да нападнат от две страни. Варваринът се озърна към Сол. Маскираният мъж гледаше право напред, напълно съсредоточен. Досущ като… И тогава Хирад чу звуците. Вторачи се в земята пред краката на Закрилника. Върхът на меча му почукваше ритмично. Хирад за малко не изтърва своето оръжие, но го улови навреме.

— Незнаен! — изкрещя той.

Сол изви глава към него и в очите му за миг се мярна потвърждението.

— Бий се — отрони с глас, тегнещ от печал.

— Но…

— Бий се — повтори Сол.

Изневиделица Троун се вряза във вражеската редица отляво и битката започна.

Нищо не би могло да възпре Хирад. В този миг никой не би успял да му се опълчи. Дори беше готов да съжали окаяните войници от Дордовер, обречени на гибел. Душата му ликуваше, в ума му цареше бъркотия, но усетът му на боец оставаше незасегнат.

Когато челюстите на вълка прегризаха гърлото на първия враг, другите загубиха ума и дума. Хирад сцепи черепа на стоящия пред него, а грамадният Закрилник съсече двама, без дори да пристъпи напред. Варваринът усети, че отляво Джандир се бие умело, и се хвърли към следващия. Разпори му корема, отби удара на втори войник и го принуди да се завърти. С още един удар му сряза сухожилията на краката. Двамата оцелели хукнаха към гората, маговете не изоставаха от тях.

— Премахнах щита — промълви Илкар, загледан изцъклено в Сол. — Да се махаме оттук.

— Ти майтапиш ли се бе? — отвърна с грейнало лице Хирад. Изтри меча си в дрехите на един от убитите и го натика в ножницата. — Това е той! Не знам как и защо, а и не ми пука, но е той!

— Моля те, Хирад — настоя Илкар. — Сега не е времето за това.

— Как тъй?

Усмивката на варварина посърна.

— Просто ми повярвай. Нека първо се отдалечим, после ще говорим.

Елфът тръгна към Дензър. Виждаше лицето му и позна веднага, че тъмният маг също не е подозирал кой е зад маската.

— Стой де! — Хирад дърпаше ръкава му. — Толкова ли е лошо, че сега е Закрилник?

Илкар се извъртя към него.

— И още как! — Вдигна ръка, за да предотврати следващия въпрос. — Дензър не е знаел нищо, нито са го питали, когато са избирали кого да пратят. Да тръгваме, моля те.

Троун притича край Хирад, който възкликна:

— А за него какво ще кажеш? Как да се държим и с него?

— Няма да ти навреди — обади се Джандир. — И ти не го закачай.

— Не може ей тъй да… — запъна се варваринът. И Сол го подмина. — Незнаен, моля те! — Не дочака отговор. — Ей, някой ще ми каже ли какво става тук?!

— По-късно — натърти Илкар.

— Сега!

— Не можем да се размотаваме тук. От Дордовер ще пратят още хора. Трябва да се скрием някъде. — Илкар размаха пръст пред лицето на Дензър. — Ти може и да нямаш никаква вина, но разбираш ли в каква каша ни забъркаха твоите Магистри от Ксетеск? Направо не ми се вярва, че дори те са способни на подобна глупост!

— И на мен.

Варваринът забеляза как Дензър се вторачи в Сол, после плъзна длан по лицето си и повтори:

— И на мен…

Хирад изтърпя половин час. Препускаха надалеч от Дордовер към планините Чернотрън. Накрая той не се сдържа, отклони отряда от пътеката, навлязоха между ниски хълмове и спряха в подножието на стръмна канара.

Гледаше смълчан как Сол помогна на Уил, който се бе освестил, да слезе от коня. Ниският крадец седна, без да обръща внимание на околните. Джандир отиде при него и се опита да го заговори, но Уил не реагираше. Сол се отдалечи на няколко крачки, също седна и започна да гали котарака по главата. Ериан застана до Дензър. Троун се шмугна някъде в мрака.

— Първо най-важното — започна Хирад. — Незнайния.

— Той ли е? — усъмни се Дензър, зает с лулата си.

— Не трябваше ли аз да ти задам този въпрос? — сопна се Илкар.

— Не знам отговора.

— Той е. Кажи ми сега как е възможно, как тъй не е мъртъв и накрая вие двамата ми обяснете как тъй според вас това не е добре, защото си личи какво мислите. — Хирад пак се взря в Сол. — Богове, не виждам какво толкова ви тормози. Щом Незнайния се завърна, може и да си свършим работата. — Той се засмя за миг. — Е, чакам…

Дензър си пое дъх, преди да отговори.

— Защо да не ви кажа… Знаех, че Незнайния е Закрилник.

Аз бях на пост през нощта, след като го погребахме. Чух как демоните прибраха душата му.

— Но не ти хрумна да споделиш и с нас?! — смаян промърмори Илкар.

— И какъв смисъл имаше? — озъби се Дензър. — Бездруго бяхте провесили носове. Щях само да опетня спомените ви за него, ако ви втълпя, че е бил родом от Ксетеск, но е отхвърлил потеклото си. И щяхте ли да ми повярвате?

— Май че не — призна Хирад. — Но щом си знаел…

— И в кошмар не би ми се присънило, че точно него ще изберат да ме пази. Никога не бих се съгласил.

— Защо си губим времето в празни приказки? — отегчи се варваринът и махна с ръка към Сол. — Хайде да свалим тази смешна маска и да си продължим по пътя. — Мълчанието го смути. — Какво има пък сега?

— Хирад, не мога да сваля маската от лицето му — натърти Дензър.

— Добре де, аз ще го направя.

— Не! — След този вопъл Дензър овладя гласа си. — Недей. Не разбираш. Ако махнеш маската, ще го унищожиш. Завинаги. Щом твърдиш, че съзнанието на Незнайния е в тялото на Сол, готов съм да ти повярвам. Но ти си длъжен да проумееш, че той вече не е Незнайния воин. Той е променен напълно. Сега е Закрилник. Сол. И аз нищо не мога да направя.

— О, можеш да премахнеш промяната — неотстъпчиво изрече Хирад.

— Не може — възрази и Илкар. — Той не е Незнайния.

— Брей… Ама той ме познава. Не видяхте ли?

— Какво?! — настръхна Илкар.

— Позна ме, веднага разбрах, когато го повиках по име. — Хирад поклати глава. — И потропваше по земята с меча преди битката. Никой друг не го прави. — Варваринът повтори отчаяно: — Той е, не може да е друг.

Илкар застана срещу Дензър.

— Да имаш някакво обяснение? Аз пък смятах, че всички спомени за предишния им живот се заличават. — Дензър упорито гледаше в краката си. — Искам да чуя от теб, че е вярно. — Тъмният маг вдигна глава и срещна неохотно погледа му, после поклати глава. — О, не…

Илкар се отдръпна и погледна към Сол… не, към Незнайния воин, чиято маска бе обърната към тях. Почти осезаемо долавяше безнадеждната самота на огромния мъж.

— Незнаен, съжалявам…

— Илкар, кажи ми — разтърси рамото му Хирад.

— Той помни всичко. Не схвана ли? Помни Гарваните, „Гнездото“, всички сражения, всички години. Целия си живот! И не може да говори за тях, нито да покаже, че ни познава. Никога.

— Какви ги дрънкаш?

— Той е поробен. Душата му принадлежи на Хълма в Ксетеск.

Ако не се подчинява, ще го измъчват така, че сегашните му страдания ще приличат на някое от предишните ни пиршества. Ще умира… вечно.

Хирад помълча, докато осмисли докрай думите на елфа. Пристъпи бавно към Незнайния и приклекна пред него, за да го погледне отблизо в очите. Сякаш съзираше в тях още един цял живот на болка и самота. И всичко, което вече е било. Но то бе заключено. Изгубено зад маската, олицетворила пълното господство на Ксетеск над него.

— Ще те измъкна оттам…

Хирад се изправи и закрачи към Дензър, без да види как зад него маскираната глава се завъртя бавно. Само веднъж.

— Да не мислите, че съм искал това? — Тъмният маг посочи Незнайния и изгледа неуверено Хирад и Илкар. — Не намирам думи да ви кажа колко съжалявам.

— Да знаеш, писна ми от твоите извинения — изпъчи се заплашително варваринът. — Напоследък всички злини се стовариха върху Гарваните заради теб. И не само защото умряха толкова много от приятелите ми. Да изброя ли колко пъти — побутна го в гърдите — щяхме всички да си докараме белята пак заради теб? До гуша ми дойде. Докато не помогнеш на Незнайния, няма да си мръдна пръста за теб, ясно?

Тъмният маг извади лулата от устата си.

— Разбирам колко ти е тежко, но наистина не съм…

— Няма „но“! — Хирад го тласна назад, но Дензър се задържа да не падне. — Като скочи в онова разкъсване, рискува всичко заради пустото си любопитство. Щеше да убиеш Талан, защото тази история вече не му понасяше… и щеше да накараш Незнайния да ти свърши мръсната работа. При Ша-Каан рискува и моя живот, без да ти мигне окото. А преди малко щеше да затриеш четирима, защото скъпоценният ти котарак загази.

— Не си много справедлив…

— Справедлив ли?! Затънахме в неприятности от твоите грешки, твоята припряност и вирнатия ти нос. Казах ти да оставиш подробностите на Гарваните, но ти все трябваше да правиш всичко по своему. Казах ти, че оцеляваме, защото сме сплотени, а ти се преструваше на глух. И сега… — варваринът едва не опря нос в носа на Дензър — …това оскърбление. — Посочи през рамо към Незнайния. — Разправяш ни, че нямало как да го измъкнеш от ада, но искаш да продължим нататък с теб?

— Нищо не мога да направя — сви рамене Дензър. Хирад не издържа, сграбчи го за яката и за малко не го вдигна над земята.

— Ей сега ще чуеш от мен какво можеш да направиш. С мисловна връзка ще кажеш на твоите господари, че докато не освободят моя приятел, край на всичко. Няма Крадец на зората, няма победа. Е, ще им го втълпиш ли?

— Пусни ме.

— Ще им го втълпиш ли, питам? — излая думите Хирад и слюнката му опръска лицето на тъмния маг.

— Каквото и да им кажа, ще е без значение. Няма да го освободят.

Хирад се озърна към Сол и покрусата угаси гнева му за секунда.

— Опитай се. Моля те. — Изведнъж заговори кротко и се взря отчаяно в очите на Дензър преди да се дръпне. — Той ми е приятел. Трябва да направиш нещо.

Дензър искаше да му обясни, че онзи там не е неговият приятел, а бойна машина на Ксетеск. Същество с присъща устойчивост срещу магия. Силата му нарастваше от връзката с всички Закрилници, чиито души бяха затворени в катакомбите на Ксетеск. Създание, чиято единствена цел беше да брани своя господар. Той не знаеше що е страх, а сръчността и уменията му в боя се засилваха, когато е сред други Закрилници. Той не беше Незнайния воин.

Но вместо да говори, Дензър кимна. Как да постъпи иначе? И без това сам искаше да научи защо Найър му е изпратил точно този Закрилник от стотиците в Школата. И защо Стилиан е одобрил решението му. Имаше нещо гнило, пък и време беше Найър да разбере силата на задружността, върху която се крепеше отрядът на Гарваните.

— Ще установя мисловна връзка сутринта, щом се възстановя — обеща той.

— Сериозно говоря — промълви варваринът. — Не мога да мисля за задачата, докато той е Закрилник. Знам, че Балея е в опасност, но не мога да предам всичко, заради което живях досега.

Гледката наистина беше изумителна, но и страшна.

Бяха минали десетина години от предишното пътуване на Селин до Парве — и поклонение, и запознаване с тези земи, и посвещаване в трудния занаят на мага съгледвач. По онова време градът беше безлюден и опустошен. По разпръснатите руини се натрупваше прахоляк с векове. Но тогава тя лесно прекоси Раздраната пустош.

Маговете и Закрилниците от Ксетеск се бяха постарали три столетия по-рано. В Парве не бе останала неразрушена сграда. Всичко, свързано някак с вярата или магията, бе заровено. Дори пътищата бяха разнебитени, малките къщи — изравнени със земята. Ксетеск бе дал воля на желанието си да остави поука за всеки, който се изправи срещу Школите, че няма да устои срещу тяхната магия.

На седем мили околовръст земята никога нямаше да дава плод. Събраната на едно място мана, а и гняв, ако се вярваше на преданията, бяха отровили въздуха и почвата, за да заличат всяка зеленина и да прогонят животните из по-далечните хълмове и гори. Така бе възникнала Раздраната пустош като вечно свидетелство за могъществото на нападателната магия.

С доближаването си този път Селин откри, че само свръхчовек би могъл да мине прикрит с магия през откритата равнина и да се добере до Парве. Докато здрачът се сгъстяваше, стотици факли и огньове пламнаха в града на Върховните вещери. А наоколо гъмжеше от препълнени с хора биваци.

Тя оглеждаше целта, скрита между последните дървета по източния край. На някакви си двеста крачки от нея имаше стражеви пост на западняците до главния път от запад на изток през редките гори. Петнайсетина мъже стояха или седяха около огъня и гледаха неспирния поток от техни сънародници, отправили се към Подкаменния проход.

Не беше сложно да направи избора си — или да опита мисловна връзка оттук и по неволя да остане извън града през нощта, докато се възстанови, или да си опита късмета по тъмно, когато имаше повече шансове да се промъкне в Парве.

Трябваше вече да съобщи новите сведения, но рискът да я заловят в равнината беше по-голям, отколкото на покрива на някоя пристройка в града. Не се колеба дълго. Усмихваше се, без да отделя поглед от главната цел. Щом се спусна нощта, тя провери отново маскировката си, измъкна се от горичката и навлезе в средището на злото.

— Твърде разочароващо — отбеляза Найър, щом научи от Дензър как е била открита предишната самоличност на Сол. — Очевидно е, че не сме усъвършенствали заличаването на паметта.

— Господарю, защо изпратихте него?

— Необходимо бе да проверим доколко влияят остатъчните спомени.

Умът на Дензър кипеше, докато усещаше присъствието на Найър в съзнанието си. Колкото и да му се искаше, не запази спокойствие.

— Използвали сте ни за експеримент?! — вложи сила в мисълта си, като знаеше, че ще бъде неприятно за събеседника. — Разбирате ли какво направихте?

— Овладей се, Дензър. Нищо лошо не е станало. Просто ще повикаме обратно Закрилника.

— Късно е за това. Гарваните настояват да освободите Сол.

— Нима? — На Найър му беше забавно. — Любопитна групичка са те. И какво наказание ще ни наложат, ако не се вслушаме?

— Заплашиха да се откажат от участието си в диренето.

— Ще изпълнят ли заплахата си?

— Не се съмнявам. Сигурен съм, че само Ериан от Дордовер ще остане с мен.

— Известно ли ти е, че освобождаването на Закрилник е възможно само на теория, която не е доказана?

— Да. — Дензър потисна раздразнението си от въпроса. — Но трябва поне да се опитаме, ако искаме да се сдобием с Крадеца на зората.

— Доведи и Закрилника, и приятелите си, но бъди нащрек. В Школата има коварни хора, които биха искали да владеят Крадеца на зората. Ще направя всичко по силите си да освободя Сол. Не се доверявай никому.

Илкар гледаше Дензър, който лежеше на тревата в бледата светлина по зазоряване. Леките промени по лицето му не подсказваха какъв ще е резултатът.

— Дали ще се вразумят? — попита Хирад до него. Илкар прихна.

— Когато говорим за Магистрите в Ксетеск, трябва да изричаме пестеливо тази дума. Можем само да се надяваме.

Очите на Дензър се отвориха широко. Вдиша на пресекулки, надигна се тежко и погледна Илкар и Хирад. Въздъхна и разпери ръце.

— Хайде да оседлаваме конете — предложи той, макар че се олюляваше.

— Накъде ще тръгнем? — попита елфът.

— Към Ксетеск.