Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Гарваните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dawnthief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 1

Синя светлина проряза небето в късния следобед, озари разкъсаните сиви облаци и рязко открои очертанията на прохода Таранспайк. Отекна мощен грохот, съпроводен от човешки писъци.

Бойците от отряда на Гарваните невъзмутимо преценяваха положението от стените на замъка, пазещ прохода. Отвисоко виждаха добре и двора, и бойното поле.

Левият фланг на отбраната бе пробит. По овъглената трева бяха размятани горящи смазани тела, а враговете удвоиха напора си навсякъде по линията на сблъсъка. И напредваха.

— По дяволите! — промърмори Незнайния воин. — Проблем.

Вдигна свит юмрук над главата си, разпери пръсти и завъртя ръката си в широк кръг. Мъжете с флагове по кулите незабавно повториха заповедта. Петима конници и един маг изскочиха в галоп от странична порта.

— Ей там! Вижте — посочи Хирад. Петнайсетина мъже тичаха през пробива, без да се намесват в битката — те се стремяха да достигнат стените на замъка. — Ще участваме, а?

— Участваме — кимна Незнайния.

— Крайно време беше — усмихна се Хирад.

— Гарвани, след мен! — изрева Незнайния.

Измъкна със замах двуръчния си меч от ножницата, подпряна на зъбера, и се втурна към стъпалата. Нагръдната му броня улови последните лъчи на слънцето, а могъщото тяло се носеше напред с бързина и ловкост, които се оказваха гибелна изненада за мнозина. Бръснатата му глава бе приведена напред върху бичия врат, докато се спускаше вихрено по стълбата.

Стъпалата бяха изградени в самата стена и стигаха до покрива на твърдината. Оттам човек можеше да се спусне в двора по спиралните стълби на всяка от двете по-малки кулички.

Незнайния поведе към лявата куличка покритите с кожа и ризници воини и мага — отряда на Гарваните. Отвори рязко вратата, изръмжа на стража да се дръпне и препусна надолу през две стъпала, като се подпираше на външната стена.

Още не бяха преполовили стълбата, когато отекна втори, по-мощен взрив, и разтърси замъка до основите.

— Пробиха стената на двора — подхвърли Хирад.

— Почти стигнахме — отвърна Незнайния.

Вратата в подножието на куличката беше отворена, но Хирад се усъмни дали Незнайния изобщо би забавил устрема си, ако я бе заварил затворена. Гарваните изскочиха под гаснещите кехлибарени лъчи и хукнаха към левия ъгъл на двора, където прахът от взрива се издигаше мътно във въздуха.

Враговете нахълтаха през мътилката, прескачаха отломките, които се бяха посипали по двора. Покритите с кожена броня и маскирани бойци се разпръскваха в редица. Хирад забеляза, че след тях идва още един мъж, който видимо не бързаше за никъде. И той носеше лъскава кожена броня, но бе наметнал черен плащ, който се развяваше зад гърба му. Лулата между устните му бълваше димни кълбета, а ако зрението на Хирад не го подвеждаше, изпод наметалото се подаваше глава на котарак, която мъжът галеше разсеяно, Илкар, елф и маг от Джулаца, изрече проклятие и се изплю на земята.

— Този е от Ксетеск…

Хирад поспря и се озърна. Стройният жилав елф му махна да продължи напред.

— Ти иди да се биеш. — Овалните кафеникави очи се присвиха под късата черна коса. — Аз ще го наглеждам.

Вражеските воини настъпваха равномерно вляво от Гарваните към отвесната каменна стена, в чието подножие се редяха складове със зърно, сечива и дърва за огрев.

Незнайния тутакси свърна натам, за да ги пресрещне. Хирад се мръщеше, все не можеше да откъсне поглед от самотната фигура с черния плащ зад мечоносците.

Шумът на битката отвън сякаш заглъхна в ушите му, щом се съсредоточи в предстоящото. Противниците бяха почти тройно повече от Гарваните и като видяха колко са малобройни, хвърлиха се към тях. Петима изпревариха останалите тичешком, вдигнали високо мечовете си, уверените им крясъци отекваха от стените.

— В боен строй! — изрева Незнайния и Гарваните пъргаво се подредиха в привичната за тях позиция.

Както винаги, Незнайния застана в центъра на леко неравния клин. Вляво от него бяха Талан, Рас и Ричмънд, вдясно — Сирендор и Хирад. Зад тях Илкар се приготви да ги брани с щита.

Незнайния почукваше ритмично с върха на меча си по земята на всяка крачка и Хирад, който търсеше в очите на враговете издайнически признаци, че са разбрали кой е насреща, изведнъж се озъби — забеляза как се поколебаха за миг.

— Щитът е готов — обади се Илкар.

Макар че чуваше тези думи от десет години, Хирад потръпна. Всъщност не усещаше нищо, но вече знаеше, че ще бъде опазен от нападение с магия, и долавяше трептенето на въздуха. Мечът на Незнайния престана да звънти по калдъръма и миг по-късно Гарваните се хвърлиха в схватката.

Острието на Незнайния изсвистя в дъга от долу на горе и от дясно на ляво. Противникът му нямаше никакъв шанс да се защити — оръжието му бе отбито встрани, лицето му — сцепено от брадичката до челото, а върхът на двуръчния меч пръсна кърваво облаче на излизане от раната.

Поразеният отлетя назад с такава сила, че събори други двама и дори не успя да изпищи преди края.

Отдясно Сирендор пое удар с ромбовидния си щит преди да разреже с острието си гръдния кош на врага. Хирад с лекота избегна непохватен замах отгоре, като се наведе настрана, и веднага мушна с две ръце меча си в шията на мъжа срещу него. Останалите врагове не се престрашиха да запълнят зейналата пролука в редиците им. Варваринът се ухили, пристъпи напред и ги подкани с жест да му налетят.

Вляво от Незнайния обаче битката не потръгна толкова добре. Рас и Талан разменяха удари с бойци, които умело отбиваха с щитовете си. Ричмънд все се озърташе, докато се бранеше и парираше противника със светкавични удари.

— Онзи заклинател ни минава отляво — извика той, пресрещна мушкане към корема си и изтласка противника назад.

— Следя го — отвърна Илкар приглушено от усилието да поддържа невидимия щит над всички. — Ей сега ще опита магия.

— Не се занимавай с него, остави го на Илкар! — заповяда Незнайния.

Мечът му се стовари върху щит и противникът залитна.

— Още се движи наляво — упорстваше Ричмънд.

— Зарежи го, казах!

Огромният мъж довърши врага, като му разпори корема, а Талан повали първата си жертва, макар че едната му ръка беше порязана.

Вражеският заклинател излая ключовото слово на магията. Въздухът се нажежи и в кратката тишина всички поспряха и се разделиха на крачка-две.

— Защита! — кресна магът и постройките край стената избухнаха, разхвърляйки нацепени дъски и трески.

Настана хаос.

Разполовено парче дърво цапардоса опорния крак на Хирад, той загуби равновесие и се просна по корем, макар че опита да се превърти по гръб. Незнайния понесе ударната вълна с широкия си гръб и почти не шавна. Мечът му профуча откъм хълбока и се заби чак до гръбнака на следващия противник.

— Нямаме щит! — кресна Илкар, съборен на земята от взрива, но след миг се изправи със скок. — Поемам техния маг.

— Ще го спипам — обеща Ричмънд, който едва не политна в прегръдките на врага.

Успя да се окопити пръв и мечът му потъна в гърдите на противника.

— Остани в строя! — избоботи Незнайния. — Ричмънд, остани в строя!

А Хирад впи поглед в очите на мъжа, който се канеше да го убие. Онзи като че не можеше да повярва в късмета си, докато замахваше към безпомощния варварин, само че ударът му не стигна до жертвата. Мечът звънна в ромбовидния щит, някой застана над Хирад и острие се впи в шията на нападателя. Сирендор се наведе и издърпа Хирад да стане.

Ричмънд се отдалечи само на пет-шест крачки, но грешката му беше непоправима. Увлечен в схватка, Рас дори не усети, че флангът е оголен. Втори враг се възползва веднага, заобиколи пъргаво първия и намушка Рас в хълбока.

Поваленият Гарван притисна с длан раната и неволно изблъска Талан, който с мъка отби удар, но вторият щеше да го довърши.

— Гадост! — изръмжа Незнайния.

Мечът му се изпречи пред гърдите на Талан и пресрещна два удара. Незнайния ритна с десния крак и петата на ботуша му потъна дълбоко в корема на вражески боец.

Ричмънд се хвърли обратно в битката. Талан застана над поваления си съратник, прободе следващия нападател в гърдите и когато изтръгна меча, писъците на жертвата му заглъхнаха в хрипове — давеше се в собствената си кръв.

А зад тях Илкар успя само да проследи как магът от Ксетеск се втурна към стената, която бе разчистил с взрива, после спря, обърна се към него, усмихна се, изрече една дума и изчезна насред крачка.

Илкар заскърца със зъби и отново се съсредоточи в сражението. Присвитият на земята Рас не помръдваше. Незнайния съсече още един противник, вдясно от него Сирендор и Хирад също убиха по един с привичната си ловкост. Само острието в ръцете на Ричмънд се мяташе бясно, движенията му издаваха какво чувства в момента. Илкар закрачи напред, вече оформяше мана за отблъскващо заклинание. Достатъчно беше да покаже намерението си — остатъците от вражеския отряд го видяха, отскочиха и избягаха през зейналата в крепостната стена дупка.

— Остави ги! — Незнайния викна на Хирад, който се хвърли да ги гони.

Варваринът спря и се заслуша в присмехулните крясъци, с които гарнизонът на твърдината изпровождаше нападателите. Навсякъде по укрепленията се разнесоха победни викове — във вражеските редици рогове засвириха сигнал за отстъпление.

Но за Гарваните победата беше горчива.

Вълна от тишина сякаш се разпростря около тях, другите наоколо също млъкнаха пред гледката, каквато малцина бяха виждали през годините. Хирад се озърна — всички освен Илкар бяха приклекнали около Рас. Варваринът се присъедини към тях.

Отвори уста да попита, но тутакси се отказа. Рас, чиито длани още бяха притиснати към страшната рана, не дишаше.

— Цял ден се размотаваме и ето какво стана — каза Хирад. — Повече няма да се наемаме като резервен отряд.

— Не е мястото, нито времето за тези спорове — кротко се обади Незнайния, който забеляза събиращата се край Гарваните тълпа.

— Защо пък не? — Варваринът се надигна, мускулите му се издуха под дебелата кожена броня, а тъмнорижата му плитка подскочи. Той натика свирепо меча си в ножницата. — Още каква проклетия ни трябва, че да се убедим? Като стоиш бездейно по цял ден на крепостната стена, не си нащрек, когато се стигне до битка.

— Тук има неколцина, които не биха се съгласили с тебе… ако можеха. — Незнайния кимна към избитите врагове.

— За десет години загубихме трима от нашите — всеки път когато приемахме договор, който трябваше да откажем. Нека ни наемат да се бием, не да зяпаме как другите го правят.

— Но заплащането беше добро — напомни Илкар.

— И сега на Рас пука ли му за парите?! — кресна варваринът.

— Аз… — започна Илкар, но опря длан в челото си, погледът му помътня. Той стисна рамото на Незнайния. — Да отложим и спора, и Помена. Онзи маг още е някъде наблизо.

Гарваните наскачаха, готови за бой.

— Къде? — изръмжа Хирад. — Свършено е с него!

— Не го виждам — призна елфът. — Движи се под Було. Знам обаче, че е тук. Усещам оформената мана.

— Страхотно! — промърмори Сирендор. — Може да ни цапардоса както си иска.

Ръката му стисна по-силно дръжката на меча.

— Нищо не ни заплашва. Принуден е да се отърве от Булото преди да направи ново заклинание. Само че искам да знам с какво се занимава вътре.

Лицето на Илкар се скова в намръщена гримаса.

Хирад огледа твърдината и крепостните стени. Събираха се облаци и светлината на залязващото слънце избледняваше бързо до сивкаво, дори заръмя. Всичко бе замряло, поне стотина чифта очи наблюдаваха Гарваните и трупа, около който стояха. Замъкът Таранспайк притихна и макар че войниците се завръщаха в него с победа, тутакси се умълчаха, щом видяха какво се е случило.

Гарваните запристъпяха в разширяващ се кръг, Илкар оставаше встрани и дебнеше напрегнато при оголената от взрива стена.

— Но защо той не успя да стовари онова заклинание върху пас? — зачуди се на глас Талан и махна с ръка към разпилените наоколо трески и зърно. — Не му достигна една протегната ръка.

— Не би трябвало да пропусне — съгласи се елфът. — Точно затова аз…

Оказа се, че магът е до стената. Ненадейно стана видим, опрял двете си ръце в нея. Опипа набързо мястото и част от стената се дръпна назад и наляво, откривайки тъмен тунел. Магът влезе и проходът незабавно се затвори.

Илкар притича и се вторачи в стената, другите се скупчиха зад него.

— Хайде де, отвори — подкани го Хирад.

Елфът изви глава към него, овалните му, заострени на върха уши трепнаха раздразнено.

— Ще успееш ли? — попита Талан.

— Трябва да използвам магия. Иначе не бих видял къде да натисна.

Пак насочи вниманието си към стената и останалите Гарвани се отдръпнаха, за да не му пречат. Той произнесе кратко заклинание, докато плъзгаше ръцете си по стената, и усети как маната очертава следи. Опря върховете на пръстите си в камъните и затърси. Пръстите му намираха една след друга нужните точки.

— Готово.

Не бе изминала и половин минута. Незнайния кимна.

— Добре. Но ти — посочи плещестия Талан, чиято къса кестенява коса лепнеше от пот — …остани тук и се погрижи за ръката си, а ти… — пръстът му се изпъна към Ричмънд — …започни Помена и помисли какво направи.

В краткото мълчание Талан понечи да възрази, но капещата от ръката му кръв и изнуреното лице показваха колко неприятна е раната. Ричмънд покорно отиде при Рас и се взря в него със сините си очи, които се насълзиха. Дългурестото му тяло се прегъна да коленичи до загиналия воин Гарван. Опря меча пред себе си, сплел пръсти на предпазителя пред дръжката. Склони глава и замря, само ветрецът полюшваше дългата му руса коса, вързана на тила. Преди четири години Рас заедно с Талан се бе присъединил към вече прославените и уважавани трима бойци Гарвани. Толкова бяха оцелели след онази единствена битка, в която паднаха другите им двама приятели.

Незнайния застана до Илкар.

— Да се заемем с това.

— Добре. — Илкар бутна, стената хлътна и се дръпна наляво. — Ще остане отворено. Той беше затворил отвътре.

В края на прохода трепкаше мъждива светлинка. Незнайния закрачи пъргаво, Хирад и Сирендор го следваха по петите, Илкар вървеше последен.

Вече доближаваха светлика, когато прокънтя вик на ужас и пресекна рязко. Нечий глас гръмко избълва поток от думи, чу се тътрене на крака. Незнайния забърза напред.

Свърна надясно и се озова в стаичка, където имаше легло, срещу него бюро, а от къс коридор в лявата стена проникваше светлина. Върху бюрото се бе килнал мъж на средна възраст в обикновена синя роба. От дълга рана на набръчканото му чело по дългите му пръсти се стичаше кръв. Той гледаше изцъклено капките и потрепваше конвулсивно.

Незнайния приклекна до мъжа.

— Къде отиде той? — Не дочака отговор, другият дори не показа, че го разпозна. — Питам те за мага с черното наметало.

— О, богове в небесата! — Илкар също застана до зашеметения мъж. — Това е магът на замъка.

Незнайния кимна. Елфът надигна полека главата на мага. Кръвта се стече на струйка по изпитото бледо лице. Очите шареха, но като че не виждаха нищо.

— Серан, аз съм Илкар. Чуваш ли ме? — Погледът се фокусира за миг. — Къде отиде магът от Ксетеск? Трябва да го намерим.

Серан се помъчи да погледне през рамо към входа на вътрешния коридор. Устните му шаваха, но се чуваше само „д-д-д…“.

— Чакайте малко — намеси се Сирендор. — Тази стена не опира ли в…

— Да вървим — прекъсна го Незнайния. — Докато се бавим, той ни се изплъзва.

— Така си е — отсече Хирад и поведе останалите по коридора към малко празно помещение.

В отсрещната стена имаше врата, а зад нея — друг, по-дълъг проход, чийто край се осветяваше от неравномерно сияние. Варваринът се озърна.

— Хайде! — повика останалите и се втурна по коридора.

С доближаването към края видя голям огън, накладен върху решетка в ниша на отсрещната стена. Нахълта в залата и светкавично огледа навсякъде. Отдясно имаше две врати през двайсетина стъпки от двете страни на второ, незапалено огнище. Едната се затваряше бавно.

— Ей там! — посочи Хирад и свърна към вратата, без да го е грижа идва ли някой след него.

Искаше по-скоро да се нахвърли върху жертвата.

Заби пети в пода пред вратата, отвори я със замах и отстъпи крачка назад преди да нахълта. В дъното на малко преддверие имаше двукрила порта със свод и гравиран на дървото герб. Стените около портата бяха покрити с руническо писмо. Светилници ярко огряваха стаята. Хирад не се забави да разглежда — едното крило на портата беше открехнато, а отвътре проникваше трепкаща светлина.

Варваринът се усмихна.

— Я ела при татенцето! — процеди той и се хвърли през пролуката в портата.

— Хирад, почакай! — изкрещя Сирендор, когато останалите дотичаха в залата с двете врати.

— Сирендор, настигни този идиот — заповяда Незнайния. — Мисля, че е време да видим къде попаднахме.

Над огнището висеше кръгла метална плоча с диаметър около метър. На нея бяха гравирани глава и нокти на дракон. По зейналата паст играеха пламъци, а разперените нокти бяха готови да разкъсват. Нямаше друга украса. Незнайния пристъпи към герба, но не изпускаше от поглед Сирендор, устремил се към вратата, зад която изчезна Хирад. Изведнъж Незнайния спря, сви вежди и се обърна към Илкар.

— Какво има? — попита елфът.

— Нещо не е наред. Ако не съм се объркал съвсем, тук трябва да са кухните, а натам — протегна ръка Незнайния към вратите — е дворът.

— Значи сме под тях — предположи Илкар.

— Не сме се спускали надолу. Какво ще кажеш?

Но елфът не го слушаше, а се вторачи пребледнял в герба над огъня.

— Познавам този символ…

— И какво означава?

— Това е гербът на Драконаните. Чувал ли си за него?

— Някой и друг слух — сви рамене Незнайния. — Е, и?

— И според тебе би трябвало сега да стоим на двора?

— Ами така ми се струва, но… Илкар преглътна на сухо.

— Богове… дано не сме направили онова, което подозирам…

В първия миг размерите на кухината, в която се озова, накараха Хирад да забави крачка, а и му натежа жегата, обгърнала го още с влизането. После усети извънредно силна миризма на дърво и масло, наситена с някакъв остър дъх. Накрая две огромни очи, които го наблюдаваха от дъното на залата, сякаш го заковаха на място.

— Хирад, укроти се!

С този вик Сирендор отвори вратата вдясно от огнището и влезе тичешком. Видя двукрилата порта с герба, но спря рязко, защото пред него изникна магът с тъмния плащ. По инстинкт вдигна меча си и отстъпи, за да заеме позиция. Досети се, че неочакваната поява на мага е заради изчерпването на Булото, с което се бе прикривал. Мъжът пред него отдавна бе прехвърлил трийсетте и щеше да е симпатичен въпреки рошавата коса и брадясалите бузи, ако побелялото лице не бе разкривено от страх. Той разпери празните си ръце.

— Моля те! — зашепна. — Не можах да му попреча, но мога да възпра поне теб.

— Заради теб умря един от Гарваните… — …и не искам да видя как ще умре още един, повярвай ми. Варваринът…

— Къде е? — настръхна Сирендор.

— Не повишавай глас! Виж, той е в беда. — Под наметалото на мага се подаде котешка глава и пак се скри. — Ти си Сирендор, нали? Сирендор Ларн. — Щом наемникът кимна, магът продължи: — А аз съм Дензър. Знам как си настроен към мен, но в момента можем да си помогнем взаимно. Повярвай ми, твоят приятел наистина се нуждае от помощ.

— В какво се е натресъл? — по-тихо попита Сирендор. Неясно защо нещо в държанието на мага успя да събуди тревогата му. Вместо да го посече на място, той повярва, че Дензър се плаши от друго, а не да умре от ръката на Гарван.

— Лошо. Дори много лошо. Виж сам.

Магът вдигна показалец пред устните си и повика Сирендор с жест. Боецът доближи, без да изпуска от очи нито него, нито мърдащата малка издутина под наметалото му. Дензър му посочи да надникне през портата.

— О, велики богове над нас!

Щеше да се вмъкне вътре, но магът го хвана за рамото. Сирендор се извъртя на пети.

— Махни ръката си от мен. Веднага! Магът се подчини, но каза натъртено:

— Няма да го улесниш, ако просто нахълташ там.

— Но какво да сторим? — изсъска Сирендор.

— Не знам точно… — вдигна рамене магът. — Може би ще успея да измисля нещо. Не е зле да доведеш и приятелите си. Няма да намерят нищо интересно във външната зала, а тук не е изключено да ни бъдат от полза.

Сирендор направи две крачки и изви глава към Дензър.

— Без глупости, разбра ли? Ако и той умре заради тебе… Магът кимна.

— Чакам ви.

— Точно така.

Сирендор изхвърча от преддверието, без да знае, че ще потвърди всички опасения на Илкар.

Хирад би побягнал, но беше влязъл прекалено навътре, а и не вярваше, че краката ще го удържат, защото трепереха ужасно. Затова стоеше и зяпаше.

Главата на дракона бе опряна върху предните му лапи и първата свързана мисъл, изплувала в ума на Хирад, беше за големината й — от долната челюст до темето се равняваше на неговия ръст. И устата беше широка поне три стъпки, муцуната пък се проточваше пет стъпки. Очите бяха разположени близо едно до друго над муцуната, обрамчени в дебели рогови окръжности, а зениците представляваха тесни черни ивици сред стъписваща синева. Костен гребен започваше от главата на дракона и минаваше по гръбнака му. Хирад добре виждаше лъскавата грамада на тялото.

В този момент съществото внимателно разпери криле и веднага пролича защо странната кухина е толкова огромна. Крилете започваха от горната част на туловището над плешките и всяко се простираше четирийсетина стъпки в ленивия си размах. Драконът пазеше равновесие с тях, докато вдигаше глава от пода и се изправяше.

Въпреки грациозно извитата шия, за да гледа по-отблизо натрапника, чудовището се изви около шестдесет стъпки над пода. Опашката се извиваше наляво и дори в края беше по-дебела от човешко тяло. В цялата си дължина Драконът би заел поне сто и двадесет стъпки, но сега се опираше на могъщите си задни крака с по четири нокътя на тях, по-големи от човешка глава. Целият беше златист — светлината от огъня се преливаше по тялото му и хвърляше отблясъци по стените.

Хирад чуваше бавното и дълбоко дишане. Драконът отвори уста широко и показа дълги редове остри зъби. Прокапа слюнка, която се изпари щом допря пода.

Съществото вдигна предна лапа и изпъна напред един извит нокът. Варваринът неволно отскочи. Преглъщаше трудно и изведнъж се препоти целият. Тресеше се от главата до петите.

— Ама и аз съм един шибаняк… — изръмжа той. Открай време вярваше, че ще умре с меч в ръка, но в миговете преди да бъде изкормен от гигантския нокът, той не направи очевидно безсмисления опит да се защити. Покой изтласка мимолетната ярост, която пък бе сменила страха, и Хирад прибра меча в ножницата, вперил поглед в очите на великанската твар.

Но не последва удар. Драконът присви нокътя си и изпъна шия надолу. Главата му спря само на крачка от варварина и го обля с горещия си кисел дъх.

— Интересно — изрече драконът с глас, който отекна в съзнанието на Хирад.

Накрая краката на варварина не издържаха и той тупна тежко на пода. Устата му зейна, но не издаде нито звук.

— А сега — продължи драконът — да си поприказваме.