Джеймс Баркли
Крадеца на зората (19)

ГЛАВА 18

Утрото започна спокойно. По зазоряване вече се чуваше шум от шетането около конете, опаковането на багажа и приготвянето на храна. Щяха да пътуват в приятен хлад под безоблачно небе. Само че се разрази неочаквана буря.

Конете бяха оседлани и повечето от Гарваните — стари и нови, се събраха на двора. Талан яхна своя кон.

— Не се ли двоумиш? — опита пак Хирад.

Отново се чувстваше бодър. Поразкърши се в тренировъчна схватка с Талан и не усети друго, освен слаба разлята болка. Ериан му каза, че няма да се отърве от нея.

— Всеки миг — кимна Талан. — — И какво ще правиш?

— Решен съм да тръгна.

— Накъде?

— Не е твоя работа, варварино. Голяма уста — голяма беля, тъй казваше майка ми.

Хирад подаде ръка и Талан я стисна.

— Ти си оставаш един от Гарваните. Не забравяй.

— Благодаря ти. Боговете знаят, Хирад, че аз…

— Разбрахме се, Талан. Пожелаваме си късмет и дълъг живот, друго не можем да сторим. — Хирад се засмя. — Ще се видим в Корина, когато всичко това остане зад нас.

— Не се съмнявай.

Талан завъртя коня си и го подкара към портата. Сол се изпречи на пътя му.

— Талан, за твое добро е да спреш — настоя Дензър, който излезе от сградата, понесъл котарака си.

— Какво си намислил? — извъртя се Хирад към него.

— Не очаквах той да напусне. Надявах се ти да го разубедиш.

— Това засяга само Гарваните. Негово право е сам да си избере пътя.

— Няма такова право — с ледена невъзмутимост отсече тъмният маг. — Рискът да бъде заловен е недопустим. Няма да му позволя да си тръгне.

— Дензър, не прави това — изсумтя Илкар.

Магът от Ксетеск не го и погледна, а се вторачи в Талан.

— Промени решението си. Талан завъртя глава.

— Няма да го бъде.

По сигнал на своя Повереник Сол ловко измъкна брадвата иззад гърба си.

— Промени решението си — повтори Дензър. Същото движение на главата.

— Значи ще го убиеш?

Лицето на Хирад се разкриви, но тъмният маг сви рамене.

— Това е най-похвалното умение на Сол.

Без да губи нито миг, варваринът скочи към Дензър, стегна като в менгеме шията му с едната си ръка, с другата опря кинжал под брадичката му. Гласът му стана груб и дрезгав:

— Промени решението си… — Сол се насочи към тях с неумолимостта на природна стихия. — Ей, ти, маскирания, още една крачка и всичко свършва.

Върхът на кинжала натисна и потече кръв. Сол се закова на място.

— Не опитвай заклинания, не можеш да ме изпревариш — прошепна Хирад в ухото на Дензър и изви глава към Талан. — Изчезвай оттук. — Талан му благодари с поглед и пришпори коня в галоп. — Вече ти казах, че това засяга само Гарваните. — Варваринът пусна тъмния маг и прибра кинжала. — Сега имаш избор — или да убиете мен, или да си вършим работата.

— Няма никакъв смисъл да те убиваме — промърмори Дензър и си разтри шията.

— И аз си го помислих. Да вървим.

Илкар си отдъхна, поспря колкото да изгледа с укор Хирад и се върна към конюшнята. Троун и Уил влязоха в сградата. Ериан не се отделяше от гробовете на своите деца.

Сол застана до Дензър. Сега котаракът стърчеше върху рамото на Закрилника. Тримата се вторачиха в Хирад.

— Какво има? Чудиш се защо толкова държа на него ли? — Варваринът още се мъчеше да укроти гнева си. — И досега не ни разбираш, а? Докато не успееш, няма да си един от Гарваните, макар че се закле в Кодекса.

— Не разбирам — кимна тъмният маг, — макар и да ми е все по-лесно… Наистина ли щеше да ме убиеш?

— Това ми е най-похвалното умение — ухили се Хирад.

— И щеше да поднесеш на тепсия Балея и заклинанието на Върховните вещери.

— Няма да ни изнудваш с това, за да се чува само твоята дума. И нямаше право да пречиш на Талан.

— Имах, и още как…

— Казах, че засяга само Гарваните! — озъби се варваринът. — Няма да повтарям. Знам колко си важен и че трябва да те опазим жив. Но ако пак опиташ такава щуротия, ще те спра на всяка цена. Дори да умрем и двамата, а и Балея заедно с нас.

Накрая Дензър кимна.

— Но ти знаеш от какво се опасявам…

— Иска ли питане? Илкар си мисли същото. Първо трябваше да говориш с нас. Да не си се надявал, че ще стоим бездейно, докато твоята нова сянка съсича някого от Гарваните?

Тъмният маг вдиша бавно.

— Сега ми изглежда глупаво. Обърках се, защото сме затънали в неприятности…

— Илкар ми разказа. — …и си казах, че рисковете стават прекалено много. — Тъмният маг пак млъкна. — Поддадох се на паниката. Извинявай.

— Да го забравим. — Хирад стисна ръката му. — Стига той да не си мисли, че го направих от омраза към теб.

Очите зад маската на Сол го гледаха безизразно.

— Той няма да ти посегне, ако не заплашваш живота ми.

— И двамата знаем как да избегнем това, нали? Хирад се обърна — Троун и Уил изтичаха навън.

— Подпалихме фитилите — похвали се дребосъкът. — Ще горят около четири часа. Дано си намерим дотогава удобно хълмче, от което да позяпаме.

— Ще видим. — Хирад си пое дъх. — Гарвани! На конете, време е да тръгваме. Слънцето няма да спре заради нас. — Отдели миг да подхвърли на Дензър: — Доведи Ериан. Моля те.

Втурна се към коня си. След броени минути само съскането на фитилите се чуваше между каменните стени в замъка на Черните криле.

Гарваните скоро свърнаха от пътя по полегат склон и поеха през гората. Земята беше равна, но трябваше да внимават със стърчащите тук-там камъни. Имаха три дни езда до Дордовер и ако някой кон пострадаше, щяха да загубят време. Тъкмо то не стигаше.

Спряха след три часа (твърде рано според Дензър) върху билото на възвишение. Малко им пречеха и дърветата, и разстоянието, но Уил се заинати и поиска да чакат тук.

— Какво те мъчи? — взря се Илкар в Хирад. Варваринът отклони поглед от замъка.

— Припомнях си откога не съм пил и сметката не ми хареса.

— Последния път беше в онази порутина на Септерн, нали? Но и Травърс имаше изба.

— По-добре да се наливам с онова, което източвам от мехура си.

— Разумно. Но Талан ми каза, че помията на Травърс поне ставала за промиване на рани.

— Дано с Талан всичко да е наред… Ще ми липсва.

— Така е.

— Изненадан ли си, че той си отиде?

— Изненадан, да, и много разочарован. Все си мислех… сещаш се, след четири години в отряда…

— Знам какво ти е. Но като си говорим за разочарование, почвам да губя надежда и за страхотния фойерверк, дето ни го обеща Уил. — Озърна се към дребосъка, опрял юмруци в хълбоците си на няколко крачки от тях. — Ей, Уил, ще видим ли поне нещо?

Уил се наежи.

— Имайте търпение.

— Дим! — викна Джандир и посочи.

— Къде да гледам? — оживи се Илкар.

— Главния вход.

— Видях.

Хирад тъкмо се напрягаше да различи достъпното само за зрението на елфите и двукрилата врата се разхвърча заедно със стените около нея. Огромен огнен език облиза двора, понесъл облаци от парчетии и пушек. Варваринът се стресна — гледката му напомни как бягаше от Ша-Каан.

След секунди слабият тътен на първия взрив стигна до тях, после двете кули гръмнаха в един и същ миг. Първата се разкъса и рухна навътре, вторият взрив бе насочен нагоре, острият покрив се завъртя лениво във въздуха върху стълб от натрошени зидове. Уил крещеше ликуващо. Ериан се обля в сълзи. Дензър я прегърна и избърса бузите й.

Замъкът тънеше в пламъци и дим. Хирад тупна Уил по гърба и подкани всички да тръгват под тревожния поглед на Дензър.

Под каменният проход.

Някога средище на търговията и пътешествията и в двете посоки, градът първо западна, после запустя, след като западняците овладяха прохода. Остана само зле снабден гарнизон, където пращаха наскоро постъпили на служба войници. Плащаше им Търговският съюз на Корина, макар че свадите между членовете му вече не оправдаваха името на това сдружение.

И само тези седемдесет и петима мъже стояха срещу вероятно нашествие от запад, но след като минаха пет години от загубата на прохода, никой в Търговския съюз не вярваше, че то би започнало.

Как времето променя всичко… Непосредствено след храбрата, но безнадеждно обречена отбрана на прохода под командването на Травърс източните подстъпи към него бяха укрепени и подсилени с гарнизон от три хиляди души. Заради опасността, надвиснала над източна Балея, никой не скъпеше разходите в стремежа западняците да не напреднат по-далеч от този край на прохода. Строяха се временни жилища, търговци, проститутки, артисти и ханджии преживяха в града хубави години, които обаче бързо отминаха. Западняците не продължиха с нападенията. И пет години по-късно изглеждаше, че с овладяването на прохода и събирането на таксите за преминаване се изчерпват амбициите на племенния вожд Тесая.

Тогава никой не си задаваше въпроса защо западняците решиха да превземат прохода. В годините преди поредицата от битки, завършили с поражението на Травърс, имаше неспокоен мир и стоките от по-богатия изток стигаха до запада, където намираха нови пазари, тъй че занаятите процъфтяваха. Но девет години след последното сражение за жалост не оставаха въпроси без отговор. Западняците завладяха прохода в очакване да се завърнат Върховните вещери.

Градчето започваше на някакви си четиристотин крачки от тъмния открит свод на входа, висок тридесет стъпки и широк двадесет и пет. От двете му страни планините се извисяваха и се простираха надалеч, като преминаваха постепенно в хълмове и ливади, докъдето погледът стигаше на север, юг и изток. Тази пустош имаше своето мрачно очарование.

Градчето се бе скупчило от двете страни на коларския път, вехтите къщурки изпъпляха и по околните възвишения или се събираха нагъсто по твърде оскъдните равни места.

Гледката ставаше още по-нерадостна в честите дъждовни дни, когато преобладаващите ветрове тласкаха облаците над планините, за да изсипят събраната влага върху окаяните жители на градчето.

Наводненията, свлачищата и упадъкът оставяха своите белези. Единствената мярка срещу пороите беше хаотична мрежа от отводнителни улеи, прокопани по всички надолнища. Отначало имаше полза, но никой не ги поддържаше и скоро наводненията започнаха отново. По главната улица хората газеха до глезените в гъста лепкава кал, чиято смрад се засилваше с издигането на слънцето в небето.

Ненадейното пристигане на повече от петстотин хора и елфи от четирите Школи вся паника в малкия гарнизон. Малцина се изпречиха пред доближаващия отряд, повечето се изпокриха в къщите или изтичаха с викове да търсят командира. Докато той се измъкне от стар хан, като закопчаваше ходом туниката на внушителното си шкембе, само дванадесет от неговите войничета бяха останали на улицата. Жалко зрелище.

Командирът на гарнизона погледна дългата колона конници, заели главната улица от единия до другия край. Озърна се и към онези от подчинените си, които се престрашиха да пресрещнат натрапниците. Кимна рязко вместо похвала и спря пред генерал Рай Дарик, който само се наведе към него от седлото, без да прояви учтивостта да слезе от коня.

— Значи така бихте посрещнали и онези, които ще поискат да отнемат земите ни — започна Дарик.

Командирът се засмя.

— Не. Онези, които ще поискат да отнемат земите ни, дори няма да се забавят много, докато изколят такъв нищожен гарнизон. С кого имам честта да разговарям?

— Аз съм Дарик, командващ на кавалерията в Листерн. А вие сте Керус, командир на гарнизона, разположен пред портите на самия ад.

Керус се понамръщи повторно, докато обмисляше думите на Дарик и пресмяташе каква войска е довел.

Предпочиташе разговорът им да не стига до излишни уши, затова се приближи до кафявата кобила на пълководеца.

— Генерал Дарик, тук имам седемдесет и петима войници. Никой от тях не е на повече от деветнадесет години. Изпратили са ги да патрулират около входа и да прочистват от разбойници. Никой не очаква от тях да отблъснат нападаща армия, защото тя никога няма да излезе от прохода. А сега съм принуден да ви попитам по каква работа идвате в Подкаменния проход?

— Идвам да подготвя отблъскването на армията, която според вас не съществува. След два дни ще имам тук и пет хиляди пехотинци.

— Май е по-добре да поговорим в моята канцелария.

— Да, май е по-добре.