Джеймс Баркли
Крадеца на зората (18)

ГЛАВА 17

Следващото нещо, което подразни сетивата на Илкар, беше натрапчива миризма, оставяща сладникав привкус. Дим от лула.

Още беше в голямата зала и когато отвори очи, видя само таван, огрян от силни слънчеви лъчи. Погледът му се премрежваше и той полежа, заслушан в тишината, докато очите му свикнат. Ериан го бе спасила. Усещаше се уморен, притъпени бележки го насочваха веднага към по-сериозните рани, но знаеше, че вече нищо не го застрашава. Прекрасно чувство.

Подпря се на лакти и зърна Дензър, отпуснал се в кресло и изпружил краката си върху маса. По лицето му още имаше белези от побоя, но с привичните черни дрехи си беше предишният маг от Ксетеск. Лулата димеше кротко в устата му, пред него имаше пълна чаша, която бълваше пара, а котаракът спеше свит на кълбо върху бедрата му.

— И в най-безумните видения не съм си представял, че ще се зарадвам да видя човек от Ксетеск.

Дензър прихна и движението събуди котарака, който се протегна и скочи долу. Магът смъкна краката си на пода и доближи Илкар.

— Добро ти утро. Събуждаш се за пръв път от два дни.

— А Хирад? Дензър се ухили.

— Виж сам.

Посочи наляво и отиде да си вземе чашата. Илкар погледна натам и за кратък страшен миг се заблуди, че Хирад е мъртъв. Но гръдният му кош се разширяваше и свиваше бавно и равномерно. Каква великолепна гледка… И варваринът лежеше като него на твърда постеля с възглавница под главата си, покрит с одеяла до голите си рамене. Издутината около корема подсказваше колко дебели са превръзките. Макар че беше блед, това нямаше значение за Илкар, чието сърце се разтуптя от възторг. Изтри сълзите си, без да знае кога са потекли.

— Можеш да станеш — увери го Дензър. — Ела да си сипеш кафе.

Елфът кимна и седна полека, но веднага се подпря — кръвта нахлу в главата му.

— Добре ли си? — стресна се тъмният маг.

— Май ще си пия кафето седнал.

Дензър се засмя и отиде при вратата към кухнята.

— Талан? Стига си рязал, ами донеси кафе. Някой иска да си поприказва с теб.

Издрънча нож, пуснат на дървена подложка, чуха се забързани стъпки и Талан нахълта, разливайки кафе.

— Илкар! — Бутна с излишна сила чашата в ръцете му. — Ама колко добре изглеждаш!

— По-леко — ухили се елфът. — Благодаря. Какво става? Лицето на Талан помръкна.

— Сам проведох Помена на Ричмънд. Погребан е в градината до конюшнята.

Илкар наведе глава и отпи от кафето.

— Съжалявам…

— И аз.

— Ами той? — кимна елфът към Хирад. Талан седна до него.

— Право да си кажа, слисах се — започна малко по-ведро. — Тази Ериан… сега сигурно спи. Дензър каза, че използвала Телесна цялост… така ли беше? — Илкар кимна. — Да, заклинанието го обхвана навсякъде. И аз усещах топлината, стигаше надълбоко, Местеше се заедно с ръцете й, проникваше в устата, носа, ушите му… Не се отдели от него часове наред.

Илкар се огледа към Дензър.

— Телесна цялост, значи…

— Извършено като по учебник. Тя е много способна, Илкар. Могъща магьосница. А по описанието на Троун се досетих, че е използвала и Леден вятър.

Тъмният маг сви вежди многозначително и отиде в кухнята да си налее още кафе. Талан се наведе към Илкар.

— А към него вече изпитвам само възхищение.

— Тъй ли било?

Илкар се наежи по дълбоко вкоренен навик.

— Ериан трябваше да събере сили след онази Телесна цялост. После приложи още едно заклинание, за да довърши изцелението и да потопи Хирад в сън. И пак си почина, преди да се заеме с Дензър. Цели два дни! А той седя през цялото време и те поддържаше жив. Не продумваше, почти не хапна и не пи.

— Мога да оценя такава жертвоготовност — промълви Илкар.

Чак сега обаче осъзна какво е направил за него Дензър и се смути неимоверно.

— Те му бяха счупили челюстта, скулите, носа, повечето пръсти, имаше и половин дузина спукани ребра. Не знам какви мъки е изтърпял тези два дни. Дължиш му живота си — поклати глава Талан.

Илкар се ококори, а Дензър се върна засмян в залата. Илкар забеляза мотаещия се в краката му котарак.

— Дълг, за който не искам отплата — натърти тъмният маг. — Трябваше да го направя.

— Както кажеш — промърмори Илкар. — Не намирам думи да изразя благодарността си.

— Щом си жив и те чувам да говориш, съратнико от Джулаца, не искам благодарност.

Но Дензър също се притесни и тръгна към коридора.

По-късно през деня Илкар и Талан застанаха от двете страни на Хирад, за да го крепят. Варваринът се бе подготвил да понесе болката и гаденето, докато наскоро възстановените мускули на корема му се противяха на напрежението. Ериан твърдеше, че след още един Топъл лек ще може и да язди — само три дни, откакто бе нахлул в замъка, за да се разбеснее.

Хирад се взря в гроба на Ричмънд. Изгорената пръст още очертаваше ясно символа на отряда. Не можеше да вникне докрай в чувствата си, но му тежеше тази безнадеждност. Рас, Сирендор, Незнайния, сега и Ричмънд… Отрядът на Гарваните умря ли с тях? Останаха само той, Илкар и Талан. Не стигаха. Внушаваше си, че докато е жив някой от основателите, има и Гарвани. Още в началото знаеха, че ще има промени — някой ще загине, друг ще си тръгне, ще дойдат нови бойци. Не би оскърбил паметта на мъртвите, като позволи отрядът да потъне в забрава.

Но кого ли щеше да издебне смъртта следващия път? Би трябвало и той да е в земята. Историята на спасяването му от трима магове преобърна всичко, което мислеше за магията и хората, посветили се на нея. Особено за Дензър. Не че преливаше от доверие към него, но изпитваше страхопочитание към такава непреклонност. И му беше признателен, както и на Ериан, макар че тя не желаеше да го погледне, камо ли да го заговори.

Озърна се към жената, коленичила до гробовете на близките си, както през почти всяка свободна минута. Тя пренебрегваше гроба на Алун, но не се отделяше от мястото, където синовете й бяха намерили последен покой. Сърцето му се късаше за нея, но не би го чула, дори да й каже колко му е мъчно.

А до него стоеше онзи, пред когото вече се прекланяше. Илкар също е щял да умре с него — тъкмо тази участ избрал, ако Ериан откажела да им помогне. Варваринът знаеше добре какво е вярност и подкрепа в битката, но тук се сблъска с нещо друго. Преглътна буцата в гърлото си и прегърна Илкар с ръката, която се крепеше върху раменете му.

— Е, готови ли сме?

— Имаме достатъчно здрави коне — отвърна елфът, — освен нашите, които си върнахме. Изгорихме труповете на враговете, а Уил подготви замъка за опожаряване. Находчив заядливец е този Уил.

— С всичко се справя — потвърди Талан.

Уил склони да изпълни желанието на Хирад замъкът да бъде изравнен със земята. Накрая измисли как да го направи, след като те се отдалечат на половин ден езда от мястото.

— За ваше добро е, ако враговете ви се втурнат натам, когато сте далече.

Сега внимаваха да не влизат никъде, освен в кухнята и банкетната зала, където бяха лежали Хирад и Илкар. Мазнина просмукваше завеси, килими, мебели, книги и облицовка. Други пътечки от разсипано масло за готвене се кръстосваха от покрива до подземията. На грижливо подбрани места имаше купчини дърва и подпалки. Там, където Уил искаше огънят да лумне буйно — кулите и голямото фоайе — малки планини от сухо брашно чакаха само една искра.

Всички освен Хирад и Ериан се бяха потрудили да изпълнят наставленията му, а той обикаляше да ги наглежда или неуморно опитваше всевъзможни фитили с бавно горене — връв, овъргаляна в различни смески на катран и масло. Мереше скоростта на горене по пулса си. Накрая остана доволен и направи много дълги фитили, дебели колко палеца му. Един разпъна на горния етаж, един — на долния.

— Остана само да сложим седлата и дисагите на конете и да подготвим залата и кухнята утре сутринта. Уил и Троун ще подпалят фитилите едновременно и се махаме.

— Добре. Знам, че Дензър се тревожи за изгубеното време — намръщи се Хирад.

— Не само той — откликна Илкар.

— А тя какво каза, щом чу, че ще отидем в Дордовер и ще оскверним гробницата на един от предшествениците й?

Илкар се подсмихна.

— Уместен въпрос, но каквато и сделка да са сключили двамата, твърде важна е за нея и няма да ни предаде. — Той се замисли. — Хм… Тя знае много за Крадеца на зората и несъмнено вярва на Дензър.

— Другите как ти се струват?

— Хирад, от всички има полза — вдигна рамене елфът. — Троун направо е роден за боец с меч. Ериан вече е прочута с дарбите си за магия, с присъединяването на Джандир най-после имаме стрелеца с лък, за който отдавна си мечтаехме, а Уил… Уил е много повратлив хитрец. Всичко в отряда се уравновесява. Талан и аз ги заклехме според Кодекса и в твое отсъствие ги приехме в отряда. Знам, че не го правим така, но нямаме време да видим как ще се проявят в още сражения, а искахме да се уверим, че ще те следват като предводител, без да се двоумят. Талан, ти ще добавиш ли нещо?

— Съгласен съм с теб — промълви Талан, но гледаше отнесено. — Ти се чудеше за Уил, но Троун ще го държи изкъсо. Ериан скърби и не се знае какво може да й хрумне. Внимавайте с нея.

— Подписаха договора за сегашната задача и знаят в какво се въвличат — продължи Илкар. — Дензър им разказа всичко до последната неприятна подробност. Не се уплашиха. Ние нямахме такъв избор, нали? Оцелеят ли, ще бъдат богати, ако не… тогава парите нямат значение.

— Вярно си е — сбърчи чело Хирад. Пак го налягаше умората. — Я да се затътря вътре и да си полегна малко.

Тримата тръгнаха бавно към двора пред сградата. Стигнаха до вратата срещу отворената порта, но Талан ги спря.

— Вижте… Не ми е лесно да го кажа, но не мога да продължа. Напускам отряда.

Илкар и Хирад претеглиха думите му безмълвно, а той продължи:

— Много задружни бяхме с Рас и Ричмънд. Приемането ни в Гарваните, битките рамо до рамо с вас бяха най-доброто в живота ни на воини. Но двамата ги няма, а следващия път краят ще настъпи за мен. Проумях го, когато намерих Ричмънд… а той бе умрял сам. — Въздъхна и се почеса по темето. — Жалко че не го обяснявам както трябва. Де да знам… изведнъж не ми остана хъс. Поменът за Ричмънд ми дойде в повече, а няма да понеса погребението на още някого от Гарваните.

Хирад не продума, само кимна. Лицето на Илкар помръкна, очите му се присвиха нерадостно.

— Разбирате ли ме? Някой от вас няма ли най-сетне да си отвори устата?

— Разбирам те — промълви варваринът. — Когато седях до Сирендор и гледах мъртвешкото му лице… идеше ми да си строша меча. Реших да не го правя. Само съжалявам, че и ти не си решил същото.

Той се отпусна на стъпалата пред входа.

— Друго няма ли да му кажеш? — намръщи се елфът.

— Че какво друго има за казване? Щом не иска да остане с нас, ще ни бъде в тежест и е по-добре да се разделим. И той го знае, и аз. Ти също, Илкар.

— Да не бяхме затънали в тази история, щях да се съглася. Но ако не си забравил, сега е различно. За съжаление според мен ще бъде по-опасен за нас, ако не е в отряда.

— Това пък защо… — обади се Талан.

— Познават те! — троснато го прекъсна Илкар. — Знаят как изглеждаш, къде си бил и ще те подгонят, за да изтръгнат сведения от теб. Боговете са ми свидетели, Талан, че всеки, слуга на Върховните вещери ще бъде готов да плати с живота си за онова, което ти е известно. Ти не само научи какво представляват катализаторите за Крадеца на зората, но и къде могат да бъдат намерени. Ако си тръгнеш сега, как да сме сигурни, че си в безопасност, а не те изтезават да им признаеш всичко?

— Знаеш, че ще умра, но няма да проговоря.

— Да, но ако някой ти позволи да избираш… — Илкар се запъна, щом долови колко е ядосал Талан. — Не се съмнявам в твоята вярност към нас. Но понякога може да ти отнемат избора дали да умреш. Не си маг и не си способен сам да спреш сърцето си.

Талан кимна замислено.

— И все пак как ще ме открият, ако дори не научат, че съм напуснал отряда? И накъде съм тръгнал?

Елфът се изсмя мрачно.

— Има само едно безопасно убежище за теб — Хълмът на Ксетеск, но защо ли си мисля, че и там няма да те приемат с отворени обятия? — Той въздъхна. — Моля те да промениш решението си. Или поне да помислиш още.

— Какво друго правих тези дни — писах спомени ли?

— Отказваш се от битката за бъдещето на Балея. Талан го мушна с пръст в гърдите.

— Чуй нещо от мен, Илкар. Не искам да ми обясняваш какво върша. Бездруго ми е криво, няма нужда и ти да ме гълчиш. — Разпери ръце. — Моля ви да ме разберете, не да дадете съгласието си. Напускам и толкова.

Той закрачи сърдито към портата.

— Не можем да му позволим — натърти Илкар.

— Нито да го спрем — възрази Хирад.

— На Дензър това изобщо няма да му хареса.

— Да се цупи колкото си ще. Това засяга само Гарваните.

— Отказвам се да ти говоря! — Елфът пристъпи от крак на крак с досада. — И двамата ли не проумяхте досега какво се мъти? Нещо далеч по-важно от Гарваните. По-важно от всичко останало. Не можем да си позволим провал, никаква помощ не ни е излишна!

— Нищо не е по-важно от отряда — невъзмутимо заяви Хирад. — Ние сме Гарваните и само затова стигнахме дотук. И само затова ще победим.

Илкар го зяпна, но изражението му се смекчи след малко.

— Няма как да те разубедя, нали?

— Няма.

— Колко е хубаво да вярваш сляпо…

— Не е сляпа вяра, мили мой елф, а факт. Посочи ми задача, която не изпълнихме.

— Не мога, разбира се. Хирад сви рамене.

— Илкар! — извика Талан откъм портата.

— Какво искаш?

— Да погледнеш нещо със зорките си очи.

Напрежението в гласа му смути Илкар. Тръгна припряно към портата. Хирад се изправи непохватно, подпря се на стената, докато му мине замайването, и се завлече подире му.

Талан сочеше напред.

— Май видях нещо да се движи. Елфът кимна.

— Да, идва конник. Препуска в галоп. Грамаден тип е, да знаете.

— Джандир! Троун! — развика се Талан. — Елате при портата! Ако потръгне зле — обърна се към варварина, — ти стой настрана.

— Не ми додявай.

— Не очаквах друго от теб.

— Тогава защо си хабиш думите?

— Заради доброто старо време, а? Спогледаха се усмихнати.

— Когато поискаш, върни се — предложи Хирад.

— Не се знае какво може да стане…

Докато Джандир и Троун дойдат, вече чуваха тропота на копита и различаваха ездача в далечината.

Яздеше огромен сив жребец, тъмното му наметало се развяваше. Щом доближи, всички извадиха оръжията си, Илкар се приготви за заклинание. Но на трийсетина крачки от тях непознатият дръпна юздите на коня и продължи към портата ходом, вдигнал дясната си ръка в знак, че идва с мир. Носеше маска, която закриваше цялото му лице, но нямаше шлем.

— Спри където си! — изръмжа му Талан. — Какво те води насам?

— Приберете мечовете — каза Дензър, застанал зад скупчените на портата мъже. — Той е на наша страна.

— Виж ти… — промърмори Хирад. — И кой е този? Но Илкар знаеше отговора предварително.

— Името му е Сол — обясни тъмният маг. — Той е Закрилник.

И ако не си играем с думите — вторачи се той в Талан, — вече чух някого да казва, че никаква помощ не ни е излишна.

— Дали все пак не можеше да споменеш, че си поискал да ти пратят Закрилник? — не се стърпя Илкар.

Не подхвана разговора след изпълнения с премълчани въпроси следобед. Искаше Хирад да си мисли, че всичко е уговорено, докато той е бил в несвяст. Но сега Хирад спеше след последния Топъл лек на Ериан, а слънцето се спусна зад хоризонта.

Илкар и Дензър седяха на стъпалата отпред във все още приятната вечер. Както винаги магът от Ксетеск стискаше лулата между зъбите си. Котаракът не се мяркаше наоколо.

— И какво щеше да се промени, ако ти бях казал?

— Любезността изисква толкова малко усилия… — процеди елфът.

— Добре, моля те да ме извиниш. Но аз не съм искал да ми пратят Закрилник. В Ксетеск са убедени, че той ми е необходим, за да оцелея.

— Да бе…

— Защо винаги намираш повод за недоверие? — Дензър натъпка тютюн в лулата си. — Това не означава, че накрая Крадеца на зората ще принадлежи само на Ксетеск. За всички ни щеше да е по-лесно, ако беше така.

— И как стигна точно до това заключение?

— Ами положението в широкия свят, от който се пооткъснахме, доста се е объркало.

— Объркало?

Илкар настръхна. Дензър беше склонен да поднася неприятностите твърде сдържано. Значи започваше нещо лошо.

— Трябва да научиш, че ме осведомиха за срещата при Тривернското езеро. Четирите Школи са се споразумели да съберат армия, която ще брани Подкаменния проход и Тривернския залив. Явно разчитат на Блекторн и Гресе да защитават Гиернатския залив. Уви, останалите от Търговския съюз не са се вслушали в предупреждението, значи страната остава почти беззащитна, ако западняците пробият някъде.

— Горе-долу каквото очаквах. А как са посрещнали новината, че ние опитваме да се сдобием с Крадеца на зората?

Илкар вече си представяше какви скандали са се разгорели, но Дензър мълчеше.

— Е? — подкани го елфът сурово.

— Нямало е новина. Не сме им казали.

— Моля?!

— Другите Школи изобщо не подозират, че търсим Крадеца на зората.

Дензър се извърна. Ушите на Илкар зашаваха, зениците му се стесниха, главата му се сгорещи. Скочи, защото не понасяше да е близо до тъмния маг.

— Що за глупак съм! Надявах се, че за Ксетеск подкрепеното от Върховните вещери нашествие на западняци е по-важно от борбата за собственото им надмощие. — Той спря да си поеме дъх. — Знаеш ли, исках да повярвам, че Ксетеск наистина е загърбил миналото. Но сега си мисля, че главната им цел не е да избавят страната, а да си осигурят господството, ако все пак победим във войната.

— Но това не е и моя цел — заяви Дензър.

— Тъй ли?

— Да! — Лицето на Дензър порозовя. — Иначе защо да ти казвам?

— Защото бездруго щеше да е очевадно, когато стигнем пред портите на Дордовер и не ги заварим строени за церемония, на която да ни поднесат пръстена, вързан с панделка!

— Разбирам, че имаш право да се гневиш — смънка тъмният маг.

— Нищичко не разбираш! — разфуча се Илкар. — Твоята Школа иска от нас да се бием и да мрем, но не в името на Балея. Лично аз няма да стана покорна пешка в ръцете на Ксетеск, нито ще позволя да използват така Гарваните.

— И какво смяташ да правиш? — попита Дензър след неловкото мълчание.

— Стигнахме до най-гадната част, нали — изсъска елфът. — Нямам друг избор, освен да продължа, защото съм убеден, че Балея е застрашена. Но нека ти напомня, че щом аз и Ериан сме в отряда, Крадеца на зората принадлежи на всички Школи, не само на Ксетеск.

— Колкото и да не ти се вярва, съгласен съм с теб и не оспорвам доводите ти. Съгласен съм обаче и с доводите на Ксетеск. Грешиш, ако ги подозираш в стремеж към надмощие. Ако бяхме известили всички при Тривернското езеро за издирването на заклинанието, според нас щяхме да изложим на опасност и нашето начинание, и съдбата на Балея.

— Удобно обяснение — промърмори Илкар. — Ако наистина си вярваш, оставил си се да ти втълпят същото, с което залъгват останалите. Както и да е… Сега сме принудени да отидем тайно в Дордовер, защото вашите Магистри тъй и не осъзнаха каква сила дава единението. Моли се никой от нас да не пострада…

В този момент Сол влезе през отворената порта и свърна край страничната стена на замъка. Илкар долови, че Закрилникът е насочил вниманието си към него, и потръпна. Присъствието му го притесняваше. Почти веднага се сети какво не му харесва — маската. Простичка и черна, изработена от махагон, както обясни Дензър. Прилепвала към лицето, но не го изобразявала точно.

Елфът си каза обаче, че безжизнената маска твърде точно отразява какво се крие зад нея. Пак сгуши глава в раменете си, щом се сети каква е причината Закрилниците да носят маски. Всъщност те не бяха нищо повече от ходещи мъртъвци — мъже, обречени на Хълма още с раждането си. А след смъртта им Ксетеск предявяваше властта си над тях. Щом можеха да поробят душите им, ставаше възможно да пресъздадат и телата. Отвратително наследство от вековните гаври на Ксетеск и над живите, и над мъртвите. Макар че би трябвало отдавна да е немислимо, Тъмната школа не желаеше да се откаже от това могъщо оръжие в ръцете си.

Илкар можеше само да гадае какво сполетява тези тела и души. Никой никога не разказваше за това — Закрилниците бяха задължени да мълчат, освен ако дългът им не изисква да продумат. Според Ксетеск нарушаването на забраната „ще навлече нескончаеми мъчения на Хълма, пред които дори адът ще е като вечен покой и безметежност за обвързаната душа“. Според същите канони „никога светлината на деня и погледите на живите не ще се спрат на техните лица. И те няма да проговорят, освен ако с мълчанието си не рискуват живота на своя Повереник.“ Поотделно Закрилниците бяха нерушимо предани телохранители, които знаеха, че и с най-дребната простъпка ще си причинят ужасни мъки, но имаше друга причина за създаването им. Армия от Закрилници би се сражавала с мощ и единодействие, на които никой не би могъл да се противопостави без магия. Не се знаеше дали и тя би помогнала — Закрилниците имаха и силна устойчивост срещу заклинания. Иначе казано, те бяха страшни противници.

Сол щеше да следва неотлъчно Дензър като негова сянка. Той беше огромен, по-едър от Троун, може би и от Незнайния. Носеше на гърба си двуостра брадва и дълъг меч. Друг боец би трябвало да държи всяко от оръжията с две ръце, но Илкар се досещаше, че Сол е способен да ги размахва едновременно. Напомни си да е по-далеч от него, ако това се случи.

Наложи си отново да погледне Дензър.

— Извинявай, разсеях се. Сега ми е по-лесно да разбера защо се появи Сол. Щеше да казваш нещо…

Както обикновено тъмният маг запали лулата си с пламъче от десния палец.

— Забелязах как го гледаш, но той няма да ти стори зло. Обяснено му е ясно и подробно кой от нас какъв е.

— А кой му е обяснил? Не ви видях да размените и десетина думи, откакто той пристигна.

— Поразходиха се с моя Следник.

— Аха, това ми стига. Продължавай.

— Нашето решение да не говорим за Крадеца на зората, докато не намерим по-подходящ момент, ни изправя пред ново затруднение.

— Другите ще се чудят защо Гарваните работят за Ксетеск, нали?

— Именно. Значи ще си имаме сериозни проблеми на следващото място.

— Дордовер… — промърмори нерадостно Илкар.

— Ако някой забележи теб, Хирад или мен, разправиите с Школата в Дордовер ще се проточат цяла вечност. Не бива да допуснем раздори, защото ако не бъдем единни, Върховните вещери ще ни стъпчат.

— Само с невероятен късмет бихме останали незабелязани там.

Илкар поклати глава. Как Школите да забравят свадите си, за да направят нещо заедно поне веднъж? Не се усъмни в Дензър, който щеше да преживее едни и същи несгоди с Гарваните, но кроежите на Ксетеск заслужаваха единствено презрение.

— Изобщо няма да припарваме до града. Уил, Троун и Джандир трябва да се справят сами.

— Ами Ериан?

Илкар се безпокоеше, че за да откраднат пръстена на покойния Магистър, ще разчитат на хора, които още не са опознали добре. Признаваше обаче, че решението на Дензър е разумно.

— Доверявам й се напълно, че няма да ни предаде. — В очите на тъмния маг се мярна лукава искрица. — Не това може да ни препъне. Тя обаче не е любимата възпитаница на Дордовер и ако се наложи да пратим нея вътре…

— Всичко това никак не ми допада — призна си елфът. — Искам да помисля малко. Отивам да видя как е Хирад.

Селин се събуди внезапно от тропота на тичащи хора. Разсъни се на мига в късния следобед. Щеше да спи още два-три часа, преди да направи заклинанието Сенчести криле, за да полети към Парве. Лежеше скрита в гъсти шубраци по средата на склон над пътя от Раздраната пустош към Теренеца. Оставаха й четири дни път до Парве.

Пропълзя внимателно, за да не шумолят листата. Надникна над назъбен ръб. Хиляди западняци трополяха забързано по пътя, сред тях се мяркаха и шамани на коне. Наблюдава ги около пет минути, опитваше се да пресметне колко са тези въоръжени, облечени в кожи мъже, които се бяха устремили към Подкаменния проход.

Докато отминат и последните конници, тя определи, че е видяла към седем хиляди души. Ако продължаваха да бързат така, щяха да стигнат прохода след шест дни.

— О, богове, започна се…

Не се очакваше да потърси мисловна връзка до промъкването си в Парве, но не би позволила такава войска да изненада защитниците на укрепленията зад прохода. Ако други войски бяха тръгнали по южните пътища от изконните земи на западняците, значи към източна Балея настъпваше огромна армия. Тя поклати глава, легна на гръб и започна да търси в маната следи от присъствието на Стилиан.