Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Гарваните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dawnthief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ГЛАВА 10

Хирад се събуди от шетане наблизо. Отвори очи и чу Илкар да настоява, че конете трябва да са готови за потегляне, а по пукота на съчки и дима позна, че Ричмънд е разпалил огъня и готви. През отворената врата нахлуваше светлина, а сенките бяха нашарени от лъчи, проникващи в пролуките между дъските. Хирад помръдна и усети тъпа болка в кръста, но изобщо не можеше да се сравнява с вчерашната.

— Добро ти утро!

Изви глава на другата страна и се подпря на лакти.

— Проклет да съм, Талан, направо ми е жал за женицата, дето ще се буди и първо ще вижда твойта зурла.

Протегна ръка и Талан го изправи. Огледа се и го застигна неприятната истина.

Те просто бяха твърде малко. Нямаше начин да се справят. Дупката, зейнала в отряда със загубата на Незнайния, беше огромна. Нищо нямаше да я запълни. Хирад преглътна, за да спре буцата в гърлото си, и очите му пак зашариха из хамбара, сякаш незнайно как бяха пропуснали грамадния мъж, може би седнал на сеното зад конете. Замижа и излезе, за да се увери.

Гробът си беше на мястото. Завари там Дензър и котарака му. Магът гледаше купчинката отъпкана пръст с мрачно и някак странно учудване и клатеше глава.

— Знам как се чувстваш — изтърси варваринът. Магът се усмихна със свити устни.

— Може и да не знаеш.

— Как е станало това? — посочи Хирад напред. Въздухът беше не по-прозрачен от предишния ден.

Слънцето се издигаше в безоблачно небе, но някогашният дом на Септерн трептеше сред рехава мъглица и ничие зрение не би различило подробности на повече от десет метра. Този път поне нямаше тъмни силуети на хоризонта. Засега.

— Или е трайно последствие от многото извършвани заклинания тук, или пробивът между измеренията завихря атмосферата. Не познаваме точно взаимодействието между измеренията. Може би не се съчетават добре. — Дензър пак се вторачи в гроба на Незнайния. — Дали не е време да поговорим?

— Крайно време е, защото изпаднахме в голяма беда. Дензър помоли с жест да се отдалечат от хамбара и двамата закрачиха към развалините.

— Трябва да помислим сериозно — натърти Хирад. — Ние, Гарваните, не сме свикнали нашите хора да умират. Не се бе случвало от години.

— Разбирам — отвърна Дензър. — Знам, че това начинание потръгна лошо…

Хирад изсумтя презрително.

— Меко казано. — Говореше с тиха неприязън. — Първо едва не ме затри с гнусната си потайност за белите, в които ни въвлече, а най-добрият ми приятел беше убит заради теб. Ти ни довлече в тези прокълнати земи и тук умря втори мой приятел. За да спаси и теб заедно с нас. — Дензър отвори уста, но погледът на Хирад го разколеба. — Животът ти не струва пукната пара и искам да знаеш единствената причина да не си труп — Илкар си е наумил, че ти си единственото спасение за Балея.

Главата на котарака се показа под шията на мага, завъртя се и изчезна. Дензър бръкна в джоба си, но не посмя да извади лулата.

— И с това ще се задоволя — промърмори той. — Ще ми се точно ти сред Гарваните да ми вярваш, дори да ме мразиш за всичко, което се случи.

— Не съм казал, че ти вярвам. Илкар ти вярва, друго не искам. — Варваринът прозря, че Дензър още не проумява. — Не схващаш, а? Все едно е дали аз ти вярвам. Илкар казва, че тази задача е важна. И Незнайния го мислеше, значи Гарваните са с теб. Затова сме толкова страшни. Нарича се доверие.

— И сега имаме проблем…

— Ти си бил голям досетливец. Ами да, имаме. Заради твоите лъжи и припряност сърцето на Гарваните беше изтръгнато. — Варваринът пристъпи заплашително напред, но Дензър не трепна. — Ядрото на Гарваните бяхме аз, Илкар, Сирендор и нашият грамаден мъжага. Сражавахме се заедно повече от десет години. Срещаме те и какво става — след няма и седмица двама от нас са мъртви.

— Ще се опитаме да свършим работата без тях — настоя тъмният маг. — Длъжни сме.

— Сериозно ли говориш? Още ли не ти е увряла тиквата какво стана тук вчера? Незнайния сам закла пет от ония кучета. И кой ще го направи следващия път според теб?

— Ти си пред очите ми, в хамбара има още двама майстори на меча. Надявахме се да се сдобием с Крадеца на зората само ако Гарваните ни помагат.

— А ти вече затри двама от нас! — изръмжа Хирад. — Богове… Не сме достатъчно, Дензър. И никой от нас не може да се мери с Незнайния. А и със Сирендор.

— Но това не е…

— Чуй какво ти казвам! — Варваринът спря и си пое дъх. — Не можем да издържим на още едно нападение като вчерашното.

Дензър кимна. Най-сетне напълни лулата си, смънка една дума и около показалеца му се появи пламък.

— Мислих за това, повярвай, ми. Трябва да решим какво ще правим. Зависи къде ще се наложи да търсим съставките на заклинанието. Засега ви моля само да отидем в къщата, да намерим каквото дойдохме да издирим… ако изобщо е там… после всички ще седнем да си поговорим. — Тъмният маг поумува. — Онези западняци се измъкнаха и ще съобщят за нас в Парве. Само боговете знаят какво ще последва.

— Но защо бяха тук?

— Защото Върховните вещери открай време са очаквали тук да е ключът към Крадеца на зората. Хирад, трябва да останеш с мен, колкото и да съм ти омразен. Това е най-важното издирване за Балея.

— Все същото слушам от теб. Но първо имаме Помен. После ще претършуваме къщата и ще видим докъде сме стигнали.

Варваринът се обърна и закрачи към хамбара, Дензър изостана на няколко крачки след него.

Поканиха го да остане вътре за по-краткия от обичайното Помен. Спазиха традицията, стара като наемническите отряди, но въпреки желанието да отдадат почит на загиналия не забравяха в какво тежко положение са.

Поведоха и конете към къщата. Ако западняците се върнеха, допълнителните крачки до хамбара можеха да им навлекат гибел.

Някогашната величествена постройка беше напълно съсипана. Почернели каменни отломки и овъглени парчета дърво бяха пръснати около срутени стени, само тук-там пъстрееше незнайно как съхранил се остатък от обзавеждането.

По дългата си страна къщата се бе проточвала на двеста стъпки и още можеше да се различи къде е бил главният вход. Част от свод стърчеше килната над раздробена стълба.

Дензър отведе конете при паднало дърво и застана до Илкар. Двамата се взираха в разрухата и не криеха тревогата си.

— Какво пък толкова? — укори ги Хирад. — Някой опожарил къщата. Е, и?

— Тъкмо това е стряскащо. Не можеш просто така да изгориш дома на маг — увери го Илкар. — Прекалено добре са защитени. Някой е вложил огромна мощ в унищожението.

— Виж ти… — Варваринът се обърна към Дензър. — Още ли вярваш, че ще се справим? — Тъмният маг само изви вежди. — И кой го е направил? Върховните вещери ли?

— Почти няма съмнение — потвърди Дензър. — И те като нас са знаели докъде е напреднал Септерн в създаването на Крадеца на зората. Явно е изчезнал преди да се разправят с него.

— Като гледам, не са се зарадвали много. Талан подритна парче от зидарията.

— И ти нямаше да се радваш на тяхно място. Ако имаха заклинанието, всичко щеше да е свършило отдавна. — Дензър на свой ред се вторачи в Хирад. — Ето защо е толкова важно да успеем. Трябва да сме убедени в това.

— Не ме поучавай. Хайде да… влизаме — посочи варваринът остатъка от свода.

— А какво търсим? — сети се Ричмънд.

— Ако сме разчели правилно амулета, в работилницата се влиза през пода и на Илкар се пада да открие входа.

— Защо на Илкар? — смръщи се Талан.

— Тази част е записана на амулета с код, какъвто използват в Джулаца. Личи си, че Септерн е искал да затрудни колкото може повече маговете, пожелали да намерят работилницата му.

— Имал е и друга подбуда — възрази Илкар. — Искал е това да сторят не само магове от Ксетеск.

— Съжалявам, но тази история ми е малко мътна — завъртя глава Талан. — От коя Школа е бил Септерн?

— От Дордовер — отговори Дензър. — Повечето записи по амулета са на тази Школа, но и в Ксетеск можем да ги прочетем без затруднения. Не разгадахме текста за отварянето на входа към работилницата, защото Септерн е използвал знания, присъщи само на Джулаца. — Той вдигна рамене. — Няма да ги разберем, дори ако някой маг от Джулаца ни ги обясни.

— А той защо е могъл да си послужи с написаното?

— Много уместен въпрос, Ричмънд, но не знам отговора. Може да му е помагал някой от Джулаца. Илкар обаче ще подчертае, че това е немислимо.

— Не бих казал. Само е твърде невероятно. Да започваме ли?

Елфът навлезе пръв сред рушащите се останки, като прескочи стъпалата към по-устойчивата площадка под свода. Там се обърна учуден.

— Талан, ти няма ли да дойдеш?

— Засега не. Някой трябва да стои на стража, забрави ли?

— Добре че ти си спомни.

Илкар пристъпяше предпазливо по пода, осеян с разпилени ръбести камъни. Само стената при камината още се подаваше три стъпки над останалото и под белезите от огъня се виждаха сини петна. Имаше парчета дърво и желязо, парцалчета избеляла зелена тапицерия и нацепен овален плот от маса.

Дензър се зае да избута с ботушите си прахоляка и каменните трошки от пода и помоли другите да помогнат. И самият под беше напукан, особено покрай стените. В средата обаче беше невредим въпреки дълбоките драскотини и саждите.

Тъмният маг извади амулета, а котаракът му се спусна полека по наметалото. Тръгна да обикаля, душеше отблизо, наострил уши. Дензър цъкна с език, свали амулета от верижката и застана по средата на разчистената част.

— Колкото и да е очевидно, ще ви кажа, че входът към работилницата е тук, в центъра на помещението. — Той приклекна и доизбърса с длан повърхността. — Илкар, сега е твой ред.

Подаде амулета на елфа, който го взе с благоговение и го гледа дълго, после го обърна и се взря в обратната страна.

— Трябваше да чета по-внимателно първия път, нали?

— Тогава се надявах да не си толкова прозорлив — призна Дензър.

— Какво прочете? — попита Хирад иззад рамото на Илкар.

— Само малка част. Но това… — кутрето му се плъзна над извити в дъга символи по вътрешната окръжност около централната издатина — …е достъпно за маговете от Джулаца, макар че знаците са много стари.

— То се подразбираше — промърмори Хирад. Елфът се засмя и го тупна по рамото.

— Извинявай. Дали не е време за урок, но съвсем кратичък?

Знанията се предават от поколение на поколение в Школата. Не може просто да ги наизустиш като словата на заклинание. Трябва да ги… знам ли какво да кажа… да ги попиеш с годините. Затова и маговете от Ксетеск не биха се справили с разгадаването на тези писмена. Кодът се основава на знанията в Джулаца…

— Продължавай — подкани го варваринът. — Дотук като че разбирам. И какво се прави с тези знания?

— Не се прави нищо особено в смисъла, който ти влагаш в думата. Това е начинът, по който съхраняваме паметта на Школата. Обяснено просто, тези знания определят как ще оформя маната при заклинание. Е, доста по-оплетено е, но и това стига засега. Ако разчета кода на този амулет, ще отгатна как действа входът към работилницата на Септерн. Поне такава е идеята.

Хирад се вгледа в сериозното лице на елфа, чиито вежди рязко се спускаха към носа и почти се срещаха над него. Усмихна се.

— Благодаря ти, Илкар. Най-добре е да се заемеш с твоята работа.

Елфът кимна и седна на мястото, където се намираше входът според Дензър. Хирад се премести към купчина камъни, откъдето можеше да следи изражението му. Пак си рече, че се познаваха от много години, а досега не бе пожелал да научи нищо за магията му. Нищо. Отсъди, че това не е чак толкова учудващо. Илкар се занимаваше с магия, но тя не бе по силите на Хирад, затова не се и опита да вникне в нея.

Седнал със скръстени крака, елфът държеше амулета на събраните си длани и го гледаше напрегнато. Понякога шепнеше беззвучно. Дишаше бавно и дълбоко.

И Дензър не откъсваше поглед от Илкар. Дясната му ръка нехайно чешеше котарака под брадичката, зъбите му стискаха незапалената лула. На устните му блуждаеше усмивка, а очите му святкаха от изострения интерес.

Личеше, че Илкар търси нещо. Очите му се въртяха под стиснатите клепачи. Хирад се размърда, едната му буза трепна. Настръхваше от гледката.

Илкар облиза устни и остави амулета в скута си, пръстите му се плъзнаха по пода. Изведнъж затворените му очи се извиха надясно към Дензър, който се сепна. Илкар се вторачи застинал за поне половин минута.

И отвори очи.

— Напипах го.

— Прекрасно! — засмя се от сърце Дензър.

Илкар се изправи и отиде при него, като се поклащаше от умора. Хирад пък се премести там, където елфът бе търсил слепешком. Но за него подът си оставаше твърд и студен.

— Контролиращо заклинание — обяви Илкар. — Както изглежда, използвал е магия от Дордовер. Ще си опитам силите, според мен е простичко. — Той отново се взря в амулета, обърна го от другата страна и промърмори няколко думи. — Хирад, съветвам те да отстъпиш две крачки назад.

Варваринът сви рамене и се подчини. Елфът хвана амулета в шепите си и напевно поизнесе словата. За миг изсъска нахлул въздух и цяла каменна плоча изчезна там, където Хирад стоеше преди малко. Варваринът подхвърли:

— Признавам си, Илкар — стъписа ме.

— Благодаря.

— И мен — добави Дензър, пристъпил към отвора. — Пространствено прехвърляне. Затова Върховните вещери не са проникнали вътре.

Хирад приближи, клатеше глава.

— Вратите от едно време не са като сегашните, а?

— Хирад, никоя врата в света не е като тази. Само Септерн е знаел как да я направи.

Не виждаха нищо. Първите стъпала се спускаха в пълен мрак и всички някак долавяха, че долу е просторно, но друго не различаваха. Хирад извика на Талан да донесе два фенера и тръгна пръв по стъпалата с меч в едната ръка и запален фенер в другата.

Въздухът лъхаше на прастара плесен и Хирад откри, че слиза в помещение с горе-долу същите размери като горната зала. Точно срещу него шаваща тъма запълваше почти цялата стена. Тъмносиви въртопи с редки кафяви, зелени и съвсем малко бели петънца се преливаха един в друг, без да се движат наникъде. Тъмата се люшкаше в рамката си, чужда и още по-заплашителна заради пълната тишина. Долу тегнеше дух на неспирно очакване и Хирад не можеше да се отърси от усещането, че въртопите ей сега ще го засмучат и ще го завлекат в пустотата. По гърба му полазиха тръпки. Спря и нечия ръка докосна рамото му.

— Това е пространственото разкъсване, не се безпокой — каза му Дензър.

— А няма ли нещо да се промъкне от… другата страна?

— Няма. Септерн го е закрепил с магията си. Трябва първо да минеш оттук, за да се върнеш оттам.

Хирад кимна и продължи по стъпалата, макар че не се успокои напълно. Разкъсването приковаваше погледа. Пораждаше впечатление за неизмерима дълбочина, но Хирад виждаше ръба му, сякаш на стената висеше картина, не по-дебела от една педя.

Навсякъде се виждаха следи от прекъснат живот. Масата отляво бе покрита с книжа, друга до нея — отрупана с прибори, съдове и кутии с прахове. До дясната стена бе опрян сандък. Натрупаният прах смекчаваше очертанията, а в подножието на стълбата намериха отговора на древна загадка.

— Септерн… — промълви Хирад.

— Няма спор по това. — Дензър мина покрай него и се наведе да огледа трупа. — Три столетия, а сякаш е умрял вчера!

Тялото се бе свлякло покрай стената с увиснала напред глава и затворени очи. Оредяващата коса бе остригана късо. Ръцете отчасти закриваха окървавена дупка в иначе бялата риза. Светлината на фенерите прогони сенките и на пода изпъкна голямо тъмно петно.

Тъмният маг вдигна поглед към варварина.

— Представяш ли си колко малко им е оставало да победят веднъж завинаги. Септерн им е избягал тук, долу, и така е спасил всички ни. Питам се дали е знаел още тогава?…

Дензър седна на стола пред масата с книжата и се зае да ги прерови. Хирад се отмести от стълбата, за да слязат Илкар, Ричмънд и Талан. Елфът повтори заклинанието и дупката над главите им се затвори.

— Илкар…

— Кажи, Хирад.

— Щом амулетът е у теб и имаш нужда от него, за да отваряш и затваряш работилницата, той как е влязъл?

Елфът спря като закован.

— Добър въпрос… Дензър, хрумва ли ти някакво обяснение?

Тъмният маг се откъсна от току-що отворената книга.

— Не. Ти как го направи?

— Подобно е на Огнена длан, но държиш амулета, за да насочиш пламъка право в него.

— Значи катализатор е незнайният материал, от който е изработен. Проверихте ли какво носи на шията си?

— На шията ли? — Илкар зяпна. — О, да…

Наведе се към Септерн и пъхна ръка под ризата му. Хирад забеляза как потрепери.

— Ха, толкова ли е приятно?

— Не, Хирад, той е лепкав и студен. И съвсем мъртъв. Адски е неприятно. Но има верижка на шията.

Елфът свали верижката през главата на Септерн и кимна, вторачен в изцапаното със съсиреци копие на амулета.

— И двете страни са оставени празни, но покрай ръбовете е същият.

— Добре — отдъхна си Дензър. — Нямаше да се зарадвам, ако бе направил няколко ключа за проникване тук.

Той пак се зачете в книгата.

Талан и Ричмънд зяпаха стъклените съдове по другата маса, накрая сандъкът привлече вниманието им. Илкар се върна при Хирад, като гнусливо триеше длани в кожената си броня.

— Какво ще кажеш? — посочи разкъсването, чието мудно движение бе станало по-равномерно.

— Смразява ми кръвчицата. Чудя се какво ли е отвъд.

— Ами… Имам ясното предчувствие, че ще го видиш.

— То се знае — обади се Дензър. — Тук има невероятни неща — тупна по корицата на книгата. — Ще наваксаме стотици години в изследването на измеренията. Намирам и отговори на още някои въпроси. — Той връчи книгата на Илкар и посочи страница. — Ще прочетеш ли това на глас? Аз реших да направя един опит. Талан, имаш ли въже?

— Навън имам. — Талан се взираше в разкъсването. След малко се огледа. — Въже ли искаш?

— Не, попитах, колкото да минава времето.

— Да му се не види, Дензър, не мога да ти чета мислите.

— Че как ще можеш, иска се мозък за тази работа — намръщи се тъмният маг. — Хайде донеси въжето, ако обичаш.

Талан му се изпречи.

— Ти командваш, тъй ли? Що не отидеш да си го вземеш сам? Или ти омекнаха краченцата?

— Просто исках парче въже — въздъхна Дензър. — Не те моля да ми отвориш портите на ада.

— То е намотано и окачено на седлото на моя кон — упъти го Талан и пак се обърна към разкъсването.

— О, богове… Илкар, значи Огнена длан? Елфът кимна и му подхвърли истинския амулет.

— Не изричай заповедното слово, а го замести с онова, чрез което насочваш маната.

Тъмният маг го послуша и скоро отгоре огря мъждив квадрат.

— Няма да се бавя — обеща Дензър и изтича по стъпалата.

— Ей, ще ни я четеш ли тази книга? — напомни Хирад.

— Извинявай. А вие двамата искате ли да чуете? Ричмънд сви рамене и приближи, Талан сърдито се вторачи в Илкар, но също дойде да слуша.

— Това е нещо като личен и работен дневник.

Изминаха само четири дни, откакто оповестих, че съм сътворил Крадеца на зората, а Върховните вещери вече ме търсят. Дори тук долавям сътресенията в маната. Не мога да напусна къщата и ми остава единствено надеждата, че четирите Школи ще смажат злото от Раздраната пустош, защото не бих се осмелил да стоваря върху Балея заклинанието, с което възнамерявах сам да направя това. Постъпих глупаво, като съобщих на Школите за своето откритие. Оттогава прозрях, че Крадеца на зората е несравнимо по-мощен, отколкото си въобразявах. Трудно ще е да се работи с такова неустойчиво заклинание, но ако бъде извършено с правилна подготовка, концентрация и — разбира се! — необходимите катализатори, възможно е да потопи Балея в нескончаема нощ. То би донесло края на всичко.

Но сърце не ми дава и да залича знанието, до което стигнах. Страшен ли е моят избор, щом това знание би могло да унищожи всички ни? Не ми се вярва — стореното веднъж не може да се върне в небитието. Затова пренесох знанието за катализаторите отвъд разкъсването. Онези, които вардят мястото, ми се заклеха, че ще опазят тази тайна, ако ще смъртта да изтръгне дъха от телата им и да съдере плътта от костите им.

Амулетът ключ е поверен на драконите от Каан, а те най-добре от всички същества съзнават каква цена ще платят, ако Крадеца на зората попадне в неподходящи ръце.

Не се знае дали някой ден няма да върнат ключа, тогава дневникът ще бъде намерен и хората ще разберат подбудите ми. След като скрих онова, което не бива да бъде намерено, длъжен съм да премахна разкъсването и да затворя завинаги този портал. За да съм сигурен, ще остана от тази му страна и сам ще отнема живота си. Никой не бива да намери Крадеца на зората. Никой!

Следващата страница бе останала празна.

Илкар вдигна глава и видя, че другите трима не откъсват погледи от него. Дензър се спусна по стъпалата и върна плочата на мястото й.

— И какво го е сполетяло? — махна с ръка Хирад към трупа на Септерн. — Вижда се, че не е било самоубийство. А и не е затворил разкъсването.

— Ако не греша, Върховните вещери са му налетели по-рано, отколкото е очаквал. Дензър е прав — Септерн е съхранил бъдещето на цяла Балея, като е слязъл тук преди да умре.

— А ние ще направим онова, от което толкова се е страхувал — добави Дензър. — Ще научим какво е скрил. Първо да проверим…

Тъмният маг отвори сандъка. Намери вътре дрехи, ботуши и фенер.

— Какво си намислил? — попита Хирад.

— Бързичко ще научим какво ще заварим точно зад разкъсването.

Дензър затвори сандъка, размота донесеното въже, върза сръчно единия му край и останаха свободни двайсетина стъпки от въжето.

— Имаш ли нещо против? — озърна се към Хирад и кимна към сандъка.

Варваринът се начумери.

— Как да ти помогна?

— Вземи сандъка и го метни през разкъсването, ако това не те затруднява.

— Ааа… Добро хрумване. — Хирад вдигна сандъка пред гърдите си и отстъпи две крачки. — Къде да го хвърля?

— Горе-долу в средата.

Хирад подметна товара, за да прецени тежестта му, после го тласна с все сила към разкъсването. Сандъкът изчезна, сякаш потъна в гъста кал.

Всички впериха погледи във въжето, което Дензър отпускаше постепенно. След десетина секунди то се плъзна по-бързо напред, падна в долния край на разкъсването и спря.

— Разбрах — кимна Дензър.

— Ще ми се и аз да разбера — промърмори Хирад.

— Не е трудно. Самото разкъсване е дълбоко около два метра и през него се минава бавно. Зад него опората хлътва малко и трябва да сме готови за това… Е, кой гори от желание да се хвърли в пълната неизвестност?

Настъпи особено мълчание. Хирад си мислеше, че отдавна знаеха за неизбежното проникване през тъмните въртопи, но щом мигът наближи, започнаха да умуват какво ще заварят там. Едва ли ги чакаше нещо, за което щяха да са готови.

— Няма нужда да оставяме никого на стража, нали? — промълви Ричмънд.

— Няма — увери го Илкар. — Хирад, ще се впуснем ли в най-странното пътешествие на Гарваните?

Варваринът прихна.

— И още как. Да потегляме. — Потри ръце и извади меча си от ножницата. — О, да… Фенери.

— Непременно — съгласи се елфът и взе онзи, който Дензър бе оставил на масата.

Подредиха се пред разкъсването, вторачени в неспирното разбъркване на шарките му. Застанал в средата, Хирад огледа съратниците си. Дишаше с пълни гърди.

— Всички ли са готови?

Закимаха и промърмориха думи на съгласие.

— Хирад, май на теб се пада честта да водиш.

— Благодаря, Талан.

— Какво става? — озадачи се Дензър.

— Ей сега ще чуеш — отвърна Илкар.

Хирад напълни дробовете си с въздух и изрева:

— Гарвани, след мен!

Хвърлиха се в разкъсването.