Васил Цонев
Ароматът на България (9)

Глава осма
Балкана

Когато човек не е уверен в нещо, той крещи с всичка сила, за да заглуши не само останалите, но и своите съмнения.

А дълбоко вярващият говори тихо. Дори и не говори. И само по трепкането на устните, по пламъчето в очите се вижда колко много обича любимата или идеята си.

Имал съм случаи да говоря с хора дни преди тяхната смърт. Хора, които са прекарвали живота си по затвори, уволнявани, осъждани на смърт. Говорил съм и със стари жени, загубили всичките си деца, мъж, роднини, познати.

Някаква светлина излъчват лицата на тези хора. Въздухът около тях е пречистен — имаш чувство, че си в планина, в борова гора.

Тези хора никога не крещят, не те убеждават, тропайки с юмруци по масите. Но думите излизат от устата им като златни монети — блестящи, истински, безспорни.

Често пъти съм писал с гръмки думи, със стиснати зъби, обзет от ярост. А сетне, след години, когато чета тези редове, виждам, че не съм бил достатъчно убеден, щом съм стискал зъби и съм се ядосвал. Както казах и по-горе, когато човек е убеден в нещо, той говори тихо, спокойно, с топъл хумор.

Е така ми се иска да напиша и тези редове. С такива думи.

Така ми се случи, че обиколих половината свят. Видях много хора, прекосих много граници. Сега си седя вкъщи, спокоен, мирясал. Ясно ми е какво искам. Знам в какво вярвам.

След всичко, което видях и чух, ако трябва да се родя отново, бих избрал за родина България. Горе, в далечна Швеция, където се съмваше в единадесет часа и се стъмваше в един следобед, ми стана ясно, че няма на света по-красиво и по-чисто място от Тетевенския балкан. В мъгливите шведски утрини пред мен засия синьото като опъната коприна небе над Брезовската река, появиха се чистите лица на баби и дядовци от Брезовската махала. Това не беше носталгия, а просто ми се изясниха нещата. И за себе си реших — най-много ми се живееше там, най̀ ми се говори с тия хора.

Както вече споменах, баща ми е добруджанец, а съм роден в шоплъка. Но когато умра, бих искал да ме изгорят и прахът ми да разпилеят именно тук — в Балкана, над Брезовската махала в Рибарица. Това е най-хубавото място, което видях в живота си. Тук живеят най-хубавите хора, които видях в живота си.

Мога цял разказ да напиша за председателя на град Тетевен. Не разказ, а цял роман. Такъв прекрасен, такъв висок и красив човек. Като пролетен вятър — където мине, снегът се стопява, поникват теменужки и кукуряк, птичките се разцвърчават, а влюбените започват да се мляскат. Както аз имам смешки в джобовете си, така той е изпълнен целият с радост, която раздава на хората. Такъв хубав човек, а един негов началник се опита да го уволни — биел му по престижа, защото всички говорели за кмета, а не за началника му. Но не можа да го уволни, напротив, него уволниха.

Вие, разбира се, искате факти.

Добре.

Представете си една неделя. Слънце. Синьо небе. Председателят стои сред градския площад заедно с директора на „Винпром“, началника на милицията и началника на търговията. Ама не седят току-така, а знаят, че сега ще дойде някой да се жалва.

И ето — пристига градският шивач. Умърлушен. Едва не плаче.

— Кмете — казва шивачът, — снощи син ми се напи, взе шевната машина от масата и я хвърли върху главата ми. Аз се дръпнах, машината падна на земята и стана на парчета.

Друг кой знае какво би казал, за да успокои човека. Аз да бях, навярно щях да го посъветвам друг път да не се дръпва, та машината да удари на меко.

Но председателят не е такъв човек. Той поглежда шивача, мисли малко и пита:

— А машината крачна ли беше?

— Крачна — кима шивачът.

— Ами тогава направи от краката пача.

Нали ви казвам, друг би написал цял разказ от тая работа — с аромат, с образи, с атмосфера, но аз ги имам такива случаи по стотина в едната ръка и ги пилея както си искам.

Бих могъл например да напиша разказ и за брата на кмета. Овчар човекът — шестдесет години търчал нагоре-надолу след овцете, неграмотен. И го пенсионират.

— Така ли? — пита братът.

— Да — казва кметът, — пенсионираме те. Ти си стар вече, нека младите поработят.

— Ами щом трябва, добре — казва братът и си отива горе, в планината, в Бабинци, и си пасе своите овце.

Минава година и кметът отива при него:

— Бате, къде се изгуби? Защо не идваш да си взимаш пенсията?

— Какво? — пита братът.

— Ами пенсията.

— Какво пенсия?

— Нали те пенсионирахме?

— Е, да де.

— Ами трябва да си получиш пенсията.

Братът гледа кмета, сетне пита:

— А какво е това „пенсия“?

— Въй, бате — учудва се кметът, — ами не ти ли казаха? Пари, пари.

Братът зяпва:

— Пари ли? А за какво?

— Защото си пенсионер.

Братът пак не може да разбере:

— Добре де, пенсионер съм, ама за какво са тия пари? Нали пари се дават за работа?

Да беше друг, можеше цял роман да напише за тази история, а защо, когато и така се разбира?

Или за Ангел от същия град, чиято жена побягнала.

— Не мога да го търпя — казала, — щом ме види, веднага разтваря вестник и започва да чете. Не ми трябва такъв мъж.

И така побягнала, че дирите й съвсем изчезнали.

Ами сега?

Грабнал се Ангел и шест месеца обикалял България. От село на село, от град на град — пита, гледа, спи по пейките, ходи из пазарищата и най-сетне, слава богу, намерил я.

Като го видяла окъсан, брадясал, с пламтящи очи, жена му се разплакала и се прибрала.

Чак тогава Ангел се сетил да се измие, да се избръсне, да си сложи чиста риза и нови панталони.

И като се натъкмил, седнал до жена си, разтворил вестника и зачел спокойно.

Може би някъде има по-хубава ракия.

Не съм ходил в Нова Зеландия.

Може би там има.

Но такава, каквато съм пил в Тетевен, в нашия мил стар континент Европа не се среща.

Помня веднъж оставихме десет лева за половин овен.

Бяхме тръгнали на обиколка из Тетевенския край, та оставихме тези десет лева, че като се върнем, да си направим шишчета.

Обикновени овнешки шишчета.

Те се правят много добре на Тетевенския балкан.

Приготовлението им е много просто.

Взима се чукано овне — при подбора не е толкова важно дали овнето се казва Спас или Петър. Важното е само да не е по-старо от осем месеца и да не е по-малко от седем месеца и двадесет и пет дни.

Като се вземе това овне, нарязва се на тънки парченца — едните парченца само месо, другите — само овнешка мазнина, а третите — шарени.

Поръсват се обилно със сол, черен пипер, червен пипер, нарязват се между тях люти чушки, лук, овчарска чубрица и някои други миризми по избор, увива се получената смес и като престои двадесет и четири часа и попие миризмите и лютивината, нанизва се на шишчета.

Ама не урбулешката, а внимателно — първо се слага едно парченце чисто месце, до него — люта чушчица, сетне — малко кромид лук, после овнешка сланинка, след нея обикновена чушка, до чушката — шарено месце и така нататък — до края на шишчето.

На самия край на шишчето пък се забучва голяма глава кромид лук, нарязана като перка, и тази именно перка се вмъква в един планински бързотечащ поток, за да се върти непрекъснато шишчето върху слабата жар, та докато се изпие ракийцата, да се изпече равномерно и да остане сочно.

Затова ние бяхме оставили тези десет лева, но като се върнахме, оказа се, че овне не могло да се намери, та ни бяха купили пет кила ракия от бай Никола Врачев — не кой знае колко стара — към петнайсетина години, но затова пък пивка на вкус и докарана на цвят и мирис.

Поехме ние дамаджаната и тръгнахме към Гложенския манастир, но понеже нямаше кой да ни води, взехме за водач една циганка, която носеше черно на главата си — предишния ден брат й заклал при някакво спречкване жена си с брадва.

Като разбрахме това, ние се споразумяхме да освободим циганката и да намерим манастира сами. Поетът Найден Вълчев заяви, че знае пътя много добре и ще ни изведе — трябвало да повървим някакви си петнадесетина минути и готово.

След пет часа бърз ход ние се озовахме на стотина крачки от манастира.

А между нас и манастира се простираше пропаст, дълбока към хиляда и петстотин метра. (Откъде се беше взела тази яма, когато надморската височина на самия манастир е към шестстотин-седемстотин метра — хич и не ми е ясно и досега).

Започнахме да слизаме и за по-голяма сигурност дамаджаната поех аз.

А беше март и имаше сняг.

И аз се подхлъзнах и паднах.

Дамаджаната се чукна леко в един камък и от нея рукна с меко клокочене златистата течност.

Беше март, имаше сняг.

Но когато ракията се разля, на местата, докоснати от нея, поникнаха майски цветя, дърветата се разцъфтяха и по тях славеи запяха любовни песни.

И досега по тия места се говори за това чудо на природата.

Само ние петимата — поетът Найден Вълчев, писателите Петър Незнакомов, Васил Чертовенски, карикатуристът Велин Андреев и аз стояхме като вкаменени дор три дни и три нощи и влязохме в местните туристически каталози като „прочутите гложенски вкаменени мъже“.

Страшна е силата на тетевенската ракия.

На нея именно се дължи и сътворяването на единствения що-годе свестен проект за „перпетуум-мобиле“.

Проектът, чийто автор от скромност няма да спомена (винаги съм бил все така скромен — измисля нещо супергениално, а сетне ме е срам да кажа, че аз съм го измислил, и докато се боря с тази пуста скромност — слуховете достигнат до ушите на Нютон или Айнщайн и те обират парсата), е следният:

Взема се един брой тетевенски баир.

Но за да ви е ясно какво значи „тетевенски баир“, трябва да ви съобщя, че по тези тетевенски баири крави ходят с шпайкове, а говедарите пасат стадата си завързани с въжета за по-дебелите дървета.

Измерена в градуси, стръмнината им е към осемдесет и девет градуса, петдесет и девет минути и петдесет и осем секунди.

Е — има наистина и тетевенски баири по деветдесет и два и деветдесет и три градуса, но те не са типични.

Но да продължим с проекта.

След като вземем един такъв баир, изкачваме по него седмина тетевенски мъже (всъщност не е нужно ние да ги изкачваме, дайте ни само в ръцете тия продукти, които ще спомена по-долу, и те сами ще се юрнат по баирите с такава сила, че за един миг ще се намерят на върха барабар с телешката глава, печена в шкембе, големите бели самуни и осемлитровата дамаджана с тетевенска ракия) и сетне им гледаме сеира.

Първата работа на тия седмина балканджии (казвам балканджии не само защото са израснали в балкана, ами защото самите приличат на балкани — най-ниският е към един метър и деветдесет и седем сантиметра) е да сложат гореспоменатите продукти на зелената трева и да почнат.

Започва се с опитване на ракията.

Това става така.

Надига се дамаджаната постепенно, докато сключи ъгъл от сто и осемдесет градуса с първоначалното положение на своята ос или направо казано, когато дъното погледне право към небето, а устието й към устата на опитващия юнак.

Когато и седмият юнак повтори този физически опит, настава пауза за примляскване, примижване и тихи разговори.

I юнак. Добра е.

II юнак. Абе добра е, ама…

III юнак. Добра си е, добра си е…

IV юнак. Вярно е, че не е като тая на Пенко от Брезовската махала…

V юнак. Е, да, ама тая на Пенко е от четиридесет и осем години и три месеца, а тейко, като я слагал тази, се отплеснал нещо, та забавил слагането й с един следобед и я сложил чак на другия ден след Пенко…

VI юнак. Абе то още като я помирисах, разбрах, че е поне с няколко часа по-млада от Пенковата, ама нейсе…

VII юнак. Е, ще я пием и такава…

Явно правейки компромис със съвестта си, седмината отново надигат дамаджаната. Едва след третия кръг лицата на юнаците се развиделяват, те се споразумяват, че макар и по-млада от Пенковата, все пак ракията си е добра и поглеждат към телешката глава и белите самуни.

Но телешката глава не е като телешките глави от другите места.

Тукашните телешки глави не се слагат просто в шкембе, ами след като се сложат в шкембето (като предварително се наблъскат със свински езици, дреболии, луци, чесъни и миризми, чисто изброяване само би отнело хартията за написване на малката енциклопедия), се увиват в тесто, та като се изпече, цялата миризма да остане вътре.

Седем ръце се протягат към препечената корица тесто и отчупват седем малки парченца.

От отчупените места тутакси рукват малки ручейчета от червеникав миризлив сос, който обаче не успява да падне в тавата, защото седем чифта ръце подлагат под него големи парчета, отчупени от белите самуни.

След опитване на тия напоени със сос парчета бял хляб, след размяна на мнения — как е, добре ли е и дали е по-добре, отколкото беше в главите, поднесени на сватбата на Марин Зеления, или по случай раждането на сина на Кольо Червения, се пристъпва към яденето на самата глава.

Как се яде, на какво мирише и какъв вкус има главата — не мога, пък и не ща да описвам — идете в Тетевен, помолете да ви приготвят подобна глава, яжте и вижте.

Моята задача е съвсем друга.

Доколкото си спомням, трябваше да ви обясня принципа, на който почива този единствен що-годе свестен проект за „перпетуум-мобиле“ за който, ако си спомняте, споменах преди малко.

А принципът, грубо казано, е следният:

След като от главата остане само скелетната конструкция, оръфана, изглозгана, изсмукана и изчовъркана, започва истинската работа, а именно: доубиването на страшната осемлитрова ламя.

С рев хвърчи тя из ръцете на седмината юнаци, които смучат кръвта й направо от отрязаната шия.

Пият, пият, пият, но понеже (ако все още си спомняте) баирът е към осемдесет и девет градуса, петдесет и девет минути и петдесет и осем секунди, един след друг загубват равновесие и отпуснали ръце от умиращото тяло на страшната ламя, политат светкавично един през друг като камъни право в буйната кипяща Вита.

В същия миг, когато телата докоснат водите на ледената река, седмината надават кански рев и изтрезнели мигновено хукват нагоре по баира и тракайки със зъби, се залавят отново за ламята.

И след малко отново поемат стръмния път към ледените речни води, за да се изкачат отново за един миг и пак да паднат, и пак да се качат.

И именно ако се използва енергията им при падането и изкачването, по мои изчисления могат да се задвижат деветдесет и три тепавици, четиридесет и осем чаркове или седем малки районни електростанции.

Такава е силата на тетевенската ракия.

Тетевен е прочут и с неочакваните ефекти.

Къде другаде освен в евангелието може да се нахранят седемстотин души с две рибки и един рак?

А в Тетевен това е напълно възможно.

Трябва само да знаеш как да ги приготвиш.

А приготовлението им става по следния начин:

Взимат се две рибки (размери — пет сантиметра дължина и три милиметра дебелина) и рака и се изпичат на жар, след което се слагат в един казан, оразмерен за седемстотин души.

Сетне в казана се слагат:

1) Сто килограма чесън.

2) Тридесет килограма кисели джанки (за киселина).

3) Петнадесет кила салца (за цвят и вкус).

4) Десет кила арнаутски чушлета.

5) Деветдесет и четири вида миризми и билки, брани по тетевенските баири.

След увиране на така получената смес в нея се слагат:

6) Деветнадесет легена с кисело мляко.

И накрая:

7) Петдесет яйца за застройване.

Така получената чорба е именно прочутата „саламура“, която освен за смайване на гостите се използва и за промишлени цели — две лъжички от нея се равняват на триста литра нитроглицерин или пет тона тротил.

Затова именно отпуснатите експлозивни вещества в Тетевенския край не се използват в каменарската промишленост, а служат само за правене на кьорфишеци и звукови ефекти, с които са прочути помашките сватби в тетевенските българомохамедански села Бабинци и Помашка Лешница.

На самите българомохамедански сватби няма да се спирам, защото гозбите, които се поднасят при тях, са интересни главно в колоритно отношение — всичките яхнии, тюрлюгювечи, паприкаши, разположени на тави, тавички и тавища по някой от стръмните тетевенски баири, се стараят да подражават по цвят на българомохамеданските женски носии.

А за да ни стане ясно какво значи това, трябва да ви съобщя, че само в едно елеченце на едно тригодишно помакинче успях да изброя към петнадесет оттенъка на жълтото, тридесет и седем преливания от светложълто и портокалово и над стотина вида светлочервено, тъмночервено и средночервено.

А за да се получи това, специален майстор предварително оглежда морковите — не трябва един морков да съвпада по цвят с друг, същото е и с чушките, доматите, патладжаните, керевиза, зелето, лука и прочее.

Разбира се, съвсем не искам да подценявам вкуса на самите гозби и ако любопитствате, мога да ви кажа, че един мой приятел, който за пръв път ги опита, така подскочи от удивление, че му хвръкна капата. И понеже сватбата ставаше в Бабинци, което село се намира точно на билото, което отделя Северна от Южна България, капата се поколеба за миг, а сетне се втурна стремглаво към Дунавската низина и изчезна зад хоризонта.

Три месеца след това моят приятел я получи с наложен платеж — бяха я хванали румънски рибари в устието на Дунава и като прочели адреса (моят приятел имаше мания да надписва личните си вещи — дори и лъжиците му имат следния надпис: „Крадено от А. Петров, улица «Тодорини кулии» 13, София“, я изпратили.

Не се спирам подробно на тия гозби, защото е глупаво да се говори за красотата на бабата, когато момата е налице.

Яли ли сте вие качамака на баба Мария от Брязово?

И то не какъв да е качамак, а направен от толкова бяло брашно, че парчетата чудесно могат да заместят белите кърпички в джобчето и на най-изискания франт!

А да сте чували нещо за агнешки шкембета, пълнени с пържени дреболии, примесени с всички споменати вече тетевенски миризми и всичко това препечено още веднъж върху нажежените камъни на пещта за хляб?

Помня, веднъж направихме едно невиждано шествие.

Предвождаше го моят приятел Ватьо.

Не знам по какви причини, но той се беше сподобил със седемнадесет кумци по поречието на Вита — от Скрибътна та чак до горния край на Рибарица (към двадесет километра и кусур).

От дълго време получаваше устни съобщения, писмени молби, заклинания, телеграми и всякакви други молби да дойде и да си види кумците.

И най-сетне Ватьо се реши.

Отидохме първо при Марин Зеления.

Там домакинята се беше потрудила да приготви вече гореспоменатото агнешко шкембе, а за гарнитура имаше паници с кисело мляко, топъл качамак и тук-таме по една бутилка тетевенска сливова.

Почетен гост на това тържество беше местното отче — интересен екземпляр, чиято цел според неговите думи беше да насажда антирелигиозно възпитание сред вярващите бабички. За него се разправяше, че получавал уртикария от водата — не бил свикнал организмът му и не можел да я понася. Разправяше се също така, че веднъж се заклел да донесе петдесет бъбрека и понеже намерил само четиридесет и осем, хукнал из улиците с ножица в ръка след две пищящи циганчета — искал да им отреже по едно бяло бъбрече, за да натъкми числото на петдесет. Но въпреки поразиите му бабичките го обичаха, защото, като друснеше по една половница, такива страхотии говореше за ада, че и най-вярващите започваха да се кръстят и да се надяват тайно в душите си, че няма ни бог, ни рай, ни ад.

След първото шише отчето започна да гледа на кръв, а след второто изведнъж ревна „Многая лета“ с такава сила, че дошлите да зяпат циганчета на един дъх превалиха околните баири и се изпокриха едни в Северна България, а други — в Южна. Реването му послужи като бойна тръба, която възвести на останалите кумци за нашето присъствие.

Малко след това цялата долина на Вита запищя от блеенето на овцете майки, които оплакваха свидните си рожби.

Останалите шестнадесет кумци бързаха да не се изложат пред кума.

И тогава именно започна прочутото рибаришко шествие от кумец на кумец — от Марин Зеления на Кольо Червения, от Кольо Червения на Иван Белия — кумците ни поемаха като щафета, гощаваха ни, поиха ни и предаваха това, което оставаше от нас, на съседния кумец.

Шествието, предвождано от ревящото отче, изигра огромна възпитателна работа сред местните бабички и те няколко години преди Девети престанаха да вярват и в бога, и в дявола, и като накъсаха библиите и евангелията, раздадоха ги на мъжете си да си увиват цигари с тях.

У нас казват:

— Откъдето е жена ти, оттам си и ти.

Та и аз. И понеже жена ми е от Габрово, габровци ме считат за свой човек и платен агент на техните интереси в София (написал съм над 30 положителни очерци и фейлетони за Габрово).

Интересен град е той. За мен — най-европейският град в България. Сутрин няма да видите човек из улиците — всичко е на работа. Улиците блестят от чистота, зданията са нови — високи и светли, а културният дом — най-големият в ресторанта.

За Габрово се говорят много вицове, но честно мога да кажа, че това са хора трудолюбиви, със силно чувство за хумор. Защото, както каза големият български сатирик Илия Бешков:

— Само онзи, който е спал по време на работа, може да бъде сериозен вечерно време.

С Габрово е свързан един мой хубав спомен и моля да ми разрешите да ви го разкажа:

Най-трудно според мен е да откриеш за какво точно си роден.

Роди се някакво си хлапе и баща му отрязва:

— Ще го направя закупчик!

Добре, ама детето расте, и тъкмо когато вече всичко е уредено (и специално търговско образование, и назначение за „закупчик“), детето изведнъж прописва оди и поеми и за смайване на всички роднини и познати става ръководител на художествената самодейност в града.

Подобно нещо се случи и с мен.

Баща ми искаше да направи от мен бояджия. За тази цел още като невръстно хлапе ме помъкна след себе си да мацам врати и прозорци с блажна боя и железни парапети с миниум. Мацах аз наляво и надясно, докато един ден се оказа, че готвачът ни го няма. После се разбра, че отишъл в Турция, където станал ходжа (той си беше турчин и си пееше като ходжа, но никой не можеше да предположи, че ще направи такава странна кариера).

Ами сега?

Работехме на някаква гара недалеч от Карлово. Наоколо ни жива душа. Отляво Стара планина, отдясно — Средна гора, по средата — ние.

И изведнъж точно когато безизходицата беше взела вече застрашителни размери, аз казах:

— Дайте да готвя.

Разбира се, всички се изсмяха. Хайде холан!

Но с мен се беше случило точно това, което беше станало с поета-закупчик. Като лазеров лъч в съзнанието ми проблесна мисълта, че мога да готвя. Навярно така се е чувствал Колумб в оня миг, когато се е сетил, че може да открие път до Индия.

Ако между бояджиите имаше поне един с готварски наклонности, той щеше да сложи бялата шапка. Но нямаше. И затова ми разрешиха да направя опит.

И го направих.

И наготвих ядене.

Не мога да кажа сега — яхния ли беше, супа или задушено. Помня само, че като го вкусиха, всички ококориха очи и ако не им бяха пълни устата, щяха да изсвирят от смайване.

И три месеца подред аз готвех сред полето, ограден от една страна — от Стара планина, а от другата — от Средна гора.

Чувствах се като поет.

Пред мен стоят натрупани продуктите — парчета месо, лук, тиквички, чесъни, керевиз, джоджен, наоколо дърветата са надвиснали с кисели джанки, баирите — пълни с най-различни билки и миризливи треви. Като някаква стара магьосница вървях сред цялото това изобилие, внимателно взимах късчета месо, оглеждах го, прислушвах го и по интуиция решавах какво точно му трябва — джодженец ли и в какво количество, или малко да притурим от лукчетата, или пък само чесън да сложа, с бахарец, разбира се, и едно-две дафинови листа. Дивите джанки ми бяха киселината, пълзящите охлюви — гарнитурата, пъплещите костенурки — деликатесът.

Е, ще кажете — лесно ти е на теб, когато си се намирал сред това море от меса, зеленчуци и подправки.

Моля, моля — по тази логика би трябвало най-големите поети да се рекрутират между машинописките, които имат в изобилие и пишещи машини, и топове бяла хартия за писане…

Раснах аз, пораснах, но бояджия от мен не стана. Пет години бях летец изтребител, още пет години учех архитектура, но нито в авиацията се задържах, нито в архитектурата. Все ме теглеше нещо към природата и затова си помислих, че съм роден за писател.

Е, назначиха ме за писател и ме пратиха в лято господне 1961-во в село Гиргините, Габровско, заедно с поета Никола Инджов на творческа командировка — да лежим сред тревите, да се вдъхновяваме и да пишем.

Е да, ама когато природата си имала нещо друго наум…

Седнахме ние с поета Никола Инджов на масите, сложихме пред себе си по една пишеща машина и започнахме да си напрягаме главите да намислим нещо — той — поема, а аз — повест.

И случайно погледнахме към езерцето. А там — както вече споменах — риба до риба. Както се вика, между рибата и малко вода се виждаше.

— Та мисля аз — казва Инджов, — че няма да извършим никакво престъпление, ако наловим малко риба… Така само — ще я ловим и ще си я пускаме обратно да си плува…

(Точно по това разбрах, че той е роден рибар. Истинският рибар почти не вкусва риба. Той може три дни и три нощи да клечи край вир или езеро и да хваща риба след риба, но какво ще стане с тая риба — не се интересува.)

Да, ама аз бях готвач. И затова казах:

— А защо ще я хвърляме! Аз пък бих наготвил супица…

След три секунди ние вече стояхме на брега на езерото. Инджов хващаше рибата, а аз я грабвах от ръцете му, чистех я, кормех я и търчах до кухнята, където я хвърлях във врящата вода.

Още когато тръгнахме за езерото, аз сложих една тенджера, пълна с вода, на печката, като междувременно наблъсках във водата към половин кило чесън, двадесетина люти чушки и около стотина парчета кисели джанки. Нека се вари всичко това, а като хванем риба — ще я слагаме и тя да ври.

Ловихме така риба, готвехме я и някъде към пладне огладняхме. Тогава аз взех едно сито и прекарах цялата сварена каша през него. Получи се гъст бульон, от който лъхаше на мъжественост и неукротимост (и как няма да лъха, когато, както споменах, бях сложил към половин кило чесън, двадесетина люти чушки и стотина кисели джанки). Застроих бульона с четири яйца и малко кисело мляко, изпекох и няколко парчета хляб върху горещата печка и седнахме с поета Никола Инджов да хапнем каквото дал дядо Господ.

Сипахме супата в дървени гаванки и взехме в ръце дървените лъжици, които висяха за украшение на стената.

И точно в този миг при нас влезе един много голям началник. Същият началник, който ни бе повикал в Габрово, за да възпеем окръга чрез стихове и белетристика. Беше дошъл да види какво точно сме написали. Но още от вратата той вдигна нос, подуши въздуха и каза:

— Страшно!

Сетне седна до нас и започна да сърба направо от тенджерата. Не говореше нищо. Само сърбаше и повтаряше:

— Страшно!

Ние също сърбахме, гледахме се в очите и признавахме:

— М-да! Страшно!

Когато изсърбахме цялата супа, началникът се огледа за още. Но вече нямаше.

— Жалко!

Тогава аз се сетих, че има още нещичко. Докато Инджов ловеше рибата и аз я чистех, един съвсем нахален петел — по-скоро петле, се вреше около краката ми и кълвеше остатъците от рибата. И толкова нахално правеше всичко това, че не се сдържах и…

Та това именно петле стоеше захлупено върху печката и се задушаваше с чисто масло и едро накъсани на ръка пресни лукчета.

Не знам как го бих сготвил. И друг път съм готвил задушени петли. Но, изглежда, този път бях надхвърлил себе си. Когато от петлето опипаха само някакви нищожни, оглозгани костички, началникът взе главата ми, целуна ме по челото и каза:

— Благодаря! Имах чувство, че се намирам в рая.

И като почна — всеки ден.

Инджов ловеше риба, аз я готвех, а от града идваха хора, сърбаха супа, дъвчеха задушените петли, сетне въздъхваха и казваха:

— Страшно!

Инджов написа поемата си една година по-късно, аз изобщо не написах повестта, но и сега, ако отидете в Габрово и попитате за нас, ще ви кажат:

— Изключително талантливи хора! Големи писатели!

Имах един приятел, който на яденето гледаше като на извънредно важна работа.

Дъвчеше суров спанак, защото по този начин се запазвали витамините, тъпчеше се с фъстъци, защото имали фъстъчено масло, което предпазвало от холестерин, нагъваше по няколко легена с кисело мляко, защото било полезно и Мечников бил открил в него бацила на дълголетието (бацилус булгарикус).

И въпреки всички усилия да доживее до сто години умря само тридесетгодишен.

Сгази го камион.

Затова аз пък гледам на храненето като на едно от най-висшите удоволствия, които ни е дала природата, и си живея много добре. Хапвам си, пийвам си и само дето се старая да стоя по-далеч от местата, където камионите газят хорицата.

И аз ям спанак — но никога суров. Боже господи — как суров! Спанак мога да го ям само с агнешко месо и посипан обилно с кисело мляко.

И хич не ме интересува всичко това полезно ли е, или не. Ям го, защото е много вкусно.

Вие дори не можете да си представите колко може да бъде вкусно истинското балканско българско овче кисело мляко.

Помня един ден, в който разбрах какво велико нещо е то.

Беше май.

Аз и моят приятел, архитект Васил Тихолов, създателят на парка „Кайлъка“ край Плевен, се намирахме в Габрово.

Аз бях двадесетгодишен, а той — двадесет и четири. Клетките ни бяха свежи, клетките ни пращяха от здраве, клетките ни искряха от енергия и сила.

Затова и не му мислихме много, когато ни поканиха да хапнем малко курбан (овче месо, варено с ориз) и да пийнем малко габровска ракийца.

Отначало ракийцата наистина бе малко, но с течение на времето тя запълни всичките ни клетки.

Отиде по дяволите и свежестта, и здравето, и енергията, и силата им. Само мигове ни деляха от смъртта.

И тогава стопанката сложи на масата по една паница кисело мляко, а до всяка паничка — нож и вилица.

Отначало ми се стори, че тя се подиграва с нас, но сетне — да, оказа се, че млякото беше толкова твърдо, че може да се яде само с нож и вилица.

Хапнахме кисело мляко и в миг:

— О, чудо!

Клетките ни отново възвърнаха своята свежест, напращяха от здраве, енергия и мощ.

Киселото мляко бе унищожило за миг отровата на сливовата и превърна двама смъртници в блестящи млади хора, които можеха да изпият още по една ока ракия, без да им мигне окото.

И именно това е най-добрият способ за проверка на киселото мляко.

Ако изведнъж изтрезнеете и мисълта ви стане ясна като на осемнадесетгодишен юноша — да знаете, че са ви дали истинско българско кисело мляко.

А ако въпреки изяденото мляко опънете крака и предадете богу дух, ще разберете, че са ви измамили и са ви пробутали ерзац.

Когато бях в Париж, някакъв французин ме удари по рамото и ми показа бележника си. На него пишеше: „Кисело мляко Шипка“.

Това запомнил човекът от България и това си записал.

И трябва да ви кажа, че е напълно прав.

Защото такова кисело мляко, каквото съм ял на връх Шипка, не може да се намери никъде по земята.

Хапнах от него при един много особен случай.

Бях се упътил за Габрово да се женя. Всички роднини на жена ми седяха в голямата приемна стая на фамилния дом на Калпазанови (една от най-известните габровски фамилни, чийто основател е построил първата габровска фабрика) и ме чакаха.

Аз пътувах с файтон от Казанлък за Габрово, а този път минава именно през Шипка.

Навън бе пролет, дърветата протягаха към света току-що разлистените си клони и крещяха с всичка сила:

— Вижте ни колко сме красиви!

Аз бях точно като тях — двадесетгодишен, току-що разлистил се и също разпервах ръце към света и му крещях да ме види колко съм млад и красив.

Разпенените коне търчаха нагоре, кочияшът размахваше своя камшик и крещеше „Дий“, а аз се радвах, че само след няколко мига ще се оженя.

Изведнъж, точно когато изскочихме на върха и трябваше да почнем да се спускаме към Габрово, кочияшът каза „тпрр“ и конете спряха.

— Защо? — попитах аз.

Кочияшът само ме изгледа и чукна с пръст главата ми.

И без да каже нещо, хвана ме за ръка и ме въведе в една малка кръчмичка. Седнахме и веднага пред нас изникнаха две панички с кисело мляко.

Аз хапнах и в същия миг в ушите ми звънна камбанен звън и ангели запяха райски песни.

Опомних се, когато пред мен стояха десетина празни купи.

Погледнах часовника и се вцепених — покрай киселото мляко бях закъснял с три часа за сватбата.

Качихме се на файтона и препуснахме към Габрово.

Пристигнахме точно в момента, когато роднините на жена ми вече вадеха ножове и пищови и се готвеха да тръгнат да ме търсят, за да ми одерат кожата.

Жена ми седеше на един стол и бършеше очите си с булчинския си воал.

Но не стана скандал. Кочияшът вдигна ръка и каза:

— Аз съм виновен, защото го заведох да хапне на Шипка кисело мляко.

Вдигнатите ножове и пищови се отпуснаха, а жена ми се засмя.

Защото знаеха, че киселото мляко на Шипка е единственото нещо, заради което човек може да забрави дори и собствената си сватба.

По мое мнение Копривщица е най-красивият ни град. Защото е стилен. Целият от дърво, на хиляда и четиридесет метра в планината, с чист прозрачен въздух, миришещ на бор.

Когато влезеш в копривщенска къща, имаш чувство, че се къпеш в светлина — отвсякъде влиза слънце, отвсякъде струи чист въздух, отвсякъде лъха чистота — онази истинска чистота, която с грохот изчезва под ударите на неконтролираната, миришеща на бензин и мазут цивилизация.

Помня, в една от първите ми командировки получих заръка от булката да се отбия в Копривщица и да се обадя на баба й Мария.

Тогава беше още времето, когато изпълнявах покорно всички нареждания, идващи отгоре и отдолу, и затуй наистина се обадих.

Посрещна ме висока, суха старица.

Не заради римата, но тя наистина напомняше с нещо на царица.

Дали това идваше от дългата черна рокля с висока яка, такава, каквато носят жените от портретите на нашите деди, или от царствения й ръст, или от сдържаната мека усмивка, напомняща на усмивката на севастократица Десислава, това не мога да кажа сега, но почувствах желание да й се поклоня и да попитам какво ще ми заповяда.

— Ти отиваш сега в Карлово — започна спокойно тя, — добре, ще се отбиеш при Дафето. Той е управител на „Винпром“ в Карлово. Ще му кажеш да ти налее една дамаджана от зеленото вино, дето го държи най-дълбоко. То е хубаво вино. Сетне ще се качиш над града в кошарата на овчаря Георги. Ще му кажеш да ти заколи едно осеммесечно шиле — но не от тия, които слизат долу, а от тези, дето пасат само от високите треви, в които има билки.

Аз изпълних поръката.

Донесох дамаджаната със зеленото вино, донесох и осеммесечното чукано шиле, охранено с високопланински билки и треви.

И баба Мария направи от него ястие.

Наряза шилето на едри парчета, които сложи в голяма тенджера, поставена на слаб, мъждукащ огън.

Шилето къкри в собствената си мазнина двадесет и четири часа заедно с житото, което пое мазнината.

Никога няма да забравя онзи вкус на първата хапка — месото се разтопи и изчезна между устните ми така, както изчезват пастите в сънищата на гладните.

На масата имаше много гости.

Преди започване на яденето имаше шум и смях.

След първата хапка в стаята настъпи тишина.

В лицата на всички се четеше изумление, което постепенно премина в ням възторг, който от своя страна бе сменен от някакво чувство, прилично на усещането, което изпитваме, когато за пръв път чуем звуците на орган.

Отначало тих, играещ само на най-нежните тонове, постепенно органът зарева в ушите ни с всичките си тръби, когато в огромните стъклени чаши завря зеленото вино.

То сякаш извираше от дъното на чашите, бълбукаше на повърхността и пръскаше из цялата стая миризма на теменуги и малини.

Ние пихме и баба Мария пи с нас.

А сетне запя с тънък мек глас.

Тези, които я познаваха, зашепнаха учудени — баба Мария не беше пяла никога досега.

Три месеца след това баба Мария умря.

Това беше лебедовата й песен.