Васил Цонев
Ароматът на България (7)

Глава шеста
Тракия

Три града могат да спорят за първенство по красота и българска самобитност — това са Велико Търново, Копривщица и старият Пловдив.

Пръв от тези три града видях Пловдив и то като влюбен, затова — простете ми, но ще започна с него.

Ако отидете в Гърция и попитате кое трябва да видя най-напред, учените, интелигенцията ще се изсмеят:

— Разбира се, старините.

А веселите, обгорени от слънцето прости гърци, ще вдигнат рамене:

— Разбира се, квартал „Плака“ в Атина.

Защото „Плака“ това е именно стара Гърция с дървените, сякаш изрязани от илюстрации на приказки къщички — с изрязани балкончета, с фенери, дворчета, прозорчета и миниатюрни стаички, миришещи на бор.

Точно такъв е и старият Пловдив. Вървях из него, хванал за ръка любимата, катерех се по стръмните улички, зяпах тези невероятни къщи и ми се струваше, че се връщам с двеста години назад. А когато се изкачихме на върха на тепето, пред нас блесна меката сънлива Марица, течаща бавно между опънати като девици тополи.

Меко, топло, слънчево.

Именно мекотата е най-типична за Тракия. Хора любезни, с мек характер, добра усмивка. Богата равнина, искряща от цветове — и златни ябълки, и червени домати, и зелени чушки, и жълто грозде.

Може сто пъти да си бил на някое място, но като искаш да си спомниш за него, винаги виждаш най-яркия си спомен.

Такъв за мен е утрото, в което вървях по Тракия — от Първомай до Чирпан.

Седях вечерта в една от малките пловдивски кръчмички и ядях ожесточено жабешки бутчета, изпържени с червен пипер и масло, пиех просто селско червено. Тогава един приятел пристигна, удари ме по рамото и каза:

— Хайде на лов за диви патици на Марица край Първомай!

Диви патици? Защо не!

Отвън ни чакаха приятелите на моя приятел. Двамата чирпански братя Мълчанови. Те наистина оправдаваха името си. Дума не продумаха през целите двадесет и четири часа, през които бяхме заедно. Героично мълчаха, стиснали скули, прилични на снимки на воеводи. За чирпанлии в България се говори като за хора, готови всеки миг да извадят нож и мълчаливо да те нарежат на пържоли. Само веднъж единият продума. Това беше сутринта, когато наближавахме Чирпан. Той обхвана местността с ръка и мрачно каза:

— Това е Чирпанска България.

Бях чувал за много Българии, но това наименование малко ме сепна. Обаче не се засмях, защото тези думи, както споменах, бяха казани мрачно и тържествено и не търпяха ни смях, ни възражение.

Та тръгнахме с мълчаливите мрачни братя, качени на една джипка, и късно вечерта стигнахме до гюмето. Докато братята пълнеха пушките си, моят приятел наливаше гроздова във водни чаши и ми обясняваше особеностите при биене на диви патици. Особеностите бяха толкова много, че не ги запомних. Запаметих само, че мрачните мълчаливи братя, докато пълнеха пушките, изпразниха по пет водни чаши гроздова, без да им мигне окото.

— Като пийне малко човек, зрението му се изостря — обясни ми приятелят.

Исках да поспоря за понятието „малко“, но нямах време, защото тримата изскочиха и не след дълго запафкаха изстрели. Броях изстрелите до двеста и сетне престанах. Пък и не можех вече да броя добре, защото гроздовата наруши някои връзки в най-сложната кибернетична машина, наречена мозък. Има такива случаи. Дори разправят, че на една повредена кибернетична машина задали въпрос:

— Колко е часът?

А тя отвърнала:

— Закопайте труповете край реката.

Та подобно нещо се случи и с мен. И когато тримата се върнаха, аз най-неочаквано ги запитах дали на Нова година по тия места пада сняг. Братята ме изгледаха мрачно и тропнаха шест патици на масата. Сетне набърже ги оскубаха, пъхнаха ги във вряща вода и само половин час след това усетих, че изтрезнявам напълно: бульонът беше толкова мазен, че изсмука целия алкохол. Едва сега започнах да разбирам какво ми говори моят приятел.

— Отиваме ние до реката в гюмето и пам, пам!

— Шест патици, а?

Приятелят въздъхна:

— Ни една.

— А тия, дето ги ядем?

— Питомни. Купихме ги от един развъдник за мюрета.

Стана ми малко неприятно. Усетих онова чувство, което е имал Яков, когато вместо дебелобедрата Ребека му набутали сухата Сара. Но нейсе. Махнах с ръка и продължих да дъвча копаните, трътките и ребрата на питомните патици. По едно време нещо ме налегна дрямка, но двамата братя така мрачно ме погледнаха, че цялото ми желание за сън изчезна.

— Пий — пошушна ми приятелят, — че много се сърдят, когато на масата някой не пие.

Сега мога честно да кажа, че не успях да разсърдя братята. Дори помня, че когато ставахме от масата, те одобрително кимнаха към моя приятел. Не ги е подвел. Добър компаньон е довел. А бях наистина добър компаньон не само в пиенето. За разлика от тях аз говорех като картечница и наприказвах едни такива работи, че когато моят приятел ми ги припомни, зяпнах. В изблик на ентусиазъм съм казал, че имам жена циганка, която била сгазена от камион, и сега съм имал дете циганче, сираче, на пет години с руса коса и черни очи, което се казвало Станка Павлова Андреева и живеела на улица „Тодорини кули“ 16. Също така съм обяснил, че като съм бил двегодишен, баща ми изчезнал и едва преди няколко дни се обадил по телефона от Павликени да ме пита как върви овнешкото в София.

Та, както казах, по едно време двамата братя внезапно станаха, извърнаха се и тръгнаха с твърди крачки към вратата.

— Тръгваме — каза приятелят ми и ме поведе навън.

За моя изненада от джипката нямаше и следа.

— Ще вървим пеша — обясни ми приятелят, — да се разведрим и да ни дойде апетитът, докато стигнем до Чирпан.

— Моля ти се — съгласих се аз и тръгнахме.

Беше още тъмно, но звездите вече бледнееха. Постепенно започна да се просветлява и видях, че вървя по безкрайна равнина, направо през полето. От земята се вдигаше пара, дърветата стояха изправени сред нея като привидения, а ние се движехме сред това великолепие като разбойниците от приказките. Постепенно стана съвсем светло и ето, боже мой, точно както са ме учили в училище — слънцето изгря от изток. Значи не са ме лъгали учителите. Аз вече си мислех, че то си изгрява направо от небето и цялата тая басня за изгряване от изток е някакъв майтап. Но факт — от изток изгря слънцето, мога да се закълна.

Отначало се появи една малка ивица, сетне, въртейки се с бясна скорост, слънцето наедря, наедря и изпълни половиния хоризонт.

И именно тогава единият брат спря, застана мирно и като обхвана с ръката си цялата местност, каза:

— Това е Чирпанска България.

Мисля, че при тези негови думи аз хлъцнах, но се извиних. Кой не хълца?

В Чирпан пристигнахме след около два часа. Джипката (едва сега разбрах защо я нямаше) стоеше пред дома на Вълчанови. В самата къща чувах трясъци, блъсъци и суматоха. Над десетина жени влизаха и излизаха едновременно, като носеха тави, чаши, кани, топли пити, суджуци, пастърми, туршии, салати и всичко, с което природата бе надарила този уважаван дом.

Влязохме в двора така мълчаливи и седнахме на дълга дървена маса, сложена под асма. И в същия миг масата се изпълни с всички ония неща, които ги описах. По средата — две огромни кани с мътно, непрекипяло бяло вино, две огромни тави с навити като баница печени карначета, нарязани луканки, пастърми, салати, плодове.

Двамата братя помълчаха, помълчаха, сетне единият кимна, взе една от каните и разля вино по чашите. Сетне разкъса с ръце горещите карначета, вкуси ги и кимна. Това значеше — може да се яде и пие.

Та започнахме ние да ядем и пием, а в това време жените търчаха, сменяха тавите с изядените карначета и носеха нови, топли, неизядени.

Към десет часа вечерта братята станаха, кимнаха на жените, сетне кимнаха към нас и се качихме всички в джипката. В същия миг към нас изтичаха четири момичета, които подадоха на всеки по едно пълно шише с гроздова, махнаха ни с ръце и потеглихме.

По пътя братята пиеха от шишетата, като гледаха дали и аз пия. Не се изложих.

Пред ИСУЛ, където трябваше да оставим единия от братята, спряхме. Той слезе, леко кимна и се облегна на сградата. Махнах му с ръка и потеглихме към къщи.

На сутринта се събудих с някакво особено чувство. Веднага поръчах такси и да, точно както си и мислех.

Братът, когото бяхме оставили пред ИСУЛ, си стоеше още там, облегнат на сградата. Замислен и вдълбочен.

Изплаших се. Нощта беше много студена. Да не е замръзнал? Но той сякаш отгатна мислите ми и махна отрицателно с глава:

— Ние пихме гроздова, а не сливова.

И като кимна за довиждане, влезе в института.