Васил Цонев
Ароматът на България (5)

Глава четвърта
Морето

Когато човек е влюбен за пръв път, само тогава е истински щастлив. Той подскача, лети във въздуха, катери се по небето и къса звезди за любимата си — големи, едри — за челото и малки, ситни като маргарит, за косите й.

— Така ще бъде цял живот, така ще бъде цял живот! — крещи от радост той иска да прегърне и целуне целия свят.

Минава време, любимата е отдавна с друг и посърналият, с леко посребрени коси бивш щастливец се влюбва отново.

Така е и с морето.

Когато видим за пръв път огромната безкрайна синя вода, в нас нахлува бясна радост и ние с крясък скачаме и плискаме пръски до небето и се премятаме, не помисляйки дори за миг, че някой може да ни откъсне от това щастие. И едва когато дойде есента и вятърът започва да скубе листата от крайбрежните алеи, ти отваряш уста и не можеш да си поемеш дъх от изненада — къде отидоха топлите любовни прегръдки на лятната вода, защо се измени морето — нима това е същото място, където търчахме голи и вярвахме, че радостта и безгрижието няма да имат никога край?

Минава есента, от небето започва да пада едър бял сняг, който покрива земята, покрива улиците, покрива къщите. Докъдето погледнеш — навсякъде е бяло, бяло, бяло и ти гледаш с широко отворени очи и не можеш да повярваш, че само няколко дни преди това тук имаше трева, тук имаше цветя, тук имаше дървета с листа. И ти се струва, че вече цял живот ще е така и няма да има вече ни трева, ни цветя, ни листа.

И чудно — точно тогава ти се присънва сън — топло, ужасно топло. Ти вървиш гол, само по бански гащета, и върху главата ти се сипят слънчеви лъчи, текат по лицето и косите ти, стичат се по ръцете и краката и плуват по пясъка към морето — огромното синьо море, което се мята пред теб, което блести и трепти в милиарди малки светлинни, всяка една от които се усмихва и те вика с пръст. И ти изреваваш и се хвърляш във водата и ти е топло, и ти е красиво, и грабиш водата с шепи, милваш я, целуваш я и я посипваш върху косите и тялото си.

Събуждаш се с вик и очите ти се изпълват със сълзи — боже мой, ще има ли някога пак такова топло, ясно синьо море? Дали ще има още веднъж лято?

Снегът започва да се топи и тогава ти се струва, че отсега нататък ще бъде все такава киша и лапавица, после задухва пролетният вятър, цъфват цветята. Ти стоиш малко настръхнал и гледаш с недоверие — не е ли сън пак това? Няма ли да се стреснеш и да видиш пред себе си безкрайно бяло поле с изсъхнали сгърчени почернели клони? Пипаш листата, пипаш цветята, пипаш тревата и клатиш с глава — уж същите листа, цветя и треви, но някак си други и хладни. Не, никога вече няма да дойде онова, миналото лято, когато всичко беше топло, когато дори и през нощта вървяхме с разтворени ризи и топлият вятър пълзеше по гърдите ни и целуваше косите и лицата ни.

Кимайки тъжно, ти отново потъваш сред гъмжащия поток на устремените нанякъде хора. И вървиш така с невиждащи очи месец, два, три, когато изведнъж…

Ужасно е топло. Ти си със сако, дори с пуловер, потиш се и ти е неприятно. Не си свикнал с тази топлина, тук има нещо неестествено — гледай само как пари това проклето слънце, как е напекло тротоарите, как е напекло стените и покривите на къщите и въздухът над тях трепти като над пожарище. Ох, че е топло, проклета топлина — нима може да е така топло на този свят? Нишките на мисълта се късат като паяжини, настъпени от гигантското чудовище — топло е. Ужасно е топло, хора!

Е, защо тогава съм със сако? Защо тогава съм с пуловер? И защо съм тук?

Скачаш като попарен, захвърляш и сако, и пуловер, и панталон, и надавайки боен вик, хукваш към морето, към морето, към морето!

И ето го — огромно, синьо, с милиарди светлинки, които сякаш те викат с пръст.

Боже мой — същинското, миналогодишното лятно море!

Не, не може да е същото — то ей сега ще изчезне, отново ще дойде зима, или пък не — наглед можа би е същото, но кой знае дали водата е така топла. Я да пипнем с пръст.

Затваряш очи и скачаш във водата, плискаш се, крещиш и се премяташ, заравяш главата си в пясъка, пълниш ушите си с топъл влажен морски пясък, дъвчеш черупки от миди, пиеш от солената морска вода и вече грохнал и изморен до смърт, се просваш на горещия пясък, за който мечта цяла зима и цяла пролет. Сега отново ще търчим от Кранево до Ахтопол, ще събираме черупки от миди и ще пишем с тях имената на любимите по пясъка, ще гледаме как се разбиват вълните в Маслен нос, ще се катерим по изсъхналите, прилични на змейове от приказките дървета по северния плаж на Приморско, ще събираме миди и „кореняците“ на Созопол, ще печем шишчета на самия бряг, край „кефалското гробище“…

Но изведнъж трепваш и в сърцето ти минава остра болка.

Мамичко, ами всичко това ще трае само три месеца. А след това — отново есен, отново зима, пролет… Ставаш изтръпнал и гледаш с ужас топлата, потънала в синя светлина вода — нима отново ще стане мътна, тъмна и студена, нима отново на това място ще задухат зимните ветрове и на същото място, където търчим голи, ще може да се стои само с балтони!

Защо е така, как може да е така?

Но минават дните и ти лека-полека забравяш урока от миналото и както в любовта, така и тук започваш да вярваш, че си се излъгал, че сега вече щастието няма да има край, че вече никога по тези места няма да има студ, а само топлина, топлина, топлина…

Много пъти съм спорил с чужденци. Няма такова море като Черно море. Бил съм и на Адриатика, и на бреговете на Италия и Гърция, и на северното море ходих, но такова едновременно и топло, и сладко, и чисто море няма. Пясъкът е като пудра, водата е като изворна и не е така страшно солена. Влизаш в морето и имаш чувството, че си се върнал у дома, вкъщи, и се завиваш с вълните, а друга вълна слагаш под главата си и лягаш да спиш така, както заспива блудният син, върнал се след дълги странствания в родния дом.

Няма кътче от Черноморието, което да не съм видял. Но наред с Балчик за мен си остава най-хубав Созопол.

Най-хубавите майски песни се пишат през декември.

Хайне

Навън е сняг. Навън отново вият вълци и лисици, чаткат със зъби чакали и бели мечки. Навън реват зимните бури и хали.

Студено е. Двадесет градуса, двадесет и пет, тридесет!

А щом затвориш очи, пред теб засиява юлското слънце, чиято светлина шурти върху безкрайното синьо море.

Има дни, които се помнят цял живот. Стоят си така в паметта ти, изрязани сякаш с нож — и от ден на ден стават все по-ярки и по-светли.

И сякаш напук, когато термометърът започне да подскача над двадесетте градуса студ, пред мен изниква един и същ августовски ден.

Созопол.

Пет часа следобед.

В далечината се чува женска караница. Колкото отиваш по̀ на юг, толкова женските караници стават по-ярки и по-цветисти. Стоят една срещу друга жени със зинали като ями уста и си крещят. Не се слушат какво говорят. Те си крещят всичко, което им хрумва в главата. Цял ден слънцето е напичало главите им и ако не си покрещят, мозъците им ще се пръснат. Крещят си две по две, а понякога и на групи. И крясъкът на жените се слива с един общ звън, приличен на жабешкото крякане, идващо от блатата и летните нощи.

Аз стоя на западния бряг на полуостровчето и се усмихвам. Женското крякане и ритмичните викове на рибарите, които изкарват лодките на брега, ме унасят. Много е приятно да си седиш така сам на брега и да не правиш нищо. В големия град е шумно. Дори и да искаш за миг да останеш сам и да си поблееш, все ще се намери някой познат глупак, който да те запита за нещо и да ти отрови спокойствието.

А тук си стоиш, мижиш срещу огромното слънце, което се върти на запад, и не мислиш за нищо. Ако ти стане много топло, съвсем бавно се накланяш напред и меко пляскаш в приятно затоплената вода. Потръпваш от удоволствие, стоиш така за миг с натопена във водата глава, а сетне също така меко се изтегляш на брега и отново заставаш срещу слънцето, за да изсъхнеш.

Рибарите изтеглят лодките на брега и запалват голям огън. Стоплят смолата, намазват с нея пукнатините на лодките, поглеждат през рамо към теб и без да кажат нищо, хвърлят на пясъка пред краката ти огромен металносин паламуд.

Ти не бързаш. Паламудът не се разваля толкова бързо. Трябва да постои няколко часа и чак тогава започва да „вика“, както казват рибарите.

Бавно пристъпвайки ту на единия, ту на другия крак, рибарите тръгват към кръчмите, които са в града. Интересно нещо — точно до самите лодки, на брега, има кръчма. Но те не влизат в нея, а отиват в града. От крайбрежната кръчма не се чуват добре женските караници. А какво е това пиене след работа, ако няма за мезе няколко хубаво подбрани женски кавги. И затова най-посещаваната кръчма е тази, която е най-близко до двете известни кавгаджийци — Мариола и Змаро. Тук именно идват рибарите, поръчват си по една половница бледорозово созополско вино и леко примижали, започват да слушат.

Мариола и Змаро, които до този миг разработват само теми от своя личен бит и са на път да ги изчерпят (забелязват се дори елементи на повторение), поемат въздух и се нахвърлят върху мъжете. Като два ниагарски водопада връхлитат върху главите на рибарите клетвите и проклятията на кавгаджийките. Един след друг всеки рибар бива обработван от глава до пети, сетне се прехвърлят на семейството му, обясняват каква е жена му, дъщерите и синовете му, сетне братовчедите, лелите, учинайките. Мъжете бавно пият и клатят одобрително глави — да, точно така, нищо не е пропуснато, за днес езикът е дори по-цветист от вчера, намерени са някои нови детайли в отдавна известните подробности. Да, да — е това е — виж, да — това е добре.

Сега вече е моят ред. Бръквам под камъка, на който седя, и изваждам скрития от вчера нож. Порвам стомаха на още мърдащия паламуд, изкормвам го, изваждам му и хрилете и го измивам хубаво в хладка морска вода. Сетне разгръщам вестника, който съм сложил до себе си. В него има сол, черен пипер, един лимон. Поръсвам паламуда със солта и пипера, увивам го във вестника и го напръсквам с вода, след което го намачквам, за да прилепне към хартията. Огънят, на който рибарите топяха смолата, се е превърнал в яркочервена жар. Слагам върху нея едно голямо тенеке, а върху тенекето — увития във вестника паламуд.

След няколко минути се чува цвърчене — отначало тихо и пискливо, а сетне все по-силно и по-настойчиво, когато цвърченето се превърне в свирене, протягам ръка и обръщам рибата. Върху напечената страна вестникът е прегорял и тук-таме прозира оголено бяло месо, защото кожичката на паламуда е залепнала върху тенекето.

Отново тихо цвърчене, което се превръща в свирене.

Май че вече може, а?

Хващам опечения паламуд нежно, както се вади бебе от корито — за муцуната и опашката с по два пръста — и тръгвам към крайбрежната кръчма. Слагам го върху разсъхналата маса и бавно го обелвам от прегорялата хартия и останалата кожа. Сетне го разделям на две — това става само с едно докосване, тъй като рибата е опечена много добре, и изваждам гръбнака. Вдъхвам от аромата и поклащам глава.

— Да, това добрье! — казвам аз, като подражавам на Николашка, руснака староверец.

Поръсвам отново разтворената риба със сол и черен пипер, след което изстисквам върху нея разрязания на четири лимон.

Едва сега се обръщам към проснатия на съседния стол келнер, който мижи с опънати крака срещу слънцето. Щраквам леко с два пръста. Келнерът се прозява, маха с ръка, надига се и провлачва крака върху бюфета. След малко се връща с гарафа бледорозово созополско вино, слага го на пропуканата маса и отново замижава с протегнати крака срещу слънцето.

Отчупвам едно парченце от просмуканото с черен пипер, сол и лимонов сок бяло-кафеникаво месо на паламуда и го слагам в устата си. Бавно примлясквам.

— М-даааа — това съвсем добрье.

Отпийвам и малка глътка от виното.

— А това — хьептьен добрье.

Е, с бога напред.

Потривам ръце и започвам — хапка и капка, хапка и капка.

Паламудът е преполовен, гарафата — също.

И тогава срещу мен на прозореца изникват трите гъркинчета — Малта, Ангилико и Ирини. С кръгли лица, с гъсти черни коси, сресани по средата на път, и дълги черни плитки, накрая с панделки. Аз кимам с глава и те запяват:

Самньотиса, Самньотиса,

кога ще се върнеш в родния остров?

Ще ти изпратя лодка

с диамантени гребла

и платна от чисто злато —

по пясъка ще нахвърлям нарове,

а във водата рози.