Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (3)

Глава 3.

— От мен? — повтори като ехо той. — Защо ще се страхувате от мен?

— Въпросите ви свършиха — отвърна тя с решителен блясък в очите. — А сега ми дайте фотоапарата.

— Аз ще ги изтрия — каза Рийд и отстъпи назад, в случай че Джена решеше отново да му измъкне апарата. Натисна няколко бутона. — Е, доволна ли сте?

— Повече не идвайте тук!

— Няма защо да се страхувате от мен. Не съм лош човек.

— Всички лоши казват така — отвърна тя с нотка на горчивина. — Сбогом, господин Танер.

В следващия миг Рийд стоеше и зяпаше входната врата. Беше го яд, че отново тя има последната дума. А той не беше получил нищо. Вече нямаше нейни снимки, а отговорите й само бяха породили у него нови въпроси.

Обърна се, слезе по стъпалата и тръгна към колата си. Всичко му подсказваше да не се отказва да напише материал за нея. Знаеше, че има какво да научи. Затова тя така се страхуваше от него. Криеше някаква тайна. Досега не бе успявал да устои на загадките, но тази жена щеше да му навлече проблеми, а нови не му трябваха.

Запали колата и докато правеше обратен завой в задънената улица, видя как завесите потрепват.

Тя го наблюдаваше.

„Просто карай“ — каза си. Въпреки това не се сдържа и погледна в огледалото за обратно виждане. Сигурен беше, че ще се върне тук.

 

 

Джена знаеше, че трябва да направи нещо относно Рийд Танер. Сега си беше тръгнал, но щеше да се върне. Беше подушил кръвта във водата подобно на акула. Тя обаче нямаше да сподели тайните си, все едно колко очарователни цинични усмивки й отправяше или впиваше в нея онези свои любопитни кафяви очи. Джена не можеше да се довери на никого — особено пък на журналист.

Когато на вратата се позвъни отново, първо погледна през шпионката, после отвори на следващия си ученик.

Марли беше двайсет и две годишна студентка, която следваше магистратура по педагогика и искаше да изкара основен курс по пиано, за да свири, когато стане начална учителка.

— Здравей — каза закръгленото русо момиче с весела усмивка.

— Здрасти. Как мина практиката тази седмица?

— Не много добре. Имах много друга работа, но тази седмица се надявам да намеря повече време.

Телефонът на Джена звънна и тя се сепна. Само един човек имаше номера на предплатената й карта. Сърцето й заби до пръсване.

— Марли, хайде да направиш загрявка. Аз се връщам след минута. Отиде в спалнята си, затвори вратата и избра номера, от който бяха позвънили. Почти веднага отговори мек женски глас, който вече познаваше. — Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Брад е обявил къщата за продан — отвърна жената, която за Джена беше просто Пола.

— Мести ли се? — попита стреснато Джена. — Ами работата му?

— Може би ще остане в окръга, просто няма да живее в къщата.

На Джена й прилоша. Брад беше намислил нещо, а нямаше никаква представа какво.

— При вас всичко наред ли е? Как е Лекси?

— По-добре е. Вече се буди само няколко пъти на нощ. Намира си приятели. Заеква по-малко. Въобще не ми се иска да я местя. Мисля, че най-накрая започна да се чувства в безопасност.

— Каквото трябва, ще го направиш.

— Да, така е.

— Щастливка е, че те има.

— Щастливка ли? И адът да замръзне, няма да кажа, че е щастливка — прошепна Джена, след като затвори.

 

 

В пристанището на Ейнджълс Бей цареше следобедно оживление. Когато Рийд мина покрай закусвалнята на Карл, във въздуха миришеше на риба, а пред заведението имаше опашка за рибни пръчици и пържени картофи за вкъщи. Той заобиколи група туристи, които току-що се бяха върнали от разходка в океана, за да наблюдават китовете на борда на „Ейнджъл Шарк“ — едно от корабчетата, взети под наем от Мъри. Те бяха най-изтъкнатото семейство в града и Рийд определено смяташе да ги интервюира, но точно сега търсеше седемдесет и девет годишния Хенри Милтън, за когото се говореше, че е прекарал по-голямата част от живота си на своята „Мери Лин“.

Седемметровата моторница, която Рийд зърна от другата страна на „Ейнджъл Шарк“, изглеждаше така, сякаш е преживяла не една и две бури — също като мъжа, който се мотаеше по палубата. Лицето на Хенри Милтън, не по-малко обрулено от лодката му, беше червеникавокафяво, покрито с мрежа от тънки бръчици. Бялата му коса стоеше на сплъстени кичури върху темето му; още няколко килограма нямаше да навредят на слабата му фигура. Когато Рийд се приближи, мъжът му се усмихна приятелски.

— Господин Милтън, може ли да се кача? — попита Рийд.

— Зависи. Ако търсите внука ми, него го няма.

— Разбрах вече. Изглежда, не е лесно да го намериш напоследък.

Всичките му опити да говори с Тимъти и приятелчето му Джеймс, които бяха направили видеоклипа за ангелите, удариха на камък. Двамата младежи явно бяха заминали на риболов в открито море и щяха да се върнат едва на следващия ден. Сигурно им беше станало тясно, след като от цялата страна се бяха впуснали да ги търсят, но нямаше как да се крият вечно.

— Всъщност искам да говоря с вас — продължи Рийд. — Искам да чуя вашата версия за ангелите и онези изображения, които уж се появявали на скалата.

— Моята версия, а? Чакай така. — Хенри слезе по стъпалата и изчезна в лодката, после се върна с две бутилки бира и хвърли едната на Рийд. — Изглеждаш ми жаден.

— Благодаря. — Рийд седна на скамейката срещу стареца, отвори капачката и отпи голяма глътка. Ах, какъв вкус. Вкус на забрава. Точно сега обаче не можеше да се отдаде на това чувство. Сложи бутилката до себе си. — Е, какво мислите за ангелите?

— В този град битуват много легенди. Човек не знае откъде да започне.

— Прекарали сте тук целия си живот, нали?

— Да, също като родителите ми, бабите и дядовците ми и техните родители. Прапрапрадядо ми бил един от двайсет и четиримата оцелели след корабокрушението на „Габриела“ в средата на деветнайсети век. Той бил от Ню Йорк, тръгнал на път, минал покрай Саре и тръгнал нагоре към Сан Франциско да търси злато. Много злато не намерил, но се влюбил и се оженил. Поел с жена си към Източния бряг, но корабът им потънал. Тя загинала. После той се оженил за една от оцелелите, родили им се деца и той останал тук. — Хенри се почеса по брадичката. — Много хора загинали онази нощ. Намерили над трийсет тела в залива, само на няколко метра от брега. Телата на други четирийсет океанът сигурно е завлякъл навътре, защото така и не ги открили.

— Значи вашият прапрапрадядо бил един от щастливците.

— Мда.

— Този видеоклип с ангелите и изображенията по стените какво са — просто опит да привлекат повече туристи за летния фестивал, който започва утре? Да придадат колорит на града?

Хенри го погледна намръщено.

— Тимъти каза, че е видял ангели. Видял ги ясно като дланта си. Видял лицата им, не просто някакви фигури. Едната била жена с дълга руса коса. Тя не се вижда много ясно на оня клип, но той каза, че види ли ги пак, ще ги познае.

— Сериозно? — попита Рийд, като се стараеше недоверието да не проличи в гласа му. Беше накарал Хенри да приказва и не искаше да го прекъсва. — Внукът ви много ли е религиозен?

Старецът го стрелна с поглед.

— Не, въобще даже. Когато родителите му се разделиха, изгуби вяра в много неща. Вие не сте вярващ, нали, господин…

— Танер. Не, не съм… Чух, че „Габриела“ била натоварена със съкровища, натрупани по време на Златната треска, но никой гмуркач не е намерил останките, нито пък някакви следи от злато.

Очите на Хенри се изпълниха с възхищение и той кимна.

— Подготвили сте си домашното. Но само защото не виждате нещо, не значи, че го няма. Цял живот ловя риба и се гмуркам край тукашния бряг. Под водата има подземни каньони, планини и невероятни зрелища, които можеш да видиш само при дадена точка на отлива. Въобще не се съмнявам, че някъде, недалеч от тук, лежат останките на „Габриела“ с целия й товар… Някои мислят, че ангелите се опитват да нарисуват на скалата карта на мястото, където е потънала „Габриела“. Искат да намерим нещо — нещо отдавна изгубено.

— Съкровище — измърмори Рийд и по гърба му пробягна тръпка. Мисълта за потънало съкровище определено беше вълнуваща.

— Точно така — отвърна събеседникът му и се ухили. — Сега ви привлякох вниманието, нали? На ангелите може да махнеш с ръка, но не и на съкровището. Изкушението, алчността, неутолимото желание променят човека. Отчаянието също. — Той надигна бутилката и отпи замислено. — Тук винаги са се борили доброто и злото, двете страни на душата на всяко човешко същество. В семейството ми има дневници, които се предават от поколение на поколение и всеки разказва случилото се онази нощ: ужасната буря, разбиването на кораба в скалите, борбата за лодките — знаели, че няма да стигнат за всички, че не всички ще оцелеят, че някои няма да се държат геройски.

Увлечен от разказа, Рийд гледаше стареца.

— Вашият прапрапрадядо от героите ли е бил?

— Така пише, но кой знае? Понякога човек не иска да се вглежда много в душата си. Разбирате ли, господин Танер?

Рийд бе прекарал по-голямата част от последната година точно така — като не се вглеждаше в душата си. Имаше чувството, че старият Хенри го усеща, и това го притесняваше. Винаги се бе смятал за добър играч на покер, за човек, който не се издава лесно.

— Границата между доброто и злото понякога е много тънка — продължи възрастният човек. — Понякога е размазана, понякога е невъзможно да я видиш, докато не я пристъпиш. Мислиш си, че постъпваш правилно, и изведнъж осъзнаваш колко си сбъркал. — Той се облегна назад и отново отпи от бирата.

Странно развълнуван от разговора, Рийд се загледа в града, за да си даде малко време да проясни ума си. Крайбрежието беше като от пощенската картичка с магазинчетата за антики, кафенета с маси отвън, галерии, бутици за дрехи, една кинкалерия и магазинчета за сувенири от Залива на ангелите.

Старата част на града беше на по-малката страна, но на някои от съседните носове се строяха големи крайбрежни вили. Скоро в Ейнджълс Бей щеше да има повече търговия и хора, отколкото можеше да поеме. Може би това вече беше факт. Управителят на хотел „Чайките“, в който беше отседнал Рийд, му беше казал, че всички стаи в града вече са запазени. Никога досега нямало толкова много туристи. Може би точно това са искали да постигнат авторите на видеоклипа.

— Иди да говориш с Фиона Мъри — прекъсна мислите му Хенри, заговаряйки на „ти“. — Ако историята на града те интересува де. Тя е собственичката на кинкалерия „Ангелско сърце“, където ходят всички жени. Ей онази червена постройка там — обясни той и посочи към другия край на улицата. — Фиона знае много за „Габриела“ и оцелелите — какво станало с тях, къде са сега. Разказват, че някои се опитали да напуснат града, но така и не успели. Сякаш загиналите в корабокрушението ги държат и не ги пускат. — Поглади с длан късата си брада и добави: — Говори се, че преди корабът да потъне, нещо се е случило.

— Какво? — попита отново заинтригуван Рийд.

— Убийство — отвърна направо Хенри. — Според някои именно това е разбунило ангелите. Уморили са се да чакат истината да бъде разкрита. Искат някой да обърне внимание… — Той впери пронизващ поглед в Рийд. — Може този някой да си ти.

Убийство, изгубено съкровище, тайнствена жена… Щом се обърнеше, в Ейнджълс Бей изникваше нова история. Усети как настръхна, сякаш времето се канеше да се развали или нещо предстоеше да се случи, което беше налудничаво. Просто се бе оплел във въображението на стареца.

— Много интересна история — каза небрежно. — Някой друг обаче ще трябва да я разкаже.

Хенри го изгледа замислено.

— Какво ще кажеш да отидем с лодката до скалите? Знаците по скалите се виждат най-добре откъм океана.

Рийд погледна към скалите в далечината, които осейваха назъбения бряг. Водата, спокойна в залива, изглеждаше по-бурна и коварна отвъд.

— Колко далеч е оттук?

— Малко след вълнолома. Стига се за около двайсет минути. Имаш ли някаква по-важна работа? Не те мислех за такъв, който се задоволява да пише за нещата, като ги гледа отдалеч. — Хенри отправи предизвикателството с усмивка.

— Тук си познал. — Рийд също заговори на „ти“ и се усмихна. — Да тръгваме.

— Идеално.

Хенри скочи на крака и се зае да приготви лодката. Отвърза въжетата, запали двигателя и потеглиха. Докато се отдалечаваха от дока, Рийд застана до Хенри при кормилото. В очите на стареца проблясваше вълнение.

— Обичаш океана, нали? — попита по-младият мъж.

— Цял живот съм прекарал в него. В кръвта ми е. Нямаше да знам какво да правя със себе си, ако не виждах океана, не усещах солта във въздуха, вятъра в лицето си. Няма нищо по-хубаво от това. — Хенри го погледна и се усмихна със съжаление. — Синовете ми не изпитват същото. Единият живее в Детройт, другият — в Небраска. И двамата са заобиколени от суша и са щастливи.

— Предполагам, че единият е бащата на Тимъти.

— По-големият, Пол. Двамата с Ерика се разведоха преди шест години. Ерика беше тук известно време, но миналата година се омъжи отново и се премести в Лос Анджелис. Тимъти реши да остане и заживя тук с един приятел. Гледам да го виждам, колкото мога, но той е млад мъж и не прекарва много време със стария си дядо. Ама че хубав ден. Господи, толкова е хубаво.

— Колко бири изпи? — попита Рийд с присвити очи.

— Трябваше да ме питаш, преди да тръгнем — засмя се Хенри, после ускори и Рийд сграбчи парапета, за да не падне. — Имай ми доверие, знам какво правя — продължи старецът.

При тези думи Рийд го обзе болка. Последния път, когато ги чу, един човек загина.

— Добре ли си? — стрелна го с поглед Хенри. — Изглеждаш ми позеленял. Ти колко бири изпи?

— Само онази, която ти ми даде. Малко.

— Видях как ти светнаха очите, когато ти дадох бутилката. Пиеш до забрава, нали? Не знаеш ли, че когато бутилката се изпразни, и ти си празен?

— Минавало ми е през ума.

— Страх те, че ще забравиш или че ще си спомниш?

Рийд потвърди правотата му, като наклони глава на една страна.

— Може би по малко и от двете — каза. — Не мислех, че съм толкова лесен за разгадаване.

— Отдавна съм на тази земя, синко.

При тази дума Рийд почувства нов странен прилив на чувства и извърна поглед. Никога не бе имал баща, никой не го беше наричал „синко“ и мислеше, че вече е приел този факт. Колкото и да беше странно, думата му донесе успокоение. Всъщност отдавна не се беше чувствал толкова добре като сега, с вятъра в лицето и горещото слънце. Беше вече лято, любимият му сезон: дълги дни, топли нощи и нищо друго, освен синьо небе. Това беше сезонът на възможностите. Изненада се от надеждата, която съдържаше тази мисъл; не знаеше откъде се взе. Сигурно беше от океана. Хенри беше прав — когато си в океана, някак си се чувстваш силен и свободен.

Рийд погледна към стареца и на лицето му видя изписана чиста и неподправена радост.

— Разбирам защо обичаш това.

— Тук, в океана, аз управлявам света — каза Хенри и описа широк полукръг пред себе си. — Обзалагам се, че познаваш това чувство.

— Познавах го някога — призна Рийд.

— В океана аз управлявам съдбата си поне докато не се намеси майката природа, но аз мога да се оправя с нея. На сушата твърде много хора ми казват какво да правя.

— Сигурно такива, които ги е грижа за теб.

— Такива, които мислят, че съм прекалено стар, за да пресичам улицата — измърмори недоволно Хенри.

Рийд се ухили и посочи изгорялата двуетажна къща на един нос.

— Какво е онова там?

— Къщата на Рамзи. Прокълната е. Някой все се опитва да я поправи, но винаги нещо се случва.

— Сигурно и духове живеят в нея. Или пък ангелите висят там, когато не са заети да рисуват картини по скалите.

— Може — отговори Хенри, без да обръща внимание на сарказма му. — Знам само, че от тринайсет години никой не е изкарал в къщата повече от няколко дни — откакто намериха тялото на петнайсетгодишната Абигейл Джеймисън в мазето. Била е убита. По онова време къщата била празна, от време на време някой я наемал. Известно време подозираха Шейн Мъри, местно момче, но нямаха достатъчно доказателства да го задържат и престъплението остана неразкрито. Оттогава се смениха няколко собственици, но все нещо се случва. Онези, които са живели там, казват, че чули писъци откъм мазето — със сигурност на Абигейл.

— Трябвало е да се захванеш да пишеш книги, Хенри — каза ухилено Рийд. — Много те бива да разказваш истории.

— Казвам просто какво се е случило.

— Кога стана пожарът?

— Преди около шест месеца. Новият собственик реши да преправи къщата и тя пламна. Казват, че било умишлен палеж, но виновник не намериха. Чух, че отново е обявена за продан, но се съмнявам някой да я поиска. Не и местен.

Докато се движеха покрай брега, вълните люлееха лодката нагоре — надолу.

— Винаги ли е така? — попита Рийд, който се бе хванал за перилото; стомахът му се бунтуваше.

Подпийналият Хенри се усмихна още по-широко.

— Това не е нищо. Океанът просто си играе с нас, вози ни.

— Попадал ли си някога в силна буря?

— Три пъти — последният преди десет години. Вълните блъскаха силно лодката и тя бързо се пълнеше с вода. Бях сигурен, че ще се удавя. Казах си, че съм си поживял добре и сам съм си виновен, че съм излязъл с лодката в лошо време. После започнах да чувам гласове на хора, които вече бяха умрели — баба ми, майка ми, сестра ми. Последвах ангелите и те ми показаха пътя към къщи.

— Ти видя ли ги наистина тези ангели? — попита репортерът, без да може да скрие лекото недоверие в гласа си.

— Не, но усетих присъствието им.

— Според мен хората търсят ангели и духовни напътствия, когато мислят, че ще умрат.

— Предполагам, че е така. Но аз не умрях, нали? — Хенри спря мотора и посочи към скалата: — Ето, тази е.

Около носа се бяха събрали множество хора — мобилизирани търсачи на ангели.

— Колко близо можем да отидем?

— Не много, но можеш да използваш това — отвърна Хенри и му подаде бинокъл. — През него ще виждаш по-добре, отколкото онези на скалата. Някои са пощурели дотам, че се опитват да се спуснат по нея. Завчера един падна в скалите и си счупи и двата крака. Трябваше да го вдигнат с хеликоптер. Затова сложиха онази ограда.

Рийд огледа през бинокъла посетителите зад временната телена ограда покрай ръба на скалата. Повечето приличаха на обикновени туристи, които разглеждаха мястото, но имаше двама души, коленичили и свели глава в молитва. Той увеличи образа на скалата. Във видеоклипа се виждаха най-вече очертанията на ангелите, а не самата скала, макар че по-късните кадри показаха произволни линии. Докато гледаше през бинокъла, с изненада установи, че линиите сякаш бяха контури на лице: овал, две широко отворени очи, чип нос, красива уста и нещо, което приличаше на коса, стелеща се от едната страна — златисточервеникави кичури, които контрастираха на фона на бледото каменно лице.

Когато очертанията придобиха форма, сърцето му заби по-бързо. Сякаш се запечатаха в ума му.

— Какво виждаш? — попита Хенри.

— Не съм сигурен. — Не можеше да изкаже на глас мислите си. Бяха абсурдни.

— Пробвай — подкани го старецът. — Едва ли е толкова трудно за казване.

— Може би лице на жена, а може би не.

— Интересно — отбеляза Хенри.

Рийд свали бинокъла, усетил, че спътникът му се кани да му разкаже друга история.

— Защо го казваш?

— Когато гледам скалата, виждам розов храст.

— Така ли? — Рийд погледна отново през бинокъла.

— Аз не виждам такова нещо.

— Не, разбира се. Всеки вижда нещо различно. Хората оприличават изображението на какво ли не — карта, лице, ковчеже със съкровища, къща, даже вълк. Мисля, че всеки вижда онова, което иска да види. Затова хората не са на едно мнение.

— Запази тези глупости за туристите. — Той върна бинокъла на Хенри, после направи няколко снимки, които да разгледа внимателно по-късно.

Старецът се засмя.

— Кой може да каже кое е реалност и кое не?

— Или кое е нарисувано от ангели и кое е издълбано в скалата от вълните.

— Преди месец рисунката я нямаше. Всеки ден се появяват нови черти, въпреки че през последните дни няма много ново. Може би защото на носа висят прекалено много хора и плашат ангелите.

— Или плашат онзи, който дяла рисунката в скалата.

— Почти невъзможно е човек да стигне до тази част на скалата. Нали ти казах какво стана с последния, който опита.

— Трябва да има някакъв начин. — Алтернативата беше още по-лоша.

Хенри обърна лодката и пое обратно към пристанището.

— Е, коя беше тя? — попита той с любопитство.

— Какво имаш предвид?

— Жената, чието лице видя на скалата. Познаваш ли я?

Тя ли беше това? Дали мозъкът му беше проектирал лицето на Алисън на скалата, защото не можеше да прогони образа й от главата си?

— Ако смяташ, че виждаме онова, което искаме да видим, откъде се взе розовият храст? — попита на свой ред Рийд.

Хенри извърна очи към океана.

— Моята Мери гледаше рози зад къщата ни — отвърна той. — Имаше цяла градина. Мен ме влечеше водата, нея — земята. Обичаше да сее семена, да се грижи за тях и да ги гледа как растат. Нощем заспивах с мириса на рози от ръцете и косата й, а откакто тя умря, уханието не ми излиза от главата. — Той поклати глава. — Бяхме женени трийсет и девет години. За четирийсетата ни годишнина мислехме да отидем с круизен кораб до Аляска. За нищо на света не можех да я накарам да се качи на тази лодка, но тя винаги бе искала да се качи на един от онези лъскави круизни кораби с шведска маса. Все го отлагахме и накрая стана твърде късно. Почина преди близо четири години. Не мислех, че ще мога да продължа без нея, но неусетно един ден си отиваше и идваше друг. Времето си минава, нали знаеш? — попита Хенри, гледайки към Рийд. — Ти знаеш за какво говоря, синко.

— Да не си ясновидец? — Смущаваше го това, че Хенри долавяше у него повече неща, отколкото хора, които той познаваше, откакто се помнеше.

Отдръпна се от перилото и се загледа в океана. Докато скалата се смаляваше в далечината, между него и слънцето се появи сянка — сянка, която определено приличаше на жена. Вероятно от някой незначителен облак, но в небето нямаше други. През ума му мина една абсурдна мисъл, но той я пропъди. Нямаше и четирийсет и осем часа, откакто бе в града, а ето че той вече го беше омагьосал. Не само че не беше видял ангел. Ако въобще видеше дух, той нямаше да е ангел; щеше да е демон.