Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (22)

Глава 22.

Джена се въртеше в леглото — беше й горещо, беше разстроена, притеснена и гневна. През цялото време знаеше, че Рийд си търси само мимолетно забавление. Не трябваше да се чуди, че се опитва да се измъкне. Просто не беше очаквала това да стане толкова скоро.

Беше им добре заедно. Бяха намерили общ език. Защо той не виждаше това?

Може би го виждаше, но не искаше да го приеме. Двамата идваха от различни светове и след като всичко приключеше, щяха да се върнат към тези различни светове — може би. Тя наистина харесваше града, а и Лекси беше щастлива тук. Можеха да останат и да разкрият онова, което ги свързваше с града. Можеха да си създадат приятелства и да разцъфнат на мястото, където бяха корените им.

Но това не беше живот като за Рийд. Той не искаше съпруга, дете и малка къща в малък град с малък вестник.

А може би всъщност искаше точно това — семейството, което му бе липсвало цял живот. Не че щеше да си го признае. Нямаше да поеме този риск. Сигурно щеше да си остане сам и разкъсван от вина, жаден за живот на пътя, където никога нямаше да му се наложи да се изправи срещу мисълта за постоянство.

Тя въздъхна и отново се обърна, стисна силно очи и се опита да забрави за Рийд. Имаше нужда от сън.

Сутринта трябваше да стане рано, за да приготви закуска на Лекси и да я заведе на лятно училище.

Тя извика някои от любимите си картини, които й помагаха да заспи: слънцето, залязващо над океана, луната, издигаща се насред здрача. Пред очите й премина пухкав бял облак. Видя лице — това на Кели. Тя не се усмихваше, а беше притеснена. Защо беше притеснена? Заради Брад.

В най-отдалечените кътчета на съзнанието си чуваше гласа му…

— Здрасти, миличка, липсвах ли ти?

— Татко, ти ли си? — попита сънено Лекси.

— Да, миличка, аз съм. Най — накрая те намерих. Сега ще бъдем заедно завинаги.

— Вкъщи ли си отиваме? Ами мама?

— Майка ти те остави, миличка. Сега имаш само мен и аз никога няма да те оставя. Нали още ме обичаш?

— Да, но… но ти… ти нарани мама — заекна тя.

— Стана случайно. Сега да тръгваме. Обуй си обувките.

— Не, искам мама.

— Ще те заведа да я видиш.

— Но… мама е на небето.

— Не, миличка, не е. Ще те заведа при нея. Просто ела с мен.

Джена се стресна и се събуди с разтуптяно сърце. Гласът на Брад ли бе чула току-що? Или беше сънувала? Обърна глава към бебефона. Не чу нищо, но гласът му й се беше сторил толкова реален, толкова близо.

Стана от леглото и тръгна към стаята на Лекси. Вратата й беше затворена. Джена сложи ръка на бравата и се заслуша. После леко завъртя топката и отвори.

Сърцето й спря. Брад държеше Лекси в ръце. Тя беше с маратонки и яке върху пижамата. Прегръщаше баща си през врата. Изглеждаше едновременно виновна и уплашена.

— Татко ще ме заведе да видя мама — каза несигурно.

Джена си пое въздух на пресекулки — знаеше, че трябва да действа внимателно.

— Брад, пусни я.

— Наистина ли си мислеше, че ще успееш да държиш дъщеря ми далеч от мен? — попита той.

— Няма да позволя да я отведеш.

— Но аз искам да видя мама. Татко ще ме заведе да я видя. Той каза така. Обеща ми.

Отчаянието на лицето на Лекси показваше колко много иска да вярва, че майка й е жива. Джена знаеше, че трябва да убие тази невъзможна мечта, но изричането на думите беше мъчително.

— Майка ти е мъртва, ти го знаеш. Не можеш да я видиш. Трябва да останеш тук с мен. Така поиска майка ти.

— Тя лъже — каза тихо Брад. — Майка ти те чака. Няма търпение да те види. Ще правим мелба с горещ шоколад както преди, миличка, спомняш ли си?

Джена виждаше, че Лекси се колебае. Лъжите на Брад не бяха просто нередни; бяха жестоки.

— Брад, не прави това. Пусни я. С мен тя е в безопасност и никой няма нужда да разбира къде сме. Ти можеш да продължиш живота си. Няма да кажем нищо.

— Не мога да поема този риск.

— Така я нараняваш — каза Джена при вида на сълзите, които се стичаха по страните на Лекси.

— Татко, вече не искам да ходя никъде. Искам да остана тук.

— Миличка, аз имам нужда от теб. Ти си моето малко момиче. Ако не сме заедно, аз ще се чувствам самотен — ти не искаш такова нещо, нали?

Джена се измъчваше при вида на болката, изписана на лицето на Лекси. Детето искаше да вярва на баща си, но знаеше, че той е направил нещо ужасно.

Брад се приближи към отворения прозорец. Джена го беше заковала, но той беше успял да го отвори.

Решена да го спре, тя пристъпи напред, но Брад извади пистолет и го насочи към главата й.

— Не мърдай — каза той. — Дъщеря ми идва с мен.

— Страх ме е — проплака Лекси. — Татко, вече не искам да идвам.

— Ще дойдеш — повтори той, докато тя се извиваше в ръцете му. — Спри, по дяволите! Ако се опиташ да се измъкнеш, ще убия леля ти.

Лекси замръзна и погледна ужасено Джена.

Джена никога не се беше чувствала толкова уплашена и безпомощна.

 

 

Рийд беше решил да се разходи, за да изразходва енергията, заради която не можеше да си намери място. Само на няколко пресечки от хотела видя на тротоара пред него да върви някаква жена. Червената й коса проблесна на светлината на уличната лампа. Беше същата, която бе видял в бара преди няколко дни. Сигурен беше. Нямаше как да е Алисън, но му трябваха доказателства за това, за да може да напусне града и никога да не се обръща назад, да не се чуди дали е видял призрак, или ангел.

Тя зави на ъгъла и тръгна по тясна пътека между сградите. Рийд се затича след нея. Виждаше сянката й, когато тя зави на друг ъгъл; изглежда, забърза. Той също ускори ход; сърцето му препускаше, докато се опитваше да настигне изплъзващата се фигура. Не спираше да си повтаря, че преследва жив човек, но интуицията му подсказваше, че никоя жена не може да се движи така бързо и тихо в нощта.

Соленият полъх на океана довя в лицето му пелена от мъгла и сенките на сградите добиха призрачни форми. Той примигна, за да прогони влагата от очите си и едва на следващия завой си даде сметка, че е на улицата, където живее Джена. Забави ход и запристъпва колебливо. Огледа бързо квартала — от жената нямаше и следа, но в края на улицата видя паркирана полицейска кола, през няколко къщи от тази на Джена. Вратата на шофьора беше отворена, а на земята се виждаше простряна фигура.

Рийд се затича натам с всички сили. Стигна до колата и коленичи до полицая на земята. Мъжът лежеше по гръб, на главата имаше рана, от която се стичаше кръв. Колин Линч. Беше в безсъзнание.

Рийд сложи ръка на врата му. Имаше слаб пулс, от разтворените му устни се долавяше леко дихание. Рийд се пъхна в колата, грабна радиостанцията и докладва на някакъв полицай на Елмуд Лейн 910. Диспечерът викаше, питаше го нещо, но той нямаше време да му отговаря. Цялото му същество подсказваше, че Джена е в беда.

Свали якето си и покри Колин. Чу сирената в далечината и разбра, че помощта идва. Хукна по улицата към къщата на Джена. Предната врата беше заключена. Той натисна яростно дръжката, но вратата не помръдна. Прескочи перилата на верандата, грабна една тежка ваза с цветя и я засили в прозореца. Стъклото се разби и той чу женски писък.

Тогава разбра, че най-големият страх на Джена е станал истина. Брад Уинтърс я беше открил.

В къщата се чу шум от трошене на стъкло, после Рийд изкрещя името й. Джена се разкъсваше между желанието той да дойде да я спаси и страха, че Брад ще го нарани.

— Прекалено късно е — каза тя на зет си. — Просто остави дъщеря си и тръгвай.

— Тя е моя. Никъде не отивам без нея.

Брад накара Лекси да мине през отворения прозорец. Разстоянието до земята беше над метър. Тя се съпротивляваше, докато баща й я държеше, но той беше прекалено едър и силен. Детето тупна с писък на земята.

— Бягай, Лекси, бягай! — изкрещя Джена.

Брад вдигна пистолета и стреля в Джена. Тя се наведе бързо, но в следващия миг усети изгаряща болка в рамото и падна замаяна на колене.

Рийд нахлу през вратата зад нея и се огледа като обезумял. Брад стреля още веднъж. Рийд отскочи встрани, а през това време той се измъкна през прозореца и тупна на земята.

Завиха сирени. Щяха ли да дойдат навреме, за да спасят Лекси?

Замаяна и ужасена, Джена с мъка се изправи на крака. Рийд я хвана за ръцете.

— Ранена си. Кървиш.

— Добре съм. Върви да намериш Лекси! Спаси я, Рийд! Моля те, трябва да я спасиш!

— Ще я спася. Не умирай, Джена! Моля те, не ме оставяй! — Той сграбчи лицето й и я целуна по устните. После изтича до прозореца и скочи през него. Джена се молеше той да намери Лекси преди Брад.

Рийд прекоси страничния двор, проклинайки факта, че къщата на Джена е заобиколена от гора. Чу лай на кучета, после сред дърветата зърна розово петно. Сигурно беше пуловерът на Лекси. Тръгнала беше към скалите. Затича се през гората и пред себе си видя тъмна фигура, която също гонеше Лекси. Не можеше да я остави на това чудовище. Трябваше да стигне пръв до нея.

Нагъсто разположените дървета му пречеха да вижда. Почти половин километър се препъва в скали и клони, докато накрая излезе на открито. Брад и Лекси се бореха на скалата.

Той се затича към тях, като се стараеше да стои извън полезрението на Брад. Лекси удряше с малките си юмручета гърдите на баща си, който се опитваше да я сграбчи. Беше като малко яростно торнадо и докато се бореха, двамата се приближаваха все повече до ръба. Едно диво дръпване, един силен ритник в слабините на Брад и той я изпусна. Тя се подхлъзна и размаха ръце във въздуха. Падаше.

Рийд се впусна с всички сили към тях. Нямаше да стигне навреме.

Брад сграбчи Лекси за стъпалото, но заради инерцията и двамата политнаха от ръба на скалата.

Сърцето на Рийд се качи в гърлото. В един ужасен миг реши, че с Лекси е свършено, но когато стигна до ръба, видя, че двамата са се приземили десетина метра надолу по хълма, който веднага след това преминаваше в отсечена скала. С едната си ръка Брад се държеше за голям камък, а с другата стискаше стъпалото на Лекси. Тя беше забила пръсти в земята, но между нея и началото на скалата имаше едва трийсетина сантиметра. Баща й се мъчеше да я издърпа, без да изпусне камъка, който единствен ги спираше да не паднат в тъмното море.

Лекси плачеше истерично, а обезумелите й движения допълнително затрудняваха усилията на Брад да я удържи.

Рийд се спусна надолу по хълма колкото се може по-бързо, хлъзгайки се в пръстта. При всяка негова стъпка надолу се пръсваха дребни камъчета. Стараеше се да държи горната част на тялото си близо до повърхността на склона и прокарваше пръсти през пръстта и храстите, за да забави спускането. Дори да успееше да стигне до Лекси, нямаше никаква представа как ще се изкачи обратно. И все пак някак щеше да се справи, защото не възнамеряваше да я изгуби. Нямаше да я остави да умре.

Брад го гледаше вторачено и Рийд се зачуди дали няма да пусне Лекси и да го застреля, преди да е направил още една стъпка. Трябваше обаче да поеме риска.

— Лекси, аз съм, Рийд. Сега ще те заведа вкъщи.

Беше само на половин крачка от свободния й крак.

Тя обърна глава към него и той видя набразденото й от сълзи лице и ужасените й очи. От движението й по гладката скала полетяха още камъчета. Той плъзна крак и сграбчи свободния й глезен. Сега, когато я държеше, почувства леко облекчение, но пък тя се оказа между него и баща си, а Брад нямаше да я остави току-така.

— Пусни я! — изкрещя Рийд, за да надвика шума на океана. — Полицията ще дойде всеки момент. Вече стигнаха къщата. Няма да се измъкнеш. Всичко свърши.

— Тя е моя дъщеря! Моя!

— И ти можеш да спасиш живота й. Можеш да ме оставиш да я отведа на безопасно място. Знам, че не искаш тя да умре.

Брад погледна дъщеря си, която извърна глава към него.

— Татко!

Гласът й късаше сърцето на Рийд. Въпреки че се страхуваше от баща си, някаква частица от нея още искаше той да бъде неин татко, да я обича, да я спаси.

— Знам кой си всъщност — продължи Рийд, докато Брад се колебаеше. — Знам за миналото ти, за първата ти жена, истинското ти име. Днес ходихме в местния полицейския участък и разказахме всичко на началника. Този път никой няма да те прикрие. Отиваш в затвора. — Брад не отвърна. — Но сега можеш да постъпиш правилно. Можеш да оставиш дъщеря си да живее.

Брад погледна Лекси.

— Миличка, обичам те! Чуваш ли ме? Обичам те! — извика.

Лекси заплака.

— Ти си единственото хубаво нещо в живота ми — продължи той. — Съжалявам за майка ти. Стана случайно. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти, татко — каза Лекси, хълцайки. — Обичам те, но ме е страх и искам да си отида вкъщи.

— Ще отидеш, миличка. Ще си отидеш вкъщи, ще пораснеш и по нищо няма да приличаш на мен. Аз исках най-доброто за теб. Трябва да го запомниш. Обещай ми.

— Обещавам, татко.

Брад погледна Рийд.

— Не я оставяй да падне — каза и бавно пусна крака на дъщеря си.

Рийд внимателно придърпа Лекси към себе си. Коремът й се търкаше в земята докато той сантиметър по сантиметър се изкачваше нагоре. Искаше да улови ръцете й и да я обърне, за да не е с главата надолу, но само така можеше да пази равновесие и да се движи нагоре. Мъглата около тях се бе сгъстила, вятърът обви лицето му в плътна пелена. А дали наистина беше мъгла?

Пред него се появи образ на жена и той примигна. Тя имаше руса коса и тъжни очи.

Внезапно той усети нечия ръка върху своята, ръка, която му даде допълнителна сила. Лекси олекна и с последен прилив на енергия той успя да издърпа себе си и нея до върха. Прегърна я и като дишаше учестено, се опита да проумее какво се бе случило току-що.

Лекси се вгледа във фигурата, която им бе показала пътя към безопасното място.

— Мамо, ти си тук — прошепна.

Във въздуха се понесоха думите: „Винаги ще те обичам“ и „Бъди щастлива“. Ангелът се усмихна и им прати въздушна целувка. После изчезна.

Рийд разтърка мокрите си очи, убеден, че е халюцинирал.

Бузите на Лекси бяха набраздени от сълзи и мръсотия, но сега тя му се усмихваше.

— Мама е добре. Тя е на небето. Още ме обича.

Прегърна го буйно през врата и се притисна към него. Той също я прегърна, без да знае дали някога ще може да я пусне.

Рийд чу далечни гласове и измежду дърветата се появиха двама полицаи — началникът и още един. Той се изправи, без да пуска Лекси, която бе скрила лице в гърдите му. Мъглата отново се беше вдигнала. Той погледна надолу към скалата. Брад още висеше за камъка. Рийд се учуди, че не се е покатерил горе, но той вече нямаше къде да избяга. Джена и Лекси щяха да получат справедливост.

— Добре ли сте? — попита Джо.

Рийд кимна и добави:

— Той е там долу.

Когато Брад видя полицаите, сведе поглед към водата.

Изведнъж Рийд разбра защо Брад не се е покатерил по хълма. Той не възнамеряваше да бъде заловен жив.

— Ще отведа Лекси оттук — каза Рийд на Джо.

Той забърза, но едва беше направил няколко крачки, когато чу силен вик, който бързо беше заглушен от вълните, разбиващи се в скалите долу. Брад Уинтърс вече нямаше да нарани никого.

 

 

Когато Рийд наближи къщата на Джена, покрай него мина линейка. Отпред още стояха една пожарна и две полицейски коли. Джена седеше на стъпалата, а един лекар се занимаваше с рамото й. Наблизо се бяха насъбрали съседи, някой беше метнал завивка на коленете на Джена.

Тя изхлипа, като видя него и Лекси. Лекарят стана и Рийд седна до Джена, а Лекси надигна глава колкото да се увери, че леля й е добре. Устните й затрепериха, когато видя кръвта.

— Добре съм — каза й Джена, подсмърчайки. — Трябва само да ми направят няколко шева. Нищо ми няма.

— Защо плачеш? — попита момичето.

— Защото така се радвам, че си добре — отвърна тя. — Съжалявам, миличка. Толкова съжалявам.

— Видях мама — каза й Лекси. — Тя ме спаси, нали, господин Танер?

Той не искаше да признае, че е видял ангел, но не можеше да отрече случилото се, затова кимна.

— Така е. Тя ни издърпа нагоре.

— Откъде ви издърпа? — попита Джена, като се взираше притеснено в него.

— От скалата.

— О, Господи, Рийд…

— Всичко свърши, Джена. Тя е в безопасност.

— Мама ми се усмихна — продължи Лекси. — Каза: „Винаги ще те обичам. Бъди щастлива.“ Сега е на път за небето. Искаше само да се сбогува.

Устните на Джена трепереха, а Рийд усети как очите му се насълзяват. Малкото момиче бе изгубило и двамата си родители, но все още вярваше в Рая. Може би това беше истинското чудо.

Лекси обви по-силно ръце около врата на Рийд и се сгуши на гърдите му.

— Брад? — прошепна Джена.

— Всичко свърши. Вече си в безопасност.

Тя кимна облекчено.

— Искат да отида в болницата, за да ми направят няколко шева.

— Идваме с теб.

— Благодаря ти. Искам да си с мен, а и не мисля, че Лекси смята да те остави да си отидеш.

— И аз не смятам да я оставям. — Рийд вдигна поглед към приближилия се Джо. Лицето на началника беше мрачно.

— Каза ли й какво стана? — попита полицаят, който явно не искаше да говори за смъртта на Брад пред Лекси.

— Ще й кажа.

— Трябва да говоря и с двама ви, но първо се налага да отида в болницата — каза Джо. — Предпочитам да прекарате нощта другаде. Искам да запазя мястото на престъплението чисто. Доколкото разбрах, зет ви е нахлул в къщата.

— Да, през прозореца в стаята на Лекси. — Джена замълча за момент. — Много съжалявам, че Брад е ранил Колин. Чувствам се ужасно. Аз доведох това чудовище в града, вината е моя.

— Не, не е вярно. Полицай Линч изпълняваше дълга си. Дълг, който с радост е избрал.

— Моля се той да се оправи — каза Джена.

— Аз също — отвърна Джо. — Аз също.