Барбара Фрийти
Заливът на ангелите (20)

Глава 20.

Кара видя несигурността в очите на Андрю и реши, че нервите на новия свещеник са доста изопнати. Беше го гледала на подиума как върти неспокойно микрофона в ръце, как тромаво и неловко се движи. Сигурно се притесняваше, че хората все още гледат на него като на дете. Кара разбираше това. Трудно беше да се отърсиш от етикетите, които ти бяха сложили в родния град. Повечето приятели на родителите й още гледаха на нея като на едно от децата на Мъри, а не на зряла жена, омъжена и с кариера. В нейната сфера на дейност нямаше такова значение какво мислят хората за нея. Тя просто предоставяше услуги. За Андрю беше различно; от него очакваха да бъде новият духовен водач на града. Това беше тежко бреме. Той вдигна очи и забеляза, че го гледа. Кара му се усмихна.

Той й отвърна с глуповата усмивка, слезе от подиума и отиде при нея.

Беше хубав с расото, сресаната си руса коса и гладко избръснатото лице. Жените в града щяха да полудеят по него.

— Много глупав ли изглеждах на подиума?

— По-скоро нервен.

— Израснах в тази църква. Някак не изглежда редно да проповядвам там, където години наред слушах преподобния Адамс. Той умееше да говори. Успяваше да ме накара да слушам дори когато мислех, че не искам.

Кара подозираше, че и той ще има същото въздействие върху хората. Притежаваше харизма и усмивка, която ги привличаше.

— Ще се справиш страхотно, Андрю. Хубаво ще е да чуваме друг глас от амвона. Не че не харесвах преподобния Адамс, но ти ще говориш пред ново поколение. Родителите ти сигурно се гордеят с теб.

— Направо не са на себе си. Майка ми май е решила, че заради новото ми положение тя е вече първа дама, по-важна даже от съпругата на кмета.

— Майка ти ще има конкуренция, когато всички свободни жени вземат да се редят на опашка коя ще се омъжи за новия свещеник — подкачи го Кара.

— Не мисля, че опашката ще е дълга.

— О, хайде, Андрю. Ти беше едно от най-популярните момчета в училище. Половината от момичетата, с които израсна, са неомъжени и още живеят тук. А има и нови. Скоро ще започнат да се редят при теб с ястия и печива и ще имаш толкова доброволки за помощния комитет, че ще се чудиш какво да ги правиш.

След тези думи Кара забеляза, че Андрю не я слуша. Вниманието му беше насочено към другия край на помещението. В преддверието Кара видя Шарлот да говори с майка си.

— А може би някой вече води в състезанието — добави тя.

— Какво? — попита той, без да сваля очи от Шарлот.

— Няма значение. Джена, която ще замества пианиста, е тук. Ще отида да я извикам.

Кара отиде при Джена в дъното на църквата. Тя изглеждаше по-нервна и от Андрю, лицето й бе бледо, очите — тревожни. На Кара й беше направило впечатление, че жената често е нащрек. Зачуди се какво ли се е случило в миналото й, та да я направи така предпазлива. Двете обаче не бяха толкова близки, че да повдигне въпроса. Един ден можеше да станат.

— Благодаря ти още веднъж — каза тя на Джена. — Нотите са при пианото. Мисля, че няма нужда от обяснения, но госпожа Адамс каза, че ще ги прегледа с теб. Тя е вдовицата на преподобния Адамс — обясни Кара, когато Джена я погледна неразбиращо. — Тя е наясно с всичко около ръководството на църквата и как протича службата. Сега си поеми дълбоко въздух и се отпусни.

— Не мисля, че ще се отпусна, докато не мине службата.

— Ще се справиш страхотно — каза Кара, чудейки се на колко още хора днес ще се наложи да повдига духа.

— Ще погледна нотите — каза Джена и се запъти към пианото.

— Аз ще потърся госпожа Адамс — отвърна Кара.

Тръгна по пътеката между двете редици с пейки, като поздравяваше някои от подранилите.

— Добро утро, Шарлот — каза тя, когато стигна до преддверието. — Госпожо Адамс. Пианистката чака да й дадете указания.

— Отлично. Ще поговорим по-късно, Шарлот — каза Моника и влезе в църквата.

— Карате ли се с майка ти? — попита Кара, когато двете останаха сами. — Беше малко ядосана.

— Непрекъснато — отвърна уморено тя.

— Сигурно ви е трудно след смъртта на баща ти.

— Преди беше трудно, сега е направо невъзможно.

— Съжалявам. Може да се помолиш тя да се промени.

— Господ вече е чувал тази моя молитва милиони пъти — усмихна се Шарлот. — Досега не е отговорил.

— Мислех си, че може да доведеш и Ани.

— Искаше ми се — поклати глава лекарката, — но още е рано за нея да става център на вниманието.

— Е, да, разбирам. Макар че ми се иска да се запозная с нея. — Шарлот изглеждаше, сякаш я слуша, но погледът й беше насочен към Андрю. Такава значи била работата. — Добре, какво става? — попита Кара.

— Моля?

— Първо Андрю, сега и ти. Взирате се, когато другият не гледа.

Шарлот се изчерви.

— Не говори глупости. Просто ми е странно да го гледам в това расо. Има такъв духовен вид.

— Между вас двамата имаше нещо в гимназията. Обзалагам се, че то не е било духовно — засмя се тя.

— Кара, в църква сме! Моля те.

— О, хайде! Андрю беше секси тогава, секси е и сега. Какво му липсва?

— Оттогава мина много време. Стара история, която не бива да се повтаря.

— Защо не? Той е хубав и е свободен, добър човек е, вероятно знае тънкостите на това, как се отива в Рая. Ти си красива и свободна. Ако прибавим…

— Недей — изрече бързо Шарлот. — Няма да се впускам отново в това.

— Майка ти ще е очарована. Само си представи — ти може да си жената на следващия свещеник. — Кара се засмя на измъченото й изражение. — Това ли е истинската пречка между теб и Андрю?

— Е, ако можех да избирам, нямаше да стана жена на свещеник — каза Шарлот. — Защо всички омъжени жени искат да уредят неомъжените си приятелки?

— Защото искаме да сте щастливи като нас — ухили се Кара.

— Кой е щастлив? — попита Колин, приближавайки се зад жена си. Целуна я по бузата и я прегърна. — Здрасти, Шарлот.

— Колин, кажи на жена си да спре да сватосва.

— Кого сватосваш, скъпа?

— Да не си посмяла да кажеш. Преди да се усетиш, ще тръгне слух — добави Шарлот. — Да седнем — каза тя, като видя, че църквата вече се пълни със семейства.

Кара последва съпруга си и Шарлот по пътеката и тримата седнаха на третия ред. Джена засвири. Музиката потече от пръстите й толкова красива, че Кара застина. Беше слушала същата песен всяка неделя, но по някаква причина днес тя звучеше различно.

— Добра е — прошепна й Колин.

— Много е добра — съгласи се тя, чудейки се защо някой, който свири толкова добре, ще е нервен.

Песента свърши и Андрю зае мястото си на подиума. Огледа тълпата и се усмихна.

— Приятели, радвам се, че се върнах — каза той.

 

 

На излизане от църквата хората спираха Джена, за да й кажат колко им е харесало изпълнението й. Това, че свири за някой друг, освен за себе си, я накара да се почувства по-свързана с някогашния си живот и някогашното си „аз“. С нарастване на броя на комплиментите тя си даде сметка, че вероятно е прекалила, съдейки по някои оценки като „удивително“, „фантастично“ и „най-доброто, което съм слушал“. Имала бе намерение да свири като пианист на средно ниво, но щом пръстите й докоснаха клавишите, тя не можа да се спре. Не й липсваше стресът на някогашния й живот, но музиката определено й липсваше.

Като излезе от църквата, застана под едно дърво. Лекси беше с Кими на детската площадка и двете се въртяха на въртележката. От женския комитет бяха сложили маси със сандвичи, паста, салати, десерти и дори машина за сладолед. На една сервираха лимонада и пунш. Градът определено се радваше на всеки миг от живота.

Ако някой й беше казал, че може да замени Лондон, Париж, Виена и Рим за една малка крайморска общност на Калифорнийския бряг и да бъде щастлива, Джена нямаше да му повярва. Но като се изключеха непрестанните притеснения заради Брад, тя започваше да свиква и да се чувства добре тук. Опознаваше хората, създаваше приятелства. Досега не беше имала приятелки и перспективата й се стори изключително привлекателна. Виждаше как Лекси разцъфва с другарчета, които вече я обичаха. Двете с нея можеха да са щастливи тук.

— Джена.

Гласът на Рийд я извади от унеса. Дотолкова бе потънала в мислите си, че не го беше видяла да се приближава. Сърцето й за миг спря при вида на лицето му — все още насинено от сбиването и все пак невероятно хубаво. Погледът й се спря на устните му, които я подлудяваха предната нощ. Когато вдигна глава, видя пламенното желание в очите му и разбра, че той също си спомня. Може да не бяха съгласни по всички въпроси, но никой от двамата не можеше да отрече, че помежду им има химия.

— Здрасти — рече тя. — Не мислех, че ходиш на църква.

Той пъхна ръце в джобовете на тъмните си дънки. Днес носеше тъмносин пуловер с навити до лактите ръкави.

— Не съм, но докато вървях по улицата, чух доста хора да говорят, че това била най-добрата пианистка, свирила някога в града. Казаха, че сякаш в църквата е дошъл да свири ангел.

— Не съм ангел.

— Така ми каза и в деня, когато се запознахме. — Той измъкна от косата й едно листо, което вероятно бе паднало от дървото над тях. — Вече не съм толкова сигурен.

— Не знаех дали ще те видя пак, като се има предвид как се развиха нещата снощи.

— Още сме партньори.

— Бизнес сътрудници — каза тя. — Знам, че така е по-просто.

— Мислех, че не си склонна към съжаления.

— Не съм. Просто… — Гласът й замря, когато си даде сметка, че не знае как да довърши изречението. Чувствата й по отношение на Рийд бяха много объркани. — Просто искам да сменя темата. Става ли?

— Вечно ще съм ти благодарен.

Джена не успя да сдържи усмивката си при вида на облекчението, изписало се на лицето му.

— Ти си типичен мъж.

Той също й се усмихна.

— Щом минаваме на друга тема, имам една интересна новина. Тази сутрин чистих плажа за това, че се сбих в бара, и в пясъка намерих нещо интересно.

— Какво?

— Камбаната от кораба „Габриела“.

— Сериозно ли говориш?

— Да, и очевидно нищо от кораба не е било изхвърлено на брега от цели сто и петдесет години до днес.

— Еха. И точно ти да го намериш. Невероятно. Това е почти чудо! — Тя се засмя при вида на измъченото му изражение. — Съжалявам, не можах да се сдържа.

— Няма нищо магическо или чудно в появата на стара камбана от потънал край брега кораб.

— Не съм сигурна. На мен ми се струва малко магическо, особено предвид момента. Този уикенд се празнува годишнината от корабокрушението, основаването на града и появата на ангелите, които хората отдавна не са виждали. Не мислиш ли, че е доста голямо съвпадение?

— Съвпадение да, магия не — сви рамене той. — Но може само аз да съм на това мнение. Братята Харлан присъстваха на откриването на находката и вярват, че ангелска вихрушка е развълнувала водата и е изтласкала камбаната на повърхността. Роджър твърди, че ангелите искат останките да бъдат намерени и затова са летели около скалите.

— Много увлекателна теория. Това може да представлява обрат за статията ти. Е, и къде е сега камбаната?

— Засега полицейският началник я прибра в управлението. По-късно днес ще отида да я снимам.

Джена беше изненадана от интереса му, а това, което се мерна в погледа му, само увеличи любопитството й.

— Защо ми казваш това? — попита тя.

Рийд сви рамене.

— Когато сложих ръка на камбаната, изпитах странно чувство. Сякаш бях на кораба, когато се разби в скалите. Виждах картината наоколо, хората, които се опитваха да се задържат, когато корабът се наклони, водата, която нахлу от едната страна… Налудничаво е. Всичко, което видях, беше така живо.

— Ти наистина си се увлякъл.

— Това, че никога не са намерили кораба, действително е интригуващо. Казват, че е пренасял много злато, което със сигурност е накарало редица търсачи на съкровища да се спуснат да го търсят, но местонахождението му си остава загадка. Океанът го е скрил някъде.

— Или ангелите — каза тя. — Уловил си духовната енергия на това място въпреки цинизма си.

— Ангелите и корабокрушението са две отделни неща.

— Не и според хората, които живеят тук.

Той я изгледа замислено.

— Започваш да се чувстваш свързана с това място, нали?

— Как иначе? Ако Роуз Литълтън наистина ми е баба и белегът на Лекси е същият като на бебето Габриела, тогава и двете сме свързани с онова дете, с корабокрушението. — Джена замълча за момент. — Ако някога се освободя от Брад, ми се иска да проуча историята. Но първо най-важното. Получи ли още информация от частния детектив?

— Още не, но имах притеснителен разговор с Джо.

При споменаването на полицейския началник нервите й се изопнаха. Не я беше грижа за обрата в разговора, нито за това, че Рийд нарече полицая по малко име, сякаш бяха приятели.

— Той те подозира — продължи Рийд.

Сърцето й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Усеща, че си уплашена и криеш нещо. Вече те е проверил.

— Той ли ти каза? — Джена се паникьоса и се задъха. — Трябва да вървя. Трябва да си тръгнем оттук. — Тя обърна глава и затърси Лекси с поглед. — Къде е тя? Къде е Лекси? — Понечи да тръгне, но Рийд хвана ръката й.

— Стига, Джена, успокой се.

— Шегуваш ли се? Щом началникът проверява миналото ми, ще разбере, че не съм майка на Лекси — ако вече не е разбрал.

— Не е.

— Сигурен ли си?

— Да. Каквато и история да е била измислена за теб, излязла е вярна.

— Само че докога? Не мога да остана и да чакам той да разбере коя съм. Не мога да остана с надеждата, че няма да научи истината, няма да се обади на Брад и да предаде Лекси на баща й. — Джена опита да се откъсне, но той я държеше здраво.

— Началник Силвейра е много почтен човек.

— И откъде знаеш — от един петминутен разговор на плажа ли?

— Джена, ще трябва да се довериш и на друг човек, освен на мен.

Тя се обезпокои, че Рийд изведнъж се оказа на страната на полицейския началник, а не на нейната.

— Ти му вярвай, ако искаш. Не е нужно и аз да го правя.

— Имаш нужда от закрила.

— Брад е ченге. Началникът няма да ме защити. Ще защити колегата си.

— Брад е измамник, Джена, и ако ме оставиш, имам достатъчно информация, за да го докажа.

Той имаше известно право, но ако началникът си затвореше очите?

— Може въпреки това да не ни повярва. Може да реши да му се довери; да му се обади, да поговори с него.

— Мисля, че ако му обясним всичко, началникът ще е склонен да ни сътрудничи.

Понеже Рийд беше разбрал за самоличността и номера на социалната осигуровка на Брад, имаше някакъв шанс полицията да я изслуша — но това можеше да не им попречи да вземат Лекси.

— Дори да убедим началника да застане на моя страна, той може да ми вземе Лекси. Дори да не я даде на Брад, може да я пратят в детски дом. А ти знаеш какво значи това.

Рийд сви устни.

— Знам и признавам, че и това е възможно. Но да остане в детски дом и да я загубиш за кратко въобще не е същото като да я загубиш завинаги.

— Ако не съм с нея, няма да мога да я закрилям. — Тя поклати решително глава. — Кели искаше да остана с нея. Рийд, аз й обещах. Това бяха последните думи, които казах на сестра си. Не мога да наруша обещанието си.

Той прокара ръка през косата си; изражението му показваше, че макар да е разочарован, я разбира.

— Знам, Джена, но Кели се е опитала да избяга, без да потърси помощ, и е загинала. Има неща, с които човек не може да се справи сам. Ще сторя всичко възможно да ви защитя и двете, но се опасявам, че няма да е достатъчно.

— Не те моля да ме защитаваш. Най-добре ще е да замина. Започнах да се сближавам твърде много с хората тук. Сигурна съм, че не само началникът е забелязал, че крия нещо. Колкото по-дълго остана в града, на толкова повече въпроси ще трябва да отговарям.

— Всичко това е вярно, но трябва да мислиш и за Лекси — каза Рийд и погледна към въртележката, където тя щастливо си играеше. — Детето се развива добре тук. Има приятели и се чувства сигурно. Не трябва да му отнемаш това. Ако си честна, ще признаеш, че и ти си щастлива тук.

Те наистина бяха щастливи тук и именно такова безгрижно съществуване заслужаваше Лекси. Но в сенките дебнеше опасност — опасност, която можеше да избухне всеки момент. Дали Рийд имаше право? Беше ли време да поеме риска да намеси ченгетата и да спечели истинска свобода, да победи Брад веднъж завинаги?

— Ще си помисля — изрече тя.

Рийд я изгледа несигурно.

— Джена, ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Да не бягаш, без преди това да ми кажеш?

Тя го гледа втренчено в продължение на минута.

— И за това ще си помисля.

 

 

Джо се изненада, когато видя някаква странна кола пред къщата си. Слезе от пикапа и вкара Руфъс през задната врата. Кучето не беше в състояние да остане в компанията на Рейчъл.

Когато влезе в страничния двор, чу гласове откъм задната веранда. Рейчъл говореше с някакъв мъж. Смееше се на нещо, което той каза. Джо се спря, давайки си сметка, че от цяла вечност не я беше чувал да се смее така свободно. С безпокойство осъзна, че не той я правеше така щастлива.

Качи се по задните стълби и завари на пейката мъж на около трийсет и няколко години. Изглеждаше като дошъл от Бевърли Хилс: фланелка с якичка, черен панталон и пригладена с гел руса коса. Рейчъл вдигна очи и видя съпруга си. Вина ли мерна в очите й, или само си въобразяваше?

— Джо — каза тя бързо и скочи на крака. — Чудех се къде си. Май дълго си бягал на плажа.

— Трябваше да прескоча до управлението.

— Това е Марк Девлин — каза тя. — Марк, съпругът ми Джо.

Девлин се изправи и му стисна ръката. Усмивката му беше естествена и спокойна.

— Най-накрая да се запознаем. Рейчъл много ми е говорила за вас.

— Наистина ли? На мен не ми е казвала нищо за вас.

Джо стисна ръката на Девлин и се облегна на перилата.

— Разбира се, че съм ти казвала — намеси се Рейчъл. — Марк е филмов продуцент. Миналата година си купи чрез мен къща в Бевърли Хилс, където живее сега. Проучва терени за един нов филм и сутринта му се обадих да му кажа за къщата с духовете. Той дойде да я види.

— Дълъг път сте изминали за едно спонтанно хрумване — подхвърли полицаят.

— Рейчъл е много убедителна. Каза ми, че веднага трябва да видя имота — отвърна Марк.

— Съмнявам се, че някой ще прояви интерес към него в скоро време — каза Джо.

— Всъщност говорих с Кара Линч снощи и тя каза, че някой е предложил да купи къщата — намеси се Рейчъл. — Тя трябва да дойде в два. Ще ми донесе информация за имота и каза, че ще ни покаже някои други места, които може да са подходящи за филма. Не е ли страхотно?

Сигурно беше страхотно, че Рейчъл е намерила нещо интересно в Ейнджълс Бей, помисли си Джо. Просто не му харесваше, че част от интересното беше свързана с Девлин, който беше зарязал всичко и бе шофирал четири часа, за да види някаква изоставена къща.

— Освен това поканих Марк на вечеря — добави жена му. — Дали ще можеш да приготвиш няколко пържоли на барбекю?

— Значи ще останеш да спиш тук? — попита Джо.

— Реших, че мога да огледам и останалата част от града утре — отвърна Марк. — Запазих си стая в хотел „Чайките“. Хубаво място с атмосфера. Много обичам малките градове.

— В този град няма нищо друго, освен атмосфера — каза Рейчъл. — Това е Кара — продължи тя, когато на вратата се позвъни. — Трябва да тръгваме. — Посочи на Марк пътя през дневната, после се обърна, надникна през вратата и се усмихна на Джо: — Не е ли страхотно? И ти получаваш каквото искаш, и аз получавам каквото искам. И двамата сме доволни.

Рейчъл му помаха и влезе в къщата. Джо я чу как представя Марк на Кара и затварянето на вратата след тях. Изведнъж отново настъпи тишина — някак прекалена, докато още чуваше смеха им. Неохотно се запита дали Рейчъл не иска не само сделка с недвижим имот, но и Марк Девлин.