Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът на Ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suddenly One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Bonbon4e (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Барбара Фрийти

Заглавие: Заливът на ангелите

Преводач: Росица Златанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Аси принт

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-409-334-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13727

История

  1. — Добавяне

Глава 15.

Когато Джена дойде с Лекси на площада късно следобед, връзката й с Роуз Литълтън я накара, да види града малко по-различно. Ако подозренията й, че майка й е била детето на Роуз Литълтън, се окажеха верни, значи баба й бе прекарала живота си в Ейнджълс Бей. Ако не беше осиновена, майка й също щеше да живее тук.

Джена още съжаляваше, че не й е известно какво е знаела майка й за раждането си. Отговорите на тези въпроси обаче трябваше да почакат, докато се освободят от Брад и тя успее да поговори с баща си и други роднини, които можеха да й помогнат да разбере. А дотогава…

Джена огледа площада. Шивашката „седянка“ беше в разгара си. Имаше пет големи рамки, а наоколо им бяха насядали жени, които работеха върху различни завивки. Едно приятелче извика Лекси да седне на детската маса, а Джена тръгна към Кара Линч, която й помаха.

Джена поздрави жените и една от тях веднага стана и я подкани да седне до Кара.

— Нямам място тук — каза бързо Джена. — Дори не мога да шия.

— Значи ще се научиш — отвърна Кара и й подаде игла и конец. — Да започнем с основното. Виждаш ли малката дупка на иглата? Вдени конеца през нея.

— Е, това го знам — засмя се Джена. Имаше период, в който Кели се беше запалила по бродерията и й беше дала да държи гергефа и да направи няколко бода.

— Добре — каза с усмивка Кара, — направи го и ще ти покажа следващата стъпка.

— Не искам да оплескам работата — отвърна Джена. — Тези завивки няма ли да се продават после?

— Ще се продават. Всяка година честваме празника на града, като пресъздаваме първата завивка. Ушиваме и пет други модела, които са част от търговската гама на Ейнджълс Бей и се продават в цял свят.

— И точно затова трябва да отстъпя място на някой, който знае какво прави — каза Джена и се надигна, но Кара сложи ръка на рамото й и се усмихна.

— Смисълът на седянката не е само в самото шиене. Това е да си част от общността и традицията. То ни свързва един с друг, с миналото и с бъдещето.

Думите й трогнаха Джена и й напомниха за връзката, която никога не бе очаквала да открие и която сега изникваше навсякъде. Родословното дърво на Кара се простираше до времето на корабокрушението. Колко странно, че нейното може би също стигаше дотам или вероятно дори до основната фигура — бебето Габриела.

Джена плъзна поглед към средата на завивката, където беше белият квадрат, символизиращ бебешката шапчица, ангелското крило, което пресъздаваше белега по рождение на бебето, чудото на оцеляването му. Дали Кели е знаела за легендата? Дали е знаела, че Ейнджълс Бей ще спаси нея и Лекси? Дори да беше плод на въображението й, Джена не можеше да отхвърли идеята сега, когато започваше да вярва, че родословието й стига до този град, до тази завивка, до тази поредица от квадрати, които образуваха общата история на всички оцелели — история, която още не беше разказана докрай.

— Джена, добре ли си? — попита Кара. — Изглеждаш ми умислена.

— Просто си мислех за историята на това място. Винаги съм живяла в голям град, където хората не познават съседите си и не ги е грижа. Странно е колко сте свързани всички помежду си и с предците си и как всичко това е пресъздадено в тази завивка.

Потисна желанието си да сподели и за своята връзка с града. Докато живееше в лъжа, не можеше да разкрие, че е свързана с Роуз Литълтън.

— Джена, май и ти започна да се увличаш по шиенето. — Кара й се усмихна. — Тази завивка омагьосва всеки, който се захване с нея. Привлича те в своя свят и повече не те пуска. Не се учудвай, ако изведнъж се захванеш да шиеш и не искаш да спреш. То ти влиза под кожата.

— Точно така, скъпа — обади се една жена от другата страна на Джена. — Спомням си как дойдох за първи път тук преди четирийсет и две години. Бях на двайсет. Не бях направила и един бод през живота си, но се влюбих в шиенето на завивки от парчета. — Жената се усмихна и лицето й се набръчка още повече.

— Казвам се Долорес Кънингам.

— Освен това се влюби и в Престън Кънингам — намеси се една жена от другата страна на масата. — За да впечатли майката на Престън, й направи завивка. Затова хвърли толкова труд да се научи. Между другото, аз съм Маргарет Хил. Приятелите ме наричат Маги.

— И се получи — каза Долорес на Джена. — Отначало майката на Престън не ме харесваше. Мислеше ме за момиче от големия град, което иска да съблазни сина й и да го отведе. С онази завивка я спечелих. Убедих я, че възнамерявам да остана тук и че съм идеална за семейството. На следващия ден Престън ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих.

— Само че след три години се разведе с него — вметна Маги. — Долорес, това все пропускаш да го споменеш.

— Така е, но още обичам шиенето — рече тя и се усмихна лукаво на Джена. — Мъжете идват и си отиват. Завивките остават. Винаги го повтарям.

Докато слушаше как двете възрастни жени си приказват, Джена се зачуди дали са познавали Роуз Литълтън, дали са били приятелки с баба й. Искаше да ги пита разни неща, да научи всичко, но ако вземеше да разправя, че Роуз й е баба, щеше да привлече твърде много внимание.

Съсредоточи се върху иглата в ръката си. Успя да вдене конеца и го вдигна с чувството, че е постигнала една много малка победа.

— Кара, нали няма наистина да ме караш да правя нещо с него?

— Напротив, сега ще зашиеш предната за задната част на завивката.

— Да, бе — каза Джена, като я изгледа недоверчиво.

Кара се засмя.

— Лесно е. Мушкаш иглата тук и я изваждаш от другата страна, ето така. — Тя й показа. — Сега опитай и ти.

Джена направи каквото й каза Кара и със задоволство установи, че бодовете се получават равномерни. Може би щеше да се справи. Съсредоточи се върху всеки бод, молейки се да не обърка нещо.

— Не се притеснявай толкова — засмя се другата жена. — Боже мой! Така си стиснала иглата, че ръката ти е побеляла.

Джена вдигна очи към нея.

— Не съм свикнала.

— Това е добре — каза Кара. — Завивките не се правят, за да са идеални. Те се правят с любов.

— Но тези ще се продават. Клиентите ще очакват да са идеални или ще си поискат парите.

— Ушитото на ръка никога не е идеално. Нали се прави от хора. Може да ти прозвучи глупаво и старомодно, но баба ми ме учеше, че всеки бод е личен отпечатък, частица от историята, която се предава от едно поколение на друго. Хората, които си купуват ръчно изработени завивки, се радват, че в тях е вложено нещо лично, че са ушити от хора, а не от машини.

Джена не можеше да проумее изцяло идеята, че съвършенството не е важно. То беше целта, към която се беше стремила цял живот. Беше свирила на пиано по десет часа на ден, за да постигне съвършенство. А и трябваше да задоволи не само своите очаквания, но и тези на баща си, на учителите, а по-късно и на публиката, и на критиците. Идеята, че да си несъвършен е нещо приемливо, й се струваше сбъркана. Въпреки това, докато прокарваше иглата през плата, се отпусна.

— Така е по-добре — насърчи я Кара.

— Благодаря — каза Джена. — Каква търпелива учителка си. Подозирам, че от теб ще излезе страхотна майка.

— Надявам се. Снощи се уплаших и тогава си дадох сметка колко много искам това дете да се роди здраво — каза Кара и погали корема си.

— Наред ли е всичко? — попита загрижено Джена.

— Шарлот — доктор Адамс, каза, че съм добре. Бебето е толкова голямо, колкото трябва, пулсът му е силен и равномерен, така че всичко е наред. Сигурно е било просто спазъм. — Кара се умисли за момент. — Имала ли си чувството, че ще се случи нещо лошо точно когато всичко върви добре, защото не си такава късметлийка?

— Когато си бременна, е нормално да си нервна.

— И ти ли беше така, докато беше бременна с Лекси?

Джена мразеше да лъже Кара; хората в града бяха толкова приятни, толкова приятелски настроени.

— Мисля, че майките винаги се тревожат за децата си, дори докато са в утробата. Сигурна ли си, че го правя както трябва? — попита Джена, сочейки бодовете.

— Да, точно както трябва е. И благодаря, че ме успокои. Не искам да изглеждам параноичка. Напоследък имам някакво странно предчувствие; глупаво е. Не знам как ме търпи Колин. Той се държи страхотно. Невероятен мъж е. Сигурна съм, че ще стане прекрасен баща. — Тя поклати глава и се засмя. — Тези нерви сигурно се дължат на хормоните, нали?

— Сигурно — съгласи се Джена, но докато оглеждаше площада, и тя не можеше да се отърси от лошото предчувствие. В града имаше толкова непознати. Ако някой я наблюдаваше, нямаше да разбере. Но пък множеството й вдъхваше чувство на сигурност. Никой не можеше да нарани нея или Лекси насред шивашкото събиране. Трябваше да се тревожи, когато е сама вкъщи.

Джена знаеше, че Рийд е прав, когато й казваше, че не може да се крие вечно. Рано или късно Брад щеше да ги намери и тя трябваше да е подготвена за битката с него. Нямаше да е лесно, защото той беше баща на Лекси. Пред закона Брад беше невинен, жертва на ужасно престъпление. Накрая можеше да я обвинят не само в отвличане, но и да я заподозрат в убийство. Брад би могъл да представи нещата като съревнование между двете сестри и да каже, че Джена е влязла в къщата и е убила Кели. Как щеше да опровергае обвиненията му? Знаеше толкова малко за живота на сестра си. Трябваше да научи много повече и се надяваше с помощта на Рийд да се сдобие с необходимите средства за борба. Тогава можеше да мине в настъпление.

 

 

Рийд стоеше, вперил очи в екрана на компютъра. Отсреща го гледаше образът на Кели Уинтърс. Сякаш беше пораснала Лекси. Майка и дъщеря имаха поразителна прилика и Джена трябваше да вземе това предвид, преди да тръгне да бяга. Можеше например да боядиса косата на детето кестенява. После обаче той си спомни гордото заявление на Лекси, че изглежда точно като майка си. На Джена сигурно не й беше дало сърце да й отнеме това.

Беше прегледал онлайн архивите на всички вестници и медии, които бяха отразили смъртта на Кели Уинтърс, съпруга на полицай Брадли Уинтърс, и вече разполагаше с някои факти. На дванайсети април, петък, в четири следобед Брад Уинтърс се прибрал от работа и заварил къщата претършувана, а жена си — мъртва на пода в кухнята. Имала множество прободни рани. Според Брад дъщеря им Каролайн, слава богу, била у роднини в Мейн за уикенда, и така избегнала нападението.

Значи Лекси всъщност беше Каролайн. А Джена беше Джулиет Харисън, известна пианистка, свирила с почти всички големи оркестри в света. Баща й Деймиън Харисън беше прочут диригент. Предполагаше се, че по време на нападението са били в Лондон, макар няколко вестника да твърдяха, че Джулиет била в клиника, след като припаднала на сцената от свръхдоза наркотици преди концерт във Виена.

Той се замисли. Джена не беше споменала за пристрастяване към наркотици, макар че бе загатнала за някаква криза. Все пак идеята за наркотиците не му звучеше достоверно.

Той остави настрана Джена и се замисли за Брад Уинтърс. Намери няколко негови снимки, от които една, направена около три седмици преди убийството. Местна жена го провъзгласила за герой, след като той я спасил от отвличане с кола, докато не бил на служба. На снимката беше вдигнал ръка, за да се предпази от фотографите, и лицето му не се виждаше добре, но въпреки това личеше, че е едър и силен мъж, с квадратно лице, подстриган късо като военен. Но по-важното беше, че е герой. Нищо чудно, че според Кели никой нямало да повярва, че този мъж бие жена си. Но само за това ли се отнасяше?

Рийд беше търсил биографични данни за Брад Уинтърс, но намерената информация беше малко. Явно никой не знаеше много за него, преди да стане полицай. Но най-много го озадачи това, че Брад не е вдигнал тревога, че Лекси е изчезнала. Той знаеше, че не е била у роднини. Ако убиецът беше той, значи в къщата не е имало друг нападател. Защо не е докладвал, че дъщеря му е изчезнала? Единствената причина, за която се сещаше, бе, че Брад не е искал да намерят Лекси. Или Брад знаеше, че Лекси е с Джена, или знаеше, че Лекси е видяла убийството на майка си, и не желаеше детето да бъде разпитано. Или и двете.

Рийд взе телефона и избра номера на Пит. Беше рисковано, но знаеше, че може да му има доверие. Освен това му трябваше посредник, който да му събере информация.

— Макавой — отговори приятелят му. — Рийд, по-добре да ми кажеш, че си написал материала.

— Почти. Току-що взех интервю от младите автори на клипа.

— Добре. Най-накрая имаме напредък. Затова ли се обаждаш?

— Не, имам нужда от услуга.

Пит въздъхна тежко.

— Вече ти направих услуга. Възложих ти задача, за да изкараш пари.

— Трябва ми информация за едно ченге от Масачузетс на име Брадли Уинтърс и за разследването на убийство в дома му преди малко повече от два месеца. Жена му Кели Уинтърс е била убита при предполагаем въоръжен грабеж в дома им.

— Какво ти трябва?

— Каквото намериш. Мислех да попиташ Стан, но не трябва да му казваш, че информацията е за мен.

Двамата използваха услугите на частния детектив от години.

— Убийство, така ли? Май ми харесваше повече, докато се беше отказал от сериозните теми.

— Нали ти ми казваше да се върна в играта — напомни му Рийд.

— Защо не се обадиш сам на Стан?

— Не искам да се разбира, че аз съм този, който задава въпроси.

— Ще видя какво мога да направя — каза Рийд. — Обаче искам да знаеш, че парите за Стан ще дойдат от заплатата ти. Нали не е замесена жена?

— Две.

— Страхотно! Двойна беда значи. Трябваше да се сетя.

— Държа нещата под контрол.

— Това съм го чувал и преди.

— Просто ми набави инфото. А, и ми трябва за вчера.

— Естествено. Ще ти дам инфото срещу статията за ангелите.

— Ще си получиш ангелите, не се тревожи — отвърна Рийд и затвори. Много повече го вълнуваше дяволът, наречен Брад Уинтърс.

 

 

— Имотът е фантастичен — каза Рейчъл, докато слизаше от колата.

— Това е изгоряла къща — отвърна Джо, без да може да откликне на ентусиазма й, и тръгна след нея по обраслата пътека. Беше извел жена си с колата, за да й покаже строежите по крайбрежието, да събуди интереса й към пазара на недвижими имоти в Ейнджълс Бей. Не смяташе да й показва къщата на Рамзи, но тя я забеляза и настоя да я види, или поне онова, което беше останало от нея.

— Виж каква гледка — изрече тя с вълнение, каквото не бе долавял в гласа й от години. — Представи си колко възможности има. Знаеш ли какво друго… — Тя се обърна към него с блеснал поглед. — Това е идеално място за снимане на филм. Марк толкова ще го хареса.

— Кой е Марк?

— Един мой познат, филмов продуцент. Търси имот по крайбрежието за един свой хорър.

— Къде се запозна с него? — попита Джо.

— Аз му продадох къщата миналата година — отвърна тя с небрежно махване на ръката. — Приятел е на Ейдън, партньора ми на смесени двойки.

— Не мисля, че го познавам.

— А, да. Трябва да се е записал в клуба, след като ти се премести.

Джо забеляза, че Рейчъл не използва „ние“. Очевидно не беше приела факта, че съпругът й и бракът й са на четири часа път от Лос Анджелис. Но в момента двамата се спогаждаха и той не искаше да клати лодката.

— Какво се е случило тук, между другото?

— Палеж, преди около шест месеца. Казват, че къщата е обитавана от духове. Преди четиринайсет години в избата открили труп. Оттогава всеки път, когато някой реши да я преустрои или да направи пристройка, нещо се случва.

— Интересна историйка — отбеляза Рейчъл. — Сигурно всеки малък град си има къща с духове. Какво още ще ми показваш?

— Това беше последната къща за днес. Трябва да отивам на работа. Ела на плажа довечера.

— И да си седя сама, докато ти дежуриш? Не ми звучи забавно.

— Няма да си сама. Ще те представя на другите. Всички са много приветливи и умират да се запознаят с теб.

— Не знам за какво ще си говоря с тукашните хора.

Той се усмихна на обърканото й изражение.

— Рейчъл, това не е Марс. Хората тук не са толкова различни от тези на четири часа път на юг. Макар че трябва да призная, понякога Ел Ей е наистина като друга планета.

— Джо, защо поиска да дойда този уикенд, след като цяла нощ ще си на работа?

— Ще се върна към дванайсет вечерта. Утре ще имаме на разположение целия ден. Може да поспим до късно. — Той се приближи и я прегърна. — Можем да прекараме целия ден в леглото. Отдавна не сме били заедно. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше — призна тя.

Думите й го изненадаха.

— Наистина ли?

— Джо, обичам те. Само че ти постепенно се превръщаш в непознат за мен.

— Опознай ме отново.

— Ами аз? Ти готов ли си да опознаеш мен? Аз също се промених, в случай че не си забелязал.

— Естествено, че съм забелязал.

— И промяната не ти харесва, нали?

Това беше подвеждащ въпрос.

— Искам да си щастлива — каза внимателно той. — Кариерата ти те прави щастлива, разбирам го. Но можеш да вършиш тази работа и тук. Може би е неразумно да очаквам заради мен да се откажеш от живота, на който си свикнала. Но и аз съм правил компромиси. Пренесох се в къщата, която ни купиха родителите ти, въпреки че нямах желание.

— Беше щедър подарък и ти трябваше да си благодарен, че родителите ми могат да ни го осигурят.

— Благодарен бях. Съжалявам. Не ми се говори отново за това. — Той я целуна по устните, но тя се отскубна. — Какво има?

В погледа й проблесна колебание.

— Не мислиш ли, че има някаква причина да не забременея?

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо той.

— Може би не трябва да имаме деца или да останем заедно.

Обзе го страх. Не искаше тя да пресича границата, която и двамата внимаваха да не престъпят. Не искаше тя да каже нещо и да не може да си вземе думите назад, или нещо, на което той да не може да отвърне.

— Не, няма причина. Трябва да останем заедно — каза накрая. — Обичам те от петнайсетгодишен.

Рейчъл му се усмихна тъжно.

— Но аз вече не съм онова петнайсетгодишно момиче и ти не си онова петнайсетгодишно момче. Страхувам се, че сме пораснали и сме се променили.

— Ако наистина го вярваше, нямаше да си тук — каза той с надеждата, че е прав.

— Тук съм, защото сигурно не съм готова да се откажа.

Изпита облекчение.

— Нито пък аз.

Искаше да я целуне отново, но не желаеше да усети студенината на устните й толкова скоро.

— Добре тогава. — Тя си пое дълбоко дъх, после въздъхна. — Май ще дойда на фестивала и ще се запозная с приятелите ти. Пак ще сме двойка.

Искаше му се да вярва, че тя е още с него, но въпреки думите й усещаше как му се изплъзва.