Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (4)

Четвърта глава

Луис де Марни точно смъквал металната решетка, която предпазвала прозореца на галерията, когато съзрял Елиът да идва откъм паркинга. Той се втурнал в стаята на Кендрик, за да го предупреди.

Кендрик, който тъкмо се канел да си върви вкъщи, пуснал мазната си усмивка.

— Всъщност го очаквах. Покани го и се навъртай наоколо. Може да ми потрябваш.

Луис се върнал в галерията, вратата се отворила и влязъл Елиът.

— О, господин Елиът! Колко мило от ваша страна! — възторжено го посрещнал Луис. — Искате да си побъбрите с Клод ли?

— Да — очите на Елиът гледали строго, а лицето му било напрегнато. — Не си е отишъл още, нали?

— Тъкмо си тръгваше, но знам, че иска да ви види. Вървете право напред, господин Елиът.

Елиът заварил Кендрик да си налива уиски.

— Скъпи Дон! Каква изненада! Искаш ли да пийнеш малко от тая проклетия с мен? Толкова лошо е да пиеш сам, а Луис, този глупак, просто ми отказа. Той мисли само за фигурата си.

— Благодаря. — Елиът затворил вратата, седнал.

Кендрик му поднесъл питие, оставил го на страничната масичка, после минал зад бюрото и се настанил на своя стол.

— Какво те води насам, миличък?

Елиът запалил цигара.

— Кажи ми за руските марки, от които се интересуваш.

— Ако само можеш да ги вземеш, Дони, аз…

— Знам всичко това. Луис достатъчно ясно ми го обясни. Хайде да направим сделката и, за Бога, не ме наричай Дони!

— Много извинявай. Грешка на езика. — Кендрик се захилил самодоволно. — Добре… марките. Те имат забавна история. Преди две години един от руските управници — няма да споменавам имена — решил, че е достатъчно заслужил да види образа си върху пощенска марка. Ще го наречем господин Хикс. И тъй, господин Хикс бил достатъчно овластен, та да принуди хората, от които зависело това, да се съгласят, била изготвена заповед да се започне печатането на марките. Господин Хикс обаче имал завистлив враг, който съвсем внезапно и непредвидено представил компрометиращи доказателства, че в края на краищата господин Хикс не е честен и предан на делото другар, а гнусен капиталист. Другарите били ужасени, спрели отпечатването на марките и заповядали вече отпечатаните да бъдат унищожени. Неизбежно било, разбира се, след завършване на процеса срещу него господин Хикс да бъде премахнат. След това обаче се разбрало, че заради спирането на печатането вече готовите марки ще имат огромна стойност в капиталистическия свят. Били петнадесет хиляди екземпляра. Като ги проверили, разбрали, че осем от тях липсват. Предположили, че някой от работниците ги е изнесъл контрабандно от страната, защото те веднага се оказали в Париж. Един френски търговец на марки успял да ги предложи на свой много богат клиент, но преди клиентът да има време да реши, търговецът бил убит, а марките откраднати. Оттогава са изчезнали и се знае, че някой ги притежава, но не руснаците. Един мой клиент е готов да плати голяма сума за тях. През последната година той направил някои проучвания. Сближил се с всички големи колекционери. Те, без изключение, били откровени, като му казали, че ако притежавали марките, биха приели всяко изгодно предложение. Моят клиент е убеден, че са били искрени. Единственият колекционер, който го пренебрегнал, бил Ларимор. Това ни кара да мислим, че именно той държи марките и не иска да се раздели с тях на никаква цена, но може и да грешим. Възможно е да го прави умишлено. Тъй като си негов приятел, ние мислим, че можеш да разбереш дали наистина притежава тези марки.

— Цялата тази тупурдия за осем марки? — казал Елиът, като зяпал към Кендрик. — И всичките еднакви? Но колко може да ти плати твоят клиент за такова нещо?

Кендрик свалил перуката си, погледнал я отвътре, като че ли очаквал да открие нещо израснало, и пак я сложил.

— Просто няма да обсъждаме, скъпи Дон. Всичко, което ти трябва да знаеш, е, че ние ще ти платим.

— Но защо аз? Аз съм просто аматьор. Ако твоят човек е толкова запален по тези марки, защо не наеме специалисти, които да влязат в дома на Ларимор и да откраднат марките? Защо аз?

Кендрик довършил уискито си, избърсал уста с копринена кърпичка и се усмихнал.

— Скъпо мое момче! Ларимор притежава около триста хиляди марки. Кой крадец може да открие точно тези осем между всички други. Това, което ти трябва да разбереш, е как той класифицира марките си. Къде точно държи руските марки и как най-бързо може да се стигне до тях. Без тази информация ще ни отнеме седмици да ги намерим.

Елиът приел това съображение.

— Добре. Да предположим, че стигна до тях. Откъде да знам, че те ще бъдат марките, които търсиш?

— Това е определено добър въпрос. — Кендрик отворил чекмеджето на бюрото си, извадил от него метална кутия, намерил ключ и отворил кутията. — Тук е фотографията на марките. Няма нищо особено по тях и както виждаш, са лесни за идентификация. — И той му подал снимката.

Елиът разгледал марката. Както Кендрик казал, на нея нямало нищо особено: лице на някакъв човек, подобен на бик, и надпис „СССР“ в десния ъгъл.

— Добре, добре… ще видя какво мога да направя — казал Елиът и върнал снимката на бюрото.

— Трябва да си особено внимателен за начина, по който ще се приближиш до Ларимор — казал тихо Кендрик. — Вече са му предлагали твърде голяма сума и той я е отказал. Ако наистина притежава тези марки и е станал недоверчив, може да е в състояние на вътрешно напрежение и да е оставил марките в банков сейф. Ако наистина го е направил, тогава операцията ще пропадне. Така че ключовата дума е „внимание“.

Елиът кимнал.

— Това е точно като да стреляш в тъмното — продължил Кендрик. — Имаме чувството, че той наистина притежава тези марки, но не го знаем със сигурност. Както вече ти обясних, моят клиент е установил връзка с големите колекционери и е ударил на камък, но е възможно и някой колекционер на дребно да държи марките, а не Ларимор. Така че първото нещо, което трябва да откриеш, е дали наистина Ларимор ги има. — Кендрик се спрял, а после продължил: — Мислех си, скъпи Дон… Може би ще е по-мъдро, ако само ми дадеш информация: има ли ги и къде ги крие. А аз на свой ред ще я предам на моя клиент да я ползва както си иска. Ние пак ще ти платим двеста хиляди и няма да има никакъв риск за тебе. Какво мислиш?

Елиът се отпуснал за момент.

Мисълта как да проникне в къщата на Ларимор, макар и с помощта на Вин, го тревожела. Ако Кендрик действително искал само информацията, то тогава планът изглеждал напълно разумен.

— Ще видя как да се справя с това. Добре, Клод, остави на мен.

Кендрик се изправил.

— Трябва да бягам, драги! Очаква ме ужасно парти, но е от полза за бизнеса. Човек трябва да се жертва понякога. Ако има още нещо, с което да ти бъда полезен, не се притеснявай, питай. Мога ли да разчитам на теб да бъдеш по-предпазлив?

— Да, разбира се. Правя го за пари… също като теб. — Елиът станал.

Кендрик изчакал, докато чул, че Луис затваря и заключва входната врата на галерията след Елиът, после вдигнал телефона, набрал някакъв номер и зачакал. Когато връзката се осъществила, той казал:

— Хотел „Белведере“? Моля, свържете ме с господин Радниц. Тук е господин Клод Кендрик.

 

 

Барни спря да разказва и разтърка очи с ръце.

— Тези наденички, господин Кембъл, те удрят в стомаха като ритник от магаре, но са много добри за храносмилането. Опитайте.

Казах, че магарето и моето храносмилане са две отделни неща и че по-скоро не бих ги опитал.

Барни разклати огромните си рамене, изплакна устата си с малко бира, събра мислите си, очевидно нарушени от последната наденичка, и отново се върна на разказа си.

— А сега вече ще въведа на сцената ново действащо лице — каза той. — Херман Радниц. — Той спря и наду бузи. — Радниц идвал до този град от време на време и затова наел за цяла година едно от крилата на хотел „Белведере“. Нека ви кажа, че това струва бая пари, но Радниц е богат. Виждал съм го два или три пъти и честно казано, дори да не го видя повече, това няма да ми попречи да си пия бирата. Нека ви го опиша.

Представете си нисък, квадратен човек с изпъкнали очи, които биха засрамили даже крастава жаба, и дебел нос като кука. Казаха ми, че е един от най-богатите в света, но според мен е рядко копеле. Щом го видях, господине, и ми стана ясен.

Казаха ми още, че бил световноизвестен с финансовите си машинации, имал власт върху чуждестранните посолства, участвал във всякакви международни сделки, които му носели повече от пет милиона долара, имал някакво влияние зад Желязната завеса и името му вървяло с тези на политическите мъже навсякъде по света.

Това е човекът, който искал да притежава марките с господин Хикс. Имал голяма организация от роби, които работели за него — както се пошепва тук и там, дори убивали заради него. Той поръчал на своите хора да открият марките и след година системни къртовски проучвания кръгът се стеснил единствено около името на Ларимор.

Радниц откривал някакво странно съвпадение, че марките се намират именно в неговия предпочитан град, където той прекарвал няколко седмици в годината, за да си почива. Радниц имал уговорка с галерията на Кендрик и тъй като бил убеден в полезността да се притежава картотека с досиета, той проучил и самия Кендрик. Научил, че Кендрик не се занимава само с изящно изкуство, а и с търговия с крадени вещи. След като опитът му да стигне до Ларимор се провалил, Радниц решил да види какво Кендрик би могъл да направи по въпроса.

Барни свърши яденето. Аз изчаках, докато различа на лицето му някакво просветление. След като се съвзе, Барни каза:

— Добихте представа за Радниц, господин Кембъл. Да продължавам, или имате някакви въпроси?

Казах, че слушам и нямам никакви въпроси.

 

 

Ку-ю, японецът-шофьор на Радниц и негов камериер, отворил вратата на луксозния апартамент и след като се поклонил на Кендрик, го поканил вътре.

— Господин Радниц ви очаква, сър — казал Ку-ю.

— Ще го намерите на терасата.

Кендрик минал през голямата дневна и излязъл на терасата, където Радниц по риза с къс ръкав стоял пред маса, запълнена с документи.

— А, Кендрик — заповядай, седни — казал той. — Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря ви, сър — отговорил Кендрик и седнал встрани от масата.

Радниц го плашел, но Кендрик бил сигурен, че той може да му донесе пари, а парите били единственото нещо, което интересувало Кендрик, без да броим, разбира се, онези лъскави момчета, които се навъртали около него като пчели около кошер.

— Някакви новини за мен? — попитал Радниц, като въртял пура между дебелите си пръсти. — Марките?

— Има прогрес, сър. — И Кендрик му обяснил за Елиът. Радниц слушал, а очите му потъвали в орбитите си.

— Ларимор няма приятели — продължил Кендрик, — освен Елиът. — Мислех си…

— Хайде да не си губим времето — сразял го остро Радниц. — Знам всичко за Ларимор. Кажи ми за Елиът… филмова звезда, ако съм запомнил вярно?

Кендрик му обяснил за финансовото положение на Елиът: как е загубил крака си и как той (Кендрик) го е подложил на атака, и как Елиът се съгласил.

— И мислиш, че ще успее, така ли?

— Надявам се, сър.

— А ако не успее, какво друго би предложил?

Кендрик започнал да се поти.

— В този момент разчитам на него, но ако това пропадне, все ще измисля нещо.

— По-точно?

— Ларимор има дъщеря — казал Кендрик. — Може би можем да я използваме, за да окажем някакъв натиск върху Ларимор.

— Знам, че има дъщеря — казал Радниц с доста твърд тон. — Разбира се, вече съм отчел тази възможност. Но най-напред трябва да сме сигурни, че Ларимор притежава марките. Ако да, и ако Елиът не се справи, може да използваме и дъщерята.

— Да — казал Кендрик, — но се надявам Елиът да не се провали… той вдъхва надежда.

— Прецени добре. Дръж ме в течение. — Радниц направил жест, с който искал да каже, че гостът е свободен, и отново се пресегнал към документите на масата.

След като Кендрик си отишъл, Радниц оставил документите и плеснал три пъти с ръце.

След кратко забавяне неговият секретар и личен помощник се появил на терасата. Бил висок, слаб мъж, пооплешивял, с дълбоки очи и тънка жестока уста. Името му било Густав Холц. Той бил доста важен за Радниц — негова дясна ръка. Гений в математиката, човек без скрупули, който владеел до съвършенство осем езика, проницателен, ловък и находчив, Холц служел на Радниц отлично.

— Дон Елиът — казал Радниц, без да се оглежда. — Филмова звезда от едно време. Отворете му едно досие. Покрийте го. Искам да съм информиран за стъпките му — всекидневен рапорт. Той да не разбере, че го следите. Незабавно го покрийте.

— Слушам, господин Радниц — казал Холц. Спокоен, че всяка негова заповед се изпълнява, Радниц отново вдигнал документа и освободил съзнанието си от името Елиът.

 

 

Докато карал обратно към бунгалото, Елиът потънал в размисъл.

Заедно с Вин, Синди и Джоуи, които щели да му помогнат, сега той ентусиазирано искал да получи руските марки. Това явно било не само интересно приключение за него, но и разрешение на финансовите му проблеми, а плюс всичко и истинско предизвикателство в стила на най-хубавите му филми. След предупреждението на Кендрик разбрал, че директното влизане при Ларимор е невъзможно. Той не го бил виждал от три месеца. Никога не бил ходил в дома му. Не можел просто ей така да се появи и в голф клуба. Първо трябвало да си изясни нещата. Пък и много от неговите кредитори били членове на същия клуб, а освен това абонаментът му бил просрочен. Ето защо срещата с Ларимор нямало да бъде лесна и умът му търсел друго разрешение на проблема. Тогава си спомнил за дъщерята на Ларимор. Тя може да бъде една такава възможност, помислил си той. Да… може и това да било решението.

Той все още размишлявал, когато спрял пред бунгалото.

Намерил Вин сам. Джоуи и Синди току-що били излезли с „Ягуара“, за да претърсят няколко магазина.

След като Елиът им обяснил възможностите за открадването на марките, Вин станал по-склонен към сътрудничество. Мисълта, че ще му платят петдесет хиляди, за да открадне няколко пощенски марки, явно му допаднала. А и заради начина, по който Елиът успял физически да се справи с него, Вин останал впечатлен от тази филмова звезда. Той инстинктивно чувствал, че ако някой можел да планира вместо него нещата, то това непременно щял да е Елиът.

Така че когато Елиът дошъл при него в задния двор, Вин го погледнал с очакване. Той знаел, че Елиът е разговарял с Кендрик, и бил любопитен да узнае какво се е получило. Елиът му преразказал.

— От това, което Кендрик ми казва — заключил той, — ще бъде неблагоразумно да се опитваме да се домогнем до Ларимор веднага. Проблемът е, че трябва да се пазя от хорските очи. Сега-засега всички проклети кредитори ще се ослушват за мен. Ако ме хванат, направо сме загубени. Ти, Вин, ще трябва да излезеш напред.

— Тъкмо за мен работа — казал Вин. — И така, какво ще правя?

— Имаме щастие, че можем да получим информацията чрез дъщерята на Ларимор. Джуди Ларимор е малко дивичка. Виждал съм я много пъти в нощните клубове. Тя направо не ми е по вкуса. Пие извънредно много, опитва от всичко без мярка и ако питаш мен, това пуберче е цяла напаст. Баща й също не може да я понася, нито пък тя — него. Въпреки че живеят заедно, те дори не се срещат. Той й дава малко пари, така че тя все се озърта за богати гаджета, които имат възможност да си я позволят. Мисля, че ти би се справил с нея. Тя би могла да ти даде информацията, която ни трябва. Ларимор ми е казвал, че преди жена му да умре в автомобилна катастрофа, Джуди му е помагала да класифицира марките. Обаче, след като загубило майка си, момичето често излизало извън релси, та оттогава го държал настрана. То сигурно трябва да знае нещо за тези марки, ако, разбира се, Ларимор ги има.

Вин слушал с интерес.

— Звучи точно като за мен. И къде мога да се срещна с нея?

— Не е проблем… запознай се уж случайно с нея. Един от нейните любими клубове е „Адам и Ева“. Тя обикновено започва нощния си маратон около десет. Не можеш да не я забележиш. Около осемнадесетгодишна, висока, с добра фигура и с червена коса. Казват, че я наследила от майка си, която била италианка. Това венецианско червено е просто уникално… рядко се среща. Щом зърнеш диво на вид момиче с червена коса, което се е облякло колкото може по-оскъдно, бъди сигурен, че е Джуди Ларимор.

— Това ми харесва още повече — казал Вин. — Звучи ми като „покрай работата да свършим и удоволствието“.

— Действай внимателно — предупредил го Елиът. — Тя не е слаб противник и е доста необуздана. Ако направо й се нахвърлиш, може да си го отнесеш. Не насилвай нещата. Имаме време. След три или четири срещи можеш да пробваш и аз ще ти кажа как да се справиш с нея. Засега само се сприятели с нея… ясно ли е?

Вин кимнал.

— Ще й се пусна още довечера.

Докато те разговаряли, Синди и Джоуи „работели“ в местния магазин на самообслужване. Синди била заета да пълни кошницата си с неща за вечеря. Планирала да направи тази вечеря специална. Елиът й бил обяснил; че не може да се върне в своята къща, а би било опасно и ако отиде в хотел, та направо им предложил да се пренесе у тях. Джоуи и Синди приветствали идеята. Вин не бил толкова очарован, но когато Елиът им казал, че ще плати разходите си с тези девет хиляди долара, които имал, и ще финансира обира, онзи бързо се съгласил.

Докато Елиът обяснявал за марките, Вин, който бил пропуснал малко от обясненията, забелязал начина, по който Синди гледала Елиът, и сякаш започнал да разбира, че тя проявява нещо повече от интерес. Имал неприятното чувство, че Елиът й е харесал точно заради начина, по който успял да се справи с него.

Когато Елиът излязъл, за да се види с Кендрик, и Джоуи и Синди отишли в магазина на самообслужване, Вин, останал сам, имал време да размишлява. Елиът бил ключът към голямото му начинание, за което той винаги си бил мечтал. Запитал се какво значи за него Синди. Той не бил влюбен в нея. Дори не познавал любовта. Мислел си, че ще е забавно да се оженят, да я развежда насам-натам и да си прекарва добре времето с нея. Имало хиляди момичета хубави като нея, хиляди също толкова очарователни. Ако тя предпочитала Елиът, то трябвало да е луд да позволи това да попречи на големия му удар. Когато вземели марките и Елиът им платял петдесетте хиляди долара, ако Синди предпочетяла да остане с Елиът, нямало да е толкова зле за нея и Джоуи. Вин изведнъж се усмихнал. Та той можел да сложи в джоба си цялата сума и да офейка. Елиът щял да се грижи и сам за тях. Защо не? Ако тя не искала да тръгне с Елиът — чудесно, но той едва ли щял да рони сълзи и в другия случай.

След като изяснил веднъж завинаги това в съзнанието си, той се отпуснал и се почувствал в състояние да се справи с Елиът.

Синди била решила да сготви пиле, нещо, което готвела много добре. За нула време намерила две пилета, които отговаряли на вкуса й. Докато тя проучвала птиците, Джоуи я гледал с влюбен поглед. Той забелязал, че у нея е настъпила промяна след стълкновението между Вин и Елиът, и се чувствал облекчен, но по някакъв начин и тревожен. Вин поне бил от средата на Синди, а Елиът не. Елиът би могъл само да се позабавлява с нея и да я зареже наранена, а точно от това Джоуи най-много се опасявал.

След като „пазаруването“ приключило и тръгнали към паркирания „Ягуар“, Джоуи казал:

— Този Елиът изглежда голям симпатяга. Какво мислиш?

Тя кимнала. Когато влезли в колата, казала:

— Татко… мислех си нещо. Май направих грешка с Вин.

Джоуи въздъхнал.

— На всички жени е позволено да правят грешки — рекъл той. После продължил: — Защо, друг ли има?

— Ти пък като че ли не знаеш! — Синди му се усмихнала — Дон… Още от момента, в който го срещнах…

— И той ли?

— Разбира се, че не! Не означавам нищо за него. — Тя запалила колата и се вляла в уличното движение. — Но какво да правя, то като дойде, не пита, татко. — Придала си сериозен вид. — Да знаеш, че искам да скъсам с Вин. Ще му кажа. Можем да работим заедно, но сега просто не искам да се женя за него.

— Никой никога не ти е казвал, че е задължително — казал Джоуи. — Когато свършим тази работа, ще се махнем заедно, Синди. С нашата част от парите можем да открием някакво местенце и да я караме известно време по-леко.

Синди кимнала.

Но имало някакъв израз в очите й, който натъжавал Джоуи.

 

 

— Били ли сте някога в клуба „Адам и Ева“? — попита ме Барни. Той гледаше угрижено в празната чиния пред себе си. Съжалението, изписано на лицето му, би просълзило и камък.

Казах, че нощните клубове не са по моята част, дали не би желал още малко наденички? Той направо засия.

— Да, да… бих го нарекъл конструктивно предложение. — Махна с ръка на Сам. — Проблемът с тези наденички, господин Кембъл, е, че карат човек да се чувства жаден.

Сам му донесе още една пълна чиния и чаша бира.

— Нощните клубове са нещо специално — каза Барни, когато Сам се беше върнал на бара. — Или ги харесваш, или не. „Адам и Ева“ е запазен само за необуздани хора. От това, което съм чувал, бих могъл да заключа, че културен човек като вас няма работа там. — Пъхна в огромната си уста още една наденичка, замляска, засумтя, и като бършеше сълзите си, продължи:

— За Вин не било никакъв проблем да забележи Джуди Ларимор. Тя била изправена на бара с две хипита до нея и те сръбвали разреден джин. Хипитата били горе-долу на нейната възраст, с дълги коси и сплъстени бради. Били с панталони, каквито носят матадорите, и подобни ризи, та като оставим миризмата им на мръсно, изглеждали като излезли от реклама на „Плейбой“.

Вин отишъл и си поръчал уиски. Не минали и две минути, и Джуди го забелязала. Двете хипита вече се били напили и Вин могъл да забележи, че тя се е отегчила от тях. Той видял, че очите й присветнали, когато я погледнал. Помислил си, че тя е най-сексапилното парче, което е виждал някога.

Отправил й една от своите подканящи усмивки и тя също му се усмихнала.

Единият от хипитата, по-едрият, се озърнал и спрял погледа си върху Вин, а той му отвърнал с онази презрителна усмивка, с която винаги отвръщал на погледите на пубертетите. Хипито погледнало и Джуди, за да види как тя реагира, но Джуди продължавала да зяпа Вин.

Вин си помислил, че е настъпил моментът, в който да започне нещо, така че казал:

— Ако тези двамата те отегчават, бебче, какво ще кажеш да пийнеш едно с мен?

— Я млъквай! — изкряскал единият от хипарите, а очите му присветнали гневно.

— Не бъди груб, паленце — казал кротко Вин. — Или ще трябва да те напляскам.

Джуди се закикотила и като се изплъзнала от двете хипита, се присъединила към Вин, придвижвайки се леко зад него.

Другото хипи плиснало съдържанието на чашата си в лицето на Вин, но това било стар трик за него. Той се дръпнал и течността полетяла в едно момиче, което идвало към бара.

Вин шибнал един ляв юмрук в лицето на първото хипи и разбил носа му в някаква червена каша. Когато Вин удрял, той не се шегувал. Другото хипи се опитало да избяга, но Вин го догонил и му ударил един десен, който го повдигнал и направо го запокитил на пода.

Момичето, полято с джина, писнало пронизително като свирка на влак, а и останалите посетители в бара се разшумели. Всичко се развило за секунди. Вин хванал Джуди за ръка, подкарал я към изхода и навън — в топлата нощ. Тя тръгнала с готовност, като се мъчела да сподави смеха си, двамата влетели в „Ягуара“ и отпрашили, преди собственикът на клуба да се сети да реагира.

Барни спря, за да си хапне от наденичките.

— Няма да губя време, за да навлизам в детайли, господин Кембъл. Достатъчно е да кажа, че Вин подкарал към пустинна част от плажа, с Джуди излезли от колата и докато той затварял вратата, видял, че тя вече била свалила бикините си. Подхванал я и тя му отвърнала с такава страст, сякаш била обезумяла. Когато свършили, тя отново нахлузила бикините си и тръгнала към колата.

Вин се опитал да проведе непринуден разговор, но тя му казала да си затваря устата и да я закара вкъщи. Той си помислил, че е разстроена от бруталния начин, по който я любил, и няма настроение за разговори, така че решил да не й досажда.

Бил доволен от себе си. Представил си как разказва на Елиът всички детайли от игла до конец. Постижението възвърнало вярата му в себе си. Щял да докаже на Елиът, че е по-добър мъж от него, но когато паркирал пред къщата на Ларимор, го очаквала неприятна изненада.

— Окей, бебче. — Той излязъл от „Ягуара“. — Какво ще кажеш утре вечер пак да се видим? Ще се поразходим извън града.

— Не… — тя слязла и се упътила към вратата.

— Хей, почакай една минута!

Тя се спряла и се обърнала.

— Казах вече — не.

— Защо? — поискал да знае Вин, озадачен, и се опитал да я хване.

— Дръж лапите си по-далеч от мен — просъскала му тя. — Няма да се видим повече… не ставаш за мен. — И тя отново поела към вратата.

За момент Вин останал като закован, без да вярва на ушите си, внезапно лицето му пламнало, той я сграбчил за ръката и направо я завъртял.

Зад сенките на дърветата се показали двете хипита. Чакали го от един час. Носели вериги от велосипед, навити на десните китки, и заобиколили Вин.

— Хванете го, момчета! Пребийте мръсника!

Вин бил живял живот в насилие. Не можел да си спомни колко пъти се е намирал в подобно положение и все оцелявал. Когато Лари, по-едрият, замахнал с веригата към лицето му, Вин се навел под летящото желязо, сграбчил Джуди и я запратил в Лари. Двамата се проснали. Другото хипи обвило врата на Вин с веригата. Вин се изсулил, бързо го сграбчил за китката, превъртял го няколко пъти и го ритнал в бъбреците. Хипито клекнало и взело да вие от болка.

В този момент Лари станал и веригата отново полетяла към Вин, който пак успял да се плъзне под нея, скочил напред и му нанесъл страхотен удар с глава в лицето. Зъбите на Лари хлътнали и той политнал назад. Опитал се да запази равновесие, олюлял се и паднал. Като настъпил към него, Вин го ритнал странично в главата и Лари се размазал.

Вин докоснал врата си. Кръв се стичала от раната, причинена от веригата. Той погледнал към двете хипита, доволен, че повече проблеми с тях няма да има, после се обърнал и се взрял в Джуди.

— Какво ще кажеш за утре, бебче? — попитал спокойно. — Да предположим, че мина да те взема към девет?

Джуди го гледала с широко отворени очи, а после избухнала в смях.

— Господи! Това наистина си го биваше! Добре, ще бъда тук.

Той отишъл до нея и я придърпал към себе си. Кръвта от раната на врата му прокапала върху оголеното й рамо.

— Бъди тук, скъпа! — казал той. — Не искам да влизам в дома ти и да те извеждам насила, ясно ли е?

— Да.

Той прокарал ръка по тялото й. Тя стояла отпусната и доволна и го оставила да го прави. След като стиснал задника й, той я отблъснал, качил се в колата и подкарал.

Като се върнал в бунгалото, дръпнал Елиът настрани и му разказал какво се случило.

— Тя е малко животно — казал той, — но мисля, че е готова. Познавам този тип жени. Колкото по-грубо се отнасяш с тях, толкова по-здраво хлътват по теб.

Но Елиът бил угрижен. Това му се сторило доста прибързано.

— Представи си, че я няма утре вечер? Вин се ухилил.

— Ще бъде. Знам какво правя. Знам как да се справям с жените.

 

 

Тя вече била там, застанала отстрани до вратата на къщата, когато Вин паркирал „Ягуара“ една минута след девет.

С доволна усмивка Вин се навел да й отвори вратата. Тя носела блуза мексикански тип, сексапилни шорти и високи до коленете ботуши. Червената й копринена коса падала на вълни върху раменете и Вин отново си помислил, че е най-сексапилното парче, което е виждал някога.

— Здрасти, Супермен! — казала тя, след като се качила и затръшнала вратата на колата. — Виждаш ли? Тук съм!

— Чудесно. — Вин я погледнал. — Не ми изглежда да се храниш достатъчно. — Помълчал и продължил: — И като става въпрос за ядене… хайде да хапнем някъде.

Радиото в колата свирело суинг, той бързо стигнал до рибния ресторант близо до крайбрежието. Бил малък, скъп ресторант, но „очарователен“, както го нарекъл Елиът.

— Точно място като за нея — му казал той, когато дал на Вин триста долара джобни пари. — Внимателно. Не я насилвай за нищо.

Джуди произвела голямо впечатление, когато влязла в ресторанта. Хората я гледали, а тя обичала да бъде гледана. Вин, който вървял след нея, разбрал, че Елиът е направил верния избор. Мястото било твърде далеч от хиписцената и в същото време напълно подхождало на Джуди.

Метр д’отелът дошъл при тях и ги настанил на маса за двама по-далеч от другите посетители. Той бил облечен като пират, дори с черна превръзка през окото, а върху наполеоновата му шапка били изрисувани череп и кости.

Имало негърски състав, който свирел джаз като бесен, а тромпетистът му бил от класата на Луис Армстронг. Трябвало да се надвиквате с партньора си, за да се чуете.

Джуди седнала и се огледала, а очите й блестели.

— Хей, Супермен! Това е точно за мен.

— Никой ли от твоите палета не те е водил тук?

Зелените й очи малко се втвърдили.

— Не ме занасяй така. Те не са чак такива деца и аз се справям добре с тях.

— Ако обичате — обърнал се Вин към келнера, който чакал за поръчката. — Донесете ни предястие от раци, филе от риба с гарнитура, уиски. — Пак Елиът му бил казал какво да поръча.

— Да, господине. — И келнерът си отишъл.

— Не ме пита какво искам аз — казала Джуди, зяпнала в него.

— Че защо? Ти си в хамбургерната класа, скъпа. И с момчетата си можеш да избираш какво да ядеш. Но когато си с мен, избирам аз.

— Човече! Май се правиш на велик?

— Точно такъв съм. — Той се усмихнал. — Но и ти не си за изхвърляне. — Той тласнал стола си назад. — Хайде да танцуваме.

Те танцували, а после яли и Вин забелязал, че Джуди доста се забавлява. По начина, по който ядяла, той решил, че тя определено е от тези, които ядат главно хамбургери. Когато свършили, той платил, като й позволил да види купчината от по пет долара, която безгрижно извадил от джоба си, а после я извел навън в топлата нощ.

— Хайде, бебче, да се махаме оттук и да се позабавляваме! — казал, щом се качили в „Ягуара“.

— И къде отиваме сега?

— В клуб „Алигатор“ — отговорил Вин. — Знаеш ли го?

Очите на Джуди се отворили широко.

— О, не… там е само за баровци. Ти член ли си?

— Да, разбира се. Искаш да кажеш, че никое от твоите момченца не те е водило в клуб „Алигатор“? — попитал Вин. Той самият никога не бил стъпвал там, но Елиът вече бил уредил нещата само с едно телефонно обаждане, като звъннал на секретаря на клуба… това бил може би единственият клуб в Парадайз Сити, където Елиът не дължал пари.

— Човече! — шепнешком казала Джуди. — Тогава да потегляме!

Те танцували, пили и най-накрая дори поплували в огромния басейн, преди да напуснат клуба в два часа.

— Сега ще си лягаме — казал Вин, който здравата се забавлявал. Той открил, че Джуди е добра компаньонка. — Ще отидем в мотела „Синьо небе“? Става ли?

— Защо не?

През вечерта той й бил казал, че се занимава със счетоводство и работи за една рекламна агенция в Ню Йорк, а в момента е в отпуск. Елиът бил подготвил Вин до детайли, за да бъде правдоподобен. Джуди не проявила интерес към професията му, но се оживила, когато заговорил за пари. Като забелязал това, Вин се въртял все около тази тема.

— Точно това е, което искам — казала Джуди. — Искам пари. Искам да се махна от къщи, да се разкарам от гадния си баща и да си живея моя живот.

— Какво му е на баща ти? — попитал Вин, докато карал по шосето към мотела.

— Какво ли? Моля ти се! Всеки родител е отвратителен, ако питаш мен, но моят е нещо уникално. Бога ми, той само едно знае — пощенските марки!

— Какво толкова са тези пощенски марки?

— О, по дяволите! Хайде да не говорим за това!

— Разкажи ми… Интересно ми е. Той от тях ли прави пари?

— Той харчи за тях парите си, старият козел! Има хиляди идиотски марки! Знаеш ли нещо по въпроса? Наскоро му предложиха милион долара за осем руски марки! Милион долара, а дъртакът дори не пожела да го обсъжда!

Вин само дето не загубил контрол над колата. Завъртял рязко кормилото, върнал се обратно на шосето, а водачът на колата зад него рязко надул клаксона.

— Пиян ли си? — попитала Джуди. Скоростта, с която се движели, я плашела.

— Ти никога ли не си се напивала? — попитал Вин. — Отпусни се. Слушах те и се заплеснах.

— Господи! Не се заплесвай пак!

Те карали мълчаливо, докато Вин превъртал из ума си сензационната новина.

Това трябвало да са марките, които търсел Елиът. Майка му стара! Елиът предлага петдесет хиляди, а тази тук му казва, че стрували един милион долара!

Един милион!

Усетил сухота в устата си. Ето го Големия удар! Наистина само това можеше да бъде големият удар! Мозъкът му работел трескаво. Ако внимателно подхванел всичко това и си използвал повече главата, можело да не се наложи да разделят всичко на четири. Елиът, Синди и Джоуи да вървят по дяволите. Все пак нали той е начело в тази авантюра. Всичко, което му трябва, е да получи информация от тази глупачка. Мисълта просто го изпотила.

— Какво ти стана изведнъж? — попитала сърдито Джуди. — Да не ти писна от мен?

С малко усилие той отново обърнал вниманието си върху нея.

— Ти само почакай, бебче! — казал той. — Нека отидем в мотела. Ще ти покажа дали ми е писнало от теб, или не.

След още пет минути такова каране се отклонил от магистралата и поел по страничен път, който водел до мястото, което търсели.

Той излязъл от колата и й казал:

— Ще уредя всичко. Ти ме чакай тук.

Минути по-късно се върнал, отворил вратата, за да вземе Джуди, и заедно отишли до едно от бунгалата.

Предупреждението на Елиът пречело на Вин да действа както той си знае.

Пред тях бил остатъкът от нощта. Трябвало да пипа внимателно. Един милион! Кой ли е лудият, готов да предложи толкова за осем марки? И това, си казал, ще трябва да открия.

Отключил вратата и влезли вътре. Бунгалата в мотел „Синьо небе“, също препоръчан му от Елиът, били луксозни. Голяма стая, обзаведена модерно канапе, цветен телевизор и напълно оборудван бар. Наляво била спалнята с огромно легло, а вдясно — банята.

— Не е лошо — казала одобрително Джуди, като се огледала.

Вин затворил и заключил вратата. Леглото било готово и подканящо.

— Събличай се, котенце — казал той, — вземи си един душ. Искам да видя последните новини. — Той отишъл до телевизора и го включил.

— Че какво толкова важно има по новините? — попитала Джуди, докато се измъквала от дрехите си.

— Нищо особено… само побързай — казал Вин рязко. Искал просто да я разкара, за да има време да помисли.

Вече гола, Джуди влязла в банята и затворила вратата.

Господи, милион долара!

Това била единствената мисъл в главата на Вин.

Той гледал към телевизионния екран, без дори да се интересува какво става там. Пиленцето се нуждае от пари. Сама му каза. Ако я подхване както трябва, тя и той могат да вземат марките и да ги продадат за маса пари. Може би тя ще открие кой е направил предложението. Във всеки случай поне ще му каже къде са марките. Един милион! Мили Боже! Мисълта учестила пулса на Вин.

Веднъж само да пипнел тези пари, той знаел как да се справи с Джуди. Тя не била негов тип. Била твърде хитра, а хитрите момиченца не били за него.

Само да се сдобиел с парите, щял да се отърве от нея.

Но трябва много да внимава, казал си той. Да не пришпорва нещата. Ще действа хладнокръвно. Изключил телевизора, когато Джуди излязла от банята.

Станал и й се усмихнал.

— Ела си го получи — рекла тя, легнала в леглото и го подканила, като размахала високо дългите си крака.