Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (3)

Трета глава

— На следващата сутрин — каза Барни — Елиът седял във вътрешния си двор на слънце и чакал с нетърпение Луис де Марни да направи списъка на притежанията му.

Най-накрая Луис се появил и Елиът, едва сдържайки желанието да узнае резултата от сделката, му предложил едно питие.

— Не, не, благодаря. Никакво пиене! Отивам на кино, ако се отпусна дори за миг. — Луис погледнал Елиът. — А вие все още се държите в добра форма.

Елиът, гол до кръста, със спортни панталони, с чорапи и сандали, свил рамене. Мразел да носи чорапи, но без тях блясъкът на протезата, изложена на слънчевата светлина, го депресирала.

— И аз така мисля. Седни. — Той направил пауза, после продължил. — Е, какво ти е мнението?

— Имате някои прекрасни неща, господин Елиът — казал Луис и седнал, — доста особени и много красиви.

— Зная какво притежавам — казал Елиът нетърпеливо. — Това, което ме интересува, е стойността на имуществото.

— Разбира се. — Луис размахал ръце. — Не мога да ви кажа точната цифра, господин Елиът. Разбирате, че трябва да се консултирам с Клод, но мисля, че е някъде около седемдесет и пет хиляди.

Елиът настръхнал и кръвта се качила в главата му. Не бил очаквал Луис да е много благороден, но тази оценка си била чист пладнешки обир.

— Шегуваш ли се? — попитал гневно той. — По-малко от една четвърт от това, което съм платил при покупката.

Луис придобил тъжен вид.

— Може да звучи ужасно, но точно сега, господин Елиът, пазарът още не е готов. Ако можехте да почакате… — Той захапал долната си устна и се смръщил, уж мисли.

— Клод може да се съгласи да вземе нефрита и Шагал на консигнация и да ги изложи в галерията. По този начин ще можете да получите по-добра цена, но се иска повече време.

— Колко по-добра цена?

— Точно не мога да ви кажа. Клод ще реши цената.

— Колко дълго трябва да чакам… два, три месеца?

Луис поклатил глава. Сякаш всеки момент щял да се просълзи.

— О, не, господин Елиът, може и повече от две години. Виждате ли, нефритът… сигурен съм, че той пак ще излезе на мода и пак ще има висока цена, но не по-рано от година-две.

Елиът ударил с юмрук по коляното си.

— Изключено е да чакам толкова дълго! Само Клод може да си позволи да чака толкова. Говори с него, Луис. Кажи му, че може да вземе колекцията и Шагал, но искам незабавно парите и то добра цена, не жалките седемдесет и пет хиляди…

Луис изучавал красиво оформените си нокти.

— Разбира се, ще говоря с него. — Направил пауза и продължил: — Клод ми спомена, че искате бързо парите в брой, господин Елиът. Това ще си остане между вас, Клод и мен. Можем да ви предложим интересна сделка, щом се нуждаете от парите толкова спешно. Ще бъде много изгодно, от сорта на двеста хиляди долара. Това, плюс още седемдесет и пет хиляди за вашите неща, ще закръгли сумата по един несъмнено добър за вас начин.

Елиът го зяпнал.

— Двеста хиляди ли? — той се привдигнал. — И какво й е толкова интересното на сделката?

— Вие сте приятел на господин Ларимор, филателиста, нали?

Елиът прижумял.

— Предложението има ли нещо общо с Ларимор?

Луис го погледнал и Елиът леко сменил израза на лицето си.

— Точно така.

— С Клод говорихме вече за Ларимор. Казах му, че няма никаква надежда.

— Е, да, но идеята на Клод се доразви, откак сте говорили последния път — казал Луис, който стъпвал по много тънък лед. — Сега той е готов да ви предложи двеста хиляди долара за вашето съдействие.

Елиът въздъхнал дълбоко. Помислил си, че толкова пари биха могли да означават нещо за него в сегашното му положение.

— Моето съдействие? Виж, Луис, ще спреш ли да ми говориш като проклет дипломат и да ми обясниш накъде биеш?

— Господин Ларимор притежава някои специални руски марки. — Луис преместил поглед отново върху маникюра си. — Клод има клиент, който иска да ги получи. Вече писахме на господин Ларимор, като му предложихме да купим от него тези марки, но той пренебрегва нашите писма. Ако можете да получите марките за нас, Клод ще ви плати комисиона двеста хиляди.

— За Бога! Но каква е цената им?

— За вас или за мен… много малка, но за запаления колекционер това е голям удар!

— Колко?

— Не мисля, че има някаква нужда да навлизаме надълбоко в тази тема, господин Елиът. — Луис му се усмихнал хитро. — Това, което искам да ви кажа, е, че вероятно можете да ги вземете, и то срещу двеста хиляди долара. За вас са много пари.

Елиът се отпуснал. Това е начин да разреши сегашните си проблеми, помислил той, но може ли да убеди Ларимор да продава?

— Ако въобще говоря с Ларимор, трябва да имам някаква представа — казал той. После допълнил: — Това е очевидно, нали? Трябва да му кажа сумата, която твоят човек иска да плати. Как иначе ще го убедя?

Луис прокарал пръсти по косата си.

— Не мисля, че ще стигнете донякъде с Ларимор, каквато и сума да предложите. Нашият клиент вече му писа, господин Ларимор не иска да продава. Не, преговорите с господин Ларимор няма да имат успех.

Елиът се намръщил:

— За какво всъщност намекваш?

Луис отново взел да изучава пръстите си, като че ли му било интересно.

— Имаме чувството, че вие сте в приятелски отношения с господин Ларимор и имате достъп до неговата къща, така че сигурно бихте намерили някакъв начин да получите тези марки. Ако го направите, ще ви платим незабавно двеста хиляди в брой. — Луис се изправил, а Елиът го гледал, сякаш не вярвал на току-що чутото. — И, разбира се, няма да задаваме никакви въпроси.

Елиът останал неподвижен известно време, след което рязко попитал:

— Да не искаш да кажеш, че трябва да открадна тези марки за Клод?

Луис размахал ръце, без да го гледа.

— Не предлагаме нищо, господин Елиът. Имате възможността да придобиете тези марки — как ще стане това, не е наша работа. Ние само ще ги приберем от вас, няма да задаваме никакви въпроси и ще ви платим двеста хиляди долара.

Елиът станал на крака. Погледът му принудил Луис да се дръпне назад.

— Разкарай се! — Гневът му накарал Луис да отстъпи още повече. — Кажи на Клод, че не се разправям с глупаци! Ще намеря кой да купи моята стока… Кажи му, че ме вижда за последен път.

Луис примирен свил рамене.

— Аз го предупредих, че може и да не се съгласите, но Клод е пълен оптимист. Той няма лоши чувства към вас. Разбира се, предложението ни остава в сила, ако промените мнението си.

— Разкарай се!

Луис въздъхнал, обърнал се и леко се заклатушкал към паркинга. Подкарал обратно към галерията и незабавно влязъл в стаята на Клод.

— Този кучи син не иска да участва в играта — казал, след като затворил вратата. — Нарече те глупак и каза, че никога повече не иска да те вижда. Предупредих те, Клод. Сега какво ще правим?

Кендрик махнал перуката си и я оставил да лежи върху бюрото, докато мислел.

— Беше добър шанс и все още може би е. Ще трябва да упражня малко натиск върху скъпия ми Дон. — Отворил едно от чекмеджетата на бюрото и извадил оттам кожен тефтер с адреси. — Кой според теб е най-големият кредитор на Елиът?

— „Люк и Фремлин“ — отговорил веднага Луис. — Оттам си купува бижутата. Последния път си взел пръстен с рубини и диаманти, който би трябвало да струва цяло състояние.

Кендрик направил справка в тефтера си, после набрал номера на „Люк и Фремлин“, най-добрия и скъп ювелирен магазин в града.

Поискал да го свържат с господин Фремлин, по-младия партньор и отявлен хомосексуалист.

— Сидни, цветенцето ми, твоят скъп Клод е. Как съм аз ли? О, хубавото ми котенце, мъча се да връзвам двата края. — Мазно се усмихнал. — А ти как си? Толкова се радвам! — Изслушал отговора и продължил: — Сидни, искам да ти пошушна нещо на ухото. Не зная дали Дон ти дължи нещо, да, да… същият, бившата филмова звезда. Да, дължи ти? Така си и мислех. Защото и на мен ми е длъжник. Много се безпокоя за него. Изпратих Луис да поговори с него тази сутрин. Нали знаеш колко съм тактичен. Луис се опитал да вземе чек, но Елиът се държал доста гадно. Оставаме с впечатлението, че той просто няма пари да плати. Ужасно, нали? Разбира се, нещастникът сега е без крак и без филмовата си работа, но си представях, че финансово е в добро състояние. Много ли ти дължи? — Клод слушал, после повдигнал вежди и пуснал мека въздишка. — Бедничкият ми! Петдесет хиляди! Но това е цяло състояние. Аз съм вътре само с пет. — Изслушал го пак. — Добре де, на твое място бих реагирал по-бързо. Струва ми се, че той никога не е бил по-зле. Не е бил с жена, откак загуби крака си. Ужасно, просто ужасно тъжно. Исках само да те предупредя. Хайде да се видим някой ден. Довиждане засега.

Щом затворил телефона, Луис казал:

— Сигурно това ще раздвижи нещата.

— Горкият Сидни, много е глупав, но аз си го харесвам и така. Добре, да не губим време. Разходите му за напитки и храна, както и сметките при шивача трябва да са внушителни. — Кендрик си сложил перуката. — Може би една дума в ушите на когото трябва, е достатъчна. — И той отново вдигнал слушалката.

 

 

Тойо, шофьорът на Елиът, посрещнал Уинстън Аклънд на летището в Парадайз Сити, и го закарал до вилата на Елиът. Аклънд бил пристигнал от Маями със собствения си самолет по настоятелната покана на Елиът.

Аклънд бил нисък, дебел и много напорист. Един от водещите експерти по антики и изкуство в Маями, той стопанисвал процъфтяваща галерия. Все се ослушвал за някоя сделка. Когато Елиът му казал, че има Шагал, а искал да продаде и колекция от нефрит, Аклънд го уверил, че ще долети още следобед.

Елиът го гледал, докато той инспектирал Шагал. Изразът на лицето на Аклънд не му говорел нищо. Накрая онзи се отлепил от картината.

— Може да е и Емил Ауъри, но със сигурност не е Шагал. Хубава картина. Вярвам, че не сте похарчили много за нея.

— Сто хиляди — изхриптял Елиът. — Сигурен ли сте?

— Човек никога не може да бъде абсолютно сигурен, но това е моето мнение — казал Аклънд спокойно. — Предполагам, че Кендрик ви я е продал.

— Да.

— Не е толкова голям специалист по този вид изкуство, поне не толкова голям, колкото той си мисли, че е. Може да е бил подведен. Понякога дори най-добрите оценители са се подвеждали от приликата между Шагал и Ауъри, но за мен това не е Шагал… поне не съм толкова сигурен.

Елиът почувствал как струйка студена пот пролазва по челото му.

— А за предметите от нефрит? Моля ви не ми казвайте, че и те са фалшиви.

— О, не. Много хубава колекция. Бих ви предложил двадесет хиляди за нея.

— А за „Шагал“ можете ли да ми дадете нещо?

Аклънд поклатил глава.

— Не го искам. Това е картина, която може да докара проблеми на всеки.

— А останалото?

— Нищо впечатляващо, но ако искате да се отървете от всички картини, бих ви предложил десет хиляди. Съжалявам, че трябва да ви предложа толкова малко, но те в края на краищата стават само за украса… нямат никаква стойност.

Елиът се поколебал, после свил рамене.

— Добре… дайте ми чек за тридесет хиляди и всичко е ваше.

Аклънд му дал чека. Когато си отишъл, Елиът се замислил. Може би, решил той, Клод не знае, че Шагал е фалшификат. Поколебал се, после позвънил в галерията на Кендрик.

Луис отговорил.

— Дайте ми Клод — казал Елиът.

— Господин Елиът ли е? — Да.

— Един момент. Свързали го с Кендрик.

— Ако искаш Шагал, можеш да го вземеш — казал Елиът.

— Мое скъпо момче… каква хубава изненада. От това, което Луис ми каза, разбрах, че си имал нещо против мен.

— Остави това. Какво ще ми дадеш за Шагал, преди да съм го предложил на Уинстън Аклънд?

— Аклънд? Не го прави, скъпо момче! Той няма да ти даде абсолютно нищо! Сигурно ще ти каже, че е фалшификат. Аклънд понякога е просто ужасен.

— Какво е твоето предложение?

— Бих го взел на консигнация, скъпи Дон. Може би…

— Искам пари в брой, не помниш ли? Колко?

— Тридесет хиляди.

— Но аз платих сто хиляди.

— Зная, обаче сега времената са ужасни.

— Можеш да я имаш за четиридесет и пет, но в брой.

— Четиридесет, скъпото ми момче. Това е таванът.

— Прати Луис с чека и нека я вземе — казал Елиът и затворил.

Кендрик оставил слушалката и погледнал Луис.

— Този нещастник ни продаде Шагал за четиридесет. Представяш ли си? Тъпата госпожа Ван Джонсън просто умира за Шагал. Ако от нея не измъкна сто хиляди, ще си изям перуката!

— Внимавай, Клод — казал Луис предпазливо, — ако тя е проверила?

— Разбира се, че не е проверила, както Елиът не я беше проверил. — Кендрик се облегнал, а дебелото му лице цъфнало в усмивка. — Единствената им гаранция е моята дума.

 

 

Около три следобед Елиът вече имал седемдесет хиляди в брой. Той бил осребрил чека на Аклънд и този на Кендрик в друга банка, не в своята. Знаел, че ако се бил опитал да ги осребри там, печалният факт за превишения му кредит би излязъл наяве.

Като заключвал парите в чекмеджето на бюрото, разбрал, че има възможност да си поеме дъх. Можел да плати на прислугата и да използва остатъка от парите, за да поживее още няколко месеца. За пръв път от седмици насам се почувствал облекчен.

После иззвънял телефонът.

Елиът смръщен вдигнал слушалката. Обаждал се Лари Кауфман, агентът от „Ролс Ройс“.

— Господин Елиът? — гласът на Кауфман звучал остро и враждебно. — Обаждам се, за да се уговорим за „Ролса“. Шефовете ме притискат. Вече два месеца карате колата. Те настояват да платите незабавно.

Елиът се поколебал, но само за момент. Все още притежавал „Алфата“, за която било платено, а и за него щяло да е лудост да снесе тридесет хиляди, колкото и да обичал „Ролса“. Сега вече знаел, че трябва да мисли за всеки свой долар.

— Можете да си я вземете, Лари. Промених решението си. Не я искам.

— Не я искате? — Кауфман извисил глас.

— Точно това казах.

— Не мога да си я взема просто така. По дяволите! Сега вече е кола втора ръка.

— Добре де, вземи си я и като кола втора ръка. Аз колко дължа за това?

— Сигурен ли сте, че искате да постъпите точно така, господин Елиът?

— Колко дължа?

— Ще сключим честна сделка с вас, тъй като не мога веднага да я продам. Какво ще кажете за три хиляди?

— Това ли е честно?

— Честно е и го знаете, господин Елиът.

— Добре, добре. Ела си я вземи. Ще ти приготвя чек. Елиът се постарал да изглежда безразличен, но сърцето му се свило като видял как Кауфман откарва „Ролса“ с трите хиляди в джоба си. Елиът се съмнявал, че чекът има някакво покритие. Надявал се, че банковият му агент просто ще надпише още малко сметката му. Все пак, помислил си той, заслужава си опита.

Когато следобед полегнал да дремне във вътрешния двор, се обадил неговият банков агент.

— Дон… Кауфман току-що беше при мен и ми представи чека ти за три хиляди. Зачетох го, защото сме добри приятели, но това ти е за последен път. Трябва да направиш нещо за сметката си. Никакви чекове повече, Дон. Разбираш ли?

— Разбирам… разбирам. Ще продам някои неща — казал Елиът вяло. — В края на краищата ще я уредя.

Вълците се навъртат в кръг, помислил си той. Е добре, има най-малко седемдесет хиляди в бюрото си. Може да е добра идея да се качи на „Алфата“ и да отиде до Холивуд, да прекара в някой мотел около две седмици и да остави дълговете сами да се погрижат за себе си.

Колкото повече си мислел, толкова повече му харесвала идеята, но не бил уцелил най-добрия си ден. Тъкмо станал с намерението да опакова багажа си и да се махне, неговият майордом се появил на пътеката.

— Има един господин тук…

Висок мъж с изсечено лице, облечен в костюм, излязъл иззад майордома и се спрял пред Елиът.

— Казвам се Стан Джерълд, господин Елиът. — Той направил пауза, докато майордомът ги напусне, и после продължил: — Натоварен съм от „Люк и Фремлин“ и „Хендкок и Елисън“ да събера две неизплатени сметки. Поръчано ми е да ви уведомя, че ако още сега не получа чек с гаранция, в края на месеца ще имате призовка от съда.

— Наистина ли? — Елиът се насилил да се усмихне. Знаел, че ако му връчат призовка, вълците веднага ще се втурнат.

— И колко ви дължа?

— Шестдесет и една хиляди долара.

Елиът се стъписал, но успял да задържи усмивката си.

— Чак толкова много? — Той знаел, че не може да си позволи да му бъде връчена призовка. — Ще ви платя в брой.

Десет минути по-късно, след като Джерълд напуснал, парите на Елиът се били стопили до девет хиляди долара.

Той запалил цигара и като се облегнал на стола, се замислил за бъдещето си. Изглеждало още по-отчайващо от преди. Той знаел как ще тръгне слух, че не може да си плаща дълговете. След ден-два неговите кредитори щели да дойдат да почукат на вратата му. Било време да потърси начин да се оправи, и то бързо. Да подкара към Холивуд и когато деветте хиляди долара свършат, да се нагълта с приспивателни, та всички вестници за последен път да пишат за него.

Влязъл в спалнята, опаковал куфара си, като подбирал най-доброто от гардероба си, с ясното съзнание, че нито една от дрехите, които слагал в куфара, не била платена. Сложил и бутилка уиски и картон цигари.

Взел триста долара от намаляващите резерви и отишъл да потърси майордома. Като го открил в кухнята, му обяснил къде отива и му дал парите.

— Това би трябвало да те задържи тук, докато се върна. Отивам да видя господин Луисън.

Майордомът се поклонил и отправил към Елиът тъжен поглед, но в същото време взел парите. Погледът му подсказал на Елиът, че старият човек съзнава в каква каша се е забъркал.

— Ще ти пиша, ако се забавя повече от две седмици — казал Елиът, чувствайки се неудобно под изпитателния поглед и тъжното лице на стария майордом.

Върнал се в спалнята, спрял да се огледа наоколо, като със сигурност чувствал, че това е последният път, когато може да нарече стаята своя. Свил рамене, след това вдигнал куфара и отишъл в гаража.

Като се качвал в своето „Алфа Ромео“, той видял момиче, което бавно се приближавало към него: блондинка с бяла блуза и червени шорти.

„Синди Лък!“ — помислил си изненадан и подкарал насреща й.

— Здравей! — усмихнал се той. — Какво те води насам?

Синди изглеждала измъчена, а усмивката й — малко пресилена.

— Аз, аз… исках да ви видя пак.

Вин, Джоуи и тя били разработили плана на отвличането. Вин бил сигурен, че Синди може да доведе Елиът до бунгалото.

„Ти само го докарай тук — казал й той, — пък аз ще се оправя с него.“

Синди се колебаела.

„Нали няма да го нараниш, Вин?“

„Да го нараня ли? Глупости. Ще му покажа патлака и той ще се разпадне. Знам ги тези храбреци, дето само си говорят по телефона. Те добре изглеждат на екрана, но като им покажеш пистолет в реалния живот, и се размекват като лигави спагети.“

Елиът я наблюдавал. „Екстра парче! — помислил си той. — Само да не бях с тази проклета протеза, веднага щях да я сваля.“

— Добре, ето ме! — казал той. — Тъкмо заминавам за Холивуд.

Очите на Синди се отворили широко. Не го очаквала.

— О, господин Елиът! Баща ми ще бъде толкова разочарован. Той е ваш запален почитател. След като му разказах, че съм идвала тук и вие ми поднесохте такъв страхотен обяд, той едва не умря от завист. Беше наистина разстроен, та му обещах да опитам да ви заведа да се видите.

Умът й работел бързо, особено след като видяла, че в очите на Елиът се появила някаква тревога.

— Знам, че искам може би невъзможното от вас, но баща ми е инвалид и има твърде малко удоволствия в живота си. Той е гледал всичките ви филми и наистина мисли, че вие сте най-великият… а така мисля и аз.

Елиът се позамислил, след това решил: „Какво имам да губя? Досега не съм имал приятел на този свят, а ето това дете… то само ми се предлага. Няма да умра, ако видя стареца.“

Усмихнал се.

— Къде живееш, Синди?

— На Крайбрежния булевард.

— Добре. В моята посока е. Скачай вътре. — Елиът се навел и отворил вратата. — Не мога да остана дълго, но ако зарадвам твоя старец, това ще е удоволствие и за мен.

На Синди изведнъж й станало противно. Тя позволила на Вин да я убеди да вземе участие в плана по отвличането. Както Вин посочил, парите нямало да имат никакво значение за Елиът и след като го хванат, можели да се оженят и да бъдат господари на живота си. Тогава тя не мислела за Елиът, но сега той й се сторил толкова добър. Изпитала угризение. Цял безкраен миг се колебала, после той й казал да побърза, тя се подчинила и влязла в колата.

— Нямам думи да изкажа благодарността си — казала, без да гледа към него. — Нямате представа какво ще означава вашият жест за баща ми.

— Не се притеснявай — казал Елиът, като подкарал по магистралата. — Имам да ти върна един малък дълг. Ти ми каза нещо, което никой досега не ми е казвал.

— Наистина ли?

— Може и да не помниш, защото дойде от сърцето ти. Ти ми каза, че аз заслужавам красивата си къща, защото съм дарил много радост на хората. — Той й се усмихнал. — Сега се опитвам да свикна с твоята представа за мен.

Синди гледала настрани. За един кратък момент едва не му казала, че го вкарва в капан, но като мислела за Вин и за баща си, а и колко много биха означавали за тях тези пари, се отказала. Пък и този очарователен актьор нямало да пострада твърде много, ако дадял петдесет хиляди долара, след като цената му е поне милиони.

— Благодаря ви — казала тя. — Наистина вярвам в това, което казах.

Елиът карал бързо към Крайбрежния булевард. Той се чувствал малко озадачен, че момичето изглежда напрегнато. И тъй като Синди мълчала, нарушил тишината:

— За нещо неприятно ли мислиш?

Синди изтръпнала.

— Неприятно? Не. Мислех си само колко съм щастлива и колко добър сте вие.

Елиът се засмял.

— Е, Синди, хайде, хайде! Не ми прави четки. Аз просто се държа като нормално човешко същество.

— Наистина ли? — Синди си помислила за Вин и за пръв път, откак се влюбила, осъзнала, че в него всъщност нямало доброта. Бил твърд, решителен и красив, но му липсвала доброта, а сега Синди изведнъж разбрала, че добротата е почти толкова нужна, колкото и красотата. Като сравнила Елиът с Вин, си направила някои изводи, после сравнила Елиът с Джоуи. Елиът и Джоуи си приличали доста, те притежавали топлота, но не и Вин.

— Не са много хората, богати и известни като вас, които биха си правили труд за такива като мен и моя баща — казала тихо тя.

— Наистина ли? — попитал разсеяно Елиът. „Може би е права“ — помислил си той. Почудил се дали би си губил времето със Синди, ако „Пасифик Пикчърс“ бяха подновили договора му. Решил, че не. И защо се впуска в тази игра? Баща й може би просто е стар досадник. Добре, няма нужда от дълга визита.

— Утре ще видя моя импресарио — казал той. — Може пак да започна работа.

Синди се обърнала. Лицето й се озарило и тя изглеждала толкова доволна, а Елиът се самообвинил, задето бил изрекъл тъпата лъжа.

— Много се радвам! Прочетох за катастрофата. Просто ме побърка! Чувствах се толкова ужасно, задето ви се случило.

Елиът свил рамене.

— Стават и такива неща. — Поколебал се, после продължил: — Левият ми крак сега е от метал. — Погледнал я внимателно. — Това шокира ли те?

— Да ме шокира ли? Че защо да ме шокира? Та вие си ходите прекрасно. Никой не би знаел.

— А, всички разбират, щом си сваля обувката. — Горчивата нотка в гласа му я накарала да потръпне.

— Да, разбирам. Толкова много съжалявам.

— Че защо ти ще съжаляваш?

Тя се подвоумила.

— Добре де, продължавай — кажи го.

— Трябва да ви е доста трудно. Сигурна съм, че сте имали много момичета… и не бихте позволили нещо такова да ви съсипе живота. — Тя пак се подвоумила… — Че какво общо има кракът с това, ако мъж и жена се обичат.

Елиът просвирнал леко между зъбите си.

— Ти нищо не знаеш, дете. Има страхотна разлика. Ти просто не знаеш.

— Аз казах, ако мъж и жена се обичат. Нямам предвид само скачането в леглото… а просто любовта.

— Че за тебе има ли разлика?

— Аз смятам да се оженя много скоро — казала Синди, без да гледа към него.

— Наистина ли? — Елиът се изненадал от това признание и се почувствал измамен, а внезапната болка от разочарованието го раздразнила. Какво означава това момиче за него? Готина мацка, нищо повече, но въпреки това съобщението за женитбата й го потиснало. — И кой е щастливецът?

— Ще се срещнете с него. Той живее заедно с нас — казала тя и посочила: — Ето тук, последното бунгало отдясно.

Елиът заобиколил малкото бунгало, наполовина скрито от храсталаци. Не бил изненадан от вида му. А всъщност дори му харесало, толкова различно от неговото луксозно жилище.

Той паркирал зад синия „Ягуар“ на Вин.

— Това колата на твоя приятел ли е? — попитал я, когато и двамата вече били слезли.

— Да.

— А, те са добри коли… Хайде, моето момиче, не мога да остана дълго.

Синди го повела напред — към входната врата.

Джоуи и Вин ги гледали през щорите. Джоуи се потял и чувствал слабост в краката. Вин пък държал 38-калибров пистолет и дишал тежко.

— Тя го направи! — възкликнал той. — Знаех си, че ще го направи. Добре, ето сами ни се пъхат в ръцете петдесет хиляди. Само остави това на мен.

— Не го наранявай — помолил Джоуи. — Внимавай, Вин. Не обичам тези неща. Аз…

— Само си затвори устата, ако обичаш — процедил през зъби Вин. — Ще се справя.

Синди отворила предната врата.

— Моля, заповядайте — гласът й бил станал почти шепот и това накарало Елиът да я погледне. Лицето й било изгубило цвета си. Изглеждала уплашена.

— Какво има, момичето ми? — попитал той, явно озадачен. — Добре ли си?

Чул шум зад себе си и се огледал. Вин стоял пред отворената входна врата на дневната, а към Елиът бил насочен пистолет.

— Само спокойно, глупако! — казал Вин, а гласът му звучал като сипещ се чакъл. — Хайде, влизай. Едно погрешно движение, и ще си спечелиш куршума.

За момент Елиът се изплашил, но бързо се овладял. Дори се усмихнал.

— Този текст звучи направо като взет от филм — казал той, а после погледнал към Синди. — Разочарован съм от теб. Кой би си помислил, че ще излезеш печена мошеничка. — Засмял се. — Ще последва ли още някоя реплика?

 

 

Тук Барни спря разказа си. Погледна лукаво, а после каза:

— Искате ли да опитате от подлютените наденички на Сам, господин Кембъл? Те са един от специалитетите на заведението. Потапяни са в ром, преди да бъдат изпържени в сос чили. Мога само да ви ги препоръчам.

Обясних, че вече съм ял и трябва да внимавам за теглото си.

— О, толкова много внимание се отделя на това проклето тегло — каза Барни с подигравателна нотка в гласа. — Човек живее само веднъж, господине. Мразя да мисля за всичката храна, която бих пропуснал, ако се грижа за теглото си. Следите ли мисълта ми?

Казах, че схващам идеята и че той може да поръча от наденичките, но със сигурност не и за мен.

Барни се усмихна и вдигна дебелия си пръст, за да повика Сам. Това трябва да беше предварително уговорен сигнал, защото Сам веднага забърза с чиния, в която имаше дузина наденички, махагонови на цвят, а кожичката им блестеше от апетитна мазнина.

— Опитайте — каза Барни и бутна чинията към мене, но нещо просто ме предупреди да се съпротивявам. Казах, че може да продължи и да ме отпише от хапването.

— Но те са топли — каза Барни, като пълнеше устата си с храна. Той премлясваше и аз видях как очите му се напълниха със сълзи, та можех да бъда само благодарен, че успях да устоя на изкушението. След дълга глътка бира Барни изтри очите си с опакото на ръката и се настани по-удобно.

— Истински динамит — каза той и поклати глава в знак на одобрение. — Виждал съм някои от така наречените мъже да скачат три фута нагоре след само една от тези вкуснотии.

— Беше стигнал до отвличането — напомних аз. — И така, какво се случи?

Барни се пресегна за друго парче, а в същото време каза:

— Е, добре — Вин пипал твърдо, а той винаги умеел да пипа твърдо, стига да бил в настроение. Уплашил до смърт Синди и Джоуи, но не могъл да направи никакво впечатление на Елиът.

Елиът влязъл в стаята и седнал на най-хубавия фотьойл. Той пренебрегнал Вин и заплашващия го пистолет и се съсредоточил върху Джоуи. Харесал му видът на Джоуи и бил доста изненадан да види, че възрастният човек треперел.

— Това ли е баща ти, Синди? — попитал той.

— Да. — Синди също треперела. Елиът кимнал към Джоуи.

— Поздравявам ви. Имате чудесна дъщеря, господин Лък. А този господин, който размахва оръжието към мен… той ли е годеникът ти?

— Слушай, гаднико! — извикал Вин. — Затваряй си плювалника! Аз съм този, който говори тук.

Елиът продължил да не обръща внимание на Вин. Той рекъл на Синди:

— Не бих казал, че ти подхожда. Такова държане няма да видиш дори по телевизията. Мислех, че би могла да се стремиш към нещо доста повече.

Вин разбрал, че той го предизвиква. Видял безпокойството в очите на Синди, а също и реакцията на Джоуи.

— Добре, приятелче — казал надменно. В миналото се бил справял и с по-опърничави типове, всякакви хитреци и мръсници, които сами се навирали между шамарите. Този надут филмов красавец трябвало да бъде научен да мълчи и да види кой всъщност командва парада. Тръгнал напред и сграбчил Елиът за ризата. Идеята му била да го вдигне от мястото му, да го прекара през стаята, да го удари в стената и да му изкара дъха, но не станало по този начин.

Елиът ударил китката на Вин, вдигнал крак и го забил в гърдите му и като го преметнал през себе си и стола, го хвърлил върху малката масичка, която се строшила. Пистолетът паднал от ръцете на Вин.

Елиът станал и докато Вин все още лежал зашеметен, грабнал оръжието.

— Съжалявам, господин Лък — казал спокойно Елиът. — Надявам се, че масата не е ценна.

Джоуи стоял безмълвен, съзнавайки че Елиът държи пистолета. Вече си представял как идва патрулната кола, която да арестува него и Синди, и как ги тикват зад решетките най-малко за десет години.

Защо въобще послушал Вин? Защо не бил по-категоричен, когато настоявал Синди да няма нищо общо с тази работа.

А Синди, облегната на стената, гледала с разтревожени очи към Вин, за да разбере дали е тежко наранен.

— Не бъди толкова разтревожена — обърнал се към нея Елиът. — С него всичко е наред. Какво е едно леко нараняване за такъв храбрец.

Вин разклатил глава, за да си проясни съзнанието. След това се изправил несигурно на крака. Погледнал кръвнишки към Елиът, свил гневно устни и здраво стиснал юмруци.

— Само още едно погрешно движение, приятелче — рекъл Елиът, — и ще ти пусна куршум в червата.

Като гледала към Вин с неговата злоба и след това към Елиът, обърканата Синди почувствала някаква болка в сърцето. Тя разбрала, че Вин не е мъж за нея. Прозрението дошло като шок и тя бързо отишла до Джоуи и го хванала здраво за ръка. Джоуи с неговата интуиция усещал вече с някаква плашеща радост, че е успял да си върне дъщерята.

— Предлагам да седнем и да поговорим за всичко това — казал Елиът. — Ти ще седнеш ей там — и посочил на Вин стол близо до прозореца, на около десет стъпки от себе си. — Давай, човече… сядай бързо там, ако не искаш да извикам полицията.

Вин с неохота отишъл до стола и седнал. Елиът се усмихнал на Синди.

— Ти и баща ти седнете ей там, ако обичате — и той им посочил канапето.

Доволен, че най-после може да седне, Джоуи се отпуснал на канапето, а Синди седнала до него.

Елиът взел един стол и седнал пред всички тях. Той сложил оръжието на облегалката на стола, извадил пакет цигари и като гледал към Вин, си запалил.

— Добре сега, Синди. Дължиш ми едно обяснение. За какво беше всичко това?

Джоуи стиснал ръката на Синди:

— Кажи му, детето ми. Истината никога не вреди.

— О, я млъкни! — извикал Вин. — Дръж си устата затворена, Синди! Не го слушай!

Синди пламнала, а очите й се разширили. Никой досега не й бил говорил с такъв тон.

— Господин Елиът. Аз съм толкова смутена и засрамена — казала тя, като гледала Елиът право в очите. — Изглеждаше толкова лесно… ужасно се нуждаехме от пари. Беше идея на Вин. Когато чу, че съм се срещала с вас, каза, че ще бъде лесно да ви отвлечем и вие да си платите, за да се освободите. Не звучеше толкова лошо по начина, по който Вин ни го представи. Сега, разбира се, виждам колко погрешно е било. Моля, простете ни.

Елиът я зяпнал.

— Откуп ли? И колко смятахте да ми поискате?

Синди се обърнала към Джоуи за помощ и Джоуи й кимнал, че може да каже.

— Петдесет хиляди долара. При всички пари, които имате, това нямаше да е много за вас, нали?

Елиът избухнал в смях. Джоуи и Синди се вторачили в него, Вин го гледал свирепо, а Елиът не спрял да се смее, докато не му се наложило да изтрие сълзите от очите си.

— Но какво толкова смешно има — нервно попитала Синди.

— Смешно ли? Та това е вицът на годината! О, бедни и заблудени люде! Всичко, което все още имам на този свят, е моята кола, куфар с дрехи и девет хиляди долара в брой — а и тези пари не ми принадлежат. Махам се от града, за да не ме хванат моите кредитори. Със сигурност сте набелязали погрешно жертвата. Какво ви става на тримата? Не попитахте ли наоколо? Не знаете ли, че никога не трябва да се захващате с човек, без да сте го опознали.

— Той блъфира — рекъл Вин и се размърдал на стола си.

Елиът сложил ръка на пистолета.

— Не блъфирам, приятелю — казал той. — Дори с протеза на крака бих могъл да се справя с теб. — Имало нещо в погледа му, което накарало Вин да си седне пак на мястото.

— Искате да кажете, че наистина нямате никакви пари… че не сте богат? — попитала Синди. — Но „Ролсът“ и тази чудесна вила! Разберете, че не можем да повярваме!

— „Ролсът“ беше върнат на търговския агент само преди няколко часа. А вилата не е моя. На голям зор съм, скъпа. На червено са всичките ми сметки.

— Така ли? А деветте хиляди долара? — попитал Вин.

— А за колко време ще ми стигнат те? Като свършат… Няма начин, по който да си изкарвам прехраната. Пътник съм.

— Но всички тези пари… можете да живеете добре още най-малко две години — казала Синди, като си помислила с колко малко съумявали да изкарат двамата с баща си.

— Много хора сигурно могат да изкарат с толкова пари, но не и аз — казал Елиът. — Аз или трябва да съм на ниво, или не искам да живея повече.

Настъпила пауза, след това Джоуи, като си отворил устата за първи път, казал:

— Не мисля, че това е най-правилният подход, господин Елиът, с извинение, че ви изказвам мнението си. Ние живеем за около двеста долара на седмица и все някак преживяваме.

— Е, аз не искам просто да преживявам. Искам да живея. Щом сте били толкова доволен да живеете с двеста долара на седмица, защо се хванахте с този план по отвличането?

Джоуи потреперил.

— Не исках да се хващам — казал той искрено. — Не бих го направил, господин Елиът.

— Той е прав — казала Синди. — Вин и аз го убедихме. Ние искахме парите. Не мога да понасям повече да живея така! Не мога да понасям вече да крада всеки ден! Искам голяма сума пари, да мога да се радвам на живота и да не ми се налага да тършувам в джобовете на хората.

Елиът вдигнал вежди си.

— Това ли е, което правиш?

— Да, татко също. Всеки ден! И всичко, което събираме за седмицата, е около двеста долара.

— А какво прави той, освен дето размахва оръжие пред хората? — попитал Елиът, като кимнал към Вин.

— Това си е моя работа! — изревал Вин. — Затвори си устата, Синди! Говориш твърде много!

— Той е крадец — казала Синди, без да обръща внимание на Вин.

— Хм, интересна тройка — усмихнал се Елиът. — Съжалявам, но не мога да ви помогна. Когато бяха по-добрите ми времена, можех и да се изкуша да ви дам петдесет хиляди долара, но вие малко късно сте се сетили. — Той станал. — Трябва да тръгвам. — Оставил пистолета на ръкохватката на стола и се упътил към вратата. — Приемете моя съвет, не ви трябват повече планове за отвличане. Май не ставате за този занаят.

— Прав сте, господин Елиът — казал Джоуи. Замълчал, подвоумил се, после бързо попитал: — Надявам се, че няма да извикате полиция?

— Разбира се, че не — отвърнал Елиът. — Кой знае? След малко полицията може да дойде да търси мен.

Казал го на шега, но истината внезапно го зашеметила. Той разбрал, доста шокиран, че не е по-добър от тези трима крадци професионалисти. Те крадели на дребно, а той на едро. Като си заминал просто ей така, той всъщност крадял от банката и от кредиторите си. Деветте хиляди долара в джоба му всъщност били откраднати. Дрехите на гърба му и куфарите също.

„По дяволите! — си помислил. — Аз съм крадец. Аз не струвам повече от тези тримата.“ А след това в паметта му се появил споменът за Луис де Марни, когато онзи му казал: „Имате възможността да придобиете тези марки — как ще стане това, не е наша работа. Ние само ще ги приберем от вас, няма да задаваме въпроси и ще ви платим двеста хиляди.“

Елиът проучвал лицата на тримата, седнали пред него. Може би с тяхна помощ щял да се сдобие с марките. Представил си дори, че им плаща петдесет хиляди за това. Пак ще му останат сто и петдесет хиляди. С толкова пари наистина можел да си поживее, преди да сложи край на живота си.

Идеята направо експлодирала в мозъка му.

— Ако вие тримата наистина имате нужда от петдесет хиляди — казал той, — искате ли да ги изкарате? — Пак се върнал до стола и седнал. — Искате ли да свършим заедно една работа?

Вин го погледнал подозрително.

— Каква работа?

— Съвсем по вашата част.

Елиът се навел напред и им разказал за руските марки.