Руби Диксън
Огънят в прегръдката му

Годината е 2023, седем години след унищожаването на познатия ни свят. През 2016 година се отваря Разрив в небето и дракони навлизат в света ни, ужасни и жестоки, като зверовете от легендите. Плъзват над градовете като мравки, унищожавайки всичко по пътя си. Сгради се сгромолясват, държави падат и за месеци човечеството е пречупено. Оръжията нямат ефект върху неземните същества от друго измерение. Самолетите и ракетите са твърде бавни. Избухват бунтове, когато хората са принудени да се бият срещу драконите не само за оцеляването си, но и един срещу друг.

През тези първи брутални дни останалите живи хора се крият. В крайна сметка малки групи оцелели се обединяват и оформят фортове, където могат да живеят безопасно и сигурно. В След е по-безопасно да си с други, затова хората доброволно се отказват от правата си в замяна на защита за семействата си. Сами по себе си фортовете са изолирани и корумпирани, ръководени от жадната за власт Милиция. Оръжията, които носят може да не са полезни срещу драконите, но са повече от достатъчни да държат хората във форта под контрол. Тези, които не се подчиняват на правилата, биват изгонени и принудени да живеят като номади. От гледна точка на жителите на форта те са измет и ходещи мъртъвци. Без подслон или постоянно място, което да наричат дом.

Седем години човечеството продължава съществуването си, живеейки в пукнатини и криейки се в сенките.

Тогава нещата започват бавно да се променят. КЛАУДИЯ, крадец от Форт Далас, е изоставена в дивите, пусти улици на бившия град, сега познат като Земите на събирачите като примамка за дракон. Никой не очаква тя да оживее… или плана им да проработи. Драконът, КАЕЛ, е яростен и властен, умът му е пречупен от непрестанната лудост, която прояжда съзнанието на всеки Драконѝ. Въпреки това той е интелигентен и може да бъде също толкова мил и нежен, колкото е брутален. След време Клаудия спира да го вижда като враг и започва да го възприема като партньор и то силен. С помощта на Каел тя прави план да спаси сестра си ЕЙМИ и приятелката си САША от Форт Далас и корумпираната му милиция.

Книга 2 — Огънят в целувката му

В същото време Саша е взета от ДАКХ, полудял мъжки дракон, който търси половинка за да успокои ума си. Въпреки че отнема време на ужасената Саша да повярва на Дакх, тя осъзнава, че драконът ще направи всичко за нея и да й покаже, че може да я обича толкова яростно, колкото и човешки мъж. Когато Саша е заловена от местните бандити, научава, че те не са само номади, работещи за неин стар враг, но и са водени от мистериозен непознат, наречен АЗАР.

Азар казва, че е Драконѝ, но не като другите. Не е луд, не може (или не иска) да промени формата си и има план да се върне в родния си дом. Има нужда от някого, който да премине през Разрива, свързал световете, но след като никой не знае дали може да се получи има нужда от доброволец. Ако не може да намери някого, то ще принуди. Държи Саша като затворник с надеждата, че тя ще убеди Дакх да премине през Разрива, дори това да му струва живота. За да се подсигури, Азар е пленил ЗОХР, друг дракон, но той е твърде луд, за да бъде полезен.

Саша отказва да привлече Дакх в опасните игри на Азар. С помощта на Ема тя се освобождава от плен и бяга в чакащите ръце на Дакх.

В това време Ема остава с хората на Азар, за да се опита да спаси Зохр.

Така е честно, след като тя е тази, заради която той е пленен…

Глава 1
Ема

Никой не очаква апокалипсисът да е тих.

Или поне аз не го бях очаквала. Но това, което продължава да ме изненадва най-много, тишината. Когато си израснал в град очакваш да чуваш звуци. Бръмченето на електричество. Заглушеното пухтене на далечен влак. Коли. Лаенето на кучета. Някой пуснал радиото си прекалено силно. Чуваш хората и какво правят. Хора, които живеят, смеят се, съществуват.

Всичко това изчезна с апокалипсиса.

Сега електричеството го няма, заедно с непрекъснатото бръмчене. Колите са спрели. Кучетата се разбягаха. А всички хора живеещи в града — повечето от тях — са мъртви. Въпреки че тишината е изнервяща, в крайна сметка свикваш с нея.

Докато вече не е тихо. Тогава трябва да започнеш да се тревожиш.

Аз самата свикнах с тишината. Стана приятна. Тя означаваше, че над теб не лети дракон, ревящ и бълващ огън. Означаваше, че наоколо няма хора. Означаваше, че съм сама с нищо друго за компания, освен мира и спокойствието.

Но тази вечер не е тихо. Чух далечния особен звук на мотор, дълго преди да пристигне, звук — почти оскърбителен в спокойната нощ. Стиснах бухалката си — най-добрият ми приятел сега, след като оръжието ми го няма — и бавно се придвижих до прозореца на бензиностанцията. Нямаше бензин — дори поставих знаци, но разбрах, че някой ще провери така или иначе. Знам, че аз щях, ако съм като тях.

Разбира се моторът спря, след него друг. Сърцето ми замря, когато видях цяла група мотори, защото това означаваше само едно нещо. Номади. Те не живеят в някой от фортовете. Те са необуздани престъпници, които не могат да се подчинят на простите правила на обществото След. Обикновено са кретени, взимат каквото искат, включително и жени. Това означава, че съм в опасност ако открият, че съм тук. По дяволите! Помислих си за магазина по-надолу по пътя, където Саша бе удобно настанена с дракона си. Иска ми се да съм с тях сега. Саша предложи, но никога не се чувствах удобно около дракона й. Сега съжалявах за това свое решение.

Гледах през мръсните тъмни прозорци как един от мъжете слезе от мотора и отиде до колонката за бензин. Взе дюзата и я помириса, след това натисна спусъка. Нищо не излезе разбира се. Пресъхнала е, точно както показваше шибаният ми знак. Тъпак. Но той разклати дръжката отново, огледа помпата и извика нещо към приятелчетата си, които чакаха гориво за моторите си. Погледнах към тях, опитвайки се да ги преброя. Най-малко седем мотора, с двойни седалки — четиринадесет човека. Можех да видя и ван. Мамка му. Стиснах по-здраво бухалката, пулсът ми се ускори. Все още не бяха погледнали насам, но ако го направеха щяха да ме видят. Нямаше много останали неща в тази стара бензиностанция — нямаше храна, само куп празни, ненужни рафтове, които бях избутала до стените, за да направя място за леглото си. Можех да се скрия, разбира се, но в момента, в който видеха спалния ми чувал, щяха да разберат, че тук има някой.

Внимателно наблюдавах, докато един от мотоциклетистите мина покрай стената на бензиностанцията, вероятно за да изпробва резервното захранване. Нямаше да помогне. Направих същото, когато дойдох тук. Това място е изсъхнало като стара кост.

Приготвих се, когато някой се приближи към вратата. Заключила съм с верига от вътрешната страна — не съм глупачка — и стиснах зъби, чакайки, докато опитваха дръжката. След миг се приближи някой друг и хвърли камък към стъклената врата, разбивайки я.

Мамка му.

Изправих се в ъгъла си, стискайки бухалката. Готова да атакувам. Мъжът се пресегна вътре, дръпна веригите, за да ги отключи и ги хвърли на пода. Друг мъж отвори вратата и влезе вътре, носейки бейзболна шапка. Фигурата му ми бе толкова позната, че трудно можех да повярвам на това, което виждах…

Докато не се обърна и очите му срещнаха моите, докато го оглеждах.

— Бойд? — Казах шокирано.

Очите му се разшириха и осъзнах, че това наистина е той — бих го разпознала навсякъде по високото чело, да не споменавам небръснатата, разрошена брада и широко лице. Когато се ухили, видях счупения зъб, който постоянно стърчеше напред, напомняне, че нямаше зъболекари След. Добре, това е брат ми.

Не знам дали съм облекчена или ужасена.

— Да му се не види? Ема? Какво правиш тук? — Погледът на брат ми е открито скептичен.

— Клеча, глупако. На какво ти прилича?

Той се ухили.

— По дяволите, мислех, че си се насочила към Форт Орлиънс.

— Промених си мнението — не казах, че съм го излъгала. Бойд има чувствително его. — Отивах да проверя Форт Далас, но казват, че не са приятелски настроени, затова за известно време съм сама.

— Е, вече не си сама — каза брат ми, хилейки се. — Сега си с екипа ми — посочи към групата мотори зад себе си. — Аз и момчетата ще се грижим за теб.

Това е нещото, от което се страхувах особено след като усмивката на брат ми не стигаше до очите му. Но той е дяволът, който познавам, затова засиях от облекчение към него.

— Чудесно.

Bregaste cajita de pollo^[1], както казваше баща ми. Бойд ме прецака веднъж и няма да го забравя.

Никога не съм била изключително близка с брат си, Бойд. Прилича на баща ми по всички лоши параграфи, а баща ми биеше майка ми редовно, когато бяхме деца. И двамата умряха в Разрива, когато драконите за пръв път се приземиха, и това остави мен и Бойд сами да се изхранваме. Бейд беше на четиринадесет, а аз на дванадесет, така че вървяхме с други оцелели и се опитахме да живеем във Форт Тулса. За нещастие това място е истинска дупка, ръководена от най-долната измет. Когато станах на шестнадесет, брат ми стана причина да ни изхвърлят, защото ме продаде на игра на карти на стар беззъб задник и аз реагирах като пребих въпросния задник с бухалка. Това не се понрави на местните, затова трябваше да се изнесем от града.

След това бяхме сами за известно време и намерихме Джак. Не мисля, че истинското му име беше това, но се представи като „Джак Търговеца“ и може да му казваме просто Джак. Беше дребен мъж с бледа кожа, очила, жилаво тяло и плешива глава. Беше от онези хора, които вярват, че в бъдеще ще има някакво бедствие и са винаги подготвени, поради което се справяше толкова добре с оцеляването в апокалипсиса. Той се смили над нас и ни взе със себе си. За няколко месеца нещата вървяха добре, докато Бойд не се отегчи, ограби Джак и напусна през нощта заедно с нещата ни, които включваха всички налични оръжия на Джак. От тогава не бях виждала брат си, а това стана преди години.

През последните осемнадесет месеца Джак го нямаше и затова бях сама, а сега някак си отново успях да се озова при гадния си, лош брат. По дяволите.

След като се увериха, че им казвам истината и в станцията няма бензин, групата мотористи тръгна и нямах друг избор, освен да отида с тях. Бойд накара мъжа, седящ зад него да ми отстъпи мястото си, затова пътувах зад брат си, докато той крещеше през вятъра, разказвайки ми през какво е преминал.

Очевидно е бил изритан от друг форт, след като изостави мен и Джак. Не ми каза името на форта, разбира се. Брат ми обича да пази тайните си и мога само да си представя, че това, заради което са го изритали е било наистина лошо. Не попитах за повече детайли. След като са го изритали се присъединил към тази група номади. Бандата на Азар, нарече я той.

— Кой е Азар? — Попитах. Странно име. — Чужденец ли е?

Брат ми просто се засмя.

— Той е някакъв странен албинос, но е корав кучи син. Не се занасяш с него. Ще ви запозная по-късно.

Чудесно. Нямам търпение.

Един от моторите започна да кашля, защото бензинът му свърши, затова спряхме на паркинга на стар хотел. Имах неприятно усещане, защото мястото изглеждаше чисто и подредено и имаше картонен знак на вратата, на който пишеше „Не влизай — забранено за нарушители“. Сдържах възраженията си, когато няколко от гангстерите влязоха вътре с оръжия в ръце. Какво можех да направя? И аз да получа куршум в главата?

За щастие хората вътре — трима възрастни мъже, стара жена и няколко деца — предадоха дома си без бой. Преследвани, плачещи, бягащи в нощта, трябваше да затворя сърцето си за тях. Ще намерят защита някъде другаде. Да се надяваме. Имаше най-малко близо ден до следващата драконова атака.

Отново, да се надяваме.

Фокусирах се върху огледа на останалата част от номадската група. Не виждах много жени. Всъщност видях само две, и двете два пъти по-възрастни от мен и можеха да са нечии майки, ако не бяха долнопробно изглеждащите блузи, които носеха и начина, по който се държаха за мъжете. Тъжната реалност. Една жена трудно можеше да бъде в безопасност След ако е сама и това бе един от малкото ни варианти. Не ги съдех. Но това значеше, че аз съм в опасност, имайки предвид, че аз съм единствената млада жена в групата. Може би фактът, че съм сестрата на Бойд щеше да ме опази.

Ха.

Поставих ръка върху дръжката на ножа в колана си и с копнеж си помислих за бейзболната бухалка, която се наложи да оставя в бензиностанцията. Тези гангстери изглеждаха като всяка друга група номади След. Мръсни, безмилостни и брутални. Не се съмнявах, че са убивали и плячкосвали по пътя насам, защото съм се срещала с техния вид десетки пъти преди.

Нещото, което не мога да разгадая, е този Азар.

Водачът на повечето номади обикновено е най-свирепият от групата, най-кръвожадният. Той ще е първият, посегнал към оръжието си и последният, който ще го остави. Затова съм леко объркана, когато Азар остана във вана, докато другите нахълтаха в хотела. Не излезе преди мястото да бъде прочистено, и дори се наложи един от номадите да се върне до вана и да почука на задния прозорец.

И тогава се опитах да не зяпам. Бойд каза, че Азар бил албинос. Може би е, но има нещо в начина, по който се движеше, което е малко зловещо познато. Виждала съм тези странни, плавни движения и преди, просто не знам къде. Покрит е с плат от главата до петите, като постапокалиптичен бербер и носи очила. Най-странното обаче, е начинът, по който другите го почитаха — отвориха му вратата, за да влезе, след което забързаха след него, сякаш одобрението му е всичко, което искат в живота си.

Адски странно.

Бойд дойде до мен и посочи хотела.

— Хайде, оставаме тук за известно време. Доста хубава квартира. Добре заредена с храна и всичко.

— Супер — опитах се да звуча по-ентусиазирана, отколкото съм. — Значи… каква е работата с този Азар?

Бойд само се изхили.

— Скоро ще разбереш. Спри да питаш, малката.

Разбира се. Ще спра да питам, когато получа отговори.

Получих стая. Предполагам, че това е някакъв плюс. До тази на Бойд е, но имаше ключалка и стол в стаята, който можех да сложа под дръжката на вратата и да се подсигуря, че никой няма да влезе. Вече не харесвах начина, по който ме наблюдаваха някои от мъжете, но бях наясно с вида им. Никой нямаше да ме изненада в някой тъмен ъгъл. Не съм такава глупачка. След се погрижи наивността ми да изчезне много отдавна.

Глава 2
Ема

На следващата сутрин някой почука на вратата ми неприлично рано. Погледнах замаяно към следата от розово на изгряващото небе, в мръсния прозорец и се вдигнах от плесенясалото легло, за да отворя леко вратата. Беше брат ми, Бойд.

— Какво? — Попитах, дори фалшиво преборих прозявка. — Шибано рано е — правило номер едно, за да се справиш с Бойд и приятелите му — никога не показвай страх. Няма значение, че пулсът ми препуска и съм на път да започне да ме избива студена пот — докато изглеждам спокойна, ще бъда добре.

— Да, е, Азар иска закуска.

Присвих очи към него.

— Тогава какво търсиш при мен?

— Ти си момиче. Върви да му сготвиш нещо — сви рамене той.

Той сериозен ли е? Защото съм момиче е мое задължение да готвя? Culo^[2]. Първо помислих, че се шегува, но когато продължи да стои пред вратата ми, изглеждайки нетърпелив, осъзнах, че наистина го има предвид. Назначена съм да работя в кухнята. Замислих се дали да му кажа „Не“ и си спомних за Азар и колко странен и зловещ е, и как всеки прави това, което той иска, без да задават въпроси.

— Дай ми пет минути да се приготвя.

— Действай по-живо — той удари с юмрук по вратата и тръгна надолу по коридора.

Взех дрехите си от пода и ги облякох, помирисвайки ги. Парфюмът ми от рози — единственото друго важно оръжие в След — беше избледнял, затова след като се облякох се напръсках отново. Дълго време използвах урина от елен, за да прикривам аромата си. Това е едно от нещата, на които Джак ме научи. Драконите отвличаха хора, защото ги помирисваха, затова трябваше да се уверя, че не могат да го направят. Мисля, че те отвличаха само жени, защото никога не бях виждала да отнасят мъж, но Джак винаги маскираше мириса си за по-сигурно. Сега и аз го правех, а след като срещнах Саша и драконът й, използвах парфюм с мирис на роза, след като тя каза, че има същия ефект — и мирише много по-добре. Полях се с парфюма, обух си обувките и излязох в коридора, където по-надолу ме чакаше Бойд.

— Хайде — каза той кратко. — Ще ти покажа къде е кухнята. Доста добре е заредена. Увери се, че закуската на Азар е фантастична. Обича висококачествени неща. Никакви Pop-Tarts^[3]

— Добре. — Защото наоколо имаше толкова много Pop-Tarts, разхвърляни в апокалипсиса. По дяволите, бих дала дясната си ръка за един точно сега. Майната му на Азар. Но тихо слушах, докато брат ми говореше. Така се прави с Бойд. Глупав и безскрупулен е, но говори постоянно, защото иска да знаеш точно за колко умен се мисли. Разказа ми всичко за това как се е озовал с мъжете на Азар през изминалата година. Как в началото не е бил впечатлен от Азар, но когато го видял да откъсва гърлото на някого с голи ръце, си помислил, че е готино. Каза, че Азар предпочитал да е мозъкът на операцията и че имал някои страхотни идеи. Водил ги на много места и им донесъл повече плячка, отколкото са мислели, че ще имат някога, но не бил заинтересуван да взима от нея за себе си.

— Освен списания — каза брат ми. — Тях ги обича.

Списания, а? Азар ми звучеше като много странен човек, но с група опасни последователи, затова предпочетох да си държа устата затворена.

— Ще го имам предвид.

Кухнята бе доста добре заредена и прекарах следващите няколко минути, преглеждайки какво има. Печката на газ, но такава няма (разбира се), вече свикнах с това. Намерих празна мивка, запалих огън с някакви въглища, които някой беше вкарал и готвих над тях. Изненадах се, когато видях, че има неплесенясало брашно и направих палачинки, заедно с няколко ивици бекон, които изпържих в тигана. Отворих консерва с плодов микс и разпределих всичко в няколко хубави съда, надявайки се да свърши работа. В очите ми това е пиршество, но кой знае с какво е свикнал този Азар?

От вътрешността на трапезарията се чу звънец.

Той шегува ли се? Звънец?

Но жените в кухнята скочиха в действие, сякаш ни засичаха време или нещо такова. Добре тогава. Сложих закуската на Азар на поднос и изпратих една от старите жени да я занесе, след което се захванах за работа, правейки куп палачинки за останалите от групата.

Брат ми се върна след кратко време.

— Азар каза, че закуската му е била хубава. От сега нататък ти ще му готвиш — изглеждаше удовлетворен.

— А ако откажа? — Попитах, обръщайки палачинката в тигана, който държах над огъня. В кухнята е още задимено, въпреки факта, че отворих прозорците и трябваше да сдържа кашлицата си. — Може би не искам да прекарам остатъка от живота си, готвейки за твоите bicijangueo^[4] приятели.

— Ти си тук, защото те защитавам. Вярвай ми, Ема, не искаш да видиш лошата страна на тези момчета — потупа ме по гърба, сякаш това отговаря на въпроса ми и се намръщи, когато видя тигана в ръцете ми. — Какво правиш?

— Ъм, правя повече палачинки? — Погледнах го странно. — Нали знаеш, помниш частта, в която каза, че ще готвя за всички въпреки че не съм предлагала?

Той поклати глава с широко отворени очи.

— По дяволите, не, Ем. Казах, че ще готвиш за Азар. Остави тези стари кучки да готвят за останалите.

Погледнах към „старите кучки“, които миеха чиниите в кухнята с няколко кофи вода, но не изглеждаха засегнати от оскърбителните му думи.

— Не можем да ядем това, което яде Азар. Неговото трябва да е по-добро — Бойд погледна нервно към вратата на кухнята, грабна чинията с прясно сготвени палачинки и ги хвърли в огъня.

Какво, по дяволите…? Преглътнах протеста си и се принудих да свия рамене, въпреки че това бе пилеене на храна. Лидерите са особени, а Азар изглежда по-особен от останалите лидери. Ако иска той да е единственият, ядящ хубава храна, нямаме много избор.

— Ами ако кажем, че съм изгорила тези, ще можем ли да ги изядем? — Попитах, предлагайки му машата.

Той помисли за момент и кимна, помагайки ми да извадя каквото можем от огъня.

Когато никой не започна да се приготвя за тръгване, за мен стана очевидно, че ще останем тук известно време. Така действат номадите — намират място, настаняват се или го открадват от друг и го напускат чак когато са изразходили всички ресурси. Те са като скакалците на апокалипсиса.

Или „ние“ сме скакалците на апокалипсиса, предполагам, след като неофициално съм с номадите. Искам да си тръгна, но съм достатъчно умна, за да знам, че това не е мой избор. Да си сам След за повечето хора е смъртоносна присъда и се съмнявам, че някой ще ми повярва, ако му кажа, че сама съм си добре. Бойд също не иска да си тръгвам. Ако стана и си тръгна сама, ще предположат, че съм откраднала нещо и ще тръгнат след мен така или иначе. Харесва ми или не, ще трябва да остана тук, докато не ме убият или изритат… или намеря начин да избягам, без да се самоубия.

Затова се приготвих. Докато другите се излежаваха наоколо и играеха карти през деня или отиваха на лов за повече гориво за моторите си, аз обикалях празните хотелски стаи. В тях нямаше много за спасяване, но успях да намеря някакви дрехи и обувки. Намерих и джобно ножче и няколко запалки, които скрих под матрака на леглото си, защото нямах съмнение, че ако Бойд ги открие, ще ми ги вземе. Уверих се, че нося оръжие по всяко време, покрита от глава до пети с дрехи, защото не исках някой да каже, че съм „пожелала“ вниманието на някой номадски насилник, и чаках. Гледах и чаках, което е едно от най-важните неща, когато си заобиколен от врага.

Не съм глупава — дори с брат ми тук, тези мъже не са ми приятели. Бойд би ме продал на мига, ако вярва, че ще има изгода. Правил го е и преди. За него съм ценна само докато съм полезна. Докато знам това, мога да бъда умна и да остана в безопасност. Заключвах вратата си всяка нощ, барикадирах я и спях с нож в ръка. Не ходех сама никъде и внимавах да не говоря с хората, освен ако не се налага. Мога да оцелея.

Не осъзнавах в какви големи проблеми съм се забъркала до деня, в който срещнах Азар.

Стараех се да стоя възможно по-далеч от него, да не се набивам на очи. По стандартите на повечето хора не съм секси, но съм млада, имам гърди и зъби и за повечето това е достатъчно. Знаех, че ако Азар ме поиска в леглото си, ще трябва да си тръгна или да свърша с куршум в главата, затова внимавах да не привличам внимание. Готвех храната му всеки път и винаги я изпращах по една от възрастните жени, която не искаше нищо повече от вниманието на шефа. Не излизах нощем да общувам с хората наоколо и стоях в стаята си. Успявах да остана незабележима за цяла седмица, преди това да се промени.

Една вечер Бойд се приближи към мен след вечеря. Това е едно от най-хубавите ми яденета, мислех си. Няма много неща, които можеш да направиш с боб и царевица от консерва. Тази вечер имахме пресен елен, който изпекох перфектно и го нарязах на тънко, след което подправих всичко. Успях да го приготвя преди Азар да зазвъни с този глупав, дразнещ звънец прекалено много.

— Справяш се добре, сестро — каза ми Бойд щастливо, сякаш е заинтересован от успеха ми. — Азар иска да ти каже здравей.

Спрях, изведнъж разтревожена.

— Не е нужно…

— Знам, но идвай — хвана ме за рамото и ме изведе от кухнята в трапезарията, където се бях заклела да не влизам.

Не бях напълно изненадана да видя, че стаята е изчистена от повечето мебели. Прибрани са в ъглите и масите са избутани настрани, освен най-голямата в центъра на стаята. Около всичките й страни са разположени столове и имаше бяла ленена покривка на масата. Изглеждаше луксозно чак до вазата с изкуствени цветя в центъра й. С гръб към нас седи един мъж. Дори вътре носи шапка и катове дрехи, включително и нещо, което изглеждаше като яке.

— Това е сестра ми — каза Бойд, избутвайки ме напред. — Много е развълнувана да е с нас.

Препънах се към масата и направих още няколко смели крачки напред, решена да изглеждам възможно най-незасегната, въпреки страха стягащ гърлото ми. Не познавам този мъж. Той може да е като всеки друг бандит, който иска просто да изнасилва, краде и убива. Ако е така, знам какво да очаквам.

Но тогава се обърна и ме погледна, а аз замръзнах.

Този мъж не е албинос.

Той е дракон.

Знам как изглежда дракон, когато е в човешка форма. Виждала съм го преди. Когато са хора, имат този странен люспест вид на кожата си и странно гъстата им коса е в същия цвят като кожата. Дотук добре и предполагах, че би минал за човек, ако не бях срещала друг дракон преди, но очите го издадоха. Те са светли като останалата част от него, с черни зеници, които бяха единственото доказателство за някакъв вид пигментация. Караха го да изглежда сякаш има малки, смъртоносни зеници и само подсилваха зловещото му излъчване.

Ноздрите му се разшириха леко, когато Бойд ме избута напред, с ръка на гърба ми.

— Ема е просто срамежлива — обясни Бойд. — Кажи здравей, Ема.

— Здравей — успях да кажа, опитвайки се да не зяпам. Това нещо с ноздрите? Знам, че съм го виждала това. Гаджето на Саша правеше това всеки път, когато се приближавах. Драконите са чувствителни към миризми, а аз съм покрита с розов парфюм, който да прикрива моята.

Азар наклони глава, оглеждайки ме. След това обърна поглед към Бойд многозначително.

— Аз ще съм навън — каза брат ми и ме остави сама с Азар.

По дяволите.

Драконът посочи към един от столовете на масата, канейки ме да седна. Гадост. Предполагам, че не можех да отхвърля поканата му. Издърпах стола и седнах на ръба на седалката, опитвайки се да изглеждам уверена и отегчена. Вероятно проваляйки се ужасно.

— Изнервям ли те? — попита той със следа от акцент в гласа му.

Бях изненадана от това колко гладък е английският му. Драконът на Саша изобщо не говореше и когато го правеше, беше на развален английски и гърлено. Може би греша. Може би не е дракон. Или просто съм луда.

Принудих се да свия рамене.

— Аз съм сама жена. Винаги съм нервна.

— Брат ти е тук.

Отново свих рамене.

Той се изкиска и звукът бе толкова гладък и изискан, че отново се усъмних в себе си. На външен вид може да е дракон. Сега обаче, докато общувах с него… не знаех.

— Умна си да не се доверяваш. Не се безпокой. Казах на мъжете ми, че не могат да те докосват без позволението ми.

— Ами моето позволение? — попитах, раздразнението си проби път през страха ми.

— А, но те се интересуват от моето разрешение, не твоето.

Беше прав. По дяволите.

— Защо съм тук? За да можем да установим правилата, когато дадеш разрешението си?

— Умна си. Харесва ми. — Сложи ръце на масата и сплете пръсти. Опитах се да не зяпам, но ноктите му са дебели и странни. Отрязани са късо, но изглеждат… странно. Нечовешки. Дакх — драконът на Саша — има нокти.

Отклоних очите си и се вгледах в собствените си длани. Нямах представа какво ще направи, ако знае какво подозирам.

— Ще си в безопасност от мъжете ми, докато ме удовлетворяваш — каза Азар.

Ето, идва. Стиснах челюст, поглеждайки го твърдо.

— Значи ще бъда само твоята курва, вместо на всички?

Ноздрите му отново се разшириха.

— Не точно. Ще продължиш да правиш храната ми. Остави другите мръсни женски да се грижат за останалите — размаха ръка разсеяно. — Освен за това, няма да имам нужда от услугите ти…

Изненадана съм.

— … освен за едно нещо.

Трябваше да знам.

— Което е?

Той отново ме огледа, бледите му очи се стесниха. Продължавах да очаквам цвета на очите му да се мени като на Дакх, но не ставаше. Просто изглеждаха странни и зловещи.

— Чифтосваш ли се с някой от мъжете тук?

— Какво? Не — направих физиономия. Най-бързият начин да си намериш белята е да прескачаш от легло на легло. Плюс това, мъжете тук са дефиницията за непривлекателност. Освен това… „чифтосваш“? Не „чукаш“? Не „спиш с тях“? Не „правиш секс“? Драконометърът ми пак се обади.

— Добре. Това да остане така. Колкото до парфюма ти, ще те помоля довечера да се изкъпеш и да не го носиш повече.

Гърлото ми пресъхна.

— Защото… искаш да спя с теб?

— Не. Искам облеклото ти. Онези малките, които носиш под панталоните си.

— М-моите гащички? — Този сериозен ли е?

Той кимна.

— Ще ми ги дадеш на сутринта. Без парфюм.

Добре, може би не е дракон. Може би е просто душещ гащички перверзник.

Глава 3
Ема

Не знаех за какво ще се използва бельото ми няколко дни.

Първо мислех, че това е още една странност на Азар и се подсигурявах да пазя дистанция от него. Той не показваше интерес към мен, затова малко се успокоих.

Една сутрин се събудих и когато излязох от стаята си, всички ме зяпаха и се подсмихваха в шепи. Не можех да разбера какво става. Потърках тайно носа си, за да съм сигурна, че нямам нещо на него и проверих дали ципа на дънките ми не е отворен. Видът ми не е необичаен и закуската мина нормално и тихо. Сготвих храната на Азар, почистих кухнята и започнах да се връщам към стаята си, но подсмихващият се пазач в коридора ме накара да спра. Не можех да разбера какво става.

Вместо да се върна в стаята си, отидох да потърся Бойд. Брат ми щеше да знае какво става. Но не можах да го намеря никъде, затова проверих навън.

Тогава видях група номади да стоят там с оръжия в ръце. Бойд беше сред тях и при появата ми се подсмихна.

— Дойде да провериш как върви ли? Ще те осведомим, ако имаме нужда от смяна.

— Смяна? Какво имаш предвид? — Местех поглед от лице на лице, но не виждах нищо, което да ми подскаже за какво, по дяволите, говореше. Всички стояха наоколо, държейки хлабаво оръжията си. Един като че ли носеше бронежилетка, а в двора имаше някакви метални съоръжения разположени около флагщока (металният прът, на който се издига знаме). — Какво правите, момчета?

— На какво ти прилича? Ловуваме дракон. Днес има силен вятър, затова условията са перфектни — Бойд отново се подсмихна. — Благодаря за помощта, между другото.

Помощ? Какво? Погледнах нагоре и ужас сви стомаха ми.

Гащичките ми — използваните ми гащички — се вееха на върха на флагщока. Пляскаха от вятъра, яркочервено парче плат на фона на синьото небе. Нищо чудно, че хората ме гледаха така зловещо. Това е нещо адски извратено.

— Защо бельото ми е на флагщока?

— Миризма — каза Бойд безцеремонно. — Азар каза, че драконът ще дойде, ако те подуши във въздуха.

Почувствах как устните ми се свиха от отвращение и шок. Затова ли искаше бельото ми? Защото се опитваше да примами дракон?

— Защо искаме дракон тук? Мислех, че идеята е да ги държим далеч от тук? — Посочих към брат ми. — Нали затова се мажете с урина от елен както ни научи Джак? — Явно е разпространил информацията, защото много от мъжете прикриваха миризмата си. Поради това в хотела се задържаше доста сериозна воня, но никой не възразяваше.

— Не и ако искаме да хванем дракон.

— Какъв дракон?

Бойд ми се намръщи и сви рамене.

— Не знам. Някакъв. Има един в района. Защо ме притискаш, кучко?

Понякога мразя брат си. През повечето време, всъщност. Как идваме от едно и също семейство? Затворих вратата и се върнах вътре, защото не исках да започна битка с брат си пред всичките му приятели. Знам как ще завърши. Ще изгубя и ако Бойд действа така, сякаш ме мрази, ще бъда лесна мишена за всеки, който иска да опита късмета си. Но, по дяволите, гадно е да трябва да отстъпвам постоянно.

Дракон. Опитват се да хванат шибан дракон. Тези са луди.

Замислих се за Азар и зловещите му, почти прекалено аристократични маниери и поклатих глава. Пожелах си да съм обратно в бензиностанцията. Сама. Не съм сигурна дали наистина мислеха, че ще проработи или просто угаждат на Азар. Какъвто и да е случаят, иска ми се да не съм наоколо, за да видя как се случва.

Прекарах по-голямата част от деня, четейки книга в стаята си. Романс е, защото Саша има много от тях и се надявах да я видя отново. Може би можем да поговорим, ако успея да се освободя от Бойд, Азар и другите. Липсва ми да имам приятелка. Освен Саша не съм имала друга след Разрива. Бойд винаги ме държеше далеч от другите в града, а Джак беше самотник. За кратко време беше хубаво да имам приятел, с когото да си говоря и който да разбира борбата да си момиче в След. Какво е да оцеляваш така. Обръщах страницата на книгата си и се чудех дали Саша е осъзнала, че ме няма, когато чух оглушителен рев.

Изправих се рязко в леглото, хвърляйки книгата на пода. Сърцето ми биеше силно и погледнах през мръсния прозорец на стаята. Нещо златно мина пред него и се хвърлих на пода, задъхвайки се от страх.

Искаха дракон и един дойде.

По дяволите.

Странно, но не чух оръжията да стрелят. Не че има значение — драконите не могат да бъдат ранени от куршумите. Хванах ножа си само защото се чувствах ужасена без оръжие в ръка и се върнах до прозореца.

Нещо тежко удари стената отвън и сградата се разтресе. Надзърнах навън, опитвайки се да видя какво става и в следващия момент забелязах ноктест преден крак да се придвижва по стената и голяма глава, която се наведе. Драконът бе отстрани на сградата и се опитваше да погледне вътре.

Залагам десет долара, че знам за кого се оглежда.

Мамка му, мамка му, мамка му. Отхвърлих стола, блокиращ вратата ми и излязох в коридора. Драконът изрева отново, сградата пак се разтресе. Страхът ме накара да се потя и изтрих длани в дънките си, отчаяно опитвайки се да мисля. Къде можех да се скрия? Тръгнах надолу по коридора, опитвайки се да намеря най-подходящото място за криене. Знам, че драконът на Саша не я е наранил, но няма гаранции, че този няма да го направи.

Свих зад ъгъла и един от номадите беше там, чакайки. Казваше се Том, с един липсващ зъб и мърлява брада. При появата ми вдигна брадичка и посочи напред.

— Хайде.

Облекчена, че ще ми покаже безопасно място, го последвах… докато не осъзнах, че се опитва да слезе по стълбището.

— Не можем просто да слезем…

— Можем, защото ще кажеш здравей на новия ни драконов приятел. Заповеди на Азар.

— Чакай, какво? Не! Аз…

Том потупа оръжието си и ме погледна строго.

По дяволите.

— Защо всички тук са толкова откачени? — Изръмжах и когато Том бутна рамото ми, започнах да слизам по стълбите.

Смърт от дракон или смърт от оръжие. Не е голям избор. Стиснах зъби, сдържайки желанието си да побягна като пиле, когато бутнах двойните врати на хотела и излязох на слънце. Драконът се беше издигнал в небето и виждах силуета му през облаците, докато прикривах очите си, погледнах нагоре.

— Ето я. Доведи я тук — извика познат глас. Шибаният Бойд. Защо брат ми е този, който непрестанно ме забърква в опасни ситуации? Той е като цирей на задника ми. Трябва да се разкарам от него и това място. Не „някой ден“. Скоро. Като довечера. Няма значение дали ще започнат да ме преследват — ако изпратят дракони в моя посока, няма да живея дълго така или иначе.

При положение че съумея да оцелея.

Но драконът не атакува. Много странно. Кръжеше над нас и се разтреперих, когато пристъпих по-навътре в двора. Бойд и другите имаха каски и бронежилетки, оръжия в ръцете си, но и те не атакуваха.

Драконът отново направи кръг над нас.

— Мирише на парфюм — изкоментира някой, бутайки ме няколко стъпки напред с края на оръжието си. — Някой да има кърпа?

Бойд ми подаде бутилка вода.

— Използвай блузата си и се почисти, Ема. Не можем да оставим дракона да се измъкне.

С пресъхнало гърло взех бутилката и се вгледах в брат си.

— Бойд…

— Просто го направи — излая с нервен глас, докато гледаше кръжащия дракон над нас. — Не знаем колко дълго ще бъде в добро настроение.

Не грешеше. Чувствах се в капан. Ядосана, уплашена и нещастна, съблякох блузата си, доволна, че нося най-грозния и удобен сутиен днес. Намокрих блузата и изтърках кожата си с нея, гледайки брат си, докато го правех. Почистих врата си, под мишниците и тогава — защото, хей, никое унижение не е напълно завършено без хубаво публично изтъркване на гениталиите — между бедрата си. След това пуснах блузата на земята, която се приземи с мокър звук.

— Щастлив ли си?

— Ще видим — каза Бойд, отстъпвайки. — Може би ще искаш да клекнеш близо до колата, за да не те вземе.

Да ме вземе?! Нещастник. Долазих до спряна кола на паркинга и се свих до предната гума, проклинайки тихо брат си. Майната му на Бойд. Майната им на тези номади и майната му на Азар, че мисли, че това е добър план. Напълно ужасена съм и съм доста сигурна, че ще свърша, крещейки, докато бягам, ако драконът се гмурне още веднъж.

— Идва — изкрещя някой. — Пригответе се!

Мъжете се разпръснаха и преглътнах хленча си от страх, затваряйки очи. Чаках края.

Чу се силно тупване на асфалта и след това настана тишина. Отворих едно око и видях свит мъж, със златна кожа и дълга, разрошена от вятъра коса. Златен навсякъде, с малки рога на главата си и шипове, които се простираха от лактите надолу по ръцете му. Когато се изправи, осъзнах, че е гол. Погледът му се местеше от един на друг номад бързо, преди да се насочи към мен. Очите му, вихрещо се златно върху златно, което помня, че съм виждала и преди.

Гледаше към мен, както Дакх гледа Саша.

Сякаш иска да ме чука и изяде едновременно.

Мъжът-дракон изглежда толкова див, груб и неопитомен, че съм заинтересована, въпреки ужаса си. Не смеех да мръдна, докато се приближаваше и той се пресегна и погали бузата ми, пръстите му горяха от топлина. О! Стоях, взирайки се в очите му.

Той ме гледаше с интерес, силните му, прекрасни черти ме поглъщаха с един поглед. Ноздрите му се разшириха, докато поемаше мириса ми и тогава докосна гърдите си.

— Зохр.

Думата е гърлена и плътна и знам, че това трябва да е името му. Когато докосна гърдите ми, избъбрих името си.

— Ема.

— Ем-ма — прошепна, казвайки го като милувка.

О! Никой не е казвал името ми така преди. Не знам какво да мисля. Очарована, продължих да го гледам. Мисля, че се чувства по същия начин като мен, защото продължи да ме оглежда, погледът му се плъзгаше по мен, сякаш съм най-интересното нещо, което някога е виждал и не знае какво да прави с това.

Но тогава изражението му се промени, появи се гняв. Наведе се ниско, тъкмо преди трима номади да го завържат.

Препънах се назад, шокирана. Някой ме грабна за врата, вдигайки ме от земята и се задавих, мятайки се.

— Хванах я — изръмжа Том. Гледах, борейки се да дишам, когато посочи към дракона. — Ако искаш тя да живее, спри да се бориш.

Исках да му кажа, че драконът не разбира английски. Че имат нужда от ментална връзка, за да говорят с хората. Но Зохр ме погледна, виждайки как драсках прекалено стегнатата ръка на Том.

И наведе глава.

Ръката на Том се отпусна достатъчно, за да мога да дишам и се задъхах, удряйки го с ръце.

— Добро шоу — прошепна в ухото ми и бях принудена да гледам, докато Зохр е закопчан с яка и нещо, което изглеждаше като жилетка с шипове, само че шиповете са от вътрешната страна. Мога да предположа за какво са — ако отново се трансформира, тези гадно изглеждащи остриета щяха да разкъсат крилата му на парчета. В капан е в човешката си форма. Сложиха окови около ръцете и краката му и някой се приближи — Стария Джери, „докторът“ на групата — и заби игла във врата му.

Докато гледах, в очите на Зохр проблесна ярост, преди да се строполи на земята в безсъзнание.

Всички се смълчаха. Направихме невъзможното. Заловихме дракон.

Не, помислих. Аз не съм част от групата. Нямах избор. Хванах шепа от космите на ръката на Том и завъртях силно.

— Ау! Шибана кучка!

Той ме освободи и аз се препънах напред, държейки насиненото си гърло.

— Ти… проклет… задник — закашлях се. — Какво, мамка му, беше това?

— Млъкни — каза ми Бойд, идвайки до мен и хващайки ръката ми, ме издърпа да се изправя. — Това е просто част от плана, Ема. Не целим да те нараним.

— Не ти си този, на когото устата му бе запушена! — изпротестирах.

— Ако опита това отново, ще я застрелям в главата — каза Том, триейки ръката си. — Драконът може да чука мъртвото й тяло, ако питате мен.

— Никой няма да нарани женската — спокоен, нисък глас каза, прекъсвайки караницата. Всички млъкнаха при тихите думи на Азар. Погледнах към зловещия, твърде блед лидер и забелязах как ноздрите му се разшириха леко. Точно както направи Зохр. Погледът му се фокусира за миг върху мен и каза:

— Ще имаме нужда от нея, за да пазим дракона. Ако падне и косъм от главата й, ще отговаряте пред мен.

Предполагам… че съм в безопасност. Поне за сега.

Но съм в още по-голям капан. Нямаше да оставя горкия дракон в ръцете на тези хора. Спомних си за начина, по който ме погледна. Сякаш е намерил най-хубавото нещо в живота си. Сякаш най-накрая е открил приятел. Имаше радост. Радост, надежда и толкова много любов, че накара гърлото ми да се свие, само щом си помислех за това.

И аз бях причината да го заловят.

Не мога да го оставя. Ще изоставя Бойд без дори да се замисля. Но Зохр? Моя е вината, че е хванат и ще намеря начин да го освободя. Но как?

Нямаше да мога да помогна на Зохр веднага. Нещата в лагера станаха доста хаотични за известно време. Един от номадите — някакъв тип, ниско в йерархията на име Тейт — помогна да отвлекат някого наблизо и бях шокирана, виждайки приятелката си Саша. Изглежда, Азар възнамеряваше да залови повече от един дракон и Тейт някак бе разбрал, че Саша е половинка на дракон.

Отне няколко дни, но успях да помогна на Саша да избяга. Докато бягахме, драконите атакуваха. Драконът на Саша и един от приятелите му нападнаха владението на Азар и в една изпълнена с кръвопролитие нощ избиха половината номади… включително и Бойд. Шокът ми бе така силен, че дори не можех да изпитам тъга за загубата му.

Саша предложи да ме вземе със себе си. Обеща да ме пази в безопасност.

Исках да тръгна с нея повече от всичко на света.

Но Зохр бе в капан и аз нямаше да го изоставя. Не можех да си простя, че аз съм причината той да е тук. Била съм в опасност и преди и знам как да се справя със ситуацията. Просто знаех, че ще е нередно да го изоставя.

Затова останах… само се надявам, това да не е най-голямата ми грешка.

Глава 4
Ема

— Стой мирно — каза ми дрезгав глас. — Престани да шаваш.

— Съжалявам — казах покорно и наведох глава, когато Стария Джери отново заби иглата в скалпа ми. Радвах се, че не мога да видя какво прави там. Насилих се да остана неподвижна на стола. — Просто боли адски много.

— Следващият път гледай да не позволиш да те използват за заложник — рязко ми каза Стария Джери. Усетих подръпване и чух звук от срязване. След миг главата ми бе увита с дебел бинт. — Готово. Като нова си — засмя се той на собствената си шега.

— Благодаря, Джер — изправих се, трепвайки леко. Чувствах стягане в главата си и адска пулсираща болка заради шевовете. Предполагам, че трябваше да кажа на Саша да не ме удря толкова силно, но поне бе правдоподобно. Никой не оспорваше лоялността ми, особено след като прекарах цяла нощ, плачейки заради нараняванията си… и заради загубата на тъпия ми брат.

Мразех Бойд, но по някакъв начин, присъствието му ми осигуряваше някакъв вид безопасност. Все пак беше единственото ми семейство. Сега си нямах никого. Нищо. Нямах дори приятелка в лицето на Саша.

Извадих няколко стари протеинови блокчета от чантата си и ги предложих на Стария Джери като заплащане за шевовете. Сухото му лице светна и засия към мен, усмивката му бе пълна с дупки от липсващи зъби. Джери е най-милият от групата номади. Все още е кръвожаден убиец, но понякога имаше следа от бащинско отношение. Взе блокчетата и посочи към мен.

— Ако скъсаш шевовете, ела пак да те закърпя.

— Ще дойда. Засега предполагам, че ще е най-добре да се върна на работа — потупах превръзката на главата си, метнах раницата на рамо и се насочих към вратата на малката сграда, представляваща лазарета на Джери.

Навън лагерът на номадите бе пълен хаос. Сгради пушеха, други бяха напълно разрушени. Имаше мъртви хора навсякъде и прецених, че Азар е загубил половината си хора при атаката последната вечер. За мен това бе лошо, тъй като този факт, щеше да го накара да беснее и щеше да го направи непредвидим за известно време.

И все пак бях доволна, че Саша и Дакх се измъкнаха.

Нямаше да мисля за Бойд. Иначе отново ще се разрева. Той дори не ми липсваше. Не и наистина. Мисля, че съм просто… тъжна за миналото ни. Той беше последната ми връзка със семейството, което имах някога.

Сега съм наистина сама.

Не можех да си позволя да се самосъжалявам. Вместо това реших да огледам пушещата околност. Старият хотел остана почти цял, но едната страна на сградата бе овъглена. Още няколко сгради горяха и мъжете се щураха наоколо, опитвайки се да спасят каквото могат. Азар стоеше наблизо, гледайки ги като сърдит демон. Потреперих от вида му и се насочих към входа на хотела.

Последното нещо, което исках, е да привлека вниманието на Азар.

Бутнах двойните врати и вместо да се насоча към кухнята, завих към страничния коридор, водещ към долния етаж, където имаше вътрешен басейн. Последните думи на Саша звъняха в ушите ми.

Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.

О, Боже. Или съм най-големият идиот на света или… е, не, само най-големият идиот на света. Нямаше „или“ там. Разбира се, знаех как да укротя дракон. Не съм очарована от мисълта, но…

Но трябваше да направя това, което беше правилно, нищо че не го чувствах като нещо нормално.

Влязох при вътрешния басейн. Прозорците бяха мръсни, но почти непокътнати и стаята бе голяма и просторна. Самият басейн беше празен, като гигантска бетонна вана. В средата на басейна, окован за дъното, имаше мъж. Определено не е човек, очите му са черни като нощта и тялото му е покрито със същите люспести форми като на Дакх. Ръцете и краката му са широко разтворени, приковани долу с белезници. Едва можеше да движи тялото си и знаех, че трябва да изпитва агонизираща болка. Оковите бяха конструирани така, че да не може да променя формата си, разбира се. В момента, в който се опиташе, щеше да бъде обезглавен или крилата му щяха да бъдат разкъсани — а може би и двете. Азар не поемаше рискове. Уредите около главата и шията му изглеждаха невероятно болезнени и не исках да мисля за острите неща, притиснати в златния му гръб.

Едно по едно.

Кърт пазеше „затвора“ на мъжа-дракон. Влязох в стаята с басейна и посочих зад мен.

— Хей, Кърт. Азар има нужда от повече доброволци навън, за да угасят огъня в един от навесите. Каза ми да дойда тук и да наблюдавам дракона, след като не съм в добра форма сега — посочих към превръзката на главата си и направих гримаса. Предполагам, че този удар по главата беше добра история за прикритие.

Кърт почеса дебелия си корем и подсмръкна.

— Мамка му. Защо трябва да върша цялата мръсна работа?

Успях да кажа смирено „Съжалявам“ и да взема оръжието, което ми подаде. Прокле под нос и излезе, вървейки по-бързо, отколкото някога съм виждала да се движи дебелият му задник. Никой не си позволява да кара Азар да чака.

Гледах го докато изчезна и затворих двойните стъклени врати към басейна, заключвайки ги зад себе си. След като го направих, оставих оръжието, махнах превръзката от главата си и бухнах косата си колкото мога по-добре около болезнената рана, за да я закрия. Не желаех да изглеждам като инвалид, което е един вид глупаво, предполагам. Не смятам, че Зохр ще го е грижа как изглеждам.

Хванах металната стълба, която водеше в басейна и влязох вътре. Правила съм това няколко пъти, за да храня мъжа-дракон, след като беше окован и не можеше да се помръдне дори на сантиметър. Стъпките ми бяха шумни по напуканата мазилка и когато той се обърна към мен, очите му се промениха в златно гледайки ме как се приближавам.

— Ем-ма — произнесе.

— Здравей, Зохр — казах меко. — Ще ти помогна. Просто… вярвай ми, става ли?

Ема, има само един начин да укротиш дракон. Знаеш как.

И започнах да се събличам.

Глава 5
Ема

Тук съм, за да оправя дракон. Боже.

В ума ми идеята звучеше толкова добра, но сега, когато се взирах надолу в него и събличах дрехите си, го обмислих за втори път. Дори трети. И след това пак. Истината е, че не знам дали е правилното нещо, но не мога да комуникирам със Зохр. Ако не мога да комуникирам, не мога да го спася.

Дори сега той се дърпаше и извиваше във веригите си, местейки се напред-назад, сякаш може да ги разкъса със силата на волята си. Хвърлих блузата си настрани и спрях, когато стигнах до сутиена и дънките си, защото не исках да се нарани.

— Успокой се, chacho^[5].

Той изръмжа тихо, оголвайки зъбите си. Погледът му бе съсредоточен, с въртящо се черно и златно и ноздрите му се разшириха. Не знаех дали ме мисли за предател или откачаше, защото искаше да ме докосне. Дали… да го целуна? Малко предварителна игра, за да му покажа какво ще се случи? Или да го оставя да осъзнае, че не съм тук, за да обсъждам политиката? Закърших ръце изпълнена с колебания.

Зохр щракна със зъби към мен и бързо промених решението си — никакво целуване. Не и ако се опитва така да захапе въздуха. Захапката му без съмнение ще е смъртоносна. Значи просто преминавахме към същината. Събух бельото си и реших да оставя сутиена си, в случай че се наложи да изчезнем бързо от тук.

— Надявам се, че си падаш по брюнетки — казах му, докато кляках до него в празния басейн. Бедрата му са обвити с хавлиена кърпа. Фактът, че някой се беше замислил за благоприличието, може би бе странен, но предполагам, че Кърт и другите стражи не искаха да гледат пакета на дракона през целия ден. Внимателно махнах кърпата и оцених ситуацията.

Добре. Неведнъж драконът на Саша, Дакх, бе стоял гол пред мен и Саша ми бе обяснила, че драконите не споделят човешката скромност. Също помня, че бях изненадана как може някой да има бейзболна бухалка между краката си. Изглежда, че всички дракони са щедро надарени, защото пакетът на Зохр определено беше огромен. Доста неудобно изглеждащ размер всъщност, а нямах лубрикант.

— Това може да е сложно — казах му с нисък глас. Членът му бе наполовина еректирал и докато го гледах той се изправи пред погледа ми, издължавайки се и надебелявайки до пропорции, които ми се виждаха още по-заплашителни. Златният цвят на кожата му бе по-наситен тук, а кожата по-малко люспеста. Главата на пениса му изглеждаше по-голяма от тази на човешките мъже, но имайки предвид, че всичко при него изглеждаше по-голямо от човешките размери някак не бях учудена. Стиснах бедрата си леко разтревожена.

Никой не е казал, че трябва да е забавно.

Все още можех да се откажа. Никой нямаше да разбере, ако избягам точно сега, и никой нямаше да ме вини. Беше пълна лудост да мисля, че мога да изчукам дракон, само с целта да осъществя ментална връзка с него и да му помогна да избяга. Всеки на моето място просто би прерязал гърлото му, ако толкова държи да го избави от страданията му. Все пак драконите са врага. Всеки на моето място би сметнал, че не му дължи нищо.

Погледнах надолу към Зохр. Той ме гледаше, в този момент в очите му имаше повече златно, отколкото черно.

— Ем-ма — прошепна. Каза го като… милувка.

Не можех да го изоставя.

Затворих очи и умствено се подготвих за това. Можех да правя безчувствен секс. Наистина можех. Това беше нещо често срещано След. Жените разменяха телата си за защита или провизии през цялото време във фортовете. Разбира се, аз бях изритана от форт доста отдавна и ако някой разбереше, че все още съм девствена, щеше да се постарае да промени този факт, без значение дали бих искала да участвам в това доброволно или не. Девствениците в След са толкова често срещани, колкото и еднорози.

Но девствеността ми нямаше да ми помогне в сегашната ситуация, затова бе време да продължа.

— Ти и аз ще станем много добри приятели, Зохр — прошепнах му, прехвърляйки единият си крак над бедрата му и възсядайки го.

— Ем-ма — прошепна отново и изръмжа ниско.

Замръзнах на място, мислейки, че съм го наранила. Че тежестта ми близо до бедрата му някак му е причинила болка или притискам жилетката с шиповете. Но той облиза устни, очите му станаха напълно златни и осъзнах, че не чувства никаква болка. Съгласен е. Иска да го докосна.

И въпреки че го чувствах странно и грешно, бях възбудена. Може би е от опасността на ситуацията или фактът, че доминирам над този голям, страшен индивид, който можеше да ме разкъса на парчета, ако е свободен. Може би е заради начина, по който ме гледа, сякаш иска да ме погълне цяла. Каквото и да е, потреперих и почувствах лек пулс на желание ниско в корема си.

— Никога не съм правила това — прошепнах му, слагайки ръка на гърдите му. — Затова ще трябва да си търпелив с непохватността ми.

Той не каза нищо — вероятно не разбираше какво му говоря, но ме гледаше, напълно съсредоточен. Кожата му бе пламтящо гореща срещу моята, почти болезнено. Наместих бедра срещу неговите и той отново изстена. Членът му е в капан между телата ни и го чувствах огромен.

Трябваше да спра да протакам. Просто трябваше да го направя.

Облизах сухите си устни и се подпрях на ръце и колене, повдигайки бедра, за да се опитам да го насоча в мен. Очевидно беше, че не знам какво правя и след няколко странни побутвания, се пресегнах помежду ни и го хванах с ръка.

— Съжалявам, ако това е странно — кожата му е изгарящо гореща и когато поставих главата му срещу сърцевината си, той не бе единственият, който изсъска. Не знам дали съм достатъчно мокра за това. Не знам дали съм готова. Не знам дали няма да ме изгори отвътре навън.

Но помня боготворящия поглед на Саша, когато погледнеше към Дакх. Това трябва да проработи.

Задържах дъха си, нагласих го и потънах надолу. Първо имах чувството, че няма къде да отиде, след това усетих опъващо, неприятно разтягане. Потрепнах незабелязано, но решителността ми ме накара да продължа да натискам.

— Ем-ма — изръмжа той отново и бедрата му надигнаха, тласкайки в мен.

Издадох изненадан писък, защото това не е съвсем приятно усещане.

— Бавно, нали? Нека е бавно.

Очите му се фокусираха върху мен, ноздрите му се разшириха и замръзна. Съсредоточен е в изражението ми, сякаш чакаше аз да определя темпото.

Усмихнах се странно със стегнато лице, докато се опитвах да натисна повече. Имах чувството, че вече е влязъл прекалено, но когато прокарах ръка между нас, от дължината му можех да кажа, съм поела едва върха му. Е, по дяволите. Освен това и болеше. Трябва да съм прекалено суха. Дори девствениците знаят, че ако не си готова, няма да стане нищо. Но е трудно да се възбудиш, когато бързаш и си ужасена.

Трябва да се успокоя.

— Просто бъди търпелив с мен, става ли, Зохр? — Сложих ръка на стомаха му и погалих кожата му, защото бе изгарящо горещ и под пръстите ми чувството е изненадващо хубаво. В мен също беше почти прекалено горещ, но под ръката си го харесвах. Целият е мускулест и коремът му е набразден и съм очарована колко твърдо е тялото му. Вече не срещаш много добре оформени мъже. Или са прекалено слаби и жилави, като Джак, или преяждаха и бяха мързеливи, като брат ми. Зохр, в човешката си форма, не беше нито едно от тези неща. Не изглежда да е имал и един мързелив, бездеен ден в живота си. Един вид е привлекателно. И колкото повече го докосвах, толкова повече усещах главата на члена му, която бавно влизаше в мен.

С ръка, все още върху стомаха му, се пресегнах между бедрата си и започнах да се докосвам. Това е единственият начин, който знам, за да ускоря нещата. Разделих гънките си и прокарах върха на пръста си върху клитора и останах леко шокирана да усетя колко интензивно е усещането. Причина за това сигурно бе фактът, че съм го възседнала, а голямата му дължина, навлизаше в мен.

Ахването ми го накара да изсъска през зъби. Изглежда очите му ставаха все по-златни и когато пак погалих клитора си, вместо да се опитва да бута срещу мен, завъртя леко бедра. Достатъчно, за да накара през мен да преминат различни чувства и този път бяха хубави. Изхленчих, дразнейки се още малко, преди да докосна ствола му. Разстоянието помежду ни намаляше, което означаваше, че съм поела повече от него.

Не можех да реша дали е очарователно секси или напълно непривлекателно и дали е редно да съм възбудена или не. Обаче, по някакъв начин, бях. Разклатих бедра срещу неговите, играейки с клитора си и той отново изръмжа името ми. Звукът бе едновременно възхитителен и малко плашещ.

— Помагам ти — казах му задъхано. — Правя го, за да те освободя. Нищо повече.

Ужасна мисъл мина през ума ми. Ами ако не иска това? Ако заради това е цялото ръмжене? Ако го изнасилвам? О, Боже. Мисълта ме накара да откача и го погледнах разтревожено.

— Зохр? Ти съгласен ли си с това?

Той не отговори. Разбира се, че не отговори. Сложих ръка на стомаха му и започнах да се надигам, но движенията му станаха обезумели, ръмженето се усили.

— Ем-ма — задъха се трескаво. Черното се промъкна в очите му. — Ем-ма!

Мисля, че това означаваше „остани“. Отпуснах се срещу него и го погледнах въпросително, кимвайки му, за да видя дали ще ми върне жеста. Не го направи, но очите му отново станаха успокояващо златно. Значи това беше. Облекчена се раздвижих и от гърлото ми се изплъзна лек стон, защото стегнатото, неприятно усещане започна да избледнява. На негово място се появи… нещо невероятно. Още се чувствах пронизана, но по някакъв доста възбуждащ начин. И цялото ми тяло бе много по-чувствително. Когато плъзнах ръка по гърдата си и стиснах зърното, сякаш всичко дълбоко в мен изтръпна. Бедрата му промениха положението си и от това в мен избухна огън. Овлажнявах се и всеки път, когато докосвах клитора си, сякаш пламвах още повече. Никога преди не съм усещала нещо толкова интензивно. Сексът със Зохр — ако може така да се нарече това странно чифтосване — усилваше всяко чувство.

Простенах, когато седнах върху нещо, и осъзнах, че съм го поела изцяло. Не изглеждаше възможно, но сега, когато съм настанена върху него и бедрата ни се срещаха, чувството беше… хубаво. Правилно. Перфектно. Подпрях се на него и се повдигнах, опитвайки се да намеря ритъм, чрез който той — а може би и аз — да свършимм. Не знам дали и двамата не трябва да го направим, но реших, че ако се налага, ще го накарам да свърши, а после сама ще се докарам до края.

Но той би трябвало да има повече опит от мен. Когато раздвижих бедра, той повдигна своите, добавяйки триене помежду ни. За нула време дъха ми се накъса, а дълбоко в корема ми се зароди любопитна болка. Не е точно оргазъм — моят обикновено не е нищо особено, и идва доста бързо. Този обаче е като бавно, мудно преследване и не можех да го извикам на повърхността. Раздразнена се раздвижих по-бързо, вкарвайки го дълбоко в мен. Бедрата ми удряха неговите всеки път, когато слизах надолу, и когато се срещнехме, телата ни издаваха мокри, засрамващи звуци, от които вероятно щях да се разтревожа по-късно. За сега съм фокусирана върху крайната цел.

Повече от всичко.

— Ем-ма — изръмжа Зохр, тялото му застина под моето. Щракна със зъби към мен и зачака.

Спрях неистовите си движения, задъхана.

— Какво? Какво има?

Той отново щракна със зъби и повдигна брадичка, като оголи врата си. Не разбирах за какво ме моли. Когато го направи отново и ме погледна, се зачудих дали не иска да имитирам това, което прави. Щракнах със зъби към него, но това го накара само да изсумти неудовлетворено. Може би иска да се движа по определен начин? Но когато се опитах да завъртя бедра, той затвори очи, пот се появи на челото му. Концентрира се силно и не съм сигурна, че му помагах.

— Иска ми се да знаех какво искаш — промърморих. Разбира се, ако знаех, това нямаше да е необходимо. Въпреки това е съвършено странно да си възседнала мъж и да се чудиш дали всичко, което правиш, е грешно.

След момент той си пое дълбоко дъх, той отвори очи — напълно златни очи — и щракна към мен със зъби и повдигна брадичката си, показвайки врата си.

Проблясък на осъзнаване мина през мен и вдигнах глава, оголвайки врата си.

— Ем-ма — издиша той и е ясно, че е развълнуван. Щракна със зъби, главата му се придвижи напред.

Да не… да не иска да ме ухапе?

Сложих ръка на врата си и погледът му се промени на пълно облекчение. Точно това иска. Иска да ухапе врата ми. О, Боже. Погледнах тези дълги, бели резци. Саша никога не спомена нещо такова. Не знам какво да мисля.

— Искаш да ме убиеш?

Но той само щракна със зъби, след това изви глава, оголвайки врат. Движенията му ставаха все по-неистови, кожата му лъщеше от пот. Когато се опитах да се движа над него и да задам ритъм, той изстена и затвори очи, отклонявайки лице. НЕ иска да продължа. Не така.

— Не разбирам — казах, чувствайки лека паника. — Какво правя грешно? — Знам как работи секса. Гледала съм филми, чела съм книги — по дяволите, виждала съм хора във фортовете да се чукат в алеите, когато си мислеха, че никой не гледа. Не е все едно сексът да е мистерия.

Но никога не съм правила секс с дракон и не знам от какво има нужда. Иска ми се да бях питала Саша повече.

Зохр пак щракна със зъби към мен с отчаян поглед. Сякаш захапването е на живот и смърт, и се тревожех, че ще разваля нещата, ако не му позволя. Но съм ужасена от мисълта. Ами ако разкъса гърлото ми?

Но това може да е начинът, по който да се свържат умовете ни. Ако не мога да го видя отново и това е единственият ни шанс да сме сами? Ако сбъркам сега и никога не получа друг шанс?

Ако ме убие… е, може би просто ще улесни работата на Азар. Не знам дали ще се измъкна от това жива така или иначе.

Поех си дъх и се наведох напред, към тези щракащи зъби.

Глава 6
Зохр

Не съм сигурен дали сънувам или съм буден.

Лудостта изглежда като безкраен кошмар. Няма облекчение от нея, няма радост, няма мисъл, освен тази на омразата. Понякога бързо се появява прекрасно лице, със светло кафява кожа и тъмна, гъста коса, падаща по раменете й. Ем-ма. Лицето има име, но изчезва в лудостта прекалено бързо.

Досега.

Сега Ем-ма дойде отново. Появи се от тъмнината и за момент знам кой съм. Аз съм Зохр, един от гордите Драконѝ-воини. Ръцете й галеха тялото ми и гласът й е мек. Не разбирам думите, чувам само гласа, който успокоява огъня в ума ми. Повтарях името й, отново и отново, понякога на глас, понякога на ум. Тя се усмихна и ми показа изтъпени малки зъби, но това не намали страстта ми към нея.

Тази ще бъде моята половинка.

Опитах се да се пресегна към нея, но ръцете ми бяха задържани долу. Не можех да ги мръдна, нито краката си. Нещо тежко придържаше врата ми и покриваше гърдите и раменете ми. Някакъв вид клетка и можех да почувствам бодежите от острите ножове срещу кожата си. Не се променяй в бойна форма, предупреди умът ми и си помислих за крилата си, уязвими срещу това, разкъсани. Няма да се променям. Трябва да съм силен.

Силен за половинката си. Моята Ем-ма.

Тя проговори отново и плъзна бедрата си над моите. Почувствах меката топлина на вагината й, плъзгаща се по пениса ми и през мен мина силна нужда. Докосна ме, каза още нещо и бавно се настани върху мен.

Това… това е отвъд всяка мисъл.

Влагалището й е тясно, стягането почти непоносимо. Усещането е прелестно и се задъхвах отчаян, ароматът на чифтосването й изпълни въздуха. В началото е слаб, но докато говореше, докосна себе си и той се появи. Можех да помириша топлината й, нуждата й и тя изстена от удоволствие, докато потъвах в тялото й. Тя ме яздеше, за да ме бележи, а не обратното. Едновременно съм шокиран и очарован. Драконѝ-воин яхва женска и я белязва. Никога не бях чувал женска да е белязала мъжки, но тази го правеше.

Може да получи каквото иска от мен, докато остане с мен.

Прекрасното лице на Ем-ма е очарователно за гледане, докато стенеше и се движеше нагоре-надолу по мен, определяйки ритъма. Гледах я с глад, решен да науча какво й доставя удоволствие. Това е моята половинка. Искам да знам всичко за нея. Няма значение, че е повече от очевидно, че не е Драконѝ. Тя е една от другите — противно миришещите хора, които се скупчваха в мръсните си кошери и вкусът им беше отвратителен, като миризмата им.

Но не и моята Ем-ма. Тя не е за ядене. Тя е за мен, за да я обичам и защитавам.

Вагината й се стегна около дължината ми и изсъсках, надигайки се, за да посрещна движенията й. Чувството е твърде хубаво и знаех, че тялото ми, изгладняло за нея, няма да издържи дълго. Не и за това първо чифтосване. Тя трябва да се наведе, за да бележа гърлото й и да й дам целувката на огъня, която да ни свърже. Трябва да споделя духа си с нея. Но когато тя продължи да ме язди, довеждайки и двама ни по-близо до освобождението, започнах да се тревожа.

Защо не ми дава гърлото си?

Освобождението завря в тялото ми, изпълнено с бурна нужда, но се борех с него. Отне всяка частица от силата ми, за да не се излея в нея, преди да я бележа като моя. Не мога. Ако не е моя половинка, ако не е приела огъня ми, освобождението ми ще я изгори отвътре. Щракнах със зъби към нея, показвайки, че трябва да ми подаде гърлото си, но тя не ме разбра.

Драсках веригите си, огъвайки се. Неудовлетвореността заплашваше да ме надвие, дори когато влагалището й ме стискаше силно, искайки да я бележа като моя. Мирисът й е навсякъде около мен, толкова плътен и хубав, че устата ми се изпълни със слюнка. Исках да вкуся горещината й. Исках да я вкуся цялата — но трябва да я бележа.

Трябва.

Не мога да се излея преди това.

Обезумяло щракнах със зъби към нея. Толкова съм близо до освобождението, но трябва да се боря с него, както се борех с убийствените желания, които заплашваха да надвият ума ми. Започнах да се отчайвам, чудейки се дали Ем-ма е тук, за да ме изтезава, вместо да се чифтосам с нея. Това ли бяха планирали хората? Да ми покажат половинката ми и да не ми позволят да я бележа?

Но тогава тя докосна врата си с въпрос в очите и исках да изръмжа от радост. Да! Гърлото й!

Тя изглеждаше уплашена от мисълта и това ме изпълни с яростна нужда да защитавам, да успокоявам. Никога няма да я нараня. Искам само да й дам огъня си, но тя не е Драконѝ. Може би тези миризливи хора се чифтосват по друг начин. Щракнах със зъби и й показах врата си отново, окуражавайки я.

Моята Ем-ма се поколеба и се наведе, давайки ми гърлото си.

Моя.

С голяма бързина кучешките ми зъби се удължиха. Оставих ги да потънат в мекото й гърло, внимавайки да не я нараня повече отколкото трябва. Почувствах как се стегна срещу мен, как тялото й застина, докато освобождавах огъня си в нея. Излях всичко, което имам, в гърлото на половинката си, пълен с радост и гордост, че аз съм този, който я белязва. Ем-ма ще е моя. Умовете ни ще се свържат и дори в това ужасно място, в което съм в капан, тя ще ми дава радост.

Тя потрепери срещу мен и исках да я успокоя. Докоснах с мисли нейните, но все още няма отговор. Не още. Трябва да съм търпелив. Дотогава, тихо й заповядах да стои мирно, за да не разкъсам меката й кожа. Кучешките ми зъби останаха в нея и изчаках момента, в който се прибраха. Облизах раната, която направих на врата й, съжалявайки за вредата, която й причиних. Моята Ем-ма. Имаше сладък вкус, различен от всичко, което очаквах.

Исках да продължа да ближа врата й, да вкусвам кожата й, но тя повдигна глава и се дръпна, докосвайки врата си. Изпратих още мисли към ума й, но все още е затворена за мен. Нетърпеливо извих ръце в протест срещу веригите си. Исках да ме освободи. Исках да я докосвам.

Повече от всичко исках да я сложа на пода и да я бележа подобаващо, както Драконѝ бележи половинката си. Сега тя взе огъня ми и можех да й дам семето си.

Тя изви бедра срещу моите с въпрос в очите. Дали да продължим? Тласнах силно срещу нея. Исках да я видя как свършва, преди да го направя и аз. Но вагината й се стегна около мен, тя започна да се докосва отново и почувствах как стените й стиснаха члена ми силно.

От гърлото ми излезе ръмжене. Исках освобождение… но исках нейното да е първо. Трябва. Тя…

— Зохр — каза меко и с името ми на устните си докосна врата си отново, където зарових зъбите си дълбоко и я белязах за своя.

Прекалено много е. Не можех да се сдържам повече. С рев излях освобождението си в мекото й тяло, давайки й семето си. Изля се от мен, въпреки странната ни позиция, въпреки факта, че тя не е под мен, и…

Тя ахна, поглеждайки нагоре. Друг мирис се вплете във въздуха, все още далечен. Ужасно миришещите мъжки, които бяха тук, ще се върнат скоро. Виках я с мислите си, докато се изправяше, разливайки семето ми по бедрата ми.

Шокиран съм от гледката. Нима… нима ме отхвърля? Когато мъжки Драконѝ отхвърля женска, той не свършва в нея. Той се отдръпва и свършва на гърба й. Дали е решила, че не ме иска?

Но аз я белязах. Тя е моя.

Рев на разочарование се изтръгна от гърлото ми, докато тя бързо слагаше странните кожи върху тялото си, след това изтри семето ми от кожата ми с шала си, и побягна.

Как е възможно това? Защо си тръгва?

Защо ме отхвърляше? Докоснах умът й отново, но все още нямаше какво да се докосне. Никой, с когото да говоря.

— Ем-ма! — Изревах яростно. Подтикът да се преобразя в бойната си форма, да я взема с нокти и да излетя надалеч с нея, е огромен. Но клетката около гърдите ми ми пречеше да се преобразя, както и задушаващата лента на врата ми. Няма да съм от полза на половинката си, ако съм мъртъв или в невъзможност да летя.

Ароматът на половинката ми изчезна и изревах разочарованието си на света.

Глава 7
Ема

Изглеждаше невъзможно, но бях настинала.

Или най-малкото съм сигурна, че е настинка. Всичко, което знам, е, че когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах трескава и гореща, а шевовете боляха и пулсираха както нищо, което съм чувствала до сега. Когато не можах да се принудя да изляза от леглото за закуска, Карол, една от възрастните жени, ме провери. Малко след това Стария Джери дойде при мен и сложи ръка на челото ми.

— Гориш. Може да е инфекция — провери главата ми и изсумтя изненадано. — Но изглежда добре. Може да е просто лош късмет. Предполагам, че трябва да останеш в леглото. Не може да храниш всички ни, ако си хванала проклета болест — седна на сгъваемия стол до леглото ми, порови в чантата си и ми подаде някакви лекарства с отдавна изтекъл срок на годност. — Вземи тези и виж дали ще ти помогнат.

Кимнах и преглътнах хапчетата, след това заспах.

Събудих се скоро след това с чувство за ужас. Потрих лице, примижах към напукания таван на стаята си и се зачудих какво ме събуди. Брат си ли сънувах? Дали медикаментите влошиха състоянието ми?

„Къде си?“

Мисълта огласи главата ми, ясна като ден, и първият ми инстинкт беше да си помисля, че халюцинирам.

Но гласът в главата ми бе напълно мъжествен, дълбок и пълен с гняв. Може да бъде само една личност.

„Зохр?“

„Ема? Къде си? Защо се криеш?“

Изправих се в леглото, изненадана. Вълна от гадене ме заля и легнах обратно, стенейки.

„В леглото съм. Болна съм.“

Мислите му станаха привързани и защитнически, което е потресаващо за усещане.

„Заради това, че пое огъня ми ли е?“

„Огънят ти? Това ли се случи, когато ме ухапа?“ Все още съм изненадана, че се получи и леко удовлетворена от това. За разнообразие нещо най-накрая се получи. Дори съм по-шокирана, че Зохр говори с мен и гласът му е толкова ясен, все едно стои точно до мен. Но съм сама в стаята си и въпреки това имам странното чувство, че съм наблюдавана. Странно е. Притиснах ръка към пулсиращото си чело, опитвайки се да обмисля всичко.

„Да. Ти пое отровата ми. Когато получи огъня ми, той ни свърза. Сега сме свързани завинаги.“

„О, Боже, завинаги, а? Страхотно?“

„Защо не звучиш удовлетворена? Не искаш ли да си чифтосана с мен? Затова ли отказа семето ми?“ Яд и раздразнение обагриха мислите му, заедно с отчаяние. Имах чувството, че излизаше от контрол и то бързо.

Отказала съм… о, леле. Не съм имала намерение да откажа нищо. И съдейки от емоциите, които бомбардираха главата ми, той е наистина разстроен. Опитах се да си спомня какво точно се случи и осъзнах със смущение, че е разбрал погрешно защо си тръгнах.

„Трябваше да се промъкна, за да те видя“, обясних. „Чух някой да идва и трябваше да си тръгна. Просто се случи да е в… ъм… много лош момент.“

„Не почувствах вагината ти да се стяга от удоволствие. Свърши ли?“

Кучи син, този въпрос прониза главата ми като стрела. Засрамваща, много остра стрела.

„Ъх… Не е проблем.“

Практически можех да почувствам ръмженето му.

„Не звучи добре. Върни се, за да те задоволя. Ела и ме освободи.“

„Много ще ми е приятно да те освободя, Зохр, но не мога.“

„Защо? Другите мъжки, които подуших, те държат за затворница?“ Гняв избухна в ума ми, стряскайки с бързината и свирепостта си. „Трябва ли да дойда за теб?“

„Не! Чакай! Не откачай. Остави ме да обясня!“

„Обясни“, дойде арогантното изискване.

Изпънах гръб чувайки властния му тон.

„Първо трябва да се успокоиш, защото главата ме боли от крещенето ти. Не знам дали си забелязал, но имам шевове.“

„Подуших кръв на главата ти. Боли ли те?“ Той се насили да успокои мислите си и да потисне жестокостта в тях, сякаш се опитваше да ме успокои, но не успя да го постигне.

Все пак бях благодарна, че опита.

„Да, боли ме. Много, всъщност. Надявам се, че не е инфектирана. Цялата глава ме боли и имам чувството, че съм с треска.“

„Половинке“, изпрати ми и мислите му са притежателни и удовлетворени едновременно. Сякаш бях умствено прегърната. „Ела тук, за да мога да оближа раните ти и да им помогна да заздравеят.“

„Не мога да дойда точно сега. Нека обясня.“

„Виждам през очите ти, че си сама в гнездото си. Това е добре. Не искам другите мъжки да докосват половинката ми.“

„Да, е, и аз не го искам.“ Не мога да реша дали съм развеселена или раздразнена от самодоволните му думи.

„Чувствай и двете“, изпрати Зохр.

„Благодаря“, отвърнах.

„Няма защо.“ Мислите му са мъркане през ума ми. „Сега ела и ме освободи.“

И въпреки че ме боли навсякъде и съм болна, мислите му са толкова убедителни, че наистина исках да изляза от леглото и да отида до него.

„Не мога, Зохр. Тук се случват доста неща. Държи те някой, който иска дракон. Използва ме, за да те хване. Така загуби свободата си.“ Само мисълта за това ме накара да почувствам вина и мъка. „Толкова съжалявам. Ако не ме беше видял…“

„Подуших те. В мига, в който те усетих във въздуха, знаех, че си моя. Нямаше значение дали съм те видял или не. Беше моя от този момент.“

Не съм сигурна как се чувствам от това. Дали означава, че всяко момиче, което помирише, би свършило работа? Или е нещо, свързано с мен? Освен това съм леко разтревожена от това колко е властен. Може би отхапах по-голяма хапка, отколкото мога да сдъвча.

„Добре“, казах му, защото не знаех какво друго да му отвърна.

„Щях да дойда при теб така или иначе“, каза ми Зохр. „В момента, в който усетих аромата ти, умът ми се прочисти. Сякаш облаците изчезнаха.“ Усетих благоговение и удивление в менталния му „тон“. „Мислите ми са отново мои.“

„Не напълно твои“, не сдържах коментара си. „Аз съм в тях.“

„Приветствам мислите ти“, каза ми той, усещайки топлина. „Всичко, което имам, сега е твое и ти принадлежи така, както и на мен.“

Мда, определено отхапах голяма хапка.

„Продължаваш да мислиш за хапане? Не се страхувай от мен.“ Мислите му рязко се промениха. „Ухапването се прави само веднъж. От сега нататък ще имам нужда само да ти давам семето си, за да маркирам аромата ти като моя половинка.“

Половинка. Изпробвах думата. Дали Саша е споменавала нещо за това? Знаех, че са заедно, но не осъзнавах колко силна е връзката. И все пак, ако това е, което е нужно, за да освободя Зохр, така да бъде. Да съм драконова половинка няма да е по-лошо от това да съм сервитьорка на Азар и приятелчетата му.

„Азар?“

„Да“, казах му. „Бледият мъж, който ръководи нещата тук.“

„Той е салорианецът, когото подушвам?“

„Аз… предполагам. Какво е салорианец?“

Изведнъж умът ми се наводни с картини. На бледи, елегантни мъже с дълги веещи се коси, настанени на изящни столове. Над тях стояха още мъже, студените им, безцветни очи гледаха надолу. Имаше жестокост на лицата им, бяха облечени с дълги и леещи се дрехи. Сякаш са някаква алтернативна версия на Азар и моментално бях очарована. Но чувствата, които пораждаха те, не са особено вълнуващи. Жестокост, хитрост и омраза и всичко това обединено в идеята за салорианците.

„Те са лошите?“ — попитах.

„Много лоши. Те…“ Мислите на Зохр се объркаха. „Те… Не помня. Само това, че са лоши.“

„Всичко е наред, Зохр.“ Опитах се да му пратя успокояващи мисли, въпреки че главата ми пулсираше. Имах чувството, че втори мозък изведнъж е натъпкан в черепа ми и опитвайки се да разделя моите от неговите мисли, получавах най-лошата на света мигрена. „Саша ми каза, че това се случвало. Че паметта ти е на парчета заради това място.“

„Мразя това място.“ Имаше страст в мисълта му и омразата му се изсипа в главата ми.

„Може би… може би можеш да се върнеш обратно.“

„Не. Ти си тук.“

Потиснах стона, който заплаши да се появи.

„Но ако си тръгнеш, ще бъдеш в безопасност.“

„И ти ще си уязвима. Където отидеш, там отивам и аз.“

Щеше да отнеме известно време, за да се приспособя към това.

„Искам да говорим повече, но главата ме боли, Зохр. Всъщност ме боли навсякъде.“

„От отровата ми е“, каза ми отново. Нямаше извинение в тона му, само гордост и удоволствие, сякаш е щастлив от ситуацията. „Ще те боли само за кратко. Ако можех да го поема аз, щях.“

Замислих се за ситуацията му. Веригите. Жилетката с шипове. Неудобно изглеждащия нашийник.

„Ами ти? Добре ли си?“ Аз поне лежа на легло. Не съм окован затворник. Е, поне не мисля, че съм затворник. Но не мога да си тръгна. Азар и гангстерите му няма да ме оставят да си тръгна. Значи съм във вид капан, също като Зохр.

„Мразя да съм тук, но няма да те изоставя. Не можеш ли да дойдеш при мен?“

„Не мога. Ще ме убият, ако разберат, че си говорим.“ Прехапах устна, мислейки за мъжът-дракон. „Иска ми се да дойда при теб и да те проверя, но ако напусна стаята си, след като Стария Джери е казал на всички, че съм болна, ще започнат да задават въпроси, на които нямам отговор.“

„Стой, където си, стига да си в безопасност. Искаш ли да дойда за теб?“ Получих картина как Зохр се отскубва от веригите си.

„Не! Не се наранявай. Ще намерим друг начин. Просто трябва да сме търпеливи.“

„Търпеливи.“ Започна да го обмисля. „Веригите са нещо, което не бях усещал от дълго време.“ Имаше следа на ирония в ума му. „Имах само инстинкти за прекалено дълго време. Сега, когато се пробудих, чувствам всичко различно.“

„Но не действай различно“, предупредих го. „Никой не знае, че сме свързани.“

„Всички ще знаят много скоро“, каза ми и тази арогантност отново се завърна. „Салорианецът ще ме подуши по теб.“

Ахнах силно, въпреки че Зохр не можеше да го чуе.

„Какво, по дяволите? Какво имаш предвид?“

„Пое огъня ми. Мирисът ти ще се промени, ще се свърже с моя.“

„Е, това не е хубаво! Надявам се, че парфюмът ще го скрие.“ Запомних, че трябва да си слагам повече от обичайното.

„Прикриваш мириса си?“ Звучеше очарован. „Ела тук и ме остави да те подуша, за да си сигурна, че работи.“

„Добър опит. Няма да стана от това легло.“

Тонът му е разкаян.

„Защото те боли. Не ми харесва. Затвори очи. Спи. Мога да чакам още малко, докато видя половинката си отново.“

Направих, както предложи той, и затворих очи. Моментално част от напрежението се освободи, и можах да се отпусна малко.

„Отровата ми ще циркулира в системата ти за около ден“, обеща той. „Скоро ще се почувстваш добре.“

Харесвах успокояващия му тон и се улових, че се усмихвам.

„Това ли казваш на всички жени?“

„Никога преди не съм белязвал женска. Никога досега не съм искал.“

„Е, недей свиква. Не съм голяма награда.“

„Ти си всичко.“

Нямаше как да не се почувствам поласкана от тона му. Така ли е между Саша и Дакх? Нищо чудно, че е толкова влюбена в него. Голям член и абсолютна преданост?

Ако ситуацията не беше толкова скапана и принуждаваща, вероятно и аз щях да съм като нея. Но сега съм разтревожена. Разтревожена, че ще ни разкрият. Че Зохр ще се нарани. Разтревожена за хиляди неща, които ще се объркат.

Мислех за Бойд.

И Азар.

И за Зохр.

Всичко е такава каша. „Чифтосана“ съм за непознат. Мирисът ми щеше да се промени и Азар щеше да открие. Все още съм заобиколена от врага… по дяволите, работех за врага. Нямах представа как да освободя Зохр. Но щях да измисля нещо. Трябваше.

Все пак думата „предавам се“ никога не е била част от речника ми.

Глава 8
Зохр

Слушах очарователната бъркотия от мисли на половинката си и осъзнах, че не знае, че мога да я чувам. Тревожеше се за мен. Тревожеше се за този на име Азар и успях да видя образа му в ума й. Ако го познаех, щях да го унищожа, дадох си клетва.

Отново изпробвах веригите, които държаха китките ми приковани долу. Когато бях изгубен в собствената си глава — полудял — не разбирах, че това са вериги, а само, че ме възпрепятстваха да летя и ме ядосваха. Сега виждах за какво са. Този Азар знаеше как точно да ме заключи. Знае, че крилата на Драконѝ са уязвими и нежни в основата си, точно където ме бодяха шиповете на гърба. Знаеше, че нашийникът на врата ми ще разкъса гърлото ми, ако опитам да се преобразя. Държеше ме затворен в двукраката ми форма.

Но с каква цел?

Претърсих мислите на половинката си, опитвайки се да науча от нея. Тя мислеше за друг мъжки. Бойд. Неин роднина, вече мъртъв. Тъжна е, че го няма, но само заради това, на което е бил символ. Имаше толкова много ненавист, когато мислеше за него.

Чудех се дали и аз имам роднини?

Мислите ми са… празни. Опитах се да си спомня миналото, но там нямаше нищо. Сякаш умът ми е в мъгла и не мога да премина през нея. Колко дълго съм бил обхванат от лудостта, зачудих се. Едва сега започвах да ставам отново себе си и чувството е като…

Като какво? Нямах нищо, с което да го сравня.

Изръмжах ниско от раздразнение и се извих срещу белезниците. Кожата ми — уязвима в двукраката ми форма — кървеше и се зачервяваше от метала.

Близко стоящ мъжки изръмжа нещо към мен, но не разбирах думите му. Говорех само с моята Ема.

И мислите й са обезпокоени. Тревожеше се дали не е направила грешка, като се е чифтосала с мен. Че съм твърде привързан и не знае в „какво се е вкарала“. Че ще поискам повече, отколкото може да ми даде. Но не я е страх от мен и това е хубаво.

Тревогите й са глупави. Скоро ще осъзнае, че искам само да я защитавам и да се грижа за нея. Преди се бях справял с капризни женски и за мен нямаше значение, че тя има съмнения. Аз нямах никакви. Ще й покажа, че съм правилната половинка за нея.

Веднъж, след като съм свободен, разбира се.

Дръпнах пак веригите си, ръмжейки от раздразнение. Исках да видя Ема. Исках да видя половинката си отново, да погълна чертите й, да вдишам дълбоко аромата й. Краткото време, в което бяхме заедно, не беше достатъчно. Имах нужда от още.

Но трябва да съм търпелив. Не мога да я уплаша и тя да избяга, криейки се от мен, не и докато съм в капан. Трябва да я накарам да осъзнае, че е моя и че ще я защитавам от всички други, които я заплашват.

Първо, обаче, трябва да се освободя някак. Погледнах към създанието — човека — наблизо. Той ме игнорира, а аз не харесвах мириса му. Не го исках тук. Исках половинката си. Пресегнах се, за да докосна ума й, но когато стигнах до нея, спеше и можех да почувствам изтощението й.

Отпуснах се във веригите си, въпреки че стиснах зъби. Ще чакам за нея. Заслужаваше си. За сега трябва да спи. Вместо това ще гледам, ще се уча и ще разбера каквото мога от това място. Сега умът ми е ясен и имах чувството, че виждам всичко за пръв път.

Трябва да науча всичко, което мога.

Ема

Странно е да имаш непознат в мислите си. Още по-странно е, когато този непознат не е изцяло човек. Спах по-голямата част от деня, но всеки път, когато се събудех, чувствах Зохр в мислите си, едва доловимото му присъствие, като напомняне, че никога няма да имам време сама със себе си отново.

С това щях да се справя по-късно. Сега имах други проблеми. Успях да стана от леглото и да проверя главата си. Няма инфекция. Раната изглеждаше добре и ме болеше по-малко от вчера.

„Не ти е добре заради огъня ми, нищо повече.“

Да, благодаря, че ме подслушваш, изръмжах си, но се опитах да държа тази мисъл скрита.

„Колко дълго ще продължи?“, попитах го.

„Не дълго. Трябва да си почиваш и да пазиш силите си. Имам нужда от теб, но сега не си силна.“

Простата увереност в мислите му е леко дразнеща, но е прав, че имам нужда от сън. Върнах се в леглото и когато пак се събудих, се разсъмваше, а Стария Джери беше в стаята ми, проверявайки превръзките ми.

— Как, по дяволите, влезе? — Промърморих му, придърпвайки остарялото одеяло около себе си.

— Отворих вратата. Стой мирно.

Погледнах към вратата, но ключалката не е счупена. Стария Джери трябва да е забравил да заключи, когато си тръгна вчера, а аз бях прекалено зле, за да забележа. Мисълта не ми хареса. Всеки е можел да влезе, а не вярвах, че тези хора няма да ме ограбят… или по-лошо.

— Благодаря — принудих се да измърморя.

„В беда ли си?“ Мисълта проби в главата ми, пълна с тревога. „Трябва ли да дойда?“

„Чакай, не! Всичко е наред!“ Явно съм мислила прекалено „силно“. „Всичко е наред, обещавам. Просто стой, където си. Не можем да им покажем, че си общуваме, това ще ни постави в опасност. Стой спокойно, разбра ли?“

„Лесно ти е да го кажеш“, отговори ми и дори мислите му звучаха нацупено. „Не ти си окована в това странно място.“

Трябваше да сдържа неохотна усмивка при това.

„Прав си, лесно ми е да го кажа. Но, моля те, просто ми вярвай, става ли? Трябва да ми имаш вяра, че знам какво върша, ако ще се измъкваме от тук.“

„Ти си единствената, на която вярвам, Ема. Но ще направя това, за което ме молиш.“

„Благодаря ти, Зохр. Аз…“

— Боли ли те? — Попита Стария Джери, разсейвайки ме.

— А? Какво? — Премигнах към него, опитвайки се да го фокусирам.

— Мръщиш се. Главата ли те боли?

— Не, чувствам се много по-добре — казах му, придърпвайки одеялото по-близо до гърдите си. Не е стопроцентовата истина, но наистина се чувствах по-добре от вчера, а и имах много неща за вършене. — Бих желала да се върна на работа в кухнята, ако не е проблем.

— Сигурна ли си? — Погледна ме дълго и твърдо. — Все още изглеждаш малко… — Сви рамене.

— Все още малко какво? — Подтикнах го да продължи, когато замълча.

Стария Джери сви рамене.

— Не във форма. Разсеяна. Ако имаш нужда от сън за още един ден, ще кажа на Азар и другите, че имаш треска или нещо такова. За правилната цена, разбира се. Имаш ли още от енергийните блокчета?

— Имам две в чантата си и обещавам, че съм добре — казах му с пресилена, фалшива усмивка. — Нищо, което хубава закуска да не може да поправи.

— Тогава е жалко, че си с тази група. Тук не получаваш хубава закуска, освен ако името ти не е Азар — засмя се на собствената си шега.

Засмях се заедно с него, въпреки че не го намирах толкова смешно.

„Притеснява ли те?“

„Не, но ти ме притесняваш! Не можеш ли да мълчиш поне за две секунди, за да мога да мисля?“

„Само две секунди? Няма да можеш да мислиш много.“

Изсумтях на глас и когато Стария Джери ме погледна странно, плъзнах краката си извън леглото.

— Нека ти дам тези блокчета.

Глава 9
Ема

Изтрих насълзените си очи, докато обръщах палачинката над импровизираната скара, разположена в кухнята. Миризмата на парфюма от рози днес е изключително силна и е толкова лоша, че унищожаваше синусите ми. Използвах голямо количество. Наистина голямо. Не можех да си позволя да налетя на Азар и да заподозре нещо и ако Зохр е прав и ароматът ми се промени, Азар със сигурност щеше да забележи.

Другите жени ме гледаха странно в кухнята, докато работехме. Карол се стараеше да стои възможно най-далеч от мен и когато й подадох чинията с храна и я помолих да я занесе на Азар, изглеждаше облекчена да се махне от кухнята и миризмата ми.

Но всичко е наред. Нека си мислят, че воня. Имах други неща, върху които да се фокусирам. Зохр все още е в главата ми — за да бъда честна, нямах представа дали някога ще се махне от там, — но е тих, което ме караше да се чудя дали не спи.

„Само наблюдавам.“

Предполагам, че не.

„Трябва да измислим план как да се измъкнем. Как е…“

Карол се върна с обезпокоен поглед.

— Хей, Ема? Азар каза, че иска да те види.

— Мен? — Думата прозвуча като цвърчене. Понякога сервирам на Азар, понякога оставям някой друг да му сервира. Но никога не беше изисквал да ме види, затова се разтревожих леко. — Каза ли какво иска?

— Не — тя отиде до мивката и започна бързо да мие чиниите, сякаш ако ме гледа в очите ще си навлече неприятности.

„Е, по дяволите. Мислиш ли, че знае?“, попитах Зохр.

„Че сме половинки? Ако не може да ме помирише по теб, не виждам как. Да свържа ли ума си с неговия и…“

„Не“, казах му бързо. Саша беше доста твърда в държането на Дакх настрани от Азар, и въпреки че не знаех много за драконовата комуникация, предполагах, че ако свържат умовете си, ще е лошо. „Просто говори с мен, става ли?“

„За мен ще е удоволствие. Ела поседи с мен, ако не можеш да ме освободиш. Искам отново да видя лицето ти.“

„Иска ми се, но трябва да видя защо ме вика Азар.“

„Кажи ми, ако те докосне“, дойде обезпокоително притежателната мисъл. „Ти си моя и ако той дори се опита да те подуши, ще го разкъсам крайник по крайник.“

„Мислех, че това ще направиш така или иначе?“, подразних го, опитвайки се да запазя настроението шеговито, вместо кръвожадно.

„Да. Просто се чудя дали да бъде бързо или бавно.“

Засмях се, защото, поради някаква причина, сухият му отговор ме накара да се усмихна. Напоследък, изглежда, имаше много малко неща, за които да се усмихвам. Все още се хилех, когато излязох от кухнята и се насочих към трапезарията. В момента, в който вратата се затвори зад мен, имах чувството, че всичкият въздух е изсмукан от стаята.

Азар стоеше сам. Гледаше ме със студени, присвити очи, и почувствах тръпки по гърба си. Днес не носеше очила. Чудех се, това лош знак ли е? Твърде далеч съм, за да може да ме подуши, нали? Запазих спокойното, не-приемам-глупости изражение на лицето си, но вътрешно се побърквах.

„Да дойда ли за теб? Само кажи?“

„Не! Само… нека се справя с това!“ Не можех да мисля с дракона, който надвикваше мислите ми. Объркващо е и се препънах, докато се придвижвах напред.

Почувствах как Зохр отстъпи ментално и задържах въздишката си от облекчение. Благодаря на Бога. Мога да се концентрирам само върху едно нещо за момента и не мога да се тревожа за разделянето на моите от неговите мисли.

— Здрасти, Азар — успях да кажа, опитвайки се да звуча бодро и твърдо в същото време. — Викал си ме?

Посочи ми към стола, сложил до масата.

— Сядай.

Придвижих се напред, абсурдно чудейки се кой е преместил стола за него, след като не го виждах като типа, който би го направил сам. Издърпах го, опитвайки се да поставя колкото се може по-голяма дистанция помежду ни, без да изглежда като отстъпление, и предпазливо седнах. Поставих ръцете си на колана и твърде късно осъзнах, че не съм взела ножа със себе си. Мамка му, мамка му, мамка му.

„Ако те докосне…“

„Шшшт! Трябва да мисля!“

Погледнах внимателно Азар.

— Какво има?

Ноздрите му се разшириха и за момент се паникьосах.

— Ти… миришещ различно — сърцето ми заби силно в гърдите ми, когато той наклони глава, оглеждайки ме. — Какво се е променило?

— Б-бях болна? — Заекнах. — Стария Джери ми даде някакви лекарства и нямах време да се изкъпя тази сутрин, затова сложих повече парфюм, за да прикрия миризмата на пот. Толкова ли е лошо? — Повдигнах ръка и подуших подмишницата си, след това го погледнах.

Устната на Азар се вдигна при вида на грубите ми действия.

— Болна?

— Да, настинка. Не се притеснявай, не съм кихала в храната ти — усмихнах се ярко, надявайки се, че той мисли, че съм глупава. Всичко е по-лесно, когато хората мислят, че си глупав.

Той притисна една към друга бледите си ръце, отделяйки си време да прилепи пръстите си един към друг, сякаш се уверяваше, че е разбрал правилно. Странно е да го гледаш, но още повече затвърждаваше подозрението ми, че е дракон.

„Салорианец“, отговори ми Зохр. „Нямам съмнения. И не е Драконѝ. Ние не сме еднакви.“

Изненадана съм от разпалеността му.

„Обида ли е да си друг вид в очите му? Сигурен ли си? Има същите странни цветове като теб, но на теб ти отиват повече.“

„Мога да кажа от мислите ти, че намираш цветовете ми за удовлетворяващи.“ Мислите му станаха самодоволни и страстни едновременно. „Ако не вярваш, че е салорианец, мога да докосна ума му, да открия…“

„Нееее“, моментално прекъснах Зохр. „Забрави за това.“

Менталното му кискане е топло.

„Мислеше, че ще се намесиш ли? Това е половинката ти, която се опитва…“

Най-трудното нещо на света е в този момент да не се засмея. Задавих се леко и се изкашлях в ръката си, сякаш не съм съвсем здрава.

— Когато чух, че вчера не си отговаряла за храната ми, се зачудих дали не си решила, че е време да напуснеш, сега, когато брат ти го няма — въпросът е поставен деликатно, но се усещаше стомана зад него.

— Мога да си тръгна, ако не съм желана — казах бързо, но се разтревожих от мисълта. Ако ме изритаха от лагера и Зохр е още в него…

„Ще те намеря“, дойде отговорът в ума ми.

Поради някаква причина това ме успокои. Имам възможност да се фокусирам върху Азар и отговора му.

— Напротив. Искам да останеш. Много ще ме разстрои, ако се опиташ да си тръгнеш — усмихна ми се с тънка усмивка, която вероятно трябваше да ме успокои, но имаше точно обратния ефект.

Доста съм сигурна, че това е скрита заплаха.

— Благодарна съм, че Бойд и останалите ме накараха да се чувствам добре дошла тук. В След е трудно да си сама жена — усмихнах му се с възможно най-глупавата усмивка на празноглавка и излъгах. — Нямам планове да си тръгвам.

„Действаш, сякаш не си умна. Вашите мъжки вярват ли на това?“ Попита Зохр, едновременно раздразнено и шокирано.

Игнорирах го. Трябваше, защото Азар отново говореше.

— Радвам се, че ще останеш. В края на краищата ще е много неприятно да загубя този, който ми приготвя храната — отново тази тънка неискрена усмивка. — Исках да се уверя, че е ясно. Съжалявам за загубата на брат ти, но исках да се уверя, че ти знаеш къде ти е мястото.

Да, определено заплаха.

— Знам къде е.

— Добре. В очите ми си незаменима — замръзнах леко при това, но той вдигна вилицата си и започна да яде с малки, премерени хапки.

О! Той говореше за готвенето, а аз се изнервях, представяйки си най-лошото.

— Благодаря.

Той кимна, забождайки парче плод от плодовата си салата.

— Можеш да си тръгваш.

Леле. Как е успял да събере толкова много последователи с това ужасно, надменно държане? Разбира се, аз съм идиотка, защото успях да се забъркам с групата му, въпреки че не беше изцяло по мое желание. С напрегната усмивка и тихо проклятие към глупавия ми брат и моя още по-лош късмет, си тръгнах от трапезарията и се върнах в кухнята.

„Не харесвам това“, каза ми Зохр. „Не му вярвам.“

Нито пък аз, но нямах друг избор.

Глава 10
Зохр

Мислите ми са прочистени от непрестанната ярост и съм благодарен… но това караше деня да изглежда по-дълъг и времето минаваше бавно. Без значение колко силно се дърпах срещу оковите, те не се помръдваха. Тялото ми бе в неудобна позиция, умът ми е уморен и кожата ме сърбеше от нуждата да се преобразя. Това е най-дългото време, което съм прекарвал в двукраката си форма, без да се променя в бойната и съм изпълнен с раздразнение. Докато денят се влачеше, раздразнението започна да се превръща в ярост. Можех да почувствам как тъмнината се връща в мислите ми и почти я приветствах.

Почти.

Но помнех този гняв. Помня как бях… нищо, нито воин Драконѝ, нито Зохр в това състояние. Само съществувах. Бях забравил кой съм. Не исках да се връщам в това състояние. Но това непрекъснато затворничество глозгаше разсъдъка ми и се тревожех, че е само въпрос на време преди тъмнината да ме погълне отново. Само мисълта за новата ми половинка ми помагаше да успокоя духа си. Чувствах студения, празен гняв да се надгражда и се пресегнах за нея, чувствайки ума й. Нещо — всичко, — което да ме закотви. Да ме накара да се чувствам себе си.

Мислите на Ема са като чиста слънчева светлина. Допирът им изгори облаците на гнева и можех да дишам малко по-леко. Достатъчно близо е, за да чувствам умствената връзка по-силно, емоциите й изпълниха главата ми. Но е достатъчно надалеч, за да не мога да я подуша и хлабавият ми контрол заплашваше да се пречупи. Дръпнах, ръмжейки, веригите си.

„Ема! Търпението ми се изчерпва. Къде си?“, изпратих отчаяно. Почувствах как се подхлъзвам и ме разтревожи колко лесно е да се върна обратно в лудостта. „Губя контрол.“

„Успокой се! Моля те. Идвам към теб, обещавам.“ Мислите й минаха по мен като вълна от студена вода, но не са достатъчни.

Имам нужда да я видя, да я вдишам.

„Колко скоро?“

„Скоро. Трябва ми добро извинение, за да дойда при теб и в момента работя точно върху това.“ Получих картина на храна и други хора, стоящи наоколо. Взима ми нещо за ядене. Смътно осъзнах, че съм гладен. Толкова дълго използвах само инстинкти, че това нещо ме изненада. Колко от разума си съм загубил?

„Кажи ми нещо повече за теб“, изисках. „Дръж ума ми зает. Ако мисля за факта, че съм държан долу в капан, ще полудея. Имам нужда от разсейване.“

„Какво за мен?“ Мислите й са пълни със спокойна развеселеност, сякаш не вярва, че си говорим, сякаш вижда всичко, което светът хвърля в лицето й и не му позволява да я пречупи. Харесва ми. Духът й е силен и безстрашен. Уважавах го, защото усещах как собственият ми гняв се разразява прекалено бързо.

Пресегнах се през повърхностните й спомени, оглеждайки се за нещо, за което да се хвана. Искам да знам всичко за нея, но трябва да започна отнякъде. Появи се мисъл — друг мъжки. Мъртвият.

„Какво се случи с твоя брат?“ Попитах я, опитвайки се да си спомня какво ми каза.

„Изяде го дракон преди няколко дни. Помниш ли другите, които летяха наоколо? Дакх, Каел и половинките им?“

Замислих се, но имената нищо не ми говореха. Дали съм ги познавал и забравил? Или са напълно непознати? Мразех липсата на отговори.

„Не си спомням. Било е скоро?“

„Да.“ Мислите й са огорчени и тъжни едновременно. „Преди няколко дни. Малко след като дойдох да… те посетя.“ Умът й стана срамежлив и в умовете ни проблесна образа как ме възсяда. Бързо се отклони от него и се фокусира върху нещо друго. Брат й. Решена е да не мисли за това, което се случи между нас.

Не знам дали ми харесва това. Планирах да й напомням — често, — че е моя.

Но мислите на половинката ми останаха фокусирани върху брат й и болката в тях нарасна.

„Брат ми нападна един от драконите и загуби. Не мога да кажа, че не го заслужаваше. Бойд не беше добър човек.“

Не е бил добър, но Ема още я болеше, че вече го няма. Чувстваше се отговорна. Тъжна. Ядосана. Познавах добре тези чувства — те са ми постоянни компаньони, след като това място открадна ума и спомените ми. Най-малкото тя има тези неща за семейството си.

„Можеш да си позволиш да си тъжна за това, задето вече го няма.“

„Не трябва. Както казах, той беше ужасен и носеше прекалено много проблеми, затова не си струваше да се занимава човек с него. Но да, все още се чувствам зле. И странното е, че ми липсва. Липсва ми времето, когато като деца все още бяхме приятели, преди всичко да се промени из основи.“

Потършувах още малко в мислите й, фокусирайки се върху тревогата й. Може би лудостта е причината, да съм така привлечен към тъмната страна на мислите й, но просто не можех да устоя.

„Твоят роднина — той ли е причината сега да си тук? Да си в капан?“

„Да. Криех се, но той и дружките му нахлуха на мястото, което бях окупирала и сега съм принудена да бъда с групата идиоти на Азар. Отвратителна ситуация, но също така за мен е пределно ясно, че не ми е позволено да си тръгна.“

„Защо другите имат контрол дали да си тръгнеш или не? Ти също ли си окована?“ Не го усещах в мислите й, но може би съм го пропуснал. Гневът ми започна да се вълнува още веднъж, червена пелена обхвана умът ми.

„Не съм окована. Всичко е наред.“ Мислите й са успокояващи, толкова успокояващи. „Стой спокоен, Зохр. Тук съм.“

Спокоен. Спокоен. Щях да опитам.

„Може би не трябва да ме питаш за неща, които те ядосват“, подразни ме със закачлива нотка. „Останах, защото знам как разсъждават мъжете като тях. Не вярват на никого. Ако изчезна, ще предположат, че имам причина да бягам от тях, и това ще ги подтикне да ме преследват. Трябваше да остана. Просто това е начинът, по който мислят номадите.“

„Номади?“ Непознато ми е.

„Тези без дом. Изритани са от фортовете заради лошото си държане.“

Мислите й ми показаха човешките гнезда и изпръхтях, показвайки й, че следвам мислите й.

„Моите хора също се събират на групи, за да си помагат. Ти защо не си в едно от тези гнезда?“

„Аз? Не съм момиче за форт, предполагам.“

Има повече от това. Криеше истината от мен.

„В мислите ти съм, половинке. Виждам, че криеш нещо от мен.“

Можех да почувствам менталното й свиване на рамене, както и самото движение, докато тя се насочваше по-близо до мен. През очите й виждах, че излезе от едно от странните, квадратни гнезда — сгради — и се насочи към друга. По-близо до мен. Разширих ноздри, но не можех да я подуша. Не още.

„Знаеш ли, има много въпроси, на които се надявам да ми отговориш. Например наистина ли съм половинката ти? Не трябва ли да го обсъдим първо? И защо чувстваш, че имаш право да се месиш във всяка моя мисъл, само защото си решил, че си ми половинка? Позволено ми е да имам свои тайни. Имаме тази умствена връзка, защото съм тук, за да те спася. Отговорна съм за теб. Не искай повече от мен, Зохр, защото не съм сигурна, дали мога да ти го дам.“

Думите й ме разгневиха. Не е моя половинка? Разбира се, че е. Не ме ли беляза, точно както аз белязах нея? Дадох й семето си…

… И тя го отхвърли. Остави ме и ме изчисти от тялото си, сякаш не е есенцията на това, което съм. Ръмженето ми се засили яростно.

„Зохр? Добре ли си? Усещам много кръвожадни мисли от теб.“

„Държан съм като затворник от глупаци, които имат нужда да им бъдат разкъсани гърлата“, казах й. „Не, не съм добре.“

„Предполагам, че беше глупав въпрос.“ Мислите й са извинителни. „Съжалявам.“

И сега е ранена. Разочарованието ми се засилваше, докато повече не можех да го понасям. Подтика да я видя, да я помириша, ме удари с дълбока нужда и изръмжах ниско, дърпайки се във веригите. Мъжкият човек наблизо ми изкрещя нещо, но го игнорирах. Той нямаше значение. Нека се приближи и сам да се пробва да ме накара да млъкна — ще разкъсам гърлото му със зъбите си дори в тази форма.

„Почти съм при теб.“, изпрати ми Ема. „Моля те, потърпи още малко.“

Чух звука на нещо. Отваряща се врата, осъзнах, комбинирайки мислите й със зрението си. Затворих очи, за да мога да се концентрирам върху това, което вижда тя, изживявайки света през погледа й, след като съм в капан тук долу. Вълна от свеж въздух премина, довявайки маскирания тежък аромат на Ема.

Задавих се от вкуса му.

„Съжалявам“, меко изпрати. „Трябваше да го направя.“

Ако е нещо, което трябва да изтърпя, за да намеря мириса й под него, ще го толерирам. Дори сега, докато въздухът се движи, хванах следа от естествената миризма на Ема, и това ме изпълни с радост… и глад.

„Ела седни с мен“, изисках, борещ се да я видя над ръба на странната, бледа дупка, на чието дъно стоях.

„Скоро. Нека само говоря с Арти и да му кажа какво правя.“

— Здрасти. — Ведро каза Ема и заговори на мъжа, държащ хвърляща огън пръчка и стоящ близко до входа. Този, който толкова често ми викаше да млъквам. Арти. Уплашен е от мен и звуците, които издавам, затова толкова силно и близко до себе си стискаше оръжието си — хвърлящата огън пръчка. Запаметих лицето му в ума си, виждайки го през мислите й, защото щях да разкъсам гърлото му, щом се освободя. Той бе грозен. С голям нос. С големи вежди. И малка уста. Щях да го унищожа с лекота.

Ще го запомня.

„Спри“, каза ми Ема. „Разсейваш ме.“

Този мъж — Арти — настояваше да разбере какво прави Ема в залата на басейна. Залата на басейна… значи там се намирам. Визуалната представа какво е басейн в ума на Ема не отговаряше на заобикалящата ме среда. Тук нямаше вода.

„Пресушен е“, отговори ми Ема. „Сега ме остави да се концентрирам.“ Тя се усмихна сладко на Арти.

— След като вчера бях болна, се опивам да наваксам и поемам повече задължения. Карол изпрати да донеса храната на дракона.

Той изсумтя в отговор и попита Ема дали ще смуче главичката му, когато свърши с мен, както винаги прави Карол.

Отвращение изпълни мислите на половинката ми.

— Ъм, не? Използвай проклетата си ръка. — „Промених мнението си, Зохр. Можеш да убиеш този.“

Усмихнах се, оголвайки зъбите си.

„С удоволствие.“

— Не съм тук, за да правя нещо допълнително. Азар никога не ми е казвал да го правя, само че отговарям пред него и никой друг. — Тя задържа гласа си спокоен и твърд.

Мъжът, който щеше да умре — Арти, — изсумтя в отговор и й каза да побърза. Изкоментира, че така или иначе мирише и не си струва, но лъже. Мога да помириша острата миризма на страха му във въздуха. Страхува се. От моята Ема? От моята деликатна женска?

Не, осъзнах. Страхува се от този, когото наричат Азар. Салорианеца. Този, който ме е пленил.

Спомням си салорианците, но смътно. Имах чувството, че се опитвам да задържа пушек, когато се концентрирам, и изръмжах раздразнено, защото не можах да си спомня нищо повече от расата им и далечното усещане за зло, което носи тя. На гняв и омраза.

Този също ще умре, реших. За това, че ме държи затворник, и за това, че смее да заплашва половинката ми.

Гледах с гладни, алчни очи, докато Ема бавно слезе в ямата — басейна — и пристъпваше напред към мен. Задавящият, преситен аромат на парфюма й не може да прикрие истинския й мирис и мога да го вкуся във въздуха. Изпълни ме със силна радост това, че мога да я вдишам, да изпълня дробовете си с мускусния аромат на половинката си. Да потвърдя, че тя е моя. Мога да подуша отровата си, течаща във вените й дори сега, и мирисът й носеше дамгата на клеймото ми върху нея.

Движенията й ме очароваха. Придвижи се напред с леки и сигурни стъпки, косата й галеше раменете й. Носеше дебела бяла превръзка на главата си и можех да помириша засъхналата там кръв. Раната й. Имаше кръгове под очите й и изглеждаше уморена, но дори такава, тя е красива. Очите й са тъмни и пълни с живот, фигурата й стегната и мускулеста. Носеше прекалено много от странните, цветни кожи, за да покрие тялото си, и ми се искаше да е гола, както когато дойде при мен.

Но тогава си помислих за Арти и Азар и юмруците ми се свиха от гняв. Реших, че съм доволен, че не могат да я огледат.

Погледът на Ема попадна на мен и тя потрепна видимо поглеждайки ме съчувствено.

„Ох, Зохр. Изглежда все по-зле с всеки път, когато го погледна.“ Тя клекна до мен и ароматът й ме обля. Затворих очи в блаженство, преглъщайки ръмженето от удоволствие, което заплаши да се издигне в гърлото ми. Не успях обаче да сдържа стона си, когато посегна и докосна кожата ми, проследявайки отворена рана под ръба на едната ми ръка прикована с белезници. „Разкъсваш се сам. Мислех, че драконите не могат да бъдат наранени?“

„Двукраката ми форма е много по-уязвима.“ Всичкият гняв и раздразнителност, които се бунтуваха в мен, изчезнаха под нежното й докосване.

— Тц — каза тя тихо на глас. — Може и да си затворник, но не е редно да се отнасят толкова ужасно с теб. — Малкият й юмрук се сви. — Самата мисъл ме разярява.

Почувствах удоволствие от надигащия й се гняв. Дали защото подхранваше моят собствен? Или защото караше тъмните й очи да блестят?

„Когато сме свободни, ще ги накарам да платят за това с кръвта си“, уверих я.

— Напълно съм съгласна с това — прошепна Ема. Хвана малко от края на блузата си и разкъса подгъва, оформяйки дълга лента от материала. Когато приключи, нежно я постави между кожата ми и металната халка на белезниците на едната ръка. — Надявам се, че това ще помогне малко. Но трябва да спреш да се въртиш толкова. — Гласът й спадна до шепнене. — Не искаме да разберат, че сме свързани. Ако искаш викай, и ръмжи, но не наранявай повече тялото си, става ли? Не ми харесва да виждам как кървиш.

Пръстите й отново минаха по кожата ми и с удоволствие осъзнах, че докосването й вече не е студено, както бе преди. Сега кожата й е гореща, подобно на моята, за да се допълваме.

Самата мисъл за това накара члена ми да се изправи.

„Трябва да спреш да ме докосваш, ако не искаш другите да узнаят, че си моя.“

Можех да почувствам изчервяването й и неудобството, което се надигна в нея. Не е изчервена от мисълта другите да разберат, осъзнах, а от мисълта за възбудата ми. Това ме очарова. Тази моя женска, която ме яздеше смело и която ме беляза, като истинска половинка, сега се чувстваше засрамена само от мисълта да докосне голото ми тяло?

— Съжалявам. — Прошепна с намек за усмивка, съвпадаща си с цвета на бузите й.

„Защо мисълта да се чифтосваш с мен те засрамва?“, попитах я. „Намирам това за любопитно.“

Тя сви рамене и погледна настрани, плъзгайки пръсти по ръката ми отново, преди да си спомни, че това ме възбужда.

„Не точно мисълта да се чифтосвам с теб. Мисълта за самото чифтосване е. Доста ново е за мен.“

„Никога преди не си се чифтосвала?“ Мисълта ме изпълни с удоволствие. „Аз съм първият, който те докосва?“

„Господи, недей да звучиш толкова гордо. Просто никога не съм намирала правилният момент и правилният мъж, с който да бъда интимна. Пък и във времето, в което живеем, е трудно да се довериш на някой.“ Отново се засрами.

„Но се довери на мен. Поласкан съм. Дори нещо повече, изпълнен съм с удоволствие.“ Аз съм единственият, който някога я е докосвал, и щях да бъда единственият, който да го прави от сега нататък. Ще съм единственият мъжки, вкусил тази вагина и чул виковете й на удоволствие. Това засили нетърпението и копнежа й, по времето, в което ще съм свободен и ще мога да съм с нея.

— Отново се извиваш — прошепна тя. — Спри.

Арти погледна от ръба на ямата надолу към половинката ми и излая нещо, което накара половинката ми да почувства раздразнение.

— Бавя се, защото преди не съм хранила дракон — отговори, лъжейки. — Остави ме на мира. Освен това, за къде си се разбързал, тъпако. Все още нямам намерение да ти направя свирка, когато приключа тук.

Той издаде ядосан звук и направи пренебрежителен жест с ръка, преди да се отдалечи.

Изръмжах вбесено. Човешкият мъжки искаше услуги от половинката ми? От моята женска? Ще разкъсам всяка мембрана на крилата си, за да се освободя, преди да го оставя да се приближи до нея.

— Ръмжиш — прошепна тя. — Трябва да те нахраня и да се прибера в кухнята. Ще съставим план за бягството ни, обещавам. — Ема бързо вдигна един от контейнерите на подноса си и разпознах миризмата — безвкусната каша, с която ме хранеха, откакто пристигнах.

Въпреки глада, стомахът ми се сви.

„С какво ме храниш?“

„Протеинов шейк на прах. Съжалявам. Знам, че е гадно, и вероятно е по-гадно заради изтеклия срок на годност, но те запазват прясното месо за другите. Опитах се да отмъкна малко, но не успях, защото щяха да ме хванат.“ Тонът й бе изпълнен със съжаление. „Можеш ли да преглътнеш това?“

„За теб ще опитам.“ Стомахът ми изръмжа, напомняйки ми, че всяка храна е по-добра от никаква храна. Напомних си го, дори когато тя вдигна контейнерът до устните ми и го наклони, за да може кашата да докосне устата ми. Задавих се, защото вкусът е ужасен. Прекалено сладък, на бучки и гъст, и накара празният ми стомах да се свие.

„Съжалявам“, каза ми Ема отново, мислите й бяха нещастни. „Много съжалявам.“

Реакцията ми я разстрои. Изпратих й вълна от увереност и поех друга глътка, решен да задържа неудовлетворението за себе си. Тя си струваше всичко, дори няколко глътки от гадостта.

Докато пиех, почувствах ръката на Ема да се придвижва под врата ми към нашийника. Намери закопчалката, проучи я с пръсти и изглеждаше удовлетворена от това, което намери.

„Мисля, че ще мога да я сваля следващият път, когато дойда. Просто трябва да взема шперцовете си. Можеш ли да издържиш още малко заради мен?“

„Моя Ема“, изпратих й, погледът ми се заключи с нейния. „Ще те чакам завинаги. Кога ще осъзнаеш това?“

Глава 11
Ема

Мога да отключа ключалката на нашийника му.

Осъзнаването ме изпълни със странна радост. Обикновена ключалка е, такава, каквато може да бъде отключена дори с кламер, ако нямам нищо друго под ръка. Не си бяха направили труда да сложат нещо по-сложно на каишката му, тъй като никой с ума си нямаше дори да помисли да освободи дракон.

Предполагам, че това значеше, че аз съм луда. Изкисках се на мисълта си. Всичко, което трябваше да направя, е да отида отново в залата с басейна и да видя дали ще успея да остана сама с него. Днес нямаше как да стане. Не и ако исках никой да не заподозре нещо.

„Не ме интересува, дали ще заподозрат“, каза ми Зохр. „Искам те тук. Не успях да се наситя достатъчно на аромата ти.“

„Ще гледам да дойда възможно най-скоро“, обещах му. „Точно сега обаче трябва да сготвя вечерята.“

Замислих се как да се измъкна и да посетя Зохр по време на вечеря. Имаше яхния — тъй като щом гърлата за хранене са повече, а месото малко, рационалният избор е да се приготви яхния. В повечето случаи Азар получаваше палачинки и праскови от консерви, защото обичаше сладкото. Знаех какво е чувството. Прекарвах по-голямата част от деня, мечтаейки си за бисквити и бонбони. Точно сега бих дала лявата си ръка за шоколад. Или сладолед. Боже, сладолед.

„Мислите ти са очарователни. Храната наистина ли ти доставя толкова голямо удоволствие?“ Мислите на Зохр докоснаха моите, любопитни и възбудени.

„Само защото ми липсват толкова много“, признах му. „Живеех в голям магазин, преди да попадна на Азар и мисля, че изядох почти всичко от щанда за сладки неща.“ Изпратих му картини от магазина и на малкото гнездо, което си бях направила, и което наричах дом. „Липсва ми този магазин. Там бях в безопасност и добре нахранена. Никой не ме притесняваше… докато Саша и Дакх се появиха. Не ги виня, защото беше просто въпрос на време, преди някой да ме открие. Никое хубаво скривалище не остава скрито вечно. Но това не означава, че мястото не ми липсва. Или бисквитите ми.“

„Когато сме свободни, ще ти намерим още“, обеща ми Зохр. „Ще ги ловувам за теб.“

Изкисках се на себе си, докато режех сбръчкан, жилав картоф в яхнията.

„Да ловуваш бисквити? Не бягат бързо.“

„От умствената ти картина, изобщо не бягат.“ Тонът му е кисел. „Дори аз не съм такъв глупак, Ема.“

Изкисках се кратко на себе си.

Карол ме погледна странно, подавайки ми нарязани на кубчета моркови.

— Как е главата ти?

— Добре. — Отговорих й. — Защо?

Тя просто сви рамене.

— От удара в главата насам действаш странно, това е. Чудех се дали не си се ударила по-силно, отколкото мислиш.

— Не. — Казах й весело и тя присви очи. Мисля, че съм прекалено приятелски настроена. Прекалено усмихната. Никой не е щастлив в лагер на номади. Принудих се да стисна устни в по-умерена усмивка. — Но на Арти му липсваше днес по време на храненето на дракона.

Тя завъртя очи и избута дълъг кичур сива коса от лицето си.

— Опита се да те накара да ближеш малкия му червей? Кажи му, че не си заинтересована, освен ако не ти плати с хубави неща.

Иу. Изобщо не бях заинтересована.

— Ще го оставя на теб.

Карол кимна и потупа увисващите си гърди, след което добави морковите към яхнията.

— Става. Ако отново те приближи, кажи му, че аз съм единствената, която може да му даде истинско удовлетворение. — Тя сви пръста си и го помръдна, след което се изкикоти. При празния ми поглед се засмя още повече. — Галене на простата, момиче. Така можеш да накараш всеки мъж да прави каквото ти искаш. Пъхаш пръста си в задника му и му духаш, а той ще направи всичко, което ти харесва.

Мили Боже.

— Благодаря. — Изкашлях.

„Няма да правиш това“, изпрати ми яростно Зохр.

„Проклятие, разбира се, че няма! Единственото нещо, което искам да пъхна в задника на Арти, е дулото на пистолета му.“ Потреперих.

Карол продължи да се кикоти на себе си, докато приготвяхме вечерята, но аз почувствах леко притеснение. Дали мислеше, че се държа различно? Тя не е от най-наблюдателните, нито една от най-разговорливите. Трябва да гледам да не привличам вниманието.

Но… не можех да изоставя Зохр.

„Ако не е безопасно…“, предупреди той.

„Знам. Ще внимавам. Просто искам да ти помогна възможно най-скоро.“ Мислех за него в неудобните му вериги, в капан и безпомощен и това ме разкъсваше.

„Нямам нищо против тях. Това, което искам, е да те видя. Нуждата ме изгаря.“ Мислите му станаха дрезгави от желание и почувствах как тялото ми отвръща, въпреки факта, че съм в горещата, задимена малка кухня с още две жени. „Имам нужда да те докосна“, каза ми Зохр.

„Скоро“, обещах му.

Тази нощ, станах от леглото си и си обух дънките. Взех шперцовете си от тайния джоб на чантата и ги пъхнах в джоба си. Джак ми помогна да направя тези и ми бяха вършили работа повече пъти, отколкото си мислех, че ще ми трябват. Не си обух обувките, защото щях да бъда прекалено шумна с тях, и слязох на пръсти на долния етаж насочвайки се към басейна. Дотук добре.

За мое нещастие, отново Кърт беше на смяна. Той беше същият, който дежуреше, докато аз се вмъкнах вътре, за да правя секс със Зохр. Е, по дяволите. Не можех да използвам уловката „Хей, Азар те вика“ отново. Тъп е, но не чак толкова.

„Не мисля, че е добра идея да те виждам тази вечер“, казах на Зохр и се върнах в стаята си. „Със сигурност ще ме хванат и тогава и двамата ще сме прецакани. Трябва да отстъпя и да измисля нов план.“

Почувствах разочарованието на мъжа-дракон в ума си, докато заключвах вратата зад мен.

„Разбирам.“

„Не, не разбираш“, подразних го, опитвайки се да повдигна настроението му.

„Разбирам. Не ми харесва, но разбирам.“ Мислите му натежаха от примирение. „Тогава говори с мен. Прави ми компания, щом не можеш да застанеш до мен.“

„Ще застана“, заклех се. „Това е само временно. Имам шперцовете си и знам как да сваля нашийника. Вероятно можем да свалим и другите белезници, ако имам достатъчно време. Трябва да проверя жилетката ти, за да видя какъв вид връзки има. Трикът е да свалим нещата, без другите да ни обърнат внимание.“ Азар дрогира храната на приятелката ми Саша. Чудех се дали можех да се добера до същото нещо и да приспя целия лагер? Това щеше да свърши работа. Едновременно съм развълнувана и ужасена от мисълта. Ако ме хванеха, бях мъртва.

Но, ако избягах със Зохр и ме хванеха, така или иначе бях мъртва. Бях ходещ мъртвец, както и да го погледнех. Можех поне да се опитам да спася дракона.

„Няма да позволя да ти се случи нищо лошо“, обеща ми той. „Ти си моя, за да те защитавам.“

Което е трудно, имайки се предвид, че е окован. Свалих дънките си, отново скрих шперцовете и пропълзях в леглото си.

„Това е най-ужасната част от затворничеството ми — да знам, че половинката ми е в опасност, докато аз съм пленник.“

„Е, погледни от положителната страна“, казах му, докато разбухвах възглавницата си. „Поне имаш половинка.“

Мислите му се смълчаха за дълъг момент.

„Ти… имаш уникален начин на виждане за нещата, моя Ема. Не помислих за това, но си права. Помага ми малко с негодуванието.“

Усмихнах се в тъмнината на стаята ми.

„Радвам се, че съм ти от полза. Преди доста време научих, че ако отбелязваш само лошите неща, това ще те повали. Фокусирай се върху позитивното и контролирай това, което можеш.“

„Точно сега единственото нещо в контрола ми е умствената ни връзка.“ Раздразнението му се изсипа в мислите ми.

„Тогава се фокусирай върху нея“, казах му весело. „Фокусирай се върху мен.“

„Ти вече си моят свят. Как мога да се фокусирам върху теб още повече?“

— Опитай. — Измърморих на глас, за да не ме чуе.

Удивление се появи в ума ми, след това смях.

„Раздразнена си ми? Защото не опитвам?“ Звучеше развеселен.

„Аз?“ Засрамих се, че ме е хванал. „Как чу това?“

„Мога да чуя, когато говориш на глас. Мога да видя това, което виждаш и ти, да почувствам това, което чувстваш и ти. Умовете ни са свързани. Това е споделяне на душите ни. Не виждаш ли през очите ми?“

Можех ли? Затворих очи и умствено се опитах да погледна, но единственото нещо, което получих, бяха разпръснати изображения, които чувствах повече като мисли, отколкото като реални гледки.

— Не съм сигурна, че мога.

„Може би връзката не е толкова силна с човек.“ Звучеше обезпокоен. „Или може би е, защото отказа семето ми…“

Простенах на глас.

— Глупости! Не съм отказала нищо. Казах ти, че бързах!

„За Драконѝ най-голямата обида е да откажеш семето на някого.“

„Е, не беше отказ!“ Почти му казах, че следващият път можеше да свърши в мен, но се спрях, защото не знаех дали щеше да има следващ път.

„О, ще има.“ Мислите му са страстно мъркане. „Ти си ми половинка. Настоявам за белязване на всяка част от теб. Следващия път, когато се чифтосваме, няма да ме обяздиш. Аз ще съм този отгоре и ще те яздя както трябва.“

И въпреки че трябваше да съм ядосана или раздразнена от своеволието му и фактът, че се бърка в мисли, които не искам да споделя с него, съм леко възбудена от думите му. Той ми изпрати картини на златното му тяло над моето, гърдите му притиснати към гърба ми, докато ме покрива и чука отзад.

Нямах идея, че умствената връзка може да е толкова… интимна. Саша беше казала, че това е връзка, получила се от чифтосването, но никога не бях мислила…

Леле. Очевидно не съм мислила изобщо. Прехапах устна, дъхът ми се беше ускорил, и почувствах как се изчервявам.

„Зохр, ние сме непознати. Трябва да те опозная, преди да правя секс с теб отново.“

„Лъжи. Мога да кажа от мислите ти, че ти харесват картините, които ти изпратих.“ Тонът му е секси, увещаващ, сякаш щеше да ме примами само с думи. „Ако не мога да докосвам тялото ти, мога да докосвам поне ума ти, нали?“

Трябва да му кажа не, но изглежда толкова дребно нещо. И вече бяхме обвързани, нали? Така, че не би трябвало да има значение.

Както не трябваше да има значение и ръката ми, която плъзгах между краката си под бельото си.

„Докосваш се?“ Ръмженето, което проникна в ума ми, е прекрасно. „Толкова ли не харесваш умствената ни връзка?“

— О, туше. — Предполагам, че си го заслужих. „Не се докосвам“, излъгах.

Почти можех да почувствам присмехулното му изсумтяване.

В този момент се чувстваше по-скоро като предизвикателство да му отговоря. Беше като… флирт помежду ни. Плъзнах пръст между гънките си и не съм изненадана, когато открих, че съм мокра. Наистина мокра. Как да не бъда? Той ме срещаше лице в лице със секса и не можех да се измъкна. Малка част от мен бе ужасена, докато останалата беше възбудена от това да бъде в капан и принудена да призная желанието си.

Харесваха ми картините, които ми пращаше. Харесваше ми властното му поведение.

И се сблъсквах с мисълта за повече между нас. Не е безопасно, но може би това е част от чара. Може би именно дивата му природа ме привлича така неудържимо.

„Харесва ти мисълта да си моя“, изпрати ми обратно.

— Аз съм личност — прошепнах, но в главата си все още си представях голямото златно тяло да ме покрива. Мислех за това колко топла би била кожата му срещу моята и се зачудих какво ще бъде да го целуна.

„Целуна?“

„Не знаеш какво е целувка?“ Почувствах се глупаво, защото, разбира се, не се бяхме целунали, когато отидох да го видя. Бързах. Може би трябваше да го целуна. Изпратих му картина на срещане на устните ни, на заплитащи се езици и се възбудих още повече от мисълта какво ли би било.

„Много пъти ли си се целувала?“, попита ме той.

„Никога“, признах. Бях прекалено млада, когато напуснахме форта, и след това останах с Джак, който ми беше като баща. След това бях сама и не прекарвах време с никого. Да си сам След не ти даваше много възможности да се сближиш с някой.

Но си спомнях, че съм виждала целуващи се хора по телевизията и съм чела за това в книгите. По-късно съм виждала хора да се целуват, но не по начина, който си спомнях. В ума ми целувките са нежни, внимателни, пълни с любов и привързаност. Не бяха като целувките, които съм виждала номадите да дават на Карол, които изглеждаха повече като наказание, или целувките, които проститутките във Форт Далас раздаваха на всеки, който би платил.

Целувките трябваше да са специални.

„Като семето ми.“

Изкисках се, защото изобщо не ми изглеждаше да са подобни.

„Разбира се, може и така да го приемеш.“

„Ще те целуна правилно“, каза ми Зохр. „Когато поискаш. Колкото често искаш устата ми върху твоята.“ И ми изпрати още една секси картина. Този път той беше върху мен, тласкайки между бедрата ми, и простенах на глас от гледката. Гледах с очарование как се движеха телата ни и когато умствения Зохр дръпна косата на умствената Ема, за да я целуне? Притиснах пръста си по-дълбоко в сърцевината си, трепереща от нужда. Сега, след като правих секс със Зохр, се чувствах някак различна. Празна от възбуда, сякаш ми липсва нещо. Никога преди не се бях чувствала така.

„На тялото ти му липсва моето.“

Мисля, че е прав. Простенах при осъзнаването и плъзнах пръста си към клитора си, галейки го. Знаех, че може да усети това, както можеше да чуе всичко, което си мисля. Чувствах неговата възбуда, неудовлетворената нужда на члена му, докато мислеше за мен, раздразнеността му.

„Не мисли за мен като окован“, изпрати ми, мислите му са тежки от желание. „Мисли за мен с теб. Устата ми върху твоята. Ще те опитам навсякъде.“

И ми изпрати картина как съм застанала на четири крака, а лицето му е между бедрата ми, вкусвайки ме…

Извиках тихо от облекчението, което премина през мен. Бедрата ми се стегнаха и издърпах ръката си, защото бе прекалено много. Оргазмите могат да станат много съкрушителни и е като да си играеш с огъня. Приближавах се достатъчно, за да се стопля, но не и да се изгоря.

„Тук грешиш, половинке.“ Страстните мисли на Зохр надвиха моите объркани. „Трябва да се оставиш огъня да те погълне. Ще ти покажа, когато отново станем едно.“

Не мога да реша дали съм леко разтревожена или очарована от мисълта.

Глава 12
Ема

— Азар иска да говори с теб. — Каза ми Трина, когато влязох в кухнята на следващата сутрин. Време е за закуска, което означава, че Азар се храни сам в трапезарията, докато ние слугуваме в кухнята. Тя отиде бавно до мивката, за да помогне на Карол с чиниите и ми се усмихна самодоволно. — Сигурно е трудно да си любимката на шефа.

Преглътнах трудно, заради възела стягащ гърлото ми разтревожено.

— Не съм му любимка.

Тя изсумтя.

— Хайде сега. Не сме вчерашни. Всички знаят — и тя кимна към Карол, която се опитваше да прикрие усмивката си, — че те е набелязал. Не оставя никой друг да те докосне. Каза на другите, че си забранена. Това означава, че те заглежда. — Намигна ми, сякаш споделяхме някаква тайна. — Просто се увери, че е щастлив, ако разбираш какво имам предвид. Бях лична приятелка на лидера във Форт Вегас и когато той си откри нова с по-големи гърди, ме изпрати да си стягам багажа.

Ужасих се от самата мисъл.

— Не спя с Азар — изпротестирах отново, но е очевидно, че другите не ми вярваха. Затова ли мъжете се въздържаха да не ме докосват? Затова ли не се опитваха да ме свалят, както правеха с Карол и Трина, въпреки че бях два пъти по-млада от тях? А си мислех, че е защото Бойд им е казал нещо. Но Бойд е мъртъв и…

И не знам какво да мисля.

Помирисах блузата си тайно, но парфюмът е тежък и силен. Добре. Иска ми се да имам време да отида догоре и да се напръскам отново, само за да съм сигурна, но Трина ме гледаше очаквателно, което ми казваше, че Азар вероятно вече ме чака. По дяволите.

Изненада съм, че Зохр не правеше коментари за това в главата ми. Опитах се да го докосна умствено, но не усетих нищо. Вероятно спи. Може би е добре. Нямах нужда от разсейване, когато се изправя пред Азар. Събирайки кураж се насочих към двойните врати на трапезарията на хотела. Да приключваме с това.

Азар стоеше сам, бялата покривка бе в рязък контраст с останалите маси, избутани на купчина в далечния край на стаята. Прозорците бяха отворени, за да пропускат слънчевата светлина вътре и начинът, по който осветяваше бледата му коса и кожа, го караше да изглежда като ангел. Той прелисти бавно списанието пред себе си и си взе парче от сутрешната си плодова салата.

— Виж ти, значи си тук. Днес не си болна?

— Аз? Не. Добре съм.

Той бавно разгърна отново, дъвчейки и видях нещо, което изглеждаше като пикник, на страниците на списанието. Да не четеше „Обновяване на домове и градини“? Книгите и списанията са редки След, тъй като вече нямаше кой да ги произвежда и се хващах, че чета някои странни неща от скука и липса на нови четива, но Азар не ми изглеждаше като домошар. Той огледа страницата внимателно, след това преглътна и ме погледна.

Бледите му очи ме накараха да потреперя. Днес е без очила. Дали не се отпускаше около нас и затова ни оставяше да видим какво е наистина? Или просто не го интересуваше вече?

— Имам нужда от бельото ти отново. — Каза ми Азар и спокойно отгърна страницата. — Довечера ще се почистиш както трябва и ще пропуснеш парфюма. Можеш да си го сложиш отново на сутринта, след като си поносила бельото си.

— Искаш още един чифт от бикините ми? — Погледнах го неразбиращо. — Защо?

Той изглеждаше изненадан, че му задавам въпрос, оставяйки вилицата си и повдигайки поглед от списанието си, за да ме погледне. Очите му са пронизващи и усетих вледеняващ страх. Не трябваше да казвам нищо. Но той ме изненада още повече, като ми отговори.

— Как защо, за да хвана още един дракон, разбира се. Методът ни беше успешен последния път и искам да го изпробвам отново.

— О. — Не знам какво друго да кажа. — Добре.

Той се върна към четенето на списанието си.

— Можеш да си вървиш.

Обърнах се и буквално се затичах към кухнята, където Карол и Трина започнаха да се кикотят, виждайки обърканото ми изражение. Само ако знаеха.

Друг дракон? Идеята е ужасна сама по себе си… но Азар не знае тайната ми. Сега, когато бях чифтосана със Зохр и той ме ухапа — огънят му, както го наричаше — променяше миризмата ми. Не знам дали размахването на друг чифт от бикините ми ще има искания ефект.

Освен това не знам как ще реагира, когато осъзнае, че мирисът ми се е променил.

Това може да е наистина лошо.

Зохр

Тревогата ме издърпа от дълбините на съня ми. Отне ми момент, за да разбера, че ужасените мисли не са мои, а тези на половинката ми. Ема е разтревожена и мислите й са непоследователни, прескачайки от една идея на друга.

„Какво има?“ Попитах я, искайки ми се да съм свободен. Веригите ме приковаваха здраво, както обикновено, а са двойно по-досадни, имайки предвид, че половинката ми е изпаднала в паника. „Говори с мен. Кажи ми какво е станало.“

„Зохр? Имаме проблем.“ Мислите й се успокоиха малко, когато умът й докосна моя и ми достави удоволствие да осъзная, че мога да й доставя някакъв комфорт. „Знаеш ли как хората на Азар те заловиха и докараха тук?“

„Последвах мириса ти.“

„Да, е, Азар иска да направи същото отново.“ Паниката й се засили отново. „Но ти каза, че мирисът ми се е променил, нали? Така че как би повлияло това?“

Изпратих й успокоение.

„Никой дракон няма да дойде за теб. Мирисът им ще им каже, че си обвързана с мен. Ще бъде игнориран. Никой Драконѝ не би докоснал чужда половинка.“

„Това е лошо“, изпрати ми тя разтревожено. „Наистина лошо. Азар ще знае, че нещо не е наред, ще разбере, че сме заедно и ще се опита да го използва срещу теб.“

„Ха. Не може да направи нищо, за да разкъса връзката ни.“

„Не, не разбираш“, каза ми Ема, мислите й бяха пълни с притеснение. „Той ще заплашва да ме нарани, за да те накара да му сътрудничиш. Не го интересува дали ще живея или умра, докато може да ме използва, за да те контролира.“

Думите й ме накара да изпитам неудобство, водейки със себе си, неясни спомени. Спомнях си това. Помнех жестокостта на салорианците. Помнех разделени семейства, разрушени гнезда, защото това беше най-добрият начин да подчиниш един Драконѝ воин. Стомахът ми се сви при мисълта Ема да бъде изложена на опасност, само защото този салорианец иска да ме подчини на волята си.

„Не го оставяй да те нарани“, казах й. „Ще говоря с него…“

„Не!“ Мислите на Ема се изпълниха на мига с ярост. „Може да не разбирам много, но знам, че Саша беше категорична, че дракона й не бива да позволява Азар да се свърже с ума му. Тя каза, че салорианците могат да контролират умовете ви или нещо такова. Не бива да рискуваме това да ти се случи. Що се отнася до тях, ти все още си луд и не могат да те контролират.“

„Няма да го оставя да те нарани“, отговорих яростно.

„Аз също не планирам да му позволя да го направи“, отвърна ми тя. „Довечера ще избягаме от тук. Отивам да взема шперцовете си и те освобождавам.“

Не ми харесва това. Мразех факта, че се излага на опасност, докато аз съм окован и не мога да й помогна с нищо, но какъв друг избор имаме? Само тя можеше да ме освободи. А след това… никой никога повече нямаше да може да ме раздели от половинката ми.

Трябва да й вярвам. Трябва да съм търпелив… още малко.

Глава 13
Ема

Нощта дойде прекалено бързо и по времето, когато стана тъмно, все още нямах план. Търсих цял ден — тайно — за сънотворните, които знам, че Азар държи наоколо. Карол ги сложи в храната на Саша, когато беше държана като заложница, затова знам, че вършеха работа. Но не можех да ги намеря, без да е очевидно какво правя и накрая изоставих този план. Трябва да помисля за нещо друго.

В зависимост от това кой е на стража, можех да направя няколко неща. Ако е друг, а не Кърт, мога да излъжа и да пратя човека за зелен хайвер. Ако е Кърт, е, ще го мисля тогава. Не ми харесва мисълта да убия някого, но ако се наложи…

Ще пресека този мост, когато стигна до там, предполагам.

След като вечерята беше сервирана се оттеглих в стаята си под претекст, че имам главоболие. Не е лъжа — главата ми туптеше от тревога как ще се измъкнем. Не, осъзнах. Нямаше „ние“. Аз трябваше да съм тази, която да направи това. Никой не можеше да помогне и не можех да вярвам, че някой от номадите няма да ме предаде.

Ако оживея, за да видя утрешния ден, ще считам нещата за успешни. Ако ли не…

Просто няма да мисля за това.

Разрових нещата си, решена да видя какво мога да взема със себе си и какво да оставя. Вярната ми бухалка трябваше да остане. Да я нося щеше да е прекалено очевидно. Шперцовете ми и чифт белезници идваха с мен, но ги обвих здраво с парче плат, за да не дрънчат докато ги нося. Имах старо портмоне, в което носех снимки на родителите ми и на семейството ми отпреди. И тях щях да взема. Събух тежките си ботуши и скрих ножове в тях, заедно с малкото ми пари и последното от енергийните блокчета. Повечето фортове вече не приемаха пари, но никога не знаеш, кога може да ти потрябват. Облякох си любимата риза, отгоре навлякох още една блуза, и добавих колан с украси, който можеше да се използва като оръжие при нужда. Сложих си ролка тиксо на ръката, все едно е тежка гривна, тъй като знаех от опит, че тиксото винаги е полезно, особено при бягство.

Когато не можех да протакам повече, си поех дълбоко дъх.

„Готов?“, попитах Зохр, който беше тих през по-голямата част от следобеда. Предполагам, че е доста разтревожен за мен. Познато чувство — аз самата бях доста разтревожена за себе си. Но в това бяхме заедно и нямаше да го оставя. Нямаше да позволя на Азар да го използва.

„Разбира се. Освободи ме и ще разкъсам враговете ни крайник по крайник.“

„Няма да разкъсваме никого“, казах му бързо. „Просто ще се измъкваме.“

Мислите му бяха изненадани. „Не искаш отмъщение?“

„Искам просто да бъда оставена на мира. Това е всичко.“ Можех да кажа от мислите му, че не е съгласен с мен. „Можем да се караме за това по-късно.“

В хотела бе тихо и изчаках, търкайки изпотените си длани в дънките, докато стане достатъчно късно и мога да съм сигурна, че всички са по леглата си. Когато почувствах, че времето е дошло, отворих леко вратата си и погледнах надолу по коридора. Нямаше никого. Заключих вратата зад себе си и обърнах малкия знак на „Не ме безпокойте“, който беше на дръжката. Ако някой ме потърсеше, нека си мисли, че спя. По времето, когато ще дойдат да ме проверяват, вече щях да съм си заминала.

Промъкнах се надолу по коридора, кожата ми настръхваше при всеки звук, всяко изскърцване на пода, всяко далечно излайване на куче. Не е нищо необичайно, но тази вечер съм изнервена до крайност. Успях да стигна до фоайето на хотела и си поех дъх, когато видях двама пазачи отпред, пушещи цигари. Единият имаше оръжие на рамото си, другият седеше срещу него, смеейки се.

По дяволите. Защо имаше стражи? Промъкнах се обратно в сенките на коридора и се притиснах до стената, задъхвайки се от страх.

„Обикновено не са ли там?“, попита Зохр, улавяйки мислите ми. „Не можеш ли да ги заобиколиш?“

„Ще се наложи.“

„Не се излагай на опасност.“

Не отговорих. Затворих очи, заставяйки се да се успокоя. Бягството ни трябваше да е тази вечер. Не можех да чакам до утре, защото Азар щеше да открие промяната в миризмата ми. Не исках да осъзнае, че Зохр вече не е луд и да го манипулира. Не можехме да чакаме. И без това Зохр беше държан прекалено дълго в плен.

Това е моментът ни… само трябваше да се измъкна от хотела.

Върнах се на втория етаж и опитах да отворя няколко от празните стаи. Знам, че повечето номади останаха на първия етаж, където прозорците не са счупени. Тук, на втория етаж, търсех счупен прозорец, за да избягам през него. Опитах няколко брави и когато не се отвориха, отключих следващата и се вмъкнах вътре. За мое щастие прозорецът беше счупен, няколко нащърбени парчета от стъклото все още бяха в рамката. Издърпах ги и пъхнах най-голямото в ботуша си. Едно момиче никога нямаше прекалено много оръжия. Щом изчистих рамката се наведох да проверя каква е височината. Прекалено високо за скок, със сигурност. Погледнах към ъгъла на сградата, но не видях други стражи. Добре тогава. Можех да измисля как да се справя с това.

„Дай ми малко време“, казах на Зохр. „Ще бъда при теб след малко.“

„Нямам особено голям избор“, отговори ми той с ирония.

„Вярно. Съжалявам за това.“

Леглото в тази стая е без бельо, но този факт не ме изненада особено. Едно от нещата, които не бях мислела, че ще станат редки След, беше платът, но сега, когато минаха години и дрехите са редки, платът стана гореща стока. Ако тук е имало чаршафи, някой отдавна ги е взел. Но всичко е наред. Можех да се справя. Срязах найлоновите шнурове от мини щорите в тази и следващата стая, завързах ги правейки дълго, тънко въже, което би трябвало да издържи тежестта ми. Завързах го за леглото и избутах рамката му до прозореца. Когато пуснах въжето през ръба му, не стигаше до земята, но беше достатъчно, за да не се убия, когато скоча.

„Въжето“ се вряза в ръцете ми, когато го пробвах, затова съблякох една от ризите си и я обвих около ръцете си и го използвах, за да се подсигуря. Подпрях крака си от външната стена и бавно се смъкнах надолу, ръцете ми горяха от напъна да поддържат теглото ми. Изтървах се, малко преди да стигна до края на въжето, и паднах, изкарвайки си въздуха.

„Ема!“

„Добре съм.“ Лежах на земята, главата ми звънеше и зачаках света да се изправи отново. „Просто си изкарах въздуха. Не се паникьосвай.“ Трепнах, когато се изправих. Шевовете ми пулсираха и се чувствах издраскана, но нямаше нищо счупено. „Добре съм“, уверих Зохр. „На път съм.“

„Внимавай.“ Имаше безсилие и нарастваща ярост в мислите му. Не към мен, осъзнах, а към ситуацията. Към тези, които ни караха да се промъкваме в нощта. Тревожех се, че Зохр не е изцяло с мен относно плана ни, че няма да успея да го освободя и той ще си го изкара на останалите и ще откачи. Че връзката ни е лъжа и това може да е изпипан капан.

Ще видим, предполагам.

„Вярвам ти. Ти също трябва да ми вярваш.“

Имаше право.

„Изглежда вярата е единственото, което имаме в момента“, подразних го, но той не го намери за смешно. Всичко е наред. Ако главата ми не звънтеше, вероятно и аз нямаше да го намеря за забавно.

„Не ми харесва, че си наранена.“

„Аз също не съм фен на това“, казах му, търкайки нараненото си дупе. Трябва да съм се приземила на него. Но след като опциите ни бяха ограничени, нямах голям избор. Огледах се, за да се уверя, че никой не ме е забелязал и се насочих към вратите на басейна. Обикновено бих минала през главния вход, този, който минава през дългите коридори на фоайето на хотела, но след като не е възможно, използвах други пътища. Не беше изненадващо да открия, че металните врати са затворени с верига, за да предпазят някой да не влезе… или излезе. Не е проблем. Мога да се справя с няколко ключалки.

След няколко движения премахнах катинара и внимателно плъзнах веригата, брънка по брънка, за да не издава звук. Открехнах вратата, трепвайки от мисълта, че може да задействам някаква аларма, но след миг се сетих, че нямаше ток. Интериорът бе мръсен, както обикновено и можех да видя пазача от далечната страна на басейна, седнал до сгъваема маса, на която имаше запалена свещ. В ръцете си държеше списание и галеше чатала си разсеяно.

Отвратително.

Чух веригата на Зохр да издрънчава и знаех, че се опитваше да се освободи, извивайки се в оковите си.

— Млъквай, по дяволите. — Каза мързеливо пазачът, след което прелисти страницата и отново погали чатала си.

Замръзнах на място. Мамка му. Това е Стария Джери. Той е единственият, когото бих се поколебала да нараня. Не мислех, че е лош, като повечето от тези идиоти. Просто взима лоши решения. Той е единственият, който беше мил към мен по свой собствен начин. Поколебах се, но все пак извадих ножа. Нямах избор. Не се колебаех кого да избера между Стария Джери и Зохр. Зохр не бе избрал доброволно да бъде тук. Стария Джери обаче го е направил.

Обмислих кой е най-добрият начин да го приближа. В сградата на басейна бе сенчесто, но той имаше пистолет на масата до свещта и не исках да бъда простреляна. Не бях сигурна как да го приближа.

„Ще го разсея.“

„Не съм сигурна…“

— Стррджжириии. — Извика Зохр, преди да успея да го спра. Името е толкова изкривено, че ми отне момент, за да осъзная кое беше — Стария Джери. О. Толкова съм учудена от звука на гласа му, че спрях. Знам, че е в главата ми и знам как мисли, но все пак да го чуя на глас е… различно. Той бе ръмжащ, яростен и необуздан и беше едновременно прекрасен и малко плашещ.

Джери замръзна в стола си, погледът му отскочи към празния басейн, където стоеше окован мъжа-дракон. Поколеба се за момент и стана. Задържах дъха си, разтревожена, че ще вземе оръжието си, но той се отдалечи от него, насочвайки се към ръба на басейна.

Докато той гледаше надолу към Зохр с объркан поглед, аз се придвижих покрай стената, насочвайки се към стола му. Почувствах триумф, когато пръстите ми се затвориха около оръжието и го вдигнах във въздуха. Успях!

Повдигнах високо оръжието и го насочих към Стария Джери.

— Обърни се бавно и вдигни ръце, Джер.

Той замръзна, поглеждайки през рамо към мен.

— Мамка му. — Той поклати глава. — Трябваше да знам, че не може да ти се вярва. Хубавите момичета не остават дълго с тази група.

— Не съм част от групата. — Казах му и посочих, че трябва да седне. — Не ме карай да те застрелям. Харесвам те. Беше мил с мен.

— По дяволите, момиче. И аз не искам да бъда застрелян. — Вдигна ръце във въздуха и се приближи бавно към мен. — Но не знам какви ги мислиш. Ако искаш да си тръгнеш, просто го направи. Няма да кажа на никого. — Тръшна се на стола си. — Просто не искам да свърша с куршум в мозъка.

Поне е разумен. Издърпах белезниците от джоба си и му ги подхвърлих.

— Сложи си ги.

Той прокле тихо, но направи каквото му казах. Издърпах тиксото и започнах да го завързвам за стола, достатъчно, за да го забавя, ако трябва да се измъквам бързо.

— Казах ти, момиче, няма да се боря. — Каза той, докато увивах лентата около краката му. — Това не е нужно. Не знам защо просто не си си заминала вече.

— Трябва да взема един приятел с мен — отговорих му.

При това устните му се извиха.

— Така. Значи чукаш дракон също като другите курви, а? Отвратително. — Изплю се към мен, уцелвайки ризата ми. — Противна кучка.

Шокирана съм от държанието му. Поведението му се промени от почти като на бащинско и разбиращо към… отвратително.

— Уау и целуваш майка си с тази уста?

— Майната ти, курво. — Погледът му беше грозен и ужасен. — Не искам да имам нищо общо с предателски курви.

— Връщам си думите, че те харесвам. — Казах му щастливо и откъснах лента от тиксото, която залепих върху устата му. — Сега виждам защо си с тези подлеци. Ти си един от тях.

Тих е, но ме гледаше, докато приключвах със завързването му и прибирах пистолета му. Малко съм наранена от яростната му реакция, но ще го преодолея. Време е да освободя Зохр.

Влязох в басейна и изтичах до него. Мразех, че е разпънат като снежен ангел, с вериги навсякъде по ръцете и краката. Очите му са широки, блестящи в златно и черно, и не знам какво означава това за настроението му.

„Означава, да ме освободиш, за да разкъсам гърлото на този мъжки задето посмя да ти говори по такъв начин.“

— Нека се фокусираме върху освобождаването ти — казах му, прокарвайки ръка по веригите на гърдите му. Имаше ключалка на гърба му, което означаваше, че трябва да е седнал, за да мога да я махна. Добре, първо ръцете и краката му, след което можехме да свалим странната, обсипана от вътрешната страна с шипове жилетка и да го освободим.

Погледът ми попадна на нашийника му. Изглеждаше стегнат, плътта по края му беше тъмна и ожулена. Когато преглътна, гледах как адамовата му ябълка го бутна и почувствах прилив на гняв, че са го оковали като куче.

Но сега можех да го освободя.

— Можеш ли да повдигнеш глава? — Попитах го, изваждайки шперцовете си.

Той го направи и ноздрите му се разшириха.

„Мирисът ти е ужасен.“

Не можах да не се изкискам на това.

— Сложих си допълнително парфюм днес просто за всеки случай. — Параноята ми ме беше накарала да се напръскам с двойно количество парфюм, за да съм сигурна, че мирисът ми е прикрит достатъчно добре. — Съжалявам ако ти е неприятно.

„Ще се радвам, когато мога да помириша сладостта ти, вместо това“, каза ми недоволно Зохр. „Когато сме свободни от тук, никога повече няма да носиш този мирис.“

— Никакви парфюми повече — съгласих се. Така или иначе вече и на мен ми беше писнало да мириша толкова силно. Пръстите ми се придвижиха по задната част на нашийника му. Вече знаех кой шперц да използвам и успях да плъзна малкото парче метал в ключалката и да завъртя. С леко изщракване се отключи и тогава нашийникът се отпусна. Въздъхнах с облекчение, когато го издърпах от него и го хвърляйки настрана.

Той изръмжа високо, с очевидно задоволство.

— Сега останало. — Казах му, пресягайки се за едната му китка.

Чух силно изщракване в далечината и ми отне момент да осъзная какво е. Оръжие.

— Спри веднага. — Извика глас.

Замръзнах и погледнах изненадано нагоре.

Кърт излезе от сенките с пистолет в ръка. Азар е точно до него, зловеща фигура в бледи дрехи и очила. От другата страна стоеше друг номад — Марти.

Разкрити сме.

„Не ги помирисах“, каза ми яростно Зохр. „Миризмите им са прикрити от парфюма ти.“

Е, по дяволите. Гледах ги, а вътрешно бях разкъсвана от неподправен ужас. Не помръдвах. Чаках да видя дали ще ме застрелят.

Азар пристъпи към ръба на басейна.

— Наистина ли мислеше, че няма да забележа промяната в мириса ти? За толкова ненаблюдателен ли ме смяташ?

За един дълъг миг оставих тишината да се проточи, след което свих рамене.

— Да?

Челюстта му се стегна и почувствах как въздуха около мен сякаш натежа. Което е странно, имайки се предвид, че нищо не се е променило, но в стаята се усещаше нещо различно.

„Мога да почувствам мислите му да се притискат в моите. Опитва се да се свърже с мен. Иска да говорим.“

„Не го прави! Това се опитва да направи от самото начало! Иска те достатъчно разумен, за да говори с теб.“

Мислите на Зохр станаха напрегнати.

„Вкарва твои мисли в мен. Трудно е да различа кои са твои и кои не…“

— Тогава не говори в главата си. — Прошепнах на Зохр, гледайки към Азар. — Не говори с никого, докато не се измъкнем от тук.

Азар махна очилата си и очите му са в студено, бледосиво. Толкова е странно… и зловещо. Не разбирам. Ако е дракон, то би трябвало цвета им да се колебае между златно и черно. Никога не бях виждала очите му да са в различен от студено бледо златно, но сега са странни, млечносиви, които изглеждаха зловещи и ужасяващи едновременно. Тежестта отново се притисна към ума ми и едва се сдържах да не простена. Имах чувството, че някой притиска черепа ми с тухла.

— Мислеше, че ще успееш да ме заблудиш? Мога да почувствам, кога си комуникирате — каза Азар. — Знам, че сте свързани. Още не зная как си успяла, но предполагам, че ще ми кажеш.

— Грешно предполагаш. — Гласът ми е силен, въпреки че не се чувствах смела в момента.

— Имам си своите начини — прошепна и почувствах вълна от ментална тежест отново. Преглътнах стон и погледнах към Кърт, но той не изглеждаше засегнат. Само аз ли? Заради връзката ми със Зохр? Как Саша и Дакх са успели да издържат на това?

Ниското ръмжене на Зохр ме притесни. Да не се предаваше? Какво ще правя, ако го е сторил?

Тежестта продължи, докато не почувствах как въздухът около нас се сгъсти от нея. Сякаш ще се задавя, ако вдишам. Притиснах длани към мазилката на басейна, задъхвайки се силно.

Тогава изведнъж тежестта се вдигна.

Погледнах изненадано нагоре и очите на Азар се върнаха към бледо, бледо златно. Погледът му се задържа върху мен.

— Виж ти. Нима опитваш да защитиш мислите си от мен?

Отне ми момент да осъзная, че не говори на мен, а на Зохр. Когато мъжа-дракон до мен изръмжа, видях тънка усмивка да се появява на устните на Азар, оголвайки странно изглеждащите му, прекалено квадратни зъби.

Кърт и Марти изглеждаха просто объркани, пистолетът на Кърт се наклони надолу, докато погледът му прескачаше между мен и Азар. Сега ли осъзнаваха, че нещо странно има в Азар? Нещо, което не разбираха? Почти ги съжалих. Почти.

— Хванете момичето. — Изкомандва Азар със спокойния си, кадифен глас. — С нея ще го накараме да се предаде.

— Как? — Попита Марти и практически се сви от злобата, която се излъчваше от Азар.

— Както искате. — Отговори Азар, стараейки се да изглежда спокоен и невъзмутим. Но можех да почувствам как вътрешни кипи от гняв, а очите му все още имаха черни краища, което ме притесняваше. Толкова съм фокусирана върху далечната ярост, излъчваща се от салорианеца, че ми отне момент да осъзная, че говори за това как да ме нарани. Той повдигна тънък пръст и го сви. — Можем да започнем с чупенето на пръстите й един по един и да видим как ще реагира той. Ако това не сполучи, можем да опитаме… други методи.

Кърт и Марти ми се ухилиха нетърпеливо, гледайки ме, почувствах как стомаха ми се сви. Можех да позная какви ще са другите методи.

Ръмженето на Зохр стана по-силно, по-яростно. Толкова е силно, че изглеждаше невъзможно да излиза само от един мъж, без значение големината му.

— Вървете и заловете жената — нареди им Азар.

Те се поколебаха, споглеждайки се.

Издърпах ножа от ботуша си, приготвяйки се да се бия. Ако искаха да ме използват срещу Зохр, щяха да го направят през мъртвото ми тяло. Имах намерение да се боря до самия край.

Картини започнаха да преминават през ума ми и примигах бързо, объркана. Не разбирам какво виждам. Пустини, кръв и… гняв? Това от Азар ли е? Картините изчезнаха, след това пак се появиха.

— Казах да заловите жената — повтори Азар със смъртоносно спокоен глас.

Това подтикна Марти и Кърт да вземат решение по-бързо. Двамата номади скочиха в басейна, насочвайки се към мен.

Изправих се на крака, заставайки защитнически пред Зохр, с нож в ръка. Нямаше да го докоснат. Нямаше да го позволя.

Повече от странните картини замигаха в главата ми, заедно с тътнещ рев. Отне ми момент да осъзная, че ревът не е вече в главата ми, а навсякъде около мен.

Марти побледня. Кърт изпусна оръжието си.

Нещо се надигна зад мен, събаряйки ме на земята. Ударих с длани нащърбената мазилка на басейна, и през ръцете ми се стрелна болка. Ножът изхвърча на няколко крачки от мен.

Въздухът около нас се изпълни с мощен рев.

Не разбирах какво става, докато Марти не докосна лицето си и осъзнах, че е изпръскано с кръв. Това на Кърт също. Дори дрехите на Азар бяха изпъстрени с червено.

Нещо тежко се раздвижи зад мен. Светът сякаш се движеше на бавен кадър, докато се обръщах.

Дракон.

Люспи му с цвят на мед, покрити с кръв и с разкъсани като паяжина криле, Зохр отскубна жилетката от люспите си и я хвърли настрани. Очите му бяха черни и можех да подуша огъня, като въглища, пепел и сяра, чакащи да бъдат запалени.

Беше се освободил. Зохр се беше отказал от крилата и свободата си и се беше освободил от веригите си, унищожавайки ги.

— Ох, горкия ми Зохр — прошепнах, докато той разтваряше остатъците от едното си крило и изрева в агония. Картините премигаха през ума ми, по-бързо и по-бързо. Омраза. Гняв. Безсилие. Нуждата да защитава.

Лудостта на мислите му ме порази и се почувствах закована за пода, докато ме придържаха долу с интензивността си.

Кърт се възстанови пръв и запълзя към пистолета си.

Зохр издаде още един разтърсващ земята рев и удари напред с един от предните си крака. Кърт полетя, тялото му се удари в стената на басейна с изхрущяване.

Марти извика силно, повдигайки оръжието си и преди да успея да изкрещя предупреждението си, стреля.

Зохр го игнорира и неясно си спомних, че драконите не могат да бъдат наранени от оръжия. Ахнах, когато Марти и оръжието изчезнаха в зъбатата паст на Зохр. Той наведе голямата си глава — златна, красива и смъртоносна — и видях краката на Марти да висят от устата му. Разклати глава, яростно, като куче с кокал, и го пусна на земята, сякаш не можеше да се занимава с неудобството да го изяде.

Погледнах с празен поглед към смачкания труп пред мен. Не можех да помръдна.

Нещо твърдо се уви нежно около кръста ми и погледнах надолу, за да видя обвилия ме нокът. Зохр ме вдигна и ме придърпа към гърдите си. Имаше кръв навсякъде и топлина му ме обгърна като вълна. Гневът му отново се усили и картините станаха още по-диви — някои от сегашната ситуация, някои от странни битки, някои на други дракони. Нямаше последователност и е невъзможно да се мисли ясно.

Тревожех се… че Зохр се е пречупил.

„КЪДЕ Е ТОЙ.“ Мисълта проряза главата ми и аз простенах, слагайки ръка на веждите си. „САЛОРИАНЕЦА. КЪДЕ. Е. ТОЙ.“

Задъхана се опитах да погледна, но не видях Азар никъде. Само телата на Кърт и Марти са на дъното на празния басейн и имаше кръв навсякъде. Толкова много кръв.

— Той, той е изчезнал. Може да е отишъл при другите…

Зохр издаде още едно диво ръмжене и скочи от дъното на басейна. Яките му задни крака го избутаха силно и се препъна напред, а аз почувствах полъх на изненада във всички тези свирепи, диви картини, летящи през главата ми. Не можеше да лети. Крилата му са унищожени.

Но за него това нямаше значение. Ноктите му се затегнаха около мен и ме придърпа по-близо. На три крака той бутна срещу дебелата, тежка стъклена врата на сградата на басейна, и когато не се помръдна, той отстъпи и замахна с глава сякаш е една от онези стоманени топки, закачени за кран, с които се рушаха сгради.

Стъкло се разпиля навсякъде, пръскайки се от удара. Изкрещях, закривайки глава с ръцете си, за да предпазя лицето си, само за да бъда притисната към люспите на Зохр, който внимаваше да бъда защитена. Яростта му се усили и сякаш бе ядосан на стената, че си е позволила да се опита да ме нарани. Няма начин да се разбера с него, осъзнах. Той бе абсолютно загубен в лудостта си.

Тогава се втурнахме напред, в хладния нощен въздух и в тъмнината. Зохр минаваше през паркинга, на който бяха паркирани доста счупени коли, разрушавайки моторите на номадите и хвърляйки настрани всичко, което се намираше на пътя му. Не се придвижваше бързо — движеше се с намерението да унищожава.

Ужасена, всичко, което можех да направя, бе да се свия и да се моля да оцелея. Когато си мислех, че ще спасявам Зохр, мислех… не знам какво. Мислите му бяха толкова човешки за дълго време, но сега бяха напълно диви. Моя ли е вината? Или на някой друг?

Всичко, което знаех, е, че подцених драконовата ярост, защото умът, свързан с моя, не е човешки. Ни най-малко.

Вече не знам кой е този непознат.

И съм ужасена, че може би, лошата ситуация, в която се намирах, е станала още по-лоша.

Глава 14
Зохр

Страхува се от мен. Усещах ужасът й през мъглата. Но не можех да спра. Крилата ми са безполезни, затова се бутах през тесните процепи и пълните с отломки улици на изоставения човешки кошер. Имаше метал навсякъде, миризмата му изпълваше носа ми заедно с познатия мирис на овъглено. Имаше и кръв, и този мирис ме накара да изгубя и малкото контрол, който имах. Нямаше значение, че е моята кръв.

Единственото, което имаше значение, бе да унищожа всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки, който се опита да ми я отнеме.

Моята Ема. Те никога, никога повече няма да я докоснат.

Затова, въпреки че тялото ми крещеше от болка и не можех да мисля ясно, продължавах. През мрака. През лабиринта от странни квадратни структури. През болката. През всичко. Ако спра, те ще вземат Ема от мен. Ще я наранят.

Само мисълта ме накара да ръмжа от гняв, карайки ума ми да се завихри от ярост.

Никой нямаше да нарани половинката ми.

Никой.

Продължих, насилвайки се през агонията. Не ме интересуваше, че мирисът на познатите врагове изчезва; имаше нови, непознати миризми. Не ме интересуваше, че нощта отстъпваше на зората. Не ме интересуваше, че Ема трепереше и миришеше на страх. Спасявах я. Защитавах я.

За това съм създаден. Да бъда нейна половинка. Мой дълг е да я защитавам преди всички останали. Да защитавам даващата живот. Да защитавам майката на малкото си.

Защитавай.

Защитавай Ема.

Защитавай Зохр.

Не, това не е вярно. Нямам нужда от защита. Аз съм този, който трябва да защитава. Объркан, спрях посред крачка, и когато го направих, осъзнах, че съм изтощен. Яростта все още се извиваше в задната част на ума ми, бутайки ме напред и продължих. Трябва да отведа Ема далеч от останалите. Трябва да защитавам.

Защитавай.

Защитавай Зохр., прозвуча отново объркващата мисъл.

Зохр.

Зохр. Зохр. Зохр.

Името ми. Това е моето име.

Защо моето име?

Ръка докосна люспите ми, натискайки.

Зохр.

Отново името ми. Но това не е моята ръка. Във въртящата се лудост, погледнах надолу.

Половинката ми е. Моята Ема. Моята човешка женска. Носех я в ноктите си, притисната към опръсканите ми с кръв люспи. Тя погледна нагоре към мен, миришейки на страх, лицето й е застинало и безцветно.

— Зохр. Ела обратно при мен. Зохр.

Чувах името си в нейните мисли.

— Трябва да се преобразиш. — Каза ми тя.

Думите й нямаха смисъл. Трябва да се преобразя? В какво? Ядосах се, че говори безсмислено и изръмжах на света около мен. Нима не осъзнава, че я защитавам? Че не искам нищо повече от безопасността й? Че я спасявам?

Защо има такива странни изисквания?

Игнорирах я. Ще успокоя раздразнението й по-късно, когато сме в безопасност. За сега трябва да продължа да ни отдалечавам от тези хора с хвърлящи огън пръчки. Те не можеха да ме наранят, но тя… тя е уязвима. Замислих се за салорианеца и начинът, по който мислите му притискаха ума ми. Не помнех много за тях, но помнех… че са лоши. Той е лош. Да докосна мислите си с неговите е грешка. Чувството… е познато. Почти забранено. Сякаш трябва да го направя, дори когато не помня защо. Той се притисна към мен, опитвайки се да си проправи път в мислите ми, но не можех да го допусна.

Ема има нужда от мен.

Накрая бутането отслабна, но все още продължавах да се движа напред. Крайниците ми ме боляха от препъването в метални останки — коли, мисля — и от нажежената до бяло агония от това, което е останало от крилата ми. Чувствах се слаб от изтощение, но не можех да спра.

Трябва да защитя Ема.

Трябва да продължавам.

Зохр.

Гласът й отново привлече вниманието ми и я повдигнах към окото си, душейки косата й нежно, за да се уверя, че е добре. Че кръвта, която помирисвам, не е нейната.

Тя докосна с ръце муцуната ми и имаше вода по лицето си. Това ме обърка и спрях.

— Трябва да спреш и да се промениш. — Тя потупа с едната си малка ръка муцуната ми. — Слушаш ли ме? Спри и се промени. Моля те, слушай ме. Моля те. Моля те. Кажи ми, че ме чуваш.

Звучеше толкова отчаяна и уплашена, че въпреки обещанието си да не докосвам ума й — не и сега, не и със салорианеца, опитващ се да влезе в ума ми — я погалих умствено. Моята половинка.

— Зохр. — Възкликна тя настоятелно. — Да! Фокусирай се върху мен. Можеш ли? — Ръката й погали муцуната ми отново, по люспите ми. Гъделичкаше, карайки ме да се възбудя. Трябва да се превърна в двукраката си форма и да я бележа, да я дамгосам с мириса си… но съм неориентиран от болка.

Искам да кажа името й, но не можех да говоря в тази форма.

„Ема“, изпратих й, изненадан от слабостта на мислите си.

„Точно тук съм“, изпрати ми обратно, умът й яростен и решителен. Страхът й се оттичаше и погледът й бе сериозен, докато ме гледаше, малкото й лице беше точно пред окото ми. „Фокусирай се върху мен. Фокусира ли се? Опитвам се да привлека вниманието ти от часове.“

„Трябва… защитя.“

„В безопасност съм. Обещавам ти, сега съм в безопасност.“ Меките й ръце погалиха муцуната ми. „Но кървиш навсякъде, Зохр. Крилата ти…“

„Трябва да те пазя в безопасност“, казах й. Загубих крилата си — а заедно с тях и способността да летя. Свободата ми я няма. Но не мога да съм тъжен. Имам половинка и тя е в безопасност в ръцете ми. Нищо друго няма значение.

„Трябва да се промениш“, натърти ми тя отново. Този път улових трепване в ума й какво иска от мен. Искаше да сменя формата си.

„Искаш да съм в двукраката си форма?“

„Да. Какво става с крилата ти, когато го направиш?“, попита тя.

„Изчезват“, отговорих й. „Толкова съм уморен, Ема. Защо съм толкова уморен?“

„Губиш кръв.“ Имаше тревога в ума й, заедно с толкова прекрасно спокойствие. Нежните й, тихи думи ме успокояваха, караха ме да се чувствам по-добре. Прогонваха дивата, яростна лудост, която ядеше умът ми. „Мога да ти помогна, но точно сега си прекалено голям за мен, Зохр. Моля те, промени се. Трябва да спра кървенето.“

Но се тревожех, че няма да е в безопасност, ако се променя. Сега съм в бойна форма, в която можех да я защитавам. Стиснах я отново до гърдите си, защитнически прибирайки я към люспите си.

„Искаш да ме защитиш?“, попита тя, улавяйки мислите ми. „Оставяш кървава следа за всички, които искат да те проследят. Ако искаш да ме защитиш, се промени, за да мога да спра кървенето ти. Ще могат да ни открият навсякъде, където отидем. Моля те, Зохр. Фокусирай се върху мен. Слушай ме.“

Следа? Не грешеше. Мириса на кръв изпълваше ноздрите ми, надвивайки парфюма й. Тревогата й е оправдана — мирисът е достатъчно силен, за да привлече всеки хищник — или дракон, търсещ половинка. Мирисът й се беше променил, за да си съвпадне с моя, за да се приеме като белязана, но все още ме притесняваше. Не ми харесваше мисълта да я поставям в опасност. А ако все още не се беше променил напълно? Друг мъжки можеше да дойде, да ми разкъса гърлото и да я бележи за себе си.

Самата мисъл заплаши да предизвика яростта отново.

— Зохр! — извика ме Ема, с този сладък, внимателен глас. — Говори с мен. Или ако не можеш така, промени се. Нека ти помогна.

Погледнах към нея. Очите на половинката ми са дълбоки, мъдри и красиви. Загубих се за дълго време в красивото й лице, само за да осъзная, че умът ми се размива. Толкова съм уморен.

— Всичко е наред — прошепна тя, галейки носа ми с толкова меките си ръце. — Вярвай ми, става ли?

Вярвах й.

„Ти си единствената, на която вярвам.“

„Знам. Сега ми повярвай малко повече и се промени в човешката си форма, за да мога да ти помогна и да се скрием.“ Очите й са дълбоки езера от топлина, най-грижовния оттенък на кафявото, който някога бях виждал. Изгубих се в тях още веднъж и ми бе нужно нежното потупване на пръстите й, за да ми напомни какво иска тя.

Да й вярвам. Да се превърна в по-уязвимата си форма. Да, ще го направя. Внимателно я оставих на земята и се уверих, че й е удобно, преди да действам. Промяната в двукраката ми форма — човешката — е моментална, но този път е придружена от силна вълна болка, която се придвижи по гърба ми и се изстреля през крайниците ми.

Простенах и припаднах.

Глава 15
Ема

Никога не бях мислила, че ще съм толкова облекчена да видя как Зохр припада.

Последните няколко часа бяха като в ада. Той се беше пречупил напълно. Без значение колко пъти виках името му, той не отговаряше. Сякаш беше изгубен в собствените си мисли и не можех да го издърпам от там. Постоянно ръмжеше и очите му бяха диви, а аз се страхувах, че ще ме стисне прекалено силно и ще ме убие. Или изпусне. Или каквото и да е друго. Беше по-голям от градски автобус и лесно можеше да ме смаже. Но никога не ме нарани и накрая страхът ми отстъпи на сълзи от безпомощност. Как можах да се забъркам с някого, който е безумен? Дори с умствената връзка нямаше начин да го стигна.

В часовете на зазоряване той започна да залита вървейки по улиците и тогава осъзнах точно колко много кръв губи. Страхът за безопасността ми се смени със страх за него. Рискуваше живота си, за да ме спаси и не можех да го оставя да умре. Когато спря от умора, най-накрая успях да се свържа с него.

В мига, в който се промени в човешка форма, затвори очи и се стовари на земята. Паникьосах се, когато залитна напред, но след това видях кървавите ивици на гърба му и осъзнах, че в тази форма не е много по-добре. Надявах се, че трансформацията му ще накара кървенето да спре, но това не се случи. Бързо скъсах ризата си — тази вечер от две станаха нула — и я сложих върху раните му, опитвайки се да спра кървенето.

Трябваше да го отведа на безопасно място. Не знаех дали мъжете на Азар ни следяха и нито колко дълго Зохр ще е луд, но трябваше да направя нещо. Не бях от хората, които стоят и кършат ръце по време на бедствия. Джак ме научи как да се грижа за себе си и сега можех да използвам наученото, за да помогна на някого другиго.

Но първо, безопасност.

Притиснах плата към раните на Зохр, колкото мога по-нежно, стараейки се да спра кървенето. Скоро забелязах, че намалява, което е добре. Събух дънките си и обух ботушите. Друго нещо, на което ме научи Джак. Как да местя тежки предмети. Никога нямаше да бъда най-силната и той ми даде да разбера от рано, че това не е от значение. Просто трябваше да съм най-умната. Положих дънките си на земята и избутах Зохр да легне по гръб на тях. Наложи се да игнорирам стона му от болка, въпреки че ме убиваше. Нямах избор.

„Съжалявам, Зохр“, изпратих мисълта си към него, докато завързвах крачолите на дънките, за да направя дръжки и да ги използвам, за да го влача надолу по улицата.

За мое раздразнение платът започна да се къса — Зохр бе по-тежък, отколкото мислех. Погледнах надолу, оглеждайки улиците на Земите на събирачите. Не знаех къде сме след часовете, в които Зохр препускаше диво и мачкаше всичко по пътя си. Можехме да сме и в Оклахома. Сградите бяха разредени, което ми казваше, че сме извън кварталите на търговската част от града и в далечината, отвъд дърветата и разрушените сгради, виждах обикновени малки триъгълни покриви. Може би покрайнините. Те не ме интересуваха толкова, колкото заобикалящите ни сгради. Огледах ги, надявайки се да видя нещо полезно. Старите ресторанти и салони в близкия оголен мол не задържаха интереса ми — от опит знаех, че в тях няма да има много храна. Малко по-надолу имаше аптека, която изглеждаше напълно разрушена. Насочих се към нея и докато вървях, видях останките от стара табела на железарски магазин в далечината.

Бинго.

Завлачих горкия Зохр до защитено място, между две отдавна разбити коли и го настаних там, за да не бъде видян от никого. Не ми хареса да го оставя сам, но нямаше да мога да го отведа далеч, ако дънките ми се скъсаха. Изтичах до железарския магазин и подминах счупените рафтове и разпиляна стока. Някои от хубавите неща бяха взети, но все още имаше достатъчно, за да бъда щастлива. Взех чук от последния рафт, за да го използвам като оръжие, пъхнах го в колана си и се насочих към градинския отдел.

Пет минути по-късно бягах по разрушените, покрити със стъкло улици на града с ръждясала количка. Отне известно маневриране, докато разбера как да сложа Зохр в нея, но накрая успях, като сложих количката легнала, изтърколих Зохр вътре и бавно я изправих. За него със сигурност нямаше да е най-удобното возене, но така можехме да се движим по-бързо, въпреки че големите му крака висяха отстрани на количката.

Не успях да сдържа усмивката си, представяйки си картината, която представлявахме, докато го бутах надолу по улицата, търсейки подходящо скривалище. Аз съм по сутиен и бикини, обута с военни ботуши, бутаща припаднал, чисто гол мъж по безлюдна улица. Животът След определено не е скучен.

Намерих редица от блокове не далеч от разпаднал се мол и забутах дракона към тях. За втори път го паркирах в безопасност на скрито местенце и отидох да проверя близките апартаменти, за да се уверя, че са годни за обитаване. Не исках да се мотая на място, покрито с черна плесен, хлебарки или населено със змии — или по-лошо, други въоръжени заселници. За щастие мястото, което проверявах, нямаше хора и избутах припадналото тяло на Зохр вътре, барикадирайки вратата.

Вътре бе горещо като в Ада, затова прекарах известно време, чупейки прозорци и опитвайки се да накарам въздуха да се раздвижи. В някои дни си спомнях какво представляваше климатика и почти можех да заплача от загубата. Повечето пъти не забелязвах, че го няма — прекалено бях свикнала с горещината, но когато влезеш в място със спарен въздух те удря в лицето като бетонна стена. Направих каквото можах, за да създам някакъв комфорт, молейки се денят да не е прекалено горещ.

Разрових шкафовете и претърсих стаите на разбития апартамент, в опит да намеря нещо полезно. Апартаментът не беше ошушкан като повечето места, на които бях. Всичко в центъра бе доста ограбено, което значеше, че трябва да сме по-далеч, отколкото си мислех. Имаше дрехи в един от гардеробите, няколко покрити с прах одеяла на леглото, които можеха да бъдат изтупани и килер, който е виждал по-добри дни. Все пак вътре имаше няколко консервни кутии с храна и имах чувството, че сме ударили джакпота, когато завъртях един от крановете на мивката и потече чиста вода.

Благодаря на Бога за това.

Налях вода в един тиган, взех най-чистата риза, която намерих в гардероба и отидох до Зохр. Оставих нещата, разстелих чист чаршаф на пода и внимателно го извадих от количката, за да легне по корем. Процесът беше бавен и труден, защото той бе голям и тежък, но успях, без да го карам да стене твърде много от болка. Не се събуди, което ми показа, че е заспал дълбоко. Това е добре, предположих, но се тревожех, че няма да успея да го събудя по-късно.

Точно сега обаче не можех да се тревожа за това. Налагаше се да го превържа.

С водата внимателно изчистих раните му и ги дезинфекцирах колкото можах със стара вода за уста, която намерих в банята. Надявах се, че дезинфектантите все още действаха, въпреки че бяха минали седем години, но кой знае. Поне нямаше да му навреди, ако опитам. Гърбът му бе жестоко нарязан и скоро осъзнах, че щяха да са нужни шевове.

— Майната ти, Азар, на теб и на тъпата ти жилетка. — Промърморих си, докато претърсвах апартамента за игли и конци.

Наложи се да претърся три апартамента, което ми отне два часа, докато намеря каквото търсех, но когато се върнах, Зохр все още спеше. Опитах се да му пратя успокояващи мисли, докато зашивах гърбът му, но нямаше значение. Все още бе дълбоко припаднал. Направих шевовете възможно най-малки, движейки се от кръста му нагоре. Можех да видя точно къде са се забили шиповете при трансформацията му, защото колкото повече се изкачвах към раменете му, толкова по-дълбоки ставаха раните.

Трябваше да спра и да се измия. Бях уморена, потна и гладна, но не можех да спра. Не знам колко бързо — или бавно — се лекуваха драконите и исках да се уверя, че съм се погрижила възможно най-добре за раните. Веднъж Джак поряза дълбоко кракът си и трябваше да го зашия и си мислех, че онова бе ужасно, но не можеше да се сравнява с множеството прободни рани на горкия Зохр. Взех си малка почивка, погълнах едно от енергийните блокчета и се заех отново със задачата си.

Когато стигнах до раменете му, трябваше да спра. Кожата и мускулите бяха по-разкъсани тук и положих повече усилия в почистването на раните, за да предотвратя инфекция. Докато се движех над него, внимателно местейки разкъсаната кожа обратно на мястото й, забелязах нещо странно. Лопатките му бяха различни от моите. Изглеждаха по-широки, по-плоски. Знаех, че раменете му са по-големи в човешка форма, но това изглеждаше… странно.

С предчувствие използвах иглата, за да бутна настрани кожата и да погледна в раната. Видях нещо, което приличаше на сухожилие, с тази разлика, че на това място не трябваше да има такова. О, мамка му. Преглътнах трудно, измих ръце и бръкнах в едната рана, давейки се през цялото време. Радвах се, че е припаднал, защото това надали бе приятно.

Но предчувствието ми се оказа вярно. Отворих назъбената рана и дръпнах странният предмет и когато се разгъна в ръката ми, осъзнах в какво гледам.

Крилото му. Беше покрито с мускул, когато е в човешка форма и затова не съм го виждала никога. Но съществуваше в по-деликатна и далеч по-малка форма, отколкото очаквах… и бе почти на парчета. С внимателни пръсти се опитах да го разгъна. Разрезите бяха ужасни — помня, че погледнах назад, докато ме носеше и не видях нищо, освен кървави парчета, докато ме носеше през града по време на бягството ни.

Чудех се… дали мога да ги зашия.

Преглътнах при мисълта. Ужасена, да не направя грешка и да ги доразкъсам. Не знаех как работят драконовите криле… но знаех, че ако не опитам, никога няма да лети отново. Крилата му дори не са крила в момента. Но може би… може би биха се излекували, дори малко, с шевове. Ако зараснеха правилно…

Внимателно изпънах едното крило, преглътнах силно и се подготвих да правя най-малките шевове, които някога съм правила.

Отне ми цял ден, за да поправя крилата на Зохр.

Почти като да работиш върху птичка. Имаше малки сухожилия и кухи кости, които изглеждаха невъзможни и напълно абсурдни за дракон. Но когато се замислих за факта, че се превръща в човек, може би трябваше да изхвърля думата „невъзможно“ през прозореца.

Зашивах малки линии, превръщайки крилото му в най-деликатното, покрито от човешка кожа платно. Правех ги възможно най-малки, но това отнемаше време и усилие, затова взех очила за четене, които открих, и които ми помагаха да се фокусирам. Получавах главоболие от тях, но поне виждах отблизо. Веднъж щом едното крило бе готово, внимателно го сгънах и го прибрах под разкъсания мускул, преди да зашия и него.

Моля те, нека не влошавам нещата. Нека помогне на крилото му. Не можех да си представя какво би било за него да загуби възможността да лети. Щях да направя всичко по силите си да предотвратя това.

Когато свърших с второто му крило и затворих и последната рана, бях изтощена и треперех. Измих ръцете си, налях прясна вода и я изпих, след което легнах до Зохр на чаршафите.

Малко по-късно се събудих от силна жажда. Отне ми момент да осъзная, че не е моята.

На Зохр е.

Докоснах челото му и той бе изгарящо горещ — по-горещ от нормалното. По дяволите. Стрих няколко аспирина във вода и я излях в устата му, след това обтрих тялото му с мокри студени парцали. Слънцето най-накрая залезе и силната горещина в апартамента започна да намалява. Отворих прозорците още повече, въпреки че не бе безопасно, и напоих чаршафите с вода, разпрострях ги на тялото му и ги сменях редовно.

Бях изтощена, но не можех да спя. Не спирах да мисля за Зохр. И за това, че той бе в това състояние заради мен.

Той нямаше да бъде хванат в капан, ако не бях аз. Сега към това се добавяше и вината от унищожаването на крилата му. Разкъса веригите си, за да ме спаси, защото чувстваше, че съм в опасност. Бях ужасена и ако той умреше, никога нямаше да си простя.

Така, че трябваше да се уверя, че няма да умре.

Прекарах целия следобед, сменяйки един мокър чаршаф с друг и изливах вода с аспирин в устата му.

Слънцето се издигна и денят обещаваше да е горещ. Обмислих да потърся друг апартамент, в който въздухът циркулира по-добре, но когато погледнах в далечината, видях червени дракони. Мамка му! Днес е денят на атаката и червените щяха да атакуват до здрачаване цяла седмица. Нямаше какво да се прави, освен да се скрия и да се надявам да не се насочат към сградата, в която бяхме.

Целият ден имаше ветрец, но той носеше със себе си миризма на пепел и овъглено. Дремнах няколко часа и започнах процеса по намокряне на прегрялата кожа на Зохр отново, заедно с опитите ми да вкарам малко вода в него. Мяташе се и се въртеше постоянно и с всеки изминал час се притеснявах все повече, че това, което направих, повече вреди, отколкото му помага. Не знаех как се лекува дракон. Ако съм направила всичко грешно?

Поставих още един мокър чаршаф върху него и легнах за бърза дрямка. В момента, в който го направих, образи изпълниха ума ми.

Пустини.

Далечни, сурови планини на фона на червеникавия залез.

Пясък. Толкова много пясък. Невероятна горещина. Успокояващата миризма на огън. Криле. Бой. Можех да почувствам вятъра в крилете ми и простенах от интензивната радост, преминаваща през сетивата ми. Зохр сънуваше. Летеше в съня си и това бе най-невероятното нещо. Чувство за свобода, лекота и мир. Гмурна се надолу и се приземи пред краката…

… На жена. Красива жена с червеникавозлатиста коса и дълга, развяваща се коса в същия цвят. Гола е и когато се приземих, тя се изправи на крака. Очите й са светло, течно злато и ме погледна с такава невероятна любов…

Простенах, отваряйки очи.

Друга жена. Зохр ме излъга. Или може би не помни. Саша ми каза, че драконите имат само частични спомени за миналото си и Дакх не помни почти нищо. Но стана ясно, че Зохр има някакви спомени от света си. Пустинята е прогорена в ума ми, красив адски, пуст пейзаж. Жената е малко по-неясна и когато се опитах да си я спомня, получавах само картините за червеникавозлатиста кожа и красива усмивка.

И любов, толкова много любов.

Завист и ревност минаха през мен. Защо трябваше да ме е грижа, че е имало друга жена в миналото на Зохр? Че е обичал някой друг, преди да попадне в капан тук и я е забравил? Не трябваше да е от значение. Не го обичах. Само сме „свързани“, защото бе нужно да го спася.

Но… правих секс с мъжа. Нямаше как да не изпитвам някакви чувства към него. И точно сега чувствах доста неща при вида на жената в мислите му. Докоснах с ума си този на Зохр, опитвайки се да видя дали все още я сънуваше, но всичко, което открих бе хаос и гняв. Лицето му се стегна, очите му се движеха под клепачите, сякаш сънят му бе неприятен.

Докоснах лицето му с ръка.

— Съжалявам. Предполагам, че си я изгубил и не трябва да ревнувам. — Но въпреки това ревнувам. Единственият човек в света, който го е грижа за мен в момента, е той, а дори не е мой. Чудех се дали ако си я спомни, ще съжали, че се е чифтосал с мен?

Друга ужасна мисъл изникна в главата ми. Ами ако ме обвини, че съм го откраднал от нея? Аз бях тази, която инициира чифтосването ни. Практически го милвах, докато не стана твърд, защото трябваше да говоря с него и това беше единственият начин, който знаех, за да свържа умовете ни.

О, Боже, аз ли съм злата жена откраднала чужд мъж?

Погледнах надолу към Зохр, прилепила длан към горещата му буза. Успокояваше се, лошите му сънища отстъпваха от допира на пръстите ми.

Имах толкова много въпроси и толкова малко отговори.

Глава 16
Ема

Треската на Зохр продължи и през следващия ден. Дълъг, ужасен ден, с много жега и много малко облекчение. Червените дракони вилнееха над нас, карайки ни да стоим в скривалището си. За щастие не дойдоха близо до блока, но не можех да изляза навън и да рискувам да ме помиришат. Сега, когато знаех колко много разчита Зохр на обонянието си, бях двойно по-внимателна относно това да прикрия мириса си така, че да не може друг дракон да ме помирише.

Измих раните му изпълнена с тревога, заради потъмнялата златна кожа около шевовете. Сравних я с шевовете на главата си в огледалото и не изглеждаха толкова възпалени, колкото неговите. Но отново, сравнявах драконовата физиология с човешката и може би се тревожех за нищо.

Използвах остатъка от водата за уста, за да промия раните му. После, защото съм параноичка и се боях, че ще умре, изчаках, докато се стъмни и се въоръжих с фенер, претърсвайки другите апартаменти за припаси. Намерих още две бутилки вода за уста, малко паста за зъби за себе си и още тиксо. Намерих и стари детски дрехи, които ми паснаха почти идеално. Малко бяха стегнати, но не ме интересуваше. Дрехите са си дрехи, а и бях прекалено далеч от стария си магазин, за да бъда претенциозна. Може би, ако Зохр се възстанови, ще търсим заедно.

Когато, поправих се. Когато Зохр се възстанови.

В последните два апартамента сякаш бе имало наводнение и всичко беше гадно и отдавна изгнило. Все пак бях решена да не оставям нито една стая непретърсена, затова ги огледах, но когато стълбите се разпаднаха под мен, карайки ме да се изтърколя до боклуците отдолу, схванах намека. Достатъчно претърсване за сега. Потърках синините и драскотините си. Утре щяха да са грозни, но като цяло бях добре. Все пак намерих това, за което дойдох.

Върнах се обратно, много късно през нощта и дори слабата светлина на фенерчето не успя да прогони зловещото усещане каращо кожата ми да настръхва. Спомням си, че когато бях дете, се страхувах от призраци и неща, които скърцаха в нощта. Сега се страхувах от диви дракони или номади, търсещи компания. При последната мисъл изгасих фенерчето и реших, че нямах чак такава нужда от него. Навън бе напълно тъмно, когато влязох в апартамента и когато голяма фигура се изправи в сенките, издадох вик на изненада.

— Ема. — Прошепна Зохр с накъсано дишане.

— Зохр, изплаши ме. — Сложих ръка на гърдите си, желаейки сърцето ми да се успокои. — Станал си? Какво правиш извън леглото?

— Ема. — Каза отново, провлачвайки името ми. Приближи се към мен и зарови лице във врата ми, вдишвайки дълбоко.

— Ъ, Зохр? — Потупах рамото му и осъзнах колко изгарящо гореща е кожата му. Все още трескав. О, не. По-горещ е от преди. — Нека те върнем в леглото и ще те охладя, става ли? — Свалих раницата от гърба си и я пуснах на пода. — Ще ти помогна.

— Ем-ма — прошепна на глас името ми и една голяма ръка се обви около врата ми. Почувствах убождането на нокти и осъзнах, че ги има и в човешката си форма. Как не бях забелязала това? Може би съм била разсеяна от цялата тази златна кожа и рогата, разположени в гъстата му, разбъркана коса. Във всеки случай сега ги забелязвах.

Застинах, чакайки да видя какво ще направи. Можеше да счупи врата ми за един удар на сърцето.

Зохр се наведе и подуши врата ми, търкайки бузата си срещу кожата ми. Сякаш се опитваше да се покрие с мириса ми. Може би това щеше да помогне да успокои лудостта от треската му. Докоснах ума му с моя — или поне опитах, — но видях само безсмислици и разбъркани мисли. Можеше дори да е заспал.

— Хайде, Зохр — казах му успокояващо. — Обратно в леглото. — Плъзнах ръка около кръста му и го поведох обратно към импровизираното легло.

Чаршафът на пода бе мокър и топъл, вероятно от пот, може би от водата, с която постоянно охлаждах тялото му. Смених го с нов, свеж чаршаф, който бях оставила наблизо и потупах плата.

— Легни тук и ще те изкъпя.

Очите му станаха искрящо златни и вместо да направи това, което му казах, той дръпна малката, тясна тениска, която носех, сякаш искаше и аз да съм гола.

— Добър опит — казах му с лек смях. — Но тъкмо намерих това, така че не го разкъсвай. — Посочих леглото и взех голяма купа с прясна вода от кухнята. Не бях изненадана, че Зохр ме последва. Може би имаше нужда от компания, дори в делириума си. Изпратих щастливи мисли по връзката ни, заедно с напомняне за хладка вода и нови мокри чаршафи върху сгорещената му кожа. По дяволите, въздухът бе толкова задушен, че дори на мен ми изглеждаше като добра идея.

Той прокара сгорещена ръка по моята, докато пълнех купата, вдишвайки и галейки носа си в косата ми. Игнорирах го, доколкото мога и когато купата се напълни, я подпрях на бедрото си, сложих ръка около кръста му и се опитах да го поведа към леглото му.

— Хайде, Зохр. Легни и ще се погрижим за тази треска, става ли?

Мъжът-дракон се облегна тежко на мен и се наложи да впрегна всичките си сили, за да не го изпусна — или да изпусна водата, която балансирах на бедрото си. Наполовина клатушкайки се отидохме до одеялата и оставих купата на старата маса посочвайки му, че трябва да легне долу.

Той плъзна ръка около мен и ме придърпа към себе си.

— Ем-ма.

Когато казваше името ми на глас бе странно и различно. По-гърлено, по-яростно. Потупах го, внимавайки да избягвам раните му.

— На земята, Зохр.

Очите му придобиха това странно блестене и почувствах трепет да се движи през тялото ми. Какво е намислил? Плъзна се на колене и ме придърпа към себе си. Ръцете му се обвиха около бедрата ми и той зарови лице в гърдите ми, търкайки се.

Дооообре. Бълнуващият Зохр очевидно е възбуден Зохр.

— Наистина имаш нужда да си отспиш. Сега не си на себе си.

Ниското му ръмжене ми показа, че не го е грижа. Че се наслаждава точно където е. Потърка лице в гърдите ми отново и въпреки слоевете дрехи, когато носът му мина над едното ми зърно, не можах да не простена.

Ръцете около кръста ми се затегнаха и той погледна нагоре към мен, очите му бяха въртящо се богато златно. Зениците му се разшириха и знаех какво означава това — душеше ме. Повече от това, усещаше възбудата ми.

— Харесвам те — прошепнах му. — Наистина. И съм съгласна да си играем, обещавам. Просто трябва да оздравееш и тогава ще правим секс, колкото искаш…

Погледът му се плъзна от лицето към гърдите ми. Вгледа се в тях замислено, в анимационния герой, украсяващ предната ми част и се пресегна, хвана шепа от тесния плат и го разкъса.

Простенах, опитвайки се да се измъкна от него. Бутнах с длан гърдите му.

— Глупак! Знаеш ли колко струва блуза във фортовете тези дни? Ти… — Изписках, когато ме освободи и паднах на чаршафите зад мен.

След миг Зохр бе върху мен, очите му блестяха.

— Ем-ма. — Издиша Зохр и се надигна, докато се озовах в капан от ръцете и краката му, с тяло на пода. Той се наведе и бутна лицето си между гърдите ми, вдишвайки мириса ми. Носът му се потърка в цепката ми, след това хвана материята на сутиена и дръпна, точно между чашките. Сутиенът се разпадна и гърдите ми подскочиха, открити.

И той отново ги подуши.

Следващият ми протест умря в гърлото ми, защото между бедрата ми се събра топлина. Отговарях му, дори когато се съмнявах дали е добра идея. Знаех, че е трескав и в делириум. Знаех, че не е напълно с ума си и гърбът вероятно го болеше ужасно. Но виждайки изражението на лицето му? Не мислех, че дори се сещаше за нараняванията си. Вниманието му бе фокусирано изцяло върху мен и върху това да поема мириса ми.

Явно бях прекалено слаба, защото спрях да се боря. Прекалено погълната от това, което той правеше с мен.

Зохр наведе голямата си златна глава и леко докосна с нос цепката ми. Облиза меката кожа там и простенах, когато почувствах езикът му да стърже по плътта ми. Леко грапав, подобен на котешки. Не бях сигурна какво да мисля за това. Той изръмжа ниско, след това продължи с близането на кожата ми. Първо мястото между гърдите ми, след това бавно се придвижи на едната страна, насочвайки се към стегнатото, болящо зърно, което сякаш молеше да бъде опитано.

Не трябваше да искам това. Не биваше да се поддавам. Трябваше да мисля като медицинска сестра.

Но тогава езикът му направи малък кръг около върха и се изгубих. Извиках, извивайки се под него. Този грапав език по зърното ми? Почувствах го като най-гъделичкащото и възхитително нещо, което някога съм изпитвала.

Зохр изръмжа отново и прокара език по гърдата ми. Ръката му се придвижи нагоре по моята, галейки, и когато се опитах да го докосна, прикова ръката ми към чаршафите. Всичко бе наред. Оставих го да поведе, задъхвайки се от нужда. Докато прокарваше устата си по мен, не се налагаше да го докосвам.

„Ема.“ Името ми не идваше от устните му този път, а от мислите му. Изпрати ми образи, разпилени, порочни и напълно запленяващи. Не можех да ги осъзная напълно — минаваха прекалено бързо. Но разбирах същината им. Зохр бе достатъчно на себе си, за да иска да се чифтосва, въпреки треската си. Да иска да ме бележи.

Не мразех идеята. Ни най-малко.

С голямата, ноктеста ръка той обхвана гърдата ми и подразни върхът й, галейки зърното с ноктите си, докато езикът му дразнеше другото. Исках да го докосна, да прокарам ръце през косата му, но все още бе заковал ръката ми, затова задържах китката си с другата си ръка, давайки му пълен достъп. Щом така е хубаво, ще го оставя да ми прави каквото иска.

„Моя“, изпрати ми и нуждата му ме удари като чук, мислите му са брутални и яростни.

„Мирис…“ Мислите му са несвързани, но разбрах, че намира мирисът ми за привлекателен.

„Знам“, казах му. Бях махнала парфюма, докато той спеше, защото се притеснявах, че от него щеше да го заболи главата, имайки се предвид малкото, задушно пространство на скривалището ни. „Хубаво ли е?“

„Ема… моя.“ Мислите му бяха диви от глад.

„Твоя“, казах му отново, дивостта му ме привличаше. „Докосни ме, Зохр. Искам те.“

Той повдигна глава и очите ни се срещнаха. Погледът му бе толкова дълбоко злато, че простенах, чувствайки вълна от желание да преминава през тялото ми. Дали някога човек е гледал толкова гладно своята жена? Бях очарована да бъда белязана от него, истински и изцяло белязана.

„Моя“, изпрати ми отново и наклони глава надолу. Устата му се плъзна по стомаха ми и освободи ръката ми, точно преди да се придвижи към панталонките ми (също стегнати и с грешен размер) и използва ноктите си, за да ги разкъса. Протестите ми бързо спряха, защото следващото, което разкъса, бяха бикините ми и вече лежах под него като блюдо предоставено само за неговото удоволствие.

Зохр наведе глава към женствеността ми и вдиша дълбоко.

Свих се, защото това ми изглеждаше малко странно. Не е нещо, което човек би направил — някога — и не знаех как да реагирам. Плъзнах ръка надолу по стомаха си и го избутах, засрамена.

Той бутна ръката ми встрани, сякаш му пречеше и вдиша дълбоко отново.

— Зохр — изпротестирах.

Той само ми изръмжа, сякаш се опитваше да ме накара да замълча и да спре всеки протест, който имах. Хубаво. Преглътнах неудобството си и легнах търпеливо под него.

Той продължи да ме изучава по неговия си бавен начин, с поглед напълно съсредоточен към голата ми долна половина. Бях нервна от огледа му, което бе глупаво. Правихме секс. Имахме умствена връзка и мислите ни бяха споделени. Защо имаше значение, че гледаше таза ми, сякаш никога не е виждал такъв и вдишваше дълбоко? Но истината бе, че той е дракон и не знаех какво да очаквам от него. Не мислеше като мен и в моменти като тези ставаше напълно очевидно, че не сме еднакви.

Едновременно бе очарователно и плашещо.

„Ема“, прошепна ми отново, навеждайки лице. Помислих, че ще вдиша отново, но вместо това раздели бедрата ми с една ръка и бавно, внимателно облиза гънките ми.

Не успях да сдържа лекия си писък. Нервите ми бяха опънати до крайност и чувствах напрежение, трепет и вълнение наведнъж. Той простена и вълна от удоволствие премина от неговите в моите мисли. Харесваше вкуса ми. Не, обичаше го. Вълната от глад, която премина след това, ме изненада толкова, че не забелязах следващото навеждане на главата му.

Докато устата му не се затвори около клитора ми и ме опита там.

Простенах отново, без да мога да остана неподвижна. Очите ми се затвориха и завъртях бедра.

Той изръмжа ниско, задържа бедрата ми долу и продължи с облизването на клитора ми. Сякаш беше намерил нова играчка, от която изведнъж бе заинтригуван, защото всяко облизване ме караше да треперя и той искаше още, и още от отклика ми. Многократно прокара език по клитора ми и накрая се забрави, изучавайки ме с устата си.

Но бе внимателен. Въпреки ноктите и зъбите и факта, че е далеч по-силен от мен, Зохр бе невероятно деликатен докато ме докосваше. Знаех, че с него съм в безопасност и когато потърка клитора ми и прокара език по входа на сърцевината ми, ме остави изпълнена с копнеж за още. Боже, наистина исках още.

„Моя“ каза в главата ми.

Нямаше как да не се съглася с това. Напълно негова бях, по всички начини, по които ме пожелае. Ръката му бе толкова гореща, че практически гореше бедрото ми, докато буташе лицето си между краката ми и правеше любов с устата си. Чувствах езика му като огън и не можех да спра да се движа с всяко твърдо облизване. Усещането бе едновременно прекалено силно и недостатъчно. Обичах всяко плъзгане на езика му, но не бе достатъчно. Не можех да свърша и колкото повече той прекарваше между бедрата ми, толкова повече се тревожех. Не трябваше ли да съм по-бърза в това? Не трябваше ли да свърша веднага, след като ме докосне там? Чела съм книги и списания — и Саша обичаше любовните романи, затова бях чела доста и от тях — и тези жени изглежда се разпадаха в момента, в който техният мъж ги докоснеше между бедрата. Обичах езика на Зохр, но… не знам какво правех грешно. Чувството бе хубаво, но не можех да свърша.

Искаше ми се да имах повече опит в това, за да знаех как да накарам нещата да се случат. Преди Зохр, всичко, което бях правила, бе да мастурбирам. Може би трябваше да се опитам да добия повече опит…

Зохр повдигна глава и очите му се завихриха с намек за черно.

„Моя“, каза ми той, задъхвайки се. Устата му бе мокра от соковете ми, а погледът му толкова властен, че ми отне дъха. „Никой друг няма да те докосва.“

— Добре. — Съгласих се бездиханно. Така или иначе не исках никой друг. Всичко, което исках, е той… и един мъничък оргазъм. Последният път, когато го правехме, също не свърших. Някой ме прекъсна, преди да успея. Може би проблемът бе в мен. Може би имах нужда от повече от това, което той ми даваше. Може би…

Той изръмжа и наклони глава отново, устата му се затвори около клитора ми.

Но бе прекалено много или може би бях прекалено чувствителна от близането му. Какъвто и да бе случаят, не мислех, че щеше да свърши работа и не ме приближаваше до оргазма, който търсех. Бутнах главата му.

— Не, Зохр.

Той изръмжа и вдигна глава, хвърляйки още един горещ поглед в моя посока. Очите му бяха смес от златно и черно и останах неподвижна, чудейки се дали губи контрол. Мислех, че е на себе си, че докосването му ни свързваше отново, но може би се е изгубил в треската си.

Наклони глава към женствеността ми, гледайки ме и когато поклатих глава, очите му се присвиха. Огледа ме за един дълъг момент, сякаш не можеше да ме разбере и притисна уста към бедрото ми, почти като целувка.

И това не бе толкова лошо. Отпуснах се, щастлива, че не се опитва да ме насили.

Целуна отново крака ми и го дръпна. Обърках се, когато събра краката ми и започна да ме целува отстрани и нагоре по бедрото. Накъде отиваше с това? Осъзнах момент по-късно, когато ме обърна по корем и сложи ръце на бедрата ми, повдигайки ги.

О! Щеше да влезе в мен отзад. Можех да почувствам как кръвта се събира в лицето ми, щом се изчервих, осъзнавайки какво ще последва. Но също така бях и развълнувана. Ръката му ме погали по гръбнака и след това по дупето по начин, който бе… одобрителен. Не можах да не се размърдам под допира му и той изръмжа от удоволствие. Мислите му започнаха да ме заливат отново, пълни с удоволствие, властност и притежание.

„Моята Ема“, каза ми пак.

— Няма да споря за това. — Отговорих му, задъхвайки се, изпълнена с очакване. Нервността не си беше отишла, разбира се — не мислех, че щеше да си отиде, докато не добия повече опит в секса, — но бе избутана настрана от вълнение. Исках докосването на Зохр. Исках да почувствам тялото му над моето.

Ръцете му хванаха бедрото ми и усетих ноктите му да докосват леко кожата ми. Простенах и почувствах тялото му да се наглася към моето. Чувствах кожата му изгаряща срещу моята, знак, че все още бе в плен на треската. Може би не трябваше да прави секс, ако все още беше зле, но когато се опитах да докосна с мислите си неговите, не получих нищо, освен хаос и чувства.

— Зохр, не трябва ли…

Голяма, гореща ръка се придвижи нагоре-надолу по дупето ми и бутна между краката ми. Почувствах да ме изучава с възглавничките на пръстите си и когато намери сърцевината ми я погали, след което изсумтя на това колко съм мокра.

— Ем-ма. — Каза с удебелен глас, който накара кожата ми да настръхне.

— Точно тук. — Прошепнах, борейки се с желанието да се тласна назад срещу пръстите, които галеха сърцевината ми. Нокти, напомних си. Без значение колко хубаво би било да усетя пръстите му в мен… нокти.

„Моя“, напомни ми в трескавите си мисли. Преди да успея да се съглася, голямата му ръка остави женствеността ми и разтвори още повече краката ми с бедрата си. Почувствах нещо твърдо и дебело срещу сърцевината си и тогава влезе в мен с едно гладко движение.

Поех си дъх.

Първоначалната ми мисъл бе, че боли. Отне ми момент да осъзная, че не е болка, само странно чувство за дискомфорт, както когато си разтегнал нещо прекалено тясно. Сетих се за тясната тениска, която носех по-рано и се засмях.

Зохр простена и почувствах дланта му да се стяга на бедрото ми. Раздвижи се внимателно, сякаш за да изпробва реакцията ми. Мислите му вече не бяха диви от емоции, а търпеливи… чакащи да види как се чувствам.

Как се чувствам? Сякаш всеки мой нерв се е събудил за живот. Сякаш тялото ми бе тетива и ако се разпъна повече, ще се скъсам. Чувствах се… невероятно. Чувствах се жива. Чувствах се… сякаш трябва да се раздвижи веднага. Изпратих му мисълта — не, настоях — да го направи.

С изблик на емоции хвана бедрата ми и тласна.

Простенах, чувствайки удара от тялото и ума му. Не бях свикнала с нито едно от двете, а заедно са почти прекалени. Пръстите ми се свиха около чаршафите под мен и се задъхах, когато се отдръпна и отново тласна силно. Не болеше — мисля, че бях прекалено мокра и възбудена за това, — но с всеки тласък имах чувството, че влиза толкова надълбоко, че ще се пръсна.

Зохр промърмори името ми и започна бавен и постоянен ритъм, тласкайки в мен със сила, която не бях осъзнала досега. Мислите му идваха при мен още по-разбъркани и тежки, сякаш се давех в тях. Чувствах се претоварена, не само физически, а и умствено.

И все още не можех да свърша. Изхленчих от раздразнение. Тласъците на Зохр бяха хубави — Боже, толкова хубави, — но не бях по-близо до оргазма. Не знаех от какво друго имах нужда. Може би ако се докоснех…

Голяма ръка се настани на раменете ми, сякаш ме белязваше. Зохр спря с дълбоките си тласъци и почувствах дланта му да се плъзга между бедрата ми. Пръстите му минаха по клитора ми.

Това. От това имах нужда.

Тялото ми се стегна. Извиках, отпускайки глава на одеялата. О, Боже. О, БожеОБожеОБожеОБоже. Сега свършвах. Той пак потърка клитора ми и тласна в мен с един от тези тласъци, които караха зъбите ми да изтракат и издадох приглушен вик. Можех да почувствам женствеността ми да се стяга около него. Всичко в мен се стягаше. Пръстите ми се свиха, ръцете също, а тялото ми бе като тетива, готови да се скъсат всеки миг.

Той тласна силно и потърка клитора ми. Този път свърших с вик. Светът около мен се разпадна и почувствах как сякаш всичко избухна. Мислите ми се преплитаха — точно като неговите — в хаос и свършвах, и свършвах, и свършвах.

Боже, толкова хубаво усещане.

Имах чувството, че съм се разпаднала и съм събрана отново. Някак си. Задъхвах се, чакайки тялото ми бавно да се отпусне, докато се осъзнавах от оргазма си.

Зохр имаше други планове, обаче. Плъзна пръст отстрани на клитора ми и тласна в мен отново, ръката му държеше раменете ми. Сякаш свършвах пак и тялото ми се стегна от друг оргазъм. Това… това не бе възможно. Но когато отново тласна в мен, през мъглата в ума си осъзнах, че не само бе възможно, но, Боже, невероятно беше.

Той не спря. Нямаше значение, че още свършвам и едва дишах от силата на оргазма, минаващ през мен. Просто продължи да гали клитора ми и да тласка в мен с яростни, властни тласъци. Свършвах отново. И отново. Или може би никога не съм спирала. Всичко, което знаех, бе, че съм практически припаднала, когато той изръмжа името ми още веднъж и движенията му станаха резки.

Тогава и той свърши. Ръцете му се сключиха с моите, стегнато, но не болезнено и почувствах горещината от освобождението му да облива вътрешността ми. Беше странно. Той ме закова под себе си, голямото му тяло ме покриваше и бедрата му тласкаха по-леко, по-бавно, като че ли не искаше да спре.

Сякаш не искаше да ме пусне никога. Странно усещане. В След научих, че е по-добре да си сам. Да се осланяш на себе си. Но когато Зохр се отпусна и легна до мен, придърпвайки ме до трескаво горещата си кожа, се почувствах… щастлива. Закриляна.

Това бе чувство, на което не трябваше да вярвам, но предполагах, че мога да му се насладя за сега.

Глава 17
Зохр

Агония.

Чувствах гърба си сякаш е нажежена до бяло болка. Не можех да дишам, без да ме пререже. Нямаше спокойствие. През замъглените ми мисли осъзнах, че на гърдите ми имаше тежест, но бе едва забележимо в сравнение с изтезанието, което представляваха раменете ми. Простенах, извивайки се срещу веригите, които ме придържаха долу, мразейки ги…

Само за да осъзная, че не бяха там.

Можех да движа ръцете си.

Бавно започвах да осъзнавам истината. Вече не бях затворник. Леката тежест, която усещах на гърдите си? Не е жилетката с метални бодли, а малкото, меко тяло на човешката ми половинка, главата й почиваше на рамото ми, ръката й обвита около кръста ми. Държеше ме в съня си, кожата й се потеше от моята.

Неясни спомени започнаха да се изливат в съзнанието ми. Просто парченца, образувайки спомени през мъгливия облак на ума ми. Имаше спомени за Ема, опитвайки се да ме освободи. Ема, стояща малка и самотна, докато двама човека насочваха към нея плюещите си огън пръчки. Лицето на омразния салорианец, с блестящи очи, докато притискаше ума си срещу моя, настоявайки да се предам.

Имаше ярост в мислите ми. Толкова много ярост, тогава нищо повече, освен лудост. Болка. През всичко това я имаше нужда да защитавам Ема, да я пазя в безопасност.

Имах частични спомени на разкъсване на оковите, които ме държаха в плен и трансформиране в бойната ми форма. За знанието, че трябваше да го направя, защото половинката ми имаше нужда от мен, и за агонията от трансформацията, докато крилата ми се раздираха. Мислех за безкрайните, замъглени часове на препускане през тъмния, мръсен човешки кошер, за да намеря място, където половинката ми да бъдеше в безопасност. Всичко се сливаше в маса от мисли, които не можех да проумея. Имах картините и чувствата, нищо повече. Когато се опитах да се фокусирам върху тях, да ги избистря, те изчезнаха.

Но едно нещо, което помнех, са големите, тъмни очи, които ме гледаха с толкова много страх. Мирисът на ужас, изпълващ ноздрите ми, и колко ме ядосваше. Нежните й думи. „Трябва да се промениш, Зохр“.

И го направих, заради нея. Помня, че дори загубил ума си, най-голямото ми желание бе да я удовлетворя. Промених се в двукраката си форма, но след това нещата ми се губеха. След това… спомените ми не бяха свързани с нищо повече, освен Ема и как чувствата й поеха различен път от тези на страх, гняв и раздразнение.

Този път си спомних тялото й под моето. Вкусът на сладката й вагина по езика ми и колко е мека. Леките викове, които издаваше, когато докосвах гърдите й. Стягането на тялото й около члена ми, докато я изпълвах със семето си и я белязах истински.

Белязах напълно половинката си и не го помнех. Агонията на подобно нещо ме изяждаше и затворих очи, раздразнен от загубата на паметта си. Как можех да се оставя да потъна в мъглата толкова лесно? Казах си, след като Ема се свърза с мен и ме освободи от облаците гняв, че никога повече няма да се загубя отново. Че мога да работя, за да възстановя това, което съм загубил, а вместо това попаднах в хватката й още веднъж. Задържах Ема до мен, вдишвайки мириса й в неподвижния въздух.

Опитах се да си спомня повече от времето ни заедно, но всичко, което имах, бяха неясни впечатления, и това ме ядосваше. Бях оставил яростта да ме контролира и тя ми беше отнела нещо ценно. Нещо безценно. Ще има и друг път, заклех се. Такъв, в който аз щях да разгледам внимателно всеки детайл и щях да го запомня. Щях да изпълня мислите си с нея и колко хубаво ще бъде чувството от нея. Ще я удовлетворявам дълго време, за да мога да запомня звуците й, мириса й, вкуса й.

Погалих ръката й и тя въздъхна, сгушвайки се още повече в мен. Нямаше значение, че лежах на гърба си и всяка секунда напрежението върху раните изпращаше болка през тялото ми. На нея й бе удобно и това беше достатъчно за мен. Погледнах надолу към половинката си с пълно сърце, че най-накрая я държах в ръцете си.

Тя…

Радостта ми умря, когато ръката й се придвижи и видях тъмна, пурпурна синина на фона на топлия цвят на кожата й.

Тя бе… ранена?

Гняв изпълни ума ми. Яростно се замислих за хората, които се опитаха да я наранят, но дори с частичните си спомени не можах да извикам момент, в който да са били достатъчно близо, за да я докоснат. Освободих се, преди да го направят, защото мисълта да сложат ръце върху нея ме подлудяваше.

Как са я наранили?

Подуших въздуха. Мирисът й бе ясен, сладък и неопетнен. Миришеше на сладост и на семето ми. Не усещах друг по нея и единствената миризма в жилището беше нейната и моята.

Аз съм този, който я бе наранил.

Нова, прясна агония ме разкъса. Наранил съм половинката си? Колко изгубен съм бил? Как би могла да ми прости някога?

Немислимо бе.

Непоносимо.

Никой воин Драконѝ не би наранил женска, дори по време на борба за чифтосване. Това е предизвикателство за покоряване на женската и побеждаването й — да го направиш, без да нараниш, без оръжията, които правят лесни побеждаването на истински враг. Женската трябва да е ценена и обичана. Дори предизвикателството идваше с привързаност, не с истински гняв или нуждата да нараняваш. Исках я от момента, в който я видях, но никога не си бях помислял да атакувам или подчиня моята Ема. Винаги съм знаел, че тя е яростна по свой собствен начин и силна, въпреки че не е Драконѝ. Не можеше да бъде ухажвана по същия начин като женска Драконѝ, с нокти, скърцащи зъби и бойни игри, които водеха до яростно чифтосване. Тя бе малка и трябваше да бъде защитавана. Кожата й се късаше лесно и трябваше да се отнасям с нея внимателно. Знаех го, дори когато бях окован.

Но… тя миришеше на семето ми и ръцете й бяха покрити със синини. Не можех да отрека истината. Наистина ли се бях загубил толкова цялостно, че бих наранил това, което ценя най-много? Мисълта ме накара да се чувствам зле.

Разстроените ми мисли трябва да са се предали на нея. Ема издаде мек звук и повдигна глава, мигайки уморено към мен.

— Зохр?

Само звукът на името ми от устните й ми донесе удоволствие. Не съм достоен за нея. Срам мина през мен.

„Половинке. Наистина, дълбоко се извинявам. Не те заслужавам.“

Тя потърка лице и седна.

— За какво говориш? — Очите й се разшириха. — О, не трябва да лежиш на гърба си. Ще нараниш шевовете си.

„Шевове?“ Не разбирах какво има предвид.

Тя седна и потупа одеялата.

— Заших раните ти, за да зараснат правилно. Обърни се по корем и ме остави да ги погледна.

Направих каквото ми заповяда, защото бях очарован от строгия й, решителен маниер. Дори сега не се страхуваше от мен. Нараних я. Помнех страха й. Защо е толкова спокойна? Дали моята Ема е свикнала мъжете да я нараняват? Замислих се за другите в странната й семейна група и поисках да откъсна гърлата им отново. Как можеха хората да са толкова жестоки към женските си?

Но тогава тя стана и закръгленото й дупе се появи пред погледа ми. Все още имаше мокрота между бедрата й от последното ни чифтосване, а аз все още бях достатъчно властен Драконѝ, за да го видя и да поискам да я задържа долу и да върна семето си обратно в нея, да я накарам да поеме всичко от мен. Да я бележа по всеки възможен начин.

Но я нараних. Не я заслужавах.

Ема се върна от съседната част на гнездото — кухнята, според мислите й — и донесе със себе си купа вода и кърпи. Изглеждаше щастлива, сякаш самото ми присъствие й носеше радост.

„Удовлетворена си“, отбелязах, следейки реакцията й. „Защо?“

— Защо съм удовлетворена? Сериозно? — Кикотът на Ема бе преследващо красив. Толкова бе пълна с радост, моята половинка. Обичах това в нея. — Защото си буден за пръв път от дни и не гориш от треска? Това означава, че не съм те убила с ужасните си грижи. — Потопи дреха във водата и ми я подаде. — Да кажа, че съм облекчена, ще е ужасно омаловажаване.

Облекчена бе, че съм жив… дори след като съм я наранил. Странно. Исках смърт за тези, които са се опитали да я наранят. Как може да прощава толкова лесно? Останах неподвижен, докато тя поставяше мократа дреха на гърба ми. Прохладата на водата беше хубава срещу горещината на кожата ми.

„Мислите ми… те са объркани. Не помня много.“

— Всичко е наред — каза тя, нежно обтривайки гърба ми с мократа дреха. — Държах нещата под контрол.

„Наистина ли?“ Думите й за контрол накараха вината ми да се усили. „Насинена си. Нараних те.“ Не можах да спра мислите, нито срама, който чувствах от признаването на такова нещо. „Не заслужавам да съм твоя половинка.“

— Да си ме наранил? — Челото й се набръчка, когато погледна надолу към мен. — Имаш предвид шевовете? — Докосна косата си. — Тези са там от дни. Саша ме удари по главата, не ти.

„Не това. Ръцете ти. Краката ти. Покрита си с белези.“

Тя погледна надолу, изненадана, и се засмя леко.

— О! Тези. Паднах. Всъщност падах доста, докато беше в безсъзнание. Един от тези апартаменти има прогнили стълбища и пропаднах. Плюс, че не си точно най-лекият мъж за носене на количка през града. — Усмивката й бе ярка и приятелска, отворена.

Прегледах мислите й, търсейки за обвинение или гняв. Нямаше.

„Тогава не съм те наранил?“

Очите й се разшириха изненадано, сякаш дори не е обмисляла такова нещо.

— Никога! Признавам, че малко откачих, когато се пречупи и ме завлачи през града, кървейки навсякъде и отказвайки да говориш с мен. Ако можем да пропуснем тази част, всичко ще е идеално. — Пресегна се и потупа ръката ми. — Но не се тревожи. Не си ме наранил. Ако го беше направил, щях да изоставя задника ти — каза остро. Усещаше се и развеселеност в гласа й. — И нямаше да прекарам часове, за да те зашия с надеждата, че ще има някакво значение. — Изражението й стана меко и тревога покри мислите й. — Крилата ти…

„Няма ги. Знам го. Беше нужна саможертва, за да те запазя в безопасност.“ Боли ме от загубата им, но имах половинката си до себе си и тя бе невредима. Не мога да мисля само за това, което съм изгубил. Ема ме учеше всеки ден, че трябва да гледам към това, което имам, и да не живея за това, което нямам. „Няма значение.“

Тя изглеждаше разстроена от думите ми.

— За мен има. Нарани се, за да ме спасиш. И сега се тревожа, че няма да можеш да летиш отново. — Устата й се разтегна в линия и ме погледна решително. — Може би ще се излекуват достатъчно, за да можеш да летиш. Просто трябва да им дадем време.

Не знаех дали й вярвам. Точно сега имах чувството, че гърбът ми е маса от огън.

„Ще видим.“

— Помниш ли нещо за това? Ако крилата са били наранени в миналото, могат ли да бъдат достатъчно възстановени, за да летиш отново? — Погледът й бе умолителен, докато се вглеждаше в мен. — Възможно е, нали?

Мразех да я разочаровам.

„Не помня. Точно сега мислите ми са свързани само с теб.“

Лицето й се зачерви и почувствах срам от нея.

— Трябва да внимаваш. Не искам да опънеш тези шевове.

„Опъвах ли шевовете, когато те яздех?“

Тя ахна.

— Зохр!

Изненадан — и удовлетворен — съм от реакцията й. Можех да почувствам мислите й и тя бе едновременно шокирана от думите ми и изпълнена със страст. Веднага получих образи от нея, на устата ми върху вагината й и ръката ми, държаща нейните. На обръщането й, повдигането на бедрата й и тясното нахлуване, когато влязох в нея…

Простенах. Спомените й са сурови и силни, и исках всичките. Или… можем да си направим нови. Спомних си как дойде в ямата ми и ме възседна, белязвайки ме за свой. Никога не бях мислил за възможно такова нещо и бях очарован от него — и от нея. Не приличаше на никоя женска и съм щастлив, че е моя.

„Ще се чифтосаме ли?“

Мислите й веднага се превърнаха в неодобрителни.

— Гърбът ти е ранен и червен. Трябва да лежиш по корем и да останеш така за известно време. Не искам да се нараниш повече.

Гърбът ми наистина ме болеше, но бях по-недоволен, че не харесва мисълта за още чифтосване.

„Искам да те докосна“, казах й с ръмжене. Дори сега нуждата за нея бавно се надграждаше до гладна болка. „Искам да те бележа и да го запомня.“

— Аз също го искам — каза ми остро. — Но също така искам да спреш да вървиш и да разваляш усилената ми работа.

Толкова яростна. Развеселен съм. Ще направя, каквото иска… засега.

Бях слаб и по-изморен, отколкото си мислех. Заспах отново, докато тя миеше раните ми и дремах през целия ден. Събуждах се няколко пъти и тя ми бутваше вода в ръцете, настоявайки да пия. Направих го и слушах мислите й за няколко минути. Успокояващо бе да чувам звука от друг ум, свързан с моя, особено толкова практичен като нейния. Тя седна, зашивайки разкъсана блуза, тананикайки си на себе си. Мислите й бяха заети и пълни с неща, които трябваше да свърши. Имаше капани, с които да хване храна, повече провизии, които трябва да намери и още лекарства за гърба ми. Чакаше — нетърпеливо — червените дракони да спрат да летят над нас, за да може да се захване за работа и мислите й прескачаха от задачите й и мен. Раните ми я тревожеха. Едновременно бе странно и приятно усещане. Трябваше аз да я защитавам, да се грижа за нея и все пак тя бе тази с контрола.

Но ми харесваше, че се тревожи за мен.

Потънах в сън и когато се събудих отново, вече бе тъмно. Въздухът, минаващ през счупените прозорци на странното човешко гнездо, вече не носеше мириса на далечните женски дракони. Някога може и да съм бил очарован от яростта на чифтосването им, но сега мислех само за моята Ема и начинът, по който цветовете на лицето й се променяха, когато предлагах да се чифтосваме. Тя беше очарователна. Исках да науча всичките й реакции. Моята Ема работеше наблизо, правейки линия от празни метални кутии пред вратите.

„Капани за глупаци“, каза ми. „За защита са.“

„Кой те научи да правиш тези неща?“, попитах я.

„Джак. Ще ти разкажа някой ден за него.“ Мислите й станаха далечни и осъзнах, че е извън сградата, копаейки в мръсотията. „Харесваш ли зеленчуци?“

Умствената картина, която ми изпрати, не бе удовлетворяваща.

„Имаш предвид… растения?“

„Мда. Някой тук е имал стара градинка и има няколко моркова и една-две жилави тиквички, но мога да направя с тях нещо вкусно. Ако не си тревопасен динозавър, аз ще ги изям.“ Мислите й се изпълниха с удоволствие при мисълта.

„Можеш да ги вземеш всичките“, казах й. „И какво е тревопасен динозавър?“ Мислите й са странни и когато минаха през ума ми, бях объркан. „Това… дракон без ръце и без крила ли е? Твоите хора имат дракони?“

„Всъщност си мислех за Т-Рекс, но той е месояден. Тревопасен динозавър е примерно бронтозавъра и планетата ни няма дракони, не. Това са динозаври и са умрели преди милиони години. Но представляват големи влечуги.“

„И те ли имат двукрака форма?“

„Не. Хм. Вие динозаври ли сте? Имам предвид на твоята планета, каква е природата? Помниш ли?“

Замислих се.

„Много вкусна.“

Тя се стресна и после се развесели.

„Да, предполагам, че ще бъде. Гладен си, нали? Нося вечеря. Просто бъди търпелив. Не знам дали ще успея да намеря достатъчно за драконовия ти корем, но ще видим.“

„Какво ще ядем?“ Бях любопитен. Осигуряваше ми неща?

„Супа от земна кукувица. Вкусно. Те са подобни на малки пилета. Ще ги харесаш.“ Звучеше удовлетворена.

„Ще ми хареса всичко, което ми осигуриш“, казах й сънливо.

Тя ми изпрати вълна от привързаност.

„Почивай си. Ще се забавя малко и ще те събудя, когато е време за ядене. Имаш нужда да възстановиш силата си, Зохр. Изгуби доста кръв.“

Исках да протестирам, да й кажа, че съм силен. Че нямам нужда от почивка. Но мислите й бяха сладки и спокойни и открих, че се отпускам.

Може би само малка почивка.

Глава 18
Ема

Следващият ден и нощ валя дъжд, охлаждайки и оставяйки след себе си влажен облак, който остана в неподвижния въздух. Погледнах през отворения прозорец на апартамента, гледайки тежки капки да падат от небето и да превръщат мокрите, разбити улици в езера. Израсналата трева, правеща си път през цепнатините на тротоара, поглъщаше водата и нямах съмнение, че за няколко дни влагата ще е двойно по-висока.

Нямах нищо против дъжда. След няколко дни на постоянна жега бях щастлива от промяната на температурата, дори това да караше косата ми да бухне и да се накъдри, заприличвайки на голямо, тъмно гнездо. Но пък дъждът не бе полезен за набезите ми в града по тъмно, защото беше много по-трудно, когато няма лунна светлина и всичко е мокро.

Нищо не можех да направя, освен да си върша работата, както казваше Джак.

„Какво да свършиш?“, дойде сънливият глас в главата ми.

Обърнах се и погледнах към леглото в центъра на стаята. Зохр бе буден, със сънливи златни очи и великолепно разрошена коса. Стана бавно на крака и залитна.

— Не — казах му строго, отивайки до него. — Трябва да стоиш в леглото.

„Ха. Силен съм. Аз съм войн Драконѝ…“

— Може и да е вярно, но също така страдаш от кръвозагуба и имаше адска треска последните няколко дни, затова ще направиш това, което ти казвам. — Сложих ръце на неговите, опитвайки се да задържа тежестта му, без да го докосвам по гърба.

„Не искам да спя, ако отиваш навън. Искам да ти помогна.“

— Можеш да ми помогнеш най-вече като не умираш — казах му игриво. — Защото това наистина ще ме нарани. — Посочих му, че трябва да легне долу, но той седна и кръстоса крака под себе си. Добре тогава. Седенето не бе толкова лошо. Подадох му пластмасова чаша, пълна с прясна вода и отидох до малкия грил, който бях измайсторила до прозореца, за да може димът да излиза навън и разбърках въглените, за да претопля яхнията. Забавно бе как, когато Зохр беше пленен, имахме толкова много да си говорим, а сега, когато бяхме заедно и в капан в тази малка стая, имаше някакво неудобство помежду ни, сякаш не знаехме какво да кажем.

„Имам доста да кажа. Просто слушам мислите ти.“

— Спри да надничаш в ума ми — казах му, все още малко обезпокоена, че може да чуе всичко в главата ми.

„Свързани сме по дух. Това е нещо, с което ще свикнеш.“ Той протегна една ръка, трепна и почувствах, че гърбът му бе стегнат, шевовете му предизвикваха тъпа болка.

— Да, добре, бих искала някои мисли да запазя за себе си. Това наистина е ново за мен. — Иска ми се да бях питала Саша за повече. Не че щеше да промени нещо, но поне щях да съм по-подготвена.

Зохр просто премигна.

„Няма да промени нищо помежду ни.“

Наистина не помагаше. Поклатих глава и се върнах към разбъркването на студената яхния. Разбира се, това малко движение накара подобната ми на храст коса да падне на лицето ми. Може би бе време да я отрежа.

„Защо?“

Погледнах през рамо към него.

— Защо ще я режа? — Когато той се съгласи, свих рамене. — Дразнещо е и ми се пречка. Понякога нямам възможност да се къпя и се уморявам да я плета.

„Харесва ми. Там ароматът ти е най-силен. Харесва ми косата ти.“

Почувствах как се изчервявам. Щях да игнорирам посоката на разговора, особено след като започнах да получавам секси мисли от него. Имаше нужда да си почива, не да се чифтосва. Не ме интересуваше колко игрив си мисли, че бе.

Но той само попита:

„Какво е плетене?“

— О, знаеш, плитка. Сплиташ цялата си коса, за да ти се махне от лицето. Изпратих му умствена картина.

„Харесва ми. Ще сплетеш ли моята? За да не ми пречи?“

Погледнах го изненадана.

— Щом искаш.

„Искам. И тогава ще сплета твоята, за да не те притеснява.“ Изпрати ми вълна от удовлетворение.

Как можех да му откажа след това?

— Добре. Нека намеря гребен. — Отидох до новата „чанта за първа помощ“, която направих. Джак ме научи, че трябва да нося такава чанта през цялото време, а последната такава остана при хората на Азар, затова си изработвах нова. Тази интерпретация бе розово-лилава чанта на Барби, която намерих на горния етаж, но имаше хубави неща, като игли, корда, още тиксо, ножове, подправки и няколко други полезни неща.

Забавно бе, защото едно от нещата, които всъщност бяха често срещани След са продуктите за коса. Не мислиш какво би било обичайно по време на апокалипсис. Или предполагаш, че ще намираш неща за оцеляване навсякъде. Не. Ако има оръжие или швейцарско ножче за откриване, някой вече го е взел. Вместо това имаше тонове продукти за коса и лакиране, заедно с още момичешки неща, от които никой не се интересуваше, когато се опитваше да оцелее. Това ме натъжаваше, защото ми се искаше да сме обратно в обществото, когато можеше да носиш блестящи фибички за коса, да лакираш ноктите на краката си в розово и да не се тревожиш от къде ще дойде следващото ядене или дали дракон нямаше да опожари сградата, в която се криеш. Апартаментът, в който се криехме, имаше доста добре заредена баня, пълна с момичешки принадлежности, които незабавно прегледах. Аерозолният лак за коса винаги имаше своите ползи, но също така взех и спрея, спомагащ за по-лесно разресване на косата и гребен с редки зъби. Не само заради косата си, но защото спрея съдържаше масла, които можеха да бъдат използвани върху ключалки, за да могат да бъдат по-лесно отключени.

Разбира се, точно сега бе добре дошло. Взех гребена, ластици за коса и разплитащия спрей и се приближих към Зохр.

— Как е гърбът ти? — Попитах го, отивайки зад него.

„Стегнат, боли и ме сърби. Кога мога да се променя в бойната си форма?“

— Не и за известно време — казах му строго, оглеждайки раните му. Кожата около шевовете бе подпухнала леко и с корички, но изглеждаше по-добре, отколкото беше преди. Но все още беше доста наранена. — Съжалявам. Мисля, че ще останеш човек с мен за известно време.

„Уморен съм да бъда принуден да стоя в двукраката си форма.“ Мислите му бяха раздразнени.

Не можах да не се усмихна.

— Бъди благодарен, че си жив, за да има от какво да си уморен. Щастливци сме, ти и аз. Не бях напълно сигурна, че ще успеем да излезем от гнездото на Азар цели.

„Няма да им позволя да те наранят.“

Имаше такава увереност, такава покровителност в мислите му, че почувствах как гърлото ми се стяга. Не, предполагам, че няма. Не и ако иска да разкъса крилата си и почти да се самоунищожи, само за да ме защити. Омекнах към него още малко.

— Така и не ти благодарих — прошепнах, хващайки шепа от гъстата му коса и започнах да пръскам възлите. — И наистина трябва да го направя. Благодаря ти, Зохр, че ме спаси.

„Не ми благодари. Ти си половинката ми. Без теб съм нищо. Ти си единственото, което достига до ума ми и ме пази да не потъна отново в лудостта.“ Пресегна се и погали прасеца ми, сякаш имаше нужда да ме докосне. „Заедно сме.“

— Предполагам, че сме — прошепнах. Все още за мен, това бе странна концепция. Бях сама толкова дълго, че сега ми бе трудно да мисля по друг начин. Не знаех как да бъда част от екип. Напръсках косата му още няколко пъти и започнах внимателно да прокарвам гребена през къдриците му.

Драконовата коса не приличаше съвсем на моята. Много твърда, почти четинеста и от заплетените възли стана ясно, че не я беше ресал от дълго, дълго време — или може би никога. Постарах се да не го скубя и търпеливо продължавах въпреки неговото ръмжене, защото всяка част, която свършвах, ставаше къдрава, лъскава и блестяща, и толкова, толкова златна. Едновременно бях очарована и ревнувах, че моята коса не бе такава.

„Харесвам повече твоята коса“, каза ми той и имаше сънливо удоволствие в мислите му. „Много е мека и мирише на теб.“

— Гъста и оплетена е — признах. — Само това прави. Наследила съм косата на баща си, не на майка си. Нейната беше копринена и светло кафява. Татко беше пуерториканецът в семейството. Мама просто беше бяла.

„Те са… различни?“

Изкисках се.

— Само малко. Не достатъчно, за да се тревожиш. Татко беше по-тъмен от мама. Говореше испански и английски. Мама се шегуваше, че е много по-умен от нея, защото говори два езика. За нещастие никога не успяхме да научим повече от няколко фрази. Иска ми се да го бяхме направили. — Замислих се за родителите си тъжно, за засмения ми, щастлив баща с гъсти къдрици и моята срамежлива, тиха майка. — Умряха по време на Разрива.

„Ами твоя роднина, той оживя?“

Изсумтях.

— За жалост, да. По това време бях просто дете, затова бях благодарна, че имам Бойд. Но след известно време… ами. — Свих рамене. — Татко имаше поговорка, че Бойд е como las tetas del toro. Това означава, че е като гърди върху бик.

„Аз… не разбирам.“

— Означава, че беше безполезен — казах, усмихвайки се на мисълта. — И не грешеше. Бойд беше голям фен на лесния начин, дори това да означаваше да мине през други хора.

„Радвам се, че умря.“ Мислите му бяха раздразнени вместо мен. „Не си ми казвала хубави неща за него.“

Опитах се да си спомня за хубави неща за Бойд, докато решех.

— Когато искаше можеше да е много очарователен и забавен. Мисля, че просто не знаеше кога е пресякъл линията и често му бе по-лесно да използва хората. — Въздъхнах. — Но помня, че когато бяхме деца, беше добър по-голям брат. Мисля, че След просто му се отрази зле, както при всички останали. Никой не е същият като Преди. Нито дори аз.

„Истина е.“ Умът му стана замислен. „Каква беше Преди?“

Замислих се за момент и мислите бяха стари, удовлетворяващи.

— Бях типично момиче. Харесвах принцеси, розово, коне и да си правя косата. О, исках да имам кон. Не просто някакъв кон, а еднорог. — Поклатих глава. — Мразех буболечки и обичах хубави рокли, исках да съм танцьорка, когато порасна.

„А сега?“

— А сега ям буболечки, когато съм достатъчно гладна, бръсна косата си, когато е прекалено мръсна и се смея колко защитена съм била, когато съм била по-малка. — Не мога да реша дали стария ми живот ме натъжаваше или ядосваше. — Сега съм доста по-корава. Трябваше да се боря за всичко и да живея сама от дълго, дълго време. Джак ме научи как да се грижа за себе си.

„И преди си мислила за Джак. Кой беше той?“ Имаше странна притежателна нотка в мислите на Зохр. „Не половинка?“

О, Джак.

— Не половинка — съгласих се, опитвайки се да му изпратя картина на стария си ментор. Джак беше нисък мъж, не повече от метър и шейсет и сбръчкан от възрастта. Можеше да е на петдесет или осемдесет години. Косата му беше напълно бяла и лицето не беше нищо повече, освен скули и бръчки, но беше най-силният, най-способен човек, когото някога бях срещала. Никога не спираше да се движи, да работи, никога нямаше време за глупостите на хората. — След като Бойд и аз бяхме изритани от Форт Тълса, известно време оцелявахме сами, но беше трудно. Не знаехме как да се грижим за себе си и гладувахме. Веднъж попаднахме на скривалището на някакъв човек в стара кабина и я обрахме. Мислехме си, че сме много умни. Избягахме с нещата му, а той ни проследи и ни каза, че ще направи дупки в главите ни с ловджийската си пушка, ако откраднем нещо друго от него. — Усмихнах се на странния спомен и ядосаната му реакция. — Звучи насилствено, знам, но в момента, в който Джак ни видя, осъзна, че гладуваме и не може да остави две деца да се оправят сами. Тази нощ ловува за нас и му досаждах, следвайки го навсякъде, защото настоявах да ми покаже как да го направя. Не исках да бъда гладна повече, разбираш ли? След това някак си останахме заедно. Джак ми показа толкова много неща. Бойд остана за може би година или по-малко и избяга, защото му липсваха фортовете и мразеше колко стриктен е Джак.

„Но на теб ти е харесвало.“

— Така е — казах меко. Косата му вече бе гладка и когато прокарах гребена през нея, не закачи нищо. Разделих я на три дебели части и започнах да я плета. — Липсваше ми организацията. Реално бях все още дете, а с Бойд нямаше никакъв ред, не мислеше напред, като какво ще ядеш или къде ще се криеш по време на следващата драконова атака. Джак ме спаси. Даде ми контрол над собствения ми живот. Показа ми, че не е нужно да съм жертва, че мога да се грижа за себе си. Научи ме как да ловувам и да ловя риба, кое е от полза и кое не. Научи ме да стрелям и да хвърлям нож, за да уцеля целта. Показа ми всичко и ми даде да разбера, че няма полза от това да седя и да хленча, и колко е важно да се мобилизирам и да се заема с работа.

„Мислите ти станаха тъжни. Него… го няма?“

Кимнах.

— От година вече, предполагам. — Очите ми се насълзиха и подсмръкнах, въпреки че обещах на Джак, че никога няма да плача за кокалестия му задник. — Медицинската помощ вече не е каквато беше и след като избягвахме фортовете, нямаше доктор, който да го прегледа. Мамка му, дори и да имаше, не мисля, че можеха да направят нещо за него. Мисля, че имаше рак, защото беше наистина уморен и слаб и след известно време имаше буци под ушите и ръцете. След това не издържа дълго. Потърках лице в рамото си, защото пръстите ми бяха заети с косата му. — Съжалявам. Трябваше досега да съм свикнала с тези неща. Нищо не е постоянно След.

Зохр се отдръпна от плетенето ми и се обърна към мен, очите му бяха широки и с черно по краищата.

„Защо течеш така? Нещо лошо ли има с лицето ти?“ Голяма, ноктеста ръка докосна бузата ми и имаше тревога в мислите му. „Боли ли те нещо?“

— А? Плача. — Подсмръкнах отново и използвах ръба на горката ми новозашита блуза, за да избърша лицето си. — И млъкни. Не е нещо, с което се гордея. Джак мразеше глезенето. Нямаше време за това, знаеш ли?

„Но… защо? Защо течеш?“

Премигнах, изненадана.

— Твоите хора не плачат ли? Когато са тъжни?

„Това ли е?“ Докосна бузата ми и погледна надолу към мокрите възглавнички на пръстите си. „Не ми харесва.“

— Е, и аз не съм му голям фен — казах му, наполовина смеейки се, наполовина плачейки. — Не ми харесва да съм тъжна. Не мога да го поправя, затова се фокусирам върху това, което мога. — Погледнах го, хващайки вълните от гъста, богата златна коса, която падаше по големите му рамене. — Като тази плитка, която почти довърших, преди да я дръпнеш от ръцете ми. Сега седни долу и почивай. Не искам да си нараниш гърба.

Той изръмжа ниско, но бе повече от цупене, отколкото нещо друго. Когато сложих ръце на бедрата си той ме погледна почти намусено, но се върна на мястото си. Гърбът му беше схванат, сигурен знак, че го боли, но не даваше друга индикация.

— Добре ли си? — Попитах.

„Точно както ти каза. Не мога да го поправя, затова предпочитам да не се концентрирам върху него.“ Той затвори очи и изражението му се успокои. „Ела и ме докосвай повече, за да ме разсееш.“

Внезапно изчервяване мина през мен.

— Имаш предвид косата ти, нали?

„Засега.“ Имаше игрива нотка в мислите му.

— Ммм. — Не можах да не се усмихна и последиците от сълзите ми пресъхнаха. — Добър опит, chacho, но няма да правим нищо, докато не се оправиш.

„Тогава ще се възстановя бързо.“

Глава 19
Зохр

Събудих се по-късно и осъзнах, че моята Ема я нямаше. Не беше до мен.

През мен пробягаха страх и паника, но с бързо подушване осъзнах, че мирисът й все още е във въздуха. Къде бе тя, ако не спи до мен? Станах на крака, схванат и болящ. Опитах се да скрия от Ема точно колко ме болят раните и раменете, сякаш крилата ми ме боляха, въпреки че ги нямах в двукраката си форма. Интензивната болка беше такава, която се боях, че няма да спре скоро.

Но можех да я понеса, докато имах моята Ема.

Крачех в странното гнездо, което тя наричаше „апартамент“, следвайки мириса й. Там, в една от задните стаи я открих свита на странна плоска седалка, с плътно увити около нея одеяла. Гърбът й бе към стената и до нея имаше нож. Винаги подготвена, моята половинка.

Не разбирах защо ме е изоставила, обаче. Огледах мястото, където спеше и имаше достатъчно място, за да плъзна голямото си тяло до нейното. Седнах до нея и тя веднага стисна ножа, събуждайки се. Покрих ръката й, спирайки я, преди да може да ме пореже.

„Аз съм, Ема.“

— О. Уплаши ме. — Тя се прозя и веждите й се свиха. — Какво правиш, Зохр? Трябва да спиш.

„Ще го направя сега, когато съм до теб отново. Защо си тръгна?“

Тя се придвижи и сви рамене, преди да легне.

— Не исках да те притеснявам. Все още си ранен.

„Никога не би ме притеснила“, казах й и сложих ръка около нея, придърпвайки я близо. „Ти си половинката ми.“

Тя се поколеба за момент, след това се успокои в ръцете ми, връщайки се обратно към съня си.

„Да, това е само временно.“

„Временно“, попитах зашеметен.

Но тя вече потъваше в сън. Имаше неясната мисъл за тръгването ни скоро по различни пътища и тогава вече сънуваше.

Но аз не заспах. Гърбът ми крещеше от агония и се чувствах горещ, но ме болеше по-малко, отколкото сърцето ми. Тя ме напускаше? Нямаше да остане?

Замислих се какво ми беше казала. Нищо не е постоянно След. Помнех мислите й, историите й за Джак и как я е научил да бъде независима, да не зависи от никого. Спомних си за стряскащото й осъзнаване колко дълбоко сме свързани в умовете си и колко несигурна я направи.

Дали си мислеше, че, чифтосвайки се с мен, ще ми помогне да избягам и после ще ме остави? Че това няма да бъде нищо повече от кратка връзка, която лесно може да бъде скъсана?

В съня си се обърна към мен и осъзнах, че точно това си мисли. Че когато се е чифтосала с мен, ми е предлагала помощта си, не сърцето си.

Бях наранен и обиден. Не съм ли достоен да съм нейна половинка? Не ми беше дала никаква индикация, че съм й неприятен. Дори сега меката плитка, която направи на косата ми, ми напомняше как се грижеше за мен. Мислите й бяха пълни с удоволствие от вида й. Харесваше как изглеждам. Чувствата й, когато мисли за чифтосване, не бяха на страх или отвращение, а на срамежливост.

Наистина ли не осъзнаваше, че й дадох сърцето си в момента, в който й дадох огъня си? Че духът й сега е свързан с моя и никога няма да бъдем разделени? Че ако умре, умирам и аз?

Но това е Ема. Яростна, независима, силна Ема, която е имала роднина, който я е предал, и родители и ментор, които са починали. Нищо чудно, че мисли, че й е по-добре да е сама, че зависи само от себе си.

Сърцето ме заболя за половинката ми и нейната самота.

Мога да настоявам да спи до мен всяка вечер. Мога да настоявам да ми даде тялото си. Мога да плъзна мислите си в ума й и да преглеждам спомените й. Мое право е, като нейна половинка. Но как мога да я накарам да има нужда от мен? Как мога да я накарам да ме иска?

Можех ли да накарам някого толкова независим като Ема да не скъса връзката, която имахме помежду си? Да я накарам да види, че душите ни са по-силни, когато са заедно?

Това не е нещо, което ми се е случвало. Когато Драконѝ даде огъня си, е след дълга битка на ухажване на женската. Тя е покорена, ядосана, но горда от мъжа, който е достатъчно силен, за да я надвие. Чест е да получиш огъня на мъжкия. Тя знае, че връзката помежду им ще бъде до живот, и че ще има приятелство, радост… и малки.

Може би нещата са различни с хората. Мислите на Ема показваха, че не очаква да си намери половинка. Аз съм първият, който я е докосвал. Гордост и яростна радост минаха през мен при напомнянето и придърпах малкото й тяло към мен. Тя е моя и само моя.

Половинката ми промърмори в съня си, поразмърда се и накрая се обърна и се сгуши в мен. Погалих косата й с ноктите си, мислейки.

Трябва да намеря начин да я накарам да осъзнае, че сме добре заедно. Че ще има нужда и ще ме иска, след като и двамата сме в безопасност.

Че никога няма да избяга от мен.

И никога няма да иска да го направи. Но как да убедя някого, толкова свикнал да бъде сам, в такова нещо? Тя трябва да иска да бъде с мен.

Трябва да иска сама да дойде при мен. Не мога да я насиля.

Продължих да галя косата й разтревожен. Имаше толкова много неща, за които да мисля.

Глава 20
Зохр

Една седмица по-късно

Погледнах в големите кафяви очи на сладката си, деликатна половинка и се зачудих как такова същество може да бъде толкова кръвожадно.

„Обясни го отново?“

Ема завъртя очи към мен нетърпеливо.

— Хващаш кукичката така, нали? Вземаш червея и го буташ, набучвайки го тук. — Тя демонстрира. — Това се нарича да сложиш примамка на кукичката.

„Изтезаваш едно създание, за да примамиш друго?“

— Не е изтезаване. Червеят не чувства нищо. Мисля. — Погледна ме с ъгъла на окото си. — Не разваляй риболова за мен, голямо люспесто пиле.

„Не съм пиле“, казах й раздразнен. „Виждал съм ги. Кудкудякат и бродят наоколо като глупаци. Покрити са с пера и се изхождат върху всичко. Как това прилича на мен?“

Тя се изкиска и звукът накара духа ми да го заболи от сладко удоволствие.

— Добре, не приличаш на пиле. Това е човешки израз. — Тя извади въдицата си и внимателно постави въжето във водата, на края й имаше ярка червено-бяла топка. Тя седна на края на дока и остави краката си да се клатят, след което ме погледна. — Искаш ли да метна и твоята въдица?

„Мога да го направя“, измърморих. Постарах се да имитирам движенията й, но топката ми не успя да измине повече от една ръка разстояние във водата пред мен. Почувствах проблясък на веселие и това задуши собственото ми раздразнение от задачата. Докато я карах да се усмихва, ще го изтърпя. Седнах до нея и се направих, че въжето не е точно в краката ми.

„Човешките изрази са странни“, казах й, за да я разсея от мислите й. „Както когато каза, че си в лицето ми, а не беше… какво беше това?“

Тя се наведе назад, смеейки се весело. Лицето й представляваше чиста радост.

— Atángana? Хванал си това?

„Разбира се. Аз съм в мислите ти. Какво означава, когато кажеш, че си в лицето ми?“

— Подобно е на… неприятелско. — Повдигна ръка и я бутна към лицето ми, близо до носа ми, но не прекалено. — Знаеш… просто неприятелско. Atángana.

„Все още не разбирам.“

Тя се замисли за момент, мръщейки се.

— Подобно на… „Казах ти“.

„Какво ми каза?“

Отново се засмя.

— Самохвалство е, ясно? Това съм аз като самодоволна глупачка. — Тя ми се ухили, цялата усмивки и веселие.

Изпълнен бях с радост от щастието й и копнеж в същото време. Моята Ема. Никога не съм познавал някого, който да ме кара да се усмихвам толкова много. Който кара сърцето ми да гори с още по-голям огън, отколкото мислех, че е възможно. Който можеше да накара духа ми да се чувства по-лек, дори когато съм изгубил крилете си и съм в капан в двукраката си форма за, както ми се струва, цяла вечност.

Погледът й се върна към въжето й и посочи към червено-бялата топка.

— Когато потъне, означава, че ще си хванал нещо. Дръпваш кордата, за да се увериш, че кукичката се е закачила за устата на рибата, и след това я навиваш.

„Значи изтезаваме друго създание.“

— Не чувства нищо. — Мислите й обаче са любопитни и леко разтревожени. Чудеше се дали усещат и мекото й сърце я болеше.

„Трябва да ме оставиш да се променя в бойна форма. По-лесно е да хванеш месо по този начин.“

Тя изви вежда към мен.

— Добър опит. Знаеш отговора. Не и докато не ти зараснат шевовете.

Изсумтях с разбиране, но не бях удовлетворен. Това бе нещо, върху което се карахме доста пъти през изминалата седмица. Исках да игнорирам болката и да оставя раните ми сами да се оправят. Можех да я защитавам по-добре, когато съм в бойната си форма. Можех да ловувам за нас. Можех да пътувам по-надалеч за по-кратко време.

Тя чувстваше, че ще е по-мъдро да оставя гърба ми да се излекува. Искаше да остана в двукраката си форма и да не върша разни работи в апартамента, а само да лежа и да спя по цял ден.

Не харесвах тези планове. Казвах й го много пъти, но тя игнорираше желанията ми. Нямаше смисъл да се караме, защото моята Ема бе толкова упорита, колкото и независима.

Доста е вбесяващо понякога.

Погледнах към нея, докосвайки я с ума си. Това бе нещо, което правех често, и не можех да се спра. Не само, че се наслаждавах на мислите й, а и защото докосването на ума й ме уверяваше, че тя е истинска. Че е моя. Че не е сън, създаден от лудостта ми.

— Трябва да ти превържа гърба — каза ми тя, поглеждайки към рамото ми. — Да се уверя, че всичко е покрито и чисто.

„Гърбът ми е добре. Драконѝ заздравяват бързо. Не като хората.“ Изпратих й горчива мисъл и умствена картина на синините й, които сега едва избледняха до лилаво-жълт цвят.

Тя извъртя очи, усмихвайки се.

— Няма да казваш това, когато трябва да вадя трески от задника ти по-късно. Сериозно, трябва наистина да се замислиш за панталони. Обзалагам се, че мога да ти намеря.

„Трески? В задника ми? Защо?“

— Защото този док е стар, а ти си седнал на него гол? — Изражението й омекна, когато погледна към тялото ми. Въпреки че се грижеше да си възвърна силата, моята Ема все още бе срамежлива от тялото ми. Избягваше да ме докосва, освен ако не е наложително и гледаше най-вече в лицето ми. Очевидно внимаваше да не поглежда към члена ми, сякаш ако го направи, веднага ще стана твърд и ще искам да се чифтосам.

Не греши напълно.

През последните няколко дни силата ми се беше възвърнала бавно и докато това се случваше, стана ясно, че Ема все още не знае какво да прави с чифтосването ни. Не даде знак, че иска да се чифтосаме отново, въпреки че тя беше тази, която първа се качи върху мен. Нито се опитваше да спи до мен. Няма проблем; намирах я и влизах в гнездото й всяка нощ. Най-дразнещото обаче бе, че настояваше да нося покривалата, които тя нарича „дрехи“, с които скриваше цялото си тяло.

Не виждах смисъл да крия нещо, особено когато е горещо. Прокарах нокът нежно по челото й, хващайки няколко капки пот.

„Ще ти бъде много по-хладно, ако свалиш покривалата си.“

— Но няма да го направя — каза ми тя и се концентрира върху въдицата си, сякаш внезапно се е помръднала.

Очарован бях от срамежливите мисли, които получавах от нея. Чифтосани сме вече от дни и тя все още действа, сякаш не съм заравял лицето си между бедрата й? Наистина? Реших да я притисна още малко.

„Искаш да се покрия, защото намираш формата ми за неприятна? Различен съм от теб, истина е.“ Дори в двукраката си форма имах шипове на ръцете си и на главата. Може би намираше тези неща неприятни за гледане.

— Какво? Не бъди глупав. — Но сега гледаше право във въдицата си.

„Тогава мислиш, че ще намеря тялото ти странно? Или неприятно за гледане?“

— Разбира се, че не. — Мислите й се върнаха към нощта, когато ме възседна.

Окуражен съм. Бях внимателен да не притискам Ема прекалено силно. Исках да остане с мен, защото иска, не защото чувства, че трябва да го направи. Исках да осъзнае, че тя желае да ми е половинка. Знаех, че ще отнеме време. По-лесно беше, когато спях по цял ден, за да възстановя силите си. Сега, когато се оправях, бе по-трудно да не я дръпна и да заровя лице във врата й, вдишвайки прекрасния й аромат.

Ако ми кажеше, щях да я бутна да легне на този разпадащ се док, с трески и всичко, и да ближа вагината й, докато не закрещи от радост.

— Подскачаш — промърмори тя.

Погледнах надолу към члена си. Беше се втвърдил при мисълта ми, вярно, но не „подскачаше“.

— Ъм, въдицата ти. — Мислите й са смесица от смях и срам, докато сочеше водата.

А. Осъзнах, че е права, и странната пръчка подскачаше в ръцете ми. Замислих се за момент и реших да видя какво ще направи половинката ми.

„Покажи ми как?“

— Разбира се. — Напълно делова, тя се наведе над мен, ръцете й се движеха до моите. — Дръпни леко и след това бавно я навий, ето така.

Не внимавах какво прави. Повече бях заинтересован от мириса на косата и кожата й, докато се навеждаше над мен, начинът, по който лакътят й погали бедрото ми, чувството от пръстите й, галещи моите. Ако това са неща, които включва риболовът, нямам нищо против.

— Изобщо гледаш ли? — Попита развеселена тя.

„Цялото ми внимание е твое“, казах й и наистина го мислих.

Ема

Тази нощ имахме няколко печени върху въглените на малкия ни огън костури. Миришеше вкусно, докато се готвеха и ги овкусих с някои подправки, които намерих в съседния апартамент. Зохр не изглеждаше ни най-малко заинтересован от вечерята и гледаше през прозореца в ясното оранжево небе, докато слънцето залязваше.

Почувствах вина при гледката.

— Дракони? — Попитах, само за всеки случай.

„Не. Само много мисли.“ Той погледна към мен. „Не се тревожи. Не ме правят тъжен.“

— Как да не се тревожа? Знам, че имаш чувството, че си в капан — казах му раздразнена. Възстановяваше се бързо, но знам, че искаше да се трансформира. Най-вече се тревожех колко зле могат да бъдат крилата му. Чувствах се отговорна заради начина, по който се случи това. — Моя работа е да се грижа за теб — казах му и поръсих вечерята с още малко черен пипер.

„Не съм твоя отговорност“, каза ми той и мислите му бяха нетърпеливи. „Аз съм твоя половинка. Ние сме партньори.“

И сега бе мой ред да замълча, защото не бях сигурна какво да отговоря на това. Не знаех как да бъдем партньори. С Джак никога не беше истинско партньорство. Той беше менторът, аз — ученикът. Тогава той се разболя и аз бях негов болногледач до края. Не знам как да работя с някого. Със сигурност не знам как да завися от някого.

И съм доста сигурна, че ми куцаше вярата в другите.

Погледнах към Зохр, докато той се чешеше по рамото, опитвайки се да достигне шевовете си. Знаех, че го сърбяха. Каза ми го доста пъти през последните няколко дни и раните трябваше да са затворени и чисти. Чудех се за деликатните му криле, прибрани до плешките му и дали зарастват добре. Колебаех се дали няма да е по-добре да махна шевовете, където се виждат и да ги оставя да зараснат сами. Самата аз премахнах шевовете си преди два дни и тези на Зохр изглеждаха по-чисти от моите.

Възможно ли бе да отлагам, защото съм уплашена от драконовата му форма? Това ли бе причината да настоявам да остане в човешката си форма, защото така беше по-лесно за мен? Не можех да се самозалъгвам — той, в драконова форма, ме плашеше. Полудя прекалено бързо и не можех да го накарам да говори с мен. Какво ще се случи, ако крилата му са унищожени и това го накара да откачи отново? Как да го върна обратно?

Това не бе единственият проблем. Имаше го и въпросът с… интимността.

Не знаех как да бъда половинка. Или приятелка. Или нещо подобно. Би си помислил, че това ще дойде естествено, но всеки път, когато Зохр ме погледнеше с този разгорещен поглед, замръзвах. Нямаше значение, че правихме секс два пъти. Нямаше значение, че е в ума ми. Всеки път, когато получавах следа, че е възбуден или ме гледа по-близо от обикновено, откачах. Не знаех как да се справя с това. Как да реагирам? Да флиртувам ли? Да го игнорирам? Да го окуража? Как?

Обикновено го „игнорирах“ и по-късно умствено се карах на себе си. Истината е, че не бях добра в това да съм секси. Не знаех как се флиртува. Дори не се бяхме целунали и… мисля, че наистина бих искала да го направим. Имах чувството, че подхождаме към странната ни връзка абсолютно грешно. Метнах се върху него, правихме наистина бърз секс, за да свърша работата, а след това бавно се отдалечавахме от тази тема. По дяволите, в някакъв момент трябваше да стигнем до там да имаме хубава сесия за целуване, която да не води до никъде.

Може би.

Защо съм толкова решителна за всичко друго в живота си, но в момента, в който той ме погледне с онзи поглед, ставам нервна и побягвам?

Трябва да е доста разочарован с половинка като мен.

Обърнах рибата на шиш и погледнах към него, за да видя дали ми обръща внимание и хваща мислите ми, но той продължи да се разтяга и да чеше раменете си, ноктите му се приближаваха все повече към шевовете му. Добре, не е наясно с мислите ми.

Истината бе, че съм малко затруднена. Привлечена съм от него, но се тревожа за драконовата му страна. Тревожа се и че вече не съм добра да бъда момиче. Сега съм повече като военни ботуши, отколкото токчета, благодарение на необходимостта. Дори светът утре да стане какъвто беше преди, не знам дали аз ще успея да го направя. Вероятно винаги ще бъда това момиче с мръсотия под ноктите, която слага стръв на въдиците си, дере вечерята си, преди да я изяде, и предпочита празна стая пред такава пълна с хора.

И сега… имах компаньон. Както изглежда, Зохр мисли, че това нещо помежду ни е перманентно. Не мислех за нищо, освен да го спася и сега се опитвах да разбера как да управлявам странната ни връзка. Когато беше болен и гореше от треска, целият беше върху мен, но сега, когато е „по-добре“, ме игнорираше. Объркващо е.

Зохр се изправи на крака, стряскайки ме. За момент си помислих, че ще дойде до мен и ще ми каже, че е чул мислите ми, но той мина покрай мен и малкия ми грил, за да се наведе през прозореца, душейки въздуха.

— Какво има? — Попитах разтревожена.

„Чух нещо.“ Той повдигна глава, душейки въздуха отново. „Но не съм сигурен какво…“

Грабнах водата и я излях върху въглените на малкия ми огън, карайки да се издигне дим. Покрих го с одеяло, за да потисна дима и да задуша някакъв останал огън. Вечерята ни бе унищожена, но ако някой идваше, последното нещо, което ни трябваше, беше да бъдем открити. Хванах ножа си и се придвижих до него при прозореца.

— Какво чуваш?

Той се намръщи, след това поклати глава.

Но след миг го чух и аз. Ниско мъркане в далечината. Звук от заглушител.

Мотори. Можех да предположа на кого принадлежат. Затворих бързо прозореца, оглеждайки малкото ни скривалище, за да се уверя, че нищо не свети или може да бъде видяно отвън. Бях добре. Свих се долу до прозореца. Зохр се настани до мен, едната му голяма ноктеста ръка се придвижи по рамото ми.

„Ще стоим долу“, каза ми. „Приближават се.“

Кимнах. Нямаше нужда да ми повтаря два пъти, защото можех да чуя стабилното мъркане на моторите да става по-силно и по-силно. Стиснах ножа напрегната. Чаках да чуя моторите да дойдат по-близо и да спрат. Чаках да чуя тропота на ботуши по тротоара, за да мога да реша как е най-добре да се бия.

„Няма да се биеш с тях. Аз съм тук.“ Мислите на Зохр са яростни.

„Няма да се трансформираш“, казах му. „Абсолютно не.“

Той изръмжа ниско и автоматично поставих ръка на устата му, карайки го да замълчи.

Той замръзна. Мислите му се раздвижиха, промениха се. Станаха… възбудени.

Това е… странно. Почувствах странно трептене в стомаха си и продължих да си казвам, че трябва да махна ръката си. Че той е възрастен и няма нужда да му покривам устата като на дете. Но кожата му бе толкова топла под моята и бях очарована какво е чувството. Погледът му срещна моят и можех да видя как очите му станаха напълно, блестящо златни.

Пулсът ми се усили и почувствах странното чувство на удоволствие дълбоко между бедрата си, на място, което започваше да боли от празнота, след като правих секс и сега знаех какво пропускам. Оставих пръстите ми да се плъзнат по устата му, забелязвайки за пръв път, че е изненадващо пълна и силна. Винаги си го бях представяла като златна кожа и зъби, но той имаше толкова перфектна уста, че засрамваше всички човешки мъже. И тази челюст… въздъхнах. Той погледна надолу към пръстите ми и забелязах за пръв път колко дълги и гъсти за златните му мигли.

Също така забелязах и колко белязана и груба е ръката ми, колко нащърбени и къси са ноктите ми. Ъх.

Отдръпнах се от него.

Той веднага хвана ръката ми и придърпа пръстите ми към устата си, слагайки ги на устните си още веднъж. Неясно чух моторите да продължават нататък и знаех, че няма да ни приближат. Можехме да се отдалечим един от друг по всяко време.

Освен че не знаех дали искам.

„Аз също не искам“, каза ми Зохр с напрегнат поглед. „Какво лошо има в това да се докосваме?“

„Нищо. Просто…“

„Страхуваш се от мен. Знам.“ Ръката му погали пръстите ми, все още поставени на устата му. „Мислиш, че не съм наясно ли? Мога да подуша страха ти, когато спомена за промяна на формата ми. Но знай това, моя Ема — никога не бих те наранил. Дори когато бях полудял от болка, нараних ли те?“

Поклатих глава.

„Не съм. Не бих могъл. Ти си половинката ми. Моето съществуване. Причината да продължа да съм в този странен, ужасен свят. Никога не бих могъл да те нараня. Но бойната ми форма е част от това кой съм. Не мога да остана завинаги така, както ме виждаш в момента, и да бъда щастлив. Трябва да се променя и не искам да се страхуваш от мен.“

„Знам. Просто…“ Преглътнах трудно, мислейки за ужасната нощ, да бъда сграбчена в ноктите му, кръв навсякъде и без да мога да говоря с него. „Ти не беше на себе си. Беше някъде другаде и просто се тревожа, че ще се случи отново, когато се трансформираш.“

„Имаш предвид, когато се променя в бойната си форма и видя колко зле са крилата ми?“ Имаше лек хумор в тона му. „Нямам надежди, че могат да бъдат спасени, половинке. Приемам, че вече ги няма. Дадох ги заради теб.“

Отдръпнах ръката си, жегната.

— Но не съм молила за това. — Господи, сега звучах дребнава и сърдита. — Съжалявам — прошепнах, заравяйки лице в ръцете си. Чувствах се ужасно. Той беше дал толкова много, а аз все още…

„Все още се страхуваш“, съгласи се той. „Мога да го почувствам. Страхуваш се от това какво съм и че ще ме загубиш. Страхуваш се, че ще поискаш да си тръгнеш, а аз не, и се страхуваш какво ще се случи, когато този ден дойде.“

Може би все пак е слушал мислите ми.

„Трудно е да не го правя, въпреки че се опитвам да го заглуша. Знам, че не те интересува, но това е като да помолиш жаден мъжки да пие само една глътка, когато може да пие от цялата река. Искам да имам повече от една глътка от теб.“

„И какво, ако всичко, което мога да предложа, са глътки?“

„Тогава ще приема това, което можеш да ми дадеш и ще се науча да съм търпелив.“ Почувствах дланта му да докосва моята. Ноктите му погалиха кожата ми — отново, остри, но толкова внимателни да не ме наранят — и взе ръката ми в своята. „Ти си всичко, което искам, моя Ема. Няма да направя нищо, което би те разстроило.“

Погледнах нагоре и срещнах очите му отново.

— Просто… тревожа се, че се движим твърде бързо. Това момиче, което свали бельото си и се качи върху теб? Тревожа се, че мислиш, че това съм аз.

„Това си ти.“ Протест се оформи на върха на езика ми, но той ме спря със строга мисъл. „Ти си смела и грижовна. Не те е страх да помогнеш на други, дори това да означава да рискуваш себе си. Това си ти, Ема. Ако имаш предвид, че не си опитна в чифтосването и не ти е удобно да ме приближиш, тогава ще чакаме. Или може да ме използваш, докато не ти стане удобно.“

„Да те използвам?“ Почувствах как очите ми се разшириха.

Вълна от веселие мина през мислите ми.

„Разбира се. Аз съм твой, за да ме ползваш.“

Не можах да не се изпълня с мъничко тъжен копнеж при това. Колко пъти, когато бях момиче, съм се надявала Джак и аз да попаднем на група сладки момчета? Бях отчаяна за някого, с когото да си говоря, с когото да държа ръце. Някого, когото да целуна.

„Аз ще те целуна.“

„Знам.“ Прехапах устна и го разгледах, след което поклатих глава. „Не тази вечер. Все още съм… разтърсена.“

„Заради хората на Азар? Не мога да ги помириша вече във въздуха. Нито чувам металните им дракони.“

„Надявах се, че са се предали да ни търсят“, признах.

„Той е салорианец. Никога няма да се предаде.“

„Това е депресиращо.“

„Мисли за целувки вместо Азар. Знам, че аз ще го правя.“ Погледът му е напълно пакостлив.

Изкушена бях да се предам, но се поколебах. По природа съм подозрителна и ми е най-удобно, когато мога да мисля за нещата.

„Утре?“

„Утре“, съгласи се той. „След като извадиш шевовете ми.“

„Не съм сигурна…“, започнах и спрях.

Той ме погледна разбиращо.

„Искаш да ги оставиш, защото наистина вярваш, че раните ми имат нужда от тях. Или защото се страхуваш, че ще се трансформирам, когато вече ги няма?“

Понякога е гадно да споделяш ум с някого, който може да чуе всичките ти мисли.

„Хубаво. Махаме шевовете утре.“

„И тогава ще ме видиш отново и ще разбереш, че няма за какво да се тревожиш.“ Очите му блестяха с триумф. „И тогава ще се целуваме.“

Такава увереност.

Глава 21
Зохр

На следващата сутрин, както се разбрахме, бях готов Ема да извади шевовете ми.

Очевидно тя не бе щастлива от това. Въпреки че не миришеше на страх, можех да видя предпазливостта на лицето й, докато сядах на пода с гръб към нея. Тя взе малки ножички и метално нещо, което нарече „пинцети“ и огледа раните ми.

— Ако кървиш доста или имам някакви съмнения… — предупреди ме, заглъхвайки накрая.

„Разбира се. Ще направим това, което смятаме, че е най-доброто.“

Но съм нетърпелив да свършим. Малките шевове ме сърбяха и жулеха плътта ми. Нямах търпение да ги махна, за да мога да се трансформирам.

Да се почувствам свободен.

Почти сякаш бях заменил един вид затвор за друг. Нечестно бе да мисля така — знам, че Ема беше направила най-доброто, което можеше и се грижеше за мен добре. Но изгарям от желание да се трансформирам в бойната си форма. Не се чувствам цял, докато съм както в момента. Искам да видя как изглеждат крилата ми, какво е чувството от тях.

— Започваме. Кажи ми, ако боли — прошепна Ема и притисна ножичките към кожата ми. Почувствах нещо леко, като убождане, и тогава сърбенето на това място спря. Избърса кожата ми.

— Има малко кръв, но всъщност зараства наистина добре. Впечатлена съм. — И изненадана, съдейки по мислите й.

„Добре. Това означава, че няма причина да не премахнем и другите шевове.“ Трудно беше да остана неподвижен, докато тя продължаваше със следващия и от беглия поглед през очите й знаех, че има доста от тях. Смирен бях от това колко дълго е работила, за да зашие гърбът ми, да се увери, че оздравявам възможно най-добре. Тя ми е добра половинка и… съм нетърпелив да свърши. Искам вече да съм свободен.

Принудих се да стоя мирно, докато работи. Тя ми шепнеше тихи поощрения, казвайки ми колко добре съм заздравял. Знам това. Мога да почувствам как раните ми са се затворили, но обуздах нетърпеливостта си. Направила е това, защото я бе грижа за мен и не желаеше да страдам. Не е нейна вината, че бях раздрал крилата си в припряността си да я защитавам. Просто бях готов да променя формата си и да почувствам силните си крайници. Не знам как тя успява да е „човек“ през цялото време, без бойна форма, в която да се трансформира. Аз лично бих полудял.

Е… по-луд от сега.

Когато Ема прокара ръка по гърба ми за последен път и въздъхна леко, осъзнах, че е приключила.

„Готова?“, попитах, само за да се уверя.

— Ще имаш някои интересни белези, но да, така мисля.

Обърнах се да погледна към нея и не можах да спра усмивката, която разтегна лицето ми.

„И ти няма да избягаш и да се скриеш, когато се променя в бойната си форма?“

Тя издаде възмутено малко изсумтяване, което противоречеше на неспокойните й мисли.

— Да се скрия? Не. Просто се тревожа за крилата ти. Тях също ги заших и не знам как трансформацията ти ще им повлияе. — На лицето й се появи загриженост. — Ами ако се разкъсат на парчета отново, защото съм се опитала да ги спася?

Погалих бузата й, успокоявайки я. Същата мисъл беше минала и през моя ум, но нямаше нищо, което да мога да направя.

„Времето за тревога над това е минало.“

„Ти така казваш.“

Придърпах я към себе си и обвих ръце около нея, защото бях удовлетворен. Погалих косата й и се потърках в нея. Опитваше се силно и чувствах нуждата да я докосна и да й покажа, че разбирам това. Че осъзнавам колко трудно бе за нея да остави настрани притеснението си да ми помогне. Да е достатъчно смела, когато няма желание да бъде такава.

Ема се скова от изненада в ръцете ми, сякаш не очакваше да бъде докосвана, и след това се успокои. Улових удоволствие в мислите й, както и изненада. Мисли за момент и стигна до осъзнаването, че не е била държана от дълго, дълго време.

В този момент се заклех, че половинката ми винаги ще бъде държана и то много. Заслужаваше да знае, че е обичана, и да го усеща често. Заслужаваше грижи и внимание.

„Ела“, казах й. „Нека излезем, за да мога да променя формата си.“

Съпротивата й отстъпи на развеселеност.

„Предполагам, че не можеш да го направиш тук.“ Визуализира как се променям вътре и апартаментът, в който стояхме, се разпада около нас. Трябваше да се изкискам при това. Дори аз не съм толкова луд, за да разруша дома ни, без значение колко време щяхме да прекараме в него.

Хванах ръката й и я изведох навън, внимателно душейки въздуха, заради инстинктите, които настояваха да се уверя, че навън е безопасно за нея. Не усетих мирис на непознати. Нито други хора, метални дракони, нищо, което да показва, че наоколо има някого. Добре. Не ме интересува колко силно искам да се трансформирам, няма да рискувам безопасността на половинката си.

— Чисто ли е? — попита тя, поглеждайки ме.

„Чисто е“, съгласих се. „Отстъпи.“ Погалих бузата й леко с ноктите си и пристъпих напред. Трептях от очакване — не, нужда — при мисълта за променяне. Имах чувството, че е било прекалено отдавна. С последно докосване на ума на Ема затворих очи… и се освободих.

Ахх.

Толкова е хубаво да бъда в люспите си отново. Леки пламтящи убождания, но не съвсем болезнени, се придвижиха през крилата ми и протегнах крайниците си, прегръщайки усещането за бойната ми форма. Отворих очи и разперих крила, решен да проверя каква е повредата.

Ема стоеше наблизо с ръце на устата си и тревога на лицето.

„Добре ли си?“

„Не ме болят“, казах й, разтягайки ги. Не е напълно вярно. Боляха ме, но това е болката като от стар зъб или неизползван дълго време мускул. Освен това не се разтягаха както трябва и ги огънах по-силно, знаейки, че сухожилията трябва да се разпънат повече, че ципата на крилото трябва да поеме бриза. Вместо това ги чувствах… дебели. Тежки.

Тромави.

Не мога да летя. Знам това дори докато се опитвах да ги разтегна. Има лекота в крилото, когато летиш, а моите ги чувствах тежки и обемисти. Сгънах ги напред, опитвайки се да видя. Белязана тъкан е на мястото на някога деликатните мембрани, плътни и непохватни. Няма да ме издигнат.

Знаех го. Знаех, че това ще се случи, и все пак сега почувствах разочарование. Имах надежда… и все пак това е още едно нещо, което Азар ми отне. Слабият гняв започна да се издига в ума ми отново, ставайки все по-силен. Все по-гъст, като унищожените ми криле…

Половинката ми ме погледна разтревожено и се придвижи напред, все още притиснала пръсти към устата си.

„Може ли да видя?“

Наведох едното крило за нея и тя леко придвижи ръка над него. Странно, въпреки дебелите мембрани, можех да почувствам докосването й. Поне е нещо.

— Болят ли те? — попита тя.

„Стегнати са. Не мога да ги разтегна правилно“, казах й и демонстрирах. Разтегнах крилото, докъдето мога, но успях само наполовина. „Ако ги разтегна по-нататък, ще се разкъсат. Няма значение.“

Тя изглеждаше замислена. Ръката й погали крилото ми отново.

— Помня, че когато брат ми беше по-млад, нарани крака си, играейки софтбол. Не помня каква му беше раната. — Изглеждаше ядосана за момент и почувствах раздразнението от паметта й, докато се опитваше да си спомни. — Но помня, че ходи на физиотерапия и ми каза, че са правили доста разтягания.

„Разтягания?“

Ема кимна и погали крилото ми.

— Може би можем да опитаме нещо такова. И мога да намеря някакъв лосион от някоя аптека наоколо, за да мажем крилата ти и да се опитваш да ги разтягаш и да направим плътта по-еластична. — Наведе глава. — Чудя се дали можем да намерим книга за физиотерапия? Трябва да намерим библиотека или книжарница. — Кимна на себе си и почувствах решителността в нея. — Как се чувстваш като цяло?

Свих нокти. Трудно е да преодолея разочарованието си за крилата ми, но се принудих да се фокусирам.

Освен че крилата ми са безполезни, се чувствах добре. Гърбът, крайниците ми и опашката ми са силни. Всичко е силно. Наведох се и подуших половинката си, която изглеждаше толкова малка и далеч по-деликатна сега.

„Добре съм.“

Тя ме погледна с разтревожени, тъмни очи.

— Умът ти? Няма да… знаеш, да го загубиш? — Погледът й се придвижи по мен. — Мога да кажа, че не се чувстваш… сто процента на себе си. Просто се тревожа.

„Ако не беше тук, щях да се предам на лудостта“, признах. Дори сега чувствах ударите на яростен гняв и щеше да бъде прекалено лесно да се плъзна в него. Заради нея, обаче, направих най-доброто, за да го игнорирам. Тя е единствената причина ума ми да е толкова чист, затова се фокусирах върху нея. Върху решителността й. „Наистина ли мислиш, че можем да поправим крилете ми?“

— Можем да опитаме, нали? — Тя се поколеба, след това се пресегна да докосне златния ми нос. Почувствах светкавица на страх в нея и застанах възможно най-неподвижно със затворени устни, за да не я уплаша с размера на зъбите си, и я оставих да ме разгледа. — Много по-голям си така и по-плашещ, отколкото помня.

— Казах й, че няма да я нараня, но все още имаше следа от страх в края на ума й, страх, който се опитваше да скрие от мен.

Докоснах ума й нежно.

„Никога няма да те нараня, половинке. И ако мислиш, че можеш да поправиш крилете ми, ти вярвам.“

— Няма да е забавно — каза ми Ема. — И вероятно ще боли. Дори не знам как става, но можем да опитаме.

„Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя.“

Умът й се изпълни с картини, докато се кискаше.

— Всъщност мисля, че аз трябва да го направя, не ти. — Изпрати ми картини, в които тя мажеше лосион по крилата ми, буташе мембраните и ги „разтягаше“ на земята, докато лежах неподвижен. — Ще направим каквото можем.

„Ще направиш това за мен?“ Смирен съм от това колко е щедра.

Тя изглеждаше изненадана.

— Разбира се, Зохр. Моя е вината за ситуацията. Как да не правя нищо?

Побутнах я с носа си. Исках да погаля гърлото й, но тя е прекалено малка, а аз прекалено голям, затова се задоволих да я бутна по рамото и косата с носа си.

„Защо се виниш? Аз виня Азар.“

— Но ако не беше фактът, че трябваше да ме спасяваш…

„Винаги ще те спасявам. Ти си половинката ми. Няма друга опция за мен. Няма Зохр без Ема, вече не. Свързани сме по дух. Ще идвам за теб и ще те спасявам, винаги. Никога няма да те наранят отново.“

Вместо да бъде уверена от обещанието ми, тя изглеждаше разтревожена.

— Заради това те хванаха.

„Не съжалявам. Не и щом ме доведе до теб.“

Тя кимна, но не изглеждаше много убедена.

Глава 22
Ема

След като Зохр вече можеше да пътува — ходейки вместо летейки — нямаше причина да стоим в апартамента по-дълго. Послужи ни, но сега, след като претършувах за по-полезните неща, бе време да се насочим към по-полезни — и безопасни — места. Така или иначе предпочитах да се движим. Не ми харесваше, че хората на Азар се приближиха толкова близо до скривалището ни. Не ги видяхме отново, но това не значеше, че няма да се върнат.

След като имах план да оправя крилата на Зохр, решихме да се съсредоточим в търсенето на две неща — аптека и книжарница (или библиотека). Исках лосион за крилата му и книга, която, надявам се, би ми показала как да го разтегна. Зохр бе щастлив с всичко — искаше просто да остане в драконовата си форма.

Което означаваше, че единият ще ходи много по-бързо от другия. Което означаваше, че единият трябваше да направи компромис за пътуването и знаех, че това нямаше да бъде той.

По дяволите.

Все още свиквах с факта, че е голям, зъбат, гладен дракон с размера на автобус. Все още не мислех като за Зохр-дракона-който-се-превръща-в-човек, а като Зохр-човека-със-златна-кожа-и-зловещи-нокти. В драконовата си форма — бойна форма, както я наричаше той — не можех да не си спомня за адската нощ, когато полудя и ме влачи през града. В главата си, когато бе в тази форма, той беше леко луд звяр и се тревожех, че не е нужно много, за да стане такъв отново.

Трябваше да му вярвам повече, но доверието бе едно от тези неща, в които, очевидно, не бях добра.

Ясно бе, че обича да е в тази форма. Не се промени дори когато се разхождах из апартамента, прибирайки в чантата си неща, които можеше да ни потрябват, и се приготвях да тръгваме. Вместо това застана пред сградата и си правеше слънчева баня. Е, вероятно и пазеше, но изглеждаше толкова проклето щастлив да се къпе в горещината и с люспите си. Не можех дори да му се ядосвам. Толкова дълго беше в човешка форма в последните няколко дни, че бях сигурна, че имаше някакво „наваксване“ с драконовата си форма.

„Така е“, съгласи се той, настанявайки се леко в мислите ми. „Стоим повече в бойна форма, отколкото в двукраката. По-безопасно е да защитаваш половинката или малкото си. Освен това ние сме далеч по-малко уязвими.“ Прозя се изключително широко, което не можах да видя, но почувствах през мислите му. „Но повечето Драконѝ нямат човешки половинки, затова предполагам, че трябва да свикна с двукраката.“

Това потвърди подозрението ми, че Зохр е повече дракон, отколкото човек.

— Ти дали… знаеш… в драконова форма? — Беше ми навик да говоря на глас, дори когато Зохр не е в стаята с мен, защото можеше да ме чуе така или иначе. Помагаше ми да мисля, че поне някои от мислите ми са си лично мои. Тази конкретна мисъл? Дори не мога да я изкажа на глас. — С женска?

Можех да почувствам развеселеността му.

„Да се чифтосвам в бойна форма? Не. Сигурен съм, че някои са го правили, но люспите ти пречат да почувстваш партньора под теб. Предпочитам меката ти кожа под моята, моя Ема.“

Не знам защо, но това ме накара да се почувствам малко по-добре. Сякаш бе повече човек, защото не е го беше правил по мръсния, драконовски начин.

„Не помня никой, преди теб“, каза ми Зохр.

Отново бях поласкана, но тогава си спомних женската, която беше минала през трескавите му сънища.

— Дори нея?

„Не я помня.“

Интересно. Затворих чантата и я сложих на рамото си, оглеждайки апартамента за последен път, за да се уверя, че не забравям нещо. Плъзнах ножа в колана си и се насочих към улицата, докато Зохр ме чакаше.

Той отвори едно око, докато се приближавах и опашката му лениво се мърдаше по бетона, напомняйки ми на котка. Наистина, наистина голяма котка.

„Готова за тръгване?“

— Нека го направим — съгласих се.

Зохр се изправи, разтягайки се, слагайки предните си крака напред и изви гръб. Крилата му трепнаха леко и изглеждаха малко смачкани, което ме накара да се почувствам виновна. Не за дълго, заклех се. Щях да му помогна да се оправят. Отказвах да приема друг изход.

Драконът се приближи към мен и протегна един от ноктестите си предни крака към мен.

„Ела. Ще те нося.“

Потреперих.

— Може ли да не го правиш? Мразя да чувствам как се клатят краката ми. — Това, и не харесвах да бъда в капан в ноктите му, когато не знаех как ще се промени настроението му.

„Не ми вярваш?“ Той наведе глава и видях следа от черно да преминава през очите му.

— Угоди ми. Знаеш, че харесвам контрола.

„Много добре. Ще те оставя да ме яздиш както искаш… ако направиш нещо за мен.“

— Какво?

„Искам целувка.“

Премигнах.

— Като… сега?

Той избоботи и почувствах развеселеността му.

„Не, точно сега ще пътуваме. По-късно, когато се върна в двукраката си форма. Искаше целувки. Искам да ти ги дам.“

Почувствах как се изчервявам.

— О! Разбира се. Сигурна съм, че няма да е проблем. — Въпреки че сега си представях как целувам тази голяма драконова глава. Ще бъде като да се задяваш с предницата на самолет.

Зохр наведе голямата си глава, златни люспи и шипове. Едното му око с размер на чиния ме погледна.

„Искаш да опиташ?“

— Не! Добре съм. Ще чакам до по-късно — избърборих бързо и забързах напред, заставайки до него и сложих ръка на люспите му. — Покажи ми къде трябва да седна. — О, Боже. Само думата „седна“ ме накара да си спомня за първата нощ, когато прехвърлих крак през него и го „белязах“.

Той ме побутна и почувствах горещия му дъх срещу косата си.

„Сега и аз мисля за такива неща. Може би можем да отложим пътуването…“

— Не — казах бързо.

„Срамота. Миришеш хубаво.“ Помириса ме и плъзна преден крак по бетона, докато рамото му не се снижи до по-удобна височина. „Можеш да се опиташ да яздиш гърба ми, но не мога да гарантирам, че ще ти бъде удобно. Нямаме седло.“

— Обикновено седло ли използваш? — Погледнах го изненадана.

„Когато трябва да нося някого, да.“ Мислите му са пълни с отвращение.

— Кого си носил?

Той се замисли.

„Не… съм напълно сигурен.“

— Салорианци?

„Може би.“ Очите му станаха черни и мислите му поеха по нещастен път. „Спомените, които имам, не са хубави.“

Потупах рамото му.

— Тогава се фокусирай върху мен.

„Ти си любимото ми нещо. Ще го направя с удоволствие.“

Погледнах рамото му, все още прекалено нависоко, за да се кача лесно, и въздъхнах.

— Само не ми се смей, защото това със сигурност няма да е грациозно.

Успях да се кача на гърба му и да седя на кокалестото му рамо през по-голямата част от деня. Казвах си, че бе като използването на неудобно колело, защото кой не го е правил? Нямаше за какво да се хващам, но Зохр осъзна това и избра да стъпва внимателно, движенията му бяха по-гладки и по-малко разтърсващи, докато денят напредваше. Дебнехме по улиците на предградията на стария Далас, търсейки търговски площи. Намерих стара поща и претършувах някои от пакетите. Всички обратни адреси бяха за място наречено „Колонията“, така че трябваше да сме на това място. Имахме лош късмет по отношение на магазините. Нямаше място, което да не е било претърсено, което означаваше, че трябваше да се насочим в друга посока. Реших, че трябва да се насочим към магистралата, следвайки я. Нещата можеха да са още по-бедни, колкото по-навътре влизахме в града, но също така щеше да има и повече места, от които да избираме.

Тръгнахме по магистралата, спирайки от време на време. Слънцето бе абсурдно горещо и спирахме за вода в няколко бензиностанции. Докато следобедът преминаваше, бензиностанциите свършиха, така че трябваше да прибягна до пиене на съмнителна вода, която Зохр вежливо стопли. Не е точно вкусна, но бе далеч по-добре от това да съм дехидратирана, затова пих.

Започвах да се отчайвам, че няма да намерим нищо полезно, когато се насочихме към покрита изходна рампа за коли, и не само с малък магазин в близост, но и книжарница с кафене.

— Джакпот — прошепнах си и се пресегнах да погаля люспите на Зохр. Тогава се почувствах странно, защото защо го галя? Той не е куче.

„Докосваш ме, защото си щастлива. Мога да приема това.“ Мислите му бяха развеселени. „Първо накъде?“

— Магазина, мисля. Можем да прекараме нощта в книжарницата. — Погледнах към небето. Започваше да се стъмва и задника ме болеше от язденето на гърба му цял ден. Повече от готова бях да спра, но безопасността бе на първо място. — Да подушваш някого наблизо?

Той повдигна огромната си глава и трябваше да се хвана за врата му, за да не се изплъзна от раменете му. Изчаках решението му и бях облекчена, когато ми каза:

„Никакви нови миризми. Ако хората са били тук, е било преди много дни.“

— Страхотно. Няма да стоим дълго.

„Помирисвам тези.“ Изпрати ми картина на плъхове. „Доста от тях.“

Сбърчих нос. Един от апартаментите в старата ни сграда имаше плъхове и вероятно така познаваше мириса им. От една страна бе хубаво, предполагам. Означаваше, че има храна — или е имало — в района. От друга страна… плъхове. Иу.

— Отвратителни, но безвредни — казах му. — Ще останем тук тази вечер.

„Много добре.“ Наведе раменете си и се плъзнах, клатушкайки се и разхождайки се, за да раздвижа мускулите си. Не бях седяла толкова дълго от векове и дупето и бедрата ме боляха. Чувствах цялото си тяло схванато, но трябваше да призная, че изминахме доста добро разстояние.

Той ме подуши.

„Побързай и отиваме на лов. Наблизо има елени.“

Лов?

— С мен на гърба си? — Представих си как подскачам на люспите му, насинявайки дупето си, само за да падна, когато се спусне напред. Потупах големия му нос, който набута в лицето ми, игнорирайки горещия му дъх. — Какво ще кажеш да отидеш на лов без мен? Ако наоколо няма хора, ще бъда добре.

Мислите му потъмняха, станаха властни.

„Не искам да се разделяме. Трябва да те защитавам.“

— От какво? Плъхове? — Той бутна носа си в дланта ми — забавно и сладко един вид, имайки се предвид, че можех да загубя целия си юмрук в една от ноздрите му. Но той се търкаше срещу мен, сякаш малката ми ръка щеше да му даде цялото щастие, което някога би искал. Сладко е. — Сериозна съм, Зохр. Може да ме оставиш за малко. Ако няма никой в района, ще бъда добре.

В интерес на истината бих се радвала на минутка насаме, за да събера мислите си без него наоколо. Не че не го исках до мен, просто не бях свикнала някой постоянно да бъде с мен. Исках просто момент, за да… се отпусна. Да не се чувствам, сякаш трябва да се фокусирам върху друг човек — или дракон — наблизо. Да си сам и в тишина, понякога ти носи покой в душата, а мина известно време, откакто бях оставена на спокойствие.

Зохр повдига носа си и подуши косата ми.

„Разбирам. Ще вървя, но само за малко и само за да се нахраня. Ще се върна бързо.“

— Няма да ходя никъде — казах му. — И имам оръжия. Кълна се, че ще бъда добре. Не трябва да се тревожиш за мен.

Мислите му не изглеждаха напълно удовлетворени, но ме подуши за последен път и се отдалечи. От мислите му можех да кажа, че се настройва за лов, потъвайки в сивата зона на инстинктите. Тук той бе управляван от вятъра и миризмите, които той носи. Наблизо имаше елени и той се фокусира върху това, стеснявайки възприятията си. Вървеше бавно, размахвайки опашка, сякаш е котка, търсеща мишка. Гледах го да се отдалечава, чакайки на улицата, докато голямата му златна фигура не изчезна между сградите и всичко, което получавах от Зохр, са мислите му.

Фокусът му не се бе изместил напълно от мен, разбира се. Точно както аз получавах слаби мисли от ловуването му, така и от време на време чувствах как ме проверява, за да се увери, че съм тук и съм добре. Изпратих му успокояващо умствено побутване, за да му покажа, че с мен всичко е наред.

И тогава останах сама. Наистина, наистина сама за пръв път от седмици.

Странно е.

Истински тихо е, странно. Можех да чуя птиците да чуруликат в далечината и въздухът изглеждаше по-застинал от обикновено. Сякаш, когато Зохр си тръгна, изсмука целия въздух от стаята. Иронично бе, защото не съм в стая. Навън съм, на свежия въздух и слънце… и все пак сякаш някакво огромно парче липсваше.

Странно. Трябваше да призная, че не се чувствах така, когато умря Джак. По времето, когато дойде краят му, го болеше толкова много и отнемаше толкова много време да се грижа за него, че усещах вина от свободата, която почувствах, след като го погребах. Очаквах това днес.

Все още нямаше вина. Хм.

„Мога да се върна…“

„Не“, изпратих му. „Яж. Добре съм. Просто се приспособявам.“ Сложих ръка на ножа в колана си и се фокусирах върху това, което трябваше да направя — да напазарувам.

Плъзгащите се врати на аптеката бяха открехнати и запречени, винаги лош знак. Успях да махна следите от отломки и да отворя вратите още малко, достатъчно, за да се промъкна. Вътре бе тъмно, затова спрях и извадих фенерчето си, преди да тръгна на лов. Беше разочароващо разхвърляно, въпреки че не бе изненадващо. В След ако намериш каквото и да е лекарство — дори аспирин с изтекъл срок — го приемаш за злато. Щандовете с лекарства бяха напълно унищожени и празни, с повече кутии по пода, отколкото на рафтовете. Въпреки това минах през тях, защото добрият търсач винаги се надява да има забравена бутилка с лекарства някъде. Когато не намерих нищо, се насочих към втората по-важен участък във всеки добър магазин — закуските.

Срам ме е да призная, че си падам адски много по сладкото и дори годините в След не ме бяха излекували от това. Можех да намеря някакви бисквити с изтекъл срок. Имаше определени сладки, които се запазваха въпреки изтеклите години, например желираните бобчета, докато шоколадът бе повече мечта от миналото и обикновено се топеше и утаяваше или се втвърдяваше с гаден, варовиково бял покривен слой. Все пак го ядях, разбира се, но понякога в сънищата си намирах перфектната опаковка шоколад и сама го изяждах целия.

За нещастие изглежда местните плъхове имаха същите мечти като мен, защото всичко, което намерих бе покрито с останки от картон (отличителен белег за гнездо на гризачи) и изпражнения. Не е безопасно да ям нищо от това. Разочарована бях, но се случва. Прерових бисквитените кутии, напразно надявайки се да има опаковани Орео, които са избегнали разрушението, но нямах късмет. Е, добре.

Обратно към реалната ми мисия — намирането на лосион.

Едно от най-срещаните неща в След са нещата за баня. Предполагам, че банята не е на първо място в листа с приоритети и когато имаш ограничено място, не носиш различни продукти за баня със себе си. Имаше шампоани и балсам за коса навсякъде, заедно с грим. Грабнах няколко опаковки със самобръсначки, защото остриетата са винаги добре дошли и се обърнах към лосионите. Бутилките бяха непокътнати и прашни и взех една, на която пишеше „жожоба“, защото беше минало толкова дълго, че бях забравила как мирише. Когато отворих бутилката, обаче останах разочарована, защото всичко вътре бе абсолютно втвърдено. Нямаше нищо, освен твърдо парче, което някога е било лосион. Отворих няколко бутилки със същия резултат. Прекалено дълго и прекалено горещо е било, за да оцелеят продуктите.

Но не съм готова да се предам. Грабнах бутилката си, добавих малко вода от манерката си и затворих капачката. Раздрусах бутилката, докато излизах от магазина. Щях да направя така, че да върши работа, дори ако трябваше да прекарам часове, мажейки крилата на Зохр с паста.

Мисълта за него ме накара да спра, когато излязох навън на улицата. Мислите му бяха тихи от поне час, откакто бях влязла в аптеката. Той веднага докосна ума ми и се почувствах странно комфортно да получа толкова бързо успокоение. Умът му бе пълен с елени и колко бяха вкусни — беше хванал един, погълнал го бе целият и ловуваше втори.

„Не бързай“, казах му, когато мислите му се обърнаха към мен. Изпрати ми мълчалив въпрос, питайки ме дали трябва да се върне и да се откаже от втората си порция. „Няма нужда да бързаш. Яж, защото утре ще бъде дълъг ден на пътуване. Аз ще съм в книжарницата.“ Изпратих му картина на нея, докато я приближавах. „Не се тревожи за мен.“

Книжарницата бе по-малко обрана от аптеката. Никаква изненада. Освен разлято кафе и празни рафтове на отдавна изчезнали пасти, кафенето не беше в лошо състояние. Прекарах известно време, отваряйки кутии и миришейки съдържанието им, и накрая взех някакъв чай и се насочих към рафтовете с книги. Имаше един-два паднали рафта, но всичко друго изглежда беше в ред, и чувството, което получих, бе на тишина, забвение… и самота.

Искаше ми се Зохр да е тук, което бе странно, имайки предвид, че бях толкова отдадена на независимостта си. Но щеше да е хубаво друг човек да види това с мен, да разбере какво усещах. Да се чувствам по-малко самотна, предполагам. Сякаш не съм единственият човек, останал на света.

„Тук съм“, изпрати ми Зохр и тогава мислите му — и всичко друго — са пълни с бликаща кръв и прясно месо.

Изкисках се.

„Това умственият еквивалент на говорене с пълна уста ли е?“

„Ммм. Почти приключих тук.“

„Не бързам“, казах му. „Просто казвах здрасти.“

„Хареса ми, че го каза“, изпрати ми нежно.

„На мен също.“ Чувствах се добре да знам, че е там и чувството за изолираност изчезна.

Тръгнах между стелажите с книги. Имаше толкова много прах, но дори така бях очарована от редовете с книги. Била съм и в други книжарници в След. По дяволите, била съм в тях и в Преди. Майка ми обичаше да купува нови книги и самата тя споделяше вкуса на Саша към любовни романи. Отидох до тази секция и взех една от „новоиздадените“ с татуиран моторист на корицата. Ох. Тези не ги харесвах. Върнах я и взех една с вампир, мислейки за Саша. Може би щях да я видя отново. Щеше да хареса тази книга, корицата бе толкова хубава, перфектна и неповредена, че не можах да се сдържа и я взех със себе си, продължавайки нататък.

Подминах рафта с готварските книги, след като бяха безполезни, освен ако не можеха да ми кажат какво мога да направя с боб с изтекъл срок и плесенясало брашно. Книгите за изкуство просто ме натъжиха. Същото бе и с биографиите и историческите книги. Всички те бяха част от свят, напълно отишъл си и вече нямаше никакъв смисъл от тях. Подминах останалата част от рафтовете с фантастика и се насочих към градинската част. Имаше няколко книги за земеделие и взех една, която може би щеше да има полезна информация. Не можех да взема прекалено много с мен. Чантата ми вече бе издута и натежаваше, така че вероятно трябваше да откъсна само главите, които изглеждаха интересни, което чувствах грешно да направя вътре в книжарницата. Ще го направя, след като си тръгнем.

Отидох до следващия рафт и спрях, очите ми се разшириха при вида на книгата, която стоеше пред мен. Покрита бе с кафява хартия, която криеше корицата, но под нея можех да видя заглавието. „Пътеводител за всичко в секса“. Взех я, чувствайки се като кискащо се дете и ахнах при снимките вътре. Картината бе на мъж на средна възраст с уста между краката на жена, на която очите са затворени, а устните разтворени в екстаз.

Бях очарована, защото сега знаех какво е чувството. Почувствах по тялото ми да се придвижва лек трепет в отговор.

„Мислите ти се променят“, изпрати ми Зохр, озадачен, „Стават сексуални. Да не мислиш за мен?“

Затворих книгата, сякаш съм хваната на място.

„Не! Не мисля за нищо!“

„Сигурна ли си?“

„Абсолютно“, казах му и се опитах да затворя връзката ни с истински срам. Можех да почувствам развеселеността му, когато ментално се „дистанцира“, за да ми даде място. Слава Богу. Започнах да връщам книгата на рафта… и се спрях. Издърпах обвивката на книгата, разкривайки обикновена корица, и я добавих към купчината. Може би си струваше скъсването на няколко страници от тази.

За всеки случай.

Глава 23
Ема

Зохр се върна при мен малко по-късно, за да ме намери седнала с кръстосани крака до купчина от книги за здравословно хранене. Почувствах мислите му да стават по-близки, докато прелиствах страниците и му се усмихнах разсеяно, докато се приближаваше. В човешка форма бе гол, затова се постарах да не го зяпам, в противен случаи, мислите ми със сигурност щяха да се насочат към секс книгата.

Мъртво животно изтуптя на земята до краката ми.

„Донесох ти храна, половинке.“

Затворих книгата за терапевтичен масаж и се опитах да изглеждам удовлетворена от разкъсаната коза на няколко сантиметра от обувката ми.

— Нямаше нужда.

„Малко е, защото стомахът ти е малък.“ Мислите му бяха изпълнени с удоволствие. „Опитах се да ти хвана малко черно-бяло животно, но то избяга.“

— О, да, избягвай тези. Те са скунксове и миришат лошо. — Носът ми се сбръчка при спомена как Джак и аз инцидентно попаднахме на такъв и ни напръска. — Отнема цяла вечност да премахнеш миризмата. Ще го намразиш.

Той се придвижи зад мен и обви раменете ми с ръце, душейки врата ми. Усетих повей от мириса му — овъглено, сладко и прясно месо.

Вместо да съм отвратена, това бе донякъде успокояващо. Потупах ръката му.

— Нахрани ли се?

„Да, но ми липсваше.“ Прокара носа си по врата ми, изпращайки тръпки по гръбнака ми.

Няма да мисля за тази книга. Няма.

— Ти също ми липсваше — казах му и бях изненада да осъзная, че това е истина. Следобедът беше тих, почти самотен. Това ме разтревожи леко. Така ли щях да се чувствам, когато поемехме по пътищата си и бях сама отново? Не можех да си позволя да ми липсват хора. Не бе безопасно да зависиш от някого. Харесваше ли ми или не, най-добре бе да съм сама. Затова промених темата. — Как са раните ти? Болят ли те?

„Има лека чувствителност в гърба ми, но иначе съм добре. Миришеш хубаво. Липсваше ми мирисът ми.“ Носът му погали извивката на рамото ми. „Носиш прекалено много дрехи.“

Не можах да не се изкискам на това.

— Това правят хората. Носим дрехи.

„Намирам го за дразнещо. Освен това миришат лошо. Каква е ползата от тях?“ Дръпна силно поправената ми блуза. „Харесвам естествения ти аромат повече.“

— Е — казах, отваряйки книгата си отново. — Дрехите са за защита.

Той изсумтя срещу врата ми и един нокът разкъса шевовете ми.

„Това няма да те защити от хвърлящите огън пръчки. Хората глупави ли са?“

Заглуших смеха си.

— Различен вид защита. Помисли за… добре. Представи си ме без блуза и панталони и как попадам на хората на Азар.

Мислите на Зохр потъмняха.

„Ще те докоснат, дори да е ясно, че си белязана от друг мъжки?“

— Изобщо няма да ги интересува — казах му. — Хора като тях са такива, защото са кретени.

Той изръмжа ниско и ръцете му се стегнаха на раменете ми.

„Ще им изтръгна гръкляните, ако се опитат.“

— И оценявам този кръвожаден ентусиазъм — казах му с усмивка. Взех една от книгите, разпръснати в краката ми и я потупах. — Трябва да прочета още малко от тази. Мисля, че намерих някакъв материал за това как да се отнасяме с белязана тъкан, но трябва да се концентрирам.

Преди да мога да отворя книгата, Зохр я издърпа от ръцете ми.

„По-късно. Имаме планове, помниш ли?“

Погледнах мъртвата коза пред мен.

— Вечеря?

„Целуване.“

Вярно. Как можах да забравя? Почувствах как се изчервявам и автоматично поставих новата книга върху книгата, за която много силно се опитвах да не мисля и да не се чувствам, че бе ужасно забележима, въпреки обикновената си корица.

— Целуване, а? — Звучах задавено и странно. — Все още го искаш?

„Искам повече, но се съгласихме за целуване.“ Мислите му бяха игриви, еротични.

О, Боже.

Добре, щяхме да се целуваме.

Можех да го направя, без да съм смешна. Мога. Правих секс с този мъж. Дракон. Все тая. Целуване не е нищо.

Но точно сега, целувката просто се чувстваше като нещо толкова… интимно. Ангажимент за връзка.

— Не съм добра с връзките.

„Свързани сме от момента, в който прие члена ми и огъня в себе си“, каза ми Зохр. „Нищо друго не се е променило.“

— Знам — прошепнах. — Но трябва да си търпелив с мен. — Все още мислех за себе си като за самотен вълк. Че приятелите са слабост. Затова не се задържах при Саша, въпреки поканите й да остана с тях. Така Бойд ме замъкна при изпадналите си приятели. Връзките те влачеха надолу. Караха те да потъваш с тях.

Което бе причината да ми бъде толкова трудно да разбера Зохр. Връзката ми с него ще ме накара ли да потъна, ако остана? Най-лесно бе да оцеляваш сам, но когато се замислех как отива — или се връща при жената от спомените му — нещо не ми се струваше правилно. Може би бе задължение. Чувствах се задължена на Зохр, защото имах умствена връзка с него.

„Или може би ти харесва да си с мен?“ Той се плъзна и седна до мен, погледът му срещна моя. Очите му бяха топли, приятелски и пълни със злато. Дори имаше усмивка на тази очарователно красива уста, разкривайки следа от кучешките му зъби.

„Може би.“ Може би няма смисъл да се стресирам, защото точно сега трябваше да сме заедно. Можехме да оставим бъдещето само да се определя и да не си навличаме беди. De cualquier malla sale un ratón, както казваше баща ми. Под всяка мрежа може да има мишка. Трябваше да благодаря за каквото — и когото — имах.

В края на краищата това бе просто целувка. Нищо, заради което да откачам.

Зохр се пресегна и погали бузата ми с ноктеста ръка, гледайки лицето ми.

„Не ти ли харесва мисълта да ме целунеш?“

О, харесва ми. Прекалено много.

— Просто съм нервна. Не съм свикнала да го правя.

„Тогава нека го направим комфортно. Как да го направим? Кое е най-доброто? Да седнем? Или да сме прави?“

Той ме погледна, толкова искрено и сериозно, че не можах да не се изкискам. И двамата сме новаци в това, нали? Той не е запознат с целуването, а всичко, което аз знаех, е от…

По дяволите. Сега мислех за тази книга с картинките отново.

Очите му се разшириха и златното се задълбочи.

„Какви са тези картини, които преминават през ума ти? Продължавам да ги виждам.“

О, Боже. Разкрита съм.

Почувствах се нервна при мисълта да обяснявам.

— От книга… за секса. Просто исках да видя дали има… — преглътнах. — Съвети. Да се уверя, че не пропускаме нещо.

„Книга? Покажи ми.“ Имаше очарование в погледа му.

Да му покажа? Без думи вдигнах книгата и му я подадох. Той я взе и огледа тъмнокафявата корица и изглеждаше леко озадачен.

— Ъм, отвори я — казах му и разгърнах страниците. Отвори се на доста подробна и огромна картина на мекия член на мъж с доста пубисни косми. Побелях от картината. Всички тези косми.

Зохр изглеждаше по-малко плашлив от мен. Погледна надолу към книгата, очарован и докосна картината. После обърна книгата, сякаш се опитваше да види къде е „човекът“ от картината.

„Какво е това?“

— Картина. Снимана е и е принтирана на картина. — Той докосна хартията отново, след това се опита да отгърне страницата. Ноктите му пречеха да вдигне хартията и той им се намръщи, след това погледна към мен.

„Можеш ли да го направиш вместо мен?“

— О, разбира се. — Защо не. Разгърнах страницата и имаше още една картина в близък план на различен космат пенис. Исусе, тази книга да не е правена през седемдесетте години? — Нещо конкретно, което искаш да видиш? — Игнорирах писукането на гласа си.

„Има ли целуване в тази книга? Или само членове без лица?“

Наполовина истеричен кикот излезе от мен.

— Доста съм сигурна, че има всичко в книгата.

„Искам да видя целуване.“ Бутна книгата към мен и ме погледна очаквателно.

Вярно. Взех книгата с изпотени ръце и прелиствах, оглеждайки за целуване. Имаше доста думи и рисунки на анатомията, след това намерих картини, които изглеждаха като целуване. Отворих книгата по-широко, за да може да гледаме и двамата, и Зохр надникна над рамото ми.

Това е… ами, целуване. Вариант. Наистина гадно, с език целуване. Имаше двама човека на страницата с широко отворени уста, езиците им се бутаха един срещу друг по странен начин, който показваше прекалено много уста и прекалено малко целуване. Освен това бях доста сигурна, че видях слюнка.

— Може би това не е хубав пример.

„Не се целуваш така?“ Той ме погледна любопитно.

— Не съм сигурна, че някой се целува така — признах и съм разочарована. Надявах се на някакви секси илюстрации или възбуждащи картини. Досега получих прекалено много косми, странно целуване и доста унижение.

„Покажи ми как би се целувала ти, тогава.“

Устата ми пресъхна. Забравих изцяло за книгата и погледнах към него. Очите му бяха променящо се злато и толкова красиви, лицето му близко до моето. Погледнах нагоре към устата му и той се приведе очакващо.

Протегнах се към него, без да мога да му устоя. Докато го правех улових повей от мириса му — пикантен, мускусен и драконов. Дъхът му бе топъл на бузата ми и носовете ни се докоснаха, докато се приближавахме един към друг.

Устните ни се докоснаха и го целунах. Устата ми се придвижи срещу неговата едновременно несигурно и очаровано. Чувствах го твърд срещу устните си, но кожата му бе мека. Устата му се разтвори леко под моята и плъзнах любопитно езика си по извивката на устните му.

Стонът му накара цялото ми тяло да потрепери. Дръпнах се назад, дишайки накъсано и се изненадах колко много неща чувствах в тялото си само от една малка целувка.

— Ема — задъха се той и ръката му хвана врата ми, увивайки се около него и държейки ме близо, носовете ни се удариха и в следващия миг той пак ме целуваше. Този път използвахме езиците си, сякаш сме нетърпеливи да вкусим другия. Наведох се към него и зарових ръцете си в косата му, докато устата му бе заключена върху моята, целувката се задълбочаваше.

Едва забелязах, когато сложи ръка на кръста ми и ме дръпна към себе си, притискайки ме към гърдите си. Нито забелязах голямата ръка, която се плъзна надолу към дупето ми, или че яздех бедрото му. Прекалено очарована бях от играта на устните ни, от езика му и горещото усещане в устата ми, от чувството, когато се заигра с моя език срещу неговия.

Не бях очарована само от осезаемото усещане от целуването — от гореща уста срещу горещ език, — но и от начина, по който умовете ни изглежда се извиваха заедно с всяка ласка. Мислите на Зохр бяха суматоха от усещания и емоции и бях сигурна, че и моите са същите. Нямаше филтриране на мисли и усещането от целувката се изливаше от неговия в моя ум с интензивност по-голяма от всичко, което някога съм изпитвала.

Той обичаше устата ми, мириса ми, езика ми. Обичаше начина, по който яздех бедрото му и от лекия натиск на гърдите ми върху неговите. Обичаше тихите звуци, които издавах — дори не бях осъзнала, че го правя. Прекалено загубена бях в целувката.

Мислех, че ще бъда ужасна в целуването, но сега осъзнавах, че няма значение. Целуването бе страхотно, без значение колко добър или лош си в него, стига партньорът ти да е секси. А моят беше невероятно секси. Твърдото тяло на Зохр се притискаше към моето и ме държеше близо, докато се целувахме отново и отново. Загубих представа за времето; светът ми се свеждаше до перфектната му уста.

Разделихме се, когато стана прекалено трудно да дишаме и задъхвайки се, плъзнах игриво езика си по неговия за последен път.

„Харесвам целуването“, каза ми той и погледът му се сведе към устата ми. Почувствах я мека и подута — и гореща, и боляща по хубав начин — от сесията ни и ми харесваше прекалено много, за да се интересувам. „Искам да видя повече от тази книга.“

— К-книга? — заекнах, объркана за момент. Отне ми секунда да си спомня за коя книга говореше. — О. Вярно. Искаш да видиш още?

„Искам да видя какви други неща правят хората, за да се чифтосат. Искам повече неща като целуването.“ Ноктите му леко погалиха мокрите ми устни, проследявайки формата им. „Покажи ми още.“

— Е, ти един вид вече мина курса — казах му бездиханно, спомняйки си бързото ни, прекъснато първо чифтосване и трескавата топлина на второто.

„Да, но този път искам всичко да е както трябва. И искам да помня всичко от него.“

Правилно. Не мога да го виня за това. Започнах да се извивам, за да се измъкна от хватката му и да взема книгата.

Той не ме остави да стигна далеч. Ръцете му се сключиха около кръста ми и когато се придвижих напред, ме дръпна обратно към него в мига, в който пръстите ми докоснаха книгата.

„Седни до мен. Искам да чувствам кожата ти срещу моята, докато гледаме тези членове без тела.“

Изкисках се, зачервена.

— Ако няма друго, освен членове без тела, не мисля, че ще искам да гледам.

„Защото са космати и моят е много по-добър, нали? Аз съм гладък и далеч по-голям от тях.“ Звучеше много горд от факта.

Почувствах лицето ми да почервенява.

„Няма нужда да отговаряш на това“, каза ми той самодоволно. „Знам истината от емоциите ти.“

Определено отнема известно време да свикнеш с менталната връзка. Нагласих голямата книга в скута си и се наместих до него, с дупе на бедрото му. Той издърпа краката ми върху неговите и настани тялото ми срещу неговото докато и на двама ни ни стана удобно, а аз се оказах седнала напряко върху краката му. Преди да отгърна книгата, обаче, той прокара нокът по ръкава ми с намръщено изражение.

Погледнах го.

— Какво?

„Иска ми се да чувствам кожата ти срещу моята“, отговори той. „Това не е кожа. Дразнещо е.“

Премигнах към него, докато осъзнах какво има предвид.

— Ти… искаш да се съблека? За да чета книгата?

„Не, за да се целуваме. Не заради книгата.“

— Не е задължително хората да се събличат, за да се целуват — казах му нервно.

„Знам.“ Тонът му бе търпелив, дори когато подръпна закърпения ми ръкав. „Вече се целунахме. Но аз не нося тези глупави неща и искам да докосвам половинката си, без те да ми пречат.“

О. Поколебах се, защото бе навик да съм облечена. Бях научена, че е безопасно да си облечен. Че момиче в След е в далеч по-малко опасност, когато е покрито, дори ако наоколо няма никого. Въпреки цялото време, през което бях сама, не се бях разхождала гола.

„Но ти не си сама“, каза Зохр, наведе се и притисна нос към извивката на врата ми, вдишвайки дълбоко. „Ти си с мен.“

Трудно бе да спориш с такава очарователно праволинейна логика. Той ми изпрати картина на ноктите му, разкъсващи блузата ми — отново — и това ме накара да взема решение.

— Хулиган — казах без дъх и повдигнах блузата си над главата ми.

Зохр гледаше очарован, докато я хвърлях настрана, и дръпна презрамките на сутиена ми.

„Какво е това? Защо носиш повече от една кожа?“

— Понякога и аз се чудя — отговорих му и откопчах сутиена, захвърляйки и него. — Определено не е любимата ми дреха.

„Тогава не го носи повече. Предпочитам те така.“ Хвана гърдите ми и подуши врата ми.

Ахнах, навеждайки се към него и затваряйки очи.

— Мислех, че ще се целуваме.

„Да. Просто се възхищавам на половинката си и меката й кожа.“ Погали гърдите ми, внимавайки да не прокарва нокти по тях. „И ти си много, много мека, моя Ема.“

Мислите му ми докараха прекрасни тръпки. Потреперих и се пресегнах да погаля челюстта му, искайки да го докосна, да допринеса по някакъв начин. Той ме милваше и имах чувството, че съм центърът на всичко.

„Ти си моят център“, съгласи се той. „Ти си моя свят.“

Накара ме да се изчервя от удоволствие, чувайки това. Кога беше последният път, когато бях нечий свят? Някога?

— Аз също трябва да те докосна.

„Скоро“, съгласи се той. „Засега нека удовлетворя половинката си.“ Той продължи да гали гърдите ми и се наведе по-близо. „Искам да те целуна отново.“

„Книгата?“, попитах го бездиханно, навеждайки се към него.

Устата на Зохр се настани върху моята и езикът му се гмурна в устата ми.

„Ще я разгледаме, когато изчерпим идеите си.“ Плъзна възглавничките на пръстите си по зърното ми.

Простенах, извивайки бедра, когато ме докосна. Пълна съм с незадоволена нужда, исках едновременно да притисна дланта му по-близо към гърдите си и да го избутам. Той бе удовлетворен от разочарования ми отговор и продължи да гали с палеца си върха на зърното ми, напред и назад, отново и отново, докато ме целуваше.

Почувствах как се овлажнявам между бедрата си само от това. Можех да усетя как топлината се свива в стомаха ми и глада ми за докосванията му, за целувките му расте. Изгубих се в прегръдката му, без да ме е грижа за нищо друго, освен докосването му…

Докато гъделичкащото му докосване не ме накара да изритам мъртвата коза.

Това уби настроението. Натискахме се, а имаше труп точно до нас.

Той се дръпна от мен, очите му бяха разтопено злато. От едната му ноздра излезе малко пушек.

„Да го сготвя ли за теб?“

Точно сега не съм гладна и мисълта за заколената коза определено уби настроението ми. Но не мисля, че бих могла да продължа да го целувам с мъртвото тяло точно до нас. Беше против всичко, което бях.

„Да се отърва ли от него?“

Изглеждаше ужасно да прахосаме толкова много месо. Поколебах се.

„Ще го сготвя за теб и после ще се върна.“ Наведе се и ме целуна яростно и бързо, изпращайки ми ято емоции по връзката ни, след което ме остави бездиханна и гладна за още.

Как можех да споря с това?

— Добре. Ще чакам тук.

Очите му заблестяха, докато ме поставяше на пода и ставаше на крака.

„Намери хубава страница от книгата, докато ме няма.“ И се обърна, тръгвайки, а аз не можах да не забележа, че членът му е на нивото на очите ми и е много, много еректирал. Болеше ме само от гледката и ми се искаше да се върне обратно, за да мога да погледам още малко.

„Скоро ще имаш този шанс“, обеща ми.

Някой ден щях да запомня, че може да чуе всичко, което си мисля. Изглеждаше нечестно, защото подозирах, че не хващах сто процента от това, което си мисли той.

„Може би с времето“, каза той, мятайки козата на едно рамо с лекота и се отдалечи с нея.

„Ъм, докато те няма, ще може ли да махнеш вътрешностите и кожата, преди да го сготвиш?“, казах му, трепвайки вътрешно от резултата, ако не го направи. „И после да намериш нещо, с което да го покриеш, за да не може да се навъдят мухи?“

„Ще направя каквото поискаш.“ Изпрати ми картина на въглени и дупка за огън, след което всичките му мисли станаха драконови. Чувството от него, когато бе в драконова форма, беше различно. Сякаш главата му е по-мъглява. Очарователно е. Исках да седна и да гледам през очите му, докато минаваше през улиците и се оглеждаше за място, на което да остави улова. Реши, че мястото ще бъде багажника на стара кола и я разтвори с нокти, а аз не можех да се отделя.

Разбира се, ако стоях и го гледах, нямаше да намеря картина…

Решения, решения.

Неохотно отделих мислите си от неговите, когато използва ноктите си, за да махне кожата. Всяко време е подходящо да разгледам какво има в тази книга. Разбира се, реших, че сега е идеалният момент да съблека дънките и бельото си. Щом той нямаше нищо по себе си и аз нямаше да имам. Не бях страхливка в другите аспекти от живота си, затова нямаше нужда да съм срамежлива около Зохр. Не и когато ме познаваше по-интимно от всеки друг човек на земята.

Беше промяна в начина на мислене, но самият акт на свалянето на дрехите ми ме направи по-самоуверена. Хвърлих ги настрани и взех книгата, дори когато мирисът на пушек започна да се промъква във въздуха. Разгърнах няколко страници, очарована и се изгубих за известно време. Никога не бях чела книга за секса и не бях гледала мръсен филм. Когато растях бях прекалено малка, а след това се случи Разрива. Досега не бях виждала порно списание, въпреки че бях чела книги и оставях въображението ми да се вихри. Беше очарователно да видя снимките и това ме накара да се чудя за всички тези филми, които никога няма да видя. Бяха ли толкова подробни като тази картина, на която мъж галеше члена си срещу задника на партньора си? Или бяха по-благоприлични?

В следващия миг буквално се вцепених.

Глава 24
Ема

Обърнах страницата и не можех да не се взра в картината. Представляваше двойка, но този път той я държеше в ръцете си и ръката му бе между краката й, женствеността й разтворена, докато той вкарваше пръстите си в нея. Главата на жената бе отметната назад в екстаз, и имаше този поглед на всепоглъщаща страст на лицето си, която просто привличаше вниманието.

„Искам да видя това“, каза ми Зохр и мислите му бяха пълни с горещина.

Потреперих, отместих книгата настрани, оставяйки я отворена на страницата.

„Ти… готов ли си?“

Изпрати ми картина на печенето на месото, пушек се вдигаше от задната част на колата със спуснат багажник.

„Малко огънче е“, каза ми той. „Ще го сготвя наистина бавно. Сега отивам да се измия.“ Можех да почувствам мислите му да се променят към човешкия оттенък и ми изпрати картина на себе си до мивка, докато измиваше ръцете си. „Искам да съм чист, когато те докосвам“, каза ми.

Това бе най-официалното и практично изявление, което бях чувала от него и ме накара да потреперя от желание. И аз исках да ме докосва.

„Връщам се“, предупреди ме, с мисли пълни с обещание и съблазън.

„Тук съм.“ Прекарах пръсти през косата си, чувствайки се малко глупаво и a lo loco^[6], докато чаках. Сякаш Зохр щеше да го интересува как изглежда косата ми.

И тогава се появи, вървейки между редиците с книги към мен и се почувствах нервна и без дъх от очакване. Движеше се с невероятна грация, моят дракон, но не можех да отрека, че имаше и хищническа нотка в стъпките му, сякаш ме дебнеше.

Това щеше да е най-краткият лов някога — не планирах да ходя никъде.

Докато се придвижваше към мен, започнах да се изправям на крака.

„Не ставай“, каза ми Зохр и очите му бяха невероятно златни, толкова златни, че можеха да бъдат самото слънце. „Просто ще те сваля на пода отново.“

О. Кръстосах ръце на гърдите си, докато се приближаваше и забелязах, че съм на нивото на члена му. Устата ми пресъхна при вида му, при цялото това невероятно оборудване и най-слабата следа от люспи на кожата му. Не можех да не му се възхитя като гладуваща жена. Той е толкова… приятен за гледане. Зачудих се дали Саша се чувства така с Дакх? Винаги си бях мислила, че изглежда малко полудял и заплашителен, но тя го гледаше сякаш е самата луна.

По това време бях малко скептична колко зависима е от него. Че може би не е много силна и има нужда някой да се грижи за нея. Винаги беше сладка и женствена, а аз никога не бях била такава. Или поне не след Разрива. Но гледайки към Зохр сега бях доста сигурна, че имам същото унесено, любящо изражение на лицето си.

Тогава се спрях. Любов?

Прекалено скоро. Просто израз.

„Какво е израз?“, попита той, дебнейки ме.

Застана на ръце и колене и се настани над мен, покривайки ме с голямото си тяло. Миришеше на пушек и барбекю, устата му имаше лек вкус на огън. Очарователно бе и бях разсеяна от устните и езика му и колко добре се целува. Не изглеждаше честно, че беше вече толкова добър, а едва бяхме започнали. Как може едно момиче да е в крачка с него, когато е такъв естествен талант?

„Израз?“, попита отново, закачайки устата ми с кучешките си зъби. Интересно как никога не мислех за тях, когато се целувахме. Бях толкова ужасена, когато ги видях за пръв път, мислейки, че ще ме хапе с тях при всяка възможност.

„Само когато искам да ти дам огъня си“, каза ми и мислите му бяха развеселени. „Лесно се разсейваш, когато те целувам.“

Наистина. Дори не помнех за какво бяхме говорили. Всичко, което забелязвах, е това голямо, прекрасно тяло над мен и топлината, която отделяше. Бедрата му се вклиниха между моите и това изпрати импулс от нужда през мен. Бездиханна бях от очакване, чудейки се къде — и как — ще ме докосне.

„Ще те докосна навсякъде, където пожелаеш“, обеща ми той. „Сега ми покажи книгата, за да знам с какво искаш да започнем.“

Зърната ми се втвърдиха при думите му и се задъхвах, когато посочих към отворената книга наблизо, с картината на две страници, която намирах за толкова очарователна допреди малко. Сега не е чак толкова, особено със Зохр наоколо. Зохр и голямото му, златно тяло и начина, по който го чувствах върху мен. Целият бе твърд, нищо, освен оформени мускули, люспеста кожа, а бледите, космати хора в тази книга не можеха да се сравняват с някой толкова красив като него.

— Имат нужда от книга с хора, красиви като теб — прошепнах, плъзгайки ръка надолу по раменете му и оставяйки пръстите си да се придвижат по един от опасно изглеждащите шипове, които се намираха на лакътя му. — Веднага ще стане бестселър.

В мислите му проехтя лек смях.

„Все още не разбирам книгите. Моите хора нямат такива неща.“ Той наведе глава и косата му погали кожата ми. Миг по-късно усетих изгарящата му уста да се движи по гърдите ми. „Но с радост ще се възхищавам на картината на красивата ми половинка през целия ден.“

Не мислех, че бих направила такава книга с картинки, дори ако имах тази възможност. Забавлявах се от мисълта. Тази развеселеност бързо се превърна в страст, когато той облиза зърното ми. Простенах, държейки го близо до мен, греейки се на топлината и голямото му, прекрасно тяло. Кой имаше нужда от книга за секс, когато имаш великолепен дракон-мъж върху себе си?

„Бих видял тази книга.“ Зохр повдигна глава от гърдите ми, очите му блестяха. Придърпа книгата и погледна надолу към картината, която бях избрала, и почувствах голямото му любопитство. Почти толкова голямо, колкото дискомфорта ми.

Почти.

„Той ближе вагината й?“, попита Зохр. „Не съм го правил още на теб?“, звучеше изненадан. „Мислил съм за това доста пъти. Дори в треската си не съм те вкусил?“

Изчервявах се. Знаех го. Как се предполагаше да говоря за това с него? В ума ми сексът не бе нещо, за което се говори, то е нещо, което просто се правеше. Как се предполагаше да проведем диалог за това дали ме бе близал или не?

„Направи го. Просто… знаеш ли? Забрави. Не е голяма работа.“ Опитах се да се пресегна и да затворя книгата.

Той я издърпа извън обхвата ми.

„Но ти е харесало достатъчно, за да повдигнеш темата? Защо си толкова засрамена?“

Намръщих му се, опитвайки се да се разбера. Защото е… интимно? Защото не съм свикнала да моля за неща? Защото се тревожех, че ще ми е по-трудно, когато трябва да се разделим?

— Не знам.

„Мисля, че знаеш, но няма нужда да говорим за това сега.“ Наведе се и ме целуна, бавно и леко. „Можем да го обсъдим, след като свършиш да въздишаш от удоволствие, половинке.“

— Винаги ли си толкова високомерен? — промърморих, но съм облекчена, че нямаше да ме притиска. Не ми харесваше да бъда принуждавана да анализирам мислите си. Не ми бе приятно. Не бях свикнала да бъда в обкръжението на мъже. Да имам нужда от тях. Не бях свикнала да искам неща и не бях сигурна, че харесвах колко уязвима ме правеше…

Далеч по-уязвима от всеки сексуален акт.

„Искам само да те удовлетворя“, каза ми той. „Не да те правя нещастна.“

„Знам. Ето защо съм такъв идиот.“ Изглежда той наистина искаше просто да ме направи щастлива, както изглежда, а аз продължавах да обърквам нещата. Обхванах лицето му с длани. „Опитвам се да не разваля всичко.“

„Знам.“ Наведе се и ме целуна нежно. „Нищо не разваляш. Не можеш да си заповядваш какво да чувстваш.“ Очите му заблестяха от ярко злато. „И след като чувстваме… ще те накарам да почувстваш наистина страхотни неща.“ Плъзна се надолу по тялото ми и се придвижи към бедрата ми. „Много, много хубави неща.“

Въздъхнах, треперейки от мисълта.

„Тогава ще ти върна услугата“, обещах, играейки си с косата му, докато ме целуваше надолу по корема.

Това го накара да повдигне глава с объркване в очите.

„Какво?“

— Знаеш, да те поема в устата си?

Очите му се присвиха.

„Защо би искала такова нещо?“

Сега аз бях обърканата.

— Защо бих искала да сляза долу? Това е нещото, което искат повечето мъже, нали? — Нямах много опит с акта, но доста пъти ми беше правено предложение, което в някаква форма включваше член-в-уста. — Мислех, че всички мъже искат жените да има правят свирка.

„Така ли?“ Изглеждаше шокиран. „Твоите женски искат такава обида?“

— Чакай, как това е обида? Защото ще съм на колене ли? — Изненадана бях колко строги са хората му, ако мислят, че правенето на свирка е обида.

„Ако мъжки не излее семето си в женската, това е, защото той не я намира за достойна да носи малкото му. Тя е засрамена от него.“ Той изглеждаше объркан. „Искаш да те засрамя ли?“

О, майко.

— Не, не искам да ме засрамиш, Зохр. Това е… не е така с хората. Няма срам в изливането… където и да е, наистина. Някои мъже намират секси това да свършат в устата на приятелките си. — Или поне, според романтичните новели, с които Саша ме снабди и фактът, че всеки един от хората на Азар предложи нещо подобно. Как това бе новина за него? — Някои предпочитат свирката, защото така могат да правят секс, но не забременяват момичето. Което е добре, защото всеки кондом на земята вероятно е с изтекъл срок досега.

Зохр обмисли информацията.

„Хората мислят много странно.“

Трябваше да се изкискам на объркването му.

— Ние сме много практични, знаеш ли. Бременността невинаги е хубаво нещо, когато никой не може да отгледа детето. Както казах, понякога е просто практично.

„И хората са практични и изобретателни“, съгласи се той. „Две много интересни неща.“ Целуна стомаха ми. „Трябва да се опитам да мисля повече като човек.“

— О, не знам — казах му бездиханно. — Един вид те харесвам такъв, какъвто си.

Мислите му ме възнаградиха с вълна от удоволствие.

И беше истина. Всеки човешки мъж, когото срещнах, или беше като Джак — независим и леко сдържан, недобър с чувствителността или всякакъв вид доброта, освен свързаната с оцеляването. Или бяха като Бойд — човешка отрепка. Не можех да виня нито единия вид, защото така оцелявахме. След ги направи такива.

Но повече предпочитах Зохр и защитническата му привързаност към мен и начина, по който ме караше да се чувствам, сякаш съм единственият човек, който имаше значение в неговия свят. Едно момиче можеше да се пристрасти към това.

Той се наведе по-ниско, целувайки стомаха ми, с бледа усмивка, играеща на устата му. Легнах назад, въздишайки и се опитах да не се притеснявам, че ставам прекалено зависима, или за това, което щеше да се случи утре. Трябваше да оставя нещата да се развиват сами и да се справям ден за ден, час за час, целувка за целувка. Това звучеше хубаво.

Зохр плъзна език по пъпа ми и се снижи по-ниско… и спря. Тревога пламна в мислите му. Вдигна глава и очите му станаха почти напълно черни.

Вдигнах се на лакти, напрягайки се.

— Зохр? Какво има?

„Някой идва.“ Ноздрите му се разшириха.

— Някой?

„Драконѝ. Мога да го подуша. Мога да почувствам мислите й, докато се приближава. Изпратих предупреждение, но… има нещо странно.“

— Предупреждение? — попитах любопитно. — Как работи?

„Да. Изпраща се, когато други се приближат прекалено близо към нечие гнездо.“ Мислите му се промениха и той ми ги изпрати. Получих пулсираща вълна от антипатия, която се изтърколи в мозъка ми и ме накара да потреперя.

За това трябва да говори.

„Но тя все още идва?“

„Игнорира предупреждението ми.“

— Може би мисли, че може да си спечели гореща среща? — казах, опитвайки се да разведря обстановката.

„Не е това. Може да подуши, че съм с половинка. Не разбирам какво мисли.“ Поклати глава и очите му станаха още по-тъмни. Получих вълни от раздразнение от ума му. „Продължава да е с отворени мисли. Иска да поговорим.“

Тревожна камбана заби в ума ми.

— Не са ли всички дракони луди? Щом си нямат половинка? — Преди да успее да ми отговори, хванах ръката му. — Не го прави. Имам лошо усещане за цялата работа.

„Трябва да знам какво иска“, каза ми той, изправяйки се и отдалечавайки се. „Няма да й позволя да ни се натрапва.“

Това ли е? Просто натрапване? Боже, надявах се да е това. Надявах се, че тя е достатъчно луда, за да си мисли, че може да говори и достатъчно с ума си, за да не се страхуваме за живота си. Гледах как Зохр върви напред, излъчвайки гняв и със свити юмруци.

Не харесвах нищо от това.

Грабнах ножа си от ботуша и го последвах навън, докато над нас прелетя сянка, временно засенчвайки сградата. Старият, познат драконов страх мина през мен и спрях, противопоставяйки се на желанието да побягна към прикритие от огъня. Да избягам.

„Тук съм“, каза ми Зохр. Мислите му бяха решителни и силни, дори когато бе ядосан. „Няма да позволя да ни притесняват. Просто ще я изгоня. Стой тук.“

„Добре“, отговорих му, но все още не ми харесваше. Придвижих се зад счупен рафт наблизо за прикритие. Иска ми се да имах оръжието си. Или бейзболната бухалка. Нещо по-дълго от малкия нож в ръцете ми.

Гледах нервно, докато Зохр се придвижваше пред магазина. Мина през стъклените врати и веднага се промени в драконовата си форма, опашката му се движеше напред-назад с ясна възбуда. Трепнах, когато се удари по мръсното стъкло и остави пукнатини. Имах чувството, че е ужасна недостатъчна защита в момента.

Драконът се рееше над нас и гледах бездиханно, докато Зохр се движеше по земята, издигайки глава и изревавайки предупредително. Мразех вида на набръчканите му криле, прибрани на гърба му. Все още се измъчвах от вина заради състоянието им. Мислите му се изстреляха навън, друг, по-силен вик на умствено отблъскване и потреперих. Накара ме да искам да си тръгна. Не виждах как тя не иска. Изчаках я да се приземи или да отлети, но сянката й продължаваше да кръжи над нас.

„СКРИЙ СЕ.“

Мисълта изрева в ума ми, докато Зохр яростно ревеше навън.

Нямаше време да мисля; направих каквото каза. Имаше паднал рафт, облегнал се на друг, на кратко разстояние и се пъхнах в скривалището, което образуваше.

Успях да се свия за кратко време, преди покривът да падне.

Глава 25
Зохр

Полудялата червена женска атакува покрива на сградата, която подслоняваше половинката ми. Ноктите й драскаха покрива и ревеше от раздразнение, докато го отваряше.

Изревах предупредително, но тя го игнорира. Не погледна към мен. Игнорира настоятелното ми предупреждение да напусне гнездото ми. Това нямаше смисъл. Със сигурност можеше да подуши половинката ми, можеше да помирише, че човекът е взел огъня ми. Нямаше нужда да идва. Нямаше нищо за нея. Предупредих я умствено отново.

Тя ме игнорира и промени менталния си отговор. Не беше потвърждение на предупреждението ми, а молба да свържем умовете си. Пак и пак го изпращаше, искайки да докосне мислите си с моите. Игнорирах я, въпреки че противоречеше на всеки мой инстинкт. Ако бе достатъчно разумна, за да изпрати поздрав, защо ме игнорираше?

Когато женската премахна покрива с яростни нокти, изпратих още едно предупреждение и ударих с опашка по сградата с раздразнение.

Женският дракон погледна нагоре, съскайки и осъзнах, че очите й не бяха черни от дълбока емоция или подлудяващ глад. Не бяха и златни и спокойни.

Те имаха странно, плътно сиво.

Виждал бях такива странни сиви очи преди. Азар.

Когато тя наведе глава и поднови опитите си да издере напълно покрива, осъзнах, че не е тръгнала след мен.

Искаше моята Ема. Моята половинка.

„СКРИЙ СЕ“, предупредих половинката си, докато се изкачвах по сградата. Трябваше да стигна до женската. Трябваше да я спра, преди да беше поставила в опасност Ема.

Получих проблясък от мислите на Ема, действаше бързо. Аз също. Зарових нокти отстрани на сградата и започнах да се катеря. Крилата ми автоматично се разтвориха, но бяха слаби и не успяваха да издържат тежестта ми. Трябваше да използвам крайниците си, за да стигна до нея, да се бия на земята, вместо във въздуха. Но ако тя летеше, нямаше да успея да стигна до нея.

Значи трябваше да извадя от строя крилата й. Мисълта ми се стори ужасна, но когато женската поднови атаката си върху сградата, в която моята Ема се криеше, нямах избор.

Щях да защитавам половинката си.

„Какво се случва?“, попита Ема. „Как мога да помогна?“

Половинката ми бе смела.

„Женската те преследва. Азар контролира ума й. Стой скрита!“

„Ще стоя, но тя клати сградата, Зохр.“ Мислите на Ема бяха разтревожени. „И в момента се крия в планина от хартия. Ако използва огън…“

Ужас мина през мен и удвоих усилията си да се изкача до върха на сградата.

„Ще я спра“, заклех се. „Стой скрита.“

„Няма нужда да ми казваш два пъти!“, съгласи се Ема. Почувствах от разпилените картини в ума й как лежи по пода с нож в ръка, оглеждайки се за по-подходящо място за криене.

Издърпах се през ръба на сградата, набръчканите ми криле яростно пляскаха с безполезно раздразнение. Мразех това. Мразех колко бях бавен, как ноктите ми дълбаеха в камъка, забавяйки ме, когато той се ронеше под краката ми. В миналото бих долетял до женската и откъснал главата й за мигване на окото. А сега бях бавен. Затруднен. Не ми харесваше.

Най-вече мразех, това, че застрашаваше половинката ми. Азар щеше да си плати и за това.

Успях да стигна до върха и се приземих на покрива, издавайки предупредителен рев. Тя имаше един последен шанс да си тръгне от половинката ми.

Женската отново ми изпрати мислите си и странните й сиви очи се завихриха. Исках повече от всичко да се свържа с нея — или Азар — и да му кажа, че знам какво е намислил. Че бях наясно, че е той, че никога няма да му позволя да има моята Ема. Но спомени минаха през ума ми — на други, които бяха загубили чувството си за това кои са, носейки омразните салорианци на гърбовете си, докато гледаха напред със студени, мъртви сиви очи.

Не отново. Не помня, но усещах, че в миналото съм бил там, където е женската сега. Знаех, че не мога да се върна там. Мислите ми бяха замъглени, но знаех, че бе грешно. Лошо. Щях да загубя всяко чувство за това кой съм.

Щях да стана като тази женска — безумен. И в миналото бях достатъчно луд за прекалено дълго време.

Устоях на умствената настойчива молба и се хвърлих напред, щракайки със зъби към нея. Смътни спомени за бойни тактики се завръщаха в ума ми. За подмамване на опонента с преструвки. За избягване и за ниско придвижване, когато тя бе на високо. За преструване на ранен, за да накараш опонента си да снижи гарда си и да се придвижи, за да те убие. За трениране сред други воини и отдавна забравени тренировки. Парчета от тези спомени се завърнаха и ги използвах. Когато тя се хвърли с нокти към мен съскайки, се плъзнах настрани и я ударих с тялото си. Тя загуби баланс и се запрепъва. Крилата й се разтвориха, за да я задържат права и тогава използвах ноктите си.

Бях се насочил към основата на всяко крило, драскайки и ръмжейки. Знаех, че трябва да бъда точно към мястото, където люспите са разтворени, за да открият чувствителна плът, точно както Азар знаеше къде да разположи шиповете на жилетката, за да унищожи крилата ми. Помня, че бе непочтено да направя такова нещо на друг, но половинката ми беше в опасност и не ме интересуваше честта, когато безопасността на Ема бе заложена.

Женската изрева, освобождавайки потоци от огън към мен. Опита се да се завърти, за да защити крилата си, но ноктите ми бяха закачени за нея и дълбаех в плътта й със зъби и нокти.

Издаде още един болезнен рев, когато я уцелих и можех да почувствам мембраните да се разкъсват под хватката ми. Яростно ми изръмжа и удари, опитвайки се да захапе гърлото ми.

Изместих тежестта си, за да я избегна и тогава повърхността, на която се биехме, се разпадна и паднахме в магазина. Облак прах, хартия и счупено дърво ни заобикаляха.

„Ема!“

Опитах се да се изправя. До мен атакуващата женска правеше същото.

„Добре съм“, дойде мисълта. „Внимавай! Хапе те!“

Женската скочи миг по-късно на гърба ми, ръмжейки и се насочи към основата на крилата ми. Претърколих се, опитвайки се да предотвратя атаката й. Търкаляхме се пак и пак, опитвайки се да спечелим предимство. Ноктите ми се плъзгаха по люспите й, нейните по моите. Щракаше със зъби в предупреждение, умът й натискаше моя да приема повика й, но нямаше разпознаване в празните й сиви очи, само лудост. Нямаше спиране, докато единият от двама ни не умреше.

Насочи се към гърлото ми и наведох глава, претъркаляйки се отново. Този път женската се озова върху мен и челюстите й се затвориха върху врата ми. Люспите ми бяха дебели там, но това бе предупреждение и изискване за подчинение.

Нямаше да стане. Не и днес.

Книга полетя във въздуха и удари женската по носа.

— Остави го намира, кучко!

Шокиран осъзнах, че атакуващият е малката ми човешка половинка. Друга книга прелетя и уцели женската, която повдигна глава. Миг по-късно тя отскочи от мен и се насочи към Ема, която държеше друга книга и се готвеше да я хвърли.

Не! Ако вземе Ема…

Изръмжах и се хвърлих към крилото на женската, доразкъсвайки раната, която направих. Тя изрева от болка и отстъпи, а аз застанах между Ема и женската защитнически. Нямаше да докосне моя човек.

Изпратих друго предупреждение, увеличавайки силата им. Ема бе моя.

Женската спря и сивото в очите й трепна. Върнаха се към черно за момент и усетих как хватката на Азар отслабва. Миг по-късно очите й се върнаха към черно. Настоятелният зов от ума й изчезна. Изрева предупредително към мен, щракна с челюсти и разтвори криле, издигайки се в небето. С удоволствие забелязах, че се бореше да се издигне и можех да помириша кръвта й.

Хубаво.

Гледах я да се отдалечава с мрачно удовлетворение. Азар я викаше, за да се прегрупира и да измисли нов план.

За сега, обаче моята Ема бе в безопасност.

Обърнах се към моя човек, душейки я. Косата й миришеше на прах и тя се задъхваше и потеше с широко отворени очи. Имаше слаба миризма на страх, но изглеждаше повече объркана.

— Какво се случи преди малко? Защо очите й бяха сиви?

„Азар контролираше ума й.“

Очите на Ема се разшириха.

— Знаех си! И се опитваше да превземе и теб, нали?

„Вероятно. Мисля, че има по-голям интерес да те открадне и да ме принуди да тръгна след теб.“ Мисълта беше ужасяваща. Докоснах я, за да се уверя, че бе добре, че не е ранена. Не миришеше на кръв, така че това ме удовлетвори. „Трябваше да останеш скрита, огън мой.“

— Точно така, сякаш ще седя свита, докато се опитва да те убие? Малко вероятно. — Ръката й се придвижи към муцуната ми. — Добре ли си? Имаш кръв по цялото си лице.

„Не е моя“, уверих я.

Малкият й нос се сбърчи при това и погледна към следата на ръката си, след това се избърса в люспите ми.

— Трябваше да позная. — Потупа люспите ми. — Прекалено яростен си, за да бъде твоя.

Подуших я. Чувствах привързаността й, но се тревожех, че не можем да останем тук.

„Вземи нещата си. Трябва да напуснем това място, преди Азар да прати женската обратно.“

Тя кимна бързо.

— След като не можем да летим, ще трябва да пътуваме по земя. Ще може ли да ни проследи по мириса?

Половинката ми бе умна. Кимнах.

„Трябва да намерим начин да заличим следите си.“ Как, не бях сигурен. В миналото просто щях да полетя, но без тази възможност навсякъде, където стъпя, щях да оставя следа.

Моята Ема имаше дяволита усмивка на лицето си.

— Остави това на мен.

Глава 26
Зохр

Болезнен стон се изплъзна между зъбите ми.

Стоейки на едно от крилата ми, потната Ема погледна към мен с тревога в ума си.

— Нараних ли те?

„Само с мириса си“, казах й кисело и се съсредоточих върху дишането през устата си.

Смехът й зазвънтя и тя изтри чело, след това се върна към разтягането на твърдите мембрани на крилата ми.

— Спри да си такова бебе. Това е само парфюм.

„Ужасно е. Цялото лице ме боли от тази смрад.“

— Ще те боли далеч повече, ако драконите на Азар ни намерят отново — каза тя жизнерадостно. Ръцете й се движеха по крилата ми, натискайки силно и можех да почувствам изтощението й, въпреки веселите думи. Беше уморена, но бе решена да не се предава. — Ами крилата? Какво е чувството?

Боляха, но се надявах, че болката бе хубаво нещо, затова я игнорирах.

„Достатъчно добре. Трябва да си починеш. Не се претоварвай толкова много. Утре трябва да пътуваме отново.“ Когато игнорира предложението ми, захапах задната страна на блузата й и я свалих от крилото си.

— Хей! — изпротестира. — Опитвам се да помогна, по дяволите.

„Помагаш“, уверих я. „Но няма да се поправи за една вечер, независимо колко упорито работиш.“ Поставих я внимателно на земята между краката си и подуших прекрасната й грива. Вдишах дълбоко, искайки да вкуся мириса й — и се задавих с парфюма, който превзе носа ми.

Тя въздъхна и седна на земята, кръстосвайки крака под себе си.

— Предполагам, че си прав. — Изтри ръцете и краката си, които са покрити с лосиона, и го втри. — Поне кожата ми ще е мека, нали?

„Вече си мека“, уверих я. Исках да я грабна с ноктите си и да я задържа срещу люспите си, но знаех, че няма да й хареса. Моята Ема не харесваше да се чувства в капан. Вместо това просто я побутнах с нос отново. „Сега ще си почиваш ли?“

— Ще си почивам — съгласи се тя и легна по гръб, затваряйки очи. — Радвам се, че намерихме това място.

Изпратих й потвърждаваща мисъл, въпреки че за мен нямаше значение къде сме. Нямах дом в този странен свят. Не ме интересуваше къде съм, докато тя бе до мен и в безопасност. Докато Ема беше удовлетворена от мястото, където бяхме, аз щях да съм доволен. Тя наричаше странната сграда „голям клуб“. Не знаех значението му, но покривът бе висок и имаше много човешки кутии на високо, които интригуваха Ема. Искаше утре да ги изследва и й обещах, че ще го направим… докато тя бе в безопасност.

Имахме странен следобед. Щом женската Драконѝ излетя, връщайки се при Азар, Ема не губи време. Сложи си странните „покриващи“ кожи, събра чантите си и се качи на гърба ми. От там ме насочваше накъде да вървя. Пресякохме много улици и когато намерихме поток, пълен с тъмна, мръсна вода, тя се ентусиазира. Каза, че това ще прикрие мириса ни.

Пътувахме много часове газейки през водата. Не ми харесваше мирисът й, но беше хладка срещу люспите ми и Ема беше доволна. Реално удовлетворяването на половинката ми бе със значение. Хванах й риба, която се извиваше срещу ноктите ми, и тя беше щастлива. Спряхме, за да я изпечем на брега на потока и Ема изяде колкото можа от бялата, лесно отделяща се плът, а останалото даде на мен. Вкусът беше хубав, предполагам, но кикотът й, докато ядеше, беше далеч по-удовлетворяващ.

Очевидно хората не ядат рибата си цяла, с люспи и така нататък.

След това продължихме през потока, докато не видяхме това място — клуба — в далечината. Ема ме насочи към него и се промених в човешка форма, за да можех да вляза през вратите. Направени бяха от стъкло, което изглежда хората предпочитаха в сградите си, но беше много напукано и зацапано. Ема лесно отключи и влязохме. Първо го огледах, за да съм сигурен, че нямаше хора, чакащи да наранят половинката ми, но миризмите бяха стари и застояли. Никой човек не беше тук от много, много дни.

Очаквах Ема да си почива сега, когато бяхме в относителна безопасност, но половинката ми имаше други планове. Веднага влезе в сградата, търсейки определени неща. Изненадан бях, когато се развълнува от намирането на щанд с парфюми и дори по-изненадан, когато ме накара да помириша всеки един, докато не й казах кой мирише най-лошо.

Трябваше да избирам по-внимателно, защото тя незабавно взе няколко бутилки от отвратително миришещите парфюми и ги разби на входа, след това ме накара да се изтъркалям в течността. Дори сега подушвах нещо, наречено „пачули“, което караше очите ми да сълзят и да ме сърби муцуната.

Но тя не грешеше; никой дракон нямаше да се приближи до този мирис. Не можеше да се подуши нищо друго от него. Не можех да помириша дори себе си.

След това моята Ема не спря. Съблече кожите си, — което ме развълнува — и настоя да се променя обратно в бойната си форма, за да може да работи по крилата ми, което ме развълнува по-малко. Оставих я да ги бута, дърпа и разтяга дълго време и сега ме боляха.

Повдигнах едно от крилата, оглеждайки го. Не можех да видя разлика въпреки многото часове работа на Ема. Крилата все още изглеждаха малки и сбръчкани и чувствах мембраните по-дебели, отколкото трябваше да са. Изтощаваше се за нищо.

— Не е за нищо — промърмори тя, прозявайки се. — Дай му време. Няма да се отказваме от тях.

Исках да я попитам дали е решила да остане с мен, но не я притиснах. Вместо това се промених в двукраката си форма и отидох до нея с намерението да я целуна. Легнах долу на твърдата земя, но когато тя не отвори очите си, осъзнах точно колко уморена беше. Щеше да има и друго време да мога да я бележа за своя.

Утре, може би. Бяхме прекъсвани прекалено много пъти и исках да я покрия с моя мирис. Ароматът на половинка на Драконѝ е по-силен, когато тя е многократно белязана от половинката си. Мирисът на Ема бе удовлетворителен, но я исках покрита с аромата ми, за да мога да я помирисвам дори през ужасния й парфюм.

Утре, заклех се. Утре Ема щеше да е моя.

Тя се обърна към мен и плъзна ръце около кръста ми, облягайки глава на ръката ми.

— Подът е твърд.

„Да ти намеря ли нещо меко, на което да легнеш?“

— Не — каза тя, без да се движи. Гласът й бе сънлив. — Просто ме остави да те използвам като възглавница.

„С радост.“ Задържах я близо до себе си, разполагайки главата й под брадичката си.

— Как мислиш, че я е хванал? — попита Ема след миг. — Азар и женската?

Замислих се, прокарвайки нокти по едната й ръка. Толкова бе мека и деликатна, моята половинка. Не приличаше на яростната женска Драконѝ, която ни атакува по-рано. Нямаше да е нужно много, за да бъде ранен моя човек и мисълта ме изпълни с дълбок страх. Трябваше да намеря начин да държа Ема в безопасност. Докато Азар съществуваше, той щеше да се опитва да я нарани, защото искаше да ме контролира.

„Не зная. Вероятно я е примамил по начина, по който примами и мен.“

— С мирис? — Ема изсумтя леко. — Съмнявам се Азар да има девствени мъже под ръка.

„Няма нужда да са девствени. Тя би търсила предизвикателство.“

Носът й се сви и тя отвори очи, сядайки и поглеждайки ме намръщено.

— Значи я е предизвикал?

„Не зная. Мисля, че всичко, което трябва да направи, е да докосне ума си до нейния и тогава може да я плени. Умовете на салорианците са като отрова. Едно докосване и те превземат.“ Потупах слепоочието й леко. „Ако бях свързал ума си с женската, без да осъзная, че е контролирана от Азар, той щеше да е заловил и мен.“

Тя изглеждаше ужасена от мисълта.

— Това е ужасно.

Потиснах потреперване, стар спомен се разигра в задната част на ума ми.

„Мисля, че се е случвало в миналото. Не мога да си спомня с подробности, но ми изглежда познато. Ужасно и познато.“

Ема погали гърдите ми с малката си ръка.

— Как се освободи?

„Не зная.“

И ме тревожеше, че не знаех.

Ема

Пустинният вятър е топъл срещу люспите ми. Разтворих криле на слънчевата светлина, поглъщайки топлината. Ще бъде мързелив ден, мислех си, без планове, освен за правенето на слънчева баня на камъните.

Но тогава… тя се обади.

Издигнах се, отдалечавайки се от далечните, назъбени планини и насочвайки се към червеникавите пясъци. Към централното гнездо, където пясъците отстъпваха на градини с невероятна зеленина. Усетих аромата й по вятъра и го последвах. Тя е там, седейки близо до фонтан, пръстите й докосваха хладната вода. Мирисът й бе най-невероятното нещо, което някога бях помирисвал, и бях невъзможно привлечен от нея. Гмурнах се, променяйки се в двукраката си форма точно преди да уцеля земята, и се приведох в краката й.

Когато погледнах нагоре, я видях. По-красива е с всеки път, когато я видя. Червеникавозлатиста кожа, дълга, развяваща се коса, рамкираща перфектно лице, и най-прекрасната, топла усмивка, която някога си бях представял. Очите й бяха затворени, но знаех, че те ще са златни от чувства, когато погледне надолу към мен. Тя протегна ръка към мен…

Събудих се, взирайки се в тавана на склада.

Просто сън. Дори не е мой. На Зохр.

Сънуваше тази жена отново. Борех се със завистта и гнева, минаващи през съзнанието ми, защото не правеше нещата по-добри. Очевидно сънуваше друго място, друго време. Мястото, което виждах в сънищата му, не бе като никое тук. Жената очевидно е Драконѝ. Сънищата му бяха от преди да мине през Разрива, преди да полудее и да загуби години в тази лудост.

Нямаше причина да ревнувам. Ако е обичал тази жена, било е отдавна. Даде ми огъня си. Свърза се с мен.

Разбира се, това бе напълно различен проблем.

Зохр се обърна и притисна лице към врата ми, ръцете му се плъзнаха около кръста ми. Дори в съня си се приближаваше към мен и беше трудно да не омекна при това. Опитах се да държа мислите си спокойни, за да не го събудя, защото посред нощ бе единственото време, когато можех наистина да мисля, без той да чува мислите ми.

Нямаше да му хареса какво мисля.

Не можех да не се спра да не превъртя сцената от по-рано. Драконът, разтварящ покрива на книжарницата, решен да стигне до мен. Зохр, катерещ се от външната страна и хвърлящ се към нея, за да я атакува. И двамата паднаха, преплитайки крайници, докато се бореха да се унищожат. Беше битка на зъби, нокти, крила и нечовешка сила.

А аз, какво направих аз? Хвърлих шибана книга.

Поглеждайки назад, това наистина беше глупаво. Знаех по-добре от това. Но видях женската да хапе врата му и се паникьосах. Не го нараняваше, но не можех да подмина факта, че се паникьосах. Правило номер едно на оцеляването, както Джак ми напомняше, бе никога да не се паникьосваш. Спираш и премисляш. Не оставяш емоциите да те извадят от строя. Джак никога не го направи и си оцеляваше прекрасно, докато не го настигна ракът.

От тогава аз бях емоционална каша. Правех само лоши избори. Дадох хубавия си магазин, когато Саша и драконът й се появиха и ме изплашиха. Оставих Бойд да ме склони да се включа в бандата на Азар. Позволих им да привлекат дракон и вината ми ме принуди да се опитам да го спася. Едва днес по-рано страхът и емоциите ме накараха да изскоча от перфектно безопасно място и да хвърля глупавата книга по шибаната глава на дракон.

Някой ден щях да бъда убита и то, защото бях емоционална развалина.

Затворих очи и лежах тихо, опитвайки се да мисля какво би направил Джак на мое място, ако знаеше, че мъжете на Азар — и драконите му — ни преследват, защото чрез мен Азар може да контролира Зохр. Какво би направил Джак, ако бях мишена до него?

Всъщност знам какво би направил. Винаги съм знаела. Щяхме да се разделим, защото Джак щеше да е в по-голяма безопасност сам, а за мен щеше да е по-лесно да си намеря скривалище. Имаше безопасност в самотата, винаги ми го напомняше. Когато не зависиш от никого, знаеш с какво да работиш.

Джак щеше да мрази, че съм със Зохр. Не защото е дракон, а защото заедно — със „свързани“ духове, както казваше половинката ми — бяхме в опасност. Преследваха ни. Ако Азар ме хванеше, със Зохр щеше да е свършено. Не бях нищо повече от задължение за него и обратното. Истината е, че и двамата имахме по-добри шансове за оцеляване, ако сме разделени.

Нямаше значение, че когато ме държеше близо — както сега — се чувствах в безопасност и пазена. Нямаше значение, че целувките му ме караха да изгубя дъха си, или че да сме в една стая ме правеше щастлива. Нямаше значение, че удовлетворените му мисли ме караха да се чувствам лека и изпълнена с радост.

Това трябваше да е заради оцеляването, не заради емоциите.

Обърнах се в леглото и го погледнах. Очите на Зохр бяха затворени, дългите му златни мигли бяха едва забележими в сенчестата тъмнина. През дупка в тавана навлизаше лунна светлина и можех да видя очертанията на лицето му в сенките. Бе красив. В гърлото ми се образува тежка буца.

Щеше да е най-умно да стана и да си тръгна веднага. Да прикрия мириса си и да съм на километри, когато се събуди. Но това е страхливост, а аз никога не съм била страхливка. Кучка, да. Упорита, винаги. Но страхлива? Не бе моето нещо. Когато Зохр се събудеше сутринта, ще говоря с него и ще обсъдим как да прекратим умствената си връзка, за да може да е свободен.

Така че да не бях неговата ахилесова пета.

Глава 27
Зохр

Ема бе мълчалива на следващата сутрин, с дистанцирани мисли. Изглеждаше притеснена, но когато я подуших, почувствах, че това я прави нещастна. Раздразнен й дадох пространство, но я наблюдавах. Нещо тревожеше половинката ми и трябваше да науча какво, за да го поправя.

Стомахът ми изръмжа от глад, но го игнорирах. Вместо това останах в двукраката си форма и клекнах до половинката си, докато тя правеше дупка в едната си обувка.

„Гладна ли си? Да отидем на лов?“

Тя се замисли за миг и поклати глава.

— Добре съм. Ти върви.

„Ще остана с теб“, казах й. „Не искам да те оставям сама.“

Ема сви устни при това и въздъхна.

— Зохр, усещам глада ти. Имам няколко протеинови блокчета в чантата си. Мога да ям от тях. Ти имаш нужда от повече. Върви на лов.

„И ако другите се върнат?“ Само мисълта за това ме ядосваше. „Няма да те остава сама и неохранявана.“

— Знам. — Тя ми се усмихна и бе толкова красива, че ме изпълваше със страст. Исках да я докосна, да я сложа на пода и да я бележа. — Ако си разтревожен, не ходи далеч — каза ми. — Аз ще се покрия с още парфюм.

Носът ме заболяваше при мисълта, но тя не грешеше; вонята беше достатъчна, за да разсее нос на Драконѝ. Но мисълта да я оставя бе против всеки инстинкт, който имах.

„Няма да те оставя“.

Тя захапа нишката, за да я прекъсне, и ме погледна със слаба усмивка на устните си.

— Хубаво. Ще дойда с теб. Но ако падна от гърба ти, ще ловуваш сам.

Пресегнах се и докоснах бузата й.

„Няма да те оставя да паднеш“, обещах. Ще умра, преди да оставя нещо да се случи на моята Ема.

* * *

Да ловувам с нея на гърба ми скоро се оказа, че е по-трудно, отколкото очаквахме. Не можех да бягам след плячката си или да правя остри завои, защото отскокът щеше да я накара да падне от мястото й, и след два почти сблъсъка и бягства на храната ми, направихме компромис. Влезе в задната част на близка кола и затвори вратите, а аз издебнах една от кравите, които се скитаха наблизо. Мислите ни останаха свързани и Ема оглеждаше небето за дракони, оставайки нащрек. Аз правех същото. Подуших един във въздуха, но бе на голямо разстояние и нямаше нужда да се страхуваме от него.

Плячката ми измуча и отстъпи към разпаднала се наблизо сграда, а аз я последвах вътре.

„Какво е това място?“, попитах моята Ема, докато обграждах яденето си и отхапах главата му със зъби, след което погълнах останалото цяло. Изпратих й картина.

„Прилича на магазин. Върху всички тези празни рафтове е била разположена храна.“ Мислите й станаха замислени. „Всички ли са празни?“

„Да“, съгласих се, въпреки че бях очарован от мислите й. Мечтаеше за бисквити и сладки неща, и беше тъжна, че нямаше никакви. „Ще ти намеря.“

„Успех“, изпрати ми развеселена. „Не мога да повярвам, че изяде това нещо цяло, даже с копитата!“

Свърших с дъвкането и облизах зъбите си.

„Беше вкусно.“

Тя се изкиска.

Наблизо имаше поле с още дебели, мързеливи крави и улових още една, за да утоля глада си, докато през цялото време отделях внимание на дракона, който все още се носеше по ръба на сетивата ми. Мирисът бе далечен и не правеше опити да докосне умът ми в поздрав — или с гняв. Но и не си тръгваше, което беше необичайно.

„Има дракон в далечината“, каза ми тя. „Тъкмо го видях да прелита през облак. Трябва ли да се тревожа?“

„Не се приближава“, уверих я, но се насочих обратно към нея. Нуждата да я защитавам бе прекалено силна, за да оставя сама. Изпратих предупреждение, но нямаше отговор. Безпокойството ми нарастваше и по времето, по което стигнах до Ема, бях повече от готов да си тръгнем от това място и да се върнем в скривалището ни. „Да тръгваме.“

„В очите ти има черно“, каза ми, оглеждайки чертите ми. „Всичко наред ли е?“ Пресегна се и погали люспите ми.

„Не знам какво да правя с Драконѝ, който лети наблизо“, признах, докато навеждах рамото си, за да може да се покатери на гърба ми.

„Не е наблизо“, каза тя. „Едва го виждам. Или я виждам.“

„Достатъчно близо, за да докоснем мисли, но няма нищо там“, казах й.

„Хубаво! Не исках да докосваш мислите на никого, освен моите.“ Умът й бе пълен с тревога. „Ами ако е един от драконите на Азар?“

„Това е и моето притеснение. Въпреки това този не действа като другия. Женската вчера постоянно се опитваше да свърже ума си с моя. Този действа сякаш иска да ме игнорира напълно.“ Размишлявах върху това, докато Ема се настаняваше на гърба ми.

— Издига се — промърмори половинката ми и посочи към небето. — Виж. Мислиш ли…?

Нямаше нужда да го казва на глас. Знаех мислите й като че ли са мои. Повдигнах глава и двамата гледахме към дракона — нищо повече от червеникава сянка в небето — да се издига с кръгове нагоре и нагоре. В далечината, между облаците, бе Разрива. Разполагаше се като рана на иначе синьото небе, зеленикава, черна и пулсираща.

И Драконѝ изглежда се насочваше към него.

— На Азар? — прошепна Ема.

„Не мога да съм сигурен. Но вероятно, да.“ Женската продължи да се издига в небето, крилата й работеха лудо. Инстинктът предпазваше всеки луд дракон да лети прекалено нависоко. Нямаше вятър, който да те носи, на такава височина, нито пък плячка, нямаше нужда да се изкачваш на такава опасна височина. Ако женската се е изгубила в лудостта, нямаше да лети на толкова високо. Значи трябва да бе контролирана от салорианеца.

Умът ми се тревожеше. Единствено успокояващото докосване от ръката на Ема, върху люспите ми, бе което ме предпазваше от пропадане в лудостта.

„Ще умре. Вече е започнала да изпълнява желанията му. Няма начин да достигне Разрива и да оцелее при преминаването.“ Спомени от пътуването ми през него преминаха през ума ми, пълни с лудост и болка. Отдалечих се от тях, не желаейки да ги изживея отново.

— Можем ли да я предупредим някак? Да я спрем? Без да свързваш ума си с нейния и да рискуваш себе си?

„Не. Не мога и да летя след нея.“

— Тогава можем само да гледаме. — Отвращението на Ема си проправи път в мислите ми. — Зъл е, щом я кара да направи това. Не е достатъчно да го направи. Виж.

И двамата гледахме, докато женската трепереше и пропадаше, само за да разпери криле и да се накланя, след това ги размаха яростно в опит да възвърне височината си. Опитваше се отново и отново, но крилата й отказваха. Почувствах отчаяние — моето, заради това, че трябваше да гледам как един от моя вид се самоунищожава заради жестокото желание на някой друг.

Женската залитна още веднъж и тогава малката, червеникава сянка започна да се движи неотклонно надолу. Ема освободи дълго сдържан дъх.

— Спира.

„Няма повече сили, за да продължи“, предположих.

— Мислиш ли, че ще я накара да опита отново?

„Да. Знам, че ще го направи.“ Мисълта беше горчива, връщайки лудостта, играеща си по краищата на съзнанието ми. „Защо това ми изглежда толкова познато? Защо осъзнаването ме караше да се чувствам толкова зле?“

— Може би е нещо от миналото ти — промърмори Ема и погали люспите ми.

Докосването й ме успокои, помогна ми да се фокусирам. Може би бе права. Ако е нещо от миналото ми, нека остане там. Тя беше моето бъдеще и трябваше да я защитавам.

„Ела, нека се върнем в гнездото ни.“

Половинката ми не възрази. Женският дракон и обречения й полет останаха в ума й дълго време, също както и в моя. Не бях сигурен дали искам да си спомня… или се радвах, че съм забравил.

Сутрешните събития хвърлиха сянка на останалата част от деня. Ема бе тиха и разсеяна, и когато горещината на деня стана прекалена, тя махна дрехите си, намери си ъгъл и легна на твърдия цимент, за да се охлади.

Нямах нищо против горещината. Чувството от нея срещу люспите ми бе прекрасно. Промених се в бойната си форма, докато тя дремеше, и оглеждах заобикалящите ни неща по мирис. Търсех нещо конкретно. Нещо сладко и ронливо, което да накара моята Ема да се усмихне. Каза, че това място е склад или магазин и че са продавали храна и огромно количество стоки. Рафтовете бяха предимно празни, но имаше няколко струпани кутии на високо, на най-високия шкаф, които може би съдържаха нещо. Разхождах се по всяка пътека, използвайки носа си, и когато подуших нещо, което имаше потенциал, изкачих шкафовете и използвах ноктите си, за да разкъсам пластмасата и картона, докато намерих съдържанието. Сладкият аромат, който достигна до носа ми, съвпадаше със спомена на Ема за захар, затова взех една от щайгите и внимателно я свалих на земята.

Тогава чаках половинката ми да се събуди.

Мислите й бяха притеснени, дори в съня й, и се тревожех за нея. Сънуваше Джак, брат си и това, че е оставена сама. Опитах се да я успокоя с мислите си, но бе толкова дълбоко в сънищата си, че не ги чуваше.

Облекчен бях, когато започна да се събужда и премигна към покрива. Побутнах я нежно.

„Тук съм, половинке.“

Тя потърка очи и седна. Сърцето й биеше силно и имаше намек за страх под мириса на парфюм. Мислите й бяха дезориентирани.

— Зохр?

Потърках муцуната си по косата в напомняне за присъствието ми.

„Имаше кошмари.“

— О. — Изражението й се дистанцираше и мислите й се върнаха към Джак още веднъж. — Да, предполагам, че е така.

„Докато спеше ти намерих нещо.“

— Така ли? Какво?

„Изненада е. Подарък.“

— Подарък? — Почувствах учуденото удоволствие. — Имаш подарък за мен?

„Да. Ела. Ще ти покажа.“ Побутнах я, окуражавайки я да стане. Тя го направи и я поведох към кутията, която бях поставил — толкова внимателно — в центъра на пода.

Очите й се разшириха и ме погледна изненадано.

— Свалил си цял палет? — Прокара ръка по картонената повърхност на кутията и мислите й вибрираха от удоволствие и очакване. — Как успя?

„Много внимателно.“

Тя се изкиска, намери ръба на кутията и отвори капака, поглеждайки вътре. Надявах се, че бе хубав подарък. Знаех, че вътре има по-малки кутии, всички миришещи сладко. Имаше и човешки надпис, като в книгите, но не можех да го прочета.

Мислите й бяха учудени, когато видя какво има вътре.

— Захарен бастун? — Гласът на Ема бе благоговеещ, когато взе малка, тънка кутия и я прегърна. Почувствах ентусиазма, изливащ се от ума й. — О, Господи. Кутии на „Life Savers“^[7]! Шоколадови монети! — Разрови се в кутията. — И плодови торти! Това трябва да са все коледни стоки. — Засмя се радостно и взе малка, червена торбичка, която миришеше на стара захар. — Мисля, че всичките шоколадови монети са се стопили. Но всичко останало е наред. Дори не съм сигурна, че харесвам плодови торти, но кой го интересува? — Обърна се към мен, тъмните й очи сияеха. — Откъде знаеше, че тези са тук?

„Подуших ги и знаех, че обичаш сладки неща. Исках да ти донеса нещо, което да те накара да се усмихнеш. Твоето удоволствие е и мое.“

Сладката, щастлива усмивка на лицето й угасна. Замига бързо и за момент изглеждаше сякаш смелата ми Ема отново щеше да се разплаче.

— Ох, Зохр. Трябва да си поговорим. — Остави кутията със захарни бастуни, неохота и тъга лъхаха от ума й.

Веднага се промених в двукраката си форма и отидох до нея, за да можех да я държа близо до себе си в една от прегръдките, които тя харесваше толкова много — и бе винаги толкова радостно удовлетворена от тях. Никога не очакваше да е докосвана, затова си поставих за цел да я докосвам често.

„За какво искаш да поговорим?“

Тя се изплъзна от хватката ми и сви ръце пред себе си, мислейки.

— Как… Господи, това е трудно. Моля те, разбери, не си виновен ти, Зохр. Страхотен си. Не искам да мислиш, че нещо не е наред с теб. — Тя спря и мислите й довършиха това, което не можеше да каже на глас.

Късаше с мен.

„Не разбирам“, казах й. „Какво е това късане, което ще правим?“

Очите й се разшириха.

— По дяволите. Все забравям, че можеш да чуеш всичко. — Ема въздъхна и изглеждаше нещастна. — Трябва да прекратим умствената си връзка.

Емоции преминаха през мен. Отричане. Гняв. Раздразнение. Шок. Можех да почувствам лудостта да се върти в мислите ми, можех да почувствам да се заравя дълбоко, издърпвайки умствената котва.

„Ти си моя.“

Тя трепна и осъзнах, че проектирам мислите си яростно в нейните.

— Съжалявам — прошепна. — Но наистина мисля, че така е най-добре.

Ако го мисли, тогава защо е толкова тъжна? Защо действа, сякаш това е нещото, което иска най-малко в света? Обхванах прекрасното й лице и я огледах. Определено очите й сълзяха.

„Не.“

— Какво имаш предвид с „не“?

„Имам предвид не. Ти ми принадлежиш, Ема. Ти си моят огън, моята половинка, моята женска. Свързана си с духа ми. Умовете ни са едно.“ Огледах лицето й, погалих бузата й леко с палците си. Някога щеше да трепне от близостта на ноктите ми, но вече не. Сега хвана китките ми и ме погледна толкова тъжно. Сякаш разумът ми вече си отиваше. „Не разбирам защо би поискала това.“

Ема се засмя леко, треперливо.

— Не го искам. Но това е най-добре. — Един пръст се движеше по ръката ми, сякаш не можеше да се сдържи да не ме докосва. — То ще те запази в безопасност.

Правеше това… за мен?

„Какво имаш предвид?“

— Ако не сме свързани, не могат да ме използват срещу теб. — Очите й бяха обезпокоени, тъжни. — Аз съм слабата брънка. Ако зависиш от мен, си свършен. — Пръстите й погалиха кожата ми, отново и отново. — Когато си с партньор, си уязвим…

„Не“, казах й твърдо, избутвайки мислите си яростно в ума й. „Не е така. Не ме правиш уязвим.“

— Да, правя го — настоя тя, очите й молеха. — Трябва да скъсаш връзката ни, Зохр. Ти го каза. Азар ме преследва, защото знае, че може да ме използва срещу теб. Знае, че ако ме хване, ще направиш каквото поиска, дори ако това означава да рискуваш живота си. Видя този дракон по-рано… — гласът й се задави с думите. „Не искам нещо да ти се случи. Не мога да те оставя да се опиташ да достигнеш до Разрива. Не и ако това те убие.“

Взех ръцете й в моите и ги стиснах силно.

„Да те загубя ще ме убие.“

Още сълзи се отделиха от очите й.

— Не, Зохр…

„Истина е“, казах й и я оставих да го почувства от мислите ми. Нямаше лъжа, нито манипулация, нищо, освен истината. „Ти си единственото, което ме спасява от лудостта. Без Ема няма Зохр. Зохр е изгубен. Няма значение, че Азар мисли, че може да те преследва. Ще те защитавам. Няма значение, че ме правиш уязвим. Очите ми ме правят уязвим. Крилата. Сърцето ми. Нуждата ми да дишам. Бих ги дал, преди да позволя да те вземат. Моята яростна, смела Ема.“ Погледнах надолу към нея, надявайки се, че ще осъзнае колко силно се нуждая от нея. „Без теб, ще съм пречупен.“

Долната й устна трепереше. Можех да почувствам нерешителността й.

Въпреки че ме болеше, трябваше да я попитам.

„Мразиш ли да си с мен? Искаш ли да си тръгнеш?“ Всеки инстинкт в тялото ми крещеше, че никога няма да я пусна. Че е моя и ще я задържа при себе си със зъби и нокти, ръмжейки, но познавах моята Ема. Тя бе независима. Ядосваше се от клетки.

Тя премигна и можех да кажа от мислите й, че бе изненадана от признанието си.

„Аз… не знам. Знам, че е най-добре…“

„Дали? Така ли е или това очакваш, защото всеки в миналото ти те е изоставил?“ Притиснах чело в нейното, сякаш бих могъл така да й дам любовта и привързаността, които биха я убедили. „Знай това, Ема. Ти си моя. Дори ако мога да те пусна, няма да го направя. Вързана си за мен, както и аз за теб. Няма начин да ни разделиш. Ние сме две половини на едно цяло.“

Думите ми я удовлетвориха и уплашиха едновременно.

„Зохр… грижа ме е за теб. Просто съм уплашена…“ Ръцете й се придвижиха към косата ми, заплетоха се в нея, сякаш отчаяно имаше нужда да се хване за нещо. Сякаш имаше нужда да се вкопчи в нещо. Странно, че моята силна Ема можеше да има нужда от котва, точно толкова, колкото аз от нея. „Ами ако Азар се опита да ме използва срещу теб?“ Друга мисъл лежеше под тази, такава, каквато не смееше да изрече. „Ами ако те изгубя и това ме пречупи?“

„Моята Ема. Смелият ми огън. Моя си, откакто безстрашно ме обязди. Няма връщане назад.“

Засрамен, задушен смях излезе от нея.

— Налага ли се постоянно да ми напомняш за това?

„Разбира се. Това е денят, в който започна животът ми.“

Тя въздъхна, наведе се към мен и почувствах, че приема думите ми. Че напускането, за което се тревожеше непрекъснато, и което се опитваше да скрие от мен, нямаше да е необходимо в края на краищата. Зашеметен бях да осъзная, че бе планирала това, и не можах да спра ръмженето, което издадох. Кога беше това? Кога е успяла да прикрие мислите си от мен?

Порази ме ужас и я притиснах силно.

„Ти си моя. Ще бъдем заедно завинаги.“

— Ами ако нямаме завинаги? — прошепна Ема. — Ако Азар ни отнеме това?

„Тогава ще го унищожа. Ще го разпоря и ще гледам как кърви до смърт. Тогава ще изпека тялото му, докато не остане пепел, и ще съм много радостен да гледам да се разнася по въздуха.“

Тя въздъхна дълбоко, сякаш мисълта й доставяше радост. Хвана се за мен, но бе ясно, че в мислите си все още не беше премахнала идеята да си тръгне.

„Кажи ми от какво имаш нужда“, настоях. Щях да й дам всичко, което поиска.

— Оръжия — отговори веднага. — Пистолети. Амуниции. Укрепление. — Ръцете й се стегнаха в косата ми и в очите й заблестя въодушевление. — Ако знаем, че идва след нас, по-добре да сме готови. Можем да намерим място, което лесно да се защитава, и да поставим капани. Можем да направим коктейли Молотов, ако намерим бензин. Може би можем да намерим магазин за стари военни принадлежности и да видим дали имат гранати. Ще видя дали мога да намеря информация за това как да направим бомби самоделки и как да ги използваме. И ако Азар изпрати гангстерите си след нас, ще бъдем готови. Ако прати дракони, ще сме готови. Можем да се бием, но ни трябва оборудване. — Очите й горяха с възбуда. — И ако се настаним в укрепление, това ще ни даде безопасно място, за да имаме време да се излекуваш и да работим по крилата ти.

Бях облекчен. Искаше оръжия, за да ме защитава? Силната ми, смела войнствена половинка.

„Удовлетворен съм. Ще ти донеса каквото поискаш. Ще направим гнездото си, където поискаш.“

— Може да пропусна комфорта за сметка на защитата — призна тя. — Надявам се, че няма да е проблем.

„Където отидеш ти, отивам и аз. Не ме интересува, ако спим на легло от горещи въглени.“

— Нека не се увличаме — каза ми с кикот. Изражението й се смекчи и прехапа устна, поглеждайки ме. — А ти? Какво искаш? Трябва ли да тръгваме? Да се отдалечим и да се надяваме, че Азар няма да ни последва?

Погалих носа си в нейния.

„Да отстъпим? Не. Не можем да сме сигурни, че няма да ни последва. Харесва ми плана ти. Колкото до това какво искам…“ Прокарах пръсти по меката й буза и й изпратих порой от еротични мисли. „Искам половинката си под мен. Искам да я бележа и да я изпълня със семето си.“

Тя си пое дъх и почувствах вълна от отговарящо желание в мислите й.

„Всичко, което искаш, съм аз?“

„Винаги съм искал само теб, Ема.“ Наведоха се и белязах устата й в яростна целувка. „И съм уморен от чакане.“

Тя простена и се наведе към мен.

Глава 28
Зохр

Нямаше подобно удоволствие като това да целуваш половинката си, да почувстваш езика й да се плъзга по твоя, даващите й устни, докато завладяваш устата й. Въпреки ужасния парфюм, който ни покриваше, можех да почувствам уникалния й аромат, слаб под другите покриващи го миризми. Нямах нужда от него, за да знам, че се наслаждаваше на целувката; тихите й стонове ми казваха всичко. Мислите й ме насърчаваха да я целувам още повече.

Хората, изглежда, не бяха толкова лоши. Те ми дадоха половинка. И се целуваха, което бе споделяне на усти, неприличащо на нищо, което някога съм изживявал. Ема смело ме възседна онзи пръв път и можех само да си представя удоволствието, което другите хора бяха създали с въображението си. Тя щеше да ми покаже всички тях и щяхме да открием удоволствията им заедно. Тази мисъл ми харесваше много.

„Моята сладка половинка“, изпратих й, докато устата й се отваряше под моята и малкият й език влезе в устата ми. Странно как може да бе толкова смела във всички останали аспекти от живота си, но когато ставаше въпрос за чифтосване, ставаше срамежлива, сякаш някак щях да откажа целувките или ласките й. Не осъзнаваше ли, че нямаше да й откажа нищо? Обичах всичко в нея. Исках да е толкова гладна за мен, колкото бях аз за нея. Затова, когато тя се опита да прекъсне целувката, леко засмуках върха на езика й и се насладих напълно на малкия й стон в отговор.

„Това твое укрепление“, изпратих й с яростна целувка. „Днес ли искаш да го открием?“

— О. — Погледна нагоре към мен, зашеметена и задъхана. Бузите й вече не бяха мокри от сълзи, но очите й бяха все още червени, миглите й плътни, с меко изражение. Подсмръкна и поклати глава. — Не, може да почака.

„Хубаво. Защото ще те бележа.“ Наведох се и зарових лице във врата й, вдишвайки аромата й. „Ще те изпълня със семето си и ще запечатам мириса си върху теб, за да знаят, че си моя.“

Тя ахна, стресната от агресивните ми мисли, но ме задържа силно. Мислите й доказваха, че тази идея й харесва.

— Тогава трябва да оправим леглото — промърмори. — Махнах всички завивки.

В очакване да си тръгне беше опаковала всичките си чанти. Можех, от картините в ума й, да кажа, че се е подготвяла да си тръгне, което ме накара да изръмжа. Освободих половинката си, отдалечавайки се, след което се обърнах и я целунах с яростна белязваща целувка. Когато бе бездиханна и олюляваща се, прекъснах целувката и отидох до чантата й, тази, в която носеше всичките си неща. Одеялата бяха там, прилежно сгънати на руло. Използвах ноктите си, за да срежа връзките, карайки одеялата да се развият. Не спрях само до там. Взех раницата и изтърсих всички неща в нея на земята, след това разкъсах плата на раницата на парчета.

„Оставаш. Мястото ти е до мен.“

— Добре, добре — извика, смеейки се. Едновременно бе вбесена и развеселена от действията ми. — Трябва да знаеш, че току-що унищожи напълно здрава раница.

„Ще ти взема още, стига да ми обещаеш, че никога няма да ме оставяш.“

Изражението й омекна и тя кимна.

— Няма да те оставя. Съжалявам, Зохр. Както казах, не съм свикнала да имам нужда от някого и мразя мисълта какво би означавало за безопасността ти, ако останем заедно.

„Не ме интересува“, казах й, връщайки се до нея. „Далеч по-нещастен съм от мисълта да те изгубя.“ Вдигнах я и я занесох до развитите одеяла, разпилени на твърдия под. „Това легло удовлетворява ли те? Или ти трябват повече неща, върху които да се чифтосаш?“

Тя потупа рамото ми, устните й се извиха развеселено.

— Какво ще кажеш да ме оставиш да оправя леглото?

„Много добре.“

Оставих я долу и тя веднага застана на колене, оправяйки и изправяйки одеялата. Намирах за странно това, че хората бяха толкова пристрастени към допълнителните кожи на телата си и одеялата, под които спяха, особено когато е много горещо. Но отново, моята Ема нямаше твърдите люспи, които да я защитават от особено твърдия под. Под мекото й тяло той бе болезнен и това ми напомняше, че моята половинка е уязвима и не прилича на женските Драконѝ.

Трябваше да съм много внимателен с нея, дори когато се чифтосваме. Тя бе силна и яростна по дух, но плътта й беше много нежна.

Когато приключи с оправянето на леглото, си свали обувките и ги постави прилежно до одеялата, след това махна нещата, които покриваха краката й. Можех да кажа, че изчервяването й се бе върнало на лицето й, защото мислите й ставаха все по-неловки, докато се събличаше.

„Ако обвивките ти те засрамват толкова, спри да ги носиш, както правя аз.“

Тя се изкиска и поклати глава.

— Това ще е интересно за обясняване, ако се срещнем с някого.

„Тогава няма да се срещаме с никого. Ще ги отбягваме — и хора, и Драконѝ.“

Тя повдигна вежда към мен.

— Не е лоша идея.

Гледах я, докато се настаняваше удобно, отделяйки си време да махне слоевете, които носеше. Мислите ми бяха гладни, докато разкриваше тялото си, малко по малко, и когато разкри малкото снопче коса между бедрата си, изръмжах, изпълнен с нужда.

„Моя“, казах й.

Почувствах игривото й засрамване — и вълнението, което почувства.

— Мислите ти са много… интензивни — каза ми.

„Такива са. Не отричам. Чувствам много силни неща към сладката си половинка. Време е да я бележа, да я опитам отново.“ Вече имах чувството, че е минал цял живот, откакто устата ми беше върху нея.

— Или вчера — подразни ме, чувайки мислите ми. — Доста съм сигурна, че беше вчера.

„Прекалено отдавна“, казах й. Можеше ли да ме вини, че съм гладен за половинката си? Че обичах вкуса й и начина, по който въздишаше, когато сложех устата си върху нея?

Тя потрепери и премахна последния слой от дрехи.

— Не.

„Тогава ме остави да те опитам и да ти се насладя“, настоях. Спуснах се върху одеялата и пропълзях малкото разстояние помежду ни.

Тя се изкиска.

— Знаеш ли, когато реших да се свържа с теб, нямах идея, че ще си толкова… игрив.

„Какъв си мислеше, че ще бъда?“ Наведох се и притиснах лице към рамото й, към прекрасната й кожа и вдишах дълбоко. Миришеше толкова хубаво, че накара членът да ме заболи.

— Не знам. По-тих? — Ема се усмихна на себе си, дори докато се пресягаше, за да прокара пръсти през косата ми. — Не осъзнавах, че ще сме в главите на другия през цялото време. Предполагам, че не мислех изобщо.

Думите й ме накараха да спра.

„Съжаляваш ли за избора си?“

— Не — прошепна. — Наистина се радвам. Все едно… съм намерила най-добрия си приятел. — Погледна към мен с много силна емоция. — Обичам те, Зохр. Просто… уплашена съм, че всичко това може да завърши зле и ще загубим другия.

„Няма да позволя да се случи“, обещах й. „Ще умра, преди да позволя някой да те вземе от мен.“ Но бе ясно, че имаше нужда от уверението ми, моята половинка. Наведох лицето си към нейното и я целунах нежно. Тя сложи ръка на челюстта ми и ме задържа, задълбочавайки целувката и предавайки ми цялата нужда, която чувстваше.

Но бе време за нещо повече от целувки. Отдръпнах устата си от нейната и зарових лице във врата й. С една ръка обхванах гърдата й и погалих зърното по начина, по който обичаше. Тя изскимтя и се наведе към докосването ми, ръката й хвана косата ми.

— Зохр — издиша и това бе най-сладкият звук, който някога бях чувал.

„Половинке, нека те докосвам. Нека ти доставя удоволствие.“ Усещах, че устата ми на врата й я гъделичка, затова облизах мястото, докато с палеца си галех зърното й. Тя се задъха и ми изпрати умствена картина на устата ми върху гърдите й.

Обичах мисълта — повече от това, обичах, че ми изпраща предложения, казвайки ми какво иска. Плъзнах се надолу по тялото й, целувайки и ближейки, и когато посегнах към гърдата й, тя се изви, избутвайки зърното си към устата ми. Поддадох се на желанието й и облизах връхчето с езика си, а тя простена силно и се задържа за мен, сякаш ще изгуби целия си контрол, ако се пуснеше.

Дразних и близах зърното й, играейки си с твърдата малка пъпка, наслаждавайки се на леките й викове. Звуковете, които издаваше, когато я докосвах, бяха някои от най-големите ми удоволствия. Ръката ми се отпусна на корема й и тя изви бедра под мен, очевидно искайки още. Мускусният мирис на желанието й се втурна през сетивата ми и исках да я опитам. Нежно вкарах ноктите си между гънките на меката й вагина и погалих, покривайки ръката си с доказателството на желанието й. Тогава я вдигнах до устата си и изсмуках соковете й от пръстите си, изпивайки я.

Тя простена отново, извивайки се под мен. Името ми бе на устните й, издишано между задъхванията й, и обичах колко развълнуван и хаотичен бе умът й от страст. Губеше контрол, когато я докосвах, и вълнението й съвпадаше с моето. Нямаше нищо, което да ми доставяше повече удоволствие от това да докосвам тялото й и да гледам как ми отговаряше. Караше ме да искам повече, да й дам повече докосвания, които да я накарат да полудее.

„Кажи ми къде искаш да те докосна“, настоях.

Умът й веднага ми показа картини на ръката ми между бедрата й, галейки пъпката, която наричаше клитор. На пръста ми, потъващ в нея и галещ я отвътре.

Спрях, защото ноктите ми със сигурност щяха да стоят на пътя. Не ми харесваше мисълта да я раня, но не можех да я докосвам по начина, по който иска, с тях. При моите хора е знак на позор, ако Драконѝ е с премахнати нокти…

Но вече не съм в родните си земи. Сега съм тук, с половинката си, която е човек бе различна. Искаше различни неща.

Помнех желанието й да ме докосва, да ме има в устата си, докато се изливам. Не разбираше, че го намирах за срамно. Може би бе време да спра да мисля като Драконѝ и вместо това да започнех да мисля като половинката на моята Ема. Тя бе светът ми, така че защо да не се уверях, че всичко, което правех, бе за нея?

Повдигнах пръст към устата си и счупих върха на нокътя си със зъби. Изплюх го настрани и огледах пръста си. Нокътят бе притъпен и къс като нейните, безвреден. Слаб.

— Какво правиш? — издиша, гледайки ме с любопитни очи.

„Удовлетворявам половинката си“, казах й и се наведох да я целуна. Докато го правех плъзнах пръста си — вече без нокът — между мокрите гънки на вагината й и го прокарах по клитора й.

Тя простена, извивайки се срещу мен. Почувствах искрата на силна нужда, докато минаваше през нея. Харесваше й — и ме удовлетворяваше, че можех да й доставя такова голямо удоволствие. Исках да направя повече.

Тя простена, разтваряйки бедра по-широко, докато галех клитора й, и бях очарован от движенията й, от това колко мокра ставаше от тези малки докосвания, как се извиваше под мен, сякаш е отчаяна да се отдръпне от мен, но искайки повече. Придвижих се по-надолу по тялото й, за да мога да гледам. Разтворих вагината й с пръсти, възхищавайки се на мокротата й, колко розова е под туфата косми. Мирисът й бе опияняващ и прокарах мързеливо пръсти нагоре-надолу, обикаляйки малката пъпка на клитора й. Накара ме да полудея от глад, докато тя се задъхваше и стискаше раменете ми, повтаряйки името ми отново и отново.

Потрепери под мен и вагината й бе покрита с влага, но все пак не свършваше. Едновременно бях очарован и раздразнен от това, защото исках да загуби контрол. Исках да почувствам ума й, когато свърши. Имаше нужда от повече. Погалих вагината й отново, движейки се бавно, и плъзнах безноктестият си пръст към ядрото на сърцевината и, където бе най-мокра и най-гореща.

Тя извика леко, извивайки бедра. Вълнението й се засили, както и моето. Използвах едната си ръка, за да разтворя влагалището й, докато пъхах пръста си дълбоко. Тя изглеждаше толкова сочна и примамваща, че не можах да устоя да не я опитам и плъзнах езика си по мокротата й, докато навлизах по-дълбоко. Вагината й бе тясна около пръста ми, стягаше ме с хлъзгавите си стени, но така можех да почувствам всеки трепет, който изпитваше. Мислите й се разпаднаха, когато езикът ми се плъзна по клитора й отново, и тялото й потрепери в отговор. Ръцете на Ема се стегнаха в косата ми и простена името ми. Почувствах я стегната в ръцете ми. Свита. Значи бе близо.

Зарових устата си между бедрата й, ближейки и смучейки чувствителната плът на клитора й, докато пръстът ми потъваше в нея. Използвах ръката си така, както бих използвал члена си, осъзнах, имитирайки тласъците на тялото си. От това имаше нужда, за да свърши, осъзнах, докато тя се задъхваше и неотложността в мислите й ставаше отчаяна. Удовлетворяваше ме.

Изпратих й картини на това как ближа клитора й и чукам тясната й вагина с пръста си. Исках да знае какъв е вкусът й, колко тясна и мокра бе, колко ме удовлетворяваше. Отново и отново й споделях какво мисля и колко еротична я намирах, докато се извиваше под мен.

Тя извика безмълвно и цялото й тяло се разтърси. Мислите й избухнаха, цялото й тяло се сви и застина под мен, вагината й стисна пръста ми, докато свършваше. Сърцевината й стана по-мокра от освобождението й, намокряйки ръката ми, насищайки въздуха с аромата й.

Изръмжах ниско, напълно удовлетворен.

— О, Боже — задъха се тя бездиханна. — Удовлетворен си? Дори нямам думи. — Все още се тресеше отвътре, тялото й трепереше от малки конвулсии. Вторични вълни, както мислеше за тях. Задоволена бе — и зашеметена — от удоволствие. Добре.

Дадох й няколко мига, за да се възстанови, и започнах бавно да я целувам по корема и бедрата. Може би щяхме да повторим това. Харесвах, когато ароматът й бе по ръцете и устните ми. Дори нокътят ми не ми липсваше. Подозирах, че и другите Драконѝ ще счупят ноктите си, ако знаеха каква радост би им доставила човешката им половинка.

Ръцете й погалиха раменете ми, с лениви движения.

— Това беше… наистина интензивно. Благодаря ти. — Все още звучеше бездиханна.

„Защо ми благодариш? Ти си ми половинка. Моя работа е да те карам да викаш от удоволствие.“

В мислите й имаше малък проблясък на срам, но тя бързо го потуши.

— Не е твоя работа.

„Не е? Аз съм твоя половинка. Кой друг би те удовлетворявал, ако не аз?“

— Ммм, имаш право. — Погали бузата ми, след това остави пръстите си да се плъзнат по челюстта ми. — Може ли… да те докосвам малко? Само докато си поема дъх?

Погледнах я любопитно.

„Да ме докосваш? Сега го правиш.“

— Знаеш какво имам предвид. Да те изследвам. Целия. — Мислите й бяха пълни с картини на ръцете й върху члена ми, изучавайки дължината ми, дебелината ми. Докосвайки ме.

Не можах да спра ръмженето от възбуда, което мина през мен от значението на мислите й. Ръцете й на члена ми? Идеята бе съблазнителна.

„Искаш да ти се кача сега?“

— Да ми се качиш? — Премигна, след това поклати глава. — Има достатъчно време за това. Точно сега не може ли просто да се наслаждаваме един на друг?

Искаше да ми се… наслаждава. Още един начин, по който бе различна от женска Драконѝ, но не намирах идеята за неприятна.

„Какво искаш да правя?“

Устните на Ема се извиха в усмивка.

— Е, за начало, можеш да легнеш по гръб. Освен ако не предпочиташ да останеш прав.

„Ще легна“, реших. „Малка си и няма да можеш да стигнеш до устата ми, ако поискаш.“

Мекият й смях бе привлекателен, както и вълнението, което чувствах в ума й. Нямаше търпение да започне да ме докосва. Бях очарован. Повечето женски Драконѝ биха приели обяздването и биха очаквали мъжкият да ги удовлетвори. Женската не даваше нищо на мъжкия. Очарователно бе колко различни от нашите бяха човешките женски.

Ема застана на ръце и колене, косата й падна през едното рамо. Погледна ме очарована и се пресегна, прокарвайки ръка по едното ми бедро.

Почувствах как члена ми подскочи в отговор на бързото докосване.

Мислите й също подскочиха и се засмя.

— Имаш гъдел?

„Драконѝ нямат такова нещо“, казах й твърдо.

Тя се изкиска при отговора ми.

— Така ли? — Прокара пръстите си нагоре по стомаха ми и ги размърда бързо на едно място.

Изненадам бях колко игрив ме накара да се чувствам — и колко твърд направи члена ми. Сграбчих ръцете й, иначе срамно щях да се излея по себе си.

Тя се разсмя.

— Трябва да си видиш погледа.

„Не ми харесва гъделичкането“, казах й, чувствайки се странно несигурен. „Прекалено е.“

— Ще го имам предвид — каза ми и гласът й стана сладко игрив. — Ще бъде ли добре, ако си слагам ръцете на други места по теб?

„Наслаждавам се на докосването ти“, казах й. „Прави каквото искаш.“

— Освен гъделичкането — закачи се отново и сложи ръка на бедрата ми, търкайки. Тонът й бе игрив, но докосването й не. Открих, че бях очарован от играта на малките й длани по кожата ми. Тя галеше напред-назад, отпускайки мускулите ми, и това ми напомни на масажа, който правеше на крилата ми вчера. Но не беше напълно същото.

Сега щях да мисля така за нея следващия път, когато докосваше крилата ми. Обхванала бедрата ми, с влажна от желание вагина, повдигнати гърди, разбъркана около лицето й коса.

Никой Драконѝ-воин не е бил такъв щастливец като мен, помислих си.

Вниманието й се обърна към члена ми и ръцете й се плъзнаха нагоре по краката ми, докато не остави пръстите й да си играят по бедрата ми.

— Имаш наистина красиво тяло — каза меко. — Погледни тези мускули. Целият си изтъкан от мускули.

„Точно както трябва да е“, казах й, горд от възхищението й. „Трябва да съм силен и яростен, за да защитавам половинката си.“

— Това, че си силен и яростен, не пречи да си приятен за окото — каза ми и отново бях изненадан. Харесваше й да ме гледа? Получаваше удоволствие, както и аз от нея, гледайки? Никога не ми беше хрумвало, но се насладих на мисълта, че я удовлетворяваше видът ми.

„Тогава трябва да си двойно по-доволна, че не си покривам тялото с глупавите покривки като теб.“

Тя се изкиска отново и звукът накара члена ми да се втвърди още повече, карайки торбичката ми да се свие още повече в отговор на удоволствието й.

— Да, е, ако някога сме около други хора отново, може би ще искаш да преосмислиш изявлението си.

„Искаш ли да бъдеш около други отново?“, попитах я любопитно.

Тя се поколеба.

— Не знам. Инстинктивно хората се скупчват заедно за безопасност, но винаги съм била учена, че е по-умно да си сам. — Сви рамене. — Понякога си мисля, че ще е по-мъдро да се върна във форта и да си играя с дявола, който познавам. Да се скрия сред масите. Но като цяло не съм фен на хората. Винаги те разочароват. Срещала съм само няколко, които не са го правили. — Замисли се за момент. — Джак, например. Винаги знаеш какво получаваш с Джак, защото ще ти го каже в лицето, ако действаш като идиот. И Саша. Това е гаджето на Дакх. Или половинка, предполагам. Не мисля, че има злобна кост в тялото си. Много е сладка и нежна.

„Ти си сладка“, казах й.

— Но не и нежна — призна Ема и се усмихна. — Цялата нежност беше избита от мен много отдавна.

„Предпочитам те такава, каквато си.“

Тя ми се усмихна и ръцете й се заигра с бедрата ми, преди погледът й да попадне на члена ми. Поколеба се. — Мога ли… да те докосна?

Простенах.

„Моля те.“

Почувствах колебанието й и тогава бавно се пресегна да ме докосне. Едната й ръка се бе обвила около дължината ми и ме стискаше леко.

Целият въздух напускаше тялото ми. Не бях чувствал нищо толкова хубаво като това леко стискане.

— Уоу — каза меко. — Чувството не е като това, което очаквах. — Облизваше устните, отпускаше пръстите си и започна да ги плъзва по дължината ми. — Забавно е, защото в една книга, за която Саша разказваше, героинята отново и отново разправяше как пенисът на героя давал чувството на кадифе над стомана. Мислех, че са пълни глупости, но сега, когато те докосвам, виждам какво е имала предвид. — Имаше очарован поглед, докато леко ме галеше с пръст. — Тук си наистина, наистина горещ и много твърд, но кожата ти е наистина мека. Толкова странно.

„Не ти ли харесва да ме докосваш?“ Мислите ми бяха обтегнати като члена ми. Погалванията й бяха малки, дразнещи мъчения.

— Не, харесва ми — призна. — Някакъв проблем ли има? Изглеждаш малко напрегнат.

„Това е… защото… се боря с инстинктите си.“, успях да кажа.

— Инстинктите ти?

„Да те завъртя по корем, за да може да те обяздя и да вкарам члена си във вагината ти. Да те изпълня със семето си.“

Тя ахна, умът й се изпълни с картини на описаното, и получих частица от това, което се бе случило помежду ни през онази трескава нощ. Простенах на глас от спомените й. Бях я взел силно и яростно и тя бе харесала всичко това. Не беше честно, че съм бил толкова трескав и не помня нищо.

— Ще направим нови спомени — обеща с нисък глас и пак увиваше пръсти около дължината ми. — Започваме още сега, ако искаш.

„Искам“, изръмжах, очарован от знойния й поглед. „Много искам.“

— Добре — прошепваше тя и стискаше пениса ми. Навеждаше се, косата й падна и облизваше върха на члена ми.

Изръмжах. Удоволствие и нужда минаваха през мен, силно и бързо. Никога не бях чувствал нещо толкова хубаво като малкия й, мек език по главичката на члена си.

— Ооо — издиша тя. — Имаш по-различен вкус от този, който си представях.

„Какъв вкус имам?“ Откривах, че имам проблем с концентрирането. Дъхът й си играеше по главичката ми, измъчваше ме.

— Почти като канела. Горещ. — Облиза. — Лепкав. — Облиза отново. — Определено канела.

Простенах силно, стискайки юмруци. Устата й бе най-съблазнителното мъчение. Очарован бях, докато ме ближеше, розовата дължина на езика й се плъзгаше навън, за да погали главичката на пениса ми. Тогава наведе глава и пое цялата главичка в устата си. Почувствах горещо, мокро всмукване, почувствах погалването на езика й по долната страна на дължината ми и почти изскочих от леглото.

„Ема!“

Тя издаде лек звук от удоволствие, хватката й върху ствола ми се стягаше. Засмукваше по-силно, завърташе език около върха и мислите й се изпълниха с удоволствие.

„Кажи ми, ако искаш да спра и ще спра.“

Исках никога да не спира. Исках устата й да продължава да ме дразни завинаги.

Но нямаше да издържа дълго. Плъзгането на косата й по бедрото ми бе напомняне за това, което правеше, горещото всмукване на устата й — за стегнатата хватка на вагината й. Разбирах защо хората правеха това. Погледнах надолу и видът на лицето й, докато ме смучеше, бе най-очарователната еротична гледка, която бях виждал някога. Картината щеше да бъде прогорена в ума ми завинаги.

Почти свърших моментално. Почувствах тялото ми да се стяга от нуждата да се освободя, да разлея семето си. Но това бе устата й, не вагината й. Не можех. Искам да бъде върху ствола ми, когато свърша. Исках да съм дълбоко заровен в нея. Исках да я изпълня със семето си и да й дам малкото си. Исках мириса ми да се преплете с нейния.

И това нямаше да се случи, ако продължаваше да ме изстисква с устата си.

Така че можех да се насладя на това преживяване, но не можех да позволя да ме надвие. Това… не бе много лесно. Чувствах торбичката си стегната от нуждата да се освободи и чувствах как се потя, докато се опитвах да се сдържа. Трябваше да се концентрирам върху удоволствието… но не прекалено силно. Ясно бе, че на нея й беше приятно и харесваше реакцията ми. Нека да не бъдеше нещо повече от това.

Просто удоволствие. Борих се да се успокоя. Удоволствие. Нищо повече.

Тя засмука силно и пръстите й се плъзнаха по торбичката ми, изпращайки светкавица от силно чувство през тялото ми.

Удоволствие…

Езикът й минаваше по главичката ми.

Не можех да поема повече.

„Достатъчно“, изръмжах.

Ема веднага повдигна глава с объркано изражение.

— Всичко наред ли е? — Устата й бе мокра и розова от усилията й и почувствах още предеякулационна течност да се плъзгаше по главичката на члена ми просто от вида й.

Трябваше да съм в нея. Сега.

„Всичко е перфектно“, казах й и седнах. Тя се отдръпна, изненадана, и коленичих. „Обърни се по корем.“

— О! Отново? — попита тя изненадано. — Мислех, че можем… — Умът й се изпълни с картини на чифтосването ни, лицата ни близо едно до друго, корем до корем.

„Хората правят такива неща?“

— През цялото време — каза ми. — Вие не го ли правите?

„Женската винаги се обяздва отзад.“

— О! Просто… — Сви рамене. — Щом така искаш. — Но мисълта я притесняваше. Чувстваше го студено. Безлично.

Не исках да мисли така.

„Ще го направим както ти харесва“, казах й. „Ще го опитаме.“ Погалих бузата й. „Преди ме обязди и беше различно. Мога да опитам различното отново.“

Тя се изчерви, но от мислите й бе ясно, че е щастлива от компромиса.

— Просто мислех, че ще е по-интимно по този начин. Ако не ти хареса, няма да го правим отново.

„Сигурен съм, че ще ми хареса“, уверих я и знаех, че е истина. Ще да ми хареса чифтосването с нея по всякакъв начин, който й допада. Това означаваше белязване на половинката ми и изпълване на тялото й със семето ми, без значение как бихме го направили.

Тя се усмихваше и легна на одеялата, след това повдигна ръка към мен. Изглеждаше прекрасна и мека по този начин, косата й бе разпиляна около главата й.

Прокарах леко нокти по едната й ръка и бедро, след това ги разтворих.

„Все още ли си мокра за мен?“

Почувствах срамежливостта й при този въпрос, но кимна. Нагласих тялото си между краката й, заставайки на четири крака и нагласяйки се над нея. Докосваше ме, докато я галех, ръцете й се движеха по гърдите ми. Хванах едното й бедро и прокарах ръка по гладката кожа. Тя веднага прехвърли крак около гърба ми и ме придърпа по-близо, докато членът ми не започнеше да се търка в меката плът на вагината й. Толкова бе нетърпелива, колкото бях и аз, моята Ема, и изръмжах от удоволствие при осъзнаването.

„Моята половинка“, изпратих й, чувствайки яростно, властно удоволствие при вида й под мен. Харесваше ми, защото така виждах мекото изражение на лицето й, виждах как гърдите й се повдигат и спадат от вълнение.

Хванах члена си с ръка и го насочих към топлината й, но не можех да устоя да не я подразня както тя правеше с мен. Прокарах главичката си през гънките й, навлажнявайки я със соковете й, и обичах звука от леките й викове.

„Готова ли си да приемеш семето ми?“, настоях, чувството на притежание нарастваше с всеки изминал миг. Горях от нетърпение да я бележа, да изпълня мекото й влагалище с освобождението си. Да оставя леките свивания на тялото й да ме изстискат и да вземе всичко, което имам да й давам.

— Моля те, Зохр — задъха се. — Имам нужда да си в мен.

Звукът от името ми на устните й бе очарователно еротично.

„Кажи го отново“, заповядах и потърках главичката на члена си по гънките й, по клитора й.

Тя се изви под мен, извиквайки.

— Зохр! Моля те!

„Искаш ли да те бележа?“

— Да!

„Да те изпълня? Да притежавам половинката си?“

— Вземи ме — каза ми нетърпеливо. — Твоя съм.

Отново прокарах главичката си по вагината й.

„Ти си моята половинка“, казах й яростно, чувството за собственост надви нуждата ми да я дразня. „Никой, освен мен, няма да докосва това. Никой, освен мен, няма да те бележи.“

— Само твоя — съгласи се нетърпеливо Ема. — Ти си единственият, който искам да докосвам. Завинаги.

Мислите й бяха изпълнени с истинност. Никога не бе била съблазнявана от друг мъжки преди мен. Аз бях единственият, задържал възхищението й, и изръмжах от удоволствие. Аз бях първият, който я докосва и щях да бъда единственият, белязал сладката горещина на вагината й.

С тази удовлетворяваща мисъл се настаних на входа й и влязох с едно яростно движение.

Тя извика, а от ума й се изливаше удоволствие. Простенах от интензивността на мислите й, дори докато влагалището й стискаше дължината ми.

Мислех си, че чувството от устата й е хубаво? Нищо не можеше да се сравни с хватката на тялото й. Можех да почувствам трептенията й от члена ми в нея. Подтикът да се излея почти ме надвиваше, но се концертирах върху задачата да я отведа до освобождението й. Щом извика за втори път, можех да я изпълня. Не по-рано.

„Добре ли се чувстваш?“, попитах я, докато бавно навлизах в тялото й отново. Хлъзгавото чувство, докато потъвах, бе най-задоволяващото усещане, което бях изпитвал някога. Тя простена в отговор и повдигна другия си крак, за да го преметне върху бедрата ми, и когато потънах отново, успях да стигна по-дълбоко от преди. Този път простенването ми си съвпадна с нейното.

— Чувствам го толкова голям — издиша, устните й се разтвориха в екстаз. — О, Зохр. Чувствам те толкова добре.

Изръмжах, защото думите й ме изпълниха с наслада. Харесваше ми, че можех да я удовлетворя с тялото си, че й харесваше да я докосвам толкова много, колкото и на мен. Тласнах отново и гърдите й подскочиха съблазнително от движението. Очарован се пресегнах за едната, докато забързвах ритъма, дразнейки зърното й.

Тя се изви и извика, тялото й се напрягаше под моето и можех да кажа, че удоволствието й се засилваше. Изръмжах собствената си нужда и тласнах няколко пъти в нея. Напрежението в тялото ми се засили, но концентрацията ми бе напълно върху нея. Само когато свършеше щях да получа собственото си удоволствие.

Вагината й се стегна около члена ми, треперейки, и тя простена, докато продължавах да си играя със зърната й. Устата й се отвори, очите й се затвориха, привлекателно близо бе до освобождението си. Изпращах й картини на гърдите й под ръцете ми, повтарящите се, постоянни тласъци на члена ми в топлото й тяло, удара на бедрата ни, когато се срещаха…

Тя свърши с вик, удоволствието се изливаше и препускаше през нея. Тялото й се извиваше и стягаше силно около мен, влагалището й ме стискаше още по-здраво. Въздухът изсвистя през гърлото ми и продължих да тласкам в нея, отново и отново, решен да удължа удоволствието й. От нейния ум се прехвърли в моя, вълна след вълна от съблазнително физическо удоволствие, докато тласках в нея.

Торбичката ми се стягаше и се отдадох на удоволствие, изпълвайки половинката си със семето си и оставих радостта от белязването й да мине през мен. Потреперих и паднах върху нея, лепкавата ни кожи се притиснаха, докато и двамата се задъхвахме.

Мислите й бяха зашеметени като моите. Бавно раздвижи ръката си и погали моята.

— Това беше ли добре за теб? По този начин?

Премахнах тежестта си от нея, за да не смажех малкото й тяло.

„Ще правим това често“, заявих. „Наслаждавах се да гледам лицето ти, докато свършваш.“

Тя въздъхна щастливо и когато легнах до нея, тя се бе навела и обвиваше ръцете си около врата ми, притискайки се към мен. Почувствах вълна от властно удоволствие и дълбоко вдишах аромата й. Мушнах ръка между бедрата й и почувствах колко мокра и лепкава е от семето ми, и го пъхнах обратно в нея, където принадлежи.

Моя.

След известно време се измихме с малко вода и лежахме в одеялата, дремейки и говорейки. Моята Ема бе сънлива, главата й почиваше на бедрото ми, докато смучеше една от захарните си пръчки и правеше планове. Драскаше човешките си думи на хартия с малка пръчка.

— Определено имаме нужда от бутилки — каза около захарната си пръчка. — И книга за направата на домашни оръжия. О, и да направим списък с всички места, които можем да превърнем в крепост. Магазин за военноморския флот, магазин за принадлежности за лов, магазин за хранителни стоки, магазин за принадлежности за къмпинг. — Замисли се за момент и написа отново. — Можем и да открием друг голям магазин наоколо, но не съм сигурна, че искаме да отидем толкова далеч. — Спря и го задраска. — По-важна е безопасността. Трябва да пътуваме нощем. Оооо, и олио. Можем да използваме доста, стига да намерим начин да го загряваме.

„Олио?“, попитах.

— Да. Четох книга, в която се казваше, че в средновековните замъци вдигали подвижните мостове достатъчно дълго, за да хванат в капан враговете при портата и изливали отгоре им врящо олио. Щом е достатъчно добро за рицари, значи ще стане и за нас. Плюс, че не е сложна технология. — Завъртя пръчката в устата си, мислейки. — Може би дори няма да ми е нужда книга за приготвянето на това, колкото книга за това как да стоваря повече средновековни неща върху тях. Хмм.

„Искаш да направиш това?“, попитах любопитно. Махнах косата от лицето й, без да мога да устоя да не я докосвах. Умът й гъмжеше от мисли, всички интересно жестоки. „Нещата, за които говориш, са бавни, мъчителни методи за нараняване на врага. Сигурна ли си, че е приемливо за теб да правиш такива неща?“

Тя се обърна и ме погледна. Устата й бе ярко розова от пръчката и дъхът й миришеше сладко. Очите й блестяха ентусиазирано.

— Шегуваш ли се? Хората на Азар мислят да тръгнат след нас. Няма да стоя и да чакам да ни открият. Ще изгоря тези задници.

Ах, моята сладка, кръвожадна половинка. Бях удовлетворен.

Глава 29
Ема

Три седмици никога не бяха изминавали толкова бързо.

Или толкова щастливо.

Свирках си, докато натъпквах парцал в пълна с олио бутилка, правейки още един домашен коктейл Молотов, който да добавех към колекцията. Дъвчех една от последните си захарни пръчки и жалеех, че не успявах да се сдържа с тях. Трябваше да ги разпределя така, че да ми стигнат за години.

„Алчна си“, дойде дразнещият глас. „Предупредих те.“

— Предупреди-мредупреди — промърморих на глас, но се усмихвах. Зохр наистина ме предупреди. Просто… не можах да се спра. Обичах захарта прекалено много, за да се забавя. — Поне захарните пръчки изтраяха няколко седмици — казах му.

„Истина. Изяде цялата торта за една нощ.“

— Трябваше. Щеше да изсъхне веднъж щом махнех вакуумната опаковка.

„Ха. Извинения.“

Така е, измислях си добри извинения. Излизаше, че ги обичах почти толкова, колкото и торта. — Срамота, че не успя да ми намериш още — намекнах аз.

„Казах ти, че ще намеря още, но ти каза, че това място е по-безопасно.“

По дяволите. Мразя, когато е прав.

Вярно беше, че сегашният ни дом бе далеч по-безопасен, дори да не е толкова вълнуващ като магазина. Намирахме се в стар автомобилен сервиз, снабден с лифтове, няколко асансьора и всичко останало. Причината да сме толкова защитени? Малко прозорци. Всъщност нямаше никакви. Първото нещо, което направих, когато дойдохме, беше да заключа асансьорите с вериги от вътрешната страна и заварих всички отвори.

Е, не точно аз. Зохр го направи, след като бе огнедишащ и така нататък. След като това беше подсигурено, продължихме да обикаляме, правейки мястото наше прикритие. Имах стълба, която водеше до покрива, превърнат в нещо подобно на място за отдих. Декорирано беше с маса и столове под чадър, купчина книги и бинокли. Ходехме там, когато времето бе прекалено горещо, за да се стои вътре и беше недраконов ден.

Дори бях направила дебело, удобно легло с матрак (от близкия магазин за матраци), възглавници и всички здрави одеяла, които можах да намеря. Имаше работеща мивка, дупка, която можехме да използваме за барбекю, и ако това не е най-удобното или атрактивно място, нямаше значение, защото никой не можеше да влезе в сградата, без да разберем.

„Приключи ли с лова?“, изпратих му.

„Ще се върна скоро, обещавам.“ Мислите му бяха пълни с коза и прясно месо.

„Донеси ми пиле, ако видиш някое“, отговорих. „Вчера имаше цяло ято, вървящо по улицата.“

„Ще донеса.“

„Да се върнеш бързо“, казах му и му изпратих няколко секси мисли. „Половинката ти е самотна.“

Практически можех да чуя удовлетвореното му ръмжене.

Истината беше, че това, което казах, не бе лъжа. Бях самотна, когато го нямаше. Интересно как преди винаги съм се гордеела, че нямам нужда от никого. Че бях по-щастлива сама. Тези дни отдавна бяха минало. Обожавах Зохр и да прекарвам времето си с него бе една от най-големите радости. Обичах да докосвам ума му и да споделям случайни мисли или усмивка. Смееше се на всичките ми глупави шеги. Обичаше да ми помага с въоръжаването. Четяхме книги заедно, играехме на карти — и се натискахме.

Доста.

Бях влюбена. Бях щастлива и всичко, от което имах нужда, бе той. Нищо, освен Зохр, не бе важно… което обясняваше защо съм толкова решена да направя това място възможно най-безопасно за нас.

Така че малкият ни „дом“ повече приличаше на бъркотия, отколкото на удобно местенце за живеене. Идеята за това бе моя, не негова. Той му беше казал, че ако живеехме като драконите, щеше избере някое място нависоко и да ни настани в гнездо, но тъй като не можеше да лети, а аз не съм съгласна да изкачвам хиляди стъпала, само за да стигна до дома ни, тази идея бе отпаднала. След като се налагаше да търсим подслон на земята, се стараех да бъдем възможно най-защитени.

Малкият ни гараж вече не беше ни най-малко привлекателен за външните хора.

Периметърът бе напълно ограден и барикадиран. Това ни бе отнело няколко дни, но имахме бодлива ограда покриваща цялата сграда и паркинга. Навсякъде имаше наслагани шипове и счупено стъкло, с изключение на мястото ни за „приземяване“. След като предната врата бе заварена, единственият начин да се влезе и излезе бе през дупката на покрива. Зохр ме носеше на гърба си, а ако се наложеше да изляза сама, имах стълба за спешни случаи, която можех да спусна от едната страна на сградата.

Имах и няколко детински капана. Кофи бяха наредени по ръбовете на сградата, готови да се излеят гвоздеи или счупено стъкло, ако някой се приближи прекалено близо. Бях опънала корди, свързани със звънчета, които да сигнализират, ако някой се появи и раздвижи въздуха. През последната седмица барикадирахме близките улици, придвижвайки счупени коли, за да блокираме пътя, така че никой да не може да дойде дори с мотор насам.

Никой не можеше да се приближи към нас, без да разберем, и работехме здраво по въоръжаването вътре, така че дори ако някой се дойдеше, да бъдем готови. Имах пистолети, ножове, домашно направени коктейли Молотов и няколко доста гадни инструмента, които да хвърля по някого, ако се появи. Ако хората на Азар дойдеха, ние щяхме да сме готови. В това отношение бяхме в безопасност.

Драконите обаче бяха тези, които ме притесняваха.

Можех да ни защитавам — или да се опитам — от злите на земята. Знаех как да държа хората настрани. Но драконите? Те бяха проблем. И този проблем ставаше все по-голям с всеки изминал ден.

Предполагаше се, че драконите са предсказуеми. Те следваха схеми. Мъжките — златните „кралски“ дракони — атакуваха на всеки три дни. Женските — червените — атакуваха седмица и изчезваха за три седмици след това. Всеки След имаше умствен календар и знаеше кога е ден за драконова атака. Те бяха по-редовни от цикъла ми.

Откакто се „чифтосах“ със Зохр, забелязах липсата на летящи златни дракони. Миналият ден го попитах и той ми отговори, че е защото помирисват мъжки с половинката си и инстинктът им ги предупреждава, заедно с менталния „антипатичен“ сигнал на Зохр, който изпращаше. Което поне за мен, беше идеално — колкото по-малко дракони ни атакуваха, толкова по-добре.

Просто… напоследък виждах все повече червени. Обикновено не се виждаха такива в небето, освен ако не е време за горящата седмица. Криеха се или избягваха градовете, нещо такова. Не знаех подробностите, нито пък Зохр, казвайки, че инстинктите им са различни от неговите. Добре, можех да живея с това. Но този инстинкт не обясняваше защо напоследък ги виждах да патрулират в небето. Първоначално си мислех, че ни търсеха. Плъзгаха се в небето, въртяха се, но Зохр ми каза, че не се опитват да постигнат умствен контакт. Никога не летяха прекалено близо, за да ни помиришат.

Зохр се тревожеше, че се опитваха да отидат до Разрива.

Мен също ме притесняваше. Всеки път, когато червено изчезваше в облаците и не се връщаше, се тревожех, че съм видяла дракон, който просто е паднал към смъртта си някъде на хоризонта.

Но и не мислех, че е една и съща червена. Имаше поне две, може би и три. Можех да се закълна, че една прелетя достатъчно близо, за да видя очите й, и мислех, че са със странния, пуст сив цвят на Азар и неговия умствен контрол. Това ме уплаши повече от всичко. Ами ако криеше армия от зомбирани дракони и това е просто дълго разиграване? Ами ако се опитваше да ме накара да се почувствам в безопасност, само защото не летят ниско, и един ден просто се появи цяло ято и ни притисне към стената?

Не бях напълно сигурна какво да правя, освен да се надявам някой ден да се натъкна на огнеупорен костюм и да не се налага да го използвам.

„Ема! Ема! Ела на покрива!“

Оставих буркана с кисели краставички, който се опитвах да отворя (с клещи, защото капачките със седемгодишен изтекъл срок са зверове) и избърсах ръце.

„Малко съм заета, бейби. Не може ли да почака?“

„Не. Не може.“ В мислите му се долавяше въодушевление и това попречи на паниката да се надигне в гърдите ми…

„Добре тогава. Иидвам.“ Грабнах стълбата и се покачих на покрива, след това продължих по въжената стълба, която стигаше до останалата част на високия покрив. Изтеглих се към вратата, която в момента бе отворена, и след това на покрива. Изтупвайки праха от дрехите си се изправих и вдигнах ръка към челото си, оглеждайки небето, преди да се придвижа към ръба, просто за всеки случай.

Един дракон се плъзна от покрива на близка сграда и сърцето ми спря. Тръпки пропълзяха по гърба ми и не можех да се движа, от ужаса сковал крайниците ми. Толкова близо…

Драконът наклони леко крила, нагласяйки се към вятъра, и се разклати. Силно.

„Зохр?“, изпратих изненадана. „Това ти ли си?“

„Друг би ли направил това?“ Издуха огън от ноздрите си, въртейки бавно глава в посока на часовниковата стрелка. Докато гледах, пушекът оформи кръг, през който той прелетя секунда след това.

Засмях се, пляскайки с ръце.

„Глупак! Упражнявал си това, нали?“

„Пушекът или летенето?“ Гласът му е самодоволен, докато се приближаваше към ръба на сградата и се завъртя за приземяване. Не обърнах внимание на факта, че кацането му е малко трудно и крилата му трепереха, и можех да забележа, че разпъването им е с усилие, докато ги прибираше към тялото си. Летеше и това е най-важното.

— И двете — извиках радостна. — Страхотен си! Не мога да повярвам! Да летиш отново само след няколко седмици!

„Масажите на крилете помогнаха“, каза ми гордо и разтегна едното, за да мога да го погледна. Белязаната плът се надигаше нагоре-надолу по дължината на крилото му и никога нямаше да бъдат отново красиви. Все още изглеждаха набръчкани и по-малки, отколкото трябва.

Нямаше значение. Той летеше.

„Предимно се нося“, поправи ме той. „И не на дълги разстояния. Но ако продължим с масажирането им всяка вечер и практикувам летенето си, мисля, че ще мога да се възстановя.“

— Това е невероятно! Толкова съм горда! — Всички тези часове работа и бутилки лосион си струваха. Преливах от радост. Толкова бе силен, истински боец. А аз бях така щастлива за него. — Адски бързо се възстанови, бейби. Но не искам да се претовариш.

„Крилата ме болят“, призна той. „Но е хубава болка и това последното, което ще правя днес. Утре ще отида малко по-далеч.“ Драконът се наведе, търкайки глава в едното ми рамо, и ме погледна с въртящите си златни очи. „Изненадах ли те?“

Изсумтях.

— Изненада не е думата. Още малко и щеше да се наложи да си сменя бельото.

„Ха. Лъжа. Ти не носиш бельо.“

— Ти ще знаеш — казах му, навивайки на пръста си къдрица коса. Лесно бе да се флиртува с него, след като вече имахме няколко седмици, за да свикнем един с друг — и да правим наистина страхотен секс. Колкото повече се опознавахме, толкова повече имах чувството, че сме един за друг. Той имаше същата смесица от черен хумор и практичност, които имах и аз. Целуваше се като дявол, хранеше ме и ме обгрижваше, сякаш не съществуваше нищо друго на света, и никога не ме притискаше да му дам повече, отколкото мога. На практика бях уверена, че той е най-съвършеното същество. Радвах се, че се открихме, дори това да беше при най-отвратителните обстоятелства.

Понякога се чувствах почти нелоялна към човешката раса за това си мислене. Но може би ако повечето хора имаха Зохр в живота си, биха ме разбрали.

Той изпусна малко огън от ноздрите си и наведе голямата си, котешкоподобна глава наляво-надясно, сякаш е горд от себе си. Трябваше да е. На практика се издувах от това колко горда съм с него в момента.

— Та каква награда получава дракон при такъв прогрес? — подразних го, захапвайки игриво устна и поглеждайки го с най-страстния си поглед.

„Каквото си пожелае“, каза ми Зохр и голямото му, златно тяло сякаш се сви, мускулите му се напрегнаха. След това за секунда драконът изчезна и моят гол, прекрасен златен мъж вървеше към мен, дългата му коса трептеше от вятъра, с котешка усмивка на лицето си. Погледна ме с най-властния си, невероятен поглед, и това ме накара да потреперя от очакване. Дойде до мен и ме придърпа към себе си…

И спря, накланяйки глава и поглеждайки небето.

„Какво има?“, попитах, страхувайки се да проговоря на глас.

„Друг дракон“, отговори ми. „Далечен. Женски.“

„Опитва ли се да се свърже?“ Сега бях разтревожена. Не вярвах на Азар и хората му, и бяха минали дни, откакто видяхме — или чухме — наблизо мотори. Тихи са, а тишината при група шумни мъже е винаги лош знак. Това ме тревожеше.

„Не. Не е заинтересована от присъствието ми. Няма нищо там, никакъв отговор на предупреждението ми, нищо.“

Обърнах се и огледах небето, а Зохр ме посочи в далечината едно петно. Дракон. Прелиташе напред-назад и изчезваше.

— Знаеш ли какво прави? — попитах го.

„Не. Искаш ли да се опитам да я достигна и да видя?“

Поклатих глава. Това бе последното, което исках. За сега сме в безопасност, въпреки че да не знаеш какво става бе проблем.

— Какво да правим? — попитах. — Не ми харесва. Не знам какво да мисля.

Той сложи ръка на рамото ми. Топла е, успокояваща. Още едно прекрасно нещо, което никога не бях осъзнала, че ми липсва — че могат да те успокоят с едно докосване и да накарат тревогите ти да изглеждат по-малки.

„Продължаваме както преди. Оставаме бдителни и ще наблюдаваме. Ще работя върху крилете си, и когато заздравеят напълно за мен няма да е опасно, ако си на гърба ми, така ще можем да отлетим надалеч от тук и от Азар.“

Кимнах, докосвайки ръката му. Продължавахме да се борим. Предполагах, че можем да направим само това. Мразех да се чувствам толкова безпомощна. Не ми харесваше да чакам врага да удари. Предпочитах аз да съм тази, която напада.

„Аз също, но няма да те поставя в опасност.“ Устата му се плъзна по ухото ми. „Не ми харесва да измъчват хората ми, но дори не знам дали са все още мои хора. Няма никой в това тяло. Никой, с когото да се свържа. Не помня нищо от дългите години, когато бях полудял. Не е нищо повече от размазан, лош сън. Не помня кой или какво бях, преди да те подуша. Ако има нещо, което да те успокои, знай, че те не са наясно със случващото се.“

Прав бе. Не ми харесваше, но не можех да го променя. Поне не ги болеше. Или не бяха наясно, че ги боли. Ъх. Не знаех дали това правеше нещата по-добри или по-лоши.

Което и да е, определено развали настроението. Цялата игривост и радост от краткия летеж на Зохр изчезнаха от червеното петно в небето.

Глава 30
Зохр

Сънувам, мисля.

Изправих се в гнездото си, крайниците ми бяха преплетени с тези на половинката ми. Ема все още спеше, свита на горещите пясъци на леглото ни. Оставих я и отидох до скалистия ръб на дома си, на гнездото си. Погледнах в далечината и видях гнездата на други Драконѝ, подредени по стените на стръмните скали. Зад тях има планини, топлата, набраздена повърхност на всяка една белязана от случайни тъмни петна, които ми показваха, че има гнездо там, друго семейство. Повдигнах ръка към очите си, закривайки ги от ярката светлина, и погледнах към другите, докато се издигаха във въздуха в бойна форма. Небесата имаха топъл червеникав отблясък, далеч надолу имаше огромно море от пясък. Вятърът довяваше сладкият мирис на земя, топлината от мускусната миризма на половинката ми и далечните звуци на другар Драконѝ. Някой изрева поздрав, на който беше отговорено с радост.

Красиво и познато е, и в гърлото ми се оформи възел от копнеж. Дом. Това е дом.

„Зохр?“ Сънливият глас на Ема ме извика, но не можех да се отвърна от красотата на сцената пред мен. Дом. Толкова много ми липсваше. Нямаше значение, че е само сън. Исках да се насладя по-дълго на момента. След миг усетих топлата й длан на ръката си. „Какво правиш?“

„Хората ми“, казах й. „Те са тук. Добре са.“ Вгледах се в небето с изумление. Красиво.

„Сънуваш“, каза ми. „Събуди се.“

Скоро. Имаше достатъчно време за това. За сега исках просто да дишам въздуха от моя дом.

„Ела при мен“, повика ме глас в главата ми. „Присъедини се към мен.“

Гласът е едновременно познат и непознат. Изпълни ме с копнеж и тревога едновременно. Кой е? Някой от дома ми? Стар спомен, който съм забравил? Трябва да разбера.

„Ще се върна“, казах на половинката си. Промених се в бойната си форма и се издигнах.

„Не, Зохр! Стой с мен!“

„Чакай ме“, отговорих й. „Ще се върна скоро.“ Но трябва да открия на кого принадлежи гласа. Кой ме викаше? Картина се появи в ума ми, на женска с червеникавозлатно кожа и дълга коса и меки, меки очи. Това ли е тя? Коя е? Откъде я познавам?

Нагодих се към въздуха и разперих криле. Чувствах ги добре. Силни. Летях над планините, търсейки… нещо. По-високо и по-високо, летях над планините, докато не са далеч под мен. От другата страна имаше зеленина. Толкова много зелено. Гледката ме разтревожи, както и миризмата. Салорианци. Познавах това място. Салора, земята на умствените господари. Наведох криле и се снижих, докато можех да виждам разлистените дървета и свежата зеленина, да подуша мократа пръст. От дърветата се издигаха бели мраморни сгради, издълбани в неестествени фигури. Приличаха на сложени един над друг квадрати, докато оформят пирамида, и ги намразих инстинктивно. Изглеждаха сурови и студени, не в хармония със земята и изпъкваха като заплетени тръни след одеялото от зеленина.

Летях по-ниско, любопитен. Нещо в това ми създаваше грешно чувство, но не знаех какво. Всичко, което знам, е, че това място държи отговорите, които търсех.

„Зохр?“ Гласът на Ема е притеснен. „Зохр? Там ли си?“

Исках да отговоря на половинката си, но тогава я видях. Женската, чието лице ми изглеждаше познато и непознато. Стоеше на върха на една от странните пирамиди на салорианците, косата й се вееше около тялото й като една от кожите, които Ема обличаше. Женската погледна нагоре към небето, видя ме и се спуснах, защото я познавах. Знаех коя е…

Докато се приземявах се промених в двукраката си форма и се поклоних в краката й. Сега помнех.

Моята кралица.

Умът й се пресегна към моя, поздравявайки ме.

„Ела при мен“, каза отново.

Пресегнах се с ума си, за да й кажа, че съм тук. Свързах мислите си с нейните и се изправих. Очите ни се срещнаха и…

Нейните са сиви. Сивото на салорианците. Сивото на умствения контрол. Сивото на капана.

Сега помня. Помня защо да видя кралицата ме изпълваше с такава тъга и ярост. Тя е пленница на салорианците, умът й е покварен от тях. Ако тя е тази, която ни хваща…

„И сега си мой.“

Азар.

Глава 31
Ема

„Дом. Това е дом.“

Меланхоличните, силни мисли на Зохр ме събудиха. Седнах в леглото и сложих ръка на рамото му. Не виждах лицето му, но умът му препускаше от много картини. Пустини. Планини. Дом. Подскочи в леглото, тялото му трепереше.

Побутнах го леко.

— Зохр? Какво правиш?

„Хората ми.“, каза ми. „Те са тук. Добре са.“

— Сънуваш — отговорих му, чувствайки се виновна. Горкият. — Събуди се.

Но мислите му само станаха по-дълбоки и по-интензивни. Търсеше нещо и това ме притесни. Гледах го как се извива неспокойно в одеялата, и когато отново докоснах ръката му, той се стегна, все още хванат в съня си — или кошмара.

„Ще се върна.“

Ще се върне? Къде си мисли, че ще ходи?

— Не, Зохр. — Сега бях разтревожена, особено след като картините на красивата, тъжна жена изпълниха ума му. Почувствах острието на ревността при вида й в мислите му, но в тях нямаше привързаност, само любопитство. Викаше го.

Започнах да се притеснявам. Това не е обикновен сън.

— Остани с мен! — извиках го, разтърсвайки рамото му. Не ми харесваше това. Не ми харесваше как мислите му са гъсти и почти като… сироп. Сякаш са объркани… или някой го обърква.

О, не.

„Чакай ме. Ще се върна скоро.“

„Зохр?“, изпратих. Паникьосвах се. Този път го раздрусах по-силно, опитвайки се да го събудя от неестествения му сън. „Зохр? Там ли си?“

Очите му се отвориха. Нямаше топло злато в тях, нито пък проблемното черно. Те са абсолютно сиви.

Мамка му.

— Зохр? — опитах отново. — Буден ли си, бейби? — Докоснах с ума си неговия, чакайки умственото погалване, което винаги следваше. Дори в съня си отговаряше на менталното ми докосване. Това бе едно от най-успокояващите неща, което намирах в него, и знаех, че винаги е с мен.

Но този път не срещнах нищо.

Преглътнах паниката си. Някак си Азар се е докопал до него.

— Зохр. Говори с мен. Моля те.

Драконът ми седна с този празен поглед. Стана на крака, игнорирайки докосванията ми, и се отдалечи, само за да се промени в драконова форма. Главата му се наклони и огледа вратата, водеща към покрива. Бе достатъчно голяма за човек и Зохр можеше да минава през нея, когато бе в човешка форма. Той се поколеба за момент и удари голямото си тяло в покрива.

Изкрещях. Закрих главата си с ръце, когато заваляха отломки. Можех да чуя Зохр да драска с ноктите си и когато погледнах нагоре, той успя да мине през дупката, която създаде. Тогава, с извиване на опашката си, скочи от покрива и изчезна от полезрението ми.

„Не! Зохр!“, извиках. Не можех да го оставя да изчезне. Ако го направеше, никога повече нямаше да го видя. Трябваше да го спра, но не знаех как. Да нараня крилата му? Боже, не, не можех да му го причиня. Но ако това е единственият избор? Агонизирайки грабнах чантата си и я прехвърлих през рамо, без да ме е грижа, че съм гола. Нямах време да се обличам. Пъхнах краката си в подплатените си чехли и изпълзях по развалините на това, което беше наш дом.

За щастие кофите с гвоздеи и счупени стъкла не бяха съборени. Успях да издърпам високата стълба под развалините и да я вдигна. Подът не бе гладък, но не ме интересуваше. Изкачих се по клатещата се стълба и хванах парче от счупения покрив, прехвърляйки се отгоре. Препънах се към ръба на сградата и се хванах за циментовия ръб, оглеждайки звездното небе, търсейки дракона си.

— ЗОХР! — изкрещях в нощта. — Къде си?

Инстинктът ме накара да се обърна и когато погледнах на юг, видях очертанията на дракона ми на фона на нощното небе. Летеше, което накара сърцето ми да забие по-бързо — и ме ужаси. Разклати се и крилете му се поколебаха, преди да се спусне странно към земята. Задържах дъха си, чакайки да видя какво ще направи. Да видя дали ще се обърне и ще си възвърне сетивата си. Вместо това той продължи да се отдалечава на юг.

Към скривалището на Азар.

— Зохр! — извиках отново и хванах въжената стълба, спускайки я отстрани на сградата. Заслизах надолу — е, повече падах, отколкото слизах — и успях да охлузя дланите си. Не ме интересуваше. Важното бе да стигна до моя дракон. Побягнах надолу по улицата към него, колкото бързо можеха да ме носят краката ми. Изкачих се по колите, блокиращи улицата, избягвайки бодливата тел и местата, където знаех, че съм поставила жици. Сега ми се искаше да не бях се сещала да покрия толкова много място с капани, защото ме забавяше и нямаше да успея да настигна Зохр, ако отново полетеше.

„Изчакай ме“, опитах се да изпратя. „Не отивай!“

Нямаше отговор. Нямаше връзка, нищо. Сякаш изобщо не е била там. Мисълта ме ужасяваше.

Той разтвори криле, подскочи леко и въздухът излезе от дробовете ми. Но не се издигна. Крилете му се прибраха към гърба и продължи да върви през разбитите улици, без да се отклонява от посоката.

Най-накрая го настигнах, задъхвайки се, и отидох до него. Когато не показа признаци, че ме познава, сложих ръка на големия преден крак на Зохр.

— Хей. Хей! Там ли си? Бейби? Аз съм, Ема!

Нищо. Дори не ме погледна.

Преглътнах раздразнението и ужаса си и го ударих силно.

— Ей! Земята до дракона! Ела, ако обичаш!

Сякаш не бях там. Предполагам, че ако запаля крилете му, ще продължи, без да забележи. Азар превърна възлюбения ми дракон в зомби. Не знаех какво да правя. Преглътнах сълзи на раздразнение. Нямаше да се предам. Нямаше да го загубя. Не можех.

Игнорирайки предпазливостта пробягах няколко крачки напред и застанах на пътя на дракона. Разтворих широко ръце, опитвайки се да се направя по-голяма блокировка на пътя. Не бях нищо повече от боклук за него, но се надявах някакъв инстинкт да се появи, докато се приближаваше към мен.

Тогава, на сантиметър-два, преди да мине през мен, Зохр спря. Въздъхнах от облекчение, чакайки главата му да се наведе, за да може да ме разпознае. Но той само спря, измести се настрани и ме подмина. Е, по дяволите. Отново го надбягах и направих същото нещо, разтваряйки ръце и блокирайки пътя. Този път, преди да успее да ме заобиколи, притиснах ръце и буза към люспите му, прегръщайки го силно.

— Зохр, моля те — прошепнах. — Трябва да си там.

Драконът спря. Нямаше отговор, но и не се движеше.

Не можах да го предотвратя. Чувствах се толкова раздразнена, безпомощна и самотна, че се разплаках.

— Каза, че никога няма да ме оставиш — изплаках. — Каза ми, че ще сме заедно завинаги, помниш ли? Не можеш да ме оставиш. Не и така.

Почувствах трепет в голямото му тяло.

Обнадеждена се пресегнах към ума му. Първо нямаше нищо, освен чернота, след това нещо се върна на мястото си като ластик. Голямата глава се наведе и сивото изчезна от очите му. Наведе се и подуши косата ми.

„Ема?“

Заплаках още повече.

„Аз съм“, казах му. „Ти ли си?“

„Защо сме навън?“ Побутна ме с нос, търкайки муцуната си по ръката и рамото ми. „Защо не си покрита? Защо от очите ти тече тъжна вода?“

— Не помниш какво се случи? — попитах го любопитна. Изтрих сълзите си с основата на дланта си и отново го прегърнах, все още разтревожена, че ще се превърне в зомби отново.

„Всичко, което помня, е, че ти спеше до мен. Сложи студените си крака върху моите. После… нищо.“

Наполовина се засмях, наполовина се разплаках при това.

— Сънуваше планини. Тогава нещо се случи в съня ти и Азар превзе ума ти. Игнорира ме и сякаш не беше там изобщо, когато се опитах да докосна ума ти. — Правех го сега, само за да се уверя, че е добре, и съм облекчена, когато умственото му потвърждение мина през мен. Там е. — Изчезна и започна да отлиташ. Когато крилете ти отказаха, продължи вървейки. Не мисля, че щеше да спреш. — Почувствах гърлото ми да се затваря, сълзите ми бяха готови да потекат отново.

Той погали носа си в мен още веднъж и след секунда е в човешка форма и големите му ръце обвиха раменете ми, държейки ме здраво.

„Моята Ема. Много съжалявам.“ Мислите му бяха озадачени и разтревожени. „Не разбирам как е успял да докосне ума ми. Трябва да ме е заблудил в съня ми.“

Притиснах се към топлото му, успокояващо тяло.

— Трябва да изчезнем — прошепнах. — Не искам да опита отново. — Ако не успеех да стигна до него втори път… самата мисъл ме ужасяваше.

„Ще се махнем от това място“, увери ме той.

— Сега?

„Сега, освен ако не искаш да се върнем и да вземем нещата ти?“

Поклатих глава. Имах чантата на гърба си. В нея се намираха основните неща и резервни дрехи. Всичко останало не си заслужаваше риска. Нямаше значение, че работех седмици наред да направя мястото безопасно или че имах складирана храна. Майната й. Единственото важно нещо бе драконът ми.

Това беше в разрез с всички правила, които Джак ме бе учил, но вече не ме беше грижа. Зохр бе всичко, което има значение. Останалото бе просто… вещ. Е, вещи за оцеляване, но винаги можех да намеря още. Никога нямаше да намеря друг Зохр.

„Нека да тръгваме още сега“, казах му и веднага развалих внушението на думите си, притискайки устни до неговите и целувайки го пламенно.

Той отвърна на целувката, езикът му се плъзна по моя, умът му докосна моя.

„Тук съм, половинке. Всичко е наред.“

Но имаше следа от тревога в мислите му.

Знанието, че е разтревожен, увеличи нервността ми. Не знаех какво можехме да направим, за да спрем Азар, освен да го убием. Не знаех дали ще можем да се приближим достатъчно, за да го направим. Не и след като Зохр бе уязвим за умствения му контрол. Не и без възможността да лети. Трябваше ни помощ.

Замислих се за Саша и драконът й, Дакх. Не я бях виждала — или приятелката й, която язди дракон — от нощта, в която Саша се измъкна и Бойд умря. Може би бе време да ги посетим. Може би те ще знаят как да спра Азар и умствения му контрол.

Може би, в края на краищата, няма да можем да се справим сами.

Зохр

Почувствах лекия натиск на коленете на половинката си върху раменете си, ръцете й на врата ми, и се опитах да не се възбуждам от усещането от кожата й срещу люспите ми. Сега не бе времето за това.

Ема се прозя на гърба ми и почувствах мислите й да се размиват от изтощение. Зората наближаваше и вървяхме от часове — или по-скоро аз вървях от часове през улиците на града, насочвайки се към най-високите сгради, онези, които приличаха на насочени към небето шипове. Бяха близо до човешкия кошер, който не ме интересуваше, но там трябваше да са приятелите на половинката ми, за които ми каза.

Затова трябваше да отидем там.

„Искаш ли да си починеш?“, попитах моята Ема, когато се наведе напред и притисна буза към врата ми. Опитах се да забавя движенията си, за да не я друсам много. „Изтощена си.“

— Добре съм — отговори през прозявка. — Не искам да спираме.

„Мога да вървя, докато спиш.“

— Не, искам да остана будна. Ще ти правя компания. — Мислите й станаха фалшиво радостни и потупа врата ми. — Да ти кажа ли за първия път, когато Джак учи мен и Бойд на математика? — Почувствах безпокойството в мислите й въпреки изтощението й. Тревожеше се, че ако заспи, ще ме загуби отново. Че отново ще попадна под заклинанието на Азар.

Разбирах страха й. И аз се тревожех за това. Но не можех да оставя половинката си да се поставя в опасност заради мен. Трябваше да намерим другите, и то скоро.

„Не са нужни истории“, казах й, усещайки, че е прекалено уморена, за да разкаже историята си. „Просто докосвай ума ми.“

Тя го направи, изпращайки ми сънлива привързаност. Погалих я с мислите си и повдигнах носа си, търсейки миризми. Колкото повече се приближавахме към човешкия кошер, толкова повече се усилваше миризмата и ставаше все по-трудна за различаване. Не мисля, че съм идвал в тази посока преди. Дори сега караше люспите ми да ме сърбят и ми се искаше да се обърна и да си тръгна. Не разбирах как другите Драконѝ можеха да живеят в такава близост до толкова много миришещи човеци. Може би с времето се свикваше.

Носът ми потръпна при мисълта.

Усетих нова миризма във въздуха. Вдишах я в същия момент, в който получих умствено предупреждение. Наблизо живееше чифтосана двойка. Значи трябваше да сме близо. Само половинка можеше да направи мислите на Драконѝ ясни в този свят, значи трябваше да са тези, които търсим.

„Подушвам някого“, казах на моята Ема. „Изпрати ми предупреждението си. Да го поздравя ли?“

— Нервна съм — отговори ми, изправяйки се. Всяка следа от сънливост изчезна и тялото й потрепваше от тревога. — Не знаем дали не е друг трик на Азар. Не докосвай ума на никой друг, освен моя, освен ако не сме сигурни, че е безопасно. — Ръката й потупа врата ми. — Имам по-добра идея.

„Така ли?“

— Да. Фойерверки.

Глава 32
Зохр

След известно време половинката ми стоеше до мен, потискайки прозявка зад ръката си, докато гледахме розовата, бяла и синя декорация на утрешното небе. Звукът, който правеха, бе оглушителен, сякаш разтърсваше самия въздух около нас. Беше умна да предложи това; никой наблизо живеещ дракон нямаше да може да игнорира подобни звуци.

— Това трябва да е достатъчно, за да събуди квартала — каза ми. — Стискай палци единствените ни посетители да са тези, които искаме, а не от неприятния вид.

И наистина, почувствах размърдване на мисли в края на ума си. Второ присъствие се присъедини към първото. Друг мъжки. И двамата се опитваха да се пресегнат към мен — и да ме изгонят, — но ги игнорирах. Щеше да се наложи да долетят до нас, за да видят кои сме.

Минути минаха и Ема тревожно загриза нокътя на палеца си.

— Мислиш ли, че идват? Да запаля ли още?

Подуших и миризмата на мъжки Драконѝ стана по-силна. Придружаваше я миризмата на човек — чифтосана женска, комбинирана с мъжкия така, както моята е комбинирана с тази на Ема.

„Подушвам някой да идва“, казах на половинката си. „Ще са тук скоро.“

За моя изненада тя бухна косата си и приглади дрехите си.

— Добре ли изглеждам? Не приличам на скитник, нали?

„Изглеждаш добре. Защо?“

— Типичен мъж — промърмори и потупа предния ми крак. — Защото приятелката ми идва и не искам да си мисли, че съм разчорлена бъркотия. Искам да изглеждам така, сякаш държа работата под контрол.

„Какво е работа под контрол?“, побутнах я любопитно. „Не разбирам.“

Тя прокара пръсти през косата си там, където я бях бутнал.

— Просто израз. Не трябва ли да се промениш в двукраката си форма?

„Не“, казах й твърдо. „Така мога да те защитавам по-добре.“

— Да се надяваме, че няма да е нужно, но имаш право. Може би трябва да запазим голите екстри за втората среща.

Сега говореше още неразбираеми неща. Преди да успея да коментирам, въздухът натежа от миризми — и предупреждения — и инстинктивно разтворих защитнически крило пред половинката си.

„Идват. Стой до мен.“

Тя си пое дъх и посочи.

— Виждам ги.

На хоризонта имаше златно петно, непрекъснато нарастващо. Драконът долетя по-близо до нас и можех да видя ездача на гърба му, покрит с много от странните кожи, които моята Ема обичаше да носи по тялото си. Тази не ги носеше само на торса си, но по цялата си форма, дори главата. Много странно. Огледах мъжкия Драконѝ, докато се приближаваше, чудейки се дали ще го разпозная. Дали няма да се завърне някой спомен и да видя лицето на познат воин. Но драконът, който ми изпращаше предупреждение, е непознат. Имаше горда рогата яка и белег на муцуната си, доказателство за спечелена в миналото битка. На тялото му, през гърдите, видях неща, приличащи на въжета, които се кръстосваха по люспите му, и когато се приземи недалеч, осъзнах, че някак си е завързал женската си за гърба си.

Много странно.

Наведох глава и издадох предупредително ръмжене при предизвикателството му. Почувствах ума му да се плъзга по моя, опитвайки се да се включи в мислите ми, но не можех да му позволя контакт. Очите му се присвиха, минавайки от предупредителна смесица от златно и черно към почти черно. Виждаше ме като заплаха. Мирисът му се промени към ядосан.

Оголих зъби, придвижвайки се малко по-напред, за да мога да прикрия Ема. Не ме интересуваше колко ще се ядоса; нямаше дори да я погледне, ако тя не пожелае.

Половинката ми сложи ръка до устата си и извика.

— Саша, ти ли си?

„Стой назад“, предупредих Ема, когато се опита да мине напред.

— Бейби, всичко е наред. Това е Дакх, нали? И Саша?

„Не знам. Не говоря с тях.“

— Кой е там? — извика женски глас. Почувствах изненадата на моята половинка от звука на женския глас — не е Саша. Женската на гърба на дракона издърпа кожата от главата си — шапка, ми казаха мислите на Ема — и разкри яркочервена коса.

Ема бутна крилото, което бях прострял пред нея.

— Бейби, пусни ме. Сериозно.

„Не.“

Тя въздъхна.

— Хайде, chacho. Успокой се. — Бутна крилото ми отново, мислите й станаха раздразнени и неохотно я оставих да се придвижи напред. Тя вдигна ръка във въздуха, докато аз наклоних глава, готов във всеки момент да я избутам пак по крилото си. — Здрасти — извика тя. — Ти приятелка на Саша ли си? Търся я.

Червенокосата женска отговори и каза, че името й е Клаудия. Погали с ръка врата на дракона си и огледа моята Ема, след това попита защо не им говоря. Чудеше се дали не съм луд. Ако е така, защо тогава не нападах Ема?

— О, той е мой — каза Ема радостно, без да се притеснява от тези въпроси. — Това е Зохр. Саша знае за него. И той не говори, защото му казах така. Трябваше да се уверим с кого говорим.

Тази, която се казваше Клаудия, погледна половинката ми с озадачен поглед и попита дали вече е безопасно.

— Можем ли да ти вярваме? Срещу Азар?

Другата женска е изненадана. Каза да, но моята Ема все още не е убедена. Погледна към мен.

„Да й вярваме ли?“

Побутнах я с носа си.

„Ти си тази, която познава тези хора. Ти ми кажи.“

„Не я познавам“, призна Ема. „Познавам Саша. Но мисля, че Клаудия е една от онези, която помогна с бягството. Просто… е, не го помня много добре, защото казах на Саша да ме удари по главата и да накара нещата да изглеждат достоверни.“ Имаше смесица от сухо забавление и тъга в мислите й. „Все пак, Бойд щеше да се опита да ни убие, ако бяхме тръгнали.“

„Ако желаеш да се бия с него, ще го направя.“ Огледах другия мъжки. Щеше да е предизвикателство с невъзможността ми да летя надалеч, но бих дал живота си, за да защитя половинката си.

„Няма начин, бейби.“ Тя въздъхна и задъвка нокътя си, видно раздвоена. „Просто това съм аз, подозрителна към всички. Иска ми се Саша да е тук. Предполагам, че ще трябва в края на краищата да повярваме на някого, нали?“

Не казах нищо, защото знаех как се чувства. Не вярвах на никого и нищо, освен на моята Ема.

„Имаме много малко избор и, както казваш, не можем да направим това сами. Ти решаваш.“

Тя се размърда в седалката си, мислейки. След миг въздъхна тежко.

„О, по дяволите, давай и му кажи здравей. Но ако те загубя, кълна се, че изгоря този негодник.“

Изтътнах развеселен.

„Честна сделка.“

С разтревожения поглед на Ема върху мен изпратих умствено докосване към другия мъжки, знак за познаване.

Половинката ти е яростна, дойде моментално отговор. Мислите му са чисти и развеселени.

Така е, съгласих се, пълен с гордост от това колко перфектна е моята Ема. Иска да ме защитава.

Осъзнава, че е с големината на хапка храна, нали?, промърмори другият мъжки. Няма значение. Яростта е хубаво нещо. Аз съм Каел. Нямаме намерение да навредим на теб или женската ти.

Аз съм Зохр, казах му. Изненадващо приятно е да докосваш ума на друг мъжки с приятелство. Сякаш не съм говорил от много, много време с някой друг от моя вид.

Седем човешки години, съгласи се Каел. Освен Дакх, ти си единственият, който е достатъчно стабилен, за да си спомни кой е. Мислите му станаха леко раздразнени. Иска ми се да си спомня повече, но повечето ми спомени са разрушени от Разрива.

Моите също. Мисля, че това е една от причините да сме толкова уязвими за Азар.

За салорианеца? Умът му се изпълни с остра омраза. Надигнал е глава отново? Какво планира?

Нищо добро. Половинката ми и аз имаме доста да споделяме.

Елате с нас, предложи Каел. Гнездото ни е безопасно. Ще се обадим на Дакх и женската му и можем да намерим решение.

Погледнах надолу към разтревоженото, напрегнато лице на половинката ми. Знак какво е решението, от което имаме нужда — да унищожим салорианеца. Но не съм сигурен, че ще можем да го направим сами. Имаме нужда от другите.

Ще дойдем.

Глава 33
Ема

Не можех да не се тревожа за моя Зохр, докато пътувахме през града, насочвайки се към сградата, в която Клаудия и Каел бяха устроили дома си. Не че мислех, че другата жена и драконът й ни мислят злото. Просто… винаги трудно се доверявах на други. Дори с половинката ми това не се беше променило. Знаех, че ми пази гърба, но останалата част от света… не чак толкова.

„Нямаш доверие“, изпрати ми Зохр развеселено.

„На никой друг, освен теб“, съгласих се.

Клаудия и Каел очевидно са се разположили в търговската част от града, в един от старите, счупени небостъргачи. Бях леко нервна от височината на „гнездото“ им. Когато тя посочи към сградата, трепнах вътрешно. Изглежда беше на един от горните етажи, на, както изглежда, двадесететажна — или повече — сграда.

„Безопасно е, Каел ми обеща.“ Зохр звучеше уверен.

Сигурна съм. Нищо толкова високо и окупирано от дракон не се намира лесно на нечий радар. Замислих се за крилата на Зохр и се разтревожих, че няма да може да прелети дотам. Но стоейки на земята не бе добра идея, не и след като изстрелях фойерверките. Дори аз не съм достатъчно наивна да си мисля, че хората на Азар няма да дойдат да разследват — или войниците от близкия форт. По-добре да се махнем.

Просто не бях сигурна дали Зохр ще успее да стигне до върха на такава висока сграда, особено след като е пътувал цяла нощ.

„Мога да го направя“, увери ме той. „Каел ме попита дали желаеш да те носи.“

„Какво? Не!“ Почти се засегнах от мисълта. „Не искам да яздя на ничий гръб, освен твоя.“ Да го направя ми приличаше на ужасно предателство към интимната ни връзка.

„Чувствам същото. Не ми тежиш изобщо. Мога да те нося. Той просто е любезен.“

„Ако мислиш, че ще успееш, вярвам ти“, казах му. „Но ако не е така, кажи ми. Ще измислим нещо на земята.“

„Мога да се справя. Но трябва да се държиш здраво.“

„Никоя жена няма да те стиска толкова силно с бедрата си“, уверих го.

Той изтътна ниско.

„Запази тези обещания за по-късно.“

Флирт.

След миг Клаудия и Каел се издигнаха във въздуха и полетяха към гнездото си. Проследих ги с поглед, закривайки очи с ръка, за да видя къде ще се приземят. Определено на върха. Ъгх.

„Дръж се здраво, половинке“, предупреди ме Зохр.

Притиснах потните си ръце към люспите му, наведох се към тялото му и затворих очи. Почувствах момента, в който разтвори криле, почувствах разтварянето им, и тогава скочи, карайки света да се завърти. Странно, но не ме бе страх, че ще ме изпусне — тревожех се, че няма да има силата да стигне до целта. Изглеждаше невероятно далеч и знаех, че е уморен.

Почувствах крилата му да се предават, почувствах мислите му да се напрягат.

„Можеш да го направиш“, изпратих му яростно. „Можеш! Само малко по-високо!“

„Аз… знам…“, бореше се и почувствах голямото му тяло да се удря в стената на небостъргача.

Ахнах, когато се повдигнах от седалката си и седнах обратно на люспестото му рамо.

„По-здраво, половинке“, предупреди ме той. „Останалата част от пътя ще я изкачим.“ Почувствах ноктите му да се заравят в метал и бях щастлива, че е толкова силен.

„Почти съжалявам за нокътя, който отхапах“, каза ми той. „Почти.“

„Боже Господи, без мръсни мисли точно сега, chacho. Просто се катери!“

Почувствах тътен от развеселеността му.

„Катеря се“, увери ме. „Катеря се.“

Не смеех да отворя очи, защото се страхувах какво ще видя. Не смеех да мръдна и мускул, прекалено уплашена, че ще падна от него и ще се приземя на земята. Вятърът бе силен, разбърквайки косата ми и избутвайки я в лицето ми.

Зохр решително се повдигна и светът се наклони. Стиснах го още по-силно с краката си, задържайки дъха си.

„Вече сме горе, половинке. Можеш да дишаш отново.“ Изпрати ми привързаност с мислите си. „Запазих те в безопасност.“

„Знаех си, че ще го направиш.“

„Имаше съмнения“, каза ми развеселено. „Всичко е наред. Аз също се съмнявах.“

„Не ми казвай това!“ Целунах бързо люспите му, преди да повдигна глава и да отворя очи. Зората тъкмо се появяваше и видях най-странния апартамент. Таванът в единия си край имаше дупка, с мебели за градина точно под нея, като някакъв странен тавански прозорец. Отдолу, под непокътнатия покрив, можех да видя истинска мебелировка, заедно с лавици за книги и кухненски принадлежности. Имаше голям килим на пода. Изглеждаше домашно, което е странно, защото това ми приличаше на офиссграда.

Каел се приземи през отворената част и докато гледах, Клаудия работеше по разкопчаването на всички тези каиши, които я държаха на направеното седло, разположено между драконовите рамене. Изглеждаше сякаш язди наистина, наистина голям кон. Колко интересно. Трябваше да се науча да правя същото нещо. Не знам защо сама не се бях сетила.

„По-късно“, обеща ми Зохр. „Каел каза, че Саша и Дакх имат същото нещо и прави язденето далеч по-лесно и безопасно.“

„Перфектно.“ Разбира се, няма да ни трябва веднага, след като за известно време няма да можем да летим.

Клаудия прехвърли крака си през гърба на Каел и се плъзна на земята. Махна очилата си и каската, хвърляйки ги на маса, и ме погледна.

— Рано е. Искаш ли кафе?

Все още им нямах доверие на сто процента, но поне можех да съм учтива.

— Звучи добре.

— Ще го сложа. Каел ми каза, че Дакх е казал, че Саша тъкмо се е събудила и ще са тук скоро. — Поклати глава. — Не съм сигурна как е проспала тези фойерверки, но, е факт. — Потъна в апартамента. Каел излетя през дупката и се изкачи на следващия етаж, на противоположната страна, откъдето влязохме. Прибра крилата си и седна на бедрата си, гледайки ни с въртящи се, любопитни очи.

„Върви и говори с нея“, каза ми Зохр. „Аз ще те чакам тук.“

„В бойна форма?“, попитах, докато той се снижаваше към пода, за да мога да сляза. Плъзнах се отстрани — далеч по-малко грациозно от Клаудия — и се препънах.

„Да. Ако се наложи да те защитавам.“ Подуши косата ми и отиде на покрива, настанявайки се до Каел.

„Мисля, че ще сме добре“, казах му. В момента сме прекалено надълбоко. Огледах приятното място на Клаудия. Въпреки голямата дупка в тавана изглеждаше доста приятно за живеене. Стените бяха украсени с рамкирано изкуство, имаше хубави мебели и в ъгъла имаше абсолютно разкошно легло с много пухкави възглавници и чисто изглеждащи одеяла. В далечния край в „кухнята й“ имаше печка на въглища с грил над нея, за да може да готви. На близък шкаф се намираха доста кухненски прибори и храна. Очевидно е, че животът След третираше Клаудия добре и че бе доста добра в намирането на хубави предмети. За мен стана очевидно, че защитата не е високо в списъка й с приоритети, защото мястото е отворено и ветровито, въпреки тексаската жега, докато моят малък автомагазин беше наистина горещ, но пък безопасен.

„Те нямат нужда да се тревожат за това толкова нависоко“, каза ми Зохр. „Никой не може да ги достигне.“

„Трябва да е хубаво.“

Клаудия извади няколко чаши и постави кафеварка върху грила над въглищата.

— Гладна ли си? — попита. — Имам стари Pop-Tarts, които са още опаковани. Ако нямаш против, че са малко сухи от изминалото време, са доста добри за закуска.

Опитах се да не реагирам на предложението, но, Боже. Pop-Tarts. Помъчих се да се правя на незаинтересована, въпреки че вече се лигавех. Седнах на малката й маса и се настаних удобно.

— Какъв вкус?

Очите й заблестяха от удоволствие.

— Шоколад.

О. Боже. Мой.

— Да, моля.

Тя се ухили и ми подаде шумоляща опаковка, която накара сърцето ми да пее.

— Имах и фъстъчено масло за една минута, но Саша го отмъкна. Наистина е пристрастена към него. Как си пиеш кафето?

Опитах се да не се разплача от радост, докато разопаковах една от безценните Pop-Tarts. Ако намерех кутия, щях да ги скрия от света, вместо да ги споделям с непознат.

— Имаш ли захар?

— Да. Имам и стара сметана, но вкусът е леко избледнял. Искаш ли все пак?

Поклатих глава.

— Само захар.

Изчакахме кафето и отхапах за пръв път от Pop-Tart. Старо и твърдо е — както очаквах да е — но въпреки това имаше сладък вкус на шоколад и затворих очи в наслада.

„Караш ме да ревнувам от храната“, каза ми Зохр с ниско ръмжене.

„О, моля те, мисля за пениса ти по същия начин“, отговорих му. „И го получавам далеч по-често от Pop-Tarts.“

Очаквах да ми изпрати игрив отговор, но вместо това каза:

„Идва друга женска.“

„Саша?“, попитах, преглъщайки трудно през сухия, вкусен Pop-Tart.

„Не знам. Идва отвътре. Никой Драконѝ не я придружава. Мога да помириша парфюм.“ Мислите му са пълни с отвращение. „Мирише ужасно.“

Сякаш чувайки мислите ми, Клаудия грабна пакет Pop-Tarts и седна до мен на масата, вдигайки крака.

— Сестра ми Ейми ще се присъедини към нас, става ли? Мога да кажа, че си говориш със Зохр и просто исках да те уверя, че тя не е проблем. Може да й вярваме.

— Добре — казах между хапките, въпреки че съм малко скептична. Не съм сигурна, че вярвам на нещо от това.

„Каел каза да не се тревожиш за сестрата на Клаудия. Тя е мека.“

„Мека?“ Опитах се да разбера какво има предвид, но след миг стана очевидно, когато слаба, привлекателна блондинка влезе в стаята. Можех да подуша стената от парфюм, която я покриваше, още преди да се приближи, и описанието „мека“ изглеждаше доста правилно. Косата й бе дълга и мека, и носеше тънка, прозрачна лятна рокля. Изглеждаше по-млада от Клаудия и много нежна. Сладка.

Брат ми и хората на Азар щяха да я изядат жива.

Тя ми се усмихна срамежливо, докато се приближаваше към масата, вървейки бавно. Накуцването й стана по-ясно изразено, когато се приближи, и седна тежко.

— Закъснях ли за закуска? — Дори гласът й е нежен.

— Изобщо — каза Клаудия. — Все още чакаме кафето и Саша. Искаш ли Pop-Tart?

Ейми поклати глава. Усмихна ми се.

— Много се радвам да се запозная с теб, Ема. Саша ни е казвала много за теб.

— Така ли? — попитах между сухите хапки, леко изненадана. — Откъде знаеше, че съм аз?

— О… е, предположих, че ако имаме посетител с дракон, трябва да си ти. Никой друг няма да бъде допуснат дотук. — Тя погледна към сестра си несигурно и забелязах, че погледът й се отклони към големия ми дракон, стоящ горе.

— Да отидем ли в твоята стая? — попита Клаудия, ставайки от масата.

— Не, всичко е наред. Сложих си допълнително парфюм — отговори Ейми и усетих раздразнението й. — Предпочитам да съм навън, след като днес не е драконов ден, и трябва да съм в безопасност с два дракона наоколо. Вече три — добави, когато над нас мина сянка.

— Добре, но ако някой се приближи… — предупреди Клаудия.

— Знам — каза Ейми търпеливо. — Скрий се.

Гледах ги любопитно. Клаудия ме погледна и обясни:

— Ейми не е чифтосана. Опитваме се да я скрием от другите мъжки в околността.

— Предположих, заради парфюма.

— Ема — чух радостен глас наблизо и погледнах през рамо, виждайки Саша да се приближава бързо, тъмните й къдрици подскачаха. Сияеше срещу мен и разтвори ръце широко, след което ги обви около мен.

Стоях неловко и я потупах по гърба. Не съм привикнала към привързаността.

— Хей, ти — казах й.

— Изглеждаш много добре — отговори, стискайки ръката ми.

— Ти също — казах и наистина го мислех. От последния път, в който я видях, беше напълняла и сега цялата беше в извивки. Усмихваше се и имаше розово сияние по бузите си. Тя е… очарователна, да му се не види. — Да си драконова половинка ти отива.

— На теб също — каза и очите й се разшириха. — Когато каза, че ще останеш със Зохр, не знаех, че сте заедно.

Изкашлях се, защото не съм сигурна как да обясня, че съм се чифтосала със Зохр, за да получа умствена връзка, и че привързаността дойде по-късно.

— Дълга история.

— Радвам се, че си избягала от Азар. — Потрепери леко и седна до моя стол на масата. — Зловещ ми е. Не знам как един човек може да е толкова зъл.

— Там е работата — казах й и взех чашата с кафе, която Клаудия бутна към мен. Отпих и почти простенах на глас. Беше сложила доста захар и, Боже, невероятно е. Моментално забравих мислите си.

„Кажи им за Азар“, напомни ми драконът ми. „Кажи им, че никой не е в безопасност.“

Леле. Вярно. Разсейвах се от захар, а бяхме в опасност.

— Там е работата — повторих. — Не сме избягали от Азар.

Саша се вцепени и я видях как се разтревожи, тялото й се стегна.

— Той е тук?

— Не — казах бързо. — Но само защото физически не е тук, не означава, че сме в безопасност. Мога да обясня…

Глава 34
Зохр

Умствен вирус, така го нарече моята Ема. Така назова силата на Азар над мен. Едно докосване на умовете съм обладан. Другите женски не изглеждаха щастливи при мисълта и Клаудия веднага настоя сестра й да се върне в стаята си, за да се скрие. Сестрата не изглеждаше удовлетворена, но направи, каквото й беше казано.

Вятърът се усилва, каза ни Каел. Не можем да поемем риска мирисът й да бъде уловен от друг. Половинката ми е много защитнически настроена към сестра си.

Приех това и наблюдавах женските. Далеч по-свободни бяха една с друга, отколкото ние, Драконѝ. Огледах ги, забелязвайки, че новият дракон — Дакх — е много по-белязан от битки от Каел. Значи и двамата са страхотни войни, които са видели доста битки. Чудех се дали помнят нещо от това, някоя част от миналото си. Аз не помнех нито една от моите битки. Не помнех Каел или Дакх. Можеха да са ми братя или дългогодишни приятели, но си нямах представа. Мисълта е тревожна.

Нямам спомен за нито един от вас, казах им. Съжалявам. Паметта ми е лоша.

Моята също я няма, благодарение на това място, изпрати ми Каел и имаше следа от горчивина в ума му. Ако не беше моята Клаудия, бих се радвал да изгоря това място.

Дакх мълчаливо се съгласи. Огледа ме, очите му са бледо златни.

Загубил си нокът, братко. От стара или нова битка?

Ноктите са честта на война. Огледах предния си крак, забелязвайки липсващия нокът. Разбира се, че ще попитат. Човешките женски може и да не забележат, но мъжки Драконѝ винаги го прави.

Нито едното от двете.

Какво имаш предвид с това?, полюбопитства Дакх.

Отчупих го, за да задоволя половинката си.

Дакх изтътна развеселено.

Смело.

Заслужава си. Не ме е срам от това.

Имаше дълга неудобна тишина помежду ни. Дакх се помести на бедрата си. Каел огледа собствените си нокти, дълги и неизпочупени.

Никога не съм се замислял за това, каза Каел след миг. Задоволявал съм половинката си, но съм внимавал с ноктите.

Аз също, но тя обича… да пробва нови неща. Половинката ми е изобретателна.

Това е човешка черта, която обичам, измърмори Дакх. Моята Саша понякога има странни, но удовлетворяващи идеи.

Изсумтях в отговор.

Това го знам много добре. Ема често ме изненадва с начина, по който мисли. Те не са като нас.

Ако са, не помним това. Поне аз. Всичко, което помня от годините преди лудостта, са проблясъци, призна Дакх. И то не много.

Спомените ми са накъсани и предимно се появяват в сънищата ми, каза Каел.

И при мен така. замислих се за сънищата, които имах, на планините и пясъците в дома ми, на джунглите на враговете. Сънувах женската, която ни предаде. Кралицата. Вие сънувахте ли я?

Никаква кралица, каза Каел.

Аз съм, призна Дакх след миг. Не бяха приятни сънища.

Нито моите. Мисля, че тя е единствената причина салорианците да могат да ни хващат в капан с умовете си. Тя работи с тях. Дори сега, мислейки за това, се изпълвах с гняв, страх и загуба. Сякаш съм бил предаден от най-стария си приятел.

Моите сънища са малко по-различни, каза Дакх. Мисля, че е била взета от салорианците и са я използвали така, както използваха нас. Помня това.

Интересно. По някаква причина намерих това за успокояващо.

Мислиш ли, че тя е тази, която ни е пратила през Разрива? Замислих се за зелената, пулсираща рана в небето, и потреперих умствено.

Ема автоматично ми изпрати успокояващи мисли, усещайки настроението ми, дори когато е потопена в разговор с другите женски. Отговорих й с погалване на мисли. Не исках да се тревожи. Това са просто спомени. Не можеха да ме наранят сега.

Кралицата е миналото ни, каза Дакх. Половинките ни са бъдещето ни.

Бях напълно съгласен. Нямаше да се върна в дома си нито заради кралицата, нито заради хората си, ако това означава, че трябва да оставя моята Ема. Сега тя е моят свят… и това е причината, поради която трябва да се стремя да елиминирам салорианеца. Ако заловеше ума ми, не можех да пазя Ема. Ако не е в безопасност… изръмжах.

Саша държи дневник с всичко, което съм й казвал за миналото ни, призна Дакх след дълъг миг на тишина. Понякога я карам да ми го чете и не помня нищо от него. На моменти се чудя дали няма нещо, което ни кара да забравим. Щом умовете ни вече не са пречупени от лудостта, трябва нещо да спира мисленето ни за света, който сме напуснали.

Още умствени трикове на салорианците?, попитах.

Вероятно. Кой може да каже? Не мога да си спомня нищо за салорианците, нито пък лицето на майка си.

Опитах се да мисля за родителите си. Нямаше нищо, освен мъгла. Може би Дакх е прав. Може би има нещо, което ни пречеше да си спомним кои и какво сме били, освен най-основните неща. Ако бе така, това е голямо зло. Изръмжах.

Каква е причината да направят това?

Ако знаех, щях да мога да го поправя, отговори Дакх и Каел изръмжа потвърдително.

Може би решението е да унищожим салорианеца. Или да разберем какво помни, след като е разумен, без да има половинка. Не страдаше от лудостта на чифтосването, както хората ни. Не беше нейна жертва.

Може би това бе отговорът на всичко.

Ема

Докато говорех с жените не можах да не получавам частици емоция от моя дракон. Мислите на Зохр бръмчаха от тревога, без значение колко се опитваше да го прикрие. Знаех, че мисли за нещо, което го тревожи.

„Добре ли си там горе?“, попитах, докато Клаудия пълнеше чашите ни с още кафе. „За какво си мислите?“

„Нищо“, изпрати ми. „Само сънища. Спомени.“

„Лоши?“

„До някаква степен всички са лоши. Дори хубавите са за нещо, което няма да мога да имам никога отново.“

Имаше право.

„Съжалявам, бейби.“

„Защо? Не си направила нищо, за да ме прекараш през Разрива. Ти си единственото хубаво нещо тук.“ Мислите му станаха сладки и страстни. „Ти си най-прекрасното нещо…“

„Долу, момче. Не сега“, подразних го, докато се принуждавах да се концентрирам върху това, което Саша и Клаудия говореха. Чувствах се малко зле, че Ейми не е тук, и е очевидно, че тя беше тъжна, задето се налага да напусне разговора.

— Трябва да направим нещо с Азар — казваше Саша, недокоснала кафето си. На хубавото й лице имаше тревожно изражение. — Мразя, че е заловил други дракони и е превзел умовете им. Не мога да си представя какво е било за теб, Ема. — Потрепери. — Щастливка си, че си го хванала навреме. Не знам какво трябва да направим, за да го спрем.

— Аз знам — казах им. — Трябва да го убием.

Очите на Клаудия се разшириха.

— Ще го убиеш?

Саша също изглеждаше изненадана. Защо?

— Той е заплаха — казах им. — Зло. Няма съвест. Защо да не го направя?

И двете продължаваха да изглеждат шокирани.

— Не че ще се насладя на убийството му, но погледнете какво направи. Опита се да вземе твоя дракон — казах на Саша. — Принуждава червените да работят за него. Превзе ума на Зохр, докато спеше. Ами ако се случи отново? Дори ако избягаме, никога няма да сме в безопасност от него. Бях с него и мъжете му. Познавам ги. Не можеш да се разбереш с тях. Другите са под командите му и ще направят каквото той иска, без да се интересува от последиците. Ако са имали някаква човещина, отдавна е изчезнала. — Поклатих глава и кръстосах ръце на гърдите си. — Освен ако нямате някакво по-добро решение.

Клаудия поклати глава.

— Нямам. Просто е толкова…

— … Кръвожадно — прошепна Саша.

— Практично, имаш предвид — поправих ги. — Това е След. Никой не се грижи за нас, освен самите нас. Мислиш ли, че ако игнорираме Азар, той просто ще си тръгне и ще се оттегли някъде да отглежда цветя?

Саша прехапа устна и погледна към Клаудия.

— Тя е права.

Клаудия кимна.

— Знам. Не ми харесва мисълта, но… също така не ми харесва идеята някой да превзема умовете на Драконѝ като някакъв вирус. — Сложи ръка на стомаха си. — Трябва да мисля за бъдещето.

Саша пребледня.

— Мога аз да съм тази, която да дръпне спусъка. Нямам против. — Не разбирах сдържаността им. За мен отговорът бе ясен. Ако той е заплаха, елиминирай го. — Просто искам да го няма, за да не може да нарани моя Зохр, никога вече. Минал е през достатъчно.

Замислих се за разкъсаните крила на моята половинка, колко трудно беше да ги поправим и се ядосах. Ядосах се, че Азар си мисли, че животите ни струват по-малко от неговия. Ядосах се, че дори в изгнание, дори след като светът се преобърна, някой пак се опитваше да докопа повече сила и се опитваше да разруши малкото, което имахме. Майната му на всичко това.

— Съгласни сме — каза тихо Саша. — Дакх е повече от готов за отмъщение. — Зад нея можех да чуя изръмжаването на дракон в съгласие.

— Ние също — каза Клаудия, въпреки че тя изглеждаше по-притеснена и отново докосваше стомаха си. Може би закуската не й понасяше.

„Носи малко“, каза ми Зохр. „Мога да го помириша. Затова е разтревожена.“

О! Още повече причини да действаме.

— Трябва да направим това и то по-скоро. Не искам да се опитвам да се приближавам до Азар, когато има цяла армия подчинени дракони. Никой няма да е в безопасност. Нито ти, нито аз, нито тези във фортовете. Никой.

Саша кимна твърдо.

— Тогава как ще го направим? — попита. — Как да се приближим достатъчно близо, без да поставим мъжете си в опасност?

Замислих се за минута, потупвайки с пръсти брадичката си. Поради някаква причина се замислих за сестрата на Клаудия, Ейми. Сладката й, мека сестра… която миришеше на парфюм, за да скрие мириса си. Идеята е гениална с простотата си.

— По същия начин, по който Азар хваща дракони. Стръв.

Глава 35
Зохр

Ема и аз гледахме небесата тази вечер, дълго след като останалите си бяха легнали. Останахме с Каел и половинката му в кулата им, но на горния етаж. Ема искаше да имаме усамотеност и бях съгласен. Нямахме нищо против хладния нощен въздух или силния вятър… но не мислехме, че ще видим още един дракон, опитващ се да стигна до Разрива.

— Друга женска — промърмори Ема с вперен в небесата поглед. Почувствах страха, минаващ през ума й. — Ще успее ли?

Задържах половинката си близо до мен, с обвити около раменете й ръце. Наблюдавах женската, докато се мъчеше да се изкачи. Нямаше мисли, нито умствени картини, които я придружаваха. Тя бе черупка, и то страдаща. Крилата й яростно се размахваха и тя подскачаше, опитвайки се да набере височина. Изпълни ме с дълбоко чувство на отрицание.

„Не мисля.“

Сякаш женската чу мислите ми, тя трепна силно и падна като камък към земята, далеч отдолу. Ема се обърна, притискайки лице в кожата ми.

— Не мога да гледам.

Аз мога. Някой трябва да види. Да помни. Опитах се да запаметя картината на смъртоносното падане на женската, надявайки се, че ако паметта ми бъде отнета отново, ще помня това. Ще помня как съм се чувствал, когато съм гледал един от моите хора Драконѝ да пада към смъртта си и ще знам, че тя дори не е наясно. Че друг, непознат, е откраднал малкото, което има, и го е използвал.

Женската изчезна от поглед. Напрегнах мислите си, почти надявайки се за някакъв вид знак за смъртта — или възстановяването й, — но нямаше нищо, освен ечаща тишина. Азар беше откраднал дори това. Погалих косата на Ема, притискайки я силно към себе си, вдишвайки мириса й. Половинката ми бе в безопасност в ръцете ми. Нямаше да оставя Азар да я нарани.

„Свърши се“, казах й.

Ема вдигна глава, треперейки.

— Не успя?

„Не. Не мисля, че която и да е женска би. Те са по-малки от мъжките и имат предимство само при бързо летене. Нямат обаче силата, която мъжкия има в крилата си.“

— И все пак той продължава да се опитва да ги изпрати през Разрива — каза тя горчиво. — Какъв кретен. — Поклати глава и погледна към нощното небе, меката й уста беше права линия. — Продължава да изпраща женски, защото това е всичко, което има. Трябва да е намерил начин да ги привлича. Не може да привлече мъжки без жена. Млада, нечифтосана жена. — Погледна към мен. — Ето затова смятам, че планът ни ще успее. Мислиш ли лошо за мен, че съм толкова нетърпелива да премахна това копеле?

„Не! Трябва ли?“

— Мисля, че другите са малко разтревожени, че съм нетърпелива и търся отмъщение. И това е само от части вярно. Понякога си мисля за брат си. Мисля си какво би му се случило, ако не се беше сдушил с някой като Азар. Бойд не беше ангел, но и не беше много амбициозен. Вероятно доста време щеше да бъде сам, да минава от град в град, и да е мързелив и глупав, но най-вече безобиден. Азар го превърна в проблем. Не мога да не го виня за това. И в същото време не това е причината да искам да го премахна.

„Защото ме нарани“, предположих.

Ема кимна и очите й проблеснаха в тъмното.

— Защото те нарани и не го интересуваше какво ти причинява, държейки те като заложник. Защото не го интересува колко много хора са пострадали — твои или мои — само за да види дали може да премине Разрива. Не го интересува ничий друг живот, и докато е наоколо, никога няма да сме в безопасност. Никога няма да сме свободни и искам да знам, че ще можеш да спиш нощем, без да се тревожа, че някой ще превземе сънищата ти. Искам да имаш добър живот тук, щом не можеш да се върнеш. Искам да имаш възможността да излекуваш крилата си на спокойствие. Искам да живееш добре. Заслужаваш го след всичко, през което си преминал.

„Имам хубав живот“, казах й. „Умът ми е цял. Стомахът ми е пълен. Имам половинка, която е прекрасна, умна и силна. Не мога да искам нищо повече.“

— Можеш да искаш спомените си — прошепна. — Може да искаш дома си.

„Домът ми е тук, с теб“, казах й просто, отмятайки косата от лицето й. „И ще направя нови спомени с половинката си до мен.“

Тя наведе глава към мен, тиха молба да я целуна. Погалих устата си в нейната, нежно. Тя се прилепи към мен, очевидно разтревожена, и след миг прошепна.

— Правилно ли постъпваме?

„Имаш ли чувството, че е правилно?“, попитах я.

Ема кимна.

„Това е всичко, което е от значение.“ Погалих челюстта й, проследявайки деликатните кости. „Сърцето ти е добро. Никога не се съмнявай в това.“

— Сърцето ми може и да е добро, но това е така, защото имам прекрасна половинка — прошепна и ръката й се плъзна надолу, за да погали члена ми. — Нека отиваме в леглото.

Познавам половинката си достатъчно добре, за да знам точно какво иска. Не мислеше за спане и изръмжах ниско от удоволствие при осъзнаването. Заплетох ноктите си в косата й, държейки я срещу мен.

„Трябва да си тиха, докато се чифтосваме, или ще събудиш приятелите си.“

„Мога да съм тиха“, изпрати ми с дяволитост и нужда в очите си. „Да не ми казваш, че съм шумна?“

„Да, такава си“, отговорих и я вдигнах на ръце, носейки я при одеялата, които бяхме прострели за спане тази вечер. „Всеки път, когато те пронизвам с члена си, ти крещиш, все едно си ранена.“

Тя задуши смеха си зад ръка.

„Лъжи. Всичко това не е вярно. Тиха съм. Ти си шумният. Сумтиш, ревеш и издаваш толкова много шум, че ме заглушаваш.“

„Ще видим кой е шумен, когато сложа устата си на вагината ти.“

Очите й заблестяха обещаващо.

„Няма да съм шумна, ако ми дадеш нещо, което да смуча.“

И сега аз съм този, който простена от нужда.

Глава 36
Ема

На следващата сутрин, рано, стоях на гърба на дракона си в чудесното ми ново седло, с ръце на дръжките, и чаках.

— Нещо, бейби?

„Каел каза, че знамето трябва да е готово скоро. Търпение.“

— О, търпелива съм — казах на глас заради пасажера си. — Горката Ейми е тази, която страда.

Зад мен Ейми се размърда в странните си дрехи.

— Наистина е горещо с всичките тези найлони — каза ми тя, обвила здраво ръце около кръста ми. — Повече от готова съм да ги махна от тялото си. Потя се ужасно много.

— Подготвяш следата ни чудесно.

— Страхотно — промърмори тя и не звучеше ентусиазирано. И аз нямаше да съм, ако трябваше да нося от глава до пети чанти за боклук, с малки дупки за лицето си. Напълно абсурдно облекло, но драконите се съгласиха, че когато Ейми е опакована така, ароматът й е незначителен. Което е добре, след като не искаме да бъде проследена обратно до кулата на Клаудия.

Всичко това е част от плана.

Нещо бяло се разви в далечината, на върха на близка сграда. В същия момент Зохр ми изпрати:

„Знамето е готово. Каел каза да започваме.“

Хвърлих поглед към знамето и вдигнах бинокъла си.

— Мисля, че сме готови за тръгване, Еймс.

— Вдигнат ли е? — попита нервно тя.

— Мда. — Прочетох на глас. — Помощ, сестра ми Фелисия изчезна. Много е млада. Ако я намерите, моля, върнете я в тази сграда. Награда!!! — Върнах бинокъла в калъфа му и разкопчах коланите си, след това скочих от Зохр. — Ха. Фалшивото ти име е Фелисия. Сладко.

— Страхотно. — Звучеше нервна, плъзгайки се несръчно до мен. — Не трябва ли просто да… ъ… направим това?

— Мда. Чувствай се свободна да се съблечеш.

— Да се съблека? — Гласът й е писклив. — Мислех, че просто ще сваля дрехите и ще ги разпръснем из града?

— Можем да направим и това. Закачам се. — Усмихнах й се щастливо. — Не се тревожи. Зохр не е заинтересован от ничии други гърди, освен моите.

Драконът ми развеселено изтътна.

„Твоите гърди са най-невероятните. Изобщо не съм заинтересован в тялото на друга женска.“

— Да. — Ейми не звучеше уверена. Премахна чантата за боклук и въздъхна облекчено, изтривайки челото си. Косата й е прилепена към главата й от пот, бузите й са ярко розови. — Нося допълнителен слой дрехи. Трябва ли… трябва ли да ги сваля всичките?

Горката изглеждаше наистина неудобно.

— Какво ще кажеш да ми дадеш мокрите първо и когато изсъхнат да ги сменим с другите? За да не се налага да си гола.

Тя ме погледна срамежливо и благодарно. Извиваше се под дрехите, събличайки тениска и пола, мокри от потта й. Подаде ми ги и избърса челото си с ръка.

— Използвай блузата, за да се изтриеш — казах й. — Искаме всичката възможна миризма. — Взех дрехите и ги занесох на Зохр. — Как миришат тези, бейби?

Драконът наведе глава и ноздрите му се разшириха леко. Отдръпна се, носът му потрепваше.

„Миризмата е силна. Можем да го използваме.“

— Добре, хубаво. Ще ги завържа за опашката ти. Кажи ми, ако е прекалено стегнато. — Изпратих му любящи мисли и притичах към задницата му. Голямата му опашка се повдигна леко, за да мога да плъзна дрехите на Ейми върху нея, завързвайки ги към люспите му. — Добре ли е?

„Да“, съгласи се драконът ми. „Качвай се и да тръгваме.“

Отидох до Ейми.

— Добре. Качвай се, тръгваме. — Помогнах й да се качи обратно на седлото, след което се наместих и аз. След миг потеглихме и погледнах зад себе си, гледайки как Зохр влачеше опашката си по прашния, разрушен път.

Перфектно. Планът вървеше идеално. Разбира се, знамето е трик. Нямаше Фелисия, никой не липсваше и никой нямаше да бъде оставен в сградата. Всичко това е, за да привлечем копелето. Не можеше да чете английски… но мъжете му можеха. Щяха да искат младо момиче, а мирисът на Ейми щеше да потвърди нещата, ако сетивата на Азар са като на другите Драконѝ.

Щяхме да ги привлечем към сградата и да ги повалим. Почувствах прилив на въодушевление, докато се движехме през улиците.

Правехме го. Щяхме да победим. Азар нямаше шанс.

— Работи ли? — прошепна Ейми, държейки се за гърба ми, докато Зохр се разхождаше през града. Над нас Дакх и Каел се гмуркаха в облаците с половинките си на гърбовете им. Щяха да се намесят, ако друг дракон реши да дойде и да провери следата, която оставяхме.

— О, да — казах и практически се кисках от радост.

Само ела, кучи сине.

Ейми

Навън бе горещо и лепкаво. Слънцето ме напичаше силно след месеците криене и съм доста сигурна, че скалпът ми гореше от лъчите, които ме обливаха безмилостно. Горещо бе и във въздуха се усещаше миризма на овъглено, по пътя, по който вървяхме, имаше разрушени коли. Стиснах Ема, чувствайки седлото неудобно под дупето си, а раненият ми крак ме болеше, сякаш съм седяла върху него от часове.

Не съм се чувствала толкова… жива… от цяла вечност.

Имаше свеж вятър. В далечината чуруликаха птици. Въздухът бе пълен с всякакви видове миризми — някои хубави, някои не чак толкова. Нямаше парфюм. Нямаше застояла топлина, задушаваща ме в малката ми, подобна на кутия, стая. Слънчевата светлина бе прекалено ярка и я обичах.

Исках да остана навън завинаги и да бъда свободна, но знаех, че не мога. Дори сега мисълта да се завърна в стаята си, в капан и отегчена и, Господи, толкова самотна, ме караха да искам да крещя.

Издърпах парче плат от джоба си и го стиснах здраво в ръка. Никой не ме видя да ги свалям, когато се преобличах. Умишлено свалих дрехите си под блузата и полата, защото не искам Ема да види какво бях намислила. Имам предвид, да, беше ме срам само при мисълта да се съблека пред нея и дракона й, но имах и скрит мотив. Стисках бельото си и чаках подходящия момент да го хвърля. Въздухът заседна в гърлото ми и почувствах сърцето ми да бие от вълнение и ужас.

Това ли исках? Можех ли? Знаех ли в какво се забърквах?

Затворих очи и хладният бриз запрати косата в лицето ми. Миришеше на трева и далечни пушеци, но също така и на чисто. Незамърсено.

Това ми помогна да се реша. Исках го.

Преглъщайки силно изчаках да минем покрай висока туфа тръстика, израснали през бордюра и разпиляла се по пътя. Минахме покрай нея, драконът вървеше бавно и размахваше опашка. В последния момент хвърлих бельото си в тревата.

Задържах дъха си, чакайки Зохр да издаде предупреждение. Чакайки Ема да попита какво, по дяволите, правя. Но никой не каза нищо. Никой не забеляза. Вместо това Ема се изкиска тихо и промърмори нещо, галейки люспестия врат на дракона. Почувствах тътена дълбоко в стомаха му, който прозвуча като смях. Не ме забелязваха.

Затворих очи и си пожелах.

Ела и ме намери. Някой. Който и да е. Не мога да продължа да живея в затвор. Ела и ме намери… и ме обичай.

Глава 37
Ема

Час след тих час преминаваха.

Чакахме, готови за Азар и хората му в сградата с развяващото се знаме, плющящо на вятъра. Ейми беше в дома си, в безопасност и парфюмирана в скривалището си, докато Клаудия се въртеше около нея и се уверяваше, че е защитена. Бях наясно, че Клаудия ми е ядосана, задето използвах сестра й като стръв, но знаеше, че това е правилното нещо.

Планът трябваше да проработи перфектно, но докато нощта преминаваше и дневната светлина се приближаваше, без да мине и един мотор през града, бях принудена да призная, че Азар не се хвана.

Нямаше да дойде за „Фелисия“. Никой нямаше. Нямаше да изпрати хора да приберат млада, нова женска за драконова стръв. Или знаеше, че е капан, или нямаше нужда от нея. Което и да бе, нямаше да дойде.

Стиснах юмруци в скривалището си на третия етаж на сградата, раздразнена. Зохр чакаше в човешка форма до мен, готов да се промени всеки момент. На няколко етажа над нас чакаха Каел и Дакх, с половинката на Дакх наблизо, въоръжена до зъби.

За нищо.

„Разсъмва се“, каза Зохр. „Клаудия и Саша ще отидат да си починат за няколко часа. Ти също трябва.“

— Добре съм — отговорих му, вземайки бинокъла и оглеждайки улиците под нас за пореден път.

„Огън мой, ако дойде, ще го подуша.“ Зохр отмести косата от бузата ми с ноктите си с внимателен, любящ жест. „Ти можеш да си починеш. Ще те събудя.“

— Добре съм — отговорих му упорито. — Искам да остана будна. Знам, че в момента, в който заспя, той ще се покаже и искам да съм готова да изпратя куршум между очите му.

„Много добре.“ Прокара нокти по брадичката ми. „Но ако се умориш, трябва да си починеш.“

Нямаше да стане. Знаех, че няма. Прекалено бях напрегната. Прекалено нетърпелива да приключа с това. Исках да продължа. Исках да продължим с животите си, а не можехме с Азар, дебнещ в сенките. Но кимнах и се настанихме, за да чакаме още малко.

Дремнах малко през деня. Не можах да го избегна. Следобедът е невероятно горещ и тежката топлина ме настигна. Носех се между изтощения сън и будността. Тихо бе, единственият шум идваше от вятъра.

Нямаше мотори. Нито дракони, освен този до мен. Нищо.

Ядях, без да усещам вкуса на храната. Пиех, за да стоя хидратирана, и стисках оръжието си, надявайки се против всякаква надежда, че ще покаже лицето си. Щеше да е в последния момент, в който го очаквам, знаех го. Затова не можех да напусна поста си. Затова трябваше да остана готова и на пост.

Моя работа бе да го довърша.

Здрач. Мамка му.

Събудих се по здрач, само за да осъзная две неща.

Спала съм почти десет часа.

И Азар все още не беше пристигнал.

Нямаше да дойде. Нямаше да падне в капана ни. По дяволите. Стиснах юмруци, докато търках очите си.

„Все още нищо?“, попитах Зохр.

„Нищо.“ Очите му се въртяха от златно, със следа от черно по краищата. Погледна празните улици, очевидно раздразнен. „Нито звук или миризма. Нищо. Никой не се е приближавал. Другите се предадоха засега. Каел и Дакх ще си тръгнат. Половинката на Дакх трябва да си почива и Каел се тревожи за своята. Ще се прегрупираме и ще измислим нов план, след като се наспим.“

Трябваше да се съглася с това. Да направя това, което са предложили другите. Хубаво и разумно бе. Дойдохме тук за помощ и щяха да ни я дадат. Просто… пропиляхме два дена, действайки разумно. Колко други дракони щяха да умрат, ако чакахме „разумно“? Какво щях да правя, ако Азар се прокрадне в моя Зохр отново, докато сме „търпеливи“?

Майната му на това.

„Съгласен съм“, каза Зохр, улавяйки мислите ми. Сложи ръка на шията ми, докосването му е топло. „Ще действаме ли по нашия начин?“

Изпълних се с прилив на благодарност и любов за този мъж. Разбираше как се чувствам. Нямаше нужда да се обяснявам на моя дракон — той знаеше. Кимнах.

„Да. Тръгваме след него. Ти и аз. По нашия начин, както трябва да бъде сторено.“

Изражението му бе решително.

„Справяме се с проблема, за да можем да се фокусираме върху други неща.“ Очите му станаха страстни. „Като уверяването, че ще носиш малкото ми.“

„Уверяване, а? Мисля, че това е учтив начин да кажеш, че просто искаш да чукаш много.“

„Не искам да чукам нищо. Искам да се чифтосвам с теб.“ Устата му се изви с намек за усмивка. Имаше толкова много обещание в това малко изражение, което ме остави без дъх.

„Същото, бейби. Същото.“

Глава 38
Ема

Странно, но Зохр помнеше пътя към крепостта на Азар. Или по-скоро собственият му мирис беше достатъчно силен по земята след седмици, за да може да я проследи на обратно. Яздех върху него, с оръжие, прикрепено към мен, каска и очила на главата ми. Носех дори бронежилетка, която намерих в стар магазин за военни принадлежности. Готова бях за всичко.

„Никой не е бил тук от седмици.“

Добре, готова за всичко друго, но не и това.

— Какво имаш предвид? Мислиш, че са си тръгнали?

„Не и Азар. Това знаем.“ Мислите на Зохр са сухи. „Но е странно. Хората имат много малко оставени следи. Не помирисвам и металните неща за яздене.“

Никакви мотори и никакви мъже. Не разбирам.

— Мислиш ли, че е капан?

„Не знам… но има само един начин да разберем.“

— Да, и аз така. — Ъгх. Не мисля, че ми е приятно, но докато знаехме, че е капан, можехме да се надяваме да го избегнем. — Все още ли искаш да продължим?

„Винаги.“

Аз също. Нямаше да мога да спя, докато не съм сигурна, че копелето го няма.

— Тогава продължаваме.

Движехме се през улиците, големите крака на Зохр изяждаха разстоянието. Вече не бях уморена. Бях прекалено напрегната и готова за нещо — каквото и да е — да се случи. Дори група въоръжени мотористи, скачаща ни, би ми била полезна, защото тогава нямаше да се чудя.

Но тук просто нямаше… нищо.

Имам предвид, имаше счупени коли навсякъде и празни сгради. Имаше обгорена на места трева и плевели, изскочили през пукнатините, както и цялото опустошение, съпътстващо стар град, който е бил изоставен. Но докато се приближавахме все по-близо и виждах стария хотел на хоризонта, а все още нямаше знак за присъствието на Азар и мъжете му? Тревожех се. Вече би трябвало да са разпространили някакви пазачи. Патрул.

Нещо.

— Прекалено тихо е — прошепнах на Зохр. — Не ми харесва това.

„Нито пък на мен. Няма и миризми.“ Повдигна голямата си глава и подуши въздуха, след това ме погледна с голямо драконово око. „Подушвам Азар наблизо. И още един. Всички други миризми са… много стари.“

— Колко стари? — попитах.

Той наведе глава и подуши отново.

„По-пресни от моята следа, но не много. Може би няколко дни или повече.“

Значи някъде между времето, когато избягахме и последната седмица, когато хората на Азар са избягали? Тръгнали ли са си? Нямаше смисъл.

Придоби малко повече смисъл, когато продължихме напред и видяхме флагщока пред хотела. Металът е изгорен и обезформен, тъмно обгорено петно заобикаляше бетона около него. Имаше прах навсякъде и стари ръждиви петна, които очевидно са кръв. На самия флагщок видях белезници, също толкова овъглени и изгорени като всичко останало.

Сбърчих нос.

— Предполагам, че открихме как е привличал дракони. — Стомахът ми се присви при гледката, защото, примесени с праха, имаше човешки кости и останки от хора, с които бях говорила и живяла за кратко. Опитах се да намеря симпатия в сърцето си за тях заради грозната съдба, която са срещнали… но те бяха ужасни хора. Номадите — особено тези на Азар — бяха изнасилвачи, убийци и отшелници. Трудно бе да жалееш за тях, въпреки че никой не трябва да умира като тях.

„Чака вътре“, каза ми Зохр, премествайки тежестта си. Мислите му ми показаха картина на големите двойни врати на хотела и не бях изненадана да видя, че са още цели, без пепел по стъклото. Азар харесва чистотата, все пак. Може би затова запазваше някои живи — като прислужници.

„Другият?“, попитах Зохр. „Вторият, който помириса?“

„И той е вътре. Не мисля, че ще излязат, не и ако са чули — или подушили — приближаването ни.“

— Тогава ние отиваме след тях — промърморих. — Бъди готов да драконираш в момента, в който стане опасно. Не ме интересува каква част от сградата ще вземеш със себе си.

Зохр изтътна развеселено.

„Много добре. Докато си в безопасност, ще «драконирам»^[8], ако е нужно.“

Разкопчах се от колана си и слязох, скачайки на земята. Краката ми трепереха леко от дългата езда и се разтегнах внимателно, оглеждайки наоколо, за да се уверя, че няма да ни направят засада. Драконът ми ме побутна с привързаност, мислите му бяха пълни с любов и в следващия момент чух звънтенето на хамута, докато падаше на земята. Зохр отстъпи от тях, гол, бронзов бог, и застана до мен.

Преглътнах силно. Той бе много гол и това не предизвика мръснишки, а тревожни мисли. Цялата тази невероятна кожа бе незащитена в човешката му форма.

— Искаш ли да вземеш якето ми, бейби?

„Не.“

Наведе се и ме дръпна към себе си, търкайки носа си по челюстта и врата ми.

„Ще те пазя в безопасност на всяка цена.“

Не бях въодушевена от това, но вече бе твърде късно да се обърнем назад и да премислим.

— Тогава стой зад мен.

Очите му се запалиха.

„Не. Ще те защитавам.“

— С какво? Невероятният ти загар? Блестящите ти златни кичури? — Изсумтях и посочих към оръжието си. — Съжалявам, бейби, но това тук е по-силно от добрите ти намерения. Имам оръжие и жилетка. Ще бъда първа.

Зохр ме гледаше.

Аз го гледах.

„Ако си в опасност…“

— Тогава и двамата сме прецакани. Но нека не стоим тук навън, карайки се цял ден, става ли? — Пресегнах се и го дръпнах долу, импулсивно целувайки го бързо и силно. — Да го направим.

„Тогава води, щом трябва.“ Не звучеше възторжено.

Нямаше нужда. Това бе добре. Хванах пушката си под мишница и се придвижих напред, опитвайки се да бъда сигурна и тиха. Не бе лесно с жилетката, плющяща срещу дрехите ми, и люлеещата се презрамка на оръжието, но дадох най-доброто от себе си.

Придвижих се до двойните врати и погледнах през стъклото, опитвайки се да погледна вътре. Лобито бе празно. Никаква изненада. Стените бяха покрити с графити, но подът беше безупречно чист. Хмм. Дръпнах вратата, посочвайки на Зохр да ме последва, и влязохме.

Вътре бе тихо. Не чувах нищо.

„Подушваш ли нещо?“, попитах.

„Другият човек е в тази посока“, каза ми Зохр и посочи вратата в далечния край на лобито, зад рецепцията.

„Нека свалим първо него“, казах на дракона си и безшумно се промъкнах напред. Зад рецепцията нямаше никого, затова се придвижих до вратата и се заслушах. Имаше тих подсмърчащ шум и присвих нос изненадана, опитвайки се да го разгадая. „Какво е това, по дяволите?“

И Зохр нямаше представа. Мислите му бяха едно голямо свиване на рамене.

„Предполагам, че ще разберем“, казах му. „Обичам те, бейби.“ Изпратих му мислите си с яростно бутване и отворих вратата, пристъпвайки с вдигнато оръжие.

Вътре стаята приличаше на офис. Или е било някога. Бюрата бяха избутани до стените и подът имаше няколко празни легла, направени от спални чували. Няколко порно списания бяха спретнато прибрани с наполовина пълно шише с вода до тях. На едно от леглата лежеше някой с гръб към вратата. Рамената му се тресяха, когато се обърна към нас с мокро лице.

Изненадан бе да ме види, точно колкото и аз него, и то плачейки.

— Стари Джери?

— Ема? Какво, по дяволите, правиш тук? — Изтри набръчканото си лице и прокара ръка по брадата си, сядайки. — Тук си да го убиеш, нали? — Рамената му увиснаха. — Хубаво. Копелето го заслужава.

Наведох леко оръжието си.

— Джери, какво се е случило тук? Къде са отишли всички?

— Отишли? — Започна да се смее, гласът му придоби истерични нотки. — Никой никъде не е отивал. Всички са мъртви, освен мен.

Преглътнах силно.

— Мъртви? Всички?

— Всички — потвърди Стария Джери, изтривайки потящата си вежда с пухкава ръка. — Нахрани драконите.

„Стръв“, потвърди мислите ми Зохр. „Но женските не могат да бъдат върнати към разума. Не и както аз бях.“

Обърнах се към дракона си.

„Не?“

„Трябва да бъдат победени, за да се предадат на чифтосването. Женската приближава мъжкия и го атакува, очаквайки той да й отвърне със същото. Само ако я победи се смята достоен да се чифтоса с нея.“

„Леле. А ако не го направи?“

„Тогава женските имат един по-малко мъжки за чифтосването.“

Драконовата форма на теорията на Дарвин, предполагам. Донякъде жестоко, но имаше смисъл при войнска раса. Също така обясняваше защо не е останало нищо от мъжете на Азар, освен няколко петна по паважа. Явно ги е привлякъл достатъчно близо и някак е успял да влезе в умовете им. Ужасно и за хората, и за драконите.

— И ти си следващият? — попитах Джери, побутвайки го с обувката си.

Той поклати глава, треперейки.

— Казах му, че има нужда от някой, който да готви и да чисти мястото. Азар не харесва мръсотията.

Е, това обясняваше защо интериорът на мястото — дори тази стая — е толкова чист. Доста ужасеният Стар Джери домакинстваше заради живота си. Нямах съмнение, че се е споразумял с някого друг, за да се спаси, защото така работеше екипа на Азар. Хвърли някой друг под автобуса, стига само да не си ти. Така оцеляваш — на гърбовете на другите.

Не знаех дали да чувствам съжаление към него или отвращение. Той обърса лицето си отново, мокро от пот или сълзи — или и двете — и ме погледна жално под кичур гъста сива коса.

„Какво искаш да правим с него?“, попита Зохр. „Да се променя ли в бойна форма и да го изям?“

„Иу. Не, бейби. Ще се чудя всеки път като те целуна дали нямаш в устата си някакви парчета от него, а се наслаждавам на целуването ни прекалено много.“ Но имаше право. Стария Джери е боклук, без значение от коя страна бих го погледнала. Не можехме да го пуснем. Все още беше в Екип Азар. Не обръщаш гърба си на някого като него. Може да се покаже отново след година и да направи живота ни ад. Може да се обърне и да убие майка и децата й заради подслон. Нямаше скрупули.

Повдигнах оръжието към главата му.

Стария Джери започна да плаче отново. Затвори очи.

— Направи го бързо, момиче.

Мамка му. Гледах го, мазното му чело на сантиметри от цевта на оръжието ми. Знам, че е лош човек. Виждала го бях да прави лоши неща. Бях го чувала да говори за още по-лоши. Знаех, че пускането му е грешка. Знаех го. Знаех, че това е най-умното нещо, което мога да направя. Джак нямаше да се колебае да ме убие.

Преглътнах силно и зачаках инстинктите ми за оцеляване да се появят. Самосъхранението ми да ме накара да дръпна спусъка и да ни отърва от този мъж, за да не защитава мен или моите в бъдеще. Джак би ме погледнал с отвращение заради колебанието ми.

„Джак е прибрал теб и брат ти, нали?“

Нежните думи на Зохр бяха като плисък студена вода. Беше прав. Джак може и да говореше твърдо, но имаше меко място, точно както всички останали. Това ни прави хора. Не можеше да остави две деца в нужда и не можех да убия Стария Джери хладнокръвно. Да го направя би означавало, че не съм по-добра от Азар.

Наведох оръжието си.

— Взимай си чантата и изчезвай. Никога повече не се връщай.

Той отвори очи и ме погледна изненадано.

— Ти… истината ли казваш?

— Върви, преди да съм си променила мнението — предупредих го и кимнах към вратата.

Той се изправи и взе чантата от края на леглото. Напъха няколко неща вътре — включително и порно списанията, — докато гледаше към мен и Зохр.

— Не предполагам, че…

Зохр изръмжа ниско и на звук е точно толкова заплашително, колкото и в драконова форма.

Стария Джери пребледня.

— Вярно. — Напъха краката си в чифт обувки, без да се занимава да ги завързва и грабна чантата си, побягвайки към вратата.

„Нито дори благодаря“, изпратих на Зохр. „Иди, че разбери.“

Въртящите му се очи ме погледнаха.

„Съжаляваш ли за решението си?“

„След година или някъде там, когато се появи отново, може би. Сега? Не.“ Поклатих глава и погледнах надолу към оръжието отвратено. „Говоря много, но когато дойде време за действието, предполагам, че не съм толкова кръвожадна или жестока, както бих желала да мислят Клаудия и Саша.“

„Това не е лошо, огън мой.“ Придърпа ме близо до себе си и ме притисна към гърдите си.

„Е, да, един вид прецаква плана ни да влезем и да убием лошия, когато имаш основна промяна в сърцето, не мислиш ли?“ Наведох се към топлината му, затваряйки очи. „Чувствам се добре и зле заради решението си. Радвам се, че не убих хладнокръвно Стария Джери. Просто се тревожа, че няма да мога да го направя, когато стане въпрос и за Азар… а този нещастник наистина си заслужава смъртта.“

„Искаш ли да се върнем при останалите? Да обсъдим стратегия и да видим какво ще решим?“ Махна косата ми от лицето ми с ноктите си. „Ще бъда доволен, каквото и да решиш.“

„Ами ако е грешното решение?“

„Никога не грешиш в очите ми. Моята половинка е толкова яростна, колкото е и красива, това няма да се промени.“

Въздъхнах.

— Не знам…

Във въздуха се чу звънец.

Замръзнах, кръвта ми се смрази. Знам какъв е този звънец. Азар е в трапезарията, чакайки да му бъде сервирано. Или… чакаше нас.

Отдръпнах се от Зохр. Очите ни се срещнаха и той кимна. Време е да го направим.

В гърлото ми заседна възел, докато стисках оръжието си и излизах от стаята на Стария Джери, насочвайки се към лобито на хотела. Познавах това място. Познавах кухнята като дланта си, благодарение на многото часове, прекарани там в потене, за да приготвя шибаните палачинки на Азар три пъти на ден. Но бях леко разтревожена. Трябваше да знае, че съм тук.

„Знае. Трябва да ни помирисва.“

Поех си дъх. Нямаше време за губене. Знаеше къде сме. Ние знаехме, че няма мъже, зад които да се скрие.

— Да приключваме — прошепнах на дракона си.

Зохр кимна.

„Стой зад мен.“

Изсумтях.

— Аз съм тази с оръжието, chacho!

„Да, но ти си ми половинка.“ Пристъпи пред мен, едната му ръка към мен, за да се увери, че ще остана зад него. „Няма да ме нарани. Иска да отлетя до Разрива, помниш ли?“

— Не ме кара да се чувствам по-добре, мислейки за това — промърморих. Опитах се да не мисля как завзема ума на Зохр, докато спеше. Не исках да се налага да застрелям дракона си. Мисълта бе ужасна.

„Никога няма да ме обърне срещу теб“, каза яростно Зохр. „Взе ума ми, докато спяхме, защото свалих гарда. Сега съм наясно с триковете му и няма да успее отново, обещавам.“

Вярвах му и знаех, че има смисъл. Просто бях толкова ужасена Азар да не вземе крехкото ми щастие. Или да го унищожи и да ме остави сама. Не можех да се върна към това, не и след като знаех какво е да бъда обичана от моя дракон. Моят Зохр.

„Обичам те“, изпратих му яростно. „Моля те, внимавай.“

Той ми изпрати мисли, толкова пълни с любов и привързаност, че ме заболя гърлото.

„Моят сладък огън.“

Свих ръце около оръжието.

— Добре, нека се погрижим за това, за да можем да празнуваме победата си, когато се върнем вкъщи.

Зохр изтътна развеселено при мисълта.

„Само ти можеш да ме накараш да се смея, когато се готвя да откъсна врата на врага, моя Ема.“

„Това съм аз, винаги нося смях при престрелка.“ Но следвах Зохр отзад, защото нямаше да влезе там без мен. Пресякохме лобито и вървяхме надолу по коридора към голямата трапезария.

„Азар ни очаква.“

Глава 39
Ема

Не бе изненадващо, когато отворихме вратата и видяхме високия, зловещ салорианец да седи сам на масата, разположена в трапезарията. Погледна ни, когато влязохме, с една ръка близо до звънеца. С другата ръка разгръщаше списание. Толкова бе тихо, че можех да чуя тиктакането на часовник.

— Къде ми е вечерята, Ема? — Гласът му бе мек, безгрижен.

Бях шокирана. Всъщност толкова шокирана, че останах без думи. Вечерята му? Съвсем бе полудял. Стиснах оръжието си, съпротивлявайки се на желанието да откача и просто да засипя копелето с куршуми. Знаех, че трябва просто да вляза, да застрелям задника и да продължа с живота си, но нещо в мен иска да го предизвика. Да получи отговори. Да го накара да разбере, че това, което прави, е лошо.

— Не съм тук за вечерята ти, кучи син такъв.

Азар повдигна вежда към мен.

— Тогава защо си тук? — Погледът му се отмести към Зохр, моя голям златен щит. — Освен ако не си ми донесла подарък.

— Не — успях да кажа. — Тук сме, за да те довършим.

Той ми се усмихна с малка, подигравателна усмивка.

— Очарователно. Сигурен съм, че е така. — Отгърна страницата на списанието си с отегчение. — Ако случаят е такъв, защо все още говоря? Защо не съм мъртъв?

— Искам отговори.

— Странно, моята цел е същата. Искам отговори. И все пак мислиш, че аз греша, а ти си права. — Гласът му е спокоен и леко снизходителен.

Изплюх:

— Убиваш хора! Използваш ги и ги оставяш.

— И ти дойде тук, за да ми изнесеш лекция какво непослушно момче съм и после си тръгваш? — Погледна презрително оръжието. — Защото не изглежда да е така.

— Спри да се опитваш да ме накараш да звуча като теб! Не съм същата! — Извиках към него.

Зохр постави успокояваща ръка на рамото ми.

„Ема. Недей. Така действа. Промъква се под кожата ти и те кара да се съмняваш кой си.“

Поех си няколко дълбоки глътки въздух, раздразнена и леко уплашена. Ами ако е прав? Не дойдох тук, за да си говорим. Дойдох, за да се отървем от него. Като него ли съм? Отървавайки се от тези, които се намират на пътя ми?

„Не приличаш на него изобщо, огън мой. Оставяш го да се добере до теб. Каза това, за да те накара да се съмняваш.“

Знаех, че Зохр е прав… но също така знаех, че и Азар е прав.

Часовникът продължи да тиктака в тишина. Замислих се какво да кажа. Нещо, което да опровергае думите му. Голямата ръка на Зохр е успокояваща на рамото ми и проговорих:

— Не бих изпращала хора към смъртта им отново и отново.

Той наклони глава.

— Това ли си мислиш, че правя? Леле. Нищо чудно, че си толкова ядосана.

Сега бях объркана.

„Да го изям ли и да приключваме?“, попита нетърпеливо Зохр.

Поклатих глава. Исках да чуя това. Исках да… го разбера. Исках да знам как работи ума му, за да съм сигурна, че никога, никога няма да свърша като него.

— Защо си убил всички, които ти вярваха? Защо продължаваш да изпращаш дракони към Разрива, ако умират? Всички ще се провалят и все пак продължаваш да ги убиваш!

— Ах, но дали се провалят, защото ще се провалят всички? Или на точно този Драконѝ му липсва силата? — Погледна ме предизвикателно и отгърна страницата на списанието, сякаш имахме приятелски разговор. — Как да знам, че този няма да успее? Че този има силата, която другите нямат? Да не ги изпробвам ли?

Отново отговорих яростно.

— Не и ако това означава смъртта им!

— Но те не са ли вече ходещи мъртъвци? Умовете им ги няма. Не са нищо повече от ярост и люспи. Убиват стотици и стотици от твоите хора с едно издишване. Някои биха си помислили, че им правя услуга. — Усмихна се, показвайки изтъпените си зъби. — Не искаш ли това, в края на краищата? Да освободиш света от Драконѝ и вида им? И двамата имаме тази цел. Искам да си отида у дома.

Главата ме заболя от опитите да се разбера с него. От опитите да му покажа, че греши, без значение как го нарича той. В сърцето си знаех, че е жесток и зъл, но колкото повече говореше, толкова повече се съмнявах.

„Това е, което прави вида му“, каза ми Зохр. „Затова е отрова да ги слушаш. Не му позволявай да те промени.“

— Те не са ходещи мъртъвци — казах му, бавно и замислено. — Ако са отвъд спасението, моят Зохр нямаше да е тук. Другите нямаше да имат половинки. Само защото не са наред в момента не означава, че не е останало нищо. А ти си чудовище, манипулираш ги. — Повдигнах оръжието си отново. — Което ни води до причината, поради която сме тук. Унищожаваш хора, които са невинни.

— Дали? Те почти унищожиха вида ти. — Изражението му е хладно, пренебрежително. — Биха си помислили, че ще видиш правотата ми.

Поклатих глава.

— Не приличам на теб по нищо.

— Жалко. Значи си дошла да ме унищожиш, защото си мислиш, че греша. — Устата му се изви в сардонична усмивка, която изглеждаше обидна и зловеща едновременно. — Така ли е?

— Не мога да те оставя да продължиш да правиш това, което правиш на тези дракони. Не заслужават да умрат само защото не искаш да рискуваш собствения си врат.

— Виждаш ли, тук грешиш, малки човеко. Доста готов съм да рискувам врата си. — Очите му блестяха ярко и за момент си помислих, че ще станат сиви, но те останаха с този странен, приглушен златен цвят. Той се… подхилваше.

Сякаш знаеше нещо, което аз не знам.

Изстинах.

„Какво става?“

„Не знам. Не мога да кажа какво си мисли.“

Повдигнах оръжието и огледах Азар над дулото. Не изглеждаше уплашен. Изглеждаше… самодоволен. През цялото време този глупав часовник продължаваше да тиктака.

Тик. Так. Имаше нещо в него, което ме притесняваше, точно както усмивката му. Не съм сигурна какво…

Чакай. Откъде, по дяволите, е намерил часовник? Защо има нужда от такъв?

— Къде е часовникът? — попитах.

Той се изкиска и отгърна страницата.

— О, няма часовник.

— Тогава какво тиктака?

Той повдигна вежда.

— Не можеш ли да познаеш? Щом ще идваш да ме посещаваш, мога да донеса поне подарък.

О, Господи. Не е часовник. Бомба е. Това лудо копеле ще ни взриви.

„Тръгваме си“, изпрати ми Зохр, мислите му режеха като нож. „Веднага.“

Азар започна да се смее, странен, нечовешки кикот, който накара кожата ми да настръхне.

Започнах да свалям оръжието…

Майната му. Дойдох тук, за да направя нещо и ще го направя. Повдигнах го обратно и сложих пръста си на спусъка, стреляйки. Червено се разпростря по гърдите му и очите му се разшириха изненадано. Хвана изцапаната си с червено роба шокирано, сякаш учуден, че съм се осмелила да го застрелям.

— Сега си тръгваме — прошепнах на моя дракон, сваляйки оръжието. Погледнах Азар за последно, който все още се държеше за гърдите си шокирано. Тиктакането сякаш ставаше все по-силно в главата ми.

Зохр ме грабна около кръста и ме дръпна към него, тичайки обратно през вратата на трапезарията. Чух трясък зад нас — вероятно Азар, паднал на пода, — но не спряхме. През лобито и навън, и все пак не спря.

През цялото време продължавах да мисля за тиктакането. Колко време имахме…

Нещо експлодира.

Полетях към земята и въздухът напусна дробовете ми със свистене при удара. Главата ми се блъсна в бетона на тротоара. Тежко тяло се стовари върху мен и бегло осъзнах, че това е моят дракон — Зохр се беше променил в бойна форма и тялото му ме защитаваше от експлозията. Ушите ми звънтяха и светът се люлееше около нас.

Какво…

„Добре ли си?“ Мислите му бяха викове в главата ми.

Имах чувството, че лицето ми е смачкано и кашлях, отчаяно опитвайки се да вкарам въздух в дробовете си, но поне бях жива.

„Добре съм“, казах му слабо, въпреки че едва стоях в съзнание. Главата ми туптеше и не исках нищо повече, освен да заспя. „Ами… ти?“

„Това е огън, не може да ме нарани.“ Мислите му бях пълни с облекчение и привързаност. Един голям преден крак внимателно ме повдигна и ме притисна към люспите му. „Наведи глава. Ще те нося.“

„Азар?“, попитах.

„Не може да оцелее след такъв удар в двукраката си форма.“

„Хубаво.“ Това бе последната ми мисъл, преди да припадна.

Глава 40
Ема

Повдигнах се към нежното докосване на голям нос по брадичката ми.

„Половинке. Събуди се, моя Ема. В безопасност сме.“

Отворих очи, въпреки че ги чувствах тежки, и всичко, което исках, е още малко сън. Главата ми туптеше с тъпа болка и имах чувството, че съм пребита. Не усещах никакъв друг мирис, освен овъглено и бях доста сигурна, че за дни ушите ми ще звънтят.

Но когато зрението ми се фокусира, видях нещо красиво — голяма, златна драконова глава се надвесваше над мен. Пресегнах се и погалих носа му, без да съм изненадана, когато видях драскотини и сажди по ръцете си.

„Хей, бейби. Добре ли си?“

„Да.“ Погали с нос брадичката ми. „Ти, обаче, трябва да си почиваш.“

„Не мога да повярвам, че шибанякът имаше бомба. Кой прави това?“ Все още не можех да го преживея. „Беше съгласен да убие себе си заедно с нас. Просто съм… шокирана.“

Зохр не беше.

„Видът му не приема добре поражението. Осъзнал е, че идваме за него и е решил да ни унищожи. За наш късмет не сме толкова арогантни, като него и не го чакахме да действа.“

„Без майтап.“ Чувствах се късметлийка да съм жива и когато седнах, обвих ръце около голямата златна муцуна на Зохр. „Благодаря ти, че ме спаси.“

„Недей. Ти си ми половинка. Никога не бих позволил да бъдеш наранена. Ако това стане, значи и аз ще умра, защото не бих могъл да живея без теб.“

Да чуя тези думи изречени така пламенно ме изплаши истински… но в същото време знаех какво има предвид. Щях да бъда изгубена без него. Не можех да си представя да продължа да живея без своя дракон. За толкова кратко време бе започнал да значи всичко за мен.

— Нека не правим това отново, става ли?

Зохр ме побутна отново, мислите му са смесица от закрилничество и облекчение.

„По-скоро следващия път аз ще поема водачеството, но се надявам да няма следващ път. Няма да ти позволя да се излагаш на опасност никога повече. Ако се налага да те напълня с малкото си, за да се криеш зад мен, вместо да вървиш напред, ще го направя.“ Очите му блестяха с удоволствие. „Всъщност приветствам предизвикателството на подобна задача.“

— Интересно как винаги се връщаме към секса с теб, chacho — прошепнах, притискайки буза към люспите му. Хубаво бе просто да се облегна на голямото му драконово тяло и да знам, че съм в безопасност.

„Винаги си в безопасност с мен, огън мой.“ Мислите му бяха като топъл балсам. „Ти си всичко за мен, любов моя.“

— Сега какво?

„Мисля, че ти казах. Ще те напълня с малкото си.“ Мислите му бяха едновременно закачливи и болезнено сладки.

Изкисках се и потупах люспите му с пръсти.

— Имам предвид в момента. Не следващите няколко седмици. Връщаме се и казваме на другите какво сме направили? Или побягваме? Какво?

„Каквото решиш, ще те последвам. Желаеш ли да изоставиш човешките си приятели и драконите им?“

— Трудно е — признах. — Има част от мен, която иска да избяга надалеч и да изчезне с теб. Стар навик, предполагам. Нищо от това нямаше да се случи, ако се бях пазила, знаеш ли? Но тогава нямаше да те имам. — Погалих люспите замислено, гледайки в яростните му драконови очи. Трябваше да бъда ужасена от това чудовищно, свирепо същество, но всичко, за което си мислех, е душата му. Той не бе враг. Той бе другата ми половинка. Животът му се беше променил След, както се беше променил моят.

Преди си мислех, че След е най-лошото, което може да се случи на човечеството. На мен.

Сега мислех, че може би е било най-доброто. Даде ми Зохр.

— Нека си вървим у дома — казах му, ставайки.

„Къде е домът?“, попита той, душейки косата ми.

— Където сме заедно — отговорих с усмивка. — Но за сега вероятно трябва да кажем на Клаудия и останалите, че сме се погрижили за Азар. Освен ако нямаш други планове?

„Знаеш плановете ми.“ И ми изпрати куп картини на двама ни, преплетени, без да оставя съмнение какво иска да правим.

Изкисках се.

— Винаги ти и чифтосването, chacho. — Престорих се, че съм разгневена, но реално… мислех, че това е една страхотна идея. Хубаво легло, моята Драконѝ половинка до мен и цялото време на света.

Много хубава идея.

Епилог
Раст

Женска.

Тук, в този хаос.

Като дъжд, прерязващ пелена от пушек, умът ми се изчисти, докато се фокусирах върху мириса, който ме викаше. Лудостта изчезна, оставяйки ме объркан, докато летях в небето. Крилете ми пропуснаха удар. Два. Успях да се задържа, замахвайки силно, преди да поема от свежия въздух.

Мирисът на женската отслабваше, заплашвайки лудостта да се появи отново.

Наклоних криле, завивайки обратно, насочвайки се към изплъзващия се аромат. Слаб бе, но знам, че е там. Някъде в ямата от ужаси, представляваща този населен с хора свят, имаше малка надежда. Женска, която да ме закотви, с която да се чифтосам. Женска, за която да се грижа и защитавам. Да ми дава цел.

Мирисът се усили, когато се върнах на старата територия, снижавайки се. Криеше се някъде в тревата отдолу. Плъзнах се по земята, обгаряйки зайци и малки животинки. В далечината подскачаше елен и го хванах между челюстите си, бърза закуска, преди да се обърна. Няма женска.

Да не съм я пропуснал?

Прелетях обратно до мястото, където ароматът й е най-силен, нуждата и копнежът ме изпълваха. Къде си? Коя си? Умът ми е изпълнен с нея. Ще бъде с червени люспи, мисля си, цветът й викащ за нуждата й от половинка. Очите й ще са яростни и ще ме погледне със страстен златен поглед, преди да ме нападне. Мисълта ме изпълни с удоволствие и глад. Ах, как жадувах за завоевание. Това е единственото разумно нещо в този свят, както изглежда.

Приземих се и когато пак не видях знаци от женската, наведох носа си към тревата и последвах мириса й. Стар е, мисля. Отпреди няколко дни. Значи трябва да е наблизо. Придвижвах се, проследявайки аромата й, докато не намерих… него.

Това… кожа ли е? Не, направено е от някакъв вид плат. Някакъв вид дреха. Превръзка? Не знам. Знам само, че носи аромата на вагината й, сякаш е бил притиснат между краката й. Тя… не е Драконѝ.

Няма значение. Вдишах дълбоко и изръмжах ниско.

Тя е моя.

Втори епилог
Зохр

След месеци

Шумолене на обвивка ме събуди.

До мен на леглото стоеше моята половинка. Претърколих се и я погледнах с едно око. На нощното шкафче имаше запалена свещ, а на закръгления й корем имаше пакет бисквити, които по-рано бях скрил.

— Мога да обясня — каза ми Ема с пълна уста.

„Да обясниш, че ядеш подаръка си? Този, който скрих, за да те изненадам?“, подразних я, плъзгайки ръка по бедрата й и придърпвайки я към мен. Тя вдигна бисквитите и ги сложи на шкафчето, а аз наведох глава към извивката на корема й, слушайки как малкото ни рита и се движи в нея.

— Бях изненадана — възрази ми тя, но не звучеше виновна. — Бебето беше гладно.

Изсумтях.

„Казваш това всеки път, когато те хвана да ядеш.“

— Е, истина е. — Облиза пръстите си и сви рамене. — Детето ти е винаги гладно.

„Прилича на майка си.“ Целунах корема й. „Яде, яде и яде.“

— Ревнуваш, защото не ти оставих никакви бисквити — подразни ме и плъзна ръка през косата ми. Ласката й бе нежна и почувствах смеха й, когато се изкиска. — Какво да кажа, Младши иска нещо сладко. — Погледна празната опаковка с лека въздишка. — Само съм тъжна, че не беше по-голяма опаковката.

„Нуждата ти за сладко нараства заедно с корема ти.“

— Не е лъжа — въздъхна тя. — В състояние съм да довърша още една кутия и то веднага.

„Тогава ти и малкото ни“, спрях, за да целуна още веднъж изпъкналия й корем, „ще сте удовлетворени да разберете, че Каел и половинката му имат още две такива, които са за мен.“

Ема ахна.

— Шегуваш ли се? — Размърда се под мен.

„Не. Ще ги вземем утре. Казах й, че ще разменя сапун за бисквитите.“ Изглежда, че с напредването на бременността си, силните миризми не понасяха на половинката на Каел. В последно време искаше сапуни и шампоани с определен аромат… а половинката ми искаше сладко. Това беше сделка, която работеше добре за нас, точно както сделката със Саша и фъстъченото масло. Но половинката на Дакх е щедра. Последният път, когато имаше буркан от него, извика всички, за да си го споделим.

Хубаво бе да имаш клан отново, дори и толкова малък. Първоначално моята Ема не беше сигурна дали иска да остане с другите дракони и половинките им. Отшелникът в нея беше научен на самота, но харесваше приятелите си и безопасността на малката група дракони и ездачи, които може да предложи. Понякога казваше, че ще продължим… но този ден не дойде с месеци. Не мисля, че щеше да е скоро.

Но това не ме интересуваше. Важното бе да съм с моята Ема. Тя бе от значение.

Като крилете ми е. Нощем ги разтягахме, трудейки се упорито да се уверим, че са способни, колкото могат. Можех да летя на малки разстояния за кратко време, но лесно се уморяваха и ми липсваше финеса на другите дракони във въздуха. До тях по-дебелите ми криле бяха тромави и неумели. Не беше важно. Можех да летя достатъчно, за да защитавам половинката си, и очите й заблестяваха ярко от удоволствие дори на най-малките полети.

Може би някой ден отново щях да мога да летя напълно. Може би не. Намирах, с всеки изминал ден, че това беше от все по-малко значение.

Женската ми грабна още една бисквита от шкафа и я захапа, докато малкото в корема й се извиваше.

— Зает е тази вечер — каза ми между хапките. — Дори и да исках да спя, не мога. Сякаш танцува там вътре.

Сложих ухо на стомаха й.

„Може би просто е щастлив.“

— Може би. — Погали лицето ми със свободната си ръка, замислена. — Ами ти? Щастлив ли си?

„Повече от щастлив.“

— Аз също — каза тя меко. — Особено при мисълта за още две опаковки бисквити.

Смях изтътна в гърдите ми, а тя се присъедини към мен.

„Щастлив“ е толкова странна, преходна дума. Преди месеци бях луд. Светът ми не беше нищо повече от кръвожадност. Не можех дори да си помисля за „щастлив“. А сега в моя свят имаше толкова много, всичко благодарение на Ема.

Аз съм… щастлив. Тя е моето щастие. Тя е моето всичко. И сега, когато сме семейство, не можех да си представя някой друг воин Драконѝ да е бил изпълнен с толкова щастие.

Нямаше значение какво се е случило в миналото. Всичко, което беше важно, е бъдещето. А то е щастливо.

Трети епилог
Мелина

— Шшш — казах на пациента си. — Сега си в безопасност. Обещавам. Всичко е наред. — Изцедих кърпа и я поставих на много бледата му кожа. Беше трескав, бълнуваше. Не можех да направя нищо, за да спра треската му, което ме притесняваше. Но не съм истински доктор и нямам лекарства. Можех само да се надявам, че лекуването, което можех да му осигуря, щеше да е достатъчно.

Ако не друго, можех да му предложа удобство.

Натопих кърпата в легена до мен, изцедих го и пак го сложих върху голото му рамо. Толкова странен, блед цвят имаше. Не знаех на какво да го оприлича. Косата му бе същият цвят, което бе доста странно. Още по-странно бяха ноктите му, които изглеждаха дебели и изтъпели, и тънките, счупени изпъкналости на главата му, излизащи от косата му, сякаш… растяха. Не знаех как е възможно, защото не знаех какво са.

Но сега сме След и можеше да се видят такива странни неща.

Измих кожата му, гледайки как очите му се движеха под клепачите му, сякаш сънуваше. Можеше и да не оживее, не и ако треската му продължеше. Не можех да видя други пресни рани. Имаше стара такава на гърдите му, която изглеждаше сякаш се лекува лошо. Стара рана от куршум, освен ако не бъркам. Но саждите и кръвта, които го покриваха, когато се показа на прага ни? Не беше негова кръв.

— Имаш интересна история, приятелю — прошепнах му. — Да се надяваме, че ще я разказваш, хмм? — Свърших с измиването му и пуснах кърпата обратно в легена, след което станах.

Ръка грабна китката ми.

Ахнах, докосването му е изгарящо горещо. Когато погледнах надолу, видях, че очите му са странно, въртящо се златно и черно. Аз… виждала съм го това и преди. Той е дракон, като Каел на Клаудия.

Но тогава той облиза устни и се фокусира върху мен.

— Къде… къде съм?

Думите са с акцент, но на перфектен английски. Успокоих се. Човек е. Представях си разни неща. Драконът на Клаудия никога не говореше. Той просто ме гледаше с тези напрегнати златни очи. Не може да е същото… или, ако е така, той не е луд като този тук.

Седнах обратно, усмихвайки се леко.

— Във Форт Далас. Появи се болен и бълнуващ на вратата ни след последната драконова атака.

— Дракони… — Преглътна трудно и погледна надолу към ръката си, след това я сви.

— Да. Това беше преди дни. Тук си в безопасност. Зад бетонни стени сме в сградата. Не могат да те стигнат тук.

Намек за усмивка изви устата му и затвори очи. Забелязах, че зъбите му са големи, но напълно квадратни.

— В безопасност.

— Точно така — казах му. — Почивай си сега.

Мога да се закълна, че той се изкиска, докато се отпускаше в леглото. Странен мъж.

Бележки

[1] Bregaste cajita de pollo — Да преметнеш някого (исп.). — Б.пр. ↑

[2] Culo — Задник (исп.). — Б.пр. ↑

[3] Pop-Tarts — Сладко, разположено между два тънки, квадратни слоя бисквита, върху която има глазура; могат да се ядат като лека закуска. — Б.пр. ↑

[4] Bicijangueo — Група мотористи, които обикновено са загрижени за собственото си процъфтяване. — Б.пр. ↑

[5] Chacho — Приятел (исп.). — Б.пр. ↑

[6] A lo loco — Разрошена, с лош външен вид. — Б.пр. ↑

[7] „Life Savers“! — Вид марка за производители на сладко. — Б.пр. ↑

[8] Да драконира — да се преобрази в дракон и да отлети. — Б.пр. ↑

Край

Руби Диксън Огънят в прегръдката му

Метаданни

Данни

Огънят в прегръдката му

Информация

История

Сваляне / Връзки

Какво се случи в предишните книги

Книга 1 — Огънят в кръвта му

Книга 2 — Огънят в целувката му

Глава 1Ема

Глава 2Ема

Глава 3Ема

Глава 4Ема

Глава 5Ема

Глава 6Зохр

Глава 7Ема

Глава 8Зохр

Ема

Глава 9Ема

Глава 10Зохр

Глава 11Ема

Глава 12Ема

Зохр

Глава 13Ема

Глава 14Зохр

Глава 15Ема

Глава 16Ема

Глава 17Зохр

Глава 18Ема

Глава 19Зохр

Глава 20Зохр

Ема

Глава 21Зохр

Глава 22Ема

Глава 23Ема

Глава 24Ема

Глава 25Зохр

Глава 26Зохр

Ема

Глава 27Зохр

Глава 28Зохр

Глава 29Ема

Глава 30Зохр

Глава 31Ема

Зохр

Глава 32Зохр

Глава 33Ема

Глава 34Зохр

Ема

Глава 35Зохр

Глава 36Ема

Ейми

Глава 37Ема

Глава 38Ема

Глава 39Ема

Глава 40Ема

ЕпилогРаст

Втори епилогЗохр

Трети епилогМелина

Руби Диксън
Огънят в прегръдката му

Глава 1
Ема

Глава 2
Ема

Глава 3
Ема

Глава 4
Ема

Глава 5
Ема

Глава 6
Зохр

Глава 7
Ема

Глава 8
Зохр

Глава 9
Ема

Глава 10
Зохр

Глава 11
Ема

Глава 12
Ема

Глава 13
Ема

Глава 14
Зохр

Глава 15
Ема

Глава 16
Ема

Глава 17
Зохр

Глава 18
Ема

Глава 19
Зохр

Глава 20
Зохр

Глава 21
Зохр

Глава 22
Ема

Глава 23
Ема

Глава 24
Ема

Глава 25
Зохр

Глава 26
Зохр

Глава 27
Зохр

Глава 28
Зохр

Глава 29
Ема

Глава 30
Зохр

Глава 31
Ема

Глава 32
Зохр

Глава 33
Ема

Глава 34
Зохр

Глава 35
Зохр

Глава 36
Ема

Глава 37
Ема

Глава 38
Ема

Глава 39
Ема

Глава 40
Ема

Епилог
Раст

Втори епилог
Зохр

Трети епилог
Мелина