Метаданни
Данни
- Година
- 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Авторът
История
- — Добавяне
Издателят Боян Кръстев беше толкова ядосан, че нямаше думи да изрази възмущението си. Почервенял от гняв, той си наля два пръста уиски в кристалната чаша, поглъщайки питието си на един дъх. Трябваше да измисли нещо и да се отърве час по-скоро от тази алчна жена, иначе целият му труд щеше да отиде на вятъра.
Дълго мисли как да постъпи и най-накрая го осени идея. Той заряза бутилката „Паспортс“, грабна слушалката на телефона, набирайки номера на един от авторите си.
― Здравейте, приятелю ― каза бодро на човека от другия край на линията. ― Какво ще кажете, ако се срещнем и си поговорим за малко? Да, точно така, ще ви чакам в нашето кафене…
След десет минути беше кръстосал крака в бар „Екзотика“ и сърбаше от чаша черно кафе. Трябваше да е на трезва глава за предстоящия разговор.
― Познавате ли Ева Данева? ― попита младият писател, който с благоговение го наблюдаваше как пие от ароматната течност. ― Една такава атрактивна дама, съпруга на покойния вече Борис Данев?
― Та кой не познава класика, господин Кръстев! ― възкликна ентусиазираният автор. ― Чел съм всичките му книги до една…
― Зная, зная… ― махна отегчено с ръка издателят. ― Но мен ме интересува дали познавате жена му…
― О, нямам честта!
― Не е особена чест, драги. Но дамата има някои претенции относно авторските права на споминалия се съпруг, бих ли могъл да ви помоля за една малка услуга?
― На вашите услуги съм, господине.
Боян Кръстев отпи замислено от кафето си. Беше около шейсетгодишен с младолико за възрастта си лице. Когато се замислеше придобиваше мефистофелски вид.
― Вижте, млади човече, приготвил съм й един подарък като компенсация. Бихте ли се съгласили да й го отнесете? Напоследък не си говорим, иначе не бих ви ангажирал за тази дребна услуга…
― С удоволствие, господин Кръстев. Ще се радвам да го сторя!
Издателят бръкна в джоба на скъпото си палто, подавайки му с равнодушен вид миниатюрна кутийка с тъмен цвят. Постави я небрежно на плота на масичката.
― Това е подаръкът ми за вдовицата. Отнесете й го, моля.
Писателят, който се казваше Валентин Манолов, взе пратката и с грейнало от радост лице, че може да бъде полезен, отпраши към адреса на починалия класик.
На втория етаж, в старата кооперация, вратата му отвори миловидна брюнетка по пеньоар и с едва загатнат грим на лицето. Въпреки това изглеждаше много привлекателна и съблазнителна.
Манолов се представи; обясни по чия заръка идва и й показа кутийката с тайнствения подарък.
Ева Данева го покани в апартамента. Беше подредено, уютно и мирише на току-що смляно кафе. Пеньоарът също се беше разтворил дискретно, показвайки две хубави крачета.
Размекнат, писателят не знаеше къде да се дене.
Младата жена запърха кокетно с мигли и го попита дали не иска кафе.
Той й каза, че желае само чаша вода.
― Благодаря ви ― прошепна, докато отпиваше притеснено от донесената му чаша, а хубавата Ева нетърпеливо разтваряше подаръка на господин издателя.
Внезапно тя извика от изумление.
Валентин Манолов се задави за миг, но след това преглътна успешно, докато наблюдаваше дребните бляскави камъчета в ръцете на домакинята.
― Но за Бога, това са брилянти! Има още доста! Боян си е изгубил ума!
В същия миг на вратата се позвъни настоятелно и красивата Ева, наследница на авторските права на непрежалимия класик, изтича да отвори.
― Полицейска проверка! ― прозвуча солиден мъжки глас и строг инспектор с двама униформени полицаи нахлу при смаяния писател. ― Имаме сигнал за кражба на скъпоценности, моля документите ви за самоличност, младежо! ― нареди с метални нотки в тембъра блюстителят на реда.
Писателят, който беше написал пет криминални романа в творческата си кариера, знаеше какво означава всичко това и безропотно се подчини. Инспекторът почти не погледна личната му карта, а се съсредоточи върху брилянтите в кутийката.
― Я виж ти! ― възкликна той. ― Преди известно време беше обран бижутериен магазин и от трезора му са изчезнали точно такива брилянти! Откъде ги имате?
Тъмнокосата Ева се разплака, а младият автор на детективски мистерии, пелтечейки предаде каква е била молбата на Боян Кръстев.
Плешивият инспектор с тясно мише лице набра веднага мобилния номер на издателя Кръстев, изслуша го и отсече:
― Лъжете, млади човече! Никой никога не ви е давал тези камъни! С дамата сте обвинени в тежко углавно престъпление. Съветвам ви да не увъртате пред органите на реда, а чистосърдечно да си признаете греховете.
― Но, моля ви, аз…
― Арестувайте ги! ― изфуча афектираният полицай и двамата му подчинени мигом ги оковаха и помъкнаха към полицейската кола на улицата.
След като престояха двайсет и четири часа в участъка, полицейският инспектор ги викна в кабинета си. Изглеждаше мрачен и сконфузен. Двамата обвиняеми потръпнаха в зловещи предположения.
― Станала е грешка ― с неохота изсумтя служителят. ― Арестувахме истинския виновник, вие сте свободни.
― Но как?! Кой беше виновният?! ― попитаха почти в един глас двамата бивши заподозрени.
Инспекторът бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади оранжева запалка и запали евтина цигара.
Беше в лошо настроение, но им даде отговор:
― Брилянтите за Ева бяха фалшиви. Стопроцентови стъкълца! Притиснахме издателят Боян Кръстев и той си призна, че е искал да натопи Ева Данева за кражбата на скъпоценностите. Мотивът му ― вдовицата да не го притиска повече за авторските права на съпруга си Данев. Но той се кълнеше и за друго…
― За какво? ― запита по-хладнокръвният Манолов.
― Че е изпратил истинска стока, а не някакъв фалшификат.
― Нима, господин инспекторе?! ― възкликна потресената вдовица.
― Да, именно. А сега си вървете. Ще го притиснем и ще открием оригиналите.
― Но защо, за Бога, мислите, че той е крадецът? ― полюбопитства упорито писателят.
― Елементарно просто, младежо. Иначе откъде щеше да знае за извършения обир?
Данева и Манолов се озоваха пред полицейския участък. Денят беше лазурен и слънчев; двамата с облекчение си стиснаха ръцете за сбогом.
Когато вдовицата се скри от погледа на Манолов, подсвирквайки под носа си, той се върна обратно в бар „Екзотика“. Поръча си бутилка минерална вода, смигвайки на бармана.
― Пазите ли това, което ви оставих? ― попита го безгрижно. ― Благодаря ви ― додаде, когато онзи му връчи пакетчето. ― Наистина, много съм ви задължен!
Изпи си набързо горнобанската вода и с радостен вид напусна заведението.
По-късно, вкъщи, разопакова пакетчето и от него изпаднаха шепа брилянти, в чиято автентичност не се съмняваше, тъй като сам ги беше подменил с фалшификатите. Беше заменил брилянтите още когато Кръстев му беше обърнал гръб, за да си върви, а за кражбата знаеше, защото самият той беше крадецът; беше заплатил с брилянтите издаването на петте си романа. А сега щяха да му послужат и като заслужен хонорар; нека изиграният издател сам се оправяше с ченгетата.
А за красивата вдовица в главата му се въртяха някои пикантни планове, но те не бяха за ушите и очите на никого…
гр. Варна
7 декември 2007 година