Елоиза Джеймс
Кулата на любовта (28)

Глава 28

Гауан и преди бе изпитвал подобни чувства. Те бяха могъщи като атмосферните прояви, а напрежението бе такова, все едно че морето вреше в краката му. Беше изпитвал такива чувства като момче, когато баща му беше пиян… Но рядко като зрял мъж.

Но сега ги изпитваше.

В мига, в който Сузана излезе от стаята, хванала Лейла за ръка, Еди му хвърли нервен поглед, измърмори нещо за икономката и побягна. Очевидно не искаше да бъде сама в спалнята с него.

Това чувство го заслепяваше и му напомняше дните, в които баща му падаше от столчето пред камината и се просваше на пода, изпил огромно количество уиски.

Всеки път, като погледнеше Еди, изпитваше прилив на собственическо чувство, което бе така присъщо на природата му, както и на националността му. Обаче това чувство не принадлежеше на цивилизования свят.

Беше се оженил за Еди. Беше поставил пръстен на пръста й. Беше правил любов с нея. Но пак имаше някаква нейна част, която му се изплъзваше. Усещаше го все по-ясно и по-ясно и това го подлудяваше. Желаеше я от мига, в който я бе видял, затова бе уредил да се ожени за нея. И пак не я притежаваше. Истината му действаше така, че беше готов да завие като животно.

Може би беше заради музиката. Обожаваше тялото на съпругата си, което имаше формата на любимия й музикален инструмент. Но тя свиреше на виолончелото си и не докосваше тялото му. Дори в леглото. Разбира се… какво очакваше той? Знаеше, че аристократките не са чувствени като камериерките.

Гауан беше на осем години, когато баща му му разказа какво се случва между мъжете и жените, като го бе хванал за китката и го бе дръпнал плътно към себе си. Миришещият му на уиски дъх бе ударил Гауан в носа така, все едно го бяха ударили с юмрук.

— Дамите не струват дори колкото сламата, върху която лежат — беше казал със странен блясък в очите. — Лежат неподвижно и понякога са плоски като палачинки. Ако искаш удоволствие, хвани някоя чувствена камериерка, момчето ми. Отиди в „Коня и брезата“. Ани ще те научи на всичко необходимо. Научи и мен. Няма по-добра учителка от нея.

Вероятно бе показал отвращението си, защото баща му го беше бутнал толкова силно, че се бе ударил в стената.

— Мислиш, че си прекалено добър за Ани, нали? Ще имаш късмет, ако имаш момиче като нея. Ще направи всичко, което я помолиш. Може да извива тяло като котка и да те изяде като…

Значи ето защо този особено неприятен спомен се беше върнал. Сервитьорката щеше да го изяде като сладка с мед и джинджифил, като мъж от тесто.

Повдигна му се. Чувството му бе добре познато и не добре дошло. Мразеше уискито. Мразеше и сладките с мед и джинджифил.

По дяволите.

Бардолф отвори вратата и влезе.

— Ваше благородие, донесох…

— Не влизай, без първо да си почукал — каза той остро. — Това е спалнята на Нейно благородие.

Лицето на Бардолф имаше цвят на суров картоф, очите му бяха тъмнокафяви.

— Нейно благородие говори с мисис Гризли — отговори управителят с вид на човек, който знае съвсем точно какво става във всяка стая от замъка в даден момент. — Исках да се консултирам с вас относно настаняването на лейди Гилкрист.

В къща с толкова много слуги няма тайни. Гауан разбра кога баща му имаше дете от втората камериерка, с която спеше, също и кога майка му загуби дете — а това се случи след лова с хрътки, в който тя настояваше да участва.

След това баща му започна да пие извънредно много, което също не беше тайна.

— Не и в жълтата стая — заяви Гауан. Проклет да беше, ако настанеше тъща си в съседната стая, където тя щеше да чува всичко… което имаше да се чуе. Излезе от стаята и тръгна към кабинета си, а Бардолф вървеше по петите му.

— Сложете я в стаята до детската.

— Детската? Тя е на третия етаж. Така ще обидите дамата.

— Трябва да задаваш тези въпроси на съпругата ми, не на мен — сряза го Гауан. В този момент разбра, че ще е лудост да отиде в леглото на Еди след вечеря.

— Както желаете, Ваше благородие. Намерих музикант.

— Какво?

— Ваше благородие ме помоли да намеря учител по музика на детето. Учителят по френски на мис Сузана, Франсоа Ведрине, е роднина на покойния граф Дьо Женли и твърди, че свири на цигулка. Когато го наехме, той пътуваше из Шотландия и свиреше.

— Защо ми казваш всичко това? — запита Гауан, влезе в кабинета си и се обърна.

— Обикновено искате да изслушвате подробности за всичко важно, което става в домакинството ви — каза Бардолф, присвил устни.

— Информирай Нейно благородие за препоръките му — каза Гауан. После си спомни, че Еди ще предпочете да се упражнява, а не да слуша Бардолф. — Няма значение, просто доведи мъжа тук възможно най-скоро.

— Той вече е тук — каза Бардолф — в качеството си на учител на мис Сузана.

След обяда Гауан отиде отново в кабинета си и работата му потръгна, защото успя да прогони Еди от мислите си. Но ето, че тя подаде глава през вратата. Косата й се къдреше около лицето, а слънчевите лъчи, струящи през прозореца, я позлатяваха.

— Ето те! — извика тя. — Обикалям замъка с мисис Гризли. Трите с Лейла и Сузана ще се разходим покрай реката. Ще дойдеш ли с нас?

В мига, в който я видя, тялото му се напрегна.

— Разбира се — каза, стана и опъна сакото си.

— Имаш ли нещо против Сузана да свали траура утре? — запита Еди, докато вървяха из лабиринта от стаи на замъка, които се свързваха по-скоро една с друга, отколкото с коридора.

— Не, ни най-малко.

— Виждам, че ти самият не отдаваш дан на обичая.

Гауан погледна Еди, после извърна поглед, шокиран от реакцията си при вида на розовите й устни.

— Реших да не нося траур за майка си — каза, съвзел се.

— Предлагам да погледнем на тримесечния траур на Сузана като на достатъчен.

Той кимна, защото нямаше доверие на гласа си. Дори мисълта за майка му извикваше у него гняв, който бързо набираше сила. Последното, от което имаше нужда, бе да загуби самоконтрол. По някакъв начин трябваше да накара Еди да разбере, че дори само споменаването на покойната херцогиня е като огън, поднесен към сухи клонки.

Стигнаха до антрето и завариха Лейла да стои насред огромното пространство, стиснала здраво Сузана за китките и въртяща се в кръг. Краката на Сузана бяха паралелни на пода, полите й се развяваха. Червената й коса — също.

Няма нужда да казваме, че тя пищеше щастливо и изпитваше истинска радост. Лейла също се смееше, както и шестимата слуги, строени край стената. Но веднага станаха сериозни, когато видяха Гауан.

Лейла, изглежда, бе успяла да постигне чудо, при това толкова бързо. Лейла спря да се върти и краката на Сузана стъпиха твърдо на пода. Гауан забеляза, че обикновено бледите й страни сега са поруменели, а очите й светят. Това го накара да изпита чувство за вина.

Сузана не ги бе забелязала да идват, тя дърпаше Лейла за ръката и искаше отново да се въртят. Гауан пристъпи напред.

— Скоро трябва да подновя работата си, затова не бива да се бавим. — Двама от слугите веднага се отлепиха от стената и започнаха да отварят огромната врата.

— Какво знаеш за кулата? — запита Еди, докато прекосяваха вътрешния двор. Гласът й бе съвършено спокоен, въобще не беше взела под внимание зараждащата му се раздразнителност. Той не знаеше нито как да приеме това, нито как да реагира.

— Не е свързана със замъка и е много по-стара от него — отговори.

Сузана изтича покрай тях, тъничките й крачета се мяркаха бързо. „Трябваше по-често да ходя в детската стая, помисли си Гауан. Трябваше да включа посещенията си там като точка в списъка си и дори да им дам приоритет.“

Поеха по дългата пътека с лек наклон надолу, която заобикаляше хълма, върху който се издигаше замъкът.

— Кулата вероятно е единствената останка от замъка, който се е издигал там през тринайсети век. — Заобиколиха хълма. — През годините е добила репутацията на недостъпна сред местните глупаци, които не могат да се изкатерят по нея.

— А Сузана твърди, че там има призраци? — запита Лейла.

Гауан изсумтя.

— Глупости. Трима глупаци се опитаха да изкачат кулата, за да впечатлят дамите на сърцата си, но само за да намерят смъртта си. Не виждам защо провалът им да ги превръща в призраци. Няма нужда да казвам, че никога не съм виждал призрак.

Под тях течеше река Гласчъри, прокарвайки си мирно път през плодородните земи на имението на Кинрос, и накрая се вливаше в Атлантическия океан много, много далеч.

— Подобни равнини са нещо рядко в Шотландия, нали? — запита Еди, загледана в полетата пшеница.

— Така е. Може би точно затова прадедите ми са построили замък — или поне кула — тук, до реката. Искали са да защитят онова, което е тяхно.

— Гледката от кулата сигурно е прекрасна.

— Но все пак е глупаво да се построи кула тук — каза Гауан и сви рамене, — защото реката наводнява равнината всяка пролет. Гласчъри се превръща във врящ поток, спускащ се стремглаво към морето.

— Но кулата въпреки всичко е оцеляла.

Той кимна.

— Преживяла е и наводнения, и пожар.

Бяха се отдалечили доста от замъка и навлязоха сред овощната градина, разпростираща се около основата на кулата. Лейла и Сузана вървяха зад тях, хванати за ръце, като от време на време спираха да погледат някоя пеперуда или по-интересен камък.

— А дърветата не страдат ли, когато реката приижда?

Гауан протегна ръка и откъсна листо от близкото ябълково дърво.

— Справят се, изглежда. Спомням си, веднъж, когато бях малък, погледнах от прозореца си и видях само най-горните клони да се подават над водата. Ден по-късно водата се беше оттеглила напълно.

— Звучи страшно.

— Тази река е отнемала и човешки животи, макар винаги да са били издавани своевременни заповеди за евакуация. Миналата година загубихме само три кози и това се дължеше на глупостта на един от арендаторите, решил, че е достатъчно да качи животните на втория етаж на къщата си.

— А не беше ли?

Гауан поклати глава.

— Наводнението отнесе къщата, а с нея и козите. Земята тук е толкова равна, че когато Гласчъри се развилнее, често си проправя нов път. И това, което е безопасно някоя година, не е в друга.

Еди вървеше мълчаливо до него и той не можеше да каже за какво мисли тя. Стигнаха широката основа на кулата, която имаше много малка, но много здрава дъбова врата, и Гауан извади огромния железен ключ от джоба на сакото си.

Отвори вратата и ги посрещна прекрасният аромат на зрели ябълки. Високо горе бяха таванските помещения, където всяка есен прибираха ябълките, на които после се наслаждаваха през цялата година.

Гауан отвори вратата до края, спря се за малко на прага, после влезе в малката тъмна стая в основата на кулата. Огледа се бързо, за да се увери, че всичко е наред, преди да отстъпи назад, за да може Еди да влезе. Сузана се плъзна покрай него и заподтичва нагоре по тесните неравни стъпала и черните й поли скоро се скриха зад ъгъла.

— Не ми харесват малките затворени пространства — каза Лейла, спряла се на прага.

— Горните етажи са много по-просторни и по-удобни — каза той.

Лейла започна да изкачва каменните стъпала, а Гауан хвана Еди за ръката и я задържа, докато мащехата й не се скри зад ъгъла.

Сведе поглед към лицето й и копнежът отново пламна в гърдите му. Еди беше толкова красива. Тя беше всичко, за което си бе помислил първата вечер, когато я видя — ефирно и бляскаво същество, което танцуваше под звуците на музика, която само то чуваше — но бе също така музикантка, чудо, жена, чиито музикални способности можеха да поставят света в краката й, ако се беше родила мъж.

Но Еди като че ли не даваше и пет пари. Живееше за музиката си… А той искаше тя да живее за него.

— Моя си! — изръмжа той със силата на ревността и собственическото чувство.

Тя отвори широко очи, после направи нещо неочаквано. Обви врата му с ръце. Не беше го докосвала по собствено желание от първите дни на брака им.

А сега…

Повдигна се на пръсти и погали устните му със своите.

— Тогава ти също си мой — каза тихо и с усмивка в очите.

Той беше в краката й от мига, в който я бе видял. Тя го знаеше, по дяволите, целият свят го знаеше или поне онези, които присъстваха на сватбата на Шатерис. Но в очите й пак се долавяше несигурност. Гауан целуна съпругата си и вложи в тази целувка всичко — любовта си, чувството си за собственост, желанието си да доминира, несигурността си, безмилостността си…

Всичко.

Еди промърмори нещо неразбираемо и се притисна в него. Езикът й посрещна неговия и накара сърцето му да забие силно в гърдите. Косата й се освободи от фибите и се плъзна между пръстите му, все едно беше вода от реката. За миг той бе съвършено щастлив.

После Еди се отдръпна.

— О, не! — Повдигна ръце със секунда закъснение, защото косата й вече се разпиляваше по раменете.

— Харесвам косата ти — каза той, доволен от живота за първи път този ден. — Свети като лунна светлина дори в тази тъмна стая.

— Ето, че отново се разпиля — каза тя и сбърчи нос. — Трябваше да стоя неподвижно почти четирийсет и пет минути тази сутрин, а не съм търпелива, когато става въпрос за тоалета ми.

— Съжалявам — прошепна Гауан. Устата му отново завладя нейната… А после той смътно осъзна, че се опитва да сложи отпечатъка си върху нея, като я целува. Като че ли щеше да успее по този начин…

Нямаше. И той се отдръпна, изпълнен с разочарование. Тя издаде тих звук на протест. И той целува устните й, докато не станаха червени като череши и не се подуха. Само преди две седмици тази гледка щеше да запали огън в него, щеше да си представи как тези устни галят тялото му. Но сега не можеше да си я представи на колене пред него.

Това нямаше да се случи. Тя не беше готова на такава игра. Не беше…

Тя му липсваше, макар да стоеше пред него. Болката в гърдите му? Беше силна и режеща.

— Трябва да говоря с теб — каза той рязко.

Еди преглътна и сърцето й се сви. Някаква малка част от него се беше надявала, че всичко е само в главата му и че в реалността тя е напълно щастлива с него.

Но това едва забележимо конвулсивно потрепване на гърлото й разказваше своя собствена история.

— Ще вечеряме сами в моята спалня — каза той, бързо премисляйки възможностите. — Ще изгоня всички слуги.

Очите й помръкнаха.

— Не можем. Не и в първата вечер на Лейла тук. Бардолф спомена, че учителят по френски на Сузана ще може да я учи и на музика и че той също ще се храни с нас.

— Утре вечер, тогава. — Ако останеха още малко сами в онзи момент, щеше да се направи на глупак и да падне на колене в краката й. И да моли за любовта й. — Трябва отново да се захващам с работа. Закъснявам за среща.

Някъде отгоре до тях долиташе смехът на Сузана и Лейла.

Еди кимна. Очите й бяха дивите шотландски гори. Той й даде ключа, обърна се и се отдалечи.

В онзи миг мразеше мъжете, които го чакаха в кабинета му. Искаше да вземе съпругата си на ръце и да я занесе някъде, на място, където малката му сестра нямаше да я има и той нямаше да се чувства виновен.

Искаше му се да седнат двамата до реката, на някой неин завой, където никой нямаше да ги вижда. Беше твърд като скала и обзет от желание, което сякаш го обгръщаше като мъгла.

Обаче желанието не можеше да се осъществи в момента. Беше най-добре да почака до утринта. Гауан не обичаше да се впуска в предварително изгубени битки.