Елизабет Адлър
Всичко или нищо (58)

Глава 58

Стив Малърд седеше до леглото на съпругата си, държеше ръката й и от време на време й говореше спокойно, дори ведро, за дъщерите им, за това колко много ги обича той и двете, припомняше й случки от ранното им детство, радостта и болката от тяхното израстване, която те двамата с Вики бяха споделяли. Като например, когато двегодишната Мели беше паднала в басейна, а не можеше да плува. Тогава той я беше измъкнал от водата, стиснал я за врата, като че ли тя беше малко пале. И колко ядосани й бяха и двамата, когато тя не ги беше послушала, а беше избягала в задния двор. После те бяха разбрали, че вината не е нейна, а тяхна, и бяха плакали от радост и облекчение, че малкото им детенце е живо и здраво. Припомни и колко добре Тейлър се справяше в училище, както и успехите й в женския отбор по футбол.

— Това наше дете си е направо малък гений — каза той и се усмихна нежно при спомена за децата си. — Чудя се с кого ли се заяжда тя в този момент?

От време на време, между спомените за семейните ваканции, Деня на благодарността и други семейни празници, той спираше да говори и нежно я целуваше по устните с думите.

— Обичам те, Вики, обичам те, моля те, върни се при мен. Моля те, Вики, имам нужда от теб. Всички ние имаме нужда от теб. Животът ни не е същият без теб. Аз съм невинен, Вики. Вече знаят кой го е извършил и аз съм свободен.

„Почти свободен“, добави наум, защото все още беше затворен в безлична хотелска стая — затвор, малко по-различен от другия, наистина, но все пак затвор. Сменяха стаята и хотела всяка седмица, понякога дори на два дни. Животът му се бе превърнал в такъв хаос, че той се беше отказал дори да мисли за него и за възможен ред на нещата. Просто живееше ден за ден и час за час. Чакаше, чакаше, вечно чакаше телефонното обаждане, което ще го освободи завинаги.

Единственото хубаво нещо беше, че му позволяваха всеки ден да вижда съпругата си. Всъщност визитите бяха правени през нощта, когато наоколо имаше по-малко хора и за него беше по-безопасно да бъде навън. Той беше, официално, все още затворник. Самият той обаче щеше да бъде доволен, ако му разрешаха да се разхожда свободно и така да предизвика Лори Мартин да довърши делото си. Вече не даваше и пет пари за Лори Мартин.

Дори не можеше да започне да мисли за бъдещето. Само едно нещо му беше ясно — нямаше да се върне отново на старата си работа. Не, сър, благодаря. Щеше да остане тук, в долината Сан Франциско, в собствения си дом, близо до семейството и приятелите си. Ако му бяха останали някакви приятели. А това беше още една тема за размисъл.

Кой би си помислил, че животът щеше да стане толкова сложен, когато всичко, което искаше и към което се стремеше, беше хубава къща с изглед към океана? Сега знаеше, че къщите нямат значение. Домът беше там, където е семейството ти. И това щеше да бъде достатъчно за него отсега нататък.

Вики отново започна да мята неспокойно глава и той постави длани на челото й, погали леко нежните й клепачи и почувства как, почти неуловимо, запърхаха под пръстите му. Наведе се към нея и прошепна в ухото й.

— Събуди се, Вики, събуди се. Върни се при нас, бейби, чакаме те, тук сме. Никога няма да те изоставя, Вики.

Вики престана да мята глава, но все още не отваряше очи.

Искам да се събудя, мислеше тя, толкова силно искам да се събудя, но не мога, о, Стив, не мога. Помогни ми, моли те, помогни ми…

Той видя сълзите, които блестяха на бузите й, и нежно ги изтри с длан. Тя отново плачеше. Тя плачеше често и дълго, но лекарите го уверяваха, че това е добър признак — че тя все пак реагира по някакъв начин на външния свят. Ето и сега, когато взе дланта й в своята, тя стисна ръката му, макар и леко. Въпреки ежедневната физиотерапия, силата в мускулите й беше намаляла значително. Той също стисна ръката й в отговор и каза:

— Чувам те, Вики. Знам, че се опитваш да се върнеш при нас. Знам го, любима. Само продължавай да полагаш усилия и скоро ще успееш. Продължавай, скъпата ми. Имаме нужда от теб Мели и Тейлър те чакат. Искаме да те вземем у дома, мила, това е всичко.

С голямо усилие, Вики отново стисна ръката му.

„У дома“, мислеше Вики Тази магическа дума. Тя пробуждаше спомена за първия им малък апартамент в „Студио сити“, където все още бяха само двамата и, странно, но като че ли цялото си време прекарваха в леглото. Не можеха да се откъснат един от друг. После на бял свят се появи Тейлър и те се преместиха в малка къща със заден двор в „Терзана“, защото вече мислеха за нейното тръгване на училище. В този период бяха доста нервни, защото никак не беше лесно да се общува с първото им дете. После дойде и Мели, а след две години нейният баща им помогна да изплатят и последната вноска за новата къща, където избраха всичко сами — от цвета на плочките до десена на килимите. Онази първа нощ бяха отворили шампанско. Бяха поканили семействата си и няколко близки приятели, за да отпразнуват събитието, а те им носеха подаръци — растения в керамични саксии, кошници с плодове… Всички си прекараха така добре. А те двамата се щураха неспокойно напред-назад, полудели от вълнение, и показваха на всеки, който пожелаеше да ги види, стаите. Момичетата също с гордост казваха: „Моята стая“, защото преди това им се налагаше да споделят една и съща.

У дома. Това вълшебно място, където човек се чувства в безопасност, сигурен. Мястото, където всеки ден протича по един и същи начин, където се готви храната и се чисти, където трябва да си сигурен, че момичетата са готови за училище и трябва да ги изпратиш до училищния автобус с обяд в хартиените кесии, а после, през следобеда, да ги чакаш да се върнат у дома.

У дома. Мястото, където нощите са спокойни и можеш да останеш насаме със Стив, когато момичетата си легнат, да гледате видео в леглото или да поканите приятели. Или пък, можеш да наемеш бавачка, която познаваш и на която имаш доверие, но все пак си оставаш малко нервна. Като квачка, казваше в такива моменти Стив. Ще бъдат добре и без теб, когато става въпрос само за два часа, Вики. Хайде, да тръгваме. И се забавлявай добре.

Но тя винаги си оставаше неспокойна и винаги нещо я терзаеше отвътре, независимо колко добри бяха вечерята или шоуто. Дали бебетата й са добре?

У дома. С момичетата и съпруга си. Точно там имаше нужда да бъде.

Да отвори очи, й беше трудно — като че ли огромна тежест беше поставена върху клепачите й — но тя успя. Стив ахна, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— Вики! — Той стисна развълнувано студените й, силно отслабнали ръце, в своите. — Вики, тук съм, любима, погледни ме, тук съм, с теб. Всичко ще бъде наред, щом ти си добре…

Очите на Вики изглеждаха още по-големи на бледото й изпито лице. Тя каза една-единствена дума:

— У дома — прошепна едва чуто с дрезгав глас и думите й прозвучаха като въздишка.

Но те бяха достатъчни.