Елизабет Адлър
Всичко или нищо (53)

Глава 53

По щастливо стечение на обстоятелствата, тази седмица Марла щеше да изнася лекция по криминално дело в университета „Бъркли“ затова беше очарована от факта, че великият Жиро иска да я включи в търсенето на църквата, към която Лори принадлежи сега.

— Също като истински частен детектив — каза тя, като се облече подходящо — скромно, като за неделно посещение в църква, в бежов костюм и бежови обувки с нисък ток, купени специално за случая. — Ще ти представя сметката за разноските си по-късно — каза тя на Жиро с усмивка. — Повечето от тях ще намериш в графата „Маскировка“.

— След като аз нямам нужда от никаква „маскировка“, защо ти да имаш?

— Жената се ползва с привилегии — каза тя, с което елегантно се измъкна. — Обзалагам се, че Лори непрекъснато се „маскира“, тогава защо аз да не го правя? Така, като се срещнем, нито една от нас няма да познае другата.

— Ще се радвам, ако стане така.

— Както и да е. Жиро, искам да те попитам какво правим в този глупав хотел — „Холидей Ин“? Каниш ме в Сан Франциско за кратък интимен уикенд, както и за малко разследване, и очакваш от мен да открия романтика всред този конвенционален стил?

Той се усмихна.

— Ще наваксам по някакъв начин.

— Как? — Сиво-зелените й очи заблестяха и тя обви врата му с ръка, като сгуши глава на ямката под адамовата ябълка, където се усещаше пулсът на сърцето му. Когато се притисна по-силно към него, усети как пулсът му се учестява.

— Веднага ли искаш да ти кажа?

— Разбира се. — Тя нежно захапа меката част на ухото му, а ръцете му здраво я обгърнаха. И я притиснаха още по-здраво, ако това изобщо беше възможно.

— Ммм, между телата ни не можеш да вкараш дори остър нож! — въздъхна тя. Когато почувства втвърденият му член да се притиска към слабините й, й се стори, че костите й се разтапят и превръщат в желе.

— Извини ме, че ти напомням, мадам — прошепна той между дългите им целувки, — но имаме работа. И трябва да я свършим.

Тя отново въздъхна, все още, без да откъсва устни от неговите.

— Да, знам.

— Неделната служба — напомни й той. — Помниш ли? Лори Мартин? Помощник частен детектив и такива работи.

Въздишката й беше дори още по-дълбока, когато неохотно отлепи тялото си от неговото.

— Послушен роб, такъв! — изръмжа недоволно и прокара за последен път език по устните му. — Е, как мислиш да ме компенсираш за липсата на удобства в този хотел?

— Една нощ в „Поуст Хил Ранч“? — предложи той — Или, може би, в къща на ръба на скалите, с прозорци, заемащи цялата стена, откъдето ще можем да наблюдаваме миграцията на китовете докато лежим в огромното пухкаво легло и се къпем на топлината на огъня…

— След като дълго сме лежали заедно във ваната всред аромата на свещите и с луната, надвиснала над океана… Да… А топлината на огъня ще облива младите ни тела…

— Твоето младо тяло — поправи я той и отново я целуна.

— Моето младо тяло и твоето малко поостаряло тяло — поправи се и тя, все още потънала в мечти. — И след дълъг, много дълъг, масаж в нашата уютна стая, с компактдиск с вълшебната музика на Моцарт, ще отмием умората на деня… Масажистът ще има вълшебни пръсти…

— Масажистката ще има вълшебни пръсти… — прекъсна я той.

— Престани да прекъсваш мечтите ми. И по-добре се примири, защото настоявам да бъде той. Обичам масажистът ми да има силни пръсти.

— А аз обичам да ме масажира жена.

Тя не му обърна внимание.

— А после бавно ще се наслаждаваме на вечерята в прекрасната, макар и малка, трапезария, увиснала над скалите, и ще ядем само храни, които са афродизиаци…

— Това ми харесва.

— После, може би, ще влезем за малко в морето и ще се престорим, че живеем на ръба на скалите и всеки ден е така…

— Да.

— Да. И да се надяваме, че ще бъдем сами, за да мога да се упражня в прекрасните неща, които ще ти направя по-късно…

— В нашата стая над скалите, където ще имаме и тераса с прекрасни цветя. Или, може би, ти предпочиташ къща сред дърветата, направена от клони — като на птиците…

— Не ме прекъсвай! — каза тя отново. — И, не, искам къща на ръба на скалите с изглед към океана и с тераса, на която цветята да растат, докато ние спим…

— Чудя се кога ще се върнем в огромното, меко пухено легло. Мисля си, че след всичко това ще бъдем уморени. От всичкото това стоене във водата, масажите и храната ние веднага ще заспим.

— Не се обзалагай на това — предупреди го тя и отново го целуна. — Приемам предложението ти и мило ти благодаря, Жиро. — Тя си сложи още червило и оправи косата си, придърпа полата си надолу и взе чантичката си. — Няма нужда да ме чакаш — каза тя, вече тръгнала към вратата. — Имам работа за вършене, хайде!

— Скъпа?

Тя се обърна, вече на прага, и го изгледа.

— Изглеждаш прекрасно. Преподобният ще си помисли, че си грешница, която е готова да се раз кае и търси опрощение.

— Може и така да стане този път — каза тя и отвори широко вратата. Излезе елегантно, въпреки че това се постигаше по-трудно в скромния бежов костюм, отколкото в оскъдна рокличка марка „Версаче“.

Марла подкара „Корвета“ с разумна скорост заради движението по улиците на Сан Франциско. Жиро щеше да я унищожи, ако по колата му имаше дори драскотина. В същото време тя четеше списъка на църквите, който той й беше дал, и демографските данни за района на града. В нейния списък бяха включени само църкви, намиращи се в богати квартали и посещавани от заможни хора. Жиро щеше да провери онези, намиращи се в по-бедните райони.

Всички църкви от нейния списък се намираха в Оукланд и околните квартали. Всички къщи бяха боядисани в бяло и приличаха на средиземноморски вили. Пред тях се ширеха зелени полянки, оградени с дървени огради или пък с бели масивни огради, зад които сякаш се криеха светилища. Някои къщи имаха кулички като онези от викторианската епоха, други — в готически стил. Но нито в една къща не живееше жена с описанието на Лори Мартин.

До пет часа следобед, като се имаше предвид и натовареното движение, защото в този час всички се прибираха у дома, на Марла й беше дошло до гуша. Бежовият костюм беше намачкан безмилостно, по чорапите й се бяха пуснали бримки, а от обувките, макар и с нисък ток, краката я боляха ужасно. Изрита ги от краката си и макар в „Корвета“ да беше ужасно тясно, успя да събуе чорапогащника си, като в това време караше колата, без да държи кормилото. Двама минаващи покрай нея в този момент мотористи я изгледаха с широко отворени очи. Чувстваше се мръсна и непривлекателна, беше й ужасно задушно. Смяташе работата за ужасно неприятна, когато спря на паркинга пред последната църква от списъка. Всъщност не беше последната, а четвъртата отзад напред, но тя беше решила да прекрати търсенето за днес. Църквата имаше обикновен външен вид, малък купол и звънче. Беше епископална.

Преподобният Самюъл Уити, закръглен мъж с бретон като монасите и посивяла коса, както и с добре оформено коремче, приличаше на някакъв съвременен Фрайър Так. Попита я с какво би могъл да й помогне.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от помощ, детето ми — каза загрижено той. — Няма нужда млада жена като теб да върви без обувки по нашите улици. Господ не би желал нещата да се развиват така.

— Благодаря ви. Преподобни — каза Марла весело. — Но имам нужда от информация, не от обувки. Имам обувки в колата си.

Преподобният като че ли се удиви, че тя върви без обувки, а кара скъпа стара кола, но не зададе въпроси, а я остави тя да говори.

 

 

Марла беше преживяла всичко това поне двайсет пъти днес. Показа на преподобния Уити снимка на бляскавата Лори Мартин от Калифорния — русокосата агентка по недвижими имоти, както и снимка на другата, по-скромно облечена и по-размъкната, посещаваща църковните служби, Лори — снимката, дадена й от Макайвър. Нито един от другите запитани не беше разпознал коя да е от двете и Преподобният не направи изключение.

— Съжалявам, не мога да ти помогна, миличката ми — каза Преподобният и смръщи загрижено вежди, когато тя започна, босонога, да се отдалечава. — Наистина трябва да си обуеш обувките — добави той. — В Сан Франциско вече няма деца, които ходят боси и продават цветя.

— Колко жалко, Преподобни — беше коментарът на Марла, след което тя влезе в „Корвета“, запали мотора и подкара по алеята към изхода. Точно в този момент малка синя кола се появи като че ли от нищото и почти я блъсна, като й отряза ъгъла за завиване.

— Глупава кучка! — изръмжа Марла, втренчила поглед в жената, която седеше зад волана. После, изглежда, жената промени решението си. Свърна опасно, всред ужасен шум от клаксони и ругатни, и пое обратно по движението. Отдалечи се бързо.

Марла натисна рязко спирачките и остана да гледа втренчено след нея. През прозореца на колата видя на задната седалка малко черно кученце с червена панделка. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото. Беше толкова развълнувана, че едва успяваше да си поеме дъх. Ръцете й трепереха. „Корвета“ излезе несигурно от алеята и почти блъсна една бедна жена, която току-що беше избягнала по-сериозно нараняване от синята кола.

— Съжалявам — Марла размаха безпомощно ръце, когато жената удари спирачки, а после остана неподвижна, обхванала лицето си с длани. Тя изглеждаше дълбоко разтърсена. — Съжалявам! — извика тя отново. Остави колата в близкия паркинг и се върна, все така без обувки, в кабинета на Преподобния Уити.

— Извинете ме, Преподобни — каза тя, наистина останала без дъх, — но сред вашето паство има ли член, който кара синя кола и има малко черно кученце?

Зачака нетърпеливо, докато той мислеше. Измина дълга минута. Тя, образно казано, виждаше как мозъкът му трудно превключва в побелялата му вече глава.

— Ами… — каза тон най-после. — Това трябва да е Марая Джоузеф — Той се усмихна. — Ако някоя жена наистина обича кучетата, това е Марая. Спаси това кученце от езерото и сега го води навсякъде със себе си.

— Адресът й! — каза нетърпеливо Марла, като с върховно усилие успя да се застави да не заподскача от вълнение. — Къде живее Марая?

— Е, вижте, не мога да давам лична информация като тази, дори и да знаех. Но аз нищо не зная — добави той и като че ли се изненада на гневния вик на Марла.

— Е, тогава, знаете ли къде работи, какво прави, нали разбирате?

— Не съм сигурен, че трябва да ви казвам това — каза той, изведнъж станал подозрителен, — но ще ви кажа: Марая работи като келнерка. Не знам къде. А дори и да знаех, нямаше да ви кажа. Ако ми оставите името и адреса си, тогава ще се погрижа тя да получи съобщението ви. Следващия път, когато я видя.

— Преподобни — каза Марла, тръгнала обратно към „Корвета“, — вече никога няма да видите Марая Джоузеф. Гарантирам ви го.

 

 

— И така, Марая Джоузеф работи като келнерка. Някъде в града, в който има около десет хиляди ресторанта — каза саркастично Жиро, когато Марла му разказа какво е научила. — Тя никога няма да се върне в онази църква, не и след като знае, че сме по следите й. Защо не забеляза марката и номера на колата й, Марла? Какъв детектив си ти?

Марла сви ръката си в юмрук и го удари силно в корема.

— Млъкни, неблагодарник такъв! Току — що се сетих нещо. Онази нощ, когато отидох да видя Вики в къщата й, отпред имаше паркирана синя кола. Забелязах я, защото имаше само две превозни средства на улицата. Беше светлосиня „Акура“ стар модел — каза тя тържествено. — Обзалагам се, че е била колата на Лори.

Жиро беше вече на телефона и се обаждаше в полицейското управление.

— Марла, засега ще трябва да отложим „Поуст Хил Ранч“ — каза й той през рамо. — Имаме работа за вършене.

— Оооо… По дяволите! — извика тя гневно. — Не биваше да ти казвам!