Елизабет Адлър
Всичко или нищо (52)

Глава 52

Полицаят от Сан Франциско, Гуидо Минели, беше на кормилото на една от патрулните коли и обикаляше улиците на района „Потреро Хайтс“, когато дочу, съвсем слабо, шум, който говореше, че може би само през два блока става престрелка. Той включи светлините и сирената, натисна здраво газта и проправяйки си път през натовареното улично движение, пристигна на мястото само след минути. Колата бързо навлезе в тясната алея, водеща към входа на някакъв склад.

Беше вече почти тъмно и светлината само играеше номера. Не можеше ясно да се види дали има някой и дали този някой държи оръжие. Партньорът му, полицаят Лутер Уайнсеп, също държеше готово полуавтоматичното си оръжие, докато колата напредваше бавно по алеята.

— Вратите на складовете обикновено се отварят надясно — каза подчертано Уайнсеп Минели спря колата, извади оръжието си и излезе.

— Не виждам никакви трупове — прошепна той. — Вероятно са в склада. Ако има дори един труп, убиецът вероятно също е наоколо.

Минели дочу звука на далечни сирени, които се приближаваха. Вяха като че ли на разстояние пет жилищни блока. Хубаво беше да знаят, че идва помощ, както и линейка за ранените. Или мъртвите. Направи знак на Уайнсеп да застане зад него и се прислони до стената, нащрек за какъвто и да било шум. И тогава го чу.

— Струва ми се, че чух стон, човече — прошепна много тихо Уайнсеп. — Там има някой.

— Да вървим — каза Минели и надникна бързо и извънредно предпазливо през отворената врата. Складът тънеше в абсолютен мрак. Нямаше нито един, макар и слаб, лъч светлина. Минели почувства как космите на тила му настръхват. После отново го чу. Стон, този път — по-силен.

— Помощ! — каза мъжки глас. — Помогнете ми, прострелян съм. Умирам.

— Полиция! — извика Минели, високо и ясно. — Излез! С ръце на тила! Веднага! Излез!

— Господи, прострелян съм. Не мога да се изправя на крака, камо ли да дойда дотам. Краката адски ме болят, а онзи малък негодник, който ме простреля, побягна и ме остави да умра…

Минели въздъхна. От опит знаеше, че не може да има доверие на никого. Освети с фенерчето си вътрешността на склада. Видя голям RV стар модел и мъж, който лежеше по гръб до него. Дори от това разстояние можеше да види тъмната локва кръв на цимента.

— Прикривай ме — каза той и влезе странишком в склада, с гръб, прилепен до стената. Уайнсеп клекна до входа, хванал оръжието си с две ръце, готов, за каквото и, дяволите да го вземат, щеше да последва.

Сега сирените се чуваха по-отблизо. Сигурно бяха през два жилищни блока. Щяха да получат помощ, ако имаха нужда от нея. Внезапно от сенките се стрелна фигура, втурнала се бързо към вратата. Уайнсеп се прикри умело и му извика да спре, защото, в противен случай, ще стреля. И момчето, защото това беше наистина дете, спря и вдигна ръце, готово да се предаде.

Минели не откъсваше поглед от RV-то и ранения мъж, който лежеше до него. Беше готов да се обзаложи, че в автомобила има още хора. Също така беше готов да се закълне, че в дъното на престрелката стоят наркотици. Обикновено беше така — пари или жени бяха причината за всички престъпления.

Уайнсеп накара момчето да легне по очи на пода, да сложи ръце на тила си. В този миг пристигна подкреплението и вътрешността на склада беше осветена от фаровете на двете патрулиращи полицейски коли.

— Ей, вие там! — извика Минели и насочи оръжието си към затворените врати на старото „Уинибаго“. Вдигнете ръце над главите си и излезте. Давам ви трийсет секунди… Започвам да броя…

Стигна до десет, преди вратата да се отвори. Излезе още едно дете. Размахваше ръце във въздуха, а очите му щяха да изскочат от страх.

— И този е един от тях — каза раненият мъж. — Но онзи, който ме простреля, избяга… Проклетото копеле е убиец, братко!

— А, предполагам, ти си мистър Клийн^[1] — Минели вдигна две малки целофанени пликчета от пода. Разпозна кристалите в тях като първокласен кокаин и се усмихна мрачно на ранения. — Кръвта ти е по тези пакетчета, човече — каза тихо. — Предполагам, че са твои.

— Какви пакетчета? Не съм виждал никакви пакетчета…

— Спести ми глупостите си — каза уморено Минели.

Двете заподозрени момчета бяха вече с белезници на ръцете и напъхани в едната от патрулните коли. Лекарите от линейката бяха коленичили до мъжа и го преглеждаха. Питаха го какво се е случило, къде е ранен, дали има повече от една рана от куршум, мереха пулса му, кръвното му налягане, опитваха се да спрат кръвотечението.

— Колко лошо е? — запита Уайнсеп, като се приближи до тях с още готов за стрелба автомат.

— Както казват във филмите, „раната е само повърхностна“ — усмихна се младият лекар.

— Как се казваш? — запита Минели ранения, когато го сложиха на носилката.

— Майкъл Джексън. — Човекът го погледна смирено.

— Не ми ги пробутвай тия!

— Истина е, човече, винаги така реагират, като си кажа името. Ако не ми вярваш, питай майка ми.

— Майка ти сигурно ще бъде очарована да узнае, че отново те заплашва престой в затвора, Джексън. Твое ли е RV-то?

— Не. Момчетата живееха в него. Криеха се в склада. Вътре направо мирише, не може да се влезе. По-добре питай тях за пакетчетата. Питай ги още защо живеят вътре в автомобила и откъде са го откраднали.

— Ще ти зададем още много въпроси, след като те позакрепят в болницата — каза Минели. — И не се тревожи, братко, няма да умреш. Не и този път.

Двете почти невръстни момчета, на петнайсет и шестнайсет години, бяха подведени като малолетни, притежаващи наркотици. Третият член на „бандата“ беше хванат няколко блока по-нататък. Криеше се в дома на баба си. Беше обвинен в незаконно притежание на наркотици и оръжие и нападение с огнестрелно оръжие. Беше застрелял пласьора на наркотици, защото не се бяха разбрали за плащането. Той беше само на осемнайсет и имаше на разположение много време, което да прекара в затвора.

— И така, откъде взехте RV-то? — запита дежурният полицай децата.

— То беше на улицата, човече. Вратите му бяха отворени, ключовете — на командното табло. Някой просто го беше оставил, знаете какво искам да кажа, нали? Просто си беше там, за да го вземе някой. Нямахме пари, за да купим повече бензин. Затова го избутахме до склада, който можеше да му стане като гараж. Но заживяхме в него и то ни стана нещо като дом, разбираш ли?

Да, детективът разбираше и знаеше. Не му отне много време да провери регистрацията на „Уинибагото“ в компютъра.

Благодарение на един стар приятел, Ал разбра, че в Сан Франциско са намерили старото „Уинибаго“ на Джими Виктър. Почти по същото време Балуърт му се обади по телефона в „Корвета“, който вече пътуваше на север.

— Най-после успяхме поне малко да напреднем — каза, като че ли с облекчение. Балуърт. — Трябва да ти кажа, Жиро, досега ми се струваше, че си блъскам главата в каменна стена. Досега не бях видял някой да се покрива като тази жена. Изчезна яко дим. Сега поне знаем, че е в района на Сан Франциско.

— Може би — каза замислено Жиро. Знаеше, че Лори Мартин е прекалено умна, за да остави RV-то зад ъгъла, в близост до настоящето си жилище. На това му викаха „да се изсереш на прага си“, а Лори Мартин не беше толкова груба и невъзпитана. — Доколкото я познавам, тя може да е оставила „Уинибагото“ тук и да е взела самолета за Охайо — каза той на Балуърт.

Това и двамата го знаеха. Но сега поне знаеха и това, че теорията им за убийството на Джими Виктър е потвърдена. Лори беше убиецът, не жертвата. Сега оставаше само да я намерят.

Простреляният мъж, Майкъл Джексън, се оказа прав. Вътре в RV-то направо вонеше. На наркотици, на бира, на плесенясали пици и на три деца, напълно незапознати с личната хигиена. Жиро потисна отвращението си и напъните си за повръщане. Наблюдава известно време полицаите от отдел „Убийства“, които си вършеха работата, преглеждаха и отсяваха всяко нещо в автомобила, всяко малко късче хартия, всяка вмирисана на пот дреха, всяко косъмче по тапицерията, всеки отпечатък. Струваше им се, че има хиляди и хиляди отпечатъци, защото Джими Виктър също не беше добър стопанин.

Но не излезе нищо кой знае колко важно, затова Жиро се сбогува с Балуърт и се отправи към много по-поносимия климат на „Халахан’с“ — тъмен и опушен малък салон на северния бряг, където сервираха разкошна тъмна бира, идеално изстудена, с четири инча пяна, както и добре приготвена ирландска храна, като например печено говеждо и салата от зеле. Приготвяха и шведски кюфтета, защото, според Халахан, в началото на осемнайсети век имало истинско нашествие на скандинавски имигранти към Ирландия. А Жиро пък мислеше, че няма нужда да се ласкаят скандинавците, като им се угажда. И все пак кюфтетата бяха по-вкусни от всичко друго.

— Имаш ли някакъв жълт вестник. Мат? — запита той своя стар приятел.

— Жълт вестник? Така ли вие, съвременните детективи, си вършите работата? Обзалагам се, че изкарваш цяло състояние, Жиро, а всичко, което правиш, е да издириш името на някое копеле от страниците на жълтите вестници, да го свържеш с някой от твоите случаи, да предадеш името на нещастника на клиента си и, бинго, още сто долара на твоята сметка в швейцарска банка.

— Глупости, Халахан. По-добре да се информираш малко по-добре и от време на време да използваш сивото си вещество, вместо да стоиш по цял ден зад бара.

— Тук си прав, стари друже. Но барът е съдбата на ирландеца. Написано е дори в заветите на Мойсей, заедно с всички онези заповеди да не пожелаваш съпругата на съседа си, както и стоте долара на приятеля си детектив.

Жиро се усмихваше, докато прелистваше страниците на вестника и търсеше имената на различни църкви. Обаче усмивката му бързо се стопи и веждите му се сключиха дълбоко, когато прегледа дългия списък. Помисли си, че при тези цени, в Сан Франциско сигурно има повече църкви, отколкото частни домове.

Като довърши бутилката бира, той махна за „довиждане“ на Халахан, качи се в едно такси и отиде до „Холидей Ин“ на Осма улица, където нае стая.

До този момент Лори се съобразяваше с възпитанието и навиците на детските си години. Строго се беше придържала към баптистката вяра при търсенето на жертви, които да примами и после — убие. Затвори се в стаята си и се обади по телефона на всяка една баптистка църква, която успя да намери във вестниците — в Сосалито и Мил Вели, Оукланд, Напа, Сонома, Мендосино, Монтерей и Кармел. В нито една от тях не бяха виждали жена, която да отговаря на описанието на Лори Мартин или Бони Хойт/Виктър/Хармън.

Уморен, той започна пак от началото на списъка, като този път провери всяка една църква, независимо от нейната принадлежност. Резултатът беше същият Лори отново беше изчезнала. Или това, или се беше притаила и чакаше бурята да отмине.

Жиро се чудеше как успява да намери пари, за да преживее. Банковата й сметка, в която имаше дванайсет хиляди, си стоеше все така непокътната. Не беше се приближавала до жилището си, макар всичките й дрехи да бяха все още там. Сигурно си беше намерила някаква работа. Сигурно беше успяла да се сдобие с нова фалшива самоличност. Сигурно е променила външния си вид.

Той въздъхна и отново вдигна телефонната слушалка, този път — за да се обади на Марла. Търсенето на Лори щеше да продължи още дълго, но той беше сигурен, че Лори нямаше да успее да се измъкне. Не, този път — не. Не можеше да остави Стив Малърд в това положение — с увиснал, образно казано, над главата му въпросителен знак.