Елизабет Адлър
Всичко или нищо (49)

Глава 49

Жиро и Балуърт, както и Пауърс, вечеряха с Бо Хармън в заведението „Бенбойс Стек“ във Фалкон сити, Тексас. Същото място, където Бони Виктър, както отбеляза Бо, „забърса баща ми, а после успи да го омагьоса“. Като гледаше обичайните за професията сервитьорка пълни и здрави жени на средна възраст, едва-едва събиращи се в черните рокли, лично Ал не беше изненадан, че хубавката червенокоса Бони беше завъртяла главите на мъжете.

Вече бяха преминали през формалностите — бяха изказали съболезнованията си на Бо за смъртта на съпругата му, увериха, че ще останат, за да присъстват на погребението й, което щеше да бъде утре. Балуърт беше на мнение, че убийците обикновено са силно привлечени от погребенията на жертвите си, защото, което се вижда странно на нормалните хора, искат да видят резултата от действията си. Местното полицейско управление също щеше да изпрати детективи на гробището, облечени цивилно, които да следят дали ще се появи някой, който не е жител на града. Цялата церемония щеше да бъде записана на лента и по-късно всяко лице щеше да бъде проверено.

— Разбира се, Лорета беше от рода Ларсън — каза Бо, като се нахвърли на порцията си с апетит, неподходящ за страдащ съпруг. — А това, че Лорета беше Ларсън, беше от голямо значение тук. „Ларсън Ойл“ както знаете.

Балуърт кимна и хвърли кос поглед към Жиро.

— Разбира се, всички сме чували за „Ларсън Ойл“ — каза той.

Жиро знаеше какво иска да му каже Балуърт с този поглед. Дали Бо щеше или, напротив, нямаше сега да наследи лоста голям дял от парите на компанията? И следователно дали Бо нямаше много по-голямо участие в смъртта на Лорета, отколкото въобще някой подозираше?

— Погребението ще бъде пищна церемония и ще присъстват много хора — добави Бо между две хапки пържола. — Всички, които имат някакво положение в щата Тексас, ще бъдат там.

Ал отново улови погледа на Балуърт и поклати глава. Бо Хармън нямаше достатъчно ум, за да измисли плана с двете бомби пратки, които бяха причинили смъртта на съпругата му и едва не убиха Марла и самия него, само за да накисне Бони. Също така Ал мислеше, че каквото и да спечели Бо от брака си с Лорета, то той си го е заслужил и при това не много лесно.

— Какви са плановете ти оттук нататък, Бо? — запита той и си взе от кръгчетата пържен лук, най-вкусните, които беше опитвал.

— Веднага щом шумът утихне, ще обявя за продан къщата имение. Мисля, че ще се преместя от Сан Антонио, за да избягам от нещата тук, нали ме разбирате? Може би ще опитам да заживея в Далас. Градът е хубав, а и сигурно ще имам нужда да се поразсея, да не се връщам непрекъснато към лошите спомени, нали знаете какво имам предвид?

Жиро май разбираше какво Бо има предвид. Лорета беше оставила достатъчно лош спомен у него и само небесата знаеха какво ли е преживял Бо през всичките тези години.

— Хайде, разкажете ни за Бони Хармън — намеси се внезапно Пауърс. — Трябва да я е бивало, за да хване баща ти на куката си.

— Разбира се, че си я биваше. Изглеждаше наистина добре, сигурно разбирате какво искам да кажа.

Те кимнаха. Представиха си много ясно какво иска да им каже Бо, без дори да се налага той да вмъкне още едно изречение.

— Висока, стройна, но имаше хубави… — Бо хвърли поглед на Пауърс и нарисува във въздуха пищни форми.

— Цици — реши да му помогне Пауърс, при което Балуърт почти се задави с пържените си картофи.

— Още една бира за моя приятел — извика Жиро на минаващата край тях сервитьорка. Мислеше, ядосан, че си губят времето. Пътуването дотук, за да разпитат Бо Хармън, не ги беше довело доникъде.

— Да — каза Бо и се усмихна сладострастно. — И обичаше да ги показва. Хващаше очите на всички тук, наистина. А тук имаше много момчета, доста по-млади от моя старец. И по-красиви също. Но Бони знаеше, че той има пари, а аз разбрах, че точно тях преследва тя, още първия път, когато я видях.

— А вие самият „пуснахте“ ли се на Бони, Бо? — запита сухо Жиро. Въпросът му свари неподготвен Бо.

— Е, ами… — каза той с широка усмивка — тя ми позволяваше да гледам под полата й и няколко пъти намекна, че…

— Което означава, че е била готова за леглото — каза всезнаещо Пауърс и си взе пържени картофи от чинията на Балуърт. Но изненадата в погледа на Балуърт беше причинена от думите й, а не от поведението й.

— О, Бони знаеше как да постигне онова, което иска. Беше готино парче. И моят старец си падна по нея, какъвто стар глупак си беше. После замина на оня свят и й остави по-голямата част от парите си. Но аз успях скоро да сложа край на това.

Бо се впусна в подробности за това, как важните и способни адвокати на Лорета бяха сплашили Бони Хармън и, на практика, я бяха прогонили от града. Разбира се, тя беше взела със себе си двеста хиляди в брой, скътани в дамската й чантичка.

Пауърс подсвирна от изненада.

— Това са много пари.

— Да, но не чак толкова, колкото тя щеше да наследи, ако беше настояла, тоест, принудила стария. И точно затова мисля, че Бони е изпратила бомбата. Само че, мисля, тя е била предназначена за мен.

Бо отново напълни устата си с щедра хапка от пържолата и задъвка замислено.

— Тази и още една причина — добави той, след като преглътна. — Аз убих кучето й.

Жиро наостри уши.

— Убили сте Клайд?

— Прегазих го точно на алеята. Господи, трябва да ви кажа, че Бони дотърча при мен, готова да ме убие веднага. Кълна се в бога, никога не съм виждал поглед като този, който тя ми хвърли. Зъл, да, и тогава разбрах, че съм бил прав и че тя е убила татко. Нямаше никакво съмнение в това. И вече имаше намерение да убие и мен. Заради Клайд, отмъщение, нали разбирате.

— Око за око — каза сериозно Пауърс и нападна пържените картофи в чинията на Балуърт. Той се предаде и ги постави пред нея.

Телефонът на Жиро звънна, той се извини и отиде във фоайето, за да отговори на обаждането.

— Помощ, отвлякоха ме. Аз съм затворничка в стария си дом и ме заплашват с гостуването на трийсет и шест годишен неженен ортодонт. — Разбира се, това беше Марла, която беше оставил отново в болницата, за да я излекуват от шока. — Мама казва, че дори само ако спомена името ти отново, тя лично ще те убие. Казах й, че убийството не е разрешение на проблема, но тя не ми обърна никакво внимание. Кажи ми, Жиро, какво да правя?

— Успокой я — каза Жиро. — Ще й изпратя дузина рози.

— Три дузини. И нека бъдат розови, защото тя обича такива.

— Добре, три дузини — съгласи се той с въздишка.

— Трябва да признаеш, че май редовно се озовавам в болницата след среща с теб.

— Вярно, но такава е любовта, Марла. Трябва да приемеш и лошото наред с хубавото.

— Не е ли време вече за порцията ми хубаво? — запита тя с молба в гласа. — Редовна пациентка на „Бърза помощ“ съм. Кога ще мога да си почина от това, Жиро?

— Веднага след като изясним този случай, скъпа, обещавам. Не можеш да кажеш, че не съм те предупредил. Казах ти, че професията ми крие много рискове.

— Да — каза тя. — Но аз обичам мъжете, които са готови да приемат рискове.

— Нека „мъже“ остане в единствено число и аз ще си бъда у дома утре вечер. Ще взема първия полет след погребението.

— Урааа! Ще се опитам да избягам от контрола на мама и на ортодонта. Ще се срещнем у нас, нали?

— Ще бъда там, скъпа, и този път розите ще бъдат за теб.

— Обичам те, Жиро — каза тя, изпълнена с копнеж по него.

Той се усмихваше, когато отговори:

— И аз те обичам, бейби. — И изключи телефона.

Бо не грешеше по отношение на погребението. На Жиро му се струваше, че половината жители на Тексас са дошли да се сбогуват с Лорета Ларсън Хармън, както и цялото полицейско управление на Сан Антонио. Шефът на полицията също беше там, както и губернаторът на щата, още няколко много важни клечки, стотина дами, облечени в най-красивите си черни тоалети и обути в най-високите си черни обувки, които изпитваха такава силна мъка, че седяха на тревата около гроба или пък се разхождаха, клатушкайки се, подобно на компания пияници.

Бо изглеждаше изискано и достойно в черния костюм марка „Бриони“ и бяла риза „Стетсън“. Приемаше стоически изказваните му съболезнования, заобиколен от адвокатите на Лорета и членовете на нейното семейство.

Ковчегът беше от абаносово дърво, украсен със златни фигурки. Бо се беше погрижил той да бъде обточен от всички страни с панделки в бежов и прасковен цвят, за да бъде всичко така, както Лорета обичаше приживе.

— Тя щеше да хареса всичко това — каза той смирено на онези, които преди това бяха минали край ковчега, за да отдадат последна почит на покойната. Ръцете на Лорета, лишени от длани, бяха внимателно скрити под копринено покривало. Гримьорът от погребалната служба се беше потрудил добре над нея и, с бежовите сенки на клепачите и розовото червило, тя почти приличаше на човек.

Жиро се усмихна право пред видеокамерата, когато тя се обърна към него, след което той, Балуърт и Пауърс се сбогуваха набързо.

— Сигурно бързате за летището — досети се Бо.

Да, обратно към Лос Анджелис, за да подновят търсенето на Бони, известна там като Лори Мартин.