Елизабет Адлър
Всичко или нищо (46)

Глава 46

Тексаското слънце грееше безмилостно навън, но в къщата на семейство Хармън температурата беше възможно най-ниска. Всъщност човек можеше направо да замръзне в нейната вътрешност. Но на Лорета така й харесваше, а Бо знаеше от дългогодишен опит, че Лорета обикновено получава онова, което иска. Е, ако мислеше, че ще го накара да измръзне до смърт, лъжеше се.

Той изкачи покритите с бежов килим стъпала и мина покрай апартамента на Лорета, истинска поема в бежово, прасковено жълто и ябълковозелено.

— Не преставаш ли поне за миг да мислиш за това, че живеем в Тексас? — беше казал Бо първия път, когато видя апартамента й.

— Не се тревожи, няма нужда и ти да го споделяш с мен. Твоят апартамент е на горния етаж — беше отговорила безгрижно Лорета.

И наистина беше така. Неговата стая беше непосредствено вляво от стълбите на горния етаж, чийто коридор беше много по-просторен. Естествено, той си имаше свой кабинет, всекидневна стая и баня. Декорът тук беше по-подходящ за един мъж, по-отговарящ на представата, която Бо имаше за себе си, а не на тази, която Лорета хранеше за него. Стените бяха облицовани в тъмночервено, леглото беше истински шедьовър от времето на крал Джеймс I със завеси от червена дамаска, мебелите бяха покрити с черен лак. Той разполагаше и с подвижен коктейлбар, скрит в стената. Телевизор с огромен екран се появяваше от вградения шкаф на стената срещу леглото му при натискането на електронно устройство. Ако Лорета му беше позволила, Бо щеше да постави огледала по тавана над главата си, но Лорета беше казала, че вкусът му е вулгарен. Освен това Лорета не обичаше да прави секс. И това беше в основата на всички проблеми, които двамата имаха.

Лорета беше толкова фригидна, колкото и къщата й. Той си представяше как и в нейното тяло има вградена някаква проклета климатична инсталация, която е нагласена на точката на замръзване. Недокосната и недостижима. О, той я беше „докосвал“ разбира се, но в това нямаше никакво удоволствие, нито пък му носеше голямо облекчение. Беше принуден да търси секс другаде. С жени като Бони.

Всъщност Бони наистина беше едно сексапилно парче с чудесен задник, когато се появи и така неочаквано се омъжи за баща му. А той самият мислеше да пробва късмета си при нея една вечер, докато седеше в заведението, където тя сервираше, на пържола и бира, а тя се движеше напред-назад в късата си поличка, която разкриваше прекрасни крака и съблазнителни бедра. Беше готов да заложи имуществото си, че тя знае, че той я наблюдава и оценява прелестите й. Но, по дяволите, тя му отвърна с отказ и се омъжи за баща му.

Той влезе в кабинета си, за който знаеше, че е три пъти по-голям от спалнята на Бони, където и да се намира тя сега, облече пуловер от кашмирена вълна, отиде във всекидневната си стая и натисна копчето, което отваряше коктейлбара. Загледа втренчено редиците бели кристални чаши, но посегна направо към бутилката „Famous Grouse“, която стоеше зад тях. И отпи доста дълбока глътка. Потрепери, когато питието достигна до стомаха му. Господи, така наистина беше по-добре, защото в къщата наистина беше леденостудено. И, като се замислеше, това сигурно беше част от плана на Лорета по отношение на него.

Жените, които имат собствени пари, създават доста проблеми. Всъщност те самите са проблем, беше казал старият Бос, когато Бо му разказа за плана си да се ожени за Лорета Ларсън. Никога няма да командваш в собствената си къща, беше добавил баща му. Но Бо никога нищо не беше управлявал до този момент и баща му го знаеше. Бо не умееше да заповядва. Баща му винаги държеше здраво юздата, особено по отношение на парите. Бо цял живот се беше чувствал по-нискостоящ, винаги трябваше да дава отчет на Боса за всеки похарчен цент, макар да работеше упорито в предприятието. Всъщност през онези последни няколко години той беше онзи, които ръководеше бизнеса.

Но старият беше прав, разбира се. Да се ожени за Лорета, означаваше да се ожени за парите и. Тя обаче харчеше толкова скъпернически за него, колкото разхищаваше за себе си. Похарчи цяло състояние за строежа и обзавеждането на къщата, за дрехите и бижутата си, за иконома и конюшните и скъпите коне в тях, макар лично тя никога да не излизаше на езда. Лорета правеше всичко само за да се покаже, винаги беше така.

И все пак добър беше денят, когато нейните адвокати се включиха в битката срещу Бони и успяха да й попречат да отмъкне всичките пари на стария. Струваше си да дадат двеста хиляди, за да й видят гърба. Сега вече той беше постигнал някаква степен на независимост, макар и не дотолкова голяма, та да има смелостта да напусне Лорета и да избяга с деветнайсетгодишната блондинка, която беше срещнал в Далас, която твърдеше, че го обича, и която, винаги, когато бяха заедно, се държеше така, като че ли наистина го обичаше. А се срещаха толкова често, колкото той успееше да се измъкне от дома си.

Бо застана до прозореца и започна бавно да отпива щедри глътки бърбън направо от бутилката, докато гледаше как загладените красиви коне на Лорета пасат в тучната ливада на Лорета. Прекрасните градини и огромното изкуствено езеро, където, под лъчите на слънцето, рибите проблясваха в златно и оранжево, също бяха на Лорета. Той гледаше градинарите, които се трудеха въпреки жегата и които също бяха на Лорета. Нейният иконом англичанин слизаше величествено по входните стъпала, за да посрещне пощальона и да вземе обемистия пакет, който ще постави на сребърната масичка в антрето — така, както правят в къщите на английската аристокрация, което той знаеше от думите на Лорета. Бо предполагаше, че онова, което е достатъчно добро за старата английска аристокрация, е достатъчно добро и за Лорета. Макар че той, майка му и баща му си разпределяха пощата, седнали край масата в кухнята.

Пощальонът подаде на Пиърсън, иконома, пакет, който той пъхна под мишница. Вероятно Лорета е купила нещо, което са рекламирали в телевизионните магазини, помисли си Бо. Никога не би могъл да си представи, че жена от нейната класа би пазарувала така, но всъщност тя правеше покупките си за Коледа точно по този начин. Спестяваше й суетнята и блъскането из тълпата в магазините, както и много пари, така казваше тя. Освен че беше студена и надменна, Лорета беше и скъперница. Бо определено не харесваше Лорета и повечето хора от техния кръг, както и съседите им, го знаеха.

Двамата обаче продължаваха да посещават заедно вечерите партита в събота, неделните барбекюта, надбягванията в Тексас през късното лято. Когато Лорета, като доайен на местното общество, организираше езда из прекрасните си ливади, облечена в розов костюм за езда и с коса, сплетена на плитки, тънки като свински опашници, той се правеше на сърдечен и доволен домакин. Никой никога не отказваше гостоприемството на Лорета Хармън. Идваха направо на тълпи за коледното й парти около огромното коледно дръвче, украсено щедро с огромни червени топки и изкуствени рози, макар да нямаше чорапи с подаръци, поставени над камината, защото Лорета не можеше да понася децата и твърдеше, че ще причинят бъркотия в безупречно подредения й дом. Когато коледното парти приключеше, те двамата се прибираха всеки в своята стая — Бо, за да повдигне духа си с глътка алкохол, а Лорета, за да се поглези със скъпи нощни кремове и да облече най-скъпия си копринен халат, който тя наричаше peignoir.

Ето я, тъкмо се прибираше. Караше бързо по алеята и около колата хвърчеше чакъл, чиято доставка струваше доста скъпо, а разноските по поддържането му бяха още по-големи — градинарите засипваха алеята редовно всеки час. Според нея направеният по поръчка бежов „Рейндж Роувър“ помагаше за имиджа й на притежателка на имение, която все още е запазила младежкия си спортен дух. Ха, като че ли някоя уважаваща себе си английска дама би карала бежов „Рейндж Роувър“. Освен може би Фърги.

Отпи още една глътка от бърбъна и чу Пиърсън да отваря входната врата и да казва мило:

— Добър ден, мадам, вярвам, че сте прекарали приятно деня.

— Така беше. Пиърсън — чу Бо отговора на Лорета. — Но се чувствам направо изтощена. Ще се погрижиш ли, моля те, да ми изпратят чая в стаята. И вестниците — разгънати и подредени, разбира се. — Не можеше да понася гънките по вестниците, както и печатарско мастило по пръстите си.

— Разбира се, мадам, веднага. Чаят, предполагам, да бъде „Ърл Грей“?

— Правилно предполагаш — каза тя, вече от подножието на стълбите.

Бо стоеше зад вратата на стаята си и се ослушваше, докато не я чу да влиза в нейната стая и да затваря вратата. Тогава започна отново да диша свободно.

Значи мадам се беше уморила да обядва в компанията на други дами като нея? Е. тогава той самият може да излезе и да се поизмори малко, да кажем утре, в Далас. Да, едно малко пътуване до Далас определено влизаше в плана му. Отпи пак от бърбъна, набра номера на блондинката и си определи среща с нея.

Това сигурно беше Пиърсън, който носеше на мадам таблата с чая и вестниците. Ослуша се за почукването по вратата, чу я да му казва да влезе, чу го и да напуска стаята. И после:

— О, Пиърсън — извика тя високо с така неприятния за стария фалцет, — пощата не е ли пристигнала още?

Пиърсън й отговори, че, напротив, пристигнала е. Тя му нареди да й я занесе горе.

Бо не се интересуваше от пощата. Идваха само сметки и още сметки, за които и без това Лорета се грижеше. Пък и редно беше да си плаща, след като всички разходи правеше тя. Ако някога разбереше за блондинката, щеше да го подложи на адски мъки. И после ще го довърши. Но, за разлика от други, по-високопоставени от него мъже, той знаеше как да си държи устата затворена. Както и тази на блондинката. Той никога не се криеше зад вратата на офиса си. Дискретно беше наел малък апартамент, за който плащаше всеки месец и където се радваше на секса за по няколко часа на седмица.

Бо въздъхна и се отпусна на възглавничките върху тапицирания в тъмночервено диван. Те бяха толкова пухкави, че буквално потъваха под тялото му. Отпи поредната глътка бърбън и загледа мрачно през прозореца. Нямаше търпение да отиде до Далас Щеше да хване най-ранния полет сутринта. Щеше да е заминал, когато Лорета се събуди и разбере, че го няма.

Тъкмо задряма, когато къщата се разтресе от мощен трясък като от излитането на ракета, който го накара да подскочи.

— Исусе Христе, какво става? — извика той и хукна към вратата.

Високите двойни врати, които водеха към стаите на Лорета бяха избити, а отвътре излизаше пушек. Пиърсън изкачи на бегом стъпалата, а на обикновено безизразното му лице беше изписана тревога. Трябваше да стане тази шибана експлозия, за да се размрази лицето му, помисли си Бо и прекрачи вратите, които лежаха на пода в коридора, за да застане на входа към стаите на Лорета. Видя я да лежи на тапицирания в прасковено жълто диван сред останките от чаения сервиз и други счупени неща. Едната й ръка висеше като на парцалена кукла, под странен ъгъл, а от нея на пода капеше кръв. Всъщност в края на ръката нямаше длан, забеляза Бо. Той се извърна и повърна културно във високата китайска ваза, а Пиърсън невъзмутимо отиде до телефона и набра 911.

Каквото и да се беше случило, Лорета Ларсън Хармън със сигурност не беше имала време да го осъзнае.