Елизабет Адлър
Всичко или нищо (15)

Глава 15

Балуърт не желаеше да разговаря с Жиро на този етап. Широкото му пълно лице беше затворено и мрачно, погледът му беше твърд и неумолим. Беше олицетворение на ченгето, което е пипнало убиеца и няма намерение да му позволи да се измъкне. Той със сигурност нямаше да даде достъп на Жиро до заподозрения въобще, камо ли по време на разпит. Можеха да присъстват само адвокатите на Малърд.

— И това е добре — каза Жиро безгрижно, дори весело. — Мисис Квищович ще работи заедно с мистър Листър по делото.

Балуърт го изгледа подозрително.

— Май че вече сте цял отбор, а, Жиро?

— Дяволски си прав, човече. А мисис Квищович на всичкото отгоре има всички необходими квалификационни документи.

— Обзалагам се, че е така. — Той хвърли поглед на Марла. В тази премяна, с коса, прибрана в опашка на тила, и без грим, тя изглеждаше на шестнайсет години. — Тя не прилича на достатъчно голяма, за да си поръча питие в бара, да не говорим да представя заподозрян в убийство.

— Заподозрян е правилната дума, детектив — каза Марла със сладък гласец. — А аз наистина имам диплома и документи, ако желаете да ги видите.

Балуърт въздъхна, с което се обяви за победен.

— Не, предполагам, че не бихте лъгали за такова нещо.

Марла закопча светлосинята си кашмирена жилетка чак до врата си и подръпна роклята си надолу, преди да го последва в стаята за разпит. Надяваше се, че мъжките слипове не се очертават прекалено ясно под тънкия плат на роклята.

Стив Малърд вече седеше на стол до масата, върху която имаше мръсен пепелник и чаша с вода. Не пушеше. От лявата му страна беше Бен Листър — дребен мъж с кръгла плешивина на темето. Дълбоките му сини очи бяха увеличени от стъклата на очилата. Марла го познаваше, защото се бяха срещали няколко пъти в съда. Тя се представи, като в същото време даде ясно да се разбере каква е нейната роля във всичко това и какво е положението й, след което седна отдясно на Стив.

Хвърли му поглед с крайчеца на окото си. Изглеждаше не дотам зле. Спокоен, макар и да имаше уморен вид. Но брадата му беше набола, а, макар и странно, но небръснатият мъж винаги изглеждаше виновен.

Остави на масата жълтата си карта, даваща й право да упражнява закона, и поизправи гръб, готова да чуе онова, което щеше да последва.

Жиро не беше много изненадан, когато тримата излязоха само след половин час, последвани от детектив Балуърт и неговия помощник Пауърс, които имаха доста разочарован вид.

— Е, как мина? — Пиеше диетична кола от кутийка.

— Добре — отговори с горчивина в гласа Балуърт. — Направо чудесно. Клиентът ви е на свобода засега, но няма да е за дълго. Вече му го казах.

— Великолепно. Значи той знае много точно какво е положението му. Благодаря ви, детективе. — Вече беше сложил ръка на лакътя на Стив, за да го изведе от това място. Стив вървеше така, сякаш краката му бяха натежали от олово. — Предай поздрави от мен на съпругата и децата си, Балуърт. Трябва някой път отново да се съберем на барбекю.

— Да. — Балуърт въздъхна. — Скоро, надявам се. — Гледа след заподозрения, докато той излезе от отделението. — Скоро ще изясня тази каша и ще пратя това копеле в затвора — бяха последните му думи.

Седяха в кафе-бара на Дани, който се намираше точно на изхода на магистралата северно от Лагуна. Бен Листър си беше поръчал бургер и пържени картофи, Жиро — две яйца с наденички и пържени картофи, а Марла — кифличка със сусам. Стив жадно поглъщаше чаша кафе, вече третата до този момент. Нищо чудно, че е напрегнат, помнели си Марла.

— Наистина трябва да хапнете нещо — каза тя, макар всъщност да не се чувстваше особено предразположена към него. Не беше се справил много добре с разпита. Беше държал устата си здраво стисната, докато не получи разрешението на Листър да говори, а когато това стана, отговорите му бяха оскъдни, в повечето случаи само „да“ и „не“.

— Ето, отчупете си малко от кифличката. — Тя побутна чинийката към него и за секунда погледите им се срещнаха. „Очите му са кафяви и красиви“, помисли си тя. „Но уплашени.“

— Благодаря. Благодаря ви… — Той си отчупи половината кифличка и, изведнъж почувствал глада си, я изгълта.

Жиро извика сервитьорката.

— Още една препечена кифличка, още две яйца на очи, този път за приятеля ми. Моля ви, скъпа.

Сервитьорката, на средна възраст и вече предвкусваща края на дългия работен ден, го изгледа многозначително. Марла й се усмихна.

— Не му обръщайте внимание, той е южняк. Към всички се обръща със „скъпа“ — каза тя.

— Не и към мъжете, надявам се — изстреля в отговор сервитьорката и се отдалечи.

— Трябва да вземаш уроци по завързване на приятелства, Жиро. Не е зле да се научиш и как се оказва влияние върху хората. — Марла въздъхна. — Никога не се знае кога тези умения ще ти бъдат от полза. И, между другото, в правото онова, което правиш, се нарича „сексуален тормоз“.

— Така ли? — Той повдигна дяволито едната си вежда. — А през цялото това време аз съм си мислел, че това е джентълменско изразено възхищение от външния вид на жената.

Листър се засмя. Дори Стив си позволи една полуусмивка.

— Окей, значи, положението е следното. — Листър говореше в паузите, когато не отхапваше от бургера си и не дъвчеше. — Няма тяло. Но има петна от кръв в колата. На задната седалка. Започват да правят тестове за кръвната група. За да видят дали кръвта има нещо общо с тази на Стив.

— Няма. Искам да кажа, че не може да има. Никога не съм се качвал в колата — каза Стив.

— Никога? — Въпросът беше зададен от Жиро.

— Ами, добре, два пъти, когато отивахме да разглеждаме къщи. Шофираше Лори, защото тя знаеше пътя. Та нали такава е работата на агентите по недвижими имоти. Но онази нощ не съм се качвал в колата.

— Нощта, в която тя изчезна — каза сериозно Листър.

Стив нещастно оброни глава, точно в мига, в който сервитьорката донесе кифличката и двете яйца.

— Окей, без тялото не могат да проверят дали кръвта на Лори е същата като онази, намерена в „Лексуса“ — каза Листър. — И така, ако кръвта не е твоя, Стив, то те също така не могат да докажат, че е на Лори. Междувременно, докато ние тук си говорим, полицейски хеликоптери кръжат над каньона, хрътки обикалят района, полицаите също работят. Трябва да сме готови за факта, че, рано или късно, ще открият тялото й.

Стив втренчи поглед в кифличката и яйцата. Приличаше на болен. Марла си взе половината от кифличката му.

— Нещо като размяна — обясни тя и гладно я захапа, като в същото време гледаше Стив и слушаше Листър.

— Вече са снели отпечатъци на Стив от „Лексуса“, но, както току-що каза Стив, има логично обяснение за това. Намерили са също така други, все още неидентифицирани, отпечатъци, вероятно на други от клиентите на Лори. Полицаите работят над тях в този момент.

— Докато ние тук разговаряме — прошепна присмехулно Марла и хвърли крадешком поглед към Жиро. Той и отвърна.

— Действаш подмолно — отвърна й също шепнешком той и измести поглед. Тя се усмихна и се зачуди дали той си спомня, че под синята рокличка тя е обута в неговите слипове. Но не. Жиро май беше изцяло отдаден на работата.

— Провериха сметките на Стив, огледаха старателно всяко местенце, където той е ходил с нея — ресторанти, барове на хотели и други подобни. Стив вече призна, че по това време е бил с нея на тези места. Той никога не е пазил в тайна това.

— И колко пъти е било това? — запита Марла.

Листър погледна въпросително Стив.

— Шест, може би седем. Това е всичко. — Той изгълта до последна капка кафето, без да ги поглежда.

— Окей. — Листър преглътна и последната хапка с помощта на пепси-колата си. — Така че, няма начин да задържат Стив. Няма в какво да го обвинят. Всички трябва да чакаме да бъде намерено тялото на Лори Мартин.

— И тогава ще се развони — каза тихо Жиро.

— И тогава ще поемем делото оттам, приятелю мой. — Листър му се усмихна. — Стив, предлагам да си отидеш у дома при съпругата си. Успокой се. Имай ми доверие, аз ще работя по случая. А ти си почини, виж се с децата си и други подобни неща. Окей?

Стив кимна, но изражението на лицето му беше застинало като вкаменено. Като че ли, помисли си Марла, той нищо не усеща.

— Ето домашния ми номер, както и този в колата ми — добави Листър. — Чувствай се свободен да ми се обаждаш по всяко време, Стив. По всяко време. Наистина го имам предвид. Окей?

— Окей — повтори Стив като човек, изпаднал в транс.

Той остави недокоснатите половин кифла и две яйца на масата, а Ал остави щедър бакшиш.

— Чао, скъпи — извика присмехулно сервитьорката след Ал, докато той излизаше от заведението.

Той още се усмихваше, когато се настаниха в колата и по шосе 405 поеха към Лос Анджелис. Марла не беше особено щастлива от факта, че й се наложи да пътува на онова, което със смях наричаше „задна седалка на «Корвета»“. Обаче Стив беше едър мъж и, освен това, тя не желаеше особено да седи през цялото време до човек, заподозрян в убийство.

— Ще те закараме до вас за нула време, Стив — каза весело Ал.

Само дето Стив въобще не беше сигурен, че иска да се прибере у дома.