Елизабет Адлър
Всичко или нищо (10)

Глава 10

Когато на следващата сутрин Вики отвори вратата на дома си за Ал Жиро, тя си помисли, че той не прилича на нито един от нейните познати. Никога не беше срещала мъж като него. Облеклото му — дънки и тениска — беше нестандартно и той приличаше повече на известна рокзвезда, отколкото на преуспяващия частен детектив, когото тя очакваше.

— Добро утро, мисис Малърд. — Той й подаде ръка и тя неохотно я пое. Като че ли, помисли си Ал с едва скрита усмивка, той можеше да я зарази.

Седнаха във всекидневната, където обикновено се събираше семейството. Тя — на дивана, тапициран в синьо, а той — в стария люлеещ се стол, любимото място на Стив. И започнаха разговор. Жиро беше учтив, любезен, говореше тихо и спокойно. Сега си пролича колко привлекателен мъж е той, но Вики, с известна нервност, реши, че у него има нещо заплашително. После се опита да си придаде повече увереност и кураж с мисълта, че може би точно това се очаква от един частен детектив.

— Кафе? — предложи тя, внезапно сетила се за задълженията си на домакиня — Или нещо газирано? Кола? Бира?

Ал поклати глава.

— Не, мадам, но ви благодаря. Какво бихте искали да ми разкажете за съпруга си?

Тя си пое дълбоко дъх. Очакваше, че въпросите ще задава тя, а накрая ще му каже какво иска от него. Та нали, все пак, тя плащаше.

— Няма много за разказване — каза тя мрачно. — Освен онова, което вие вече знаете.

Ал поглади наболата си синкава брада и я погледна. Марла отново се оказа права, тя нямаше да му разкрие много неща за съпруга си и за техния съвместен живот.

— Тогава ми кажете какво искате от мен, мисис Малърд.

— Не знам нищо за работата на частния детектив — каза тя нервно. — Искам да кажа, не знам какво ще правите вие, какво трябва да се направи. Дори не знам кой сте — добави тя искрено, като се наведе напред със здраво стиснати длани.

— Добре тогава, защо пък аз да не ви разкажа за себе си. — Ал беше отпуснат, явно се чувстваше удобно и правеше всичко възможно и тя да се отпусне. Разказа й за произхода си, за семейството си, макар и без да споменава имена.

— Поверителността е задължителна за моя бизнес, мисис Малърд — добави той, — така че не бива да се тревожите за това. Вие сте тази, която ще ми плаща, а аз ще ви се отчитам за свършената работа. Само на вас и на никого другиго. — Тя въздъхна облекчено и той добави: — Гордея се с факта, че досега съм вършил работата си деветдесет на сто успешно.

Внезапно погледът й блесна.

— А какво е станало с останалите десет процента?

— Те бяха виновни.

На Вики й се прииска да не беше питала.

— И така значи, Лори Мартин е изчезнала, господ знае къде? — Ал разпери широко ръце, за да изрази възможността тя да е вече във всяка една точка на света. — Дали е била убита? Все още не знаем. И все пак трябва да признаем, че има и такава вероятност. И, ако е така, кой я е убил?

— Точно това искам вие да откриете — каза Вики, натъртвайки думите. Беше започнала да става раздразнителна и й се искаше да не бе започвала това. Защо той просто не се заеме с разследването?

А Ал всъщност й казваше, че ако съпругът й е виновен, той няма да скрие този факт. Че ще открие истината за Стив Малърд. Както и за Лори Мартин. И че точно сега иска да узнае нещо за миналото на Стив. И че за настоящето ще се погрижи Марла.

— Трябва да говоря със съпруга ви — каза той. Тя беше очаквала това и му каза, че той е в Ероухед, за да избегне от вниманието на медиите.

— Както и за да избяга от себе си — добави тя мрачно. — Стив май вече не може да живее със себе си, мистър Жиро.

Ал кимна съчувствено, докато си записваше адреса и слушаше напътствията й.

— Точно сега на него му е много трудно. Мога да се обзаложа, че няма търпение да свърши всичко това.

„По един или друг начин“, помисли си той, и остави настрани бележника си. Убийците си бяха такива. За тях признанието беше пречистване, то можеше дори да върне усмивката върху лицето на убиеца…

Двамата обсъдиха неговата такса, след което той й подаде ръка за довиждане. Вики я стисна и дори разтърси този път. Дланта му беше изненадващо топла и твърда. Ръкостискането му беше силно. „Дали това означава нещо?“, запита се тя, изведнъж изпълнена с надежда.

Ал каза:

— Моят помощник, Марла Квищович, ще ви се обади. И тя ще иска да ви зададе няколко въпроса. От по-личен характер — добави той, когато видя на лицето й да се изписва изненада.

— Нямам какво да крия.

Но Ал видя паниката в очите й. Тя наистина беше на ръба на нервна криза. Той я съжали. Положението й наистина не беше за завиждане. Сигурно не е лесно, когато се питаш дали съпругът ти не е убиец.

— Всичко е наред, мила — каза той. — Извинете ме — побърза да се поправи, — мисис Малърд. Аз съм от Юга и наричам всички жени така. Не исках да покажа неуважение и въобще — да ви обидя.

Но Вики дори не беше забелязала обръщението. Когато затвори вратата след него, тя неочаквано изпита чувство за загуба. Като че ли с него си тръгна и надеждата.

Тя се отпусна на дивана и, за първи път от толкова време насам, заплака.