Васил Цонев
Разговор с баничаря

По едно време леля Кръстница беше болногледачка на една парализирана жена. Аз често идвах при нея, защото винаги успяваше да натъпче джобовете ми със сладкиши, парчета месо и фъстъци.

Веднъж пристигнах и видях, че до болната седи баничарят и пие ракия от дълго синьо шише. Той надигаше бутилката и от време на време гъделичкаше болната по носа.

— Сигурно й е приятно — каза той, като ме видя, — нея, мой човек, министър-председатели са я галили.

Болната се облещи.

— Де, де, какво, като е дете? — махна баничарят. — Нека се учи отсега.

Надигна шишето и отпи дълга глътка.

— Мръсна работа! — тръсна глава той. — А тя, ехе, какви ги е пила!

Обърна се, взе една лъжичка от масата, напълни я с ракия и тикна течността в устата на болната. Болната пак се ококори, а баничарят се изкиска:

— Цока й се, бас държа. Е, не сме министър-председатели, ракията ни е парцуца, ама си я бива.

Той надигна шишето, а сетне вдигна пръст към тавана.

— Ти, мой човек, си мислиш, че това е каква да е баба. Не, това не е каква да е баба. Тази баба, мой човек, е собственик на половината Симеоново. Да. Ако беше като хората и можеше да говори, с нея щях да ходя, а не със снаха й. Баба, баба, ама е червива с пари. Де, де, не се блещи, ти да не си по-голяма стока? Как получи половината Симеоново? Пак така. Тя — обърна се той към мен — е била петнадесетгодишна сополивка-селянка. Ама я видял Стамболов, харесал я и хайде — завещал й половината Симеоново. А сега ми се блещи. Светица!

Баничарят махна с ръка и пак отпи от шишето:

— Знаем ги тия. Като са млади — с дявола на кино ходят, а като остареят — нащъкват цялата къща с икони. Глей — и той показа десетината иконостаса и запалени кандила, закачени по стените, — религия, братче! Свинщина! Ама, честна дума, ако беше здрава, и стогодишна да беше, щом й намигна, щеше да плюе на всички икони и да тръгне след мен. Знам ги аз, мой човек.

Вратата се отвори и влезе синът на болната — дебел и разплут. Като видя баничаря, той се стъписа, сетне го прекръсти и каза:

— Махни се, сатана!

— Сега пък ме изкара сатана! — ядоса се баничарят.

— Сатана си! — настоя дебелакът.

— А ти си гайда!

— Мекичар!

— Обижда — обърна се към мен баничарят, — знае, че съм баничар, а ми вика мекичар, за да ме обиди. Ами, а няма го майстора.

— Мекичар, да, да, мекичар! — чукаше юмруци дебелакът. — Мекичар с мекичар!

— А ако ти обърша един!

Дебелакът се сви до стената и започна бързо да се кръсти.

— Така е по-добре — отпи глътка баничарят, — сега ми харесваш. Няма ли да си намажеш ухото с мазило?

Дебелакът се стресна, извади една кутийка и бърже започна да маже ухото си с някакво синьо мазило.

— Говедо — посочи го баничарят, — мисли, че по този начин ще се спаси от болести. И пълни джобовете на лекарите. Хей, слушай, няма да ми харчиш парите, чуваш ли? Главичката ще ти прекълцам!

— Те са си мои — каза дебелакът.

— На майка ти са, не са твои. А сега са мои и на мен е предоставено от съдбата да ги изпукам до лев.

— Аз пък няма да ти дам!

Вратата се тресна и влезе жената на дебелака.

— Дай пари! — каза тя.

— Няма да ви дам! — стисна джобовете си дебелакът.

Огромната брадавица върху носа на жената блесна застрашително. Дебелакът бръкна в джоба си и извади пари.

— Това са проклети пари! Аз ги проклинам!

— Не му вярвай — каза ми баничарят, — много са си хубави. Чудесни пари са. Приемат ги навсякъде. И никой не подозира, че са проклети, можеш ли да си представиш?

— Не, проклети са, проклети са — тупаше юмрук в юмрук дебелакът, — проклети са!

Жената ги дръпна от ръцете му и се обърна към баничаря:

— Хайде!

— Бъдете проклети! — изписка дебелакът.

— Мерси — каза баничарят.

Той хвана подръка жената, но в този миг влезе синът на дебелака — шестнадесетгодишен хлапак — с флоберова пушка в ръка. Без да каже нищо, той вдигна пушката и — бам — нашари задника на баничаря със сачми.

Баничарят изрева и хукна с разперени ръце след хлапака. Жената изпищя и хукна след тях. Дървените стълби се напълниха с трясъци и викове.

Дебелакът се хилеше и подскачаше от радост.

В това време пристигна леля Кръстница. Като ме видя, тя плесна с ръце и бързо ме изведе.

— Какво ли ще стане с това момче? — каза тя за сина на дебелака. — Какво ли ще стане?

Сега вече много добре знам какво стана с него: след Девети, когато взеха всичките земи на баща му, той отишъл при един от бившите им ратаи. Ратаят го държал толкова гладен, че момчето започнало да яде трева като добитъка. А един ден взел една брадва и нацепил главата на ратая, след което бе отведен в лудницата.

Но тогава хич и не мислех за тези работи, защото леля Кръстница ми натъпка джобовете с бонбони и едри, мазни кокали с много месо по тях, които беше увила в пергаментова хартия.

Аз веднага отидох при чичо Кръстник и докато ближехме кокалите, той ме поучаваше:

— Важното е да се гледа напред, моето момче! Ние рано или късно с теб ще станем — знаеш какви, нали?

Мисля, че и той не знаеше какви точно ще станем, но аз кимах с глава и се съгласявах.