Владимир Колев
Очи

Събудих се, а пред мене още блестяха тези зелени очи. Големи, с нещо в тях, което придърпва отместилия се вече поглед и те кара да провериш какво ти е убягнало. Тези очи погрешка са поставени на глуповато, подпухнало като на бебе лице.

Това не е любовна история, а бегла връзка между съдържанието на сух бюлетин и спомена за един залез.

… Току-що бях оставил багажа си в голямото като конюшня помещение. След продължилото часове пътуване ми се спеше. Но трябваше да дочакам вечерта. В „яхъра“ някой влиза, някой излиза, всички говорят на висок глас. Когато се съберат много хора в едно ограничено място, безразличието към околните става норма. Едно особено безочие, което всеки приема на подсъзнателно ниво като нещо нормално. След безцелно повъртане излязох от сградата. Седнах на някаква разкривена пейка и се огледах.

Поле — изкъпано и успокоено, лениво печащо се на лъчите на червеното слънце. Нахълмена равнина, прорязана от рошавите гъсеници на доловете. Охлюв, оперил рога и облаче от ония мушици, които се появяват след летен дъжд.

През ума ми лениво се изтъркалваха нещата от деня. Пътуването. Прескатаването на парашутите преди започващите утре скокове. Писмото, чакащо от седмица да бъде написано. Детето, което трябваше да се появи на бял свят всеки момент и непременно да бъде момче.

… Сигурно отдавна си подпяваха, но аз се числя към полублагородната порода на заплесите и затова не бях ги чул. Като от изведнъж пуснато радио, зазвуча песничката. Перифраза на популярен шлагер с грубо съшит текст. Момичешки закачки, помня припева:

Мили Емо, мили Емо,

вие всичко развалихте!

Мили Емо, мили Емо

Но защо, помисли ли защо-о-о?…

— Защото човек, за да направи нещо, нещо трябва да развали! — промърморих назидателно. — И на вас, за да ви направят нещо, и то хубаво, трябва да ви наранят, сврачета такива…

Откъм страната, откъдето долиташе песента, надничаше още бледата луна — обезцветена от слънцето.

Нали знаете — понякога такива дреболии, уж потънали надълбоко, изплуват след някой сън. Тръгнах по посока на песента.

Едното момиче не го помня. А другото беше това, зеленоокото. Шестнадесетгодишни глупачета. Люлееха се на вестибуларна люлка и крещяха с пълно гърло. Беше им страшно весело. Кипяха от детински възторг. Бях огледан дискретно с бялото на очите, без да се прекъсне врясъка.

Минах край тях и си направих великолепна разходка сред почти тропическата лудост на полето. Помислих си и за зелените очи. За това, че бъдещото надебеляване и погрозняване сега още не тежи. Ще изживее ли дни, обичана истински поне от един мъж, преди да достигне годините, за които е трудно приложима тази капризна и претенциозна дума — „щастие“?

Тя се мярваше сред другите неща, които уплътняваха времето ми. Не знам кое местоимение да употребя — „тя“ или „то“ — женското хлапе. Веднъж, минавайки край нея й смигнах. Лицето й избухна отвътре от смях. След пет минути намери начин да се завърти пред мен, за да си върне смигането. Докато бях на това летище, падна голямо смигане. И нищо повече.

Тогава скачах много. Правех по десетина скока на ден, а вечер си лягах с натежала глава. Понякога се измъквахме с приятели и въпреки формалната забрана, отивахме да пием по бира в единствената кръчма наоколо. Селото беше в единия край на летището. Покриви от масивни, сиви плочи. Сиви, каменни стени на домовете. Вкопаните в земята къщи бяха хванали корен като огромни гъби. В една от тези къщи се намираше кръчмата. Масите бяха поставени между асми и смокинови храсти. Зеленината ухаеше така сладостно, че създаваше усещането за някаква неестествена, тръпна природна магия.

Очаквах всеки ден съобщението за появата на син, мислех често за жена си — тогава още я обичах, макар да не се замислях особено надълбоко накъде и как вървят отношенията ни. Без грам угризения, имах и някакъв флирт с една госпожица, наричана заради къдравата си рижа коса „лъвицата Елза“.

Ето че звучи несериозно. Не помня даже името на „лъвицата“. Имам памет за излъчвания, но не и за имена, фигури и физиономии.

Беше много… балансирана. С малко скокове. На етап, когато страхът предателски избива върху лицето щом видиш някъде дълбоко надолу земята, а струята забоботи зад отворената врата на самолета. Понякога надниквах в очите й, но срещах само един доверчив, почти лишен от емоция поглед. Когато й дадях знак, педантично, като по инструкция, се оттласкваше от борда на самолета. Изглежда този женски „непукизъм“ е предизвикал приближаването ми към нея. Мимолетна връзка без тръпка в началото и без тъга в края.

Един следобед набързо си събрах багажа и напуснах това летище.

Бях преди завършване на университета, четях за изпити, радвах се на хубави вечери, очаквах разни неща. Животът ми сигурно е бил интересен?…

Оттогава минаха няколко години.

В последния тримесечен бюлетин се споменаваше за типов смъртен случай на това отдалечено в полето летище. Елементарна неизправност в парашута, съвсем лесно поправима. После — серия от погрешни действия… Парашутизмът е лишен от състрадание към допуснати грешки.

В бюлетините няма емоции, а чисто технически препоръки. Горе-долу в тази насока бяха и коментарите с приятелите. Името на загиналата нищо не ми говореше.

След това дойде сънят. И събуждането, когато разбрах, че това се е случило на момичето със зелените очи.

Не знам дали ми беше тъжно? През главата ми минаха пак ония мисли — дали е успяло поне да се докосне до истинските неща, извън мечтите и съзерцанието?

Спомних си и за „лъвицата Елза“. За да проумея, че нищо не ме свързва с нея.

Тогава, на това забутано далеч сред полето летище, получих съобщението, че съм станал баща. На дъщеря!

Зеленоока.