Илия Бешков
Миланчо

Бях малък.

Когато не впрягаха конете и воловете, изпращаха ме да ги паса далеко от село, в широкото поле. С мене идваше и Милан — малко куче, привързано към нашия добитък и към моята торбичка с хляб. Почнех ли да ям, той проследяваше с очи залъците от торбичката до устата ми, а преглътнех ли — преглъщаше и той. Хлябът биваше малко, сиренцето — още по-малко, а праз лук Миланчо не ядеше. Беше ми много жал, като го гледах гладен и добър. Мислех си — ако му дам хляба и сиренцето, за да се насити, нему ще стане ли жал за мене? Не вярвах, че ще ме пожали, както аз — него и като му се сърдех за това негово безсърдечие, изяждах хляба и сиренцето сам.