Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mercure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Амели Нотомб

Заглавие: Живак

Преводач: Светла Лекарска

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: белгийска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 14 май 2009

Редактор: Валентина Бояджиева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-655-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11451

История

  1. — Добавяне

Франсоаз затвори вратата зад себе си, пое дълбоко дъх и като наблюдаваше спящото младо момиче, зачака сърцето й да успокои ритъма си. Часовникът показваше един часа. „Достатъчни ми бяха само 60 минути, за да изпълня плана си, но колко ли време ще ми трябва, за да разруша затвора в главата й?“

Тя постави ръка върху устата на Хазел, за да задуши вика й. Младото момиче отвори ужасени очи, медицинската сестра сложи пръст пред устата си и прошепна:

— Исках първа да ви честитя рождения ден — усмихна се тя.

— По това време? — измърмори изумена храненицата. — Как дойдохте?

— Не съм се връщала в Ньод.

Тя й разказа, че е била затворена във вишневата стая в другия край на къщата.

— Не разбирам. Защо ви е затворил?

— Това е дълга история. Мислите ли, че сега той спи?

— По-дълбоко от всякога. Взе приспивателно, за да бъде във форма за нощта на моя рожден ден.

— Чудесно.

Франсоаз й разказа историята на Адел Лангле. Хазел не успя да пророни и звук. Франсоаз я разтърси:

— Още ли не сте разбрали? Вашата история е същата! Съвсем същата!

— Това момиче се е самоубило? — рече Хазел с неразбиращ вид.

— Да, което ще направите и вие, ако не проумеете истината.

— Каква истина?

— Как каква истина! Че грозотата ви е същата като на Адел — пожарът, който никога не я е обезобразявал, я е изгарял отвътре, докато се хвърлила във водата да го угаси.

— Аз пък чувам в сънищата си бомбите, които падат по пътя…

— Да, по пътя, но не и върху вас. Прескочили са ви.

— Родителите ми са мъртви!

— Не са имали вашия късмет. Да, късмет: като ви гледа човек, и през ум няма да му мине, че сте попадали в бомбардировка.

— Да, всички вярват, че съм родена така. Каква утеха!

— Глупава ли сте! Току-що ви обясних, че изживявате същата история като Адел Лангле! Май не схващате!

— Никога не съм виждала това момиче.

— Аз пък видях нейна снимка — толкова е хубава, че човек го боли сърцето, като я гледа. Само един човек ми е въздействал така с красотата си — вие.

Младото момиче остана вцепенено няколко мига. После направи гримаса и започна да тропа с крака.

— Мразя ви, Франсоаз! Вървете си, не искам да ви видя никога повече.

— Защо? Защото ви казвам истината?

— Защото лъжете. Може би успявате да си внушите, че лъжете от доброта, за да разведрите една нещастница. Не виждате ли колко сте жестока? Имате ли представа колко усилия положих през последните пет години, за да приема неприемливото? А вие идвате да ме изкушавате. Разбира се, че ми се иска да ви повярвам, нали съм човешко същество. И аз пазя в дъното на душата си неизкоренимата сила на надеждата…

— Няма какво да се надявате, достатъчно е да отворите очи!

— Минаха пет години, откакто ги отворих пред онова злокобно огледало. Това ми стига за цял живот!

— Да поговорим за въпросното огледало! Капитана го е купил преди 30 години от един майстор в Поант-а-Питр. Този предмет, предназначен уж за приятелски шеги, му е послужил, за да убеди Адел в ужасното й обезобразяване. После е повторил трика и с вас и пак е успял.

— Не вярвам и дума от вашите небивалици. Казвате това, защото искате да загубя доверието си към своя благодетел.

— Тоя благодетел ловко е успял да направи свои любовници две от най-хубавите момичета на света! Но кажете защо ми е на мене да очерням пред вас този светец?

— Не знам. Правите го от лошотия, от нечестност, от неясни подбуди, скрити зад хубавото ви лице.

— Но какво мога да спечеля, ако ви лъжа, и защо тогава вашият мил Капитан ме държи в плен?

— За да продължавате да се грижите за мене.

— Че какво ви е? Вие сте в отлично здраве. Е, малко сте анемична заради липсата на въздух и на движение, но това е всичко. Единственото, от което трябва да бъдете излекувана, е отровата, която вашият благодетел ви е влял.

— Защо така изведнъж решихте да ми разкажете тези ужаси?

— За да ви спася! Изпитвам приятелско чувство към вас и не мога повече да гледам как живеете в този ад.

— Ако наистина имате приятелско чувство към мене, оставете ме на спокойствие.

— Защо не искате да ми повярвате? Защо така упорито твърдите, че сте чудовище, когато не спирам да ви повтарям, че не съм виждала по-хубаво същество от вас?

— Не искам да храня напразни надежди: нямате никакво доказателство за това, което казвате.

— Вие пък нямате никакво доказателство за противното.

— Имам. Спомням си първия път, когато ме видяхте — вие бяхте дълбоко шокирана и не можахте да го скриете.

— Така е. И вече знаете защо — не бях виждала такова красиво лице. Подобна красота е рядкост и може да шокира хората.

— Лъжкиня! Лъжкиня! Млъкнете! — изкрещя храненицата и избухна в плач.

— Защо ми е да ви лъжа? Сега за мене най-важното е да достигна до Ньод през морето. Плувам отлично, мога да го направя. Мислите ли, че съм поела неразумния риск да вляза отново в затвора си, за да ви лъжа?

Хазел клатеше конвулсивно глава.

— Щом съм хубава, защо не ми го казахте по-рано?

— Защото всяка моя дума беше следена. Вашата стая е свързана с пушалнята чрез тунел, през който Капитана подслушва. Мислех да ви пиша, но ме претърсваха всеки път, преди да вляза при вас, всяко листче беше преглеждано, всеки молив — конфискуван. Сега ви го казвам, защото всички спят, поне така се надявам.

Младото момиче изтри сълзите си с въздишка.

— Иска ми се да ви вярвам, но не успявам.

— Вашият благодетел притежава единственото истинско огледало в тази къща. То е в стаята му. Бихме могли да отидем да го вземем.

— Не, не искам. Последния път, когато се видях, страдах прекалено много.

Медицинската сестра пое дълбоко дъх и се опита да запази спокойствие.

— Значи вярно е това, което ми казаха. Затворниците не искат да са свободни. Държите се като Фабрис дел Донго. Вие обичате вашата килия. На нейната врата няма друга ключалка, освен вашата грозота. Току-що ви дадох ключа, но вие не го искате.

— Това значи да отрека живота, който водя от пет години насам.

— Ще взема наистина да повярвам, че държите на тези пет години, прекарани със стареца. Хайде, вземете се в ръце и ме последвайте!

Последва битка. Франсоаз дърпаше Хазел, която се опитваше да остане в леглото.

— Луда! Искате да ни чуят ли?

— Не ми трябва това огледало!

На ръба на отчаянието, Франсоаз запали лампата. Тя хвана Хазел за раменете и я приближи на десет сантиметра от лицето си.

— Огледайте се в очите ми! Няма да видите подробности, но ще забележите, че не сте чудовище.

Замаяно, момичето се подчини.

— Зениците ви са огромни.

— Разширени са от прекрасната гледка пред тях.

Докато Хазел се оглеждаше, медицинската сестра разговаряше мислено с Лонкур: „Прав бяхте: връзката между Меркурий и медицината не е случайна. Ето че сега съм колкото лечителка, толкова и вестителка“. После тя отново се обърна към Хазел.

— Е, видяхте ли?

— Не знам. Виждам едно гладко лице, което ми изглежда нормално.

— Повече не можете и да очаквате от едно око. Сега елате, без да вдигате много шум.

Те излязоха и отидоха на пръсти до стаята на стареца. По-възрастната прошепна на по-младата:

— Първо трябва да го обезвредим.

Затвориха вратата след себе си. Благодарение на приспивателното Омер Лонкур спеше дълбоко с отворена уста и безпомощен вид.

Франсоаз отвори гардероба и извади оттам две ризи. Тя хвърли едната на Хазел и прошепна:

— Напъхайте това в устата му, докато аз вържа ръцете му с другата.

Когато старецът отвори ужасени очи, вече бе твърде късно и той не можа да извика, защото устата му беше запушена.

— Вземете още една риза и вържете краката му.

Преди още да разбере какво става, той бе прикован към леглото си с вързани ръце и крака.

— Сега да потърсим огледалото.

Отвориха всички шкафове и гардероби, но не го намериха.

— Скрил го е, разбира се, старият му мерзавец — възмути се Франсоаз.

Тя реши да действа направо.

— Скъпи господине, изключено е да ви отпушим устата. За сметка на това можем да си поиграем неприятно с вас, ако не ни съдействате веднага.

С брадичката си Лонкур ги насочи към библиотеката.

— Огледалото е зад книгите? Трябва ли да ги махнем?

Той отричаше с глава и с вързаните си ръце подсказваше, че трябва да се отмести една от книгите.

— Коя? Те са стотици.

— Ако му освободим устата, ще каже.

— В никакъв случай! Ще се възползва, за да извика копоите си! Не, по-добре да разгледаме книгите. Може би в някоя става дума за огледало.

Хазел намери „Алиса в страната на чудесата“ и „От другата страна на огледалото“, но и двете книги не дадоха резултат. За малко да се отчаят, когато Франсоаз си спомни за думите на Капитана: „Романът е огледало, което ни придружава по пътя“. Тя се хвърли към Стендал и натисна „Червено и черно“.

Библиотеката се плъзна встрани и разкри огледало на въртяща се поставка. То беше толкова високо и широко, че в него можеше да се огледа цял кон.

— Не може да бъде! Най-голямото огледало, което съм виждала, се намира в къща, в която оглеждането е забранено!

— Много е хубаво.

— Ще стане хубаво, когато вие се огледате и него, Хазел.

— След вас — умолително каза малката. — Искам да съм сигурна, че това огледало не лъже.

Франсоаз се подчини. Огледалото я показа такава, каквато беше: царствена като богинята Атина.

— Хайде сега вие.

Хазел трепереше като листо.

— Не мога. Ужасно ме е страх.

По-голямата се ядоса.

— Значи напразно положих толкова усилия!

— Има ли нещо по-страшно от едно огледало?

Старецът гледаше и слушаше с крайна наслада, като че ли отдавна бе очаквал тази сцена.

Медицинската сестра поомекна.

— Толкова ли ви е страх да се уверите, че сте хубава? Разбирам ви, макар и да не съм като вас. Грозотата успокоява, в нея няма никакви предизвикателства, достатъчно е човек да се остави на лошия си късмет, да му се наслаждава — толкова е удобно. А красотата е като обещание: трябва да го удържиш, за да бъдеш на висота. Не е лесно. Преди няколко седмици вие казахте, че тя е най-висшият подарък. Но не всеки иска да бъде избран, да вижда възхищение в погледа на другите, да въплъщава човешката мечта, да среща всеки ден образа си в огледалото, ужасен от пораженията, които времето нанася. Грозотата, напротив, е непроменлива, предопределена е да е дълголетна. Освен това тя превръща човека в жертва, а вие толкова обичате това чувство.

— Не е вярно, ненавиждам го!

— Може би бихте предпочели да не сте нито хубава, нито грозна, като всички останали, невидима и незначителна, под претекст, че свободата се състои в това да си невзрачен. Съжалявам, но няма да се получи. Ще трябва да свикнете с тъжната истина: толкова сте красива, че един познавач на тези неща е стигнал дотам да ви лиши от собствения ви поглед върху вас и единствен да ви се наслаждава. Вече пет години той успява. Уви, Капитане, и най-хубавите неща имат край. А най-лошите опасения понякога се сбъдват. Ще се наложи да споделите съкровището си с много други хора, включително и със самото съкровище — какъв хубав благотворителен план… Хазел, по случай рождения ви ден подарявам на очите ви вашия образ.

Франсоаз хвана девойката за раменете и я тласна пред огледалото. Хазел сякаш попадна в гравитационното му поле и замръзна като негова пленница. Тя се позна в отражението.

С бялата нощница и с разпуснатите дълги коси приличаше на фея. Лицето й беше от тези, които се появяват веднъж или два пъти на поколение и обсебват сърцето на човек дотам, че да забрави собствената си мъка. Срещата с такава красота те избавя от всички болести, които си имал, но ти носи една нова, още по-тежка болест, неизлечима даже от смъртта. От тази среща излизаш едновременно погубен и спасен.

Що се отнася до усещането на тази, която сега откриваше самата себе си, никой не можеше да го отгатне. Хазел скри с ръце лицето си и объркана каза:

— Права бях: няма нищо по-страшно от огледалото.

И припадна.

Франсоаз се хвърли да я свестява.

— Съвземете се! Ще припадате, когато бъдем вън от опасност.

— Случва ми се нещо толкова невероятно. Чувствам се като поразена от гръм.

— Това е шок наистина.

— И то какъв. Спомням си как изглеждах преди бомбардировките. Не бях… такава. Какво се е случило?

— Случило се е, че сте излезли от пубертета.

Младото момиче стоеше все така неподвижно и недоверчиво. Медицинската сестра започна да разсъждава на глас:

— Сега трябва да изработим план за бягство. По-добре да побързаме, преди копоите да се събудят. Добре би било да намерим някакво оръжие. Къде, по дяволите, може да има такова нещо тук?

Лонкур изръмжа през превръзката. С жест на главата той посочи огледалото.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита госпожица Шавен. — Че огледалото е оръжие?

Той отрече и продължи да сочи огледалото. Франсоаз го обърна: на гърба му беше прикрепен пистолет. Тя го взе и провери дали е зареден.

— Каква прекрасна идея — всички опасни предмети на едно място! Щом така охотно ни разкривате съкровищата си, значи искате да помогнете. Ще ви махна превръзката, но бъдете сигурен, при най-слабия вик ще стрелям.

Тя измъкна парчето риза от устата му. Лонкур пое дъх и каза:

— Няма от какво да се страхувате, аз съм на ваша страна.

— По-скоро сте наш пленник. Не смятам, че е възможно да дойде ден, в който ще ви имам доверие. Вие ме затворихте тук, заплашихте ме със смърт.

— Тогава имах какво да губя. Сега вече — не.

— Хазел е още под вашия покрив.

— Да, но вече знае. Аз я загубих.

— Може да ви се прииска да я задържите насила.

— Не. Противно на това, което си мислите, аз не обичам принудата. През последните пет прекрасни години държах Хазел с хитрост. Аз съм деликатен човек и принудата наистина не ме привлича.

— Хвалите се, отгоре на всичко!

— Е, разбира се, вие, клета госпожице, не можете да знаете какво значи деликатен човек.

— Това, което направихте, не ми изглежда много деликатно.

— Греховете ми нямат значение, след като ги изкупвам. Притежавам огромно богатство. Предлагам го на Хазел до последната стотинка.

— Не смятам, че парите ви могат да заличат кражбата на пет години от живота й.

— Не ставайте смешна с вашите баналности. Първо, тя не беше толкова нещастна. Освен това за едно сираче без пукнат грош няма да е зле да се сдобие с такава сума, без да й се налага да се омъжва за някого.

— За проститутка ли я взимате?

— Никога в живота си не съм обичал някого така. Тя го знае и ще приеме парите.

— Преди всичко тя трябва да си отмъсти. Какво чакате, по дяволите? — обърна се тя към младото момиче. — Стоите като гръмната, а току-що разбрахте на каква измама сте били жертва от толкова години. Спомняте ли си, като ми казахте, че Капитана крие нещо, че има някаква тайна и тя трябва да е сериозна? Ами тази тайна е вашето лице, чиято красота, вместо да подпали света, е била потулена дори от вас. Пет години, прекарани в отвращение към самата вас. Престъпникът е пред вас — с вързани ръце и крака.

— Какво искате да направя? — промърмори храненицата, която продължаваше да седи неподвижна на пода.

— Ударете го, шамаросайте го, обидете го, плюйте върху него!

— Защо да го правя?

— Ще ви олекне.

— Няма да ми олекне.

— Разочаровате ме. Мога ли да ви заместя? На мене доста ми се иска да разтърся тоя противен старец и да му кажа истината!

Тези думи изтръгнаха младото момиче от вцепенението и то се надигна, заставайки между Франсоаз и Лонкур.

— Оставете го на мира!

— Да не би да ви е жал за него?

— Аз му дължа всичко!

Медицинската сестра зяпна и, както държеше пистолета насочен към главата на стареца, яростно продължи:

— Не мога да повярвам! Вие явно сте глупава.

— Без него щях да съм нищо — мъчително изрече храненицата.

— Казвате го заради парите, които ви предлага. Това е най-незначителното обезщетение, ако питате мене.

— Не, мисля за нещата, които нямат цена и които той ми даде.

— Разбира се: затвор, изнасилване веднъж седмично, унижения… Всъщност старият мръсник беше прав, това ви харесва.

Младото момиче поклати глава с възмущение.

— Нищо не сте разбрали. Не е така.

— Но моля ви, Хазел, самата вие ми казахте, че сте се поболявали от отвращение при мисълта, че може да дойде в леглото ви.

— Истина е. Но не е така просто.

Франсоаз взе един стол и безсилна се стовари върху него, без да отклонява пистолета от главата на Лонкур.

— Хайде обяснете ми тогава гротескната сложност на вашето душевно състояние.

— Току-що се срещнах с лицето си. Според вас би трябвало да мразя Капитана. Наистина страдах от грозотата си. В същото време аз дължа това лице на него.

— Това пък какво значи?

— Както ви казах, не се познах съвсем. Хубава бях, но сега съм толкова… красива. Вие говорихте за края на пубертета, това обяснение ми се струва недостатъчно. Бях почти на 18 години. Не! Убедена съм, че той ме е направил красива.

— Да не би да ви е оперирал? — презрително подхвърли медицинската сестра.

— Обичаше ме. Толкова много ме обичаше.

— Израснали сте, станали сте по-фина — той няма никаква заслуга за това.

— Може би сте права за тялото, но не и за лицето. Ако не бях получила толкова любов, чертите ми нямаше да придобият тази светлина.

— Аз пък мисля, че ако не бяхте останали затворена единствено в компанията на този немощен старец, нямаше да дрънкате такива дивотии. Вземете някой грозник, обсипете го с любов — да видим колко ще се разкраси.

— Не казвам, че нямам дадености. Но красотата ми е била открита от него. Тази хармония се е родила от любовта му.

— Престанете, не е за слушане!

— Аз пък искам да чуя още! — обади се Лонкур, развълнувано усмихнат.

— Вижте го как се наслаждава! — възмути се Франсоаз. — Това е върхът! Той я държи заключена години наред, а тя му е благодарна!

— Ако позволите да изкажа моето мнение… — продължи той.

— Млъкнете или ще стрелям!

— Не, оставете го да говори — каза младото момиче.

— Благодаря ти, дете мое — подхвана отново той. — Мисля, че от една страна, и двете сте прави, но от друга — грешите. Хазел греши — когато я срещнах преди пет години, беше толкова хубава, че красотата й можеше да покори целия свят! Неслучайно се влюбих от пръв поглед и я отвлякох. Но е права, че сега красотата й е по-блестяща. Франсоаз пък е права за друго — краят на пубертета е от голямо значение, но греши, като не вярва, че именно любовта ми е довела до разцвета на красотата й.

— Ако това е логиката, Хазел не ви е обичала достатъчно, защото сте грозен.

— Човек не може да има всичко. Намирам за изключително това, че тя е изпитвала нежност към мене.

— Беше повече от нежност.

— Хазел, млъкнете, за да не ви зашлевя шамар.

— Защо изпадате в такова състояние, Франсоаз?

— А вие как мислите? Пристигам в една непозната къща, виждам една заключена девойка, тя се оплаква от стария си приятел и услугите, които той й иска. Беззащитна е, гледа ме с големите си молещи очи, казва ми, че съм единствената й приятелка, и аз, наивната провинциалистка, съм потресена, рискувам живота си, за да помогна на нещастната жертва, купувам толкова термометри, че минавам за отровителка, заключват ме и мене, успявам да се измъкна от ужасната къща, но вместо да изчезна, отново се връщам в устата на вълка, за да я спася, отварям й очите, а противната измама, в която я кара да живее нейният покровител, и резултатът от всичко това е, че младата гъска казва с най-сладкия си глас: „Изпитвам повече от нежност към вас“. Подигравате ли ми се?

— Успокойте се, разберете ме…

— Разбирам, че развалям всичко! Всъщност ви преча! Каква хармонична влюбена двойка! Харесвало ви е да се правите на жертва, а на него — да се прави на мъчител, още повече при възрастта му. Мога ли да знам за какво всъщност трябваше да послужа аз? О да, разбира се — липсвал е най-важният елемент за перверзното ви удоволствие — зрител! Един наивен зрител, който да направи страстта и насладата ви десет пъти по-силни. Нищо по-подходящо от една ненапускала родното си място благопристойна медицинска сестра. Не сте познали! Попаднали сте на момиче с лош характер. Не знам какво още ме възпира да не стрелям по вас.

— Тя е откачена — каза Лонкур.

— Внимавайте! Държа пръста си на спусъка.

— Не го убивайте, Франсоаз, не сте разбрали добре…

— Да не би да искате да кажете, че съм прекалено глупава и затова не долавям тънкостта на нещата, които стават тук?

— Скъпа приятелко, сестро моя…

— Не! Не ми минават тия! Без мене!

Младото момиче падна на колене и заговори, треперейки:

— Франсоаз, вземете ме за глупачка, убийте ме, ако искате, но не мислете, че съм искала да ви манипулирам или да ви се подигравам. Вие сте съществото, което най-много обичам на тоя свят!

— Не, това същество е той!

— Как можете да сравнявате толкова различни чувства? Той ми е като баща, вие — като сестра.

— Странен баща!

— Да, странен баща. Аз най-добре знам, че се е държал зле с мене. Греховете му са безбройни и непростими. Но има нещо, в което не мога да се съмнявам: той ме обича.

— Голяма работа!

— Да, наистина, такава любов е голяма работа. В тази къща се чувствах толкова обичана.

— Вие сте красива, всеки мъж би ви обичал лудо.

— Не е вярно, мъжете, способни на такава любов, са много малко.

— Откъде знаете? Не сте имали никакъв опит, преди да се озовете тук.

— Сигурна съм. Не е нужно човек да знае много или да е живял дълго, за да забележи, че любовта не е специалитетът на хората.

— Май искате да се самоубедите в това, та петте години да ви изглеждат по-поносими.

— Тук преживях и хубави моменти. За нищо не съжалявам: нито че срещнах Капитана, нито че вие ме спасихте. Дойдохте в подходящия момент. Като провидение. Петте години в Морт-Фронтиер ми донесоха съкровища, които неизбежно щяха да помръкнат, ако не бяхте дошли вие.

— Не ви разбирам. На ваше място след всичко, изтърпяно тук, щях да убия Лонкур.

— Казах ви вече, човек трябва да приеме, че е възможно да не разбере някои неща, свързани с приятелите му. И аз невинаги ви разбирам. Но от това чувствата ми към вас не се променят. Цял живот ще ви бъда благодарна, че ми отворихте очите за моя ненужен затвор. Ако бях продължила така да се отвращавам от себе си, сигурно щях да свърша като Адел.

— Най-после смислени думи! Сама виждате, че имате основание да мразите тоя стар мръсник.

— Без съмнение.

Хубавото лице на девойката придоби странно изражение. Тя се надигна, мина покрай медицинската сестра и приближи до Капитана, когото погледна с внезапна твърдост. Между двамата започна толкова интензивен интимен разговор, че Франсоаз се запита дали не са я забравили.

— Не ви прощавам — каза малката на Лонкур. — Но не това, че ме затворихте тук, а че ме убедихте в моята грозота. Не ви прощавам и за Адел.

— Ти не си я познавала, в какво можеш да ме упрекваш?

— Че сте я обичали. Аз не съм като Франсоаз, вашите любовни престъпления ме възхищават. Мога да разбера човека, който обича дотам, че да унижава или унищожава любимото същество. Но това, което ме възмущава, е, че не съм първата. Греховете ви се повтарят и това отнема величието им. Не мога да ви простя, че съм само повторение, и ви мразя.

— Да не би да ревнуваш? Не, не мога да се надявам на такова доказателство за любов!

— Не сте разбрали. Ревнувам вместо нея. След като сте я обичали така, че да измислите подобни манипулации, за да я задържите, как сте могли после да обикнете друга? Това продължение на страстта ви не е ли начин да я опорочите?

— Не мисля така. За какво друго биха служили мъртвите, ако не за да обичаме още повече живите? Страдах цели 15 години след самоубийството й. После срещнах тебе. Оттогава говоря за нея като че ли е жива. Не разбираш ли, че ти и тя сте едно и също същество?

— Твърдите го заради имената ни, които са подобни. Това е смешно.

— Сходството на имената ви е най-малкото. Живял съм много и дълго съм пътувал. Видял съм толкова човешки същества и съм имал толкова любовници, че мога да се смятам за познавач по въпроса за рядко срещаните неща. Най-малко разпространеното явление сред мъжете и жените е красотата. Срещнах само две красиви момичета. Познавах ги и ги обичах — знам, че те са едно.

— Значи през всичките тези години сте ме обичали само заради приликата ми с друга жена? Каква омразна идея!

— Това значи, че съм те обичал отпреди да се родиш. Когато Адел си отиде, ти си била на три години: възрастта на първите спомени. Харесва ми да мисля, че си наследила нейната памет.

— Това предположение е противно.

— Не е предположение, сигурен съм. Защо така те ужасяват разходките из острова, защо чувстваш нечие присъствие, когато си близо до брега, и то така те разтърсва? Защото си спомняш, че там си се самоубила.

— Млъкнете или ще полудея!

— Грешеше, като каза, че си се разхубавила през последните пет години: това е започнало преди раждането ти, през 1893-та година, когато срещнах Адел. Ти си черпела от любовта, която дадох на предишното ти превъплъщение. И получи плодовете й, защото си повече от Адел — ти повече обичаш живота. У Адел имаше нещо пречупено, някакво отчаяние и фатално неудовлетворение, което ти не си наследила. Тя затова се самоуби, а ти си прекалено жизнена, за да го направиш.

— Така ли мислите? — разгневи се храненицата.

С яростен жест тя изтръгна пистолета от ръцете на Франсоаз и го насочи към челото си.

— Хазел! — възкликнаха в един глас старецът и младата жена.

— Ако се приближите, ще стрелям! — каза тя с твърда решимост в очите.

— Стар глупак! — кресна медицинската сестра. — Ето до какво води благодатната ви любов: скоро на съвестта ви ще лежат два трупа.

— Хазел, любов моя, моля те, не прави това!

— Ако у мене се е преродила Адел, както вие твърдите, няма нищо нелогично в поведението ми.

— Не, Хазел — рече младата жена. — Вие сте в навечерието на нов, вдъхновяващ живот. Ще видите колко въодушевяващо нещо е красотата. Ще бъдете богата и свободна, всичко ще бъде възможно за вас!

— Безразлично ми е!

— Ще сгрешиш, ако се откажеш от нещо, което не познаваш.

— Нищо не ме интересува. Тук изживях най-хубавото от моя живот. Сега, след като съм Адел, как да мисля за друго, освен за смъртта си?

— За моята смърт трябва да мислиш.

— Прав е — ядосано каза Франсоаз, — ако има някой за убиване в тази история, това е той. Защо ви е да се самоубивате? Откога жертвите трябва да плащат вместо палачите си?

— Не бих могла — объркано заговори храненицата, държейки пистолета все така насочен към челото си. — Нямам толкова сили.

— Дайте ми оръжието — заповяда й Франсоаз, — аз се наемам да го направя.

— Госпожице, тази история е между нея и мене. Хазел, нямам нищо против идеята за самоубийство, но нямаш причини да го правиш. Само би умножила по две грешката на Адел, която обаче имаше за извинение своето отчаяние.

— И аз съм отчаяна.

— Няма за какво да си отчаяна. Днес е рожденият ти ден и за подарък получаваш красотата, богатството и свободата.

— Престанете, повдига ми се от вас! Как да забравя това, което преживях тук? Или трябва да влача цял живот със себе си това бреме?

— Какво бреме? И защо да забравяш? Надявам се, че винаги ще си спомняш. Ще си тръгнеш оттук, изпълнена с една прекрасна любов, която ще притежаваш вечно. Няма по-голямо богатство.

— Ще отнеса със себе си затвора. Никога няма да се отърва от спомена за вас. За да се освободя, нещо трябва да се разруши.

— Това нещо не си ти. Цикълът трябва да се прекъсне, а ако се самоубиеш, само ще го затвърдиш. Приятелката ти е права: ако наистина изпитваш нуждата да убиеш някого, за да се спасиш, убий мене.

— Искате да ви убия? Наистина ли го искате?

— Най-много искам да не убиеш себе си. След смъртта на Адел прекарах 15 години в ада. После те срещнах и реших, че съм те спасил. Но си оставам един опустошен човек, разбираш ли? Ако сега и ти умреш заради мене, колко века още ще трябва да нося тази открита рана? Не се убивай. Да убиеш мен, е най-доброто разрешение.

В гласа на стареца имаше нещо хипнотизиращо. Съвсем деликатно той взе ръката на младото момиче и я насочи към челото си. Медицинската сестра въздъхна.

— Твой съм, Хазел. Ако натиснеш спусъка, ще настане справедливост и за тебе, и за мене. Ще отмъстиш за Адел и за своите пет години затвор. За мене това ще бъде доказателство, че си намерила сили да живееш и че не съм посветил живота си на това два пъти да убия единствената си любов.

Настъпи дълго мълчание. Франсоаз наблюдаваше с възхищение сцената. В този момент Хазел бе по-хубава от всякога — очите й изглеждаха опиянени от възможността да извърши убийство. Капитана бе преобразен, лудостта на любовта озаряваше съсипаното му лице. За един кратък миг Франсоаз неволно помисли, че трябва да е страхотно да бъдеш обичана от такъв мъж.

Той вече не държеше ръката на момичето и сега само оръжието беше връзката между тях. Последва странен жест — той допря с устни дулото и го целуна с любов, сякаш докосваше устните на любима.

— Въпреки това не те съветвам да ме убиваш — каза накрая той.

— Ето, не му стигна куражът! — възмути се медицинската сестра.

— Ако става дума за моя интерес, хиляда пъти по-добре е да умра. Животът ми ще бъде едно нищо, след като ти заминеш. Доста егоистично е да те карам да стреляш — вечен мир за мене и полиция за тебе. Не бих искал да те преследват.

— Не ми пука за полицията — каза момичето с любов в гласа.

— Грешиш. Спокойствието няма цена. Така искам да си щастлива!

— Дрън-дрън! — викна зрителката. — Ще му простите и той ще си намери трета жертва, на която ще каже, че в нея сте се преродили вие.

— Ако вярваш на това, убий ме.

— Не вярвам. Мисля, че това, което казвате, е неразбираемо за нея.

— Най-много искам да си свободна от спомена за мене. Ако ме убиеш, ще бъда още по-дълбоко вграден в паметта ти. В дългия ми живот се е случвало да убивам. Познавам странните добродетели на убийството — то подсилва паметта. От всички хора, които съм срещал, най-добре помня тези, които съм убил. Мислиш, че ще се освободиш от мене, като ме убиеш, но всъщност по този начин ще остана завинаги в паметта ти.

— И без това сте си там. Вие сте моята памет. И без да ви убивам.

— Да, но все още имаш избор между стаения спомен и мъчителното угризение. Едното ще те направи силна завинаги, а другото би ти отровило живота. Знам за какво говоря.

— Ако не ви убия, какво ще стане с вас?

— Не се грижи за това.

— Какво ще стане с мене без вас?

— Съдбата ни изпрати една прекрасна твоя закрилничка, която обичаш и която те обича. Тя ще ти бъде като по-голяма сестра. Колкото ти си луда, толкова тя е мъдра, колкото ти си слаба, толкова тя е силна. Смела е, а най-хубавото й качество е, че още отсега е изпълнена с омраза към бъдещите хищници, които биха се домогвали до тебе.

— И към предишните също — вметна Франсоаз саркастично.

— Виждаш ли? Тя е прекрасна.

— Ще напуснете ли Морт-Фронтиер?

— Не, тук всичко ще ми говори за тебе. Ще сядам да гледам морето и ще мисля за тебе. Ще ми остане само да прекрача през прага на смъртта.

Младото момиче не успяваше да свали ръката си с пистолета от челото на Капитана — сякаш това метално продължение на пръстите й бе последната пъпна връв, която все още я свързваше с него.

— Какво да правя? Какво да правя? — питаше се тя, като тръскаше хубавите си коси.

— Довери ми се: трябваха ми 77 години, за да се науча да бъда щедър, и мисля, че сега наистина го постигам.

Той хвана китката й, взе пистолета и го предаде на Франсоаз. После обсипа с целувки обезоръжената ръка.

Лонкур подаде на Франсоаз един плик.

— Вътре е завещанието ми и адресът на моя нотариус. Разчитам на вас да уредите всичко. И благодаря на Меркурий, че ме срещна с вас.

Той се обърна към храненицата си, на която също подаде един плик.

— Ще го прочетеш, когато стъпиш на континента.

Той я притисна в прегръдките си. Обгърна с ръце лицето на своята любима. Очите му я изпиваха. Тя подаде устните си към неговите.

 

 

Двете приятелки се качиха на корабчето. По-малката наблюдаваше отдалечаващия се остров с пребледняло лице. По-възрастната сияеща гледаше към приближаващия се бряг.

Без да се бави, Франсоаз се запъти към нотариуса на Капитана в Танш.

Храненицата седна с лице към морето и отвори писмото на своя благодетел. То беше кратко:

Хазел, любов моя,

Всяко желание е възпоменателно. Всяка любима е превъплъщението на една неудовлетворена покойница.

Ти си и живата, и мъртвата.

Твой:

Омер Лонкур

— Вие сте много богата — каза сдържано по-възрастната, като се върна от Танш.

— Не. Ние сме много богати. Все още ли мечтаете да се качите на голям презокеански кораб?

— Повече от всякога.

— Предлагам Ню Йорк.

На път за Шербур бившата медицинска сестра заяви:

— Не мисля, че Адел наистина е искала да умре. Тя се е хвърлила във водата, но с лице към брега, а не към океана. Нямало е да й стигнат силите да се добере до Ньод. Сигурна съм, че е искала да живее.

Малко преди да тръгнат, Франсоаз бе получила съобщение за самоубийството на Лонкур. Имаше и малка бележка от Капитана до нея:

Скъпа госпожице,

Разчитам на вас Хазел да не разбере за смъртта ми.

Омер Лонкур

Морт-Фронтиер, 31 март 1923

„Преценката ми е била неправилна — той наистина беше щедър“, си каза Франсоаз.

 

 

На борда на кораба, пресичащ Атлантика на път за Ню Йорк, всички бяха на мнение, че госпожица Енглерт и госпожица Шавен си поделят първенството по красота.

Те деляха също и най-хубавата каюта, в която имаше голямо огледало. С непресъхващо възхищение Хазел се оглеждаше с часове в него, държейки писмото на Капитана в ръцете си.

— Какъв Нарцис! — подхвърляше усмихната Франсоаз.

— Точно така — отговаряше малката, — в момента се превръщам в цвете.

Ню Йорк е град, в който се живее добре, ако имаш пари. Двете приятелки си купиха апартамент срещу Сентръл парк.

Случиха им се много неща, но никога не се разделиха.