Амели Нотомб
Живак (8)

Франсоаз Шавен прочете краткия текст на „Кармила“ на един дъх. Изпита голямо удоволствие. После се запита защо нейният пазач толкова държеше тя да прочете тази книга. Докато се унасяше в сън, си каза, че ако имаше способността на Кармила да преминава през стените, щеше да може успешно да осъществи плана си.

На следващия ден Франсоаз се постара разговорите й с Хазел да бъдат напълно невинни и ги насочи към литературата.

— Кажете ми всички заглавия, за които се сещате. В момента откривам способността на литературата да освобождава. Вече не мога без книгите.

— Литературата може много повече от това да освобождава — тя спасява. Мене ме спаси: ако не бяха книгите, отдавна щях да съм мъртва. Тя е спасила и Шехерезада от „Хиляда и една нощ“. И вас ще спаси, Франсоаз, ако въобще имате нужда от това.

„И още как!“, помисли затворничката от вишневата стая.

Хазел изброи много заглавия.

— Трябва да си ги запишете, ще ги забравите — каза тя на масажистката.

— Няма нужда, имам добра памет — отговори Франсоаз, знаейки, че има кой да слуша и записва вместо нея.

Същата вечер Лонкур пристигна в стаята на Франсоаз с четирима от своите хора — не бяха прекалено много, като се има предвид количеството на донесените книги.

— Добре че моята храненица не продължи със заглавията. Тук нямате толкова много място.

— Очаквах да ми кажете: „Времето, което ви остава да живеете, няма да ви стигне, за да ги прочетете всичките“.

— Това зависи от вас.

Той освободи хората си.

— Знаете ли, направо съм разочарован от днешните ви разговори с Хазел.

— Не разбирам в какво бихте могли да ме упрекнете.

— Точно в безупречност. Разговор между две образовани жени по литературни въпроси. Беше скучно. А ви бях дал някои хубави идеи.

— А! — престори се на изненадана медицинската сестра, невинна като при първо причастие.

— Можехте да й говорите за „Кармила“.

— Защо?

— Прочетохте ли я?

— Да. И какво от това?

Капитана вдигна очи към небето.

— Значи сте просто една жалка провинциалистка и нищо не сте разбрали.

— Какво трябваше да разбера? — учуди се Франсоаз и си придаде глупав вид.

— Наистина ме разочаровате. „Кармила“ можеше да ви даде теми за толкова сладки разговори с Хазел. А в това, което сега ви донесох, не виждам нищо интересно. „Астрея“! Бога ми, Хазел е единственият човек, който още чете Оноре д’Юрфе! „Въведение в праведния живот на Сен Франсоа дьо Сал“! Няма да се учудя, ако премине направо към вероучение. „От Германия“ на Мадам дьо Стал… Не, наистина няма четиво по-…

— По̀ какво?

— Разбирате какво искам да кажа.

— Не разбирам.

— Чувствам, че стаята на Хазел ще се превърне в салон за благородни девици. Преди малко говорихте за времето, което ви остава да живеете. Ще зависи от това колко интересни ще бъдат разговорите ви с малката. Ако трябва да прекарам цели месеци в подслушване на разсъжденията ви върху Франсоа дьо Сал, има опасност да ми омръзне.

— Тогава за какво искате да разговаряме?

— О, хубави теми не липсват. Можете да говорите за мене например.

— Ама разбира се, нима може да има по-добра тема? — усмихна се тя.

— Вчера се усъмнихте, че Хазел би могла да ме обича. Трябваше да я попитате.

— Господине, това не ме засяга.

— Стига с този театър. Вече е малко късно да се правите на изрядна медицинска сестра. Впрочем ще ви задам една гатанка: какво е общото между живака и вас?

— Нали сам знаете.

— Не, говоря за митологична връзка.

— Нямам понятие.

— Химическото име на живака е Меркурий. Ако му сложите главно М, става собствено име — името на бога вестител. А кой е неговият символ? Увитата около лаврова клонка змия!

— Символът и на медицината.

— Да, вашата професия. Един и същи символ и за вестителите, и за лечителите. Да се чудиш — иронично завърши Лонкур.

— Има вестители, които лекуват.

— И вестителки, на които им се иска да докарат митологичното съответствие дотам, че да направят от живака средство за донасяне на вестта. Жалко, че не се получи.

— Ще запомня този анализ.

— Мислех, че сама сте го направили.

— Надценявате ме.

— Вярно е. Непрекъснато ме разочаровате. Изглеждате така фина, така извисена, а когато човек ви опознае по-добре, разбира, че си има работа с една селянка. Оставям ви да четете, но не очаквам нищо повече от вас. Утре е рожденият ден на Хазел, не пропускайте да й го честитите.

Франсоаз изчака да стане полунощ. Когато имението потъна в тишина, се захвана за работа.

— Сега ще видим доколко литературата е освободителна и спасителна — саркастично се засмя тя.

Мебелите във вишневата стая бяха масивни и тежки. Франсоаз успя да помръдне само масата, на която се хранеше, и я избута до стената.

Както и в останалите стаи, и тук имаше само един прозорец на недостъпна височина. Медицинската сестра качи един стол върху масата, но и това не беше достатъчно. Тогава, както и бе намислила, тя използва книгите. Започна с най-широките и най-дебелите, та основата да е здрава. Събраните съчинения на Виктор Юго се оказаха изключително подходящи. Продължи със стихосбирки от епохата на барока, посветени на прелестите на Агрипа д’Обинье. След „Клелия“ на Скюдери дойде ред на Мопасан, но зидарката дори не си даде сметка за това непредпазливо събиране на двамата автори. Купчината продължи да поглъща Сен Франсоа дьо Сал, Тен, Вийон, Мадам дьо Стал и Мадам дьо Ла Файет (тук тя си помисли за удоволствието на двете дами да попаднат една до друга), „Писма на една португалска монахиня“, Оноре д’Юрфе, Флобер, Сервантес, японски приказки, Нервал, елизабетинските разкази на лейди Амелия Нортъмб, „Провинциалистите“ на Паскал, Суифт и Бодлер — всичко, което едно културно, чувствително и възприемчиво момиче от началото на века трябваше да е прочело.

Не й достигаха един или два тома, за да се добере до прозореца. Тогава си спомни, че беше оставила „Пармският манастир“ и „Кармила“ в чекмеджето на скрина. С тях кулата стигна до необходимата височина.

„Ако сега купчината се срине, ще означава, че от литературата не трябва да се очаква нищо“, си каза тя.

Изкачването беше опасно — ако не бяха дългите й крака и доброто й равновесие, то щеше да е невъзможно. Когато алпинистката най-сетне достигна върха, тя приседна на перилото на прозореца и въздъхна. Събу едната си обувка, хвана я като чук и разби стъклото. След това отстрани парчетата и прехвърли краката си навън.

Земята беше далече. „Няма как — или скачам, или умирам тук“, помисли Франсоаз. Помоли се на свети Едмон Дантес, покровителя на бягствата чрез скок в празното пространство, и се хвърли надолу. Падна леко и гъвкаво на краката си, сякаш цял живот това беше правила.

Опиянена от възвърнатата свобода, тя вдиша с пълни гърди свежия въздух и продължи да следва своя план.

Застана под прозореца на Хазел и заразмишлява: изкачването на стената не й изглеждаше невъзможно, но стаята на Лонкур не беше далече и той можеше да чуе счупването на прозореца на Хазел.

Не, налагаше се да изкачи вътрешните стенещи стълби. „Няма какво да мисля, рискувам единствено смелостта ми да се изпари“, реши тя.

Влезе през входната врата, която не беше заключена. Като държеше обувките си в ръце, тя започна да се изкачва със затаен дъх — стъпалата скърцаха под всяка нейна стъпка. Ужасена, Франсоаз се спря да помисли. „Като се движа така бавно, съм по-тежка. Ще се опитам на пръсти да взимам по няколко стъпала наведнъж.“ Отново притаи дъх, засили се и с няколко неравни скока се озова на първия етаж при забележителна икономия на децибели. Така, като на въздушна възглавница, тя продължи до стаята на храненицата.