Амели Нотомб
Живак (5)

На следващия ден, пристигайки на острова, тя срещна Капитана, който излизаше.

— Трябва да уредя някои работи в Ньод. По изключение днес корабът ще направи допълнителен курс. Не се безпокойте, ще се върне навреме, за да ви откара в Ньод. Оставам ви сама с нашата болна.

Посетителката си каза, че това е прекалено хубаво, за да е вярно. Тя се обезпокои, че става дума за капан, и съвсем бавно се отправи към имението, така че да види дали Лонкур наистина се качва на кораба. Когато той потегли, тя затвори вратата след себе си и изтича към пушалнята.

Веднага съзря бюрото и отвори всичките му чекмеджета. Сред разни документи попадна на стара снимка, на която пишеше 1893. „Годината на моето раждане“, помисли си Франсоаз, преди още да види, че всъщност това беше портретът на хубаво като ангел момиче. На гърба на снимката Франсоаз прочете: „Адел“.

Натрапницата се вгледа в девойката — тя изглеждаше 18-годишна. Нейната свежест и красота бяха покъртителни.

Франсоаз изведнъж помисли, че Лонкур сигурно не е единственият пазител на къщата. Тя затвори чекмеджетата и се качи при пациентката си.

Хазел я чакаше бяла като платно.

— Закъсняхте с десет минути.

— Затова ли правите тая физиономия?

— Вие не си давате сметка, че сте събитието в ежедневието ми. За първи път закъснявате.

— Забавих се с Капитана. Той отиваше в Ньод, където ще прекара следобеда.

— Така ли? Нищо не ми е казал.

— Имал неща за уреждане, така каза. Връща се довечера.

— Колко жалко. Бих предпочела да не се върне тази вечер и вие да трябва да останете да ме пазите през нощта.

— Мисля, че нямате никаква нужда от пазач, Хазел.

— Имам нужда от приятелка и вие го знаете. Когато бях малка, Каролин често идваше да спи у нас. По цели нощи си разказвахме истории, измисляхме игри, смеехме се. Бих искала отново да е така.

— Не сме на тези години.

— Всичко разваляте.

Докато Хазел стоеше с термометър в устата, медицинската сестра се чудеше дали да не й зададе някои въпроси. За жалост тя предполагаше, че Лонкур е оставил хора да подслушват. Надяваше се поне никой да не я бе видял да влиза в пушалнята.

— 38.

Франсоаз остана известно време в банята. След това се върна и започна ритуалния масаж. Тя вече беше сигурна, че Хазел нищо не подозира за подслушването. Медицинската сестра подхвана с невинен глас:

— Мислех си за вчерашния ни разговор. Права сте: имената са важни. Някои направо ни карат да мечтаем. Кое е любимото ви име за момиче?

— Преди беше Каролин. Сега е Франсоаз.

— Бъркате вкусовете си с приятелството.

— Не напълно. Например, ако се казвахте Жозиан, това име нямаше да ми стане любимо.

— Няма ли имена, които харесвате, без да познавате хора, които се казват така? — продължи по-възрастната, надявайки се, че подслушвачът не я упреква за тези отдалечени от медицината въпроси.

— Не съм мислила за това. А вие?

— Аз харесвам името Адел. При това никога не съм срещала никоя Адел.

Храненицата избухна в смях. Масажистката се зачуди как трябва да приеме това.

— Видяхте ли, и вие сте като мене. Просто Адел ви прилича на Хазел, особено както го изговаряте вие с вашия френски маниер.

— Наистина, не бях забелязала — каза изненадана медицинската сестра.

— И вие предпочитате имената на вашите приятели. Доколкото мога да се смятам за ваша приятелка — добави момичето с по-сериозен глас.

— Много добре знаете, че е така. Мислите ли, че Хазел и Адел имат едно и също значение?

— Със сигурност не. Но звукът често е по-важен от значението. Адел… Да, хубаво е. И аз никога не съм познавала Адел.

„Казва истината“, помисли Франсоаз.

 

 

Франсоаз Шавен отново прегледа регистрите на болницата в Ньод. Нямаше никаква Адел, починала през 1903 година.

Тя се опита да си спомни почерка на Лонкур. „Напразно се мъча, защото може някоя медицинска сестра да е писала под диктовката му и почеркът на гърба на снимката да не е неговият.“

Прегледа имената на всички жени, починали през тази година. Не бяха много. „Не всички умират в болница“, каза си младата жена. Беше стигнала почти до края, когато на датата 28 декември 1903 прочете: „А. Лангле, родена в Поант-а-Питр на 17 януари 1875“.

А. можеше да означава Адел, но също и Ан, Амели или Анжелик. С финеса си обаче почеркът напомняше този от гърба на снимката. Две други подробности също привлякоха вниманието й. Барманът каза, че Лонкур е довел тази жена с кораба си, но името й не е чуждестранно. Гваделупа чудесно подхождаше на цялата тази история. А и датата на раждане съвпадаше с предполагаемата възраст на момичето от снимката.

Но имаше още по-подозрително нещо — причината за смъртта не беше спомената. Не беше нормално. Както не беше нормално, че малкото име е записано само с инициал. По правило имената се изписваха изцяло, следвани от болестта и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. „Каква грешка, Капитане! Тишината крещи най-силно. Освен това сте могли да пропуснете това «родена», което издава пола на трупа. Разбира се, не сте могли да предвидите, че 20 години по-късно една любопитна медицинска сестра ще реши да се рови в тайните ви.“

 

 

На другия ден Капитана я извика в пушалнята.

— Разочарован съм, госпожице. Много разочарован. Сгреших в преценката си за вас.

Медицинската сестра пребледня.

— Имах ви такова доверие. Сега то е разрушено завинаги.

— Виновна съм, господине. Имах нужда от пари: затова отворих чекмеджетата на бюрото ви.

Лонкур я изгледа стъписан.

— Значи отгоре на всичко сте ровили и в бюрото ми?

Тя почувства, че я обхваща ужасна паника, но продължи да се прави на крадла.

— Надявах се да намеря банкноти или ценни вещи, които да продам. Понеже нищо не ми изглеждаше подходящо, нищо не взех. Изгонете ме.

— И дума не става да ви гоня. Напротив.

— Нищо не съм ви взела.

— Спрете с тази комедия. Парите не ви интересуват. Добре че отидох вчера в Ньод, иначе щях все още да ви имам доверие.

— Проучвали сте ме?

— Даже не беше необходимо. Като минавах покрай аптеката, собственикът й изскочи отвътре, спря ме и ми каза интересни неща. Значи всеки ден купувате по един термометър.

— Е и?

— Този добросъвестен човек се питаше какво ли правите с тези термометри и беше стигнал до извода, че кроите някакъв план — че искате да отровите някого с живак.

Тя се засмя.

— Ето че станах отровителка!

— Аптекарят се осведомил и като разбрал, че работите за мене, помислил, че аз съм набелязаната жертва. Оборих го, като му казах най-хубави неща за вас. За ваше нещастие той май ми повярва.

— За мое нещастие?

— Да. Ако беше продължил да ви смята за престъпница, може би щеше да предупреди полицията, която пък щеше да установи вашето изчезване.

— Не е само полицията. И хората от болницата ще започнат да си задават въпроси.

Той се усмихна.

— Тази подробност вече е уредена. Сутринта съобщих на началничката ви, че ще се женя за вас и повече няма да работите в болницата.

— Какво?

— Най-прекрасното е, че тя възкликна: „Какъв малшанс за мене и какъв шанс за вас! Толкова хубава, толкова добра и толкова праволинейна личност!“.

— Отказвам да се омъжа за вас.

Той се изсмя.

— Забавлявате ме. Тази сутрин прерових апартамента на Хазел и в един от шкафовете в банята намерих саксията с рози — в чинийката под нея открих живака. Не знам кое повече ме възторгва: вашата интелигентност или вашата глупост. Безспорно сте интелигентна, защото сте успели да измамите моите хора, които имат заповед да не допускат преминаването на каквато и да било отразяваща материя. Кой би помислил за живака в термометъра! Номерът с легена за клизми също не беше зле.

— Не разбирам за какво говорите.

— А какво смятахте да правите с живака?

— Нищо. Веднъж счупих един термометър по невнимание и от хигиенни съображения изсипах живака там, където сте го намерили.

— Много интересно. Трябва да сте счупили повече от десет, за да се събере толкова живак. Ето тук проличава глупостта ви или по-точно наивността ви. Според вас колко термометъра трябват, за да се получи един истински огледален слой?

— Откъде мога да знам.

— Най-малко 400. Сигурно сте смятали, че имате достатъчно време, нали? Предполагам, че сте възнамерявали да излекувате храненицата ми догодина.

— Хазел наистина е болна.

— Възможно е. Но няма температура. Проверих — и аз имам термометър. Впрочем сигурно сте се разочаровали от това, че живакът не образува пласт, а има свойството да остава на капки.

— Само докато се натрупа.

— Радвам се, че престанахте да отричате фактите. Вярно е, че можехте и да успеете да натрупате достатъчно количество, но щеше да ви трябва година и половина. Има и нещо друго. Скъпа госпожице, не се съмнявам в таланта ви на медицинска сестра, но от химия нищо не разбирате. От двайсет години вече живакът не се употребява за изработване на огледала, защото е токсичен.

— От дъното на шкафа не можеше да навреди никому.

— Освен на фаянса, скъпа приятелко. След месец-два живакът щеше да започне да го атакува и вие щяхте да изгубите скъпоценните си запаси. Всичките ви усилия щяха да се окажат напразни и щяхте да изпаднете в нервна криза.

— Нервните кризи не са мой специалитет. Освен това предположението ви не е съвсем сигурно — може би фаянсът щеше да издържи. Така че, ако не беше аптекарят да ви хвърли в съмнения, щях да успея.

— Но човек трябва да е и доста елементарен, за да си мисли, че може да купува всеки ден по един термометър в продължение на една година, без да привлече вниманието върху себе си! А още не съм ви казал най-забавното. Аз съм наясно по темата за огледалата — сигурно се досещате, че съм имал причини да се интересувам по въпроса. Е, скъпа, да предположим, колкото и да е невероятно, че сте могли да купите 400 термометъра, без да ви забележат, и че фаянсът е издържал. Пак нямаше да успеете!

— Защо?

— Защото без стъклено покритие живакът не може да отразява. В един момент щяхте да откриете това и да се разридаете, колкото и да са железни нервите ви. Разбира се, моите хора нямаше да допуснат никакво стъкло да проникне тук.

— Не ви вярвам. Живакът има отразяващо свойство.

— Така е. Но при условие че бъде разклащан. Може би с леко подрусване щяхте да успеете, но в крайна сметка щяхте да получите една вдлъбната повърхност. Щеше да е върхът на садизма да подадете на нещастното дете такова деформирано огледало, не намирате ли?

Той избухна в смях.

— Смятате ли, че точно вие можете да ми отправяте такъв упрек?

— При мене е различно. Обичам Хазел — затова го правя. Целта оправдава средствата.

— Ако я обичахте, щяхте да искате да е щастлива, не е ли така?

— Забравих, че имате голям опит в любовта. Трима годеници без значение, към които не сте изпитвали нищо, нали? Хазел наистина е щастлива.

Сега пък тя се изсмя саркастично.

— Ама разбира се, това веднага се вижда, скъпи господине. Очевидно вие разбирате от женско щастие. Сигурно и Адел ви се е струвала щастлива — толкова щастлива, че се е самоубила на 28 години. Ако въобще става дума за самоубийство.

Старецът пребледня.

— Щом знаете името й, значи сте видели снимката й в чекмеджето на бюрото ми.

— Така е. Каква красавица! Колко жалко!

— Жалко наистина, че се самоуби. Защото това бе самоубийство.

— Аз го смятам за убийство. И тя като Хазел е била затворена тук десет години. Как няма да се самоубие!

— Нямате право да говорите така. Как бих могъл да желая смъртта й, като я обичах повече от всичко? Както се казва, живеех за нея. Не можете да си представите как страдах, когато се самоуби. Заживях само със спомена за нея.

— Не се ли запитахте защо се е самоубила?

— Знам, че не съм бил безгрешен. Вие нямате понятие какво е любовта: това е болест, която ни прави лоши. Щом се влюбим в някого, и започваме да му вредим въпреки или именно защото искаме да го направим щастлив.

— „Искаме“? Говорете за себе си — „искам“! Досега не бях чувала за мъж, който така да вижда любовта.

— Нормално е. Любовта не е много разпространена сред хората. Сигурно съм първият случай, на който попадате. Осмелявам се да мисля, че сте достатъчно интелигентна, за да схващате, че емоционалните отношения на хората от вашата раса не заслужават името любов.

— Щом любовта убива, защо не сте малко по-експедитивен? Защо не сте убили Адел при първата ви среща?

— Защото не е така просто. Влюбеният е сложно същество, което иска да ощастливява.

— Кажете ми какво правите, за да се чувства Хазел щастлива? Нещо не схващам.

— Аз я спасих от нейната мрачна мизерия. Тук тя живее в лукс и безгрижие.

— Сигурна съм, че тя би предпочела да е бедна и свободна.

— Тук е обградена с внимание, с нежност, с възхищение и уважение. Обичана е: тя го знае, чувства го.

— Голяма работа!

— Е да. Вие не познавате щастието някой да ви обича.

— Но познавам щастието да бъда свободна.

Старецът се изхили.

— Това топли ли ви нощем в леглото?

— Щом засягате тази тема, да ви кажа, че Хазел се ужасява от тези нощи, в които отивате при нея.

— Само така казва. Но тя обича това. Има признаци, които не лъжат, аз пък да ви кажа.

— Млъкнете! Толкова сте противен!

— Защо? Защото доставям удоволствие на моята любима?

— Не е възможно едно младо момиче да желае противен мъж като вас.

— Имам доказателства. Но се съмнявам, че сте достатъчно осведомена по тези въпроси. Струва ми се, че сексът не е вашата специалност. За вас тялото е нещо, което може да бъде преглеждано и лекувано, но не и довеждано до екстаз.

— Дори и да й доставяте удоволствие, как можете да мислите, че това й стига, за да е щастлива?

— Вижте, тя живее в лукс и финансова сигурност, обичана е лудо. Струва ми се, че не е за оплакване.

— Упорито пропускате една подробност: невъобразимата измама, в която тя живее от пет години насам.

— Наистина е подробност.

— Нима? Предполагам, че така сте постъпили и с Адел.

— Да, поначало тази къща бе построена за нея.

— Не ви ли е хрумвало, че точно тези ужасни манипулации са я подтикнали към самоубийство? Как можете да наречете това подробност?

Лонкур помръкна.

— Струваше ми се, че като ме обикне, няма вече да се тревожи за това.

— Сега вече сигурно сте разбрали, че сте се лъгали. Първия път сте сгрешили. Но въпреки провала на опита с Адел започвате наново. Вие сте престъпник! Не виждате ли, че и Хазел ще се самоубие. Едни и същи действия водят до еднакви последствия!

— Не. Просто не успях да накарам Адел да се влюби в мене. Не знаех как. Но Хазел ме обича.

— Претенциите ви са смешни. Младо нежно момиче влюбено в един развратен старец!

Капитана се усмихна.

— Любопитно, нали? И мене ме учудва. Може би младите нежни момичета имат тайно предразположение към развратните старци.

— А може би въпросното младо момиче не е имало право на избор. Или пък старецът греши, като я смята за влюбена.

— Ще имате достатъчно време да размишлявате върху тези сантиментални догадки, тъй като, както вече разбрахте, повече няма да напускате Морт-Фронтиер.

— И после ще ме убиете?

— Не мисля. Не бих искал, тъй като ви харесвам. Пък и Хазел цъфти, откакто се занимавате с нея. Тя е крехко създание, макар и да не е така болна, както твърдите вие. Ако изчезнете, това дълбоко ще я засегне. Така че ще продължите да се грижите за Хазел както досега. За момента сте спасена, но не забравяйте, че разговорите ви се следят. При първата двусмислена дума ще ви изпратя моите хора.

— Така да е. В такъв случай ще побързам да се кача при Хазел: прекалено много закъснях.

— Моля, моля, направете както смятате за добре — каза Лонкур иронично.

 

 

Момичето я чакаше с разстроено лице.

— Знам, закъснях много.

— Франсоаз, това е ужасно: вече нямам температура.

— Капитана ми каза. Това е добра новина.

— Не искам да оздравявам!

— Още сте далече от оздравяването. Температурата бе само един от симптомите на болестта ви, която съвсем не е победена.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Така че оставете тази безпомощна физиономия.

— Да, но… един ден ще оздравея. Раздялата ни е само отложена.

— Кълна ви се, че не е така. Болестта ви е хронична.

— Защо тогава се чувствам много по-добре?

— Защото се грижа за вас. И никога няма да престана. Иначе смущенията ще се появят отново.

— Какво щастие!

— Никога не съм виждала човек да е толкова доволен от лошото си здраве.

— Това е дар от Бога. Какъв парадокс: никога не съм била така изпълнена с живот и енергия, както откакто се разболях.

— Преди не сте знаели колко сте зле. Сега лечението и масажите ви разведряват.

Хазел се засмя.

— Не е от масажите, Франсоаз, въпреки че не се съмнявам в качеството им. Заради вас е. Заради вашето присъствие. Това ми напомня една индийска приказка, която прочетох, когато бях малка. Един властен цар обожавал дъщеря си. Уви, момичето се разболяло от странна болест: тя гаснела и никой не разбирал причините. Повиканите от цял свят лекари били предупредени: „Ако успеете да излекувате принцесата, ще бъдете позлатени. Ако се провалите, ще заплатите с живота си за това, че сте дали напразни надежди на царя“. В стаята на детето се изредили най-големите лечители, но нито един не успял да подобри състоянието му и затова до един били обезглавявани. Скоро в Индия не останал жив лекар. Тогава се появил един беден момък и казал, че иска да излекува момичето. Хората от царската свита му се присмели: „Торбата ти е празна, поне някое лекарство да носеше… Просиш си гибелта!“. Въвели го все пак в разкошните покои на принцесата. Той седнал до леглото й и започнал да й разказва приказки, легенди и разни истории. Така хубаво разказвал, че лицето на принцесата просветнало. След няколко дни тя вече била здрава: разбрало се, че била болна от скука. Двамата с момчето никога повече не се разделили.

— Чудесно, но нашият случай не е такъв: хубавите истории ги разказвате вие.

— Това е без значение. Както вече ви казах, важното е кой е събеседникът.

— Искате да кажете, че ви развличам.

— Не може да се каже, че съм скучала. Имам достъп до огромната библиотека на Капитана и, за щастие, обожавам да чета. Но преди да дойдете, страдах от самота.

— Какво четете?

— Всичко. Романи, поезия, пиеси, приказки. После препрочитам; някои книги са по-хубави, когато ги препрочитаме. „Пармският манастир“ съм го чела 64 пъти. Всеки нов прочит беше по-вълнуващ от предишния.

— Как е възможно човек да прочете 64 пъти един роман?

— Ако сте много влюбена, бихте ли пожелали само една нощ с вашия любим?

— Не може да се прави такова сравнение.

— Може. Един и същи текст и едно и също желание могат да имат безброй варианти. Жалко би било да се спрем на един-единствен, особено ако 64-ят е най-хубавият.

Слушайки я, медицинската сестра си помисли, че Лонкур може би наистина е прав по въпроса за удоволствията на младото момиче.

— Не съм така начетена като вас — каза многозначително масажистката.

 

 

Два часа по-късно старецът я повика.

— Разбира се, моята храненица няма да знае, че оставате тук. Ще бъдете настанена в другото крило на къщата.

— И как ще прекарвам времето си извън всекидневните два часа с Хазел?

— Това си е ваш проблем. Трябваше да му мислите, преди да се хвърлите в майсторене на огледала.

— Разбрах, че имате голяма библиотека.

— Какво искате да четете?

— „Пармският манастир“.

— Знаете ли какво е казал Стендал? „Романът е огледало, което ни придружава по пътя.“

— Вашата храненица има право само на такова огледало.

— Няма по-добро!

Те влязоха в една стая, чиито стени, фотьойли и леглото бяха облечени в тъмночервено кадифе.

— Наричаме я вишневата стая. Не обичам този цвят, но харесвам името му. Благодарение на вас сега ще го произнасям по-често.

— В стаята си в Ньод имам истински прозорец с изглед към морето, а не някаква си недостъпна пролука.

— Ако искате светлина, можете да запалите лампите.

— Трябва ми слънчева светлина. Нито едно изкуствено осветление не може да я замести.

— Тук предпочитаме тъмнината. Оставям ви да се настаните.

— Да се настаня? Аз нямам багаж, господине.

— Приготвил съм ви малко дрехи.

— От чеиза на Адел?

— Вие сте висока и слаба, мисля, че ще ви станат. В съседство имате баня. Слугата ще ви донесе вечерята. И „Пармският манастир“, разбира се.

Той заключи вратата на стаята и се отдалечи. Медицинската сестра чу стенанията на стълбите под краката му. Скоро се долавяше само глухият шум на прибоя.

След час прислужникът, придружен от един от пазачите, донесе поднос със супа от омари, патица с портокали, реване и „Пармският манастир“.

„Какъв лукс! Иска да ме шашне“, помисли си тя. Но понеже нямаше навик да яде сама, посредствената кухня на болницата, споделена с колегите, й се струваше по-апетитна.

След като вечеря, тя се излегна на леглото и започна романа на Стендал. Доста страници прочете, преди да остави книгата. „Какво толкова й харесва на Хазел в тези истории за Наполеонови битки и италиански благородници? На мене ми е скучно. Може би защото не съм в настроение.“

Тя загаси лампата и се замисли за една друга книга, спомената от Хазел — „Граф Монте Кристо“. „Скъпа приятелко, оказахте се пророк, като заговорихте за този роман — ето че вече и аз като вас съм затворничка в замъка на остров Иф.“

Медицинската сестра мислеше, че няма да може да заспи, но скоро изпадна в дълбок сън. На другия ден я събуди Лонкур, който потупваше ръката й. Тя изпищя, но после се успокои, като видя зад него слугата, този път с поднос със закуската.

— Спали сте с дрехите, без да отметнете завивките.

— Да, не мислех, че ще заспя така бързо. Имаше ли нещо в храната ми?

— Не, ядохте същото като нас. Истината е, че в Морт-Фронтиер се спи добре.

— Какъв късмет извадих — да ме подслонят в този рай! Защо сте дошли? Можехте да изпратите някой от вашите хора да ме събуди.

— Обичам да гледам спящи хубави жени. За един стар мъж няма нищо по-прелестно.

Отново я заключиха. След закуска се върна в леглото с „Пармският манастир“. За голям срам четивото продължаваше да й е все така скучно. Като й омръзна съвсем, реши да се позабавлява и отвори гардероба да види какви дрехи й бе избрал Капитана. Намери рокли, били на мода преди 30 години, дълги, фино изработени, повечето бели. „Мъжете припадат по жени в бяло!“, помисли тя.

После взе една от роклите, която й се видя подходяща, но срещна големи трудности в обличането, тъй като бе привикнала да надява медицинската си престижа за две секунди. Когато успя да сложи роклята и поиска да види как изглежда, се сети за отсъствието на огледала в къщата.

Ядоса се. „За какво са тези разкошни дрехи, като човек не може да се види в тях?“ Съблече се и реши да се измие. В банята нямаше нито мивка, нито вана. „Пак тази фобия от отражения! Тази къща ще ме побърка!“

Франсоаз остана един час под душа, обмисляйки неосъществими планове. Чиста като хирургически инструмент, тя отново си легна. „Тук само ми се спи!“ Припомни си какво я бяха учили: по различни причини някои хора са недоволни от съдбата си и се утешават, като несъзнателно търсят убежище в съня си. В зависимост от степента на недоволство това може да варира от ненавременно заспиване до патологична летаргия.

„Точно това става с мене“, яростно си постави диагноза младата жена. Минута по-късно реши, че не е чак толкова лошо: „Защо да се боря? В края на краищата какво друго да правя? Тази книга ми е скучна, няма огледала, за да пробвам дрехите, а размишленията ми не водят доникъде. Спането е една прекрасна и мъдра дейност“.

И се унесе.