Амели Нотомб
Живак (3)

Наставникът и храненицата вечеряха винаги насаме. Необуздано бъбриво в присъствието на Франсоаз, в компанията на Капитана момичето сякаш онемяваше. Задоволяваше се с това да отговаря лаконично на редките въпроси.

— Как се чувстваш, дете мое?

— Добре.

— Взе ли си лекарството?

— Да.

— Сипи си още от огретена.

— Не, благодаря.

— Твоята медицинска сестра ми се струва забележителна. Ти доволна ли си от нея?

— Да.

— Освен това е хубава, което никак не е лошо.

— Вярно е.

След това млъкнаха. На Капитана това не му пречеше, той обичаше тишината. Но не подозираше до каква степен довереницата му мразеше да се хранят заедно. Тя предпочиташе да гладува в стаята си, отколкото да присъства на тези вечери. Мразеше моментите, в които той говореше, и още повече онези, в които мълчеше. Безмълвието на стария човек, надвесен над чинията си, й се струваше погребално. Тъжно като смъртта.

Понякога след вечеря наставникът я канеше да го последва в салона. Там той й показваше стари книги, енциклопедии от миналия век и карти на света, разказваше й за пътешествията си. От време на време говореше за битки с патагонски пирати или за вражески стълкновения в Китайско море. Тя никога не знаеше дали това наистина се е случило, но много харесваше тези истории. Капитана приключваше, казвайки:

— И все още съм жив.

После й се усмихваше и се заглеждаше в огъня, без да каже дума повече. Странно, но тя обичаше тези моменти.

 

 

Лицето на Хазел светна. По него се четеше: „Ето ви най-после!“. Посетителката си помисли, че никой никога не я е посрещал с такова щастливо изражение.

Тя постави термометъра в устата й. Достатъчно е едно действие да се извърши три пъти подред, за да добие статута на ритуал; затова всяка посвоему изчака петте минути да изтекат: първата разглеждаше втората, която пък избягаше погледа й. Медицинската сестра отново излъга:

— 39. Няма промяна.

— Отлично. Направете ми масаж.

— Момент, ако обичате. Имам нужда от леген. Откъде мога да взема?

— От кухнята, предполагам.

— Къде се намира тя?

— В приземието. Ще трябва да помолите Капитана да ви отвори, тъй като там е заключено, нали разбирате — всички съдове, в които мога да се огледам, са под ключ.

Франсоаз отиде при стареца, който видимо се притесни.

— Леген? За какво ви е?

— За клизма.

— Бога ми! Трудно човек може да си представи, че младо момиче като вас прави клизми. Изчакайте ме тук, ако обичате.

След десетина минути той се върна с угрижен вид.

— Няма леген, корито ще свърши ли работа?

— Без съмнение.

Облекчен, той донесе едно грубо матово фаянсово корито. Франсоаз благодари и се отправи обратно към стаята, като разсъждаваше: „Не може да няма легени, но ми даде това корито, защото не отразява нищо“.

— Какво ще правите с този съд?

— Клизма.

— Не, пощадете ме, това ме ужасява!

Посетителката размисли няколко секунди, преди да отговори:

— В такъв случай, ако Капитана ви пита за клизмата, да знаете, че съм я направила.

— Разбрано.

— А сега мога ли да използвам банята за малко?

Медицинската сестра се усамоти там. Момичето чу водата да тече. После Франсоаз се върна и започна да я масажира.

— Знаете ли, че вашите масажи започват да ми харесват? Много е приятно.

— Радвам се, защото те са отлично средство при вашето състояние.

— Какво мислите за моята баня?

— Нищо.

— Хайде, хайде! Сигурна съм, че никога не сте виждали такава. Няма мивка, нито вана, нищо, в което може да се побере вода. Водата от крановете тече направо на пода, който е наклонен и през отвор я отвежда директно в улука. Много удобно за миене! Най-често взимам душ, освен когато ми качват ваната, за която ви споменах. Що се отнася до тоалетните — в цялата къща те са еднакви, Капитана ги е купил от железниците. Сещате се защо — те не задържат водата!

Хазел се засмя тихо.

— Тези мерки са глупави, аз и без това нямам никакво желание да се сблъскам с образа си. Но все пак, ако не беше цялото това гениално обзавеждане, можех да се огледам някъде случайно. И можеше това да се окаже фатално, както е било фатално за Нарцис, но по обратните причини.

— Не искате ли да говорим за нещо друго, темата е болезнена за вас и може само да ви навреди.

— Права сте. Да говорим за вас, вие сте така хубава. Имате ли годеник?

— Не.

— Как е възможно?

— Всичко искате да знаете!

— Да.

— Ще научите само това, което аз искам да ви кажа. Имала съм трима годеници. С всеки от тях съм била за около четири месеца. После ги напусках.

— Лошо ли се държаха с вас?

— Скучаех с тях. При това ги избирах различни, мислейки, че така ще стане по-интересно. Уви, оказа се, че след четвъртия месец всички мъже си приличат.

Младото момиче избухна в смях.

— Продължавайте.

— Какво искате да ви кажа? Бяха мили момчета. Първите мигове са очарователни, но какво остава после от тях? Годеник, който иска да стане съпруг. Харесваха ми наистина, но не дотам, че да се омъжа. Любовта трябва да е нещо друго.

— Значи никога не сте била влюбена?

— Не. Така смятам, защото, докато бях с тях, мислех за моите пациенти в болницата. Какво да правя — професията ми ми се струва по-вълнуваща от сантименталните истории.

— Млади ли бяха вашите годеници?

— Горе-долу на моята възраст.

— Утешавате ме с това, което казвате. Аз никога не съм познавала млади мъже и понякога това ме отчайва. Когато бях 16-17-годишна, момчетата се въртяха около мене. От глупост ги отблъсквах. Предпочитах да изчакам голямата любов, за която хранех смешни илюзии. Ако знаех, че на 18 години ще бъда обезобразена, нямаше да си губя времето в блянове по принца от приказките. Така че като казвате, че младите момчета са ви разочаровали, малко ме успокоявате.

Франсоаз си помисли, че Хазел може и да не знае нищо за младите мъже, но за сметка на това има известен опит с по-възрастните.

— Защо спряхте да разказвате, беше толкова хубаво. Хайде, кажете ми нещо лошо за тях.

— Нищо лошо не мога да ви кажа.

— Опитайте се!

Масажистката сви рамене. После каза:

— Може би са малко като съшити с бели конци.

Довереницата на Капитана изглеждаше очарована.

— Да, точно така си ги представям. Когато бях на 10 години, в Ню Йорк в моя клас имаше едно момче, за което исках да се омъжа. Матю не беше нито по-хубав, нито по-интелигентен, по-силен или по-забавен от останалите, но не казваше никога нищо. Мълчанието му го правеше интересен за мене. Накрая на годината съчинението на Матю получи най-високата оценка. Трябваше да го прочете пред класа. Съчинението беше доста многословно и разказваше за почивка в планината. Тогава загубих желанието си да се омъжа за него и си помислих, че нито едно момче не е истински загадъчно. Думите ви като че ли го потвърждават. Разбира се, вашето мнение има повече тежест. Аз няма какво да се обаждам. Днес Матю би се почувствал облекчен, ако разбере, че не искам да се омъжвам за него.

Медицинската сестра не каза нищо.

— За какво мислите, Франсоаз?

— Мисля, че говорите прекалено много.

— И какво заключение си правите от това?

— Че изпитвате силна необходимост да го правите.

— Точно така е. Тук никога не говоря. Мога, ако искам, но само с вас се чувствам освободена — точно това е думата. Да се върнем пак на „Граф Монте Кристо“. Спомняте ли си момента, когато двамата затворници се срещат? След дълги години самота те говорят ли говорят. Продължават да са затворници, но като че ли вече са наполовина свободни, защото са намерили приятел, с когото да споделят. Словото освобождава. Любопитно, нали?

— В някои случаи е точно обратното: има хора, които ви връхлитат с логореята си и ви превръщат в заложник.

— Те не говорят, а дрънкат. Надявам се, че не ме нареждате до тях.

— Обичам да ви слушам. Вашите думи са като пътешествия.

— Ако е така, заслугата е ваша. Слушателят внушава доверие. Вие така ме слушате, че ме вдъхновявате. Имате дарба за това.

— Не съм единствената, която би ви слушала.

— Възможно е, но не мисля, че другите биха го правили така добре. Когато съм с вас, изпитвам много странно чувство — че съществувам. Не мога да си го обясня. Надявам се, че никога няма да оздравея. Когато болестта ми премине, вие вече няма да идвате. И повече никога няма да съществувам.

Развълнувана, медицинската сестра не намери какво да каже. Настана дълго мълчание.

— Виждате ли, даже когато мълча, имам чувството, че ме слушате.

— Така е.

— Мога ли да ви помоля за една странна услуга, Франсоаз?

— Каква услуга?

— На 31 март ще стана на 23 години. А вие ще ми направите един чуден подарък — на тази дата все още да бъда болна.

— Млъкнете — каза младата жена, ужасена от мисълта, че някой може да подслушва.

— Настоявам: искам да бъда болна на рождения си ден. Днес е 4 март. Организирайте се.

— Не настоявайте повече — отговори Франсоаз достатъчно силно за ушите на подслушвачите.

 

 

Франсоаз Шавен мина през аптеката и после се прибра. Прекара дълги часове на размисъл в стаята си. Спомни си, че Капитана беше поискал от директорката медицинска сестра, която не носи очила; сега разбираше, че е било, за да се избегне отражението от стъклата.

През нощта разсъждаваше в леглото си: „Наистина искам да я излекувам. Хазел, ще надхвърля очакванията ви“.

 

 

Медицинската сестра продължаваше да идва всеки следобед в Морт-Фронтиер. Без да си го признава, тя очакваше тези посещения с толкова нетърпение, с колкото и храненицата на Капитана.

— Не бих ви учудила, Франсоаз, ако ви кажа, че вие сте най-добрата ми приятелка. Ще кажете, че това е естествено, след като нямам друга женска компания. Но всъщност от детството досега никога не съм имала приятелка, на която да държа толкова.

Като не знаеше какво да каже, медицинската сестра пробва една баналност.

— Приятелството е важно нещо.

— Когато бях малка, то беше моята религия. В Ню Йорк най-добрата ми приятелка се казваше Каролин. Обожавах я. Бяхме неразделни. Мисля, че едно такова приятелство не може да се обясни на възрастните. Тогава имах амбицията да стана балерина, а тя искаше да спечели световната купа по конни състезания. Заради нея започнах да яздя, а тя заради мене стана балерина. Нямах данни за езда, нито пък тя за балет, но целта беше да сме заедно. Лятно време аз прекарвах ваканцията в Кетскилс, а тя в Кейп Код. Този месец на раздяла беше мъчение за нас. Пишехме си писма, на които и влюбените са неспособни. За да даде израз на страданията си, Каролин стигна дотам, че изтръгна нокътя на левия си показалец и ми го изпрати в едно от писмата.

— О!

— Между шестата и дванайсетата ми година това приятелство беше моята вселена. После дойде фалитът на баща ми и трябваше да напуснем Ню Йорк. Когато съобщих това на Каролин, настъпи драма. Тя плачеше и крещеше, че ще тръгне с мене. Прекарахме цялата нощ в кръстосване на порязани китки и в изричане на безумни клетви. Тя умоляваше родителите си да помогнат на баща ми — напразно, разбира се. В деня на раздялата мислех, че ще умра. За нещастие не умрях. Корабът се отдалечаваше от пристанището, но все още ни свързваше традиционната хартиена лента. Когато тя се скъса, като че ли нещо в тялото ми се счупи.

— Щом е продължавала да ви обича въпреки фалита на баща ви, значи е била истинска приятелка.

— Чуйте по-нататък. Започнахме буйна кореспонденция. Всичко си казвахме. „Разстоянието е нищо, когато хората се обичат“, пишеше тя. После постепенно писмата й започнаха да охладняват. Каролин беше приключила с балета и ходеше на тенис с някоя си Гладис. „Поръчах си същия костюм като Гладис… Помолих фризьора да ме подстриже като Гладис…“ Сърцето ми се вледеняваше, като четях това. Стана и по-лошо. Двете с Гладис се бяха влюбили в едно и също момче, казваше се Брайън. Писмата на Каролин станаха още по-хладни. Трескавите й декларации се бяха превърнали в информации от рода на: „Вчера Брайън гледа Гладис в продължение на цяла минута. Питам се какво ли й намира: тя е грозна, има голям задник“. Започнах да се чувствам неудобно — прекрасното дете беше станало злобна жена.

— Такъв е пубертетът.

— Без съмнение. Но аз също растях и въпреки това не ставах като нея. Скоро тя вече нямаше какво да ми пише. След 1914 година писмата й престанаха. Преживях го като траур.

— Сигурно в Париж сте имала приятелки.

— Не можеше да става сравнение. Нямах желание да се обвързвам. Какво можех да очаквам от приятелството? Моята избраница наруши всичките си клетви.

— Тъжно.

— По-лошо: Каролин заличи шестте славни години на нашето приятелство. Сякаш никога не ги е имало.

— Строго я съдите.

— Щяхте да ме разберете, ако бяхте преживели същото нещо.

— Вярно е, че аз никога не съм имала такова приятелство. С удоволствие се виждам с момичетата от моето детство, но нищо повече.

— Странно, със седем години съм по-млада от вас, а имам чувството, че вие сте недокосната от живота, а аз — опустошена. Както и да е, страданията от миналото са без значение, след като сега имам най-добрата приятелка на света — вас.

— Струва ми се, че лесно давате приятелството си.

— Не е вярно! — възмути се младото момиче.

— С нищо не съм го заслужила.

— Всеки ден предано се грижите за мене.

— Професията ми е такава.

— Това не може да ми попречи да съм ви благодарна.

— В такъв случай всяка друга медицинска сестра на мое място би могла да спечели приятелството ви.

— Разбира се, че не. Ако не бяхте точно вие, щях да изпитвам само благодарност.

Франсоаз се запита дали Капитана чува тези декларации на Хазел и какво ли мисли за тях.

 

 

Той я попита:

— Какво е състоянието на болната?

— Няма промяна.

— А пък изглежда по-добре.

— Температурата й спадна. Това е от лечението, което провеждам.

— В какво се състои то?

— Всеки ден й слагам инжекция с грабатериум — мощно пневмонаркотично лекарство. Освен това пие хапчета за разширяване на бронхите и „Брамборан“. Клизмите помагат за изчистване от слузта. Масажите имат силно отхрачващо въздействие и блокират плеврита, за да не се разпространи повече.

— Говорите ми на китайски. Има ли надежда?

— Да, има. Но ще трябва да мине време. А даже и да оздравее напълно, лечението не бива да спира — плевритът повтаря лошо.

— Все още ли сте готова да се грижите за нея всеки ден?

— Как бих могла да откажа?

— Много добре. Настоявам за едно нещо — да не бъдете замествана, ако ще и да е само за един ден.

— Няма да се наложи.

— Ако все пак се разболеете, не изпращайте друга медицинска сестра.

— Имам желязно здраве.

— Странно, но ви вярвам. Това не е много характерно за мене. Дано да не греша.

Франсоаз се оттегли и тръгна към кея. Едва овладяваше лудия смях, който я напушваше при мисълта за имената на лекарствата, които бе измислила.

 

 

Посред нощ тя се събуди, обзета от паника: „Клизмите! Ако ни подслушва, Капитана знае, че излъгах за тях! Край на доверието му!“.

Опита се да се вразуми: „Той каза, че ми има доверие, след като споменах за клизмите. Да, но навярно още не си е бил дал сметка. Може би сега е буден и мисли за това. Хайде, хайде, трябва да е някой маниак, за да е забелязал тази подробност. Впрочем, ако подслушва, значи наистина е маниак. Може би не го прави… Как да разбера? Ако знаех, че не ни дебне, щях да кажа някои неща на Хазел. Как мога да бъда сигурна? Трябва да му поставя капан“.

Не можа да заспи заради плана, който замисли.