Амели Нотомб
Живак (11)

Тъкмо щеше да влезе при Хазел, когато две железни ръце се стовариха върху нея. Бяха гавазите — все така невъзмутими и неми. Те я отведоха в стаята на Лонкур.

Франсоаз бе толкова бясна, задето се бе провалила малко преди да се добере до целта, че даже не изпитваше страх.

— Отново съм възхитен, госпожице, както от интелигентността ви, така и от глупостта ви. Възхищават ме съкровищата от гениалност, които сте употребили, за да успеете да избягате. Това е нечувано: подобно самообладание в името на толкова глупава кауза! Всъщност какво се канехте да кажете на моята храненица?

— Прекрасно знаете какво.

— Искам да го чуя от вас.

— Истината за поразяващата й красота, от която човек може да стане луд.

— Или луда.

— Или престъпник. Всичко ще й кажа. За долната ви измама, за историята на Адел, която е била заключена тук преди нея.

— Прекрасно. И после?

— После? Нищо. Това ще бъде достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да заживее най-после истински. Освен това бих искала тя да ви убие, но не съм сигурна, че е способна на това. Аз бих могла, но не е моя работа.

— По-скоро е ваша, отколкото нейна.

— Защо смятате така?

— Защото съм вашият съперник. Ако някой тук ме мрази, това сте вие, а не тя.

— Въпрос на секунди. Оставете ме да й кажа истината. Без съмнение тя ще повърне отгоре ви.

— Не е изключено. Но е малко вероятно да ме напусне.

— Защото хората ви ще я спрат?

— Не. Да откриеш наново света след толкова дълго отсъствие би било лудост и тя няма да го направи.

— Става дума само за пет години затвор. Тя е млада, ще се оправи, това не е непреодолимо. Не говорете за нея като за Робинзон Крузо.

— Говоря за нея като за Евридика. От пет години тя се смята за мъртва. Ще й трябва невиждана сила, за да се съживи.

— Ще я има. Аз ще й помогна.

— А аз? За мене помислихте ли?

Тя се разсмя.

— Не. Не ме интересува какво ще стане с вас.

— Искате да кажете какво щеше да стане с мене. Припомням ви, че планът ви се провали.

— Не съм казала последната си дума.

— Преди да ми я кажете, ви предлагам да размислите над следното: не виждате ли безплодната глупост на вашия героизъм? Знаете ли колко предпазни мерки и ловкост ми трябваха, за да изградя този рай? Да, рай! Прекрасно е, че в Морт-Фронтиер имам всичко, което искам, но още по-прекрасно е, че тук избягвам всичко, което не ми харесва. Аз сам създадох тази райска градина, трябваха ми много пари, за да купя острова и да построя тази специална къща, да не говорим за заплатата на пазачите. Благодарение на това успях да приютя тук моята вечна Ева, да я предпазя от този убиващ свободата век, от хилядите змии, които биха я откъснали от мене. Престанете да ме съдите по моралните закони, а по-скоро ме сравнете с Прометей.

— Искате да ви се възхищавам?

— Трябва да се възхищавате на хората, способни да бъдат щастливи. Да славите техния кураж и решителността им, вместо да искате да разрушите спечеленото с толкова битки тяхно щастие.

— И да ръкопляскам за заключеното момиче?

— Ако познавахте младите момичета така, както ги познавам аз, щяхте да знаете, че те имат силно развито чувство за трагизъм.

— Забравяте, че и аз съм една от тях.

— Вие никога не сте били заключена, малтретирана, бленувана. Иначе щяхте да знаете, че девствениците обожават безизходиците.

— Странно, в девичите ми мечти не фигурираха такива идиотщини.

— Вие сте по-особено момиче. Ако позволите, няма да уточнявам.

— Това си е ваша работа. Рано или късно ще ви унищожа.

— Добре. Но преди това размислете. Уверявам ви, че има върху какво.

Гавазите върнаха Франсоаз във вишневата стая. Те отнесоха книгите, които й бяха позволили да избяга, а също и масата, за всеки случай. Вратата се затвори.

Когато остана сама, тя, ще не ще, се подчини на Капитана и започна да размишлява. Това продължи дълго.

Същия следобед, като влезе в стаята на Хазел, медицинската сестра завари младото момиче разстроено.

— И това ми било физиономия за 23-и рожден ден! Честито, все пак!

— Как мога да се радвам и на какво по-точно? Задето съм заключена тук до края на дните си да треперя в очакване Капитана да дойде в леглото ми?

— Не мислете за това.

— Как да мисля за друго? Най-лошото е, че тази нощ сънувах приказен сън, за жалост прекъснат без време: един ангел от светлина влезе в стаята ми и ме омая. Думите му бяха като небесна музика, която ме освобождаваше от моите мъки. Канеше се да ми разкрие някаква голяма вълшебна тайна, когато приглушен шум откъм коридора ме събуди. После настана тишина и аз отново заспах с надеждата, че сънят ще се върне. Но това не стана. Никога вече няма да видя красивия ангел с неясен пол, с опияняващо сладък глас. Няма да чуя спасителните му думи и да усетя онзи плам, който веднага ни обедини. Това ме отчайва по необясним за мене начин. Колко жестоки могат да бъдат сънищата, когато за миг ни разкриват прекрасни неща и после ни ги отнемат завинаги!

Франсоаз стоеше безмълвна.

— Онзи ден — продължи Хазел — ми предложихте да излезем на разходка и аз яростно отказах. Днес съм съгласна. Като си помисля, че сънувах ангел, а тази вечер при мене ще дойде Капитана… Трябва малко да се разсея. По дяволите страховете ми.

— Да вървим веднага — зарадва се медицинската сестра, която се страхуваше Хазел да не промени мнението си.

Тя я хвана за ръка и я изведе навън. Пазачите нямаха време да реагират. От храненицата се криеше, че е затворничка, така че нямаше как да я спрат.

Полудяла от радост, Франсоаз извика:

— Най-после сами! Най-после свободни!

— Свободни? — попита младото момиче, повдигайки рамене.

 

 

Мъжете изтичаха в пушалнята да предупредят Лонкур. Капитана, който бе подслушвал разговора на двете млади жени, вече знаеше.

— Вървете си, оставете ме на спокойствие! — рече им той със странен глас.

Лонкур не можеше да вижда двете приятелки през високия прозорец, който не позволяваше да се погледне навън, затова излезе на прага на къщата да ги наблюдава отдалече.

Сълзи на ярост овлажниха очите му.

 

 

— Имам да ви казвам нещо невероятно, Хазел — започна Франсоаз Шавен.

— Какво?

Намираха се точно на мястото, където преди 20 години се бе самоубила Адел Лангле. Франсоаз се канеше да започне, когато внезапно потръпване я спря.

 

 

В това време старецът крещеше, а вятърът отнасяше думите му като огнени стрели:

— Глупачка! Тъпата медицинска сестра с няколко думи разрушава онова, което съм градил цели 30 години! Като си помисля само, че усилията ми, че любовта ми сега зависят от приказките, излизащи от гадната й уста! Тя е змията, която говори на моята Ева. Защо такова глупаво нещо като словото може да разруши Рая?

 

 

— Е, Франсоаз, нали щяхте да ми казвате нещо?

Медицинската сестра за първи път виждаше храненицата на дневна светлина. В замъка винаги беше сумрачно. Освободено най-после от тъмнината, лицето на младото момиче сияеше със скандалната си красота. Великолепната гледка беше непоносима.

В миг на заслепление плановете на госпожица Шавен се промениха изцяло.

— Исках да кажа, че не знаете колко сте щастлива, Хазел. Ако не беше Капитана, Морт-Фронтиер щеше да бъде раят на земята. Щастие е човек да е така изолиран от останалия свят.

— Особено при моята грозота.

— Не само. Бих искала да живея тук с вас.

— Това би било най-хубавият подарък за рождения ми ден.

 

 

Отдалече Лонкур видя как храненицата ръкомаха ентусиазирано. „Всичко е загубено. Сега тя знае“, помисли той.

Светът го отхвърляше. Той имаше чувството, че корабът на живота му се отвързваше от брега. Като в един от онези сънища, за които не може да се каже дали е прекрасен или ужасен, той тръгна към двете млади жени. Беше краят на март, но светлината, която обливаше брега и морето, бе все още съвършената зимна светлина. Може би заради нея двата женски силуета му изглеждаха някак отдалечени.

Вървя безкрайно дълго. Спомни си думите на един етиопски мъдрец, когото бе срещнал преди 40 години в Африка: „Любовта е за тези, които знаят да вървят“. Сега най-после разбираше какво означава това.

Всяка крачка, която го доближаваше до неговата любима, стопяваше силите му подобно на някое метафизично изпитание. Да вървиш, значи да вдигнеш крак, да го стовариш на земята и да се задържиш да не паднеш. „Когато стигна до нея, няма да мога да остана прав, ще рухна.“ Неясен страх разкъсваше гърдите му.

 

 

— Ето че Капитана идва — каза медицинската сестра.

— Какво му има? Залита като болен.

Когато приближи двете жени, той видя, че лицето на Хазел сияеше.

— Казахте ли й? — обърна се той към Франсоаз.

— Да — отговори садистично тя.

Лонкур извърна глава към учуденото момиче.

— Не ми се сърди. Опитай се да разбереш, въпреки че това е трудно. И не забравяй, че никой не те обича така, както те обичам аз.

После изтича до края на вдадения в морето бряг, там, където се бе самоубила Адел, и се хвърли във водата.

 

 

За един добър плувец, бил той и на 77 години, да се остави да бъде погълнат от водите, е по-скоро интелектуално, отколкото физическо изпитание.

„Да не плувам. Да не движа ръце и крака. Да не си показвам носа на повърхността. Да бъда тежък и неподвижен. Да притъпя апетита за живот и тъпия инстинкт за самосъхранение. Адел, вече знам какво си изживяла. От 20 години насам не минава и нощ, без да мисля за твоята гибел. Питах се как е възможно човек да се удави, как така водата — люлката на живота — може да убие. Как е могло лекото ти тяло да натежи повече от тази чудовищна течна маса? Сега разбирам логиката на твоя избор. Водата и любовта пораждат живота. Да умреш от любов или във водата, или пък и двете заедно, значи да затвориш кръга, да минеш през входната врата като през изход. Значи самият живот да те убие.“

 

 

Хазел крещеше. Франсоаз я държеше с две ръце.

Главата на стареца не се появи нито веднъж над водата.

— Мъртъв е — каза накрая храненицата обезумяла.

— Сигурно. Не е амфибия.

— Той се уби! — разгневи се младото момиче и избухна в плач.

— Хайде, хайде! Достатъчно поживя старият.

— Обичах го!

— Не преувеличавайте. Прилошаваше ви при мисълта за тазвечерното му посещение.

— Въпреки това го обичах.

— Добре. Обичахте го. Все пак нормално е да умре преди вас при тази разлика в годините.

— Бога ми, вие тържествувате!

— Човек нищо не може да скрие от вас.

— Мразехте ли го?

— Да. Самоубийството му е чудесен подарък за рождения ви ден.

— Но защо той се уби?

— Човек не знае какво става в главите на старите хора — рече Франсоаз и усмихната си помисли, че бе извършила съвършеното престъпление.

— А думите, които каза, преди да се хвърли във водата! Дали не искаше да обясни жеста си?

— Сигурно — излъга по-възрастната. — Хората, които се самоубиват, винаги искат да се оправдаят, като че ли това е важно.

— Колко сте сурова и цинична! Този човек ми желаеше доброто.

— Само че се възползваше от вас.

— Възползваше се! Забравяте, че съм обезобразена.

— Как мога да забравя това? Но човек свиква с грозотата ви — каза младата жена, наслаждавайки се на прекрасното лице на Хазел.

Двете се върнаха обратно в замъка — едната обляна в сълзи, другата очарована, че е унищожила врага си чрез едно добре организирано недоразумение.

Докато храненицата плачеше в леглото си, убийцата се осведомяваше. Работите на Лонкур бяха поверени на нотариуса в Танш. Тя му се обади по телефона и разбра, че Капитана я бе посочил за изпълнител на завещанието си, а храненицата наследяваше всичко.

„Покойник за пример“, помисли госпожица Шавен.

 

 

Когато досадните формалности приключиха, медицинската сестра се обърна към младото момиче:

— Притежавате огромно богатство. Какви желания имате?

— Да остана в Морт-Фронтиер и да продължавам да крия ужасното си лице.

— Точно преди смъртта на Капитана ви казах, че бих искала да живея тук с вас. Все още ли не възразявате?

Лицето на Хазел засия.

— Бях престанала да се надявам! Това е най-горещото ми желание!

— Изпълвате ме с щастие.

— Но мога ли да приема такава жертва? Толкова сте хубава, бихте могли да живеете сред хората.

— Нямам никакво желание.

— Но как е възможно?

Вместо отговор Франсоаз взе прекрасното същество в прегръдките си.

— Вие сте много по-интересна от другите — каза тя на малката.

 

 

Това бе един нежен преврат.

Госпожица Шавен не уволни никого: в края на краищата пазачите винаги можеха да послужат за нещо, дори и само за да се харчат излишните пари, които на този остров нямаха значение. Жаклин и икономът щяха да продължат да се грижат за кухнята и за домакинството.

Франсоаз се премести от вишневата стая в пушалнята на Капитана. Често се случва най-краткият път до властта да преминава през затвора. Никой и не помисли да оспорва властта й.

Понякога тя отиваше в Ньод, където повечето хора я смятаха за вдовицата на Лонкур. Там тя купуваше редки ценни книги, цветя и парфюми. Двама от пазачите я придружаваха, за да носят пакетите.

Никога не пропускаше да мине през аптеката, за да се подиграе на своя предател. Всеки път, очарователно усмихната, тя купуваше един термометър, като уточняваше: „за да си припомним доброто старо време“. Аптекарят се опитваше да запази спокойствие.

След като се върнеше в Морт-Фронтиер, тя отиваше в стаята на Хазел и й подаряваше бели лилии и разни други глезотии. Младото момиче обезумяваше от радост. Откакто медицинската сестра замести Капитана, бившата храненица беше на седмото небе.

— Какво като съм грозна? — редовно казваше тя на младата жена. — Красотата не би могла да ми донесе по-голямо щастие от това да живея с вас.

Всъщност тя се разхубавяваше от ден на ден за голяма наслада на своята наблюдателка.

 

 

Двадесетина години по-късно избухна война. Обитателите на Морт-Фронтиер едва я забелязаха, а още по-малко се разтревожиха.

Когато съюзниците дебаркираха недалеч, двете се заоплакваха:

— Дано се свърши по-скоро. Тези хора вдигат много шум.

 

 

На 2 март 1973 госпожица Шавен приседна на леглото на госпожица Енглерт и й каза:

— Днес се навършват 50 години от деня, в който ви срещнах за първи път.

— Възможно ли е?

— Възможно е. Вече не сме съвсем млади.

Двете избухнаха в смях. Припомниха си колко готвачки бяха сменили оттогава: Жаклин, после Одет, след нея Берта, Мариет, Терез. При всяко име те наново се заливаха от смях.

— Забелязвате ли, нито една не е издържала повече от десет години с нас.

— Толкова много ли ядем? — прихна по-младата. — Или наистина сме чудовища?

— Аз съм чудовище.

— Вие? Моля ви, Франсоаз, вие сте светица! Посветихте ми целия се живот! Ако има рай, вратите му са вече широко отворени за вас.

Настъпи мълчание. Бившата медицинска сестра се усмихна странно. Накрая заговори:

— Сега мога да ви го кажа, Хазел.

И тя й разказа всичко от пожара в Гваделупа насам.

Хазел стоеше като вцепенена. За да я утеши, другата каза:

— Не съжалявайте, днес не е останало много от красотата ви.

— Кажете ми… кажете ми каква бях.

— Няма думи, които могат да опишат това. Бяхте толкова съвършена, че не минаваше и миг, без да изпитам срам от престъплението си. Но едно мога да ви кажа — никоя красота не е била по-малко пропиляна. Благодарение на нашата щастлива изолация не изпуснах и частичка от лицето ви.

Настъпи дълго мълчание. По-младата от двете изглеждаше като изгубена.

— Много ли ми се сърдите? — попита по-възрастната.

Хазел насочи към нея прекрасния си поглед.

— Напротив. Ако ми бяхте разкрили това преди 50 години, нямаше да устоя на изкушението да се покажа пред света и без съмнение щях да попадна в не така добри ръце като вашите. Щях да изживея хилядите страдания, с които хората наказват красотата. Никога нямаше да имам идиличното съществуване, което вие ми подарихте.

— Вие ми го подарихте. Парите са ваши.

— Не биха могли да бъдат употребени по по-подходящ начин.

— Искате да кажете, че сте ми благодарна?

— Сякаш това ви разочарова.

— Нима не разбирате, че съм чудовище.

— Разбирам. Но какво по-хубаво може да се случи на едно красиво момиче от това да попадне на чудовище?

Франсоаз се усмихна. Зад гърба си криеше бяла лилия. Поднесе я на Хазел.