Ричард Бротиган
Частен детектив във Вавилон (9)

Горчица

Куршуми още не бях намерил, а огладнявах. Хранителните вещества, които усвоих от изпросената от хазайката баята поничка, бързо се превръщаха в минало.

Влязох в малко италианско магазинче на Кълъмбъс авеню и си купих сандвич със салам и швейцарско сирене във френско хлебче с много горчица.

Така ги обичам: с много, много горчица.

Ампутирах четирийсет и пет от седемдесет и петте цента.

Станах частен детектив за трийсет цента.

Старият италианец, който ми направи сандвича, изглеждаше много интересно. Или поне аз го накарах да изглежда интересен на вид, защото се замислих за Вавилон, а не можех да си позволя това, щом възнамерявах да спечеля малко пари от първия си клиент след 13 октомври 41-ва.

Божичко, каква суша!

Последният ми случай беше свързан с развод.

Стокилограмов съпруг искаше да хване в крачка стокилограмовата си съпруга. Той мислеше, че тя го мами, и тя наистина го мамеше с един стокилограмов автомобилен монтьор. Ега ти случая. Всяка сряда следобед тя отиваше в гаража му и той я чукаше върху капаците на колите. Страхотни снимки направих. Това беше, преди да си заложа фотоапарата. Трябваше да им видите физиономиите, когато изскочих иззад един буик и почнах да щракам. Когато онзи си го извади, тя се строполи на пода — така тресна, че все едно асансьор падаше върху слон.

— Сложете му още малко горчица — помолих.

— Ти сигура обичаш горчица — рече ми старият италианец. — Трябаша поръча сандвича само с горчица — и се засмя.

— Може пък следващият клиент да не иска горчица — казах му. — Може да мрази горчица. Направо да не я понася. Да предпочита да замине за Китай.

— Надяама се — рече той. — Че инак отиде бизнесът. Няма вече сандвичи.

Старият италианец приличаше досущ на Рудолф Валентино^[1], стига Рудолф Валентино да беше стар италианец, който прави сандвичи и се оплаква, че хората искали да им се слага прекалено много горчица на сандвича.

Какво му е лошото на това да обичаш горчица?

Можеше да обичам шестгодишни момиченца!